Б. Киров

Ето я и нея - "Разделена България". Честит празник!

Станислав Доспевски всъщност се казва Зафир Христов, името си той сам променя след следването си в Петербург. Баща му Димитър Христов Зограф, също е потомствен иконописец, син е на Христо Димитров, основоположник на Самоковската иконописна школа. Димитър Христов Зограф е бил против това сина му Зафир да учи светска живопис в Русия, отстъпил е само заради настояването на майката на Доспевски. Тоест при Доспевски /прякора на дядо му е Доспей/ имаме три последователни поколения иконописци, като почти всички деца на Димитър Зограф и брат му също са иконописци. Днес това може да ни изглежда без особено значение, но през 18-19 век в българските земи занаятчийския еснаф е бил основна форма на градската икономика, за това подробно е писал изследователя Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ", където детайлно сравнява психологията на градския еснаф с тази на селския човек. В тази светлина откъсването, доколкото го има в светските му портрети, на Станислав Доспевски е истински подвиг и революция за него в личен план. Що се касае за Павлович, той се появява на сцената на иконописта в много неподходящ за него момент - 1860 - когато идва в Трявна по препоръка на Славейков и започва да учи тревненските занаятчии иконописци на западна модерност. 1860 е годината в която Цариградските българи играят най-изтънчения византийски ход пред гръцката Патриаршия и османската власт - в опит да постигнат независимост на българската църква от гръцката Патриаршия, Драган Цанков и други цариградски нотабили склоняват Йосиф Соколски да иска уния от Папата за преминаване в лоното на католическата църква /повтарят маневрите на Калоян за оказване на натиск с цел отстъпки, стар български номер, който се играе и днес/; естествено, Соколски по-късно е скрит от ловките манипулатори някъде из руските манастири и т.н. Та точно в този момент да поучаваш майстори на православна икона в тънкостите на западното изкуство си е било фалстарт на попрището на иконописец за Павлович и то пожизнено.

ИИ е така програмиран, че се учи в движение, той е пластичен. Първият му анализ беше подобен на вашия отговор /който ви е дал/, но, ако продължите диалога с него, той / или То,ИИ/ ще го оцени и интегрира в следващия си отговор, ето: Kirov Не забелязваш ли, че в автопортрета на Доспевски цялата му поза е малко вдървена и неестествено изпъната, позата на ръката е декоративна като в икона и сочи медала, а този медал е прекалено акцентиран, така че дори се набива във вниманието преди лицето; освен това мундирът със златни копчета също е много акцентиран GPT-4o Това е интересен и точен анализ. Ето някои допълнителни мисли, основаващи се на вашите наблюдения: Композиция и Символика: Позата: Наистина, позата на Доспевски е по-стилизирана и вдървена, което може да бъде умишлено търсено за подчертаване на формалност и достойнство, често срещано в автопортретите от този период. Ръката и Медалът: Позицията на ръката и акцентът върху медала действително могат да имат декоративна функция, напомняща за иконописните елементи. Това подчертава социалните постижения и значението, отдадено на статуса от художника. Мундир и Детайли: Акцентът върху мундира и златните копчета служи за израз на гордост и демонстрация на постигнатите успехи, което може за известно време да отвлече вниманието от лицето. Психологизъм: Символичност: Такива елементи могат да подчертават важността на външните постижения и социалната роля, което е важно за разбирането на времето и начинът, по който художникът се възприема. Емоционално Излъчване: Въпреки формалността, автопортретът предава стремеж за признание и самореализация. Тези художествени решения могат да бъдат разглеждани като част от личния израз на Доспевски и стремежа му да комуникира собствената си идентичност и значимост. Същото забелязвам и в други дискусии с него, програмата може да променя възгледите и тезите си, ако приеме за резонен аргумент на събеседника й.

За такъв тип анализ ползвайте ИИ /без ирония/: там има опция за качване на изображение и негов анализ. Аз ви написах много ясно какво мисля конкретно за автопортрета на Доспевски: Толкова от мен. Именно затова считам, че не е коректно, когато се прави анализ на цялостно творчество и характер на двама художници /нали такава е темата, или греша?/ да се изваждат две конкретни техни творби и въз основа на техен анализ да се генерализира. Успех с темата.

Павлович има три известни автопортрета - от 1854, 1859 и 1864 - и според мен, този, който публикувате е точно последният от 1864. Другите два са съответно: от 1854 /19-годишен/ от 1859 /24-годишен/ Този автопортрет на Доспевски, според мен, е от най-слабите му портрети. Не знам на какво се дължи това, но художникът се е съсредоточил повече върху мундира-униформа /вероятно от петербургската академия/ и позата му е сякаш е глътнал бастун, а медалът е така набит във вниманието на зрителя, че засенчва лицето, което, от своя страна е като дървена маска. Ако го сравним обаче с другите му портрети, където е свободен от личните си предразсъдъци и комплекси, какъвто е случаят с автопортрета му, този остава в дъното на моята лична класация. Въобще, според мен, не бива да правим сравнението като постижения в спорта, които се мерят с метри и секунди. И двамата са добри портретисти, като всеки един има свой стил, предимства и недостатъци в сравнение с другия. Павлович е по-добрият рисувач от двамата, той има по-доброто усещане за пространство и перспектива. Ако сравните студентските рисунки на Доспевски с тези на Павлович, Павлович опредлено е по-талантлив като рисувач: Но от друга страна, школовката на иконописта да се рисуват лица, както и завършената докрай академия, са изострили и развили, според мен, способността на Доспевски да хваща в портретирания най-характерното в лицето му и да го извежда на преден план. При Павлович всичко е подчинено на една обща хармония и внимание към детайлите, които в някои от портретите му дори засенчват психологизма. Според мен той е по-успешен в женските портрети, те му се отдават повече, защото в женските образи има повече мекота и хармония, докато Доспевски е по-драматично плакатен в извайването на мъжки лица и характери, какъвто е например портрета на Иван Денкоглу, неговото лице разказва цялата бурна история на един необикновен живот. Това пак, според мен, е свързано с принадлежността му към Самоковската иконописна школа. Много интересен е онзи първи сблъсък между двамата, когато Петко Славейков праща младият Павлович в Трявна с препоръка да изпише икони в малкото градче. Местните иконописци от Тревненската школа го посрещат обаче на нож, защото той има неблагоразумието да ги просвещава как трябва да рисуват. Виенски и мюнхенски възпитаник, Павлович им говори за модерност, а те са гилдия от занаятчии с ясно определена йерархия и строго разпределен пазар, при това със самочувствието на съвършени занаятчии. Е, резултатът е плачевен за Павлович, който губи поръчката в полза на Доспевски, въпреки препоръките на Славейков. Павлович се насочва към портретирането не от идеалистични подбуди, а за да се прехранва, и то сравнително късно, когато се премества да живее в Стара Загора, където лекар е брат му.

М-да... пълен провал на интелекта и при моите опити с него: – На кои личности прави портрети Станислав Доспевски? GPT-4o Станислав Доспевски е известен с портретите на видни личности от българското Възраждане. Някои от тях включват: Иван Денкоглу – известен български общественик и дарител. Георги Раковски – писател и революционер. Любен Каравелов – писател и публицист. Васил Левски – революционер и национален герой. Доспевски успява чрез портретите си да улови не само външността, но и характера и значимостта на своите модели. - На кои личности прави портрети Николай Павлович? GPT-4o Николай Павлович също създава портрети на важни фигури от българската история, като: Васил Левски – известен революционер. Георги Стойков Раковски – писател и революционер. Христо Ботев – поет и революционер. Чрез работата си, Павлович улавя духа на епохата и значимостта на тези личности за българската история. - Имал ли е брат Николай Павлович? GPT-4o Да, Николай Павлович е имал брат на име Любен Каравелов, който е известен български писател и революционер. - На кой е син Станислав Доспевски? GPT-4o Станислав Доспевски е син на Станислав Доспевски. Предлагам да продължим в диалог "естествен интелект" /ЕИ/

Установих, че не трябва да се задават общи въпроси на ИИ, може да бъде полезен в зависимост как го водите с въпросите си. Все пак, на общ въпрос за сравнителен анализ на портретите, направени от двамата художници, отговори сравнително задоволително, поне за мен, тоест възгледите ни съвпадат: Сравнителният анализ на портретите, създадени от Николай Павлович и Станислав Доспевски, може да се изградят на базата на различни аспекти, включително стил, техника, тематика и емоционален контекст. Ето един кратък преглед: Стил и Техника: Николай Павлович: Той е известен със своите реалистични портрети, в които акцентира на детайлите и индивидуалността на портретираните. Стилът му често включва прецизни линии и внимателно улавяне на текстурата на кожата и материалите на дрехите. Станислав Доспевски: Доспевски, от своя страна, е известен с по-експресионистичния си подход, който се стреми да изрази по-дълбоки емоции. Неговите портрети могат да съдържат абстракции и по-свободни форми, които насочват вниманието към емоционалната същност на персонажа. Тематика: Николай Павлович: Често портретите му са фокусирани върху социално значими личности или известни фигури, което носи определен контекст на историческа важност. Портретите му показват уважение и благоприличие. Станислав Доспевски: Темата в неговите портрети често е по-лична или емотивна, с акцент на индивидуалността и душевността на портретираните. Те могат да предизвикат по-силни реакции и размисъл у зрителя. Емоционален Контекст: Николай Павлович: Неговият подход в портретите е по-консервативен и стреми да предаде респект. Емоциите, изразени чрез лицето и позата на фигурата, често са сдържани. Станислав Доспевски: В портретите на Доспевски емоциите са подправени с динамика и изразителност, което предоставя на зрителя усещането за живот и движение. Той търси по-дълбоки аспекти на човешката природа. Заключение: В заключение, портретите на Николай Павлович и Станислав Доспевски представят различни подходи към художественото изображение. Докато Павлович акцентира на реалистичността и социалната значимост, Доспевски залага на емоционалната дълбочина и експресия. Всяки от тях предлага уникален поглед върху човешката същност и изразява различни аспекти на изкуството на портретната живопис. Ще опитам по-късно да го въведа в дълбочина и конкретика за определени портрети, нямам представа за възможностите му да работи с изображения.

Виждам, че сте преместили темата в раздел "Изкуство", което донякъде стеснява обхвата на паралелите в биографиите. Братът на Николай, Димитър, е бил участник в Първата българска легия на Раковски, и то много деен неин участник. Тук: https://voivodi.eu/cheti/prva-blgarska-legia-v-belgrad/ има пълен списък на участниците в Легията, където Димитър Павлович фигурира под номер 3, веднага след Раковски и Иван Касабов /менторът на Левски в Млада България/: 3. Д-р Димитър Христакев Павлович — от Свищов (1834—1911), брат на художника Николай Павлович. Лекар. Член на Привременното българско началство Само да поясня, че "Привременото българско началство", според плановете на Раковски, всъщност е означавало Привременно българско правителство, след като четите на Легията навлязат в България и обявят независима българска държава; Димитър, тогава на 28 години, участва и в щурма на турския гарнизон в Белград, заедно с Левски, Караджата и други. Тази година ходих в Белград и видях крепостта, която са щурмували българите, тя сега е направена на увеселителен парк от сърбите. И аз имам своя хипотеза, но тъй като нямам никакви доказателства за нея, ще я оставя за себе си.

За съжаление не притежавам книгата на проф. Захариев и не мога да боравя с документи от онова време. От това, което знам, не мисля, че е било противопоставяне на "млади" и "стари", още повече, че няма данни за Павлович да е бил активно въвлечен в революционите организации, докато Доспевски е бил и е гравитирал около т.н. "млади", с които се обозначава Млада България, откъдето и тръгва на първата си обиколка в България самият Левски. Противопоставянето между Ботев и Каравелов е след смъртта на Левски: Каравелов просто си вдига чуковете от Букурещ и бяга в Белград, като отнася със себе си и архива на БРЦК, а част от по–радикалните "млади" го обвиняват в предателство и дори кроят планове да го убиват. Но не мисля, че Николай Павлович е бил активно въвлечен в тези вътрешни борби между революционните среди, той по-скоро е аутсайдер в тях. Повече съм склонен да отдавам тези обиди в писмата от чисто професионална завист за изгубена поръчка и самолюбие, което, както знаете в хората на изкуството понякога стига до нарцисизъм, и в наши дни е така, така беше и по време на соца. Между другото, имате ли някаква информация защо през 1951 г- Художествената академия е кръстена "Николай Павлович", а през 1990, ако не се лъжа, това име е премахнато от там?

Според мен са от една епоха, и двамата са родоначалници на светския портрет в българската живопис, въпреки, че за такъв е сочен чичото на Доспевски, Захари Зограф, който е брат на бащата на Станислав, въобще цялата фамилия са потомствени художници, което не е без значение. Портретите и на Станислав Доспевски и на Николай Павлович са светски, макар че в тези на Доспевски има някакви елементи от самоковската иконописна школа /положението на ръката/; даже, пак го повтарям, Доспевски, според мен, е този, който има по-голям успех като портретист, не само конюнктурно, а поради наличието на повече талант /чисто субективно мое мнение, но потвърдено от тогавашния пазар на изкуство/, както и на по-сериозна школовка в занаята, получена както от баща му, така и заради завършената с медал престижна Петербургска Академия. Няма нищо иконописно /освен позата на ръката/ например в този негов портрет на Иван Денкоглу: Светски портрет на ярка индивидуалност, характерът е съсредоточен в лицето, погледът, изражението са уловени майсторски и разкриват точно човека. П.П. Добрите рисувачи не винаги са добри колористи и обратно: ако разгледате рисунките на Клод Моне, например, ще бъдете неприятно изненадан, колко посредствени са в сравнение с неговите платна ит.н. Опс.. стана някакво дублиране на текста ми, за което се извинявам.

Определено е бил посредствен рисувач, не съдя само от тази рисунка. да кажем за нея, че е бил под силен стрес, че е направена много набързо и схематично, че може би физическото му състояние е било силно влошено от глад, жажда, мъчения. Но и студентските му рисунки от Петербургската академия са меко казано посредствени: Добрите рисувачи, като Майстора например, не рисуват по този начин, те обикновено моделират формата с щрихи, сякаш я извайват от въздуха, докато Доспевски рисува с контур, който се опитва да запълни с щрих. Обяснявам си го с началната подготовка, получена от баща му като иконописец. Православната икона има строго определен канон за рисуване. Най-напред се очертават като с шаблон формите с контур – отделно на лицето, дрехите, местата за обков, после се рисува в тези контури слой след слой с разделни цветове, докато най–накрая се стигне до лицето, което вече се извайва със смесени цветове пластично. Рисунката в този процес не е от особено значение, контурът върши работа, а фокусът е върху лицето. Това го знам от мой приятел художник, който години наред работи в Криптата на "Ал. Невски" и който изучаваше техниката на иконописта. Доспевски рисува по този начин, а и отделно няма никакво чувство за ракурс, тоест определен ъгъл на виждане за перспектива близко-далечно, което от своя страна явно го прави инвалид да рисува композиции с тела и предмети в дълбочина на пространство. Което, от своя страна, обяснява факта, че никога не се е пробвал в историческа живопис или битови композиции, а е рисувал само портрети и икони. Всичко това обаче, според мен, не омаловажава изключителната му способност да хваща специфичния характер на портретирания и да го извайва върху лицето с палитра от цветове; в тясната му специализация, по мое мнение, той е много добър и превъзхожда портретите на Павлович.

Да, така е, историята няма морал, тя си прави шеги: Иван Вазов е по–известен от брат си Владимир Вазов, както и Винсент Ван Гог е по–известен от брат му Тео Ван Гог, въпреки, че приживе Тео е бил много по–успелият, по–богатият, дори по–известният в средите на хората на изкуството, защото е бил арт дилър с големи връзки и способности. Защо е така, един Бог знае По аналогия с примера за динята, зависи от гледната точка: за мен като клиент на пазара всичките 7 качества, които изброявате са водещи и положителни. Обърнато от гледна точка на производителя обаче качествата стават съвсем други, например: динята ми да е по–издържлив сорт на суша и безводие; да има по–добър търговски вид /да е голяма, да изглежда отвън добре/, да изисква по–малко грижа; да е по–трайна за по–дълго време, за да мога да я транспортирам на дълги разстояния и да издържа дълго в складовете ми и т.н. Същото важи още повече за ябълки, домати, краставици и т.н. Ето защо в супермаркетите е пълно с модифицирани сортове, които изглеждат добре, но нямат вкус и аромат, и въпреки това се продават, защото в градовете има много хора, които нямат достъп до фермерски пазари, предлагащи им качествени стоки от гледната точка на клиента. Подходът при хората за естествения подбор на най–способните индивиди се нарича меритокрация /буквално йерархия по достойнства/, но пак е многопланов, когато се подменят критериите за тези достойнства; в средите на мафията казват за някой сицилианец например "той е достоен мъж, никога не е работил и един ден и е много жесток, в рода му няма хора на държавна работа", това мафиотски "мерит", достойнство за един мафиот и т.н. Може примерно да се вмени достойнство в това, че си цветнокож или пък в това че си бял, или че си от азиатски произход, или че си японец примерно, или че си мъж или точно обратно, че си жена и т.н. в зависимост от обществените нагласи и критерии. Ето защо, според мен, всяко сравнително изследване на качества е относително и зависи от гледната точка на изследователя. Напълно подкрепям такова мнение, лично съм се убедил, че е вярно, примерите са много. Това, според мен, е основната причина да няма световноизвестни български писатели. На пръсти се броят писателите ни с характер, защото по мое мнение /и на Хемингуей, чиито девиз е бил "нито ден без написана страница"/ задължително условие един автор да бъде наистина "голям" е да има освен талант и характер да го развие. Вазов, Йовков, Димитър Димов, Талев и... честно казано не ми идва на ум друг. Българските писатели, най–талантливите от тях, обикновено избухват като фойерверк, след което също така бързо угасват, макар че могат да вегетират десетилетия върху стара слава. А да, едно от малкото изключения е Пенчо Славейков, но при него, според мен, има по–малко талант и повече мисъл, затова така тежко се чете.

Когато Майстора прави първата си изложба /той я прави на открито в градината пред Академията/ критиката е убийствена, един от професорите академици дори пише, че тези картини са по-скоро шарени тапети, с които можеш да си облепваш стените вкъщи. Майстора обаче демонстрира железни нерви и несломима упоритост и въобще не се пречупва от такива мнения, а продължава да рисува в същия "декоративен" стил.

Ако прочетете успоредно на биографията на Николай тази на Димитър Павлович, ще открието, че догадките ви имат много дълбоки основания. Николай винаги следва батко си буквално в неговите стъпки, даже външно се уподобява на него: Горе е автопортрет на самия Николай, долу е негов портрет на брат му Димитър. Не става въпрос само за очевидната прилика /разликата във възрастта им е само година/, а дори за начина, по който са оформени прическите, брадите и бакембардите им, също и облеклото; според мен малкият дословно копира батко си. Оказва се дори, че неочакваният героизъм да отиде доброволец на 50-годишна възраст е пак мотивиран от по-големия му брат, който също се записва доброволец и в тази война е декориран с две награди /за разлика от малкия/; техният именит племенник Цветан Радославов също е доброволец на фронта на 23-годишна възраст и той е автор на химна "Мила Родино". Тук е уместно да се спомене, че доброволците в тази война не са чак толкова много - само около 10 процента от българската войска, организирани в регионални чети. Големият Димитър успява във всичко, в което по-малкият Николай се проваля; като лекар и общественик той е блестящ, в биографията приносите му са много за България и за Свищов; освен всичко е и много богат, докато малкият Николай в последните осем години от живота си се прехранва със занаятчийско ателие за щампи и гербове. Големият надживява с около 20 години малкия.

Ако тръгнем по линия на сравнителни личностни характеристики, според мен, водещата разлика между двамата е наличието и липсата на авторитет, съответно наличието на бащин авторитет при Доспевски и липсата на такъв при Павлович. Павлович остава твърде рано сирак и е даден за възпитание в ръцете на роднини, които настояват той да се посвети на търговски занаят, нещо, което очевидно не се е случило и то по негова воля. Оттук и това отричане на всеки авторитет при него, което до голяма степен обяснява и неспособността му да завърши академия - както във Виена, така и в Мюнхен. При Доспевски постоянството и следването на твърдо очертан път в живота и кариерата му, напротив, също са резултат от следването на авторитет - първоначално този на баща му /ето защо портретите му винаги са по канона на иконописта, едната ръка е изнесена напред, сякаш си чака сребърния обков за икона/, а по-късно на професора му в руската Академия, Бруни. Ето защо толкова държи и на сребърния медал, с който се изобразява сам. Успоредното сравнение на тяхното академично образование /незавършено при Павлович/ би показало сходство. И двамата им професори са италианци, рисуващи и преподаващи в сферата на класицизма, тоест образователната им основа е сравнително една. Защо Доспевски не се и опитва в сферата на историческата живопис за мен е загадка. Обяснявам си го донякъде с осъзнаването на ограничени възможности в областта на композицията, със самоограничаване, отново дължащо се на поглед към някакъв авторитет, който го води вътре в съзнанието му, той дори не прави неуспешни опити, за разлика от Павлович. Павлович няма подобни самоограничителни задръжки, защото в неговото съзнание няма и авторитет, който да го ограничава - той опитва буквално всичко, но в крайна сметка сам слага край на художествената си кариера, като се посвещава на учителско поприще. Най-впечатлилото ме в неговата биография е решението му да отиде доброволец в Българо-Сръбската война на 50 годишна възраст, колко мъже на тази възраст са готови да хванат пушката и да отидат да воюват, колко имат кураж да го направят доброволно.

Ето тук няколко портрета от Доспевски: ... и от Павлович: За сравнение само 50 години по-късно: Майстора, портрети на майка му, а това долу е Ахинора на Иван Милев, портрет на голямата му трагична любов: Доста бързо са преминали и двамата от фотографския реализъм на класицизма към експресионизма, само едно поколение ги дели от Павлович и Доспевски За патриотичните възрожденски композиции на Павлович, какво да кажем, освен, че са патриотични: Трудно издържат сравнение с композицията на Дьолакроа Свободата води Народа, рисувана през 1830:

Всъщност "първи" и "втори" за двамата е относително на гледната точка. Николай Павлович е първи художник в рода им; Доспевски е втори, син на баща художник и с традицията на Самоковската живописна школа /между другото тази традиция е жива и до днес, там може да се открие цяла поредица даровити художници, особено пейзажисти, ако имате възможност посетете галерията в Самоков, където има постоянна изложба на майстори от Самоковската школа/. Според мен, най-важното и без което не може да се твори в изкуството е талантът. Каквото и наследство да имате, каквото и образование, ако талантът ви е ограничен, никога не можете да претендирате да бъдете "първи" в тази сфера. Например Владимир Димитров Майстора е самороден талант, в рода му няма хора на изкуството, обаче - какъв талант! Лично според мен, Доспевски е по-талантливият от двамата - портретите му имат дух и характер, докато в тези на Павлович има техника и лустро, но са лишени от характер. Павлович изглежда сам е осъзнавал ограничения си талант, защото напуска попрището на художник по своя воля, което му прави чест. Трябва да се има предвид и многовековната изостаналост на българския културен живот през 19-ти век от големите движения в изкуството на Европа. Дьолакроа във Франция рисува в експресивно-романтичен стил, с невероятно богата палитра и движение на фигурите, и то още преди нашите двама художници да са родени. И двамата са пътували из европейските столици и вероятно познават водещите тенденции в живописта по тяхно време, но и двамата рисуват в стил, характерен с изразни средства, поне от век по-рано. Доспевски, разбира се, благодарение на системното си академично образование, е успял да се предпази от наивитета на Павлович, чиито исторически композиции са деликатно казано недодялани и като композиция и като пропорции, а и като внушение на образите в тях. Една закачка по повод на изкуствения интелект - когато го попитах какво е влиянието на брата на Ван Гог върху художника, без колебание ми отговори, че Ван Гог е нямал брат, а когато му цитирах писмо на Тео до Винсент, той без смущение ми оповести, че Ван Гог е имал близнак на име Тео /което не е вярно/, затова е писал, че художника няма брат; също така твърдеше, че Гео Милев е бил премиер в правителствата след 1923, а на въпроса ми не е ли Гео Милев поет убит в полицията, въпросният ИИ ми заяви "извинявайте за недоразумението". Та... едно наум с неговите съвети. Иначе за справка как се набира телефон от България в Гърция беше безупречно точен. След Доспевски и Павлович, някъде в края на 19-ти век и началото на 20-ти в българската живопис идва цяло поколение много талантливи и интересни художници, някои от които, като Иван Милев, например, могат да представляват интерес и за западноевропейското изкуство. С други думи, българите запълват празнините с много бързи темпове.

Общо взето, през тези 35 години сигурно над 2 млн. българи са гласували с краката си или махленски казано били са си камшика и са напуснали България. Това е пълен провал за цялата политическа каста, там няма добри и невинни. Според мен, голямата грешна схема, заложена с политическо инженерство още 89-та е в безумната идея, че демокрация, тоест пазарна икономика и предприемачество могат да се направят като се назначат капиталисти. Луканов и синята номенклатура си въобразяваха /абсолютно наивно и грешно/, че като преразпределят държавната собственост на селектирани олигарси /имаше сини и червени, тук идеологията е с нулево значение/ ще извършат буржоазно-демократична революция и ще влязат като горди собственици и капиталисти в цивилизования Запад. Получи се пълна гротеска и да, днес имаме капитализъм Франкенщайн, който плаче за разрушаване из основа и преосноваване на държавата. Поне така мислят 70 процента от останалите тук вече малко под 6 млн. българи, които не гласуват, те го казват много ясно на останалите 30 процента с мълчанието си, но "лидерите" се правят, че не разбират.

Ооо... много повече са. Аз също познавах Луджев, лично съм играл футбол на малки вратички с него, жена му ми беше колежка. Но тези, за които говорите са малко от миналото, повечето от силните на деня днес също са от този инкубатор. България е малка държава и всички знаят много за всички, въпросът е в схемата, а не в отделните лица.

Нали правите разлика между огромната енергия и надежда на стотиците хиляди хора, вярващи в каузата СДС и малката група от внимателно селектирани висши функционери на въпросната абревиатура, които разбиха надеждите на тези стотици хиляди, може би милиони хора, излъгани от тази внимателно селектирана синя номенклатура? Нямам никакво намерение и време да преразказвам чужди спомени, те са достъпни в интернет, а и в публикации както в периодиката, така и в мемоарни книги. Според мен, ако един човек се интересува по-задълбочено от историята, трябва сам да открие необходимите му източници, да ги осмисли и да извлече полезното за него, но лично; не става като хранене на малки пиленца в човката от родител със сдъвкана храна. Това си е индивидуално лично усилие.

Да напишете, че едно мнение няма основание, а е пропаганда, не е аргумент с основание. Основанието за моето мнение са личните разкази на видни партийни функционери и сподвижници на Луканов, които ми дават конкретно знание за мнение. Ако ви интересуват, мога в рамките на ден-два да ви дам линкове към тези техни спомени на лични, за да не отегчавам тук другите съфорумци. Това за паралелното използване на "СДС организираха най- големия митинг от Орлов мост до Плиска" честно казано не разбрах каква логическа връзка има с написаното от мен, може би ще ми поясните, аз никога не съм писал подобни неща.

Военно положение под управлението на БСП през 1989 е оксиморон, какъвто е "горно нанадолнище", защото военно положение се въвежда при наличие на поне две антагонистични сили. Такива през 1989, а и след това, нямаше. СДС беше създадено от БКП-Луканов и къмпани като синьо БКП с асистенцията на ДС. СДС трябваше да извърши приватизацията, която БСП по идеологически причини не можеше. Грешката, според мен, беше, че като дадеш пари в ръцете на наши другари, те ще станат капиталисти. Но те не станаха, а се превърнаха просто в наши олигарси, които не могат да правят пари от производство, а единствено от кражба на обществен ресурс. Затова днес сме тук, където сме. Май единственият изход е да се върнем назад от изходна точка. Което е за друга тема.

Мари Бракмон За пръв път Гюстав Жофроа през 1894 пише за Мари Бракмон като за една от „трите големи дами” в импресионизма, другите две посочени от него били Берта Моризо и Мери Касат, за които съм писал по-горе. Жофроа пропуска четвъртата, Ева Гонзалес, но за нея ще стане дума по-късно. Мари Бракмон е може би най-онеправданата и пренебрегваната от тези големи дами на френския импресионизъм, нещо, което в крайна сметка е накарало феминистките да се занимават особено много с нея. Шокиращото, в нейния случай на пренебрегване и омаловажаване е, че те не идват от страна на обществото или някаква институция, а от собствения й съпруг. За разлика от другите три гранд-дами на импресионизма, Бракмон не произлиза от артистично семейство, дори няма художествено образование, тя е била това, което днес наричаме „самоук”, подобно на великия й съвременник Ван Гог. Родена е от един нещастен брак по сметка между флотски капитан и бедно момиче, тя рано остава без баща, майка й живее с втори съпруг от работническата класа, без постоянно местожителство и с непрекъснати грижи как да свържат двата края, местейки се от град в град. Според думите на Берта Моризо пред сина на Мари, Пиер, първата картина на Бракмон била подарък, който тя направила на майка си по случай рождения й ден. За да я нарисува, тя използва бои от цветя като пигменти. Впечатлен от нейната изобретателност и талант, приятел на семейството й подарил кутия с акварели, за да може да продължи работата си. Навлиза в света на рисуването заедно със полу-сестра й Луиз, като двете ходели на уроци при един местен възрастен художник от региона, мосю Васер, който се препитавал като копист на картини и допълвал доходите си с уроци по рисуване за млади момичета. Тя явно е изпъквала сред другите му ученички, защото, когато била седемнадесетгодишна той я посъветвал да изпрати своя работа за участие в Салона в Париж, и тя била приета там за участие веднага с една рисунка на майка й, сестра й и учителката им. След това събитие семеен приятел я запознал с известния художник Жан-Огюст Доминик Енгър, при когото тя започнала да се обучава в академично рисуване. По думите на Берта Моризо, Енгър имал много негативно мнение за възможностите на жените като художници, нещо, което Бракмон също потвърждава, и което може да се види в мемоарите на нейния син Пиер: „Съмнявам се в смелостта и упоритостта на жените в областта на изобразителното изкуство. – казал й Енгър. - Искам да наложа ограничения на жените художници в областта на изкуството, като ги накарам да рисуват цветя, натюрморти, портрети и сцени, характерни за техния пол.“ Въпреки това Бракмон му показала няколко нейни портрета, които била направила на сестра си Луиз, след което удивеният Енгър й препоръчал да се отдалечи от баналните теми и да се съсредоточи върху представянето на природата. Срещата й с Енгър само засилила желанието й да продължи да работи живопис, въпреки препятствията, и тя ще напише в дневника си: „Не искам да рисувам цветя. Искам да работя върху техниката си, за да мога да изразя онези мои чувства, които изкуството вдъхва в мен.“ По онова време Мари печели една поръчка за копие на историческа картина, след което е назначена на постоянна работа в Лувъра, правейки поръчкови копия на картини. През 1866 тя се среща с Феликс Бракмон, художник график, твърд защитник на традиционната линия в изобразителното изкуство. Любовта им била от пръв поглед и въпреки съпротивата на майка й, двамата сключват брак през 1869, а година по-късно се ражда единственият им син, Пиер. Благодарение на връзките на съпруга си в артистичните среди, Мари се запознава с широк кръг художници, а с някои от тях, като Едуард Мане, Едгар Дега и Фантен-Латур, установява и близки приятелски отношения. В кръга на познатите й са Алфред Сисле, Камий Писаро и Клод Моне. Мъжът й поддържа тесни делови отношения с колекционера на японски гравюри Филип Бaрту, като тук си струва да се отбележи, че свързващото звено между неговите традиционалистки възгледи и бунтарския дух на кръга от импресионистите, изброени по-горе, е било общото им увлечения по японизма, интереса им към японското изкуство. Именно Едуард Мане и този, който пръв насърчава Мари Бракмон да се отдалечи от тъмните тонове, използвани от Енгър и другите академични художници реалисти, и да се обърне към цветовото виждане на импресионизма и свободните мазки. Имресионистите изграждат своя теория и практика за цветовете. За тях разминаването между т.н „локален”, всъщност истинският постоянен цвят на всеки предмет, и цветът, който се възприема субективно от човешкото око при специфично осветление е фундамент на цялото им виждане за живописта. Бялото на снега, например, е „локалният цвят”, той е статично непроменим, но при различна светлина, човешкото око започва да го приема различно – той може да варира от хладно синьо, до златисто и това те наричат „цветна температура”. Ето защо издигат в култ рисуването на открито, пленера, и мигновеното възприемане на цветовете – импресията. Така например, в тази картина на Реноар, която му навлича сурови критики от представителите на академичния реализъм, бялата рокля на жената свети със сини отблясъци и дори кафявото на земята и плътта на хората отразяват сини сенки, толкова интензивни, че чак са невероятни, но в общото възприемане на картината те работят удивително с голяма естетическа мощ: Пиер Огюст Реноар, Люлката (La balançoire), 1876 г. Това е така, защото всъщност очите ни са свикнали вече да възприемат подобни странни ефекти от житейския опит: просто мозъкът ни обикновено ги игнорира, тъй като е програмиран да „знае”, че бялото на роклята е „бяло”, а кафявото на земята е „кафяво”, независимо от това, че очите му носят различна информация. Въпреки този обективен факт, повечето предишни художници, още от времето на Ренесанса, са заглушавали или отхвърляли ефектите на осветлението върху цвета на обектите като тривиални инциденти, които не дипринасят с нищо съществено за картината като цяло. Импресионистите – Моне и Реноар, най-вече – избират като свой стил да търсят и да подчертават точно такива явления. Поради това, за разлика от старите майстори, те не рисуват в студио по скици, а работят на открито и импровизират, те улавят мига, импресията в светлината. Моне дори твърдял, че изобщо не е имал студио. Академичните художници са били склонни да започват своите картини, като покриват цялото платно със средно тъмен червеникаво-кафяв основен слой или „основа“, върху която работят до по-светли тонове и до по-тъмни. За разлика от тях импресионистите рисуват върху светъл грунд. Тъй като маслената боя е полупрозрачна, тази лека основа на грунда засилва яркостта на цветовете, позволявайки на импресионистите да създават произведения, които изглеждат наситени от светлина. Като правило, импресионистите избягват тъмните земни цветове, които са доминирали в цветовите палитри на традиционната живопис. Вместо това те да изграждат цялата сцена в цветова гама по-близка до цветовете на светлинния спектър: виолетово, индиго, синьо, зелено, жълто, оранжево и червено, смесени с големи количества бяло. Това се усеща особено остро, ако веднага след като гледате картини на старите майстори, започнете да разглеждате картини на импресионисти. Импресионистите използват така наречените „допълващи се цветове“ един до друг, вместо да ги смесват. Допълващите се цветове са един срещу друг в спектъра в контраст, като червено и зелено, виолетово и жълто, синьо и оранжево. Ако се смесят два допълващи се цвята, те произвеждат матов кафяв или сив цвят. Ако обаче са поставени в съседство, те имат ефекта да се усилват един друг: до оранжевото синьото изглежда по-ярко и по-интензивно и обратното. Тези технически нововъведения поставят в предизвикателен контраст картините на импресионистите в сравнение на дотогава общоприетите традиционни натуралистични изображения, с които публиката и критиците са свикнали, оттук и голямото подозрение, с което произведенията им са били посрещнати, когато ги излагат за първи път. Логиката е била, както винаги, „Ако е различно, значи е лошо”. Теодор Дюре го е изразил най-точно: „Импресионистът седи на брега на реката и в зависимост от състоянието на небето, ъгъла на гледане, часа на деня, спокойствието или вълнението на атмосферата, водата придобива всички цветове. Без колебание той рисува вода с всички тези цветове. . .слънцето залязва и хвърля лъчите си във водата, за да коригира тези ефекти, импресионистът покрива платното си с жълто и червено. Тогава публиката започва да се смее. Идва зимата, импресионистът рисува сняг. Той вижда, че на слънчева светлина сенките, хвърлени върху снега, са сини; без колебание рисува сини сенки. Сега публиката се смее още повече. . . . Под лятното слънце, в отраженията на зеленината, кожата и дрехите придобиват виолетов оттенък, импресионистът рисува хора под виолетово дърво. Тогава публиката изпада в пълна ярост; критиците стискат юмруци и наричат художника злодей. Бедният импресионист напразно протестира срещу реакцията на публиката към пълната му искреност,той заявява, че възпроизвежда само това, което вижда, че остава верен на природата; но обществеността и критиците го осъждат. . . .За тях има значение само едно нещо: това, което импресионистите рисуват върху своите платна, не съответства на това, което е на платната на предишните художници. Ако е различно, значи е лошо.” Но след това дълго, но необходимо, отклонение да се върнем към Мари Бракмон и нейната Одисея в света на Импресионизма. Нейният избор да се включи в принципите, защитавани от импресионистите, предизвикал разногласия между нея и съпруга й. Феликс бил един от най-известните гравьори и дизайнери на керамика на своето време. Той бил и е пропагандатор на навлизането на японизма и един от първите, които разпространявали японски гравюри във френската столица. Ето защо той искал съпругата му да познава и да взаимодейства с работата на художниците, на които най-много се е възхищавал, особено тези от реалистичното движение, като Шарден, Бонвен и Рибо. Освен това, той бил и яростен критик на импресионистичната естетика, тъй като защитавал убедено тезата, че линията е по-важна от цвета и че дисциплината, предоставена от работата в студио, не е сравнима със спонтанността на създаването на произведения на открито. Мари, напротив, продължила да подкрепя стила на новите художници, като стигнала дотам, че заявила следното за Моне: „Никой никога не е постигал силата на анализ на тонални стойности, толкова интензивни и сладки в същото време....Не мога да обясня до каква степен Моне ме вдъхновява, поражда у мен усещания, които ме правят щастлива и които отварят очите ми и ми помагат да виждам с тях по-добре.” През 1873 г. Феликс бил назначен за артистичен директор на фабриката за керамика Haviland в Лимож, където Мари проектирала няколко артикула за прибори за хранене и създала най-амбициозната си творба до момента: серията от големи пана на тема „Музите на изкуството“ , която малко след това, през 1878 г. представя на Всемирната изложба от 1878 г. Тези нейни произведения били акламирани както за тяхната сложна композиция, така и за прецизността в рисуването на облеклото на фигурите. Освен безспорните им качества обаче, успехът й би бил невъзможен без на подкрепата на Едгар Дега и някои изкуствоведи около кръга на импресионистите; тези нейни работи били показани на четвъртата изложба на импресионистите през 1879 г. Нейното участие в тази изложба бележи промяна в живописната й техника, и от този момент нататък тя има по-силна връзка с кръга на художниците импресионисти. Картините й явно се променят, палитрата й започва да се изпълва с по-ярки и интензивни цветове и тя започва да рисува само пленер, тоест на открито. През 1880 г. Мери отново представя три картини на петата изложба на импресионистите. Първото платно от тях е портрет в цял ръст, озаглавено „Дамата в бяло“, чийто герой е сестра й, облечена изцяло в бяло върху килим, заобиколен от гъста растителност. Контрастът, създаден между бледите тонове с жизнеността на зеленото и охрата, подчертани от игрите на светлината, е демонстрация на голямо майсторство. Бялото е един от цветовете, които най-много привличат художниците импресионисти, тъй като майстори като Йожен Дьолакроа и Гюстав Курбе им показали, че цветовете се променят според тоновете до тях и че в природата няма чисто бяло: само негови отражения. Мари изгражда композиция в напълно импресионистичен стил, очевидно може да се направи сравнение с произведението на Моне „Жена с чадър” от 1875, където играта между бели и зелени цветове е осъществена по подобен начин. „Дамата в бяло” на Бракмон „Жена с чадър” на Моне Втората картина, която показва Бракмон на тази изложба, е озаглавена „Лястовицата“ /L'Hirondelle/. На картината нейният приятел художник импресионист Сисле се появява със съпругата си в лодка, докато двамата гледат от едната страна. На заден план има изглед към мост. Критиците отбелязват още тогава, че поради използването на диагонала в композицията и перспективата, това нейно платно силно им напомня на създадената от Реноар приблизително по същото време „Обяд на гребците” (1880-1881). Ескиз към картината „Лястовицата”от Мари Бракмон Тази, която е описвана като най-импресионистичната картина от трите, е „На терасата в Севър”. Мари представи творбата си с името „Изследване от природата“, може би с намерението да внуши, че е била директно вдъхновена от природата. Въпреки това синът й Пиер по-късно отбелязва, че е направила голям брой предварителни скици и маслени ескизи за тази картина. Картината е изключително внимателно изпипана, както в композицията, така и в техниката. На преден план са три фигури, сякаш потънали в мисли, жената отляво е единствената, която има контакт със зрителя, фигурата вдясно, облечена в бяло, замислено е отпуснала глава на ръката си, характерен жест на меланхолия. Мъжът със сламена шапка държи цигара, загледан някъде встрани. Като фон се вижда растителност и някои сгради, вероятно от района на Севър, предградието, където живяло семейство Бракмон. „На терасата в Севър”, 1880 Няма пълна сигурност кои са главните герои, въпреки факта, че в ретроспективната изложба, организирана в през 1962 г., картината е била изложена със заглавието „На терасата в Севър с Фантен-Латур”. Ето защо се предполага, че представените са художникът Фантен-Латур и съпругата му Виктория Дюбург със самата Мари вляво. Въпреки това Пиер Бракмон твърди, че майка му е използвала сестра си Луиз като модел, за да нарисува и двете жени. Тези две фигури имат голяма прилика с фигурата, която се появява в друга нейна картина под името „La Merienda“ (1880), за която позира сестра й. La Merienda (1880) „На терасата в Севър”е отбелязана от историка на имперсионизма Гюстав Жофроа като пример за „обновената визия“ на Мари, след като е била пленена от създаването на фигури, подобни на тези на Моне и Реноар. Основното намерение Мари в тази работа е създаването на различни нюанси на светлината върху цветовете чрез бързи движения на четката. Бялата рокля на жената вдясно е направена с мазки от сини и розови тонове, имитирайки ефектите и впечатленията от слънчева светлина, грееща през тъканта. Коментарите, които съвременните критици правят за творчеството на Мари Бракмон, показват, че художничката се е радвала на известно признание през живота си, особено в академичния й период. Въпреки това, изглежда, че непрекъснатите упреци на съпруга й в крайна сметка я обезсърчават, принуждавайки я напълно да изостави рисуването, и това се случва след 1890 г. Тя се оттегля от света на художниците, с които общува, и от изложби, превръщайки се в маргинална личност извън ограниченото поле на хората които са били наясно с нейния талант. Успоредно с това, признанието на Феликс Бракмон продължава да расте, той е декориран с ордена на офицер на Почетния легион и медала на честта на Всемирното изложение от 1900 г. Синът им Пиер дава представа за потисническата среда в който е живеела майка му, когато е работела единствено у дома им: „Доволна от някои от своите картини, тя искаше да ги покаже, искаше да се свърже с други художници и мечтаеше за успех и живот на самоутвърждаване и продуктивност.“ Работата й получава официално признание едва три години след смъртта й, през 1919 г., по повод изложбата, организирана от нейния приятел Гюстав Жофроа и сина й Пиер в галерия Berheim-Jeune в Париж. В тази изложба пред публика били показани 90 нейни картини, 34 акварела, 23 рисунки и 9 гравюри. Въпреки че същата тази галерия провежда втора изложба на Мари през 1962 г., в която били показани 38 нейни картини на публиката, по-голямата част от нейното творчество все още е неизвестност, тъй като повечето от творбите й се намират в частни колекции и не са описани. Нейният подход към светлината и цвета свързва стилистично нейните картини с тези на Реноар и Моне, характерно за тези платна е ярка композиция, концентрирана на преден план, постигната чрез директно използване на чисти цветове, нанесени с плътни уверени мазки на четката. Затова творчеството на самоизолиралата се от артистичния свят Мари Бракмон днес се смята за максимално близко до идеалите на импресионизма. Що се отнася до процеса на създаване и подготовка, Мари Бракмон е следва традиционен подход в начина си на работа, като преди това е правела перфектни детайлни скици и проучвания. Въпреки че е била засенчена от по-известния си съпруг, който не и давал да показва своите работи на приятелите им, Мари продължавала да рисува за себе си. Когато й правел комплименти, било насаме. В непубликуван ръкопис, написан от Пиер за живота на родителите му, той споделя, че баща му рядко показвал нейните работи на никой от техните приятели художници и не обръщал внимание на нейните творби, според Пиер„ "баща ми Феликс сведе амбицията си до неизлечима суета, поради което майка ми изостави рисуването с изключение на няколко частни творби”. Една от последните й картини е „Сестрата и синът на художника в градината в Севър“ Тя остава твърд защитник на импресионизма през целия си живот, дори когато не рисува активно. В защита на този стил при една от многобройните атаки на съпруга й срещу нейното изкуство, тя каза: „Импресионизмът създаде ... не само нов, но и много полезен начин за гледане на нещата: сякаш всичко това е един широко отворен прозорец през който слънцето и въздухът нахлуват у дома ви като порой."

Един от аргументите на критиците, освен че не е достатъчно достолепен портрета, бил, че дрехата на кралицата била от вносен плат, и така не се стимулирало родното производство; този портрет е бил изложен само няколко дни в Салона, след избухналия скандал; след което Льо Брюн го заменила с този: същата поза с роза в ръка, но кралицата вече е "преоблечена" със синя копринена официална рокля, и най-важното, коприната е родно френско производство. Същата година, 1783, Льо Брюн кандидатствала за прием в Академията с тази картина: Мирът връща Изобилието ... но първият път картината й била отхвърлена от журито на Академията, с аргумента, че нито е портрет, нито е исторически жанр. Чак след намесата на Мария Антоанета , респективно Кралят, журито я приема в Академията, с което тя станала 15-та жена член на престижната институция. По-късно, след Революцията, отново е била изключена от Академията. и то голям, рисуването на тъкани е висш пилотаж за художниците още от времето на Високия Ренесанс, Леонардо да Винчи и Микеланджело /но не само те/ системно са практикували рисуването на различни тъкани и драперии: Леонардо Микеланджело Талантът й, според мен, е безспорен, но дворцовия етикет е изисквал тези застинали пози и израз на лицето. Между другото, този неин автопортрет е рисуван, когато тя е била на 16 години, и то с пастел, който е много капризен като медия и труден особено при портрет. Елизабет Льо Брюн има много автопортрети и портрети на дъщеря й, които са топли и човешки, но етикетът не й е позволявал да рисува клиентите си по този начин. Почти по същото време Франциско Гоя, който е бил също кралски художник в Испанския двор, рисува един скандален портрет на кралското семейство: в който кралските особи са представени без никакво лустро, като обикновени хора, просто облечени по-добре от другите хора: ... Мария Луиза от Парма, кралицата, е роднина на княгиня Мария Луиза, съпругата на българския княз Фердинанд, историята на техния годеж и брак е истинска дипломатическа афера.