Б. Киров

Варуфакис не само че демагогства, той дори и донякъде симпатично стига до цинизъм: "Ако аз дължа 1000 евро на банката, аз имам проблем; ако аз дължа 350 млрд. евро на банката, банката има проблем" и твърдението му, че Брекзит бил причинен от еврото /след като британците винаги са си имали паунд/ меко казано са смехотворни, но човекът е магьосник на словото и жеста и младата публика го аплодираше точно на тези смели еквилибристики - нормално, всеки един добър илюзионист и картоиграч го може - да бърка виртуозно тестето си с карти и да вади жокери за радост на децата. Еврото си е непоклатим факт и то спаси ЕС от рецесия и фалит на поредица от държави - Варуфакис като талантлив икономист го знае прекрасно, но се прави на ударен - с малко закъснение след китайците и американците ЕЦБ отпечати 4 трлн. евро /4000 милиарда/ и спаси държави като Гърция, Португалия и Ирландия от банкрут, на който му е къса паметта може да говори и друго. Една държавка като Гърция ако тръгне да бълва драхми при такъв натиск на дълг за седмица стига до хиперинфлация и потъва в постоянен фалит - когато зад валутата евро стои икономика с БВП от 20 трлн., не е фатално да потушиш пожара с 4 трлн. и да спасиш загиващите. Същото направиха САЩ и Китай /тук не се пише, но преди кризата Китай емитира юани на стойност 600 млрд. долара и така спасява икономиката си от пропадане, погледнете кривата на растеж за Китай от 2007-2010, тя не пада надолу, почти няма колебание. За това е силната национална валута - в случай на криза като последната да използваш нейната сила, за да спасиш икономиката си. Еврото де факто е национална валута за ЕС. Въпрос на време е да се създаде общоевропейска армия и правосъдие, което е минималното изискване за национална държава. Нито ще първата подобна многонационална държава - СССР, Югославия, Австро-Унгария и днешна Великобритания са/били многонационални формирования, Европа на Наполеон също е такъв опит, а какво е Швейцария с нейното смесено етническо население и разделение на кантони. ЕС според мен е здраво поставен на здрав фундамент проект за Европейска нация и рано или късно ще бъде изграден до край, няма никакви обективни трудности, които да спрат това, още повече че половината път е изминат успешно - единен пазар, единна валута и единна територия. Парите не са хартии, те са съотношения между реални стойности на направеното като стоки от хората, само една от стоките, общ еквивалент на всички останали, следователно дори да изчезнат като хартиен носител, ще останат в някаква друга числена форма, за да фиксират пропорциите на останалите стоки.

Варуфакис е много атрактивен лектор, но не каза нищо конкретно, след като така яростно атакува еврото като неуспешен проект, какво предлага на негово място. Бил за повече федерализъм в Европа, а еврото било като автомобил с твърди ламарини, при катастрофа /дефлационна криза/ убивало водача, а автомобила оставал здрав. Ефектно, но византийски двусмислено - добре, без да го изрече, пледира за "меко" евро, което да спаси водачите /националните икономики/ - това означава, според мен, ЕЦБ да даде карт бланш на централните национални банки да си емитират местно евро, вместо например да се връщат към драхма /той каза, че с това бил притиснал ЕС, докато преговарял за гръцкия дълг, ама само ги плашел, блъфирал/, към марка и т.н. Обаче, според мен, това е едновременно утопия и нонсенс - все едно САЩ да си емитира тексаски, аризонски или калифорнийски долар, а Китай шанхайски, пекински и т.н. юан, според нуждите на региона. Европа в съвременния свят няма никакъв шанс да се конкурира с национални гиганти, каквито са САЩ и Китай, ако се оттегли от единната си валута. По повод на еврозоната, България отдавна е във валутен борд, и то вързан с еврото, така че влизането ни в еврозоната само ще циментира формално вече реалното. Видяхме местната олигархия на какво е способна с инфлационното печатане на местна валута, вкара България в учебниците по инфлационни кризи.

2.Мери Касат Мери Стивънсън Касат е родена в Пенсилвания, САЩ, но е прекарала по-голяма част от своя живот във Франция, където за първи път се среща с Едгар Дега и по-късно участва в изложбите на импресионистите. Касат е рисувала предимно образи от социалния и личния живот на жените, като особено много се концетрира като тема върху интимните връзка между майка и дете. Тя е описана от френският историк на изкуството Гюстав Жофроа през 1894 г. като една от "les trois grandes dames" /”Една от трите Гранд-дами”/на импресионизма, заедно с Мари Бракмон и Берта Моризо. Мери Касат изобразява "новата жена" от 19-ти век от гледна точка на жените. Като успешен и много добре подготвен в техническо отношение артист, тя е посветила изцяло себе си на кариерата си на художник и жертвала личния си живот в името на тази кариера. Подобно на Елън Хей, Елизабет Кофин и Сесилия Бо – нейни съвременнички американски артисти, Касат олицетворява „Новата еманципирана жена“ в американската култура. Касат изследва дълбоките начала в пресъздаването на образа на "новите жени”, вдъхновена от влиянието на нейната интелигентна и активна майка, Кетрин Касат, която вярвала в образованието на жените и в тяхното право да бъдат информирани и социално активни. Мери Касат и Едгар Дега са имали дълъг период на приятелство и съвместна работа. Двете им студия в Париж били на съвсем близко разстояние едно от друго, по-малко от пет минути разходка пеш, и Дега често се отбивал в нейното ателие, за да й предлага съвети и да й помога в намирането на модели. Те двамата имали много общо: и двамата споделяли подобни вкусове в изкуството и литературата, идвали от богати среди, били изучавали живопис в Италия, и двамата били независими, и двамата никога не сключили брак. Степента на интимност между тях не може да бъде оценена сега, тъй като няма оцелели техни писма един до друг, но е малко вероятно, въпреки че се спекулира, те да са имали интимни отношения, като се имат предвид консервативния им социален произход и силните им морални принципи. Дега е показвал някои от своите техники на рисуване с пастел и гравиране на Касат, които тя бързо усвоила, докато от своя страна Мери Касат му е помогнал да утвърди репутацията си и да продава картините си в Америка. Някои критиците по нейно време твърдели, че цветовете на нейните платна са твърде ярки и че портретите й са прекалено точни и детайлизирани. Тя се среща с Дега за първи път през 1874 г. и той веднага я кани да участва в изложбата на импресионистите, а нейните творби са изложени на тяхна обща изложба през 1879 година. Активен член на импресионисткото движение до 1886 г., тя остава приятелка на Дега и Берта Моризо до края на дните си. Подобно на Дега, Касат става изключително добра в използването на пастели, като в крайна сметка изпълнява много от своите работи в тази техника. Постепенно нейният стил се е променил и тя се отдалечава от импресионизма към индивидуален реалистичен и предметен свой стил. От 1886 г. тя вече не се идентифицира с никакво движение и се опитва да рисува в различни стилове. През 1891 г. тя излага серия от изключително оригинални цветни литографии, вдъхновени от творбите на японските майстори, от които се възхищавала и взаимствала като техника и графичен стил. Феминистка от ранна възраст, макар и по един неин изтънчено нюансиран и много личен начин, възразяваща срещу стереотипността на етикета "жена-артистка", тя подкрепяла избирателните права на жените и през 1915 г. изложила осемнадесет свои творби в изложба, подкрепяща движението, организирано от Лоуисин Хавемейър, която била известна и активна феминистка. Мери Касат починала на 14 юни 1926 г. в Château de Beaufresne, близо до Париж. Mrs. Duffee Seated on a Striped Sofa, Reading, 1876, Oil on canvas Children in a Garden (The Nurse), 1878, Oil on canvas In the Loge, 1878, Oil on canvas, 812.8 x 660.4 mm Little Girl in a Blue Armchair, 1878, Oil on canvas, 89.5 × 129.8 cm Self-portrait, 1878, Gouache on paper, 60 × 41.1 cm Woman with a Pearl Necklace in a Loge, 1879, Oil on canvas, 813.31 x 597.41 mm Lilacs in a Window, 1880, Oil on canvas, 61.5 × 51.1 cm Mother About to Wash Her Sleepy Child, 1880, Oil on canvas, 990.6 x 635 mm Elsie in a Blue Chair, 1880, Pastel Five O'Clock Tea, 1880, Oil on canvas Children on the Beach, 1884, Oil on canvas Margot (Lefebvre) in Blue, 1902, Pastel on brown, slightly textured, wove paper, 61.3 x 50.2 cm Sara Holding a Cat, 1908, Oil on canvas Woman with a Red Zinnia, Oil on canvas

1. Берта Моризо Берта Моризо е родена в Bourges, Франция, в богато буржоазно семейство. Баща й е бил префект на департамента в Шер. Майка й била племенница на Жан-Оноре Фрагонар, един от най-плодотворните художници от ерата на Рококо. Берта имала две по-големи сестри и по-малък брат. Семейството се преместило в Париж през 1852 г., когато Моризо била дете. По онова време е било обичайно за дъщерите на буржоазните семейства да получават художествено образование, така че тя и нейните сестри били обучавани частно. През 1857 г. един от учителите й запознал Берта и сестра й Едма с галерията в Лувъра, където двете можели да изучават изкуството на старите майстори чрез копиране на картини. Музеят обаче им послужил и за друга ключова цел, тъй като им дал възможност да се запознаят с талантливи млади артисти, като Мане и Моне. По-късно Жозеф Жиард, първият учител на Берта, станал директор на École des Beaux Arts и я представил на Камий Коро, френски художник, който силно повлиял нейните ранни пейзажи. Като студенти по изкуство, Берта и Едма работели в тясно сътрудничество до 1869 г., когато Едма се омъжила за военноморски офицер, преместила се в Шербург и имала по-малко време да рисува. Писмата между сестрите показват любов между тях. Едма напълно подкрепяла работата на Берта като художник и техните семейства винаги са били близки. Моризо се регистрирала като лицензиран копист на картини в Лувъра, където се сприятелила с други художници, включително Камий Коро. До 1863 тя учила живопис при Achille Oudinot, друг художник от групата на Барбизонците. През зимата на 1863-64 е учила скулптура при Aimé Millet. Тя никога не е била доволна от работата си и е унищожила почти всички свои работи, направени от нея преди 1869 г. Живописвайки на открито, тя е играла със светлината и сенките, с използването на акварели, които са лесни и бързи за нанасяне. По това време Берта започнала да се интересува от пастел. През този период тя като цяло е практикува акварели. Изборът й на цветове е бил доста сдържан; обаче деликатното повторение на нюансите прави един балансиран ефект. Благодарение на специфичните характеристики на акварелите като среда, Моризо успява да създаде прозрачна атмосфера и почти ефирен допир, които допринасят за свежестта на нейните картини. Моризо нанасяла цветовете много бързо, но също така се подготвяла много старателно предварително. Първо, тя правела безброй изследвания на своя предмет. Нейните теми многократно били извличани от нейния живот, затова тя ги познавала добре. Та правела много предварително скициране като подготовка, така че в окончателния вариант творбите й изглеждат сякаш са направени „ с един единствен удар на четката“. Освен това, когато ставало неудобно да се рисува на открито, висококачествените акварели, направени на подготвителните етапи, й позволявали да продължи да рисува по-късно в ателие. От 1885 г. рисуването започнало да доминира в творбите на Моризо. Тя активно експериментирала с въглен и цветни моливи. Това, което изглежда парадоксално е, че възраждащият й се интерес към рисуването е бил мотивиран от нейните приятели-импресионисти, които са известни с разливане на формите, а не с контур. Моризо започнала да използва техниката на квадрат и точка в средата на листа, за да фиксира точно композицията си върху платното. Използвайки този нов метод, тя била в състояние да създаде съвсем нови типове композиции, в които се появило по-сложно взаимодействие между фигурите в картините. Тя подчертавала композицията и формите, докато нейните импресионистични четки оставали за финалната фаза. Оригиналният й синтез на импресионистко докосване с широки удари на четката и светлинни отражения и графичен подход с ясни линии прави отличителни нейните творби. Картините на Моризо се коментират като пълни с "женски чар", който се отличава с елегантност и лекота. Нейните мазки са толкова леки като докосването на криле от пеперуда. Около 1880 г. тя започва да рисува върху негрундирани платна - техника, с която Мане и Ева Гонзалес също са експериментирали по това време, а нейната четка става по-свободна. Произведенията на Моризо са почти винаги малки по мащаб, а стилът и техниките, които прилага тя, са много вдъхновени от нейните приятели-импресионисти. Вдъхновена от Мане, тя запазва използването на цвят до минимум при конструирането на мотив. В отговор на експериментите, проведени от Едуар Мане и Едгар Дега, Моризо използвала едва оцветени бели петна в платното, за да хармонизира картините. Подобно на Дега, тя работела с три медии едновременно в една картина: акварел, пастел и маслени бои. През втората половина от кариерата си тя се учела от Реноар, като имитирала някои от мотивите му. The Old Track to Auvers, 1863, Oil on canvas, 45.5 x 32.3 cm Landscape, 1867, Watercolor on paper, 14.5 x 22.7 cm The Mother and Sister of the Artist, 1869-70, Oil on canvas Peonies, 1869, Oil on canvas, 40.8 x 33 cm The Pink Dress, 1870, Oil on canvas The Cradle, 1872, Oil on canvas, 56 x 46 cm Balcony, 1872, Oil on canvas, 61 x 50 cm Reading, 1873, Oil on canvas, 45.8 × 71.5 cm Eugène Manet on the Isle of Wight, 1875, Oil on canvas, 38.1 × 46 cm A Woman and Child Seated on the Grass, 1875, Watercolor over graphite, 164 x 221 mm Girl at the Ball, 1875, Oil on canvas Woman with the Fan, 1876, Oil on canvas, 62 × 52 cm Young Girl in a Ball Gown, 1879, Oil on canvas, 71 x 54 cm Julie Manet in a Canopied Cradle, 1879, Watercolor and gouache, 18 x 18 cm The Artist's Daughter, Julie, with her Nanny, 1884, Oil on canvas, 57.2 × 71.1 cm A Woman Seated at a Bench, Watercolor over traces of graphite, 20 x 28 cm Young Woman Raising Her Hair, 1894, Oil on canvas, 65 x 54 cm

Там му е проблема на Доналд, трябва да се нареди на "опашката" след ЕС, преди да предлага каквито и да е двустранни договори с Великобритания - докато няма "черно на бяло" Брекзит само ще говори за "сделки", но той може би това и цели - цялата тази клоунада и надуване на мускули, според мен, която включва и туитовете на Тръмп към китайците по повод на "тарифната война", перченето пред Мексико, в това число влиза и реториката за "специалните взаимоотношения" между САЩ и Великобритания - та всичко това са политически дивиденти пред изборите догодина. Ще бъде битка на живот и смърт с кандидата на Демократическата партия /то оттам пък какви "зелени балони" се вдигат, опазил бог/. Между другото, "специални взаимоотношения" си е нещо като политическо клише от времето на Чърчил, той е бащата на фразата: https://en.wikipedia.org/wiki/Special_Relationship

„Романът ми не е насочен срещу социализма или британската Лейбъристка партия (аз гласувам за нея), а срещу онези извращения на централизираната икономика, които вече са частично реализирани в комунизма и фашизма. Не съм убеден, че такова общество трябва непременно да възникне, но съм убеден, че нещо подобно може да се случи. Убеден съм също, че тоталитарната идея живее в съзнанието на интелектуалците навсякъде и се опитах да проследя тази идея до логичния й край. Поставих действието на книгата в Англия, за да подчертая, че англоговорящите нации не са по-добри от другите и че тоталитаризмът, ако не бъде спрян, може да победи навсякъде.” Джордж Оруел Действиеето на романа е през 1984 г. в Лондон, Зона 1 на бившето Обединеното кралство, което е третата по големина провинция на тоталитарната държава Океания. Океания е в състояние на постоянна война с две други тоталитарни суперсили - Евразия и Изтазия. Няма ясни граници между тези държави, само условни. Океания заема една трета част от света и включва Северна и Южна Америка, Великобритания, Южна Африка и Австралия. Държавната идеология е “английски социализъм” (Англосоц). Евразия (Eurasia) заема територията на бившия Съветския съюз, Европа и Турция. Държавната идеология е необолшевизъм. Изтазия (Eastasia) заема територията на Китай, Япония, Корея, отчасти Монголия и Индия. Държавната идеология на Изтазия е китайската дума, означаваща „изтриване на личността”. Англосоц, необолшевизмът и „изтриване на личността” са тоталитарни идеологии, които насърчават милитаризма, колективизма и култа към личността на лидера. Северна Африка, Близкия изток и Югоизточна Азия са спорни територии, за притежание на които се борят трите суперсили. Тези територии непрекъснато преминават от една страна в друга, тъй като нито една от свръхдържавите не може да постигне окончателна победа. Войната се води само в оспорваните територии - всяка от суперсилите е толкова силна, че не може да бъде победена дори от обединените сили на другите две, затова главнокомандващите се въздържат от големи офанзивни операции. Океания постоянно е в състояние на война, като сменя врага приблизително на всеки 4 години, съответно или Изтазия, или Евразия. Основната цел на Зона № 1 /Лондон/ е трамплин за въздушни удари и ракетни нападения срещу континентална Европа, като самата тя е обект на реципрочно бомбардиране. Предполага се обаче, че тези атаки могат да бъдат организирани от самите власти на Океания, които трябва да държат хората си в страх и подчинение. Океания е държава с брутална тоталитарна система. Жителите са лишени от граждански права и индивидуалност. В партийното общество, в допълнение към култа към личността на Биг Брадър и безспорното подчинение на властите, всеки е длъжен да се придържа към пуританските възгледи и на всички млади хора се препоръчва да влязат в т.нар. Младежки анти-сексуален съюз, където се отвращават от сексуални отношения и любов. Любовта се смята за престъпление, а браковете са единствено за репродуктивни цели. Въпреки това, Партията планира с течение на времето да елиминира този остатък от личното пространство на хората чрез разработване на метод за изкуствено оплождане. Формулата за границите на индивидуалната свобода гласи "две и две е равно на пет" или "Свободата е способността да се каже, че две и две са пет." В Океания има строга социална йерархия. Няма парламент и правителство, цялата власт е съсредоточена в ръцете на партията Англосоц, която е разделена на Външна партия и Вътрешната партия. Най-високата обществена каста е Вътрешната партия, която включва около 2 процента от обществото и заема най-високите постове на министерствата и останалата част от висшето ръководство на Океания. В ръцете на Вътрешната партия е съсредоточена цялата власт и богатство на Океания. За разлика от почти бедните членове на Външната партия, членовете на Вътрешната партия получават голяма заплата и имат достъп до такива редки продукти като чай, бял хляб и захар, до които членовете на Външната партия нямат. Средната класа е Външната партия, тя включва номенклатурни служители с по-ниски постове в Партията. Членовете на Външната партия живеят в относителна бедност и постоянно са под надзора на Полицията на Мислите. Служителите на Външната партия представляват около 13% от всички жители на Океания. Във всички апартаменти на членовете на Външната партия са монтирани телекамери, които служат както за източници на пропаганда, така и като средство за шпиониране на членове на партията; те не могат да бъдат изключвани никога. Долната класа е безправен пролетариат (Проли), който, подобно на Външната партия, живеят е в бедност, но за разлика от Външната партия, Пролите не са следени от Големия Брат, телевизионните монитори не присъстват в техните домове. Пролите съставляват около 85% от общото население на Океания и са основният източник на доходи за другите две класи. Членовете на Партията са задължени да предават децата си на Скаутите, военно-политическа младежка организация, в която любовта към Партията и Големия Брат е наложена на децата. Децата се обучават за бъдещи войници, информатори и полицейски служители, например да следят родителите си. Във вестниците има почти ежедневни доклади за деца, които са хванали своите роднини в Престъпление на Мисълта и са ги предали на Полицията на Мисълта. Членовете на Външната партия консумират синтетични хранителни продукти и нискокачествени „луксозни предмети“, като напримел менте алкохол или долнопробни цигари с марката Victory. Дори такова просто нещо като ремонт на счупено стъкло изисква потвърждение от Комисията, което може да отнеме няколко години, и затова повечето хора от долните класи сами си ремонтират всичко. За разлика от подчинените им, членовете на Вътрешната партия живеят в чисти и удобни апартаменти в ограден квартал на града със складове, пълни с хранителни продукти като вино, кафе и захар, които са недостъпни за останалите. Всички членове на Вътрешната партия имат роби, заловени в Спорната зона, а много от тях имат свои собствени коли или дори хеликоптери. Престъпниците се издържат необезпокоявани с черна борса на алкохол, порнография и хазарт. Бандитите са по-свободни и по-малко следени от средната класа на Външната партия: от тях не се очаква патриотизъм. Те нямат камери в домовете, защото управляващите се опасяват най-много от средната класа, която винаги започва революциите.. Режимът изисква строг контрол на средната класа, неутрализиране на амбициозните членове на Външната партия, или чрез издигането им до Вътрешната партия, или чрез реинтегрирането им с помощта на Министерството на любовта, а на Пролите може да позволи интелектуална свобода, поради липсата на всякакъв интелект сред тях. Партията твърди, че бедността е необходима жертва в името на войната, а целта на перманентната война е държавата да се отърве от прекомерното промишлено производство. От време на време членовете на Външната партия и Пролите получават достъп до по-качествени стоки на пазара, където биват изнасяни стоки предназначени за членовете на Вътрешната партия. Партията постоянно пренаписва историята, и затова не е възможно да се установи точния произход на Англосоц /английския социализъм/. Океания е възникнала от сливането на американските държави с Британската империя. Партийната й идеология е олигархичен колективизъм. Big Brother олицетворява Партията, портретите му са постоянно изобразявани на плакати и телевизионни екрани. Англосоц /английски социалисти/ изискват пълното подчинение на хората - умствено, морално и физическо. За да постигне тази цел, Партията е готова да изпрати жителите на мъчения (Стая 101), където майсторски сложна система на психологически контрол ги принуждава да изповядат мисленото от тях престъпление и тези мисли се изтриват напълно от съзнанието им, като се заменят с обич към Големия Брат и Партията. Целта на Англосоц е политически контрол и власт. „Новоезик” е специална форма на език и лексика, която се разпространява в Океания. Новоезик се формира според принципа „невъзможно е да се направи (и дори да се мисли), което не може да се изрази с думи.” Ето защо, с всяко ново издание на Речника по Новоезик, от него биват изхвърлени думи и понятия, чужди на господстващата идеология. "Новоезикът е единственият език, чийто речник не се увеличава, а намалява…Всяко съкращение е било успешно, защото колкото по-малък е изборът на думи, толкова по-малко е изкушението да се мисли." Изковават се нови думи, най-вече съкращаване на по-дълги фрази, които помагат на хората да се отърват от неяснотата на старите. Например фразата „идеейно мощна река” означава похвала за човек, който говори идеологически „без участието на висши нервни центрове”. На фасадата на сградата, в която е работи героят на романа, са изписани лозунгите: Войната е мир Свободата е робство Невежеството е сила Така, чрез диаболично мислене се развива способността искрено да вярваме в две взаимно изключващи се неща или да променяме мнението си в обратното, когато има идеологическа нужда. Ключовата дума на Новоправописа е „бялото е черно”, съдържащо две взаимно изключващи се понятия. Основната идея на управляващите елити и в трите Свръхдържави е, че без война, благодарение на техническия прогрес, се наблюдава свръхпроизводство на стоки, идеологическо разклащане, недоволство и в крайна сметка революция и смяна на елитите. Затова, за да запазят личната си власт, владетелите на трите държави водят безкрайна война, чиято основна цел е да се унищожат част ресурсите и да насочат мисълта на населението към оцеляване. Естествено, в тази война не може да има победител, само малки успехи (представени, разбира се, като ключови победи) придружени от незначителни поражения и така до безкрайност.

+Гледах го, много добър сериал, защото по принцип не съм фен на военни сериали, малко в повече ми идват бойните сцени с кръв и смърт, но този го изгледах целия. Преди седмица приключих, за моя изненада, с друг мега-сериал за адвокати и политици, даже се учудих на себе си как "затънах" в него, но човек се променя Това е 150 сериен адвокатски сериал на CBS „Добрата съпруга” (The Good Wife) /човек ако съди по заглавието само вече трябва да го подмине, но не е такъв случая с този/ с продължение от още 30-40 епизода „Добрата битка” (The Good Fight), който според мен е нещо като пътеводител в американската правна система и задкулисието на американската политика. Силен отбор от професионалисти-актьори в главните и второстепенни роли /Джулиана Маргулис като Алиша Флорик, Арчи Панджаби като Калинда Шарма, Кристин Барански като Даян Локхарт, Мат Зукри в ролята на Кери Агос, Алън Къминг в ролята на Илай Голд и Крис Нот като Питър Флорик, блестящ екип от сценаристи в лицето на съпрузите Робърт и Мишел Кинг, продуценти от най-висока класа, братята Ридли и Тони Скот и резултатът е блок бъстър, поставен много високо в оценките на критиката и на зрителите. „Чикаго трибюн” пише: "Една от най-добрите части на шоуто е сложната връзка на Алиша със съпруга й, който унижава семейството си със секс-скандал, но също така изглежда е пионка в по-голяма игра, играна от политици от високо ниво. " „Ню Йорк Дейли Нюз”:"Маргулис ни демонстрира мощна комбинация от студена ярост, интелект и упоритост в образа й на Алисия Флорик, съпругата на опозорен политик от Чикаго ". Таймс"я определя продукцията като един от най-добрите 10 телевизионни серии през 2010 г. и 2011 г.:"Миксът от завладяваща правна драма и още по-силно поднесена лична драма е превъзходен.” AOL класира образа на Алиша Флорик като „19-тия най-запомнящ се женски телевизионен характер от всички тв сериали за всички времена.” Освен че има забавната му и оригинална сюжетна форма, този сериал е начин човек да надникне там, където обикновено медиите никога не достигат – в кухнята на правораздавателната и политическа системи, най-тайните им механизми. Джулиана Маргулис получава за ролята й на Алиша Флорик награда Еми, Златен глобус и награда на Гилдията на телевизионните актьори. Действието се развива в окръг Кук /население колкото това на България/, щата Илинойс, градът е Чикаго. Сценаристите Мишел и Робърт Кинг са се фокусирали върху съпругата на политик от висок ранг след публичнен секс-скандал с него. Те са разработили идеята, след като са взели за прототип няколко известни американски скандали с подобен характер, които включват президента Бил Клинтън и сенатора от Северна Каролина Джон Едуардс. Образът на стоическа съпруга, която мълчаливо стои до мъжа си, докато той публично признава, че е е замесен в сексуален, политически или корупционен скандал /в сериала и в трите/, вече се е превърнал в американско клише, според Робърт Кинг. Този образ кара сценаристите да се запитат защо такива съпруги застават като щит пред своите съпрузи, както и да недоумяват от следващия ход на събитията, след избухването на скандалите. Освен това те са били заинтригувани от факта, че много от съпругите в действителния живот са били адвокати, които са прекъснали личната си кариера в името на професионалните амбиции на своите съпрузи. Истинската идея за поредицата за пръв път е била постулирана в седмиците след скандала с проститутки на Eliot Spitzer през 2008 г. Както Мишел Кинг, обяснява: „Знаете ли, интересното в много от тези политически скандали е, че жените също са адвокати. Хилъри е адвокат. Елизабет Едуардс е адвокат. Мисля, че това ни накара да мислим по този начин. Тоест, ние знаехме, че като правило такъв тип жена непременно ще се върне към професията си на адвокат, след шока от скандала със съпруга й.” Въпреки че действието в сериала се развива в Чикаго, всички кадри са заснети в Ню Йорк, продуцентите и сценаристите са били базирани в Лос Анджелис и са използвали видео-конферентна връзка, за да планират с режисьора всеки отделен епизод. След като приключва с последния епизод през май 2016 г. CBS обявява, че подготвя spin-off /продължение сериал/ на „Добрата съпруга” озаглавено "Добрата битка", чиято премиера е била на 19 февруари 2017 г. Продължението завършва през 2019. https://filmi7.com/title/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D1%81%D1%8A%D0%BF%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0 https://filmi7.com/title/%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0 По-добрият вариант, според мен, е този със субтитри.

САЩ започват да излизат от рецесията едва към 1937, тоест една година преди данните в по-горния ми пост, които са от 1938, дотогава икономиката им не може да стигне нивата от 1929, когато започва борсовата криза. За тях войната, колкото и цинично да звучи, идва като благодат божия, защото поглъща цялата безработна ръка и отваря крупни производства, кредитирани с държавни заеми, така че е едно мощно продължение на Ню Дийл на Ф..Д. Рузвелт. След войната нивото да държавния дълг е най-високо през цялата им история /все още не са го достигнали/, но икономиката им е в разцвет и най-силните години за средната класа са следвоенните 1950-те и 1960-те, тогава става и огромно преразпределение на богатство, през 60-те и 70-те са интегрирани и афроамериканците, голяма част от които влизат в средната класа с масирани държавни програми /разходи/. Европа буквално рухва икономически след войната, гледал съм британски филми за глад и купонна система в Лондон през 50-те години, роднини и приятели от САЩ им изпращат колети с консерви и храна. Да не говорим за Германия и СССР - съветските заплати достигат стандарт от 1928 /последната година от НЕП/ по покупателна способност някъде към средата на 70-те години.

Съизмерими със САЩ в навечерието на войната е малко пресилено да се каже: Съизмерими в Европа са били икономиките на СССР, Германия и Великобритания; Япония е била икономическо джудже спрямо САЩ, когато тръгва да ги атакува като камикадзе, голяма грешка от японска страна, направена не без помощта на САЩ, които ги провокират, спирайки им доставките на петрол Размерът не винаги има значение в икономиката - Китай например става лесна жертва през 19-ти век на с пъти по-малки икономики, каквито са били британската и френската, китайците са сломени буквално от един 10-хиляден англо-френски корпус и капитулират, нещо подобно се случва и през ВСВ, когато ги атакува Япония. Има взаимодействие между много фактори.

Според мен, зависи от града разбира се, но се живее нормално, дори може да се живее като в малък град, защото такива конгломерати всъщност са амалгама от разпръснати по-малки общности, в много случаи със съвсем различен облик и начин на живот - Лос Анжелис например обхваща десетки по-малки в миналото градчета, а дори различните квартали имат съвсем различен начин на живот и атмосфера, дори и различни правила наложени от местните управителни органи.

Като чета най-противоречиви коментари и мнения в британската и американската преса, очертават се няколко константни общи пресечни точки: 1.Консерваторите-претенденти за мястото на ТМ, трима са фаворититите https://www.express.co.uk/news/politics/1136956/tory-leadership-brexit-news-latest-boris-johnson-michael-gove-jeremy-hunt-ITV-Peston-leave всъщност не искат Брекзит без сделка, а използват фразата единствено като мобилизиращо средство за твърдия електорат 2. САЩ /Тръмп/ на този етап също не желаят Брекзит без сделка, поне така излиза от изявленията на Тръмп, който хвали ТМ, че е "свършила добра работа" с нейната сделка, но можело "още по-добре" 3. САЩ не допускат вариант Джереми Корбин министър-председател - оказва се, че Корбин е поискал среща с Тръмп, която му е била отказана, и чак след това се е врътнал обиден и е отказал поканата за приема при Кралицата https://www.bbc.com/news/uk-politics-48522068 4. Съдейки по изявленията на Борис Джонсън, който засега е фаворит на консерваторите за премиер, неговата тактика е да търси още едно отлагане след 31 октомври, явно надявайки се, че ще може да поднови преговорите за нова сделка с новата Еврокомисия, за да търси по-добра сделка 5. Джонсън казва и друго, важно според мен: „Вярвам, че съм в най-добра позиция да вдигна на крака тази партия, за да победим Джеръми Корбин и да ентусиазирам отново хората за консерватизма и консервативните ценности. Трябва да осъзнаем дълбочината на проблемите, с които се сблъскваме - ако не се заемем и не извършим това, ще бъдем наказани за много дълго време. Налице е много реален избор между това да се направи Brexit и потенциалното изчезване на тази велика партия. Но аз вярвам, че мога да неутрализирам влиянието на Фараж и да спечеля избирателите, които са спечелени от него." Това означава подготовка на партията му за избори. В този смисъл двете партии на Фараж изиграха ролята на "подгряващи групи" и мобилизираха електората на брекзитърите максимално, при едни общи избори, ако Джонсън съумее да си върне бегълците от гласуващите за торите обратно в консервативния вот, нещо за което той говори, може да постигне решаващо мнозинство, което да го приближи до 50 процента и възможност за ново правителство на торите. 6. При посещението на Тръмп либералдемократите заеха твърда позиция за оставане в ЕС и срещу Тръмп /слушах интервю с председателя на партията им/ - не се знае обаче след евентуални предсрочни избори те накъде ще тръгнат - наляво към Корбин или надясно към Джонсън, за да участват в някаква коалиция 7. По принцип и по закон Брекзит без сделка е изключен от британското законодателство - преди последното посещение на ТМ в Брюксел двете камари на парламента прокараха закон, ратифициран от Кралицата в рамките на 24 часа, така че всеки министър-председател ще бъде длъжен да достави Брекзит със сделка, каквито и словесни еквилибристики сега да се правят и заигравки, това е блъф - Брекзит без сделка няма да има.

Борис Джонсън предупреди консервативната партия, че е изправена пред изчезване, ако не достави Brexit и не постави Найджъл Фараж "обратно в кутията му". Джонсън каза пред депутатите от центристкото крило на партията, че е от решаващо значение да изведем Великобритания от ЕС до края на октомври, като заяви, че той е кандидатът, за който ще спре както Фараж, така и лейбъриста Джереми Корбин. Изключвайки възможността да обяви предсрочни парламентарни избори или да се опита да прокара за гласуване през парламента Брекзит без сделка, Джонсън каза: „Ние сме в много трудна ситуация и трябва да се подготвим, евентуално, но не веднага, да победим Джереми Корбин и да поставим Фараж обратно в кутията му. Изправени сме пред екзистенциална криза и няма да ни бъде простено, ако не доставим Брекзит на 31 октомври." „Вярвам, че съм в най-добра позиция да вдигна на крака тази партия, за да победим Джеръми Корбин и да ентусиазирам отново хората за консерватизма и консервативните ценности. Трябва да осъзнаем дълбочината на проблемите, с които се сблъскваме - ако не се заемем и не извършим това, ще бъдем наказани за много дълго време. Налице е много реален избор между това да се направи Brexit и потенциалното изчезване на тази велика партия. Но аз вярвам, че мога да неутрализирам влиянието на Фараж и да спечеля избирателите, които са спечелени от него." Джонсън каза още, че торите трябва да „спрат да вдигат празен шум около Брекзит и да "сложат това бебе в леглото му, да го успокоят и да възвърнат политическия дневен ред с един подобаващ консерватизъм”. https://www.theguardian.com/politics/2019/jun/04/boris-johnson-tories-must-deliver-brexit-or-face-extinction В Бъкингамския дворец имаше много великолепие, когато Доналд Тръмп срещна кралица Елизабет II в понеделник, но валутата на Нейно величество има послание към президента на САЩ: Неговите съвети за справяне с Европа са изключително нежелани за притежателите на стерлинги. Притежателите на паунда вече бяха разтревожени, че политическият хаос в Уестминстър означава, че Великобритания може да се насочи към конфронтация с Европа, която г-н Тръмп препоръча през уикенда. Паундът достигна рекорда си от 11 поредни ежедневни падания спрямо еврото миналия месец, след като Тереза Май обяви, че ще напусне като премиер. Последният път, когато паундът падаше толкова последователно и толкова дълго време, беше когато в U.K. фалира първата банка през през септември 2007 г. в началото на кризата. Инвеститорите обикновено бъркат, когато се опитват да предскажат политиката. Водещ в надпреварата за лидер на консерваторите е Борис Джонсън, бивш външен министър, който заплаши, че ще напусне ЕС, ако Брюксел откаже да преговаря отново. Има и по-лошо, инвеститорите смятат, че крайния резултат от всичко това може да се окаже, че опозиционната Партия на труда идва на власт. Ако левият лидер на труда Джереми Корбин стане премиер, той със сигурност ще влоши отношенията с международните инвеститори, които се страхуват от неговата антифинансова реторика и обещанията за по-високи данъци. Отношенията му с г-н Тръмп биха били също толкова мрачни; Г-н Корбин дори бойкотира срещата на президента с кралицата и говори на протестен митинг срещу посещението на Тръмп във вторник. И най-сетне, като за десерт има и Европа. Докато ЕС не може да спре Великобритания да напусне, той многократно е заявявал, че няма да предоговори сегашното споразумение, което беше отхвърлено от Парламента. Все пак ЕС има свои собствени проблеми - скоро трябва да назначи ново лидерство в лицето на разделения европейски парламент. Британската политика достига точка на кипене, а пазарите за лирата са с още по-голяма нестабилност около датата на Брекзит, когато рискът от общи избори се повиши. Единствената добра новина: спокойните световни валутни пазари спомогнаха за запазване на общите разходи за хеджиране. Въпреки това, всеки, който не може да види път през политическата бъркотия, трябва просто да стои настрана от британския паунд, ако няма пряка покана от кралицата. https://www.wsj.com/articles/trumps-brexit-strategy-is-anathema-to-sterling-11559642100 Във вторник Т.М. имаше нещо, което приличаше на последния й спектакъл на политическата сцена, докато стоеше до президента Тръмп, който обеща, че може да постигне „феноменална търговска сделка“ с Великобритания. Но тази сделка - каквото и да е - ще бъде постигната с наследника на Мей. Няма никакъв знак, че това агонизиращо нещо, наречено Brexit, ще приключи скоро. Може да са месеци, или може да са години. Не може да има и нова търговска сделка между САЩ и Обединеното кралство, докато Великобритания остане член на Европейския блок. На съвместната им пресконференция Мей изглеждаше като фигурант. Въпросите всъщност не бяха насочени към нея, защото скоро тя ще изчезне. Тя се оттегля като лидер на консервативната си партия в петък и ще служи като "сламен" премиер на страната през лятото, докато един от многото й конкуренти ще я замести. Тръмп се опита да похвали Мей като „огромен професионалист и човек, който обича своята страна силно.“ Мей беше първият чуждестранен лидер, който се срещна с него в Овалния кабинет след избирането му за президент. Но това са двама лидери с много различни стилове и светогледи и никога не са създавали специални отношения. Във вторник, макар и много по-деликатно, отколкото в миналото, Тръмп потвърди мнението си, че Мей е трябвало да се справи с Brexit по различен начин. Мей от своя страна отбеляза: „Помня, че президентът предложи да сме по-настоятелни към Европейския съюз, което ние не направихме. Влязохме в преговори и излязохме с добра сделка." Тръмп отвърна: " Аз бих настоявал по-силно, но и това е добре. Може би бих настоявал за повече и бих го уредил, но никога не знаеш." След малко той добави: "Тя вероятно е по-добър преговарящ от мен..." Преди година, по време на първото си официално пътуване до Великобритания, Тръмп изненада - всъщност, шокира Даунинг стрийт, като разгроми плана на Мей за Brexit в интервю за таблоида „Сън“ в навечерието на пристигането си. "Бих го направил много по-различно - заяви Тръмп. -Аз всъщност казах на Тереза Мей как да го направи, но тя не ме послуша." "Ще имаме имаме /с Великобритания/ споразумение за Huawei и всичко останало", каза той сега. "Имаме невероятни връзки между службите ни за сигурност и ще можем да изгладим всички различия." На пресконференцията с Мей, Тръмп беше попитан за различни нейни потенциални наследници. Той спомена, че знае двама от претендентите - Борис Джонсън и Джереми Хънт - и каза, че и двамата ще „свършат много добра работа“. https://www.washingtonpost.com/world/europe/trump-says-theresa-may-should-stick-around-for-the-great-us-british-trade-deal-but-shell-be-gone-by-july/2019/06/04/743dfade-8234-11e9-b585-e36b16a531aa_story.html?utm_term=.3710a30cfd4b&wpisrc=nl_most&wpmm=1

Сергей Гуриев казва най-важните неща, които са необходими да се направят за излизане от капана на средните доходи - направи го като по учебник в това интервю. Разбирам позицията на ЕБВР за завишените й критерии за прага на доходите в страни със средни доходи, в края на краищата те са банкери, които дават кредити на тези страни, които от своя страна са техни клиенти. По принцип повечето икономисти обвързват горната граница на средните доходи с около 30 процента от доходите на човек в САЩ, което пак е твърде относително, някои даже оспорват въобще валидността на термина "капан на средните доходи": "Първо, капан на средните доходи може дори да не съществува. Това е заключението на строгото емпирично проучване на Лант Притчет и Лорънс Съмърс, обхващащо широк кръг от 125 икономики от 1950 до 2010 г. Най-доброто, което те можаха да измислят, е силна тенденция за прекъсвания на растежа и средна реверсия. На неотдавнашния Китайски форум за развитие в Пекин Самърс отиде по-далеч в оценката на вероятните резултати в бързо развиващите се икономики, дефинирайки всяко средно забавяне като тенденция на реакция „след чудото”. Той определи такива периодични спадове в растежа като много различни от постоянната тенденция да зацикляне, която е капан на средните доходи. Второ, фиксиран праг на капан на средните доходи от $ 16,000 - $ 17,000 може да бъде чудесно литературно определение, но няма същия смисъл в динамичната глобална икономика. Тъй като през 2012 г. бяха публикувани ранните изследвания върху капана на средния доход, а световната икономика нарасна с около 25% оттогава - вероятно вдигането на сумата за праг на средния доход е със съпоставима величина за този период. По тази причина неотдавнашните проучвания поставят капана не като абсолютен праг, а като относителна конвергенция към страните с висок доход. От тази гледна точка опасността се очертава, когато доходът на глава от населението в развиващите се икономики достигне 20-30% от равнището на икономиките с високи доходи. Трето, не всички забавяния на растежа са сходни. БВП на една страна представлява широко съвкупност от множество дейности между секторите, предприятията и продуктите. Структурните промени от един сектор в друг могат да доведат до прекъсване на растежа, което може да не е нищо повече от резултата от умишлената стратегия за ребалансиране. Такъв е случаят с Китай днес, като се има предвид преместването му от производството с по-висок растеж и други „вторични“ индустрии към по-бавно растящи услуги или „третични“ индустрии. Доколкото тази промяна е предвиденият резултат от стратегическото ребалансиране, забавянето на растежа е далеч по-малко тревожно." https://www.project-syndicate.org/commentary/china-no-middle-income-trap-by-stephen-s--roach-2019-03 Тук са критериите за праговете на доходи, според класификацията на СБ: https://datahelpdesk.worldbank.org/knowledgebase/articles/906519-world-bank-country-and-lending-groups Терминът и теорията са относително нови, но по принципите за излизане на по-високо ниво на доходи, за които говори конкретно и Гуриев, общо взето съществува консенсус.

++ "Стабилокрация" е най-синтезираното възможно, според мен, описание на цялата ситуация; България влиза здраво в "капан на средните доходи" с всичките му характерни черти - изчерпване на капиталовите ресурси за иновационни технологии и производства, изчерпване на трудовите ресурси, изчерпване за пренасочване на трудови ресурси към по-ефективни сфери на производство с по-висока норма на печалба, вдигане на заплащането на труда до пределни норми, които спират растежа. Капанът на средните доходи според СБ, доколкото си спомням за 2018 е около 12 500 щатски долара БВП на глава от населението по номинал, българският е около 8500.

Има резон в такава теза, направих бегла проверка на фактите, от която се виждат няколко неща, които я правят малко вероятна на практика, макар че е алтернативна на пръв поглед. Първото нещо, което я отдалечава от реализация е силната военна флота на САЩ по онова време: By November 1862, there were 282 steamers and 102 sailing ships.[11] By the end of the war, the Union Navy had grown to a size of 671 ships, making it the largest navy in the world.[12] By the end of 1861, the Navy had grown to 24,000 officers and enlisted men, over 15,000 more than in antebellum service. Four squadrons of ships were deployed, two in the Atlantic and two in the Gulf of Mexico.[13] in late 1864, the captain won $13,000 ($208,249 today), the chief engineer $6,700, the seamen more than $1,000 each, and the cabin boy $533, compared to infantry pay of $13 ($208 today) per month.[14] https://en.wikipedia.org/wiki/Union_blockade За сравнение, цялата военна флота на Великобритания в същата година е била 641 бойни съда https://www.newspapers.com/clip/3066723/english_and_american_navies/ т.е. по това време Великобритания е била вече втора морска сила в света. Което означава, че дори да е желаела много силно да воюва със САЩ не са й достигали ресурси. Първата заповед на Линкълн, когато е обявена войната, е била да блокира пристанищата на южняците, той издава специален указ за това, което спира търговията им с главния им външнотърговски партньор, а именно Великобритания. Няма износ на памук, няма пари, няма ресурси за война. Великобритания не е предприела нищо срещу това, въпреки че почти всички южняшки пристанища са били британски концесии, не защото не е имала интерес, а защото не е имала възможност. Отдалечени на хиляди мили от базите им, нейните бойни кораби щяха да загубят морската битка с флота на САЩ, според мен. Второто голямо различие между Конфедерацията и Канада по мое мнение е в техния статут. Канада по онова време е британски доминьон, ще рече имала е статут на самоуправляваща се британска територия; Конфедерацията е била самопровъзгласила се, но не призната международно, сепарирала се територия от суверенна държава /САЩ/ и всяка намеса на Великобритания или друга европейска сила би се възприела в международния правен ред като намеса в суверенитета на чужда държава, предизвиквайки ефекта на доминото в Европа.

Това е финалната част от текста, който със съкращения поствам тук, но бих искал преди това да уточня няколко неща като свое мнение: 1. Според мен, тази война следва модела, по който по принцип САЩ ще водят и следващите си войни - ПСВ и ВСВ, а и отчасти Студената война със СССР. САЩ по принцип никога не започват първи голяма война, но винаги предизвикват съперниците си, провокират ги те да ги нападнат първи. При това го правят в такъв исторически момент, когато имат масирано огромно превъзходство над своя съперники потенциал да водят дълга война. Войната на Севера срещу Юга, според мен, не е изключение от това правило - Севера провокира Юга със забраната за разпространението на робството в западните щати, това отключва агресията на Юга която е реакция. 2. Война още в началото е била предопределена като губеща за Юга при цялата храброст и доблест на неговите офицери, според мен - просто цифрите в полза на северните щати са били със смазващо количествено превъзходство. 3. Югът с аграрната си икономика на робски труд не е имал никаква перспектива за оцеляване като независима конфедерация и без война, той щеше да рухне като икономика най-късно до края на 19-ти век в изолация, това е и основната причина Югът да започне военните действия пръв. Възможно ли е да се повтори някакъв подобен сценарий на сепаратизъм и в Европа днес или утре, макар и в по-ограничен мащаб - според мен, да, нъпълно е възможно и би завършил по подобен начин, освен ако не е между две или повече изолирани от големи политико-икономически блокове държави, какъвто е бил случаят с балканските нации, формирали се при разпада на Османската империя. .......... Непосредствената причина, която накара администрацията на Линкълн да води война, беше спешната необходимост да се запази и защити Съюза. Той показа умереност по въпроса за робството: твърдо заяви, че няма да позволи разпространението на робство на запад, но в същото време не възнамерява да се намесва в „специалната институция“ на Юга. Линкълн вярваше, че чернокожите притежават елементарни права, които се нуждаят от защита, но в същото време споделяше общото виждане за чернокожите като по-нисша раса. Въпреки това, когато изникна заплаха за Съюза, Линкълн стана категоричен. Конституционните принципи, зачитането на върховенството на закона и самото бъдеще на величието на Америка - всичко това, според Линкълн, беше възможно само в един вечен и неразрушим Съюз. По въпросите на робството и расата той напълно признаваше и дори приветстваше компромисите. Идеята за Съюза обаче беше свята за него и всички компромиси бяха отхвърлени от президента в движение. Потушаването на едно въстание срещу Съюза беше непосредствената причина за гражданската война. Самото робство не би довело страната до състояние на война. "Специалният институт" на южняците бе неразделна част от републиката от самото й създаване. Но перспективата за разпространение на робството отвъд Стария Юг, грозната картина - белите господари, които привличат робите си към девствените земи на Запада и възможността да нарушават правата на белите свободни работници – поставяше сериозни политически проблеми. Южняците настояваха за правото да транспортират робите си (като движимо имущество) до нови територии, които наскоро са влезли в Съюза. Но републиканците също така категорично вярваха, че разширяването на системата на робския труд е неприемливо. Един по един те отхвърлиха предложените по този въпрос компромиси; години наред политиците не можеха да постигнат съгласие по този въпрос. Именно желанието за разширяване на робството доведе до разпадането на Съюза. Странно, но хората, които успяха да създадат напълно рационална и просветена политическа система, не успяха да развият общо разбиране за целите и значението на собственото си правителство. Американците никога дотогава не успяха да стигнат до консенсус относно политическия характер на съюза. Те се бяха преборили за своята независимост; те създадоха Конституцията, за да изяснят целта на властта и да защитят свободата; те бързо се развиваха и разширяваха под знамето на Конституцията и развиха своя национална идентичност. Въпреки това, те все още не бяха успели да се съгласят дали тяхната република е едно единно, унитарно общество с централизирано управление, или е политическо обединение на отделни суверенни единици. Както отбелязва историкът Дейвид М. Потър: „Може би Съединените щати са единствената държава в историята, която седемдесет години е функционирала като единна нация в политически и културен смисъл, като последователно укрепваше своята държавност и в същото време не можа да отговори на простия въпрос: това обединение наистина ли е държава? ” И само една гражданска война помогна да се реши тази мистерия. Над 600 хиляди души дадоха живота си, за да спрат безкрайните спорове за статута на държавата САЩ. Идеологически, културно и социално, силите на съперниците бяха почти равни. Но имаше явна несъответствие в материалната подкрепа: една по-малка, икономически по-слаба аграрна конфедерация се противопостави на богат, урбанизиран Съюз с огромните му пространства и човешки ресурси. Днес можем само да се удивляваме как южняците въобще са се осмелили да се противопоставят на такъв силен противник. По отношение на населението Северът е два и половина пъти по-голям от Конфедерацията. 92% от всички промишлени стоки са произвеждани в северните фабрики и предприятия. Две трети от железниците се намираха на север, а Съюзът бе четири пъти по-напред от Конфедерацията по отношение на банковите депозити и притежава по-голямата част от корабните и търговските дружества. Не успяха ли южняците да осъзнаят териториалното и икономическо превъзходство на врага си? Те не можеха да разберат, че шансовете им са незначителни. Тяхното безразсъдно начинание от самото му начало беше обречено на провал и те вероятно го знаеха. Оказва се обаче, че поддръжниците на Конфедерацията оценяваха ситуацията по съвсем различен начин: те не се съмняваха в успеха си. Оптимизмът им се основаваше на идеята за очакваната краткост на конфронтацията. Разбира се, Северът имаше сериозна икономическа сила, но щеше да му отнема доста време, за да мобилизира тези свои ресурси и ефективно да оптимизира използването им за военни цели. Ако войната не продължи прекалено дълго, Конфедерацията би могла да победи, още дори преди Северът да успее да концентрира потенциалната си сила. Югът със сигурност ще спечели, твърдяха лидерите на Конфедерацията, защото те имаха определени предимства пред Севера, които са релевантни само в условията на една бърза война. Първо, южняците имаха първоначално военно предимство, благодарение на квалифициран и опитен офицерски корпус, който бе изцяло в съответствие с предстоящата му мисия. Случи се така, че най-талантливите военни лидери бяха обвързали съдбата си с Конфедерацията. Като цяло всички офицери на Конфедерацията имаха по-добра бойна подготовка, отколкото техните колеги северняци. Армията на Конфедерацията имаше по-опростена и по-ограничена задача от противника си. Докато "победата" за Съюза предполагаше нахлуването на територията на бунтовния Юг и неговото завладяване, конфедератите трябваше само да защитават земята си от нашествениците. Да се водят военните операции до задънената улица на неясно предимство на тяхна територия за Севера би означавало пълен триумф на южняците. От географска гледна точка предимствата бяха също на страна на Конфедерацията. Територията й покриваше повече от половин милион квадратни мили - огромна площ, която северняците трябваше да завладеят и удържат. Естествената бариера на Апалачите, сложния залесен терен и лошото железопътно снабдяване на Юга - всичко това създадаваше допълнителни пречки за напредъка на армията на Съюза. Освен това, дипломатическите съображения също са действали, по мнението на Конфедерациите, в тяхна полза. Един монопол в производството на памук трябваше, спорд тях, да тласне индустриализираните европейски сили към съюз с Конфедерацията. Лидерите на южняците вярваха, че желанието им за стабилност и ред в рамките на строга йерархична система напълно съответства на политическите и социалните стремежи на европейските режими. Да не говорим за факта, че участието във войната на страна на Конфедерацията щеше да даде на Франция и Великобритания допълнителна възможност да отслабят позицията на своя потенциален съперник - правителството на Съюза. В такива условия щатите от Конфедерацията биха могли да разчитат не само на дипломатическото признание от Европа, но и на пълноценната материална подкрепа. Накрая, Юга имаше неоспоримо превъзходство над своите опоненти в ръководството на изпълнителната власт. Зад Джеферсън Дейвис, президент на Конфедерацията, стоеше образцова военна и дипломатическа кариера. Ветеран от войната за независимост, член на Камарата на представителите, сенатор и министър на отбраната - този блестящ опит несъмнено би спечелил признание и уважение към Дейвис както в собствената му страна, така и в чужбина. Неговият съперник, президентът на Съединените щати, Ейбрахам Линкълн, дори в очите на колегите му, изглеждаше като некомпетентен новодошъл, който можеше да донесе раздор в редиците на северняците и да застраши цялата им военна кампания. С какво може да се похвали президентът Линкълн? Уви, само оскъден военен опит на фона на множество политически неуспехи. Неслучайно в средата на гражданската война, когато бяха проведени избори за Конгреса през 1862 г., гласоподавателите изразиха неодобрението си към политиката на Линкълн. Някои от републиканците дори се оплакаха, че президентът понякога изглежда „по-луд от онези в лудницата!” Привържениците на Конфедерацията бяха убедени, че един по-разумен, уверен и опитен лидер ще води техния държавен кораб през бурните води на гражданската война без загуба. Що се отнася до Съединените щати, техните материални ресурси бяха много по-големи от тези на южняците. Проблемът е, че моментално бързото им мобилизиране беше невъзможно. За разлика от Съюза, Конфедерацията имаше предимства, които работеха почти мигновено. Повечето историци са съгласни, че ако войната бе продължила само няколко месеца, победата почти със сигурност е щяла да бъде за южняците. Всъщност на практика всичко се оказа съвсем различно: някои от най-очевидните недостатъци на Съюза - поради конкретните обстоятелства - никога не„влязоха в играта“, докато останалите северняците преодоляха и коригираха в хода на военните действия. Ако говорим в чисто военен аспект, Линкълн имаше сериозни проблеми. Преди всичко трябваше да намери достоен генерал, който да се съгласи да носи знамето на тази кървава и жестока война. От друга страна, северняците имаха абсолютно предимство в човешките ресурси: от трите милиона войници, които участваха в гражданската война, почти три четвърти се сражаваха на страната на Съюза. Това означаваше значително превъзходство на северняците в численост като пехота, от която зависеше най-много резултатът на всяка война по онова време. Развитата индустрия на Севера непрекъснато снабдяваше с артилерия и оръжия и амуниции тяхната армия, което също беше значително предимство. Освен това, благодарение на дългосрочната си практика в корабоплаването, северняците можеха да противопоставят отличен флот срещу врага си. Какво можеха да им противопоставят на всичко това южняците? Единствената им сила беше опитна кавалерия, но през XIX век военната стойност на този тип войски непрекъснато намаляваше. От географска гледна точка ситуацията се разви доста добре за севеняците. Те се възползваха от предимствата, създадени от самата природа, по-конкретно от цялостна система от реки, осигуряващи идеален маршрут за нахлуване в Юга. Реките Тенеси и Къмбърланд позволяват достъп до щатите Кентъки, Тенеси, Севернен Мисисипи, Алабама и Западна Вирджиния. Контролът над Мисисипи им позволи западните райони на Конфедерацията да бъдат отрязани от източните. В резултат на това целият Юг се превърна в огромно бойно поле, на което преобладаващата като численост армия на северняците бързо можеше да се прехвърля и съсредоточава в различни точки. Именно земите на Конфедерацията, а не тези на Съюза, трябваше да страдат от разруха и запустение - неизбежните спътници на войната. И с годините, нанесените щети на южните плантации, ферми и села само се увеличаваха и накрая достигнаха невероятни и непоносими за населението размери. В дипломацията Съюзът успя щастливо да избегне проблемите, които южняците бяха предвидили за него. Съединените щати установиха силни връзки с Европа. Администрацията на Линкълн съумя да заеме водещи позиции в Държавния департамент и да получи „разбиране” от посланиците на Великобритания и Франция. По-важни обаче бяха решенията, които самите европейци направиха за себе си. В действителност, войната, която избухна между двата региона на далечна Америка, малко засягаше интересите на Франция и Великобритания. Затова те обявиха своята неутралитет без никакви дълбоки размисли и колебания. Конфедерацията получи някаква незначителна помощ, поради статута й на "воюваща страна". Съюзът, от своя страна, затъна в безкраен спор с Великобритания за морското право и законите за неутралитет. Това обаче не му попречи да организира морска блокада на Юга и да изключи европейската намеса в Съединените щати, на която ръководството на Конфедерацията така много разчиташе. От политическа гледна точка лидерите на северняците показаха много повече умения в изкуството да притъпят вътрешните си конфликти пред лицето на военната необходимост, отколкото южните им колеги. Трябва да се отбележи, че Линкълн, за разлика от Дейвис, имаше цял екип от помощници в лицето на талантливи и опитни членове на кабинета. Вместо да се обгради с прекалено амбициозни и себични съветници, Линкълн - по характерния си скромен, донякъде отчужден, но упорит маниер - успя да използва техните амбиции за интереса на общото дело. Предвид факта, че опозиционната демократическа партия имаше достатъчно тежест в северните щати, републиканците, желаещи да поддържат единен фронт, макар и неохотно, подкрепиха президента. За разлика от южните демократи, които демонстрираха недоверие към федералното правителство, северните републиканци разбраха важността на силно централизирано правителство по време на война и се опитаха да му помагат доколкото е по силите им. Този фактор изигра значителна роля в победата над децентрализирания, разкъсван от местни интереси Юг. В хода на неочаквано дълто продължителата война все по-голямо значение придобиваха превъзхождащите активи на Съюза - природни, промишлени и човешки. Северът успяваше да упражнява непрекъснат и масивен натиск върху своя противник и в крайна сметка това огромно и безмилостно усилие сломи отчаяната решимост на Конфедерацията. ...................... Оказа се, че политиката на тоталната война, която Съюзът провеждаше срещу противниците си от Юга, в крайно сметка напълно се оправда и им донесе победа: тя не само осигури победа на бойните полета, но и засегна състоянието на умовете и сърцата на жителите на Юга. В последния етап на войната в техните редици бе отбелязана дълбока криза на доверие в лидерите на Конфедерацията. Армията на южняците беше слабо снабдявана: нямаше достатъчно боеприпаси, униформи и продукти. Още по-лошо е, че човешките ресурси на Конфедерациите също се изчерпаха: на Юг просто нямаше толкова бели мъже, годни за военна служба. Ситуацията беше толкова отчаяна, че в бунтовническата армия започна общо дезертьорство. Отчаяните лидери на Конфедерацията се решиха на безпрецедентна стъпка: през март 1865 г. те приеха закон, който позволи на черните роби да се присъединят към редовете на активната армия и им обещаха последващо освобождаване. Намериха са някакви доброволци, но те даже нямаха време да участват във военните действия - войната приключи преди да влязат в сражения. ......... След като напусна Савана, Шърман продължи разрушителния си марш на север. През април стигна до град Роли, Северна Каролина. Междувременно Грант все по-силно стягаше пръстена около Питсрбърг, а на 2 април съпротивата на Лий беше прекратена. Неговите войски напуснаха Ричмънд и Питсбърг и преследвани от Грант се оттеглиха на запад. Преследването приключи на 9 април 1865 в малкия град Appomattox, разположен на 70 мили западно от Ричмънд. Тук генерал Лий беше принуден да капитулира заедно с 25-хилядната си армия. До края на май останалите сили на Конфедерацията прекратиха съпротивата. Настъпи дългоочакваният край на войната. Съюзът на Ейбрахъм Линкълн - единен и монолитен - беше спасен, принципите му триумфираха в щатите на САЩ. Тази безусловна победа обаче беше засенчена от още една човешка жертва. Един пламенен поддръжник на Конфедерацията предприе своята лична атака срещу една от най-важните фигури на Съюза. На 14 април 1865 Джон Уилкс Бут застреля Ейбрахъм Линкълн в театър Форд във Вашингтон. На следващия ден президентът почина. Ейбрахъм Линкълн – заедно с останалите 620 000 американци – стана една от последните жертви на най-ужасната и катастрофална война в историята на САЩ.

... През 1835 г. 30 000 американци и техните роби вече живееха в Тексас, което надвишаваше мексиканското население там. Тези американци решиха да поискат автономия през 1836 г., обявиха независимост и това сложи началото на войната с Мексико. Въоръженият конфликт започна неуспешно за бунтовниците: през март 1836 г. те претърпяха смазващо поражение край Форт Аламо на река Сан Антонио. Но през април американските войски под командването на Сам Хюстън разгромиха мексиканците в Сан Хасинто. Скоро след това беше сключен мирен договор, което предостави желаната автономия на американските заселници. Тексасците се опитаха да легитимират своята позиция и да влязат в Съединените щати като един от щатите. Но анти-робската фракция в Конгреса се опасяваше, че появата на още един щат с роби ще наруши вътрешния баланс в полза на Юга и въпросът за присъединяването на Тексас бе отложен за почти десет години. Едва през 1845 г. - след поредица маневри, предприети от управляващата Демократическа партия - Тексас най-накрая стана част от САЩ като щат с узаконено робство. Президентът Джеймс К. Полк, пламенен поддръжник на експанзионистичната политика, изпрати свой пратеник в Мексико Сити да легализира извършеното анексиране и вероятно да се споразумее за закупуването на нови земи. Мексиканското правителство обаче отхвърли предложението на президента. След като се провали в преговорите, Полк реши да прибегне до принудителен натиск. Генерал Захари Тейлър получил заповед да пресече реката Nueces, нахлу в оспорваната територия и провокира въоръжен сблъсък с мексикански войски. Полк обвини съседите, че са нарушили държавната граница на САЩ, а през май 1846 г. Конгресът официално обяви война на Мексико. Следващите събития се развиха с плашеща скорост. Войските на генерал Тейлър прекосиха река Рио Гранде и превзеха града Матаморос. След това те нападнаха Монтерей и, движейки се на юг, разгромиха мексиканските сили под Буена Виста. В същото време полковник Стивън У. Кърни тръгна със своя отряд от Канзас по посока на Санта Фе и завзе част от територията на Ню Мексико. След това войските на Кърни се обединиха с войски на бунтовници, водени от Джон Фремонт. До януари 1847 г. те успяха да завземат контрола на цяла Калифорния. През март същата година войските на генерал Уинфийлд Скот превземат Веракрус и тръгват на запад към Мексико Сити. През септември 1847 г. мексиканците капитулираха и бяха принудени да подпишат Договора от Гваделупа - Идалго. В началото на 1848 г. войната приключи. В резултат на това Съединените щати получиха достъп до огромни нови територии - към земите на Тексас се добавиха тези на всички съвременни щати Калифорния, Невада, Юта и частично Уайоминг, Аризона, Ню Мексико, Колорадо, Оклахома и Канзас. Така „мексиканската концесия“, заедно с анексирания Тексас увеличи площта на Съединените щати с почти един милион квадратни мили. Територията на Орегон, получена две години по-рано в резултат на споразумение с Великобритания, прибави още 285 хиляди квадратни. мили. За три години - от 1845 до 1848 г. - Съединените щати придобиха повече територия, отколкото през предишните 50 години. Много впечатляващ резултат, засенчващ сделката с покупката на Луизиана. Анексираните територии надвишиха първоначалната площ от тринадесетте щата. Това на практика означаваше „появата на нова американска държава“. Много американци с радост приветстваха бързия растеж на държавата, но се чуха и недоволни гласове. Например, Емерсън предупреди, че американският народ ще трябва да плати висока цена за тази победа. „Това е като човек, който поглъща доза от арсен. Мексико ще ни отрови.” Според историка Уилям Уизек, "гражданска война почти със сигурност нямаше да избухне - във всеки случай, това не би се случило през 1860 г. – ако въпросът за робството беше обсъден в стабилната й предишна територия от старите държавни граници". Така или иначе, през 1848 г. републиката, която вече заемаше почти целия континент и все още мислеше за по-нататъшен растеж, трябваше да реши какво да прави с тези нови земи? Някои смятаха, че ще бъде достатъчно да се забрани робството на територията на „мексиканската концесия“. Други призоваха за „свободна земя“ в Съединените щати. Имаше такива, които предлагаха да разширят "границата на свободата", която се простираше по 36-ия паралел на запад до океана. Повечето южняци настояваха, че гражданите имат право да транспортират имуществото си (включително роби) до всяка точка на новите щати. Поддръжниците на "щатския суверенитет" смятаха, че въпросът за робството трябва да се решава не на федерално равнище, а директно в законодателната власт на щатите. Имаше и малка група радикални аболиционисти, които настояваха за незабавно премахване на робството в Съединените щати. През следващото десетилетие противоречията по този горещ въпрос ставаха все по-ожесточени. Парадоксът е, че с разширяването на плодородните площи почвата за компромис бе безнадеждно стеснена. Нещо повече, ситуацията се усложняваше от масираните движения на големи групи хора на тази територия. През юли 1847 г. група от 150 мормони, водена от Бреъм Янг, се засели на бреговете на Голямото Солено езеро. Хиляди мормонски пионери от цялата страна започнаха да прииждат в тази обявена от Янг Обетованата земя. Територията от Юта на Запад бързо се изпълваше с религиозни радикали, които на Изток се смятаха за твърде опасни. А на тихоокеанското крайбрежие разнообразните общности никнеха като гъби. През януари 1848 г. бе открито злато в подножието на Сиера Невада и там нахлуха орди от търсачи на щастие. За две години от началото на "златната треска" населението на Калифорния се е увеличи от 14 хиляди на 100 хиляди души. За около 8 години незначителното селище Сан Франциско с население от 200 души се превърна в град от 50 000 души. Имаше всички признаци за икономически просперитет. Калифорния придоби реален статут за включване в САЩ като независим щат. Републиканският елит реагира много благосклонно на такова намерение. Факт е, че робството никога не е съществувало в Калифорния. Така с влизането на Калифорния в републиката бе установено изключително удобно съотношение: 15 свободни щата срещу 15 робски. След това териториите на Орегон, Юта и Ню Мексико се присъединиха към Съединените щати, обещавайки нови промени в националния баланс. В крайна сметка, сенаторите Хенри Клей (Кентъки) и Стивън Д. Дъглас (Илинойс) разработиха цял пакет от предложения по спешния въпрос за робството и през юли 1850 г. ги представиха на Конгреса. Въпреки че целият законопроект беше отхвърлен, конгресмените разглеждаха петте най-важни точки отделно и ги одобриха през септември 1850 г. Първо беше решено да се приеме Калифорния в САЩ като свободен щат. На второ място на Юта и Ню Мексико бе дадено правото да решават собствената си съдба (двете нови територии избраха робството). Трето, законопроектът определи границите на щата Тексас. Четвърто, конгресмените забраниха търговията с роби (но не и робството) в Колумбия. И пето, конгресът гарантира защитата на собствеността на плантаторите от федералните власти. Последната мярка бе осигурена от приемането на закона за бегълците, което предизвика разгорещен дебат сред американците. Според Филип С. Фонър, това решение е превърнало федералното правителство в активен ловец на черни бегълци. Федералните комисари разглеждат твърденията на собствениците на роби, те също така назначават шерифи, чиито функции включват задържането на избягали роби. Тези шерифи могат да поискат помощ от всеки гражданин; от тези, които отказаха да им помогнат, се предвиждаха глоби или затвор. За да организира преследването на беглец, от собственика се изискваше единствено устно или писмено потвърждение за собствеността на своя избягал роб. Арестуваните бегълци не можеха да свидетелстват в тяхна полза или да се защитават по друг начин. Така изглеждаше компромисът от 1850 г., приет от републиканците. Въпреки че законът за бегълците роби беше насърчаван от поддръжници на ограничената федерална власт, той се оказа един от най-авторитарните федерални закони в цялата история на Съединените щати. Тази злоупотреба с власт предизвика буря на възмущение сред американците. През 1850-1856 г. федералните власти задържаха 200 души, заподозрени в бягство. Северните реформатори организираха спасителни комитети за черните бегълци, като предотвратяваха арести и несправедливи случаи. Някои северни законодатели приеха „актове на лична свобода“, блокирайки действието на закона. През 1854 г. Конгресът прие закон за Канзас и Небраска, разделящ бившата индианска територия на две части - Канзас и Небраска. Законът оставяше възможност за узаконяване на робство в новите щати, въпреки че те се намираха на север от линията 36 ° 30 и де факто отмени закона "Мисури компромис" от 1820 година. Тъй като не успя да стигне до общо мнение за робството в новосформираните щати, федералното правителство избра възможността за „народен суверенитет“, т.е. измести решението върху раменете на местните законодатели. Идеята му беше да засели новите земи възможно най-скоро, което щеше да позволи изграждането на трансконтинентална железопътна линия до брега на Тихия океан. Източният терминал на желлезниците беше планиран в Чикаго, града на сенатор Дъглас, автор на закона. От самото начало процесът на заселване в Канзас беше спонсориран от редица организации, които бяха аболиционисти. По време на разгорещени дебати се проведоха редица избори, които доведоха до образуването на две териториални фракции - едната от тях беше за робство, а другото категорично против. Две групи лидери, два набора от закони, два различни проекта на местната конституция: противопоставянето отиде толкова дълбоко, че през пролетта на 1858 г. се стигна до въоръжени сблъсъци между представители на антагонистичните лагери. Избухна истинска гражданска война, която влезе в историята като „Окървавения Канзас“. През май се случи известния инцидент, при който Джон Браун проведе наказателна акция срещу робското селище Потаватоми, убивайки пет души. Тази история, известна още като "клането в Потаватоми", още повече изостри конфликтната ситуация и доведе до едномесечна партизанска война в Канзас. Тъжният резултат от тази идеологическата конфронтация бе 200 убити и загуби от 2 милиона долара в резултат на палежи и разрушения, неизбежни във военно време. В атмосфера на граждански безредици в Канзас, президентът Франклин Пиърс и неговият наследник Джеймс Бюканън открито се присъединиха към защитниците на робството. Въпреки това, изборите, проведени в Канзас през 1858 г., показаха как решително мнозинството нови заселници отхвърлят идеята за робство. Поради трудната ситуация в Канзас конгресмените не бързаха да приемат тази територия в Съюза. Едва през 1861 г., когато започна Гражданската война, Канзас стана част от Съединените щати като се провъзгласи сам за щат без право за робство. Събитията в Канзас разделиха нацията на два враждебни лагера. Този спор нанесе сериозна вреда на партията на вигите, която вече беше и без това ерозирала от ренегатството на някои от нейните членове, заели позиция против робството. Противоречията разделяха Демократичната партия и отслабиха позицията и в обществото. Все повече и повече северняци възприемаха демократите като поддръжници на южняшката „робска власт”. Възползвайки се от трудностите на политическите опоненти, Републиканската партия бързо набираше сила. Тя подкрепи програмата за икономическо развитие на правителството. Републиканските лидери категорично защитаваха „свободния труд“, насърчавайки упоритата работа, икономическите перспективи и социалната мобилност. Републиканците призоваваха за „свободни щати“, като настояваха да се забрани разпространението на робството в новите територии. За първи път в историята на Америка имаше ситуация, когато основна политическа партия открито се противопоставя на системата на робството. За южняците подобен политически курс не обещаваше нищо добро. Републиканците сякаш залагаха само на Севера и не се интересуваха какво се случва на юг. От гледна точка на южняшката аристокрация, северняците водеха един напълно противен живот в едно нестабилно общество, без унифициращ го принцип, откъснато от корените му от зловредната пропаганда на екстремисти-реформатори; свят в който цари алчност, индивидуализъм и ожесточена конкуренция, фокусиран върху концентриране на власт. Избухването на насилие, инициирано от аболиционистите в Канзас, стана предвестник на сблъсъка с Юга. Антагонистичните настроения и от двете страни не оставяха никаква надежда за компромис. В такава сложна и експлозивна атмосфера американците трябваше да избират президент. Президентските избори през 1860 г. разделиха страната на два враждебни лагера. Този път не участваха двама, а четирима кандидати - по двама номинирани от северняците и южняците. Само един от тези четирима официални кандидати проведе предизборна кампания и в двата региона. С други думи, националният избор беше направен секционно. Сенаторът демократ Джеферсън Дейвис от Мисисипи призова членовете на партията да се застъпят за робството. В същото време сенаторът демократ Стивън Дъглас настоя за възможността за "народен суверенитет". Затъналите и напълно объркани демократи в крайна сметка се разпаднаха на два лагера - всеки със собствена програма и със свой кандидат за президент. Южните демократи издигнаха Джон Бракенридж като техен фаворит. Стивън Дъглас, който въпреки това се осмелил да проведе кампания в южните щати, стана протеже на северните демократи. Третият кандидат, Джон Бел от Тенеси, представляваше умерените южняци от граничните щати и се застъпи за компромисно решение на проблема с робството. Републиканците също разчитаха на умереност и сдържаност. В това отношение най-подходящият кандидат им изглеждаше Ейбрахам Линкълн, който за първи път се кандидатира (макар и безуспешно) преди две години в изборите за Сенат в Илинойс. Линкълн бе човек с много скромен произход, който го доближаваше до хилядите обикновени работници и фермери. Той бе роден и израснал в Средния Запад, което му позволяваше да представлява двата най-важни щата - Илинойс и Индиана. По горещия въпрос за робството Линкълн зае много предпазлива позиция, която предвиждаше предотвратяване разпространението на робството в западните територии, но признаваше правото му да съществува в южните щати. Накрая, Линкълн беше дебютант на политическата сцена, не обременен от какъвто и да било компрометиращ го багаж. Републиканската платформа съвпадна с позицията на Линкълн по въпроса за робството. Републиканците искаха да се дистанцират от радикалите в своите редици, партията осъди действията на Джон Браун в Канзас като "най-тежкото престъпление". За да съживят икономиката след депресията от 1857 г., републиканците планираха енергични интервенции на федерално равнище, които включва въвеждането на протекционистични тарифи, закон за право на придобиване на безплатна земя и подобряване на транспортната система. Партията се надяваше, че подобен набор от мерки ще осигури успешен изход от кризата, поне на изток и североизток в страната. Резултатите от изборите бяха благоприятни за републиканците, но много тревожни за нацията като цяло. Линкълн получи почти 60% от гласовете на избирателната колегия и малко по-малко от 40% от гласовете на всички избиратели. Тежкото му поражение в избирателната колегия от южните щати не е изненадващо, като се има предвид, че в десет южни щати името му изобщо не е било включено в списъка на кандидатите. Така Линкълн стана президент на малцинство (ако говорим за гласуване на народни представители) и президент на избирателната колегия (според резултатите от подадените гласове в избирателната колегия). Като цяло може да се каже: електоратът на Линкълн осигури победа на изборите, но се оказа недостатъчен, за да го смята цялата нация за неин избор. За южняците резултатите от изборите от 1860 г. потвърдиха най-лошите им страхове. Северът отново доказа абсолютното си политическо превъзходство. Проклетите северняци имаха късмет навсякъде: спечелиха всичко и следователно можеха да формират национална политика, без да се съобразяват с южняците. Южняците се чувстваха несправедливо обидени и отблъснати. Но най-вече, те се страхуваха. Всъщност, какво сега ще попречи на всесилните републиканци от Севера да стъпчат идеалите на Юга и да лишат жителите му от основата на просперитета им? Те могат да правят каквото си искат и няма да се оправдават пред никого. За каква сигурност, за какви гаранции за южняците можем да говорим при такъв политически режим? След като научиха за победата на Линкълн, лидерите на южняците се събраха, за да обсъдят заплахата, надвиснала над техния регион. Новият президент и неговата партия дойдоха на власт, независимо от южните щати. Те не дължеха нищо на южняците и следователно не трябваше да разчитат на тяхната благодарност. Избраният (но все още неизвестен) президент Линкълн недвусмислено изрази своето отношение към робството: той няма да позволи разпространението му в новите западни земи. За институцията на робството това бе равносилно на смъртна присъда: робството, ограничено до южните щати, бе обречено на бавно изчезване и в крайна сметка на пълно изчезване. Нещо като доживотна присъда затвор. Южняците не се съмняваха, че техният вечен, най-ужасен кошмар се сбъдна - федералното правителство падна в ръцете на враговете им. След като стана президент, Линкълн ще постави най-напред свои съмишленици във Върховния съд. Ще спазва ли закона за бегълците? Ще заеме и поста главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ. Може ли да се разчита на бързата му намеса, ако внезапно се появи нов Джон Браун? Като лидер на партията, Линкълн ще направи всички назначения на длъжностни лица. От каквато и страна да го гледаха, южняците се виждаха застрашени отвсякъде. В продължение на десетилетия южняците екстремисти виждаха само един начин за справяне с предстоящата катастрофа - отделяне от Съюза. И така, на 20 декември 1860 г. Южна Каролина реши да прекрачи границата. Щатът отмени ратифицирането на Конституцията и обяви отделянето си от останалите щати. До февруари 1861 г. още шест южни щати се присъединиха към Южна Каролина. Тези седем щата формираха нов съюз, наречен Конфедеративни щати на Америка. Те приеха своя собствена временна конституция и избраха временен президент Джеферсън Дейвис. Членовете на Конфедерацията заявиха, че с избирането на Линкълн ситуацията е сериозно усложнена и те са принудени да действат, докато не стане твърде късно. Републиканците несъмнено ще лишат институцията от робството от федерална защита и подкрепа, твърдяха те, и щом националното правителство се оттегли, бунтът на робите ще премине Юг. Представители на разбунтувалите се щати също заявиха, че тяхното отделяне е абсолютно оправдано и легитимно. Като суверенни държави южните щати доброволно се присъединиха към Съюза през 1780 г., поставяйки подписите си съгласно Конституцията на САЩ. Сега те просто възстановяват суверенитета си, изоставяйки Съюза с федералното си правителство. Лидерите на южняците бяха убедени, че Северът няма да предприеме никакви сериозни стъпки, за да предотврати това. Северняците са твърде зависими от тях икономически и прекалено безпомощни във военнно отношение, за да вземат решение за принудителен натиск, считаха те. И накрая, дори и северците да отворят военни действия, южняците могат да разчитат (във всеки случай, те твърдо вярваха в това) на подкрепата от своите лоялни търговски партньори и предполагаеми политически съюзници във Великобритания и Франция. Така в началото на 1861 г. 7 от робовладелските щати обявиха своето оттегляне от Съюза, а останалите 8 останаха в него. Тази неотцепила се част от Юга се надяваше да постигне отстъпки за робството на северняците, което да създаде условия за завръщането на седемте бунтовнически щати обратно в него. Очакванията им обаче не се оправдаха. Конгресът не можа да намери компромисно решение: президентът Бюканън, който още не беше напуснал поста си, обяви отцепването за незаконно, но се въздържа от всякакви решителни стъпки срещу Конфедерацията. Президентът Линкълн, който се готвеше за встъпването в длъжност, отказа да обсъжда публично конфронтацията. Той считаше също, че отделянето на седемте щата не само че е незаконно, но и че е безсмислено да влиза в преговори с тях. Всичко ще си дойде на мястото от самосебе си, вярваше Линкълн. На Юг също има разумни политици, които осъзнават важността на Съюза и скоро те ще надделеят над екстремисткото малцинство. Такава неопределана позиция продължи цял месец. След като Линкълн положи клетва и пое президентството, в своето встъпително слово той изрази твърдост и желание за помирение. На първо място, той потвърди незаконността на отделянето на южните щати, след което обеща да защити Съюза и да защити федералната собственост в Дълбокия Юг. Президентът повтори, че няма да допусне разпространението на робство в западните територии, но в същото време няма да посяга на институцията на робството в южните щати, където то вече съществува. Линкълн изрази увереност, че отделените щати ще се покаят и ще се върнат в Съюза. В крайна сметка, както той каза, „връзките на искреното приятелство” обвързват американците дори и по време на най-острите конфликти. Чудесна реч. Въпреки това, по-малко от месец по-късно, войната избухна.

+ То има и друго - няма пари, които могат да изплатят като пари, това което ти носят титлите, така че тази теза е абсурдна, според мен.

Не го вкара, защото Руис не му даде възможност. Третият рунд реши всичко - два пъти Джошуа на земята и без да знае на кой свят е и откъде му идва, фантастично. Руис под пластовете сланина е динамит, толкова е бърз, че не е истина, все едно е лека категория боксьор, а носи 121 кг. Направо е музика за очите този трети рунд. Веднага се сетих за Роки и "Мексиканецът" на Дж. Лондон, докато го гледах, ако някой не е чел "Мексиканецът", сега е момента - струва си: https://chitanka.info/text/2194-meksikanetsyt Според мен нямаше нищо уредено в този мач, просто Руис е велик боксьор и си взе напълно заслужена победа. Между другото - Руис-Кобрата ще бъде много по-атрактивен мач, отколкото Джошуа-Кобрата, при това Пулев, според мен, има напълно големи шансове да победи Руис /както и Джошуа, писал съм го по-горе/.

Да оставя и моята "лепта" в темата, част от книгата "The Fortunate Heirs of Freedom: Abolition & Republican Thought" на Daniel J. McInerney https://www.amazon.com/Fortunate-Heirs-Freedom-Abolition-Republican/dp/0803231725/ref=sr_1_3?qid=1559551509&refinements=p_27%3ADaniel+J+McInerney&s=books&sr=1-3&text=Daniel+J+McInerney които съм превеждал за себе си, но мисля, че са добре написани и във връзка с темата: "През 1793 г. прочутият северняк Ели Уитни, който дойде в Южна Каролина като учител, предаде на южняците голям икономически урок. Привличайки финансова подкрепа от Кетрин Грийн (вдовицата на известния герой на революцията Натаниъл Грийн), Уитни изобрети и внедри принципно ново устройство за почистване на памучно влакно от семена. Машината му за пречистване (или „джийн“, както бе кръстена), позволяваше на един работник да обработва над 50 килограма памук на ден. Изобретението му моментално се разпространи из целия Юг. Памукът се превърна в ключ към просперитета на южните щати. Разбира се, изобретението на Уитни не беше единствената причина, поради която всички южни плантатори се втурнаха да отглеждат памук. Значителна роля изигра рязко увеличеното глобално му търсене. Текстилното производство във Великобритания изискваше огромни количества суров памук. Американските плантатори получиха отлична цена за своите стоки, а освен това отглеждането на тази култура се приспособяваше идеално към системата на робския труд. Между 1790 и 1820 г. производството на памук (измерено в стандартни бали) се увеличава 18 пъти. През 1820-1840 г. то се увеличава още 18 пъти, достигайки 1,3 милиона бали през 1840 година. А до 1860 г. тази цифра се утрои, достигайки 3,8 милиона бали. По-важно от цифровите показатели обаче е мястото, което памукът зае в националната икономика: той се превърна в основна стока, която Америка изнасяше в чужбина. До 1810 г. памукът съставляваше по-малко от 10% от общия износ на САЩ; към 1820 г. тази цифра нарасна до 33%; към 1860 г. той вече е почти 60%. Една стока, произведена в един регион, формира експортния сектор на цяла икономика и съответно определя нейния търговски баланс, кредити и инвестиции. Джеймс Хамънд, сенатор от Южна Каролина, през 1858 г. заявява: „Ако някой си мисли за война срещу нас, то ние можем поставим целия свят на колене и без нито един изстрел. Даже не си и мислете, че можете да воювате срещу памука. В света няма такава сила, която би рискувала да се разбунтува срещу Негово Величество Памукът.” През 1790 г. в САЩ са живеели 700 000 роби, до 1820 г. този брой се е удвоил и достигна 1,5 милиона души, към ъм 1840 г. те вече са 2,5 милиона, а до 1860 г. почти 4 милиона. Благодарение на трансатлантическата система за търговия от времето на Революцията до 1808 г., плантаторите са придобили 250 000 африкански роби; след това официално бе забранен вносът на жив труд. Останалите роби се появяват в резултат на естественото възпроизвеждане, а южняците широко рекламират този факт като доказателство за хуманното и доброжелателно отношение към робите. Така започва вътрешната търговия с роби. От раждането на американската република до края на Гражданската война над 1 милион роби бяха „изпратени надолу по реката“ за продажба на новите господари в Дълбокия Юг. Три четвърти от всички черни роби са работили на терен, главно на плантации за памук. Те бяха обречени на тежка, изтощителна работа, която белите американци не искаха да работят. Два пъти повече труд беше изразходван за отглеждане на памук, отколкото за същото количество царевица, и четири пъти повече от този за пшеницата. Трябва да се има предвид, че именно американските негри, които чрез своя непоносим труд осигуриха потока от памук - най-важната износна стока, поставиха основите за просперитета на южните щати и на нацията като цяло. През 1830 г. южняците решително не искаха да споделят позицията на Томас Джеферсън, който разглеждал робството като временно съществуващо „неизбежно зло”. Вместо това те търсеха всякакви аргументи в защита на американската институция на робството. Те се позоваваха на Библията, че Божият избран народ имал роби; апостол Павел призовал слугите да се покоряват на господарите си, а самият Исус никога не е говорил против робството. Втората група аргументи може да се разглежда като псевдонаучна, тъй като тя се отнася до така нареченото първоначално, естествено неравенство на чернокожите в лицето на представителите на бялата раса. Третият аргумент беше сред историческите: застъпниците на робството посочиха съществуването на такава институция в вековните общности на древна Гърция и древен Рим. И накрая, последното съображение беше от общ хуманитарен характер и се свеждаше до факта, че след поробването на негрите, бялата раса им направила безценна услуга: иначе биха живели без полезни умения, без цивилизовани маниери и най-вече без християнска вяра. Робовладелците се представяха като патриархални благодетели, които спасяват чернокожите от тъмнината на дивачеството и невежеството. И тъй като всичко е толкова прекрасно, какъв е смисълът да се постави под въпрос съществуването на полезна институция на робството? През 1860 г. 12,25 милиона души са живели в южните щати, от които 8 милиона бели, 250 хиляди свободни черни и 4 милиона роби. Броят на робовладелците е бил около 400 хиляди души, т.е. само 5% от бялото население. Ако се опитате да изчислите "нивото" на робството, се оказва, че 25% от южните семейства притежават черни роби. Вдействителност се оказва, че една много малка група бели южняци са притежавали голям брой черни роби. Ето точните цифри: само 12% от всички робовладелци са можели да се похвалят с 20 или повече роби, и тези 12 процента съставляваха едва 0.5% от бялото население на Юга. А какво може да се каже за останалите 75% от южняците, които не притежават роби? Повечето от тях бяха свободни фермери. Те обработваха скромни терени, на които отглеждаха царевица и картофи, пилета и свине със собствени сили (и със силите на семейството си). Имаха малко пари, но като цяло те не умираха от глад. Тези земеделски производители дори не мечтаеха за далечни национални пазари, всичките им дейности протичаха в рамките на скромна селска общност. Затова те бяха много по-заинтересовани от състоянието на местните пътища и от настроенията на местния законодател днес, отколкото от международната ситуация и дебатите в Конгреса. Те изпитваха традиционно недоверие към отдалечената централизирана власт. Съдейки по фактите от техния живот и цифрите на официалната статистика, изглежда, че системата на робство няма нищо общо с този пласт от населението. Но цифрите казват едно, а историческият опит - съвсем друго. Системата на робите диктуваше условията на капиталови инвестиции в региона. През 1860 г. 4 милиона роби са оценени на стойност 34 милиарда долара и те носят добри печалби. Един робовладелец би могъл да разчита на 10% печалба от своите роби - повече, отколкото капиталистическтите северняци получаваха от своите предприятия. До 1850 г. цените на робите се повишиха, което допълнително увеличи рентабилността на капиталовите инвестиции в роби. Робовладелците собственици са реализирали печалби под формата на нови земи и допълнителни черни роби; защо да променяте такава печеливша форма на инвестиция? На юг робството е източник на богатство. Изчислено е, че средният собственик на роби е бил около 10 пъти по-богат от друг собственик, който не е робвладелец. През 1860 г. 25% от южните семейства, съставляващи робовладелската класа, контролираха 90% от всички активи на Юга и неговото земеделско богатство. В този регион, който не можеше да се похвали с такова икономическо разнообразие като Севера, нямаше много начини да станеш богат и робството беше един от най-надеждните. Робството също така определяше вида на социалните отношения в южните щати. Формира се кастово общество, в което висшата класа доминира по-ниските. Цветът на кожата определяше социалния ранг на южняка, а съществуващата система на робство бе гаранция за неприкосновеността на този ранг. Нито един чернокож (независимо дали е роб или свободен) не можеше да се издигне над мястото, което му беше отредено. По същия начин, нито един бял - беден или богат, глупав или умен, добродетелен или злодей - можеше да се спусне до нивото, запазено за чернокожите. Всички бели южняци съществуваха над линията на бедността, а трудният, не престижен труд оставаше част от живота на по-ниските класове. Сенатор Хамънд веднъж отбеляза, че "във всяко общество трябва да има клас хора, които изпълняват черната, най-неблагодарна работа и служебни задължения ... това е един вид човешка септична яма ... и голямо щастие за южняците е, че самата природа е създала за тях раса, която е напълно подходяща за такива цели." На юг всички бели, независимо дали са роби или не, се възползваха от съществуването на система за робски труд. В социален аспект, плантаторския елит - с цялото си богатство, престиж и политическа власт - беше ненадежден и слаб социален клас. През 1860 г. на юг е имало около 10 хиляди семейства, чиято собственост включвала 50 или повече роби. Тези хора бяха в привилегировано положение по отношение на останалата част от населението и не се поколебаха да докажат този факт. Те живеха по един грандомански начин: строяха си великолепни имения, правеха великолепни приеми и като цяло се държаха като господари на живота. Плантаторите се възприемаха като създатели на тенденции и вкусове както в политиката, така и в икономиката. Архитектурните доказателства за амбициозните им стремежи са южните градове като Natchez в Мисисипи, където красивите предвоенни дворци все още свидетелстват, че през 1850 г. това е бил най-богатият район на Америка. Те притежаваха от 50 до 85% от местата в законодателната власт на южните щати и също имаха солидно представителство в Конгреса. Те имаха всяка възможност да формират местна политика в собствените си интереси, по всякакъв начин да защитават и укрепват институцията на робството. Ако белите американци бяха лишени от правото да поробят чернокожите, ако бяха лишени от свободата да избират по този “местен” начин, те биха възприели това, че изобщо не са свободни. Робството на чернокожите служеше като символ на свободата на белите. През 19-ти век регионът остана селски и напълно неиндустриален, аграрен и некомерсиален; основните характеристики на обществото на плантатора беше неприкосновеността и зачитането на традиционните, чисто южняшки ценности. При такъв идеален сценарий просто нямаше нужда от промени и подобрения. Южняците вярваха, че са създали най-добрия възможен свят. Всеки трети от местните жители беше роб. Непрекъснатото отглеждане на памук изчерпваше южните почви, а печалбите, натрупани от тях, тласкаха плантаторите да разширят засадените площи и да купуват все повече нови роби. В същото време по всички въпроси, свързани с развитието на фабриките, транспорта и урбанизацията, южните щати изоставаха далеч от напредналия Север. Всичко, с което южняците можеха да търгуват, е категоризирано като суровина. Великобритания и северните щати щастливо купуваха реколтата почти изцяло и произвеждаха в своите фабрики готови промишлени стоки, които се продаваха на южняците. С други думи, скоро Югът изпадна в действителна колониална зависимост от по-развитите региони. В политиката южняците търсеха териториална експанзия, за да компенсират изчерпването на почвата, да разширят традиционната си робовладелска система до други територии и да получат по-голяма власт (чрез създаване на нови щати, притежаващи роби) в Камарата на представителите, в Сената и в избирателния колеж. Тук обаче южняците са изправиха пред мощна опозиция. Северните политици толерираха институцията на робството във вече съществуващите южни щати и дори я защитаваха с различни конституционни средства. Но когато се стигна до западните територии, те заеха напълно непоклатима позиция: новите необитаеми земи бяха предназначени само за свободни (разбираемо, бели) работници. С други думи, Северът не се бореше срещу робството там, където то вече съществуваше и бе уредено, но му се противопостави в новите земи. Така антагонистичните интереси на двата региона - Север и Юг - неизбежно трябваше да се изправят пред най-решителния и трагичен начин за разрешаването им. Докато южняците се обединяваха с надеждата, че са успели да изградят най-добрия от всички възможни светове, всъщност те създаваха основа за ужасяващ конфликт, който щеше да унищожи техните идеализирани представи. Според законодателните кодекси на всички южни щати, без изключение, робите не са бяха нищо друго, освен движимо имущество, и на тази основа бяха напълно подчинени на волята на своя господар. Робите се възприемаха като вещи. И ако е така, на тях не бяха признати нито права, нито за желания, или всъщност човешка същност. Ако се изразим в чисто юридически план, робите са били същества, лишени от всякаква индивидуалност - просто собственост на господаря си. Семейството е може би най-важната социална институция, създадена от роби. И това е въпреки факта, че според официалния закон браковете между роби бяха обявени за невалидни. Но черните съпрузи сами ги приемаха много сериозно, създавайки силни моногамни семейства. По правило собствениците на роби насърчават подобни съюзи, защото, от една страна, те допринасят за мира и реда в земеделските стопанства, а от друга, обещават добри доходи под формата на потомство, т.е. увеличаване на богатството на плантатора. За разлика от техните собственици, които гледаха на към такива бракове от икономическа гледна точка, самите роби откриваха съвсем различни неща в институцията: семейството им е даваше съзнание за собствената им личност, чувство за обединение с другите, също толкова нещастни и способността да опазват общото културно наследство. В следреволюционния период американците станаха по-религиозни, поне ако се съди по броя на църквите. Самото поколение революционери се интересуваше повече от придържането към политическите принципи, отколкото от предаността към някаква религия. През 1776 г. едва 17% от населението е принадлежало към определена религия. До 1850 г. тази цифра се е удвоила, достигайки 34%, и продължава да нараства постоянно през следващите десетилетия. Най-голямо увеличение се наблюдава в редиците на баптистките и методистките църкви, които през 1830 г. стават най-многобройните общности. И всичко това се случи, въпреки постепенния, но стабилен процес на разделяне на всички църкви от държавата. Въпреки че Първата поправка на Конституцията забраняваше да се дава предпочитание на която и да е религия и да се утвърждава като държавна, самата забрана бе регистрирана само за федералното законодателство и не се отнасяше за щатските законодатели. Преди 1776 г. девет от тринадесетте щати се възползваха от тази вратичка и „инсталираха“ църкви, които се ползваха с щатска подкрепа и обществени средства. Църквите продължават да процъфтяват през десетилетията след революцията. В основата на републиканското религиозно обновление, наречено „Второ велико пробуждане“, беше промяната в теологичното мислене. Идеята за прераждането, която вече се бе утвърдила в Европа, достигна Американската република през 1790-те години. Евангелската треска обхвана всички сегменти от населението. До 1850 г., според историка Джордж М. Марсден, "буквално всички в САЩ са били в библейския пояс". Основното послание, което евангелистките протестанти носеха към света, изглеждаше много просто: спасението е достъпно за всички. И затова, забравете за ортодоксалната теза за греховността на човека и тези, които ги очакват вечни мъки. Отвърнете се от старите църкви с техните остарели ритуали, отдалечени от хората чрез свещеници и богословски грешки. Евангелистите имат добра новина за вас: грехът изобщо не е задължително наследство на човек; всеки може да избира между злото и Божията благодат. Хората могат да постигнат съвършенство и да станат "посветени" вече в този живот. „Новородените” не само ще намерят щастие за себе си, но ще го носят и на другите, допринасяйки за единството, прогреса и духовното развитие - както в собствената си душа, така и в заобикалящото ни общество. Сърцата на адептите на новата вяра бяха изпълнени с надежда: те вярваха, че дългоочакваното хилядолетно царуване на доброто и щастието може да дойде във всеки един момент и да ни подготви за второто пришествие на Спасителя. Една нация, която обърна вълната на световната история, изискваше специална роля за спасяването на душата. Съединените щати бяха не само републиканска държава, но също и нация от освободители. Евангелските проповедници призоваваха хората да преразгледат вярата си, отсега нататък да не разчитат на думите на лицемерни свещеници, а на собствените си сърца. Нека всички да мобилизират своите духовни ресурси и лично да въведат Божието слово в света. Така Второто голямо пробуждане означаваше не само възраждане, но и демократизация на християнството. В резултат на това християнството в Америка придоби специфичен цвят, който според историка Нейтън О. Хеч "отличава САЩ от всички други индустриални демокрации". Тази промяна в религиозните убеждения на американците се превърна в успешно допълнение към безпрецедентната революция, която преди това се осъществяваше в политиката. Повечето от апологети за новата евангелска вяра бяха жени. Те донесоха екстатично радостно настроение в многобройните религиозни събирания, които често се провеждаха на открито. Като цяло жените изиграха важна роля в този процес на утвърждаване на евангелизирането, те често държаха църковни постове и се радваха на голям престиж. В цялата страна те организираха благотворителни общества и реформистки групи. Жените, може да се каже, за първи път така получиха правото да се чува техния глас и започнаха да претендират за важни социални роли. Работата извън кухнята обогати жените с осъзнаване на обща цел, която несъмнено им е помогна по-късно в борбата им за правата им. Африканските американци също не останаха настрана от пробуждането. По това време сред черните северняци вече имаше протест срещу систематичните унижения, с които трябваше да се сблъскат.Американското общество се основаваше на принципа на сегрегацията: чернокожите не могат да използват обществените услуги за белите, те трябва да седят на специални места в църквата; децата им посещаваха отделни неделни училища. В отговор най-напредналите афро-американци - като Ричард Алън, Абсалом Джоунс и членовете на Свободното африканско общество - създадоха независими църкви за афро-американци и други социални организации, които изиграха водеща и организираща роля в черната общност. Второто голямо пробуждане значително промени живота на черните роби в южните щати. За първи път в американската история имаше ситуация, в която голям брой роби се обърнаха към християнството. Странно, но в тази религия те видяха призив за непокорство към белите господари с последващото освобождаване и изравняване на социалния статус. В допълнение към Африканската методистка епископска църква, Второто голямо пробуждане допринесе за появата на други религиозни движения - като адвентисти, мормони, "християнска наука" и многобройни асоциации на "фундаменталисти", "примитиви" и "спиритисти". Нацията ставаше все по-религиозно разнообразна, тъй като огънят на прераждането нахлу в Америка. И всички тези религии, възникнали в постреволюционната ера, заедно с други форми на културно изразяване, бяха убедени, че Америка трябва да промени човешката общност. Проповедниците постоянно говориха за специалната роля, която Бог е приготвил за американския народ за духовното спасение на света. Нищо чудно, че самото откритие на американския континент съвпадна с протестантската реформация: тъй като европейските църкви бяха изчистени от лоши неща, те успяха да пренесат своето благотворно послание в новите земи. Там, далеч от гнилите църковни традиции, в общество, в което религиозните вярвания не са наложени от държавата, а са въпрос на личен избор на всички - в това общество идеята за спасяване на човечеството ще получи най-пълното си изразяване и развитие. Америка бе облечена със специална духовна мисия: определено и бе да даде на цялото човечество не само свобода, но и спасение. Израз на американския религиозен национализъм е Църквата на светиите от последните дни (или Мормони), основана от Джозеф Смит през 1830 г. Според мормоните, през 1820-те години, младия Смит бил посещаван от видения, по време на които му било разкрито откровение. Той излага знанията си в така наречената “Книга на Мормон”, която предполагаемо е превод на отдавна изгубена част от Свещеното Писание, записана на сребърни плочи. Америка на страниците на "Книгата" изглежда е много специална страна, където някога е имало рай. Предполага се, че в древни времена едно от племената на израилтяните пристигнало в Америка и установило колонията си тук. За тях Исус Христос се появил именно тук след възкресението си. Той предал тайните знания на пророка Мормон, който ги е изрязал на сребърните плочи. Книгата на Мормон не само разобличава „лъжливите” учения, но също така твърди, че възстановява единствената вярна църква на Христос. Последователите на Смит вярваха, че истинската вяра ще побеждава в тази „избрана земя” и ще доведе до установяването на Божието царство. Така мормонизмът не беше само една от американските религии, а самото учение на Америка. Такава вяра в коректността и неизменността на “американския начин”, в свещената мисия на Новата Република, беше изцяло съчетана с атмосферата на триумф и самоувереност, преобладаваща в постреволюционната Америка. Писателите, художниците, проповедниците и справедливите вярващи не се съмняваха, че придобитата независимост ще стане източник на културно и духовно прераждане за цялото човечество. Тяхната нация е предназначена да промени света. Дали останалият свят иска да се присъедини към нарастващата вълна от американизъм е вторичен въпрос. Но това, което работи в Америка, просто трябваше да работи навсякъде. През 1805 г. Джеферсън за първи път започна да говори за "империята на свободата" - огромни земи, предназначени за добродетелни републикански фермери. И през 1845 г. журналистът Джон О'Съливан пише „Манифеста на предопределената съдба”, в който той оправдава завземането на нови територии в интерес на американския народ. По-късно през 40-те години на ХХ век се появява движението „Млада Америка“; Нейните участници разглеждаха Съединените щати като модел на нов свят, реформиран в съответствие с републиканските идеи. И всички тези горещи, амбициозни планове се основаваха на тезата за превъзходството на Америка - културно, социално, политическо и расово - и върху съзнателната (и предопределена от горе) нужда от национален растеж. През втората половина на 40-те години територията на Републиката наистина бързо се разрастваше, но е много трудно да се каже със сигурност, в чии интереси (и в чия полза) това се случваше. В продължение на петнадесет години нацията изпита редица кризи (те следваха една след друга и ставаха все по-опасни от година на година), което разделяше населението на страната на два враждебни лагера и напълно парализираше работата на правителството. Причината за това беше проблем, който първоначално не предизвикваше особени притеснения, но се оказа практически неразрешим. Той може да бъде формулиран съвсем просто: укрепването на робството в бързо нарастваща нация. С течение на времето светлите мечти за разширяване на държавата се превърнаха в катастрофални загуби." следва...

121-килограмовият Анди Руис-младши детронира от върха Антъни Джошуа, отнемайки четирите шампионски пояса на британеца. Досега Джошуа нямаше загуба на професионалния ринг, но трябваше да преглътне да бъде нокаутиран, при това в дебютния си мач в легендарната зала в Ню Йорк "Медисън скуер гардън". Преди двубоя малцина даваха шансове на Руис, който подигравателно беше наричан шишко заради външния си вид. Букмейкърите приемаха залози за победа на претендента при коефициент 11. С победата си Андреас Понсе Руис, както е пълното име на боксьора, спечели три от най-ценните пояси в тежката категория от Световната боксова асоциация (WBA), Световната боксова организация (WBO) и Международната боксова федерация (IBF). Негово притежание е и титлата на Международната боксова организация (IBO), която не е считана за една от престижните. В аматьорската си кариера Руис изиграва общо 110 мача, като губи само пет от тях. Той стига и до олимпийските игри в Пекин през 2008 г., но отпада в квалификациите, където е победен от Оскар Ривас. На олимпиадата колумбиецът победи Кубрат Пулев, а сега 11 години по-късно българският боксьор е претендент за титлата на IBF, която вече е притежание на Руис. https://www.dnevnik.bg/sport/2019/06/02/3914768_koi_e_andi_ruis_shishkoto_svalil_antuni_djoshua_ot/

Лека корекция - авторът на статията, който е африканец, смята че отношенията на африканските страни трябва да бъдат поставени не на политическа и идеологическа основа, а като "строго бизнес" - никъде не се твърди, че китайците гледат на тези отношения като "строг бизнес", напротив - в статията ясно се посочва, че в редица случаи те държат повече на геополитически печалби, отколкото на пари, така придобиват пристанища и комуникации за сметка на дългове. Това е пределно ясно. Това си ни е "нашата малка игра" с вас, колега - кое е първо, яйцето или кокошката - политиката или икономиката. Е, пак ще си защитя тезата: в случая с врътката с Ф-16, където Чичо Сам посредничи за сделката с тях от позицията на Свръхсила, нали преди да се захване с това посредничество, някой, в конкретния случай корпорацията Локхийд-Мартин трябва да е направил тези машини, да ги произведе, заедно с още милиони качествени неща, за да се появи Свръхмогъщия политически посредник да върти света като Свръхсила. Имаше един хубав български лаф за това, но не е за научен форум - нещо за боята беше.

Имаш предвид големите банкери, които не могат да преглътнат печата на т.н. "грийнбакс" по нареждане на Линкълн ли? Доверителните правителствени разписки, които изваждат златото от техните банки, за да финансират войната... или нещо друго? https://en.wikipedia.org/wiki/Greenback_(1860s_money)

Донякъде съм съгласен, Доктрината Монро - Тиодор Рузвелт: "говори учтиво /със съседите/, но дръж бейзболната бухалка зад гърба си през това време"; но специално за отношенията им с Китай, САЩ установяват такива на най-привилегирована нация още след Втората опиумна война на Великобритания и Франция с Китай, всъщност САЩ там вземат макар и ограничено военно участие на страната на европейците, от което се възползват най-вече търговски, естествено не толкова колкото британците и руснаците /британците колонизират Хонгконг и Сингапур, а руснаците Усурийския район /колкото две Българии/... Както и да е, идеята ми в постинга по-горе бе, че според мен напрежението между Китай и САЩ, при така сложилите се търговски отношения помежду им досега, дори няма да стигнат до Студена война, каквито бяха със Съветския блок, а още по-малко вероятно до Трета световна война. В този смисъл шумотевицата за Капан на Тукидид е политико-пропаганден блъф или по-скоро патерица за оправдаване на някои рестриктивни западни мерки, но не и нищо подобно на "война" - лично мнение. Може да има опит да се насочи влиянието на Китай към определени географски сфери извън американските интереси, но е за друга тема.

... Африка се вписва в голямата стратегия на Китай по три основни начина. Първо, континентът предоставя възможност на Пекин да се установи там трайно, в момент, когато традиционните партньори на Африка като Съединените щати, Обединеното кралство и Европейския съюз възприемат, че намаляват ангажиментите си в Африка и света. Пекин сега се стреми оттам да разшири глобалното си икономическо и военно влияние и да популяризира своите модели и норми. Неговите засилени отношения с Африка, които се коренят в партийни връзки и идеологически връзки, датиращи от подкрепа за антиколониални и антиапартейдни движения в Африка, са основна част от новата му стратегия, защото африканската подкрепа за китайските позиции в ООН и други органи е от полза за засилване на гласа на Китай на световната сцена. Второ, Африка е стратегически възел в морската част на BRI /Инициатива Път и Пояс/, известна като Maritime Silk Road, която свързва Китай с Източна Африка, Югоизточна Азия, Персийския залив и Европа и наскоро беше разширена до Западна и Южна Африка. Според оценките на Световната банка инвестиционните връзки между Китай и 65-те страни, които са влезли в BRI, са 30% от световния БВП и 75% от известните енергийни резерви. Китай до 2020 г. цели да разшири своя БВП до 20 трилиона долара и да стане велика сила от 2049 г. Разширяването на морското сътрудничество на Китай с Африка чрез изграждане на пристанища и инфраструктура и морски патрули е част от тази по-голяма геополитическа и икономическа стратегия. Трето, китайското правителство е признало необходимостта от защита на нарастващия брой китайците, работещи по проекти, свързани с BRI, разположени в Африка, наброяващи близо 300 000 души. Китайското отбранително преориентиране има за задача да играе по-важна роля в новата военна дипломация на Пекин и в стратегията за национална сигурност, което е по-нататъшно отклонение от „запазването на ниския профил“. Морското присъствие в Африка ще даде на Китай по-голяма свобода да подкрепи своите мироопазващи сили, хуманитарни интереси и операции за сигурност. Всички тези разгръщания са част от репертоара от разнообразни дейности, които PLA споменават като „нови исторически мисии“. През април 2019 г. се очаква вторият китайски самолетоносач - първият, който беше построен в страната - да влезе в експлоатация. До 2025 г. се очакват още два. Бързият растеж е насочен към увеличаване на способността на военноморските сили на PLA да оперира в условията на „далечното море“, което се простира от западната част на Тихия океан до Индийския океан. Пекин насочва по-голямата част от своята подкрепа двустранно, като продажбите на оръжие представляват важен елемент. Според Стокхолмския международен институт за изследване на мира, Китай сега е най-големият доставчик на оръжия за Африка на юг от Сахара, което представлява 27% от вноса на региона между 2013 и 2017 г., а това от своя страна е 55% увеличение за периода 2008-2012 г. През 2018 г. китайската държавна администрация за наука, технологии и промишленост за национална отбрана (SASTIND) обяви, че е сключила двустранни споразумения с 45 африкански държави за споделяне на отбранителни технологии и изграждане на отбранителна промишленост. Мрежата от китайски пристанища и инфраструктура по протежението на източния, западния и южния бряг на Африка поставя Китай, за да стане основен играч в морското пространство на Африка. Мултифункционалното пристанище на Джибути, построено от подкрепяната от държавата група China Merchants Group, за обработка на товари, контейнери и доставки на петрол, е на няколко минути с кола от военноморската база на PLA. Това уникално споразумение позволява на Китай да комбинира търговски и военни интереси в Джибути и региона. Предполага се, че Китай планира да построи втората си морска база в Гуадар, Пакистан. Уолвис Бей в Намибия (бивш военноморски пункт на Южна Африка) е друг стратегически център по морския път на коприната, който през последните години бе домакин на многобройни посещения на военноморските сили на Китай и военноморски им учения. Намибийските и китайските военновъздушни сили споделят специални военни отношения, датиращи от подкрепата на Китай за войната за Намибия за независимост срещу Южна Африка. Някои от най-модерните военноморски активи на Намибия са доставени в Китай, включително два морски патрулни кораба, доставени през октомври 2017 г. По време на дипломатическа мисия през февруари 2018 г., китайският посланик в Намибия нарича Уолвис Бей „най-блестящата ни перла на атлантическото крайбрежие в Югозападна Африка, “позовавайки се на доктрината на Китай за„ Струната на перлите “, описваща военни и търговски възли по китайските морски линии за комуникация от китайското крайбрежие до Сомалия и Порт Судан. Пекин внася повече войски в мисиите на ООН, отколкото другите постоянни членове на Съвета за сигурност и сега е вторият по големина финансов донор за мисиите на ООН. Това е стратегически ход за укрепване на имиджа на Пекин в Африка, тъй като не само 78% от всички мироопазващи сили на ООН служат в Африка, но почти половината от тях са африканци. Китайската стратегия за опазване на мира дава приоритет на подкрепата за операционните способности на африканските сили за готовност (ASF) и африканския капацитет за незабавен отговор на кризи. Централната роля на инициативата „Пояс и път“ към глобалната стратегия на Китай предполага, че военният капацитет на Китай в Африка ще продължи да се разширява. Като се има предвид, че инфраструктурата на BRI е разположена най-вече в силно несигурна среда, PLA е повишила своите собствени 8000-ни резервни сили, дори когато продължава да подкрепя ASF. Тази нова сила е била предоставена на разположение на ООН за бързото разполагане в зони на конфликт, повечето от които са в Африка. Тези мисии често се допълват от китайски дейности на високо равнище за посредничество, което е голямо отклонение от дългогодишния принцип на Китай за ненамеса. Китай също възнамерява да удвои обучението си за африкански военни специалисти през следващите три години. Няколкостотин служители се обучават в Китай всяка година в училища като Китайската военна академия, Военноморската академия в Далиан, Авиационната академия на военновъздушните сили и Националния университет за отбрана на PLA. Излагането на китайския подход към военното управление и контрол е централно място в това обучение. В китайския модел PLA е подчинена на абсолютния контрол на управляващата партия, която еднолично замества правителството и парламента. Освен това китайските политически и военни лидери настояват, че увеличаващата се военна роля на Китай в Африка и по света е отбранителна и съвместна и че Китай предлага жизнеспособни алтернативи, тъй като изглежда, че други световни сили се оттеглят от развиващия се свят. САЩ и Китай имат различни подходи към войните / конфронтациите. Китайският подход е Китай да се опита да спечели без да се бори, като тихо изгради силата си и след това да я покаже на противника си, така че противникът да се откаже без да се бие, докато западният подход към борбата е чрез обмен на удари, нараняващи и двете страни, докато единият от воюващите не се подчини на другия. Китайците изпитват отвращение към този вид война, защото тя е нещо ужасно, но те ще влязат в такава война, ако бъдат принудени да го направят. С други думи, китайският предпочитан подход към "войните" е да ги направят повече като конкуренция за изграждане на сила, което китайците правят по техния конфуциански начин отгоре-надолу. В последната си книга "За Китай" Хенри Кисинджър предлага САЩ да излязат грациозно в сянка, за да избегнат конфликт с Пекин. Професорът от Принстънския университет, бивш съветник на вицепрезидента Д. Чейни, Аарон Фридберг, дава обратния съвет: според него САЩ трябва да заемат твърда позиция пред нарастващите амбиции и власт на Китай в области, в които техните интереси си противоречат. Тези две книги ярко отразяват разделянето на мненията сред американския политически елит за стратегията по отношение на Средното царство. В двете обаче се обръща твърде много внимание на намеренията на КНР и твърде малко внимание се обръща на анализа на неговите реални и потенциални възможности. Кисинджър сравнява китайската дипломация с Weiqi (китайският еквивалент на японската игра на go) - с меко съперничество в опит да бъде обграден врага; победата в такава игра е относителна. Според китайските стратези постигането на решаващ резултат е илюзия. Вместо това те играят една игра, наречена "конкуретно съжителство", която се стреми да подобри позицията им сред постоянно променящите се сили на световната политика. Кисинджър цитира съвета на древния военен стратег Сун Дзъ, който твърди, че всяка битка може да бъде спечелена, преди тя да започне, като се заеме още в началото доминиращата политическа и психологическа позиция. Фридберг споделя класическата логика на реализма, че промяната в баланса на силите неизменно води до съперничество, но според него е важно да се разбере какво иска Китай. Той пише: "Ако китайската мощ продължи да расте, докато страната продължава да бъде под контрола на еднопартиен авторитарен режим, отношенията на Китай със САЩ ще станат още по-напрегнати и съперничеството ще се засили." Фридберг препоръчва Съединените щати да възстановят собствената си икономика, да запазят водещото си място в науката, да защитят своите напреднали технологии и да запазят военното си превъзходство. .............. Стартирал през 2014 г., One Belt One Road е визията на Китай за промяна на неговите глобални ангажименти. Крайното цел на One Belt One Road е изграждането на нова глобална система от алтернативни икономически, политически и военни “взаимозависимости” на другите държави с Китай в центъра ( zhongguo). Поради тази причина китайските лидери описват „Един път един пояс“ като национална стратегия (zhanlüe), с икономически, политически, дипломатически и военни елементи. На макроравнище инициативата се стреми да промени световния икономически ред по начин, който е благоприятен за стремежа на Пекин към статут на Велика сила. Проектът има два компонента. Икономическият пояс на Пътя на коприната създава шест сухопътни коридора, свързващи вътрешността на Китай с Централна Азия и Европа. Това включва железопътни линии за Европа, петролопроводи и газопроводи от Каспийско море до Китай и високоскоростна влакова мрежа, свързваща Югоизточна Азия с източната част на Китай. Морският Път на коприната създава три „сини икономически прехода“, обединени чрез верига от морски пристанища от Южнокитайско море до Африка, които също насочват търговията към и от Китай. Централно място в тези усилия са насочени към отваряне на нови морски линии до целия свят. През 2017 г. китайските държавни компании обявиха планове за закупуване или гарантиране на мажоритарни дялове в 9 отвъдморски пристанища, за да разработи нови морски пътища. Това е допълнение към 40-те пристанища в Африка, Азия и Европа, в които китайските държавни фирми притежават дялове на стойност 40 милиарда долара. В пет случая - Джибути, Уолвис Бей (Намибия), Гуадар (Пакистан), Хамбантота (Шри Ланка) и Пирея (Гърция) - пристанищните инвестиции на Китай са последвани от разгръщане на военноморските сили и укрепване на военните споразумения. По този начин финансовите инвестиции са превърнати в геостратегическа възвръщаемост. Тринадесетият петгодишен план на Китай 2016 г., призовава за „изграждане на морски центрове“, за да се защитят китайските „морски права и интереси“, като 2049 г., беше определена като годината, в която Китай ще стане „главната морска сила“ в света. През 2010 г. само една пета от 50-те най-големи дълбоководни пристанища в света са били с китайски инвестиции. До 2019 г. броят им се е увеличил до две трети. Китайската морска корабна компания, която контролира повечето китайски отвъдморски пристанища, сега е четвъртият по големина корабен оператор в света. Търговският корабен тонаж на Пекин се е увеличил четири пъти от 2009 г., за да стане вторият по големина в света. Сега Китай премества повече глобални корабни товари от всяка друга страна. Пекин също планира да използва артерията на маршрутите, предвидени в рамките на OBOR, за да намали зависимостта на Китай от морските „джобове”, които биха могли да бъдат оспорени от конкурентите му. PLA е свързана с териториални спорове с Япония, Тайван, Виетнам, Южна Корея, Малайзия, Индонезия, Филипините и Бруней, в така наречените „крайбрежни морета“ с риск, че те биха могли да създадат блокада За да се противопостави на заплахата, One Belt One Road се позиционира за пренасочване на трафика към китайските пристанищни клъстери в Судан, Джибути, Гуадар, Хамбантота, Коломбо и Мианмар, така че маршрутите да заобиколят тесните места в Южнокитайско море. Финансирането за OBOR идва от „политически кредитори“, наречени така, защото техните решения за отпускане на заеми отговарят на геостратегическите предпочитания. Те включват Китайската банка за развитие и Експортно-вносната банка на Китай (Exim Bank), които са поели ангажимент за над 1 трилион долара. Фондът на Пътя на коприната притежава 40 млрд. долара в инвестиционни фондове и се контролира от Китайската централна банка. Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура, чиято задача сега включва Африка, има капиталова база от 100 млрд. долара. Допълнителни средства идват от валутните резерви на Китай и от държавния фонд, който притежава съответно 7 трилиона и 220 милиарда долара. Според Xi „неадекватната инфраструктура е най-голямата пречка за развитието на Африка“, една гледна точка, която се споделя от много африкански лидери. OBOR все повече се разглежда като катализатор за африканската регионална икономическа интеграция и конкурентоспособност. Проучване, финансирано от Икономическата комисия за Африка на Обединените нации, установи, че износът на Източна Африка може да се увеличи с цели 192 млрд. долара годишно, ако новите проекти на OBOR се използват рентабилно. Като ранен фокус на One Belt One Road, Източна Африка се превърна в централен възел в морския Път на коприната, свързан с планирани и завършени пристанища, тръбопроводи, железопътни линии и електроцентрали, изградени и финансирани от китайски компании и кредитори. Тези съживени търговски пътища помагат на Китай да диверсифицира своите вериги за доставки и да създаде икономически проход между Китай и Индийския океан - Африка - Средиземно море, за да свърже Африка с нови морски коридори в Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка и Мианмар. Военното положение на Пекин съответства на неговото разширяване на морския проход на OBOR. Това е особено очевидно в Индийския океан, където планираните морски пътища на Китай са силно концентрирани и неговото съперничество с Индия нараства. Значението на Африка за Китай в това отношение произтича от нейното местоположение в морска зона, в която Пекин се надява да разшири присъствието си като глобална сила. Всъщност преди десетилетие Китай нямаше никакво присъствие в крайбрежието на Африка. Днес се смята, че военноморските сили на PLA запазват пет бойни кораба и няколко подводници за непрекъсната ротация в Индийския океан. Това ще се увеличи през следващите десетилетия, тъй като Индия увеличава своето присъствие в района. Всички тези задачи са в съответствие с това, което PLA нарича „исторически мисии“. Политиката на Китай да използва китайски труд за инфраструктурните си проекти в Африка доведе до над 300 000 китайски граждани, работещи по договори на OBOR в Африка. Това от своя страна създава оправдание за Пекин да предприеме практически подход към защитата им, както и на разрастващите се негови инвестиции. Академията на военните науки, най-големият китайски военно-изследователски институт, заяви в последния си стратегически преглед, че One Belt One Road е увеличил необходимостта от глобално ориентирана стратегия за защита на интересите на Китай в чужбина. По същия начин Китайската комунистическа партия е възприела концепцията за „защита на отвъдморските граждани“ (haiwai gongmin baohu) като основен китайски интерес. Като се има предвид стратегическият характер на китайските инвестиции в Африка, като пристанища, железопътни линии, нефтопроводи и газопроводи и електроцентрали, някои африкански правителства смятат нападенията върху китайските интереси за заплаха за собствената си национална сигурност. Подписано от африканските лидери през 2018 г., настоящият план за действие Китай-Африка, заявява, че сигурността на „големите вътрешни икономически проекти“ и „безопасността на китайските граждани, китайските компании и големите проекти“ ще бъде приоритетна за разузнаването, военните и полицията на техните държави. Пекин предостави и технологии за изграждане на местен капацитет за събиране на разузнавателни данни, наблюдение, мониторинг и реакция. Това включва технологии за разпознаване на лица, които наскоро бяха доставени на Ангола, Етиопия и Зимбабве. Съгласно китайското законодателство границата между публичните и частните компании е неясна. От частните фирми се изисква да инсталират клонове на управляващата партия в рамките на своята структура за вземане на решения - регламент, известен като guojin mintui. Тази връзка е затегната от практиката на наемане на демобилизирани войници от PLA и бивши служители на специални сили, разузнавателни и полицейски служители. Днес около 3 000 бивши военнослужещи работят по проекти в One Belt One Road по целия свят. Китайските частни охранителни фирми като DeWe Security and Frontier Services Group също все по-често присъстват в места като Ангола, Етиопия, Нигерия, Судан, Южен Судан, Зимбабве и наскоро Сомалия. Китайските частни контрактори по сигурността най-често работят дискретно с местната полиция, разузнавателни и военни служители, за да осигурят китайски интереси и да предоставят съвети и стратегия за това кога и как трябва да се използва сила. Страните от Източна Африка дължат на Китай около 29 млрд. долара заеми за инфраструктурни, енергийни и строителни проекти. В някои случаи Пекин изглежда придава по-голямо значение на придобиването на стратегически активи, отколкото изплащането на дългове от своите партньори. През 2017 г. Шри Ланка предаде пристанище Хамбантота на китайски държавни компании на 99-годишен лизинг след неизпълнение на заем за инфраструктура. Пакистан предаде пристанището си Гуадар на 40-годишен лизинг в споразумение, при което китайският партньор също е удържал 90% от приходите му. Тези събития предизвикаха алармени сигнали в Източна Африка, където са налице спекулации, че Джибути и Кения, които са високо задължени на Китай, могат да загубят пристанищата си по подобен начин. През януари 2019 г. главният одитор на Уганда предупреди за нарастващия дълг на страната и за риска, че условията, поставени върху заемите му, са заплаха за нейните суверенни активи. Според оценките на Световната банка Африка ще трябва да инвестира до $ 170 милиарда инвестиции годишно за 10 години, за да изпълни своите инфраструктурни изисквания. Африканската банка за развитие заяви, че ако Африка се позиционира добре, тя може да получи част от това от OBOR и да го насочи към генералния план за инфраструктурата на Африканския съюз. Африканците трябва да разберат, че в центъра на всички китайски глобални начинания са китайските национални интереси. Те не са Дядо Коледа. Те вече не се ръководят от идеологията и настроението, които председателят Мао е имал по време на техните борби за независимост. Сега китайците са бизнесмени с макар и с леко нюансирани характеристики от западните им колеги. Това е строго бизнес. Печелбата при сделки с тях не е гарантирана, африканските трябва да работят за нея и да договорят по-добри за себе си сделки. https://africacenter.org/spotlight/chinese-hard-power-supports-its-growing-strategic-interests-in-africa/ https://africacenter.org/spotlight/implications-for-africa-china-one-belt-one-road-strategy/ https://www.thestandard.co.zw/2018/05/13/china-re-globalisation-strategies-africa/