Б. Киров

Е, и аз не искам да се заяждам, само си говорим във форума. Политическият елит във Великобритания е като всеки друг политически елит в капиталистическа икономика - той отваря въртящите се врати към институциите на демокрацията, задвижвани от парите, брутната принадена стойност по Маркс, печалбата на български, която произвежда икономиката. Политиците са говорещи глави, поне според мен. Специално във Великобритания, писал съм го в друга тема, партиите се финансират от частни дарения, съсредоточени в ръцете на лидера. Но така опростяваме темата до елементарност, а това не е "бръснача на Окам"... Китай и САЩ стигнаха до икономическата си война, която водят политиците, защото БВП на Китай от такъв съпоставим с този на Турция през 1980 година се изравни с този на САЩ по покупателна способност през 2018 - апетитът на китайците се увеличи с нарастването на порцията им от световния БВП и американските политици осъзнаха, че това става опасно за тяхната страна и интересите на производителите на капитал в нея. Ако Китай си беше останал на нивото на регионална икономическа сила, нямаше да има и икономически войни между него и САЩ. Поне така ми се струва. Относно робството в САЩ - не робството, а начинът на производство, което осигурява робството, това е премахнато и за това е била войната, според мен, разбира се. Причините за Студената война бяха за геополитическо господство на две различни икономически системи, което замръзна в позиционна окопна война на мирно съвместно съществуване и икономическо противопоставяне до пълното рухване на едната система.

На тези два линка има две статии от автор от африкански произход, който работи за американска институция: By Paul Nantulya https://africacenter.org/experts/paul-nantulya/ Implications for Africa from China’s One Belt One Road Strategy https://africacenter.org/spotlight/chinese-hard-power-supports-its-growing-strategic-interests-in-africa/ https://www.thestandard.co.zw/2018/05/13/china-re-globalisation-strategies-africa/ с което искам да кажа, че погледът му е по-специфичен. Ето само част от неговите виждания за преориентирането на Китай, което, ако ми остане време, мога да цитирам по-пълно, като преведа целия материал: "През последното десетилетие Китай провежда все по-конкурентоспособна и твърда външна политика, с която прави решаващ пробив в продължилия с десетилетия подход на Пекин „да крием нашите способности и да печелим време като поддържаме нисък профил” – политиката му taoguang yanghui. Според председателя Си, „Китай сега е висок и твърд на изток” и трябва да „заеме централно място” в света. Тази тема е отразена и във военната доктрина на Китай, която гласи, че военните сили на Китай вече могат да се разгръщат в широк спектър в световен мащаб и това е необходимо за провеждането на „Голямото възраждане на Китай“. Първоначално BRI беше замислена като стратегия за развитие, фокусирана върху свързаността и сътрудничеството между евразийските страни, предимно Китай, корабоплавателния колан на копринения път (SREB) и морския път на коприната (MSR). Сега BRI е разширена, за да стане великата стратегия на Китай за света, включително Африка. Китайският мотив е към ре-глобализация. BRI дава възможност на Китай да заеме по-значима роля в световните дела с глобален отпечатък фокусиран върху Китай, в сферата на инвестициите, инфраструктурата и търговията. Африка се вписва в голямата стратегия на Китай по три основни начина..."

Долните пасажи от поста на Ник показват, че не е паунски танц, а законодателство Новото е, че досега това законодателство не третираше Китай като "стратегически противник", а като "стратегически партньор", сега дефиницията е сменена в официални документи. Друг е въпросът доколко ефективни ще бъдат всички тези мерки и доколко вече Китай не е напреднал в своите програми за модернизация, и дали е способен да осъществи интензивно такава в новата среда на взаимоотношенията му със САЩ и ЕС /защото двата партньора в общи линии синхронизират политиките си спрямо Китай/ И още един интересен за мен въпрос - включва ли новата стратегия на САЩ към Китай варианта Г-2 в американското му разбиране, като опит да бъде превърнат от съперник в йерархично подчинен партньор, и ако да, до каква степен притежават двете страни готовност да приемат някаква подобна съпоставимост, до какви граници и в какви сфери.

Според мен е обратното - политиката е винаги слуга на икономиката. Какво пречи на севера в Юга да има робство - хиляди неща, на първо време се сещам, че плантациите в Юга произвеждат евтин памук, суровина, която продават в Европа /предимно Англия/, откъдето от този памук текстилната промишленост прави скъпи тъкани, за да ги продава на високи цени в САЩ. Това може и да устройва плантаторите, но вбесява новите барони на индустрията на Север - те искат да се конкурират с европейските фабрични стоки, а не да им осигуряват евтина суровина. Второ, част от новите щати, Тексас например, се присъединяват към Юга - тогава как да опънеш железопътна мрежа от Източното до Западното Крайбрежие, по която да пренасяш фабричните си стоки от единия бряг до другия, как да правиш големите си пари от търговия и промишлен износ. Тогава железниците са били това, което днес са магистралите, представете си САЩ без магистрали. Трето, тези 3.6 милиона негри са близо 20 процента от работната ръка, вместо да бичат като говеда памук из плантациите, могат да се влеят в работническата класа, да строят железници и фабрики, да правят пари. Противоречието е фундаментално и нерешимо с политически средства - това е буржоазната революция на Америка и тя е предстояла рано или късно при тези противоречия. Разделението на Конфедерация и Северен съюз щеше да направи две отделни държави от две различни исторически епохи - феодално-робовладелска и капиталистическа, две нации. Войната между тях е била неизбежна и въпрос на време, започнала е през 1861, но е можело да се случи и по-късно, но важното е, че е непредотвратима по икономически, а не по политически причини.

Точно така - купуват и създават, но когато една страна по силата на редица причини, които отделно могат да се разглеждат, бива ограничена в условията на глобална икономика да купува или създава при свободен обмен на информация нови технологии, това вече е огромен проблем за тази страна. Досега Китай, въпреки че нарушаваше грубо патентното право, не беше специално санкционирана държава с нормативни актове и закони да участва в глобалния обмен на информация при високите технологии. Вече не е така: https://www.linkedin.com/pulse/beyond-trade-war-huawei-step-ray-dalio/ На този линк може да се прочете конкретно за какво иде реч. The Full List of “Representative Technology Categories” under Consideration by the Bureau of Industry and Security The representative general categories of technology for which Commerce currently seeks to determine whether there are specific emerging technologies that are essential to the national security of the United States include: Biotechnology, such as: Nanobiology; Synthetic biology; Genomic and genetic engineering; or Neurotech. Artificial intelligence (AI) and machine learning technology, such as: Neural networks and deep learning (e.g., brain modeling, time series prediction, classification); Evolution and genetic computation (e.g., genetic algorithms, genetic programming); Reinforcement learning; Computer vision (e.g., object recognition, image understanding); Expert systems (e.g., decision support systems, teaching systems); Speech and audio processing (e.g., speech recognition and production); Natural language processing (e.g., machine translation); Planning (e.g., scheduling, game playing); Audio and video manipulation technologies (e.g., voice cloning, deepfakes); AI cloud technologies; or AI chipsets. Position, Navigation, and Timing (PNT) technology. Microprocessor technology, such as: Systems-on-Chip (SoC); or Stacked Memory on Chip. Advanced computing technology, such as: Memory-centric logic. Data analytics technology, such as: Visualization; Automated analysis algorithms; or Context-aware computing. Quantum information and sensing technology, such as: Quantum computing; Quantum encryption; or Quantum sensing. Logistics technology, such as: Mobile electric power; Modeling and simulation; Total asset visibility; or Distribution-Based Logistics Systems (DBLS). Additive manufacturing (e.g., 3D printing). Robotics, such as: Micro-drone and micro-robotic systems; Swarming technology; Self-assembling robots; Molecular robotics; Robot compilers; or Smart Dust. Brain-computer interfaces, such as: Neural-controlled interfaces; Mind-machine interfaces; Direct neural interfaces; or Brain-machine interfaces. Hypersonics, such as: Flight control algorithms; Propulsion technologies; Thermal protection systems; or Specialized materials (for structures, sensors, etc.). Advanced materials, such as: Adaptive camouflage; Functional textiles (e.g., advanced fiber and fabric technology); or Biomaterials. Advanced surveillance technologies, such as: Faceprint and voiceprint technologies. На практика всичко, което влиза в понятието Четвърта индустриална революция.

За мен Гражданската война в САЩ е интересна от гледна точка на позициите на двете големи национални партии в САЩ - Демократическата и Републиканската. Известно е, че Линкълн е първият президент на Републиканската партия и именно в неговия мандат започва тази война между Конфедерацията /подкрепяна от мнозинството демократи, каква ирония от днешна гледна точка/ и Северните щати - САЩ. Още тогава се слагат много ясни разграничителни линии между двете големи партии в тяхната идеология и електорална база. Причините, най-общо казано, според мен са в основата си икономически противоречия между промишления Север и плантаторския робовладелски Юг, където основното средство за производство е безплатния робски труд. Има и морални причини за аболиционизма, но не те са двигателят на конфликта, по-скоро са негово емоционално гориво. Малко преди да избухнат военните действия САЩ водят войни с Мексико, които разширяват почти двойно територията на американските щати и я разпростират в цяла Северна Америка и точно тези новоприсъединени щати дърпат спусъка на войната, нарушавайки дотогава съществуващото статукво с използването на робския труд с мълчаливо съгласие от аболиционисти и привърженици на робството. Има още един важен фактор, който не се споменава често от историците на войната - през цялото време на тази война и двете страни са приели по силата на т.н. Доктрина Монро, че тя ще бъде чисто вътрешен американски спор и няма да се търси външна подкрепа или намеса от европейски съюзници, решава се континенталната съдба на Северна Америка от американците.

Демократическата и Републиканската партия в САЩ имат отчетливо различни съответно лява и дясна идеология, с които управляват последователно. Няма никаква прилика с еднопартийното управление на ККП, която също има ясна идеология. Не може да има база за сравнение. Така нещата се свеждат до абсурд и се губи смисъл.

Това е за китайския пазар - като фирма Huawei са номер 1, но като се има предвид, че OPPO и vivo са продукти на един холдинг от две отделни фирми, си прав, те имат по-голям дял. В световния пазар на смартфони китайските производители също доминират като цяло, но Самсунг като отделна марка държи първо място, следван от Епъл. Иначе китайските марки общо държат 37 процента от пазара: https://www.counterpointresearch.com/global-smartphone-share/ Китай има един огромен проблем по-голям от Капана на Тукидид - това е излизането от капана на средните доходи. Ако не успее да го реши през следващите 10 години, ще зацикли в проблемите на развиващите се страни, които не могат да се модернизират и може да има големи вътрешни проблеми. Всичко опира до вътрешните възможности на китайската икономика да постигне по-голяма производителност на базата на технически иновации, а това е пряко свързано с отвореността й към новите технологии, която сега се поставя под въпрос с новите ограничения за такива технологии, въведени от САЩ, нещо като КОКОМ за съветския блок.

China's ‘new type of Great Power relations’: a G2 with Chinese characteristics? /продължението/ JINGHAN ZENG Lecturer in Politics and International Relations in the Department of Politics and International Relations at Royal Holloway, University of London SHAUN BRESLIN Professor of Politics and International Relations at the University of Warwick International Affairs, Volume 92, Issue 4, July 2016, Pages 773–794 Published: 20 June 2016 Когато става въпрос за разглеждане на Китай като Велика сила, 87% от авторите на статиите разглеждат Китай като нарастваща/изгряваща сила. Това е напълно разбираемо, като се има предвид, че концепцията е предложена преди всичко за управление на потенциалния конфликт със съществуващата хегемонна сила: Китай може да бъде велика сила, но не е конкурент на САЩ, който ще остане доминираща сила в света за известно време. Глобалните отговорности, които попадат съответно върху Китай и Съединените щати, трябва да отразяват тази асиметрия в отношенията между двете Велики сили. В китайската литература терминът „суперсила“ обикновено се прилага само за Съединените щати и бившия Съветски съюз преди неговото разпадане. В дебата за нов тип отношения между Великите сили, много малко китайски автори (1,42%) смятат, че Китай е суперсила, като доминиращото мнение е, че само Съединените щати могат да се разглеждат като съвременна суперсила. Тази неяснота и разнообразното разбиране на различните властови идентичности също са довели до разногласия относно това кои държави са велики сили, като се настоява, че Китай все още е на възходяща траектория - и по подразбиране, все още не е в точката, в която трябва да се очаква да поеме всички задължения и отговорности на една пълноправна глобална суперсила. Великите сили в китайския дискурс традиционно означават два вида държави: суперсили и исторически големи държави като Германия и Обединеното кралство. И така, от този все по-широк кръг държави, които сега се квалифицират като съвременни Велики сили в китайския „нов тип отношения между Великите сили”, най-често споменаваните Велики сили са САЩ (93,6%), Русия (15,6%), Индия (10,6%) и Япония (9,2%). С риск от прекомерно опростяване, тук можем да идентифицираме два широки направления от аргументи и едно по-стеснено. Първото, по-доминиращо направление е, че единствената връзка, която е специално спомената в дискусиите за отношенията между Великите сили, е тази между Китай и САЩ /в 72.3% от статиите/. В това направление е широко разпространено мнението, че Китай влезе в нова историческа епоха в някакъв момент по време на световната финансова криза. От края на Студената война китайско-американските отношения се характеризираха като еднополюсна суперсила (САЩ) и нормална велика сила (Китай). Сега Китай е излязъл от редиците на другите нормални велики сили (като Япония и Русия) в предишната международна многополюсна система, като поема специална роля на номер 2 в света. Някои от авторите в това направление дори защитават тезата, че САЩ трябва да приемат Китай като велика сила с равен статут. Но независимо дали Китай е мислен като № 2 или равностоен на номер 1, основното послание на всички автори в това преобладаващо направление е еднакво: новият тип връзка между Великите сили се отнася само и единствено до отношенията между Китай и САЩ; и не може да бъде разширен за отношенията между други големи страни. Това води до схващане за мястото на Китай в глобалния ред, което има много общо с предишната идея за Г-2, че новият тип отношения между Великите сили е модификация на американската концепция за Г2 от 2009. Но най-важното тук е, че това е модификация по условията на Китай, като се отчита китайската световната гледна точка и интересите на Китай, а не просто приемане на американската Концепцията на G2, която е изградена върху американския светоглед и американските интереси. Ако това означава G2, то е едно "китаизирано G2". Съществува и признание, че Китай трябва да се промени също и че създаването на нов тип отношения между Великите сили изисква процес на „повторно нормализиране“, в хода на който Китай трябва да избягва да бъде свръх самоуверен и нетърпелив, а Съединените щати не трябва да бъдат твърде тревожни или прекалено чувствителни, когато се сблъскват с намаляващата си сила и влияние. Второто като брой автори направление, като същевременно признава значението на китайско-американските отношения, се фокусира върху по-широк кръг от държави и на отношения с други велики сили.Това отчасти въплъщава признанието, че светът е твърде сложен и разнообразен, за да бъде управляван само от две държави и че самото сътрудничество между Китай и САЩ не е достатъчно за постигане на мира, стабилността и просперитета в световен мащаб. Освен това се твърди, че възходът на Китай не е изолирано, а групово явление, и че Китай е само една от множеството нарастващи сили, които предизвикват превъзходството на САЩ. От тази гледна точка, е важно да се изградят нови видове взаимоотношения с редица други велики сили. Таблицата по-долу накратко обобщава разликите между двата основни направления в китайския дискурс за нов тип отношения между Великите сили. Над една трета (39,71%) от анализираните статии изрично твърдят, че сме в или се движим към многополюсен свят. Но този нов световен ред може да отнеме доста време, за да се появи и има преобладаващ консенсус, че сегашната система с една единствена суперсила и множество други сили, няма да се промени през следващите пет до десет години. Някои твърдят, че поне в краткосрочен план този процес може дори да се усили. Други твърдят, че светът може да се превърне в небалансирана многополюсна структура, в която американската власт ще стои на най-високо ниво, а други страни ще заемат позиции на полярни сили, но на по-ниски нива. В рамките на тази фрагментирана система Китай вероятно ще бъде по-близо до първото ниво от всяка друга страна. И накрая, има трета по-малобройна група учени, които не смятат това движение за споделено лидерство за възможно или желателно, да не говорим и за двете. Например, Ю Хунцзюн твърди, че единственият начин, по който Китай и Съединените щати биха могли да заемат тази позиция на споделено лидерство, е Китай като № 2 да падне под някаква форма на зависимост от Америка като № 1 и по този начин да стане услужлив агент на американските стратегически намерения. Според неговата гледна точка е невъзможно за Китай да приеме такава роля. Силният акцент върху Съединените щати оставя малко място за другите страни в тази китайска концепция. Въпреки това има някои дискусии за отношенията с ЕС, Русия, Япония и Индия. Както показва фигура 2, 15.6% от статиите посочват Русия като велика сила, която е на второ място след Съединените щати сред другите велики сили в света (с изключение на Китай, т.е. Русия е на трето място зад САЩ и Китай) , китайско-руските взаимоотношения са може би втората най-важни сред новите отношения между Великите сили. Китайските автори се позовават на търсенето на нов вид връзка с Русия от 90-те години на миналия век. Все пак, има и песимистични възгледи за китайско-руските отношения. Някои твърдят, че значението на китайско-руските отношения е преувеличено. Китайско-руските отношения не са устойчиви, тъй като настоящите тесни връзки са необходима последица от американския натиск. Така Китай трябва "реалистично и рационално" да оценява китайско-руските отношения и да няма прекалено "високи очаквания". „Въпреки че стратегическото взаимно доверие между Китай и Русия е достигнало доста високо ниво, ние все още принадлежим към "две различни семейства. В много области имаме много различни или дори конфронтационни интереси.” Ако една от причините за развитието на взаимното доверие е съществуването на споделена взаимна недоверие към Съединените щати, това прави китайско-руските отношения до голяма степен вторична последица от първично китайско-американски отношения. Например, Чън Джиан отбелязва, че „в контекста на връщането на САЩ в Азия, Китай трябва да сформира съюз с Русия срещу САЩ“. След Русия, Индия е третата най-често споменавана Велика сила в дебата (10.64% от статиите), с три статии, специално насочени към изграждането на китайско-индийските отношения между Велики сили. Най-ранната академична дискусия за нов тип отношения между Китай и Индия датира от 2005 г. В нея се твърди, че китайско-американските отношения са типичен пример за отношенията на Китай с доминираща Велика сила, а китайско-индийските отношения са типичен пример за отношенията на Китай с развиващи се Велики сили. От всички потенциални нови взаимоотношения най-противоречивото е с Япония, която се нарича Велика сила в 9.22% от статиите (което я прави четвъртата най-често споменавана Велика сила). Като се има предвид понякога доста разгорещен тон на дискусия за Япония в някои части на китайските медии и сред някои онлайн общности, забележително е, че има доста положителни анализи. Мнозина твърдят, че Китай трябва да използва новия си манталитет, за да установи отношения с Япония, които биха му осигурили мирен подем. Тук Китай може да научи много от Съединените щати, които вземат решения, основани на стратегически интереси, вместо на исторически конфликт, когато развиват отношенията си с Япония след Втората световна война. Някои твърдят, че е твърде рано да се говори за нов вид връзка между Китай и Япония, тъй като връзката все още не е достигнала нивото на нормалност. Други се съмняват дали Япония заслужава да бъде наречена Велика сила. Последната забележителна Велика сила е ЕС, за който се казва, че е възприемана като такава в 8.51% от статиите. Нов вид отношения между Велики сили между Китай и ЕС несъмнено би бил специален случай. Твърди се, че ЕС като наднационално образувание е велика сила, въпреки че не говори с един глас. По този начин Китай трябва да развие не само отношения с ЕС, но и отношения с държавите-членки, които са негови членове. Дебатът засяга някои специфични европейски страни, включително Франция, Великобритания и Германия, като Велики сили. Въпреки че една статия се фокусира специално върху китайско-френските отношения, Германия и Обединеното кралство са само накратко споменати като Велики сили в по-обширни изследвания. Китайският посланик в Обединеното кралство, Лиу Ксиаомин, твърди, че новият тип отношения между Великите сили трябва да се прилагат към отношенията между Великобритания и Китай, но изглежда е намерил малко поддръжници, поне в китайските академични среди. Тези вътрешно китайски дискурси и дебати, според нас, ще играят важна роля в оформянето на това, което ключовите китайски актьори смятат, че могат да постигнат на световната сцена, и как те могат да го направят. Когато разглеждаме концепцията за нов тип отношения между Великите сили, ние откриваме, че китайската концепция показва фундаментална промяна на оценката на Китай за самия себе си и за другите. Ние твърдим, че в Китай съществува ясен и широк консенсус, че Китай е велика сила. Като цяло, изглежда, че решаващата точка на признаването на Китай като Велика сила - може би в G2 с китайски характеристики - е да му даде възможност да прави неща, които са добри за Китай. Това може да има последици, които са добри и за другите, но основната отговорност на Китай все още е за самия него. Като цяло (отново) се приема, че САЩ ще останат най-важната сила в света за известно време. И докато изграждането на нови отношения с други държави остава важно, отношенията със Съединените щати са от ключово значение за Китай, тъй като той се опитва да намери своето ново място в глобалния ред. Промяната на света като № 1 е трудна задача. Промяната на света като № 2 – особено трудна, когато номер 1 не изглежда склонен да улесни пътя на втория към друга глобална сила. Оттук произтича и необходимостта от изграждане на съюзи с групи от държави, за да се балансира силата на № 1, и да се опита да го убеди да приеме китайските законни интереси и цели като отговорна глобална велика сила. Като цяло, китайската литература предлага нещо като йерархия в типовете отношения, които Китай изгражда (или се опитва да изгради) с другите. Най-успешната и развита нова връзка е с Русия. Отношенията с Индия и други нововъзникващи сили се развиват добре и се движат в правилната посока. Отношенията с Европа също се развиват и заемат важна роля по отношение на създаването на диференцирана стратегия към западните сили (вместо да възприемат и третират Запада като едно цяло). И въпреки че някои хора предполагат, че отношенията със Съединените щати вече са се преместили към нов модел, повечето предполагат, че това изисква много работа в прогрес - и е ключът за създаване на ново стратегическо пространство за Китай. Както елегантно го е формулирал Янг Жиемян: „Моделът на новия тип отношения между Великите сили е този на китайско-руските отношения, акцентът му е върху китайско-американските отношения, неговата перспектива за растеж е отношенията между Китай и БРИКС, негова фокусна точка е китайско-европейските отношения, а трудността е в отношенията между Китай и Япония." https://academic.oup.com/ia/article/92/4/773/2688082

Повечето изследователи в прогнозите предвиждат постепенно и доста голямо падане на растежа на китайския БВП между 3-4 процента на годишна база през следващите десетилетия. Процесът е започнал и засега успяват да държат висок процент на растеж главно поради износа на капитали във вид на големи инвестиционни проекти, затова е и инициативата Път и Пояс, след като вътрешния им пазар за инфраструктура и крупно строителство стига някакъв предел на насищане, цялата тази концентрирана мощ от суровинна база и големи корпорации започва да търси външен пазар. Казано по китайски-бюрократично-номенклатурно от председателя Си "Китай изостави стратегията си запазване на "нисък профил“ и вместо това активно започна да се стреми да създаде „благоприятна международна среда“. До 2012 година Китай е следвал стратегия на "нисък профил", формулирана от Дънсяопин още през 1979, която общо взето е била "да се развиваме в нисък профил, така че противниците ни да не могат да разберат колко сме силни". Ако се върнем още по-назад, Сун Дзъ пише нещо от рода, не цитирам точно, но по смисъл: "В битката армията е като голямата вода - тя няма форма и така не може да бъде разпозната силата ти от противника, когато настъпваш - атакувай го с мощ като на отпусната от висок бент голяма вода, когато отстъпваш, завземай всяка възможна форма като разливаща се в ниското вода - така противниковия генерал никога не може да разбере къде са твоите сили, за да ги атакува, нито може да се защити от твоята сила, когато атакуваш." Е, сега китайските лидери обявиха, че излизат от "ниския профил", всички се питат накъде ще вдигнат високата вълна. По принцип, поправете ме ако греша, Китайската държава е единствената в света империя, която е претърпяла няколко подема и падения, без да се свие до маргинална сила, поне досега. Ето какво пише по този повод често цитирания от мен Рей Далио, той има бизнес с Китай от началото на 80-те, живял е там години, синът му е учил в китайско училище: "Неотдавна изследвах повишаването и падането на резервните валути, което ме накара да изследвам възхода и спада на най-мощните страни в света. Това накара моя изследователски екип и мен самия да съберем следните индекси на относителните индикатори на водещите страни след 1500 г. Тези индекси са комбинация от шест под-индекса, които измерват шест различни показатели: 1) иновация и конкурентоспособност, 2) БВП 3) дял на световната търговия, 4) размер и мощност на финансовия център, 5) военна сила и 6) 6/ статут на резервна валута - и те показват кога различните страни са достигнали върховете си спрямо останалия свят. Както се вижда, Китай е една от двете най-мощни страни от 1500 до около 1800, когато е влязъл в относителен упадък, което продължава около 40 години, когато отварянето и реформирането доведоха до силен възход. Считам, че отличното представяне до голяма степен е резултат от мощната култура на Китай и неговите реформи." Графиката показва всяка от шестте мерки на китайската сила от 900 г. Това е графиката в статията на Далио, с която илюстрира възход и падение на най-могъщите империи в човешката история - китайската е големия Сървайвър, тя пада и се изправя, за разлика от останалите https://www.linkedin.com/pulse/looking-back-last-40-years-reforms-china-ray-dalio/

Не мисля, че заблуждават или се опитват да го правят: ситуацията с тази чисто количествена статия е такава, ако не си я прочел внимателно цялата - двама изследователи, единият в британска институция, другият в американска, етнически китайци по произход, правят количествен енализ на 141 публикации /числото е представително голямо/ в чието заглавие фигурира "нов тип отношения между Великите сили". Един, двама, 15 могат да бъдат манипулативни или лицемерни - 141 автора не могат, според мен - това е като онзи виц за три пъти разорения... - да не разводнявам отговора - 141. Въз основа на определени критерий, двамата "западни" китайци синтезират чисто количествено мненията на останалите 141 натурални китайци. Това е. Че тези хора се изразяват по-различно от нас не е техен проблем, наш е, ако не успеем да ги разберем. Просто трябва да четем повече и по няколко пъти. За мен няма противоречие в това, което те ни казват с това, което твърдят американеца Греъм Алисън и британеца Чарлз Партън, цитирани по-горе - казват го по различен начин и с различни думи от различни гледни точки - интересното е в пресечните линии.

Скуби, какъв ти е проблема с неяснотата?

Колега, всичките примери, които давате са от епохата на робовладелското и феодалното общество. Единствената "суперсила" с тоталитарно управление в модерните времена на капитализма като начин на производство беше СССР и трябва да уточня, че Съветския блок, дори с присъединяването на Източна Европа след ВСВ , никога съвкупно не е достигал повече от 50 % паритет по отношение на БВП спрямо САЩ; Китай в момента има БВП паритетен с този на САЩ и потенциал да го утрои в следващите 30 години. Това не означава, според мен, че гарантирано ще го постигне, ако не промени основно досегашния си модел на развитие. Между другото самите китайци, китайски теоретици, го осъзнават и работят усилено по този въпрос. Тук ще цитирам една статия от двама китайски по етнически произход, но западни автори, която е обобщено изследване от 2016 г. на мненията на 141 китайски автори на различни публикации по темата, изследващи перспективите на Китай като глобална сила. Китайската гледна точка обобщена. Поне към 2016, година, откогато изтече много историческо време до днес. China's ‘new type of Great Power relations’: a G2 with Chinese characteristics? JINGHAN ZENG Lecturer in Politics and International Relations in the Department of Politics and International Relations at Royal Holloway, University of London SHAUN BRESLIN Professor of Politics and International Relations at the University of Warwick International Affairs, Volume 92, Issue 4, July 2016, Pages 773–794 Published: 20 June 2016 Възходът на Китай преобръща начина, по който страната вижда собствената си роля в света. Китай става все по-готов да премине от ролята му на нормативен и системен обект към такава на нормативен и системен субект и създател на норми. Пример за това е популяризираните от Xi Jinping „нов тип отношения между Великите сили“, предназначени да създадат стратегическо пространство, в което те ще функционират". Като използваме смесен количествено / качествен анализ, ние анализираме 141 китайски статии, озаглавени с „нов тип отношения между Великите сили“. Ние откриваме, че въпреки че китайските анализатори и създатели на политики отхвърлиха идеята за Г-2 през 2009 г., основният дискурс бързо се прехвърли към това, което ние наричаме "Г-2 с китайски характеристики", което показва фундаментална промяна в китайската оценка на категорията "Велика сила" сама по себе си. Докато някои китайски учени смятат, че Китай вече е постигнал статута на световната № 2 или дори суперсила, основният дискурс разглежда Китай като едновременно "Велика сила и нарастваща сила" едновременно. Смятаме, че това смекчава очакванията за това, което Китай може и трябва да направи, за да разреши глобалните проблеми, въпреки статута си на велика сила. Когато идеята за Г-2 се появи за пръв път след глобалната финансова криза от 2008–2009 г., тя срещна сериозно подозрение - а понякога и откровена опозиция - в Китай. По същество, имаше чувството, че от Китай се очаква да прави неща в глобален мащаб, които една страна с нейното ниво на развитие няма нито способността, нито отговорността да предприеме. В отговор на това скептичните китайски анализатори и официални лица твърдяха, че въпреки че Китай (по това време) е втората по големина икономика в света, „голяма“ не е същото като „богата“ (да не говорим за мощна). По показател БВП на глава от населението Китай все още бе сравнително бедна страна, като около 150 милиона души живееха в бедност и следователно, според китайските автори, трябваше да се очаква от Китай да се държи съответно на световната сцена като развиваща се и / или възникваща сила 1. Това скептично приемане се дължеше на подозрението, че западните страни по някакъв начин се опитват да стоварят последицата от финансовата криза в глобалните дисбаланси и върху други страни като Китай, вместо да предприемат болезнени структурни финансови реформи. 2. Защо Китай трябва да поема по-голяма тежест при решаването глобални проблеми, които не са били причинени от Китай, вместо да се фокусира своите ресурси за справяне със собствените си предизвикателства пред вътрешното развитие 3. Освен това идеята за създаване на специален съюз с вече съществуващата суперсила, излъчваше тревожност в китайските анализи на (и надежди) относно променящата се природа на глобалния ред. Комбинацията от спад на американската мощ, възхода на нововъзникващите сили и разпространението на такъв тип глобализация, която подкопава авторитета на държавите да контролират собствената си икономическа активност, означаваше за китайските автори, че светът навлиза в нова ера. 4. Както тогавашният премиер Уен Джиабао отхвърли концепцията за Г-2: "Някои казват, че световните дела ще се управляват единствено от Китай и САЩ. Мисля, че тази гледна точка е неоснователна и погрешна ... Не е възможно за няколко държави или група от големи сили да разрешат всички глобални проблеми. Мултиполяризацията и многостранността изразяват по-добре новата тенденция и воля на народите." 5. Сега, три години след тези първи реакции на Китай, виждаме едно много различно разбиране за състоянието на китайската глобална роля (и отношенията на Китай със САЩ) и това е очевидно, когато Xi Jinping предложи да се създаде "нов тип отношения между двете Великите сили" (xinxing daguo guanxi), като впоследствие повтори концепцията по време на срещи на високо равнище между американски и китайски политически фигури. Тази нова връзка отчасти имаше за цел да осигури основа за решаване на двустранни проблеми между Китай и Съединените щати, но вече от една по-симетрична позиция от преди. Със сигурност в повечето китайски очи Съединените щати остават доминиращата глобална сила и ще продължат да го правят за известно време. Но сега това е по-скоро връзка между две велики сили, отколкото между една велика сила и една развиваща се икономика. Друг въпрос, който не беше толкова очевиден през 2012 г. е, че при Xi Jinping Китай изостави стратегията си за „запазване на нисък профил“ и вместо това активно започна да се стреми да създаде „благоприятна международна среда“. Промяната се основава отчасти на преоценката, че докато страната все още не може да оспорва Съединените щати като доминираща глобална сила в света, тя вече е постигнала статут на Велика сила и сега има период на стратегическа възможност, в която да упражнява тази власт в служба на на китайските интереси. Първоначално този период на „нова стратегическа възможност” обикновено се описваше като първото десетилетие на ХХІ век. Вече минаваме средата на второто десетилетие, а някои твърдят, че моментът на възможностите все още е там, но Китай трябва да действа бързо, тъй като Съединените щати се опитват да създадат нова, базирана на Вашингтонските интереси глобална структура на управление, противоположна на китайските интереси - например чрез създаването на Транс-тихоокеанското партньорство. И докато Китай е само една от многото нововъзникващи сили, които стават все по-подготвени да оспорват легитимността на съществуващия световен ред, неговото все по-доминиращо положение го поставя поне на първо място сред равни, и това го прави вече глобален № 2. Докато идеята за Китай като велика сила е широко приета в самия Китай, следва да се опитате да откриете какво всъщност означава Великата сила, и тогава широкият консенсус сред китайските автори се заменя с неяснота и несигурност. Именно тази липса на яснота е във фокуса на тази статия. Като анализирахме 141 статии на китайски език, ние виждаме, че докато някои китайски учени смятат, че Китай вече е постигнал статута на No. 2 в света или дори свръхсила, основният дискурс разглежда Китай като едновременно велика сила и растяща сила. Именно тази двойна идентичност (или може би объркване на идентичността) прави трудно да се определи какво точно е Великата сила (било то нова или не) за китайските анализатори. Тъй като границата между Велика Сила и не-Велика сила не е ясна, тази концептуална неяснота е направила стратегическите намерения на Китай по-трудни за прогнозиране. Има и някои разногласия по въпроса дали само Съединените щати се квалифицират като "велика сила", с която Китай трябва да установи нов тип взаимоотношения, или дали този статут се прилага и за други страни (и ако да, кои). Но несъгласието по този въпрос е ограничено: по-голямата част от китайските учени изграждат своя анализ единствено около китайско-американските отношения. Съответно, ние предполагаме, че основният дискурс на тази концепция се движи към това, което бихме могли да наречем „G2 с китайски характеристики“. Това е отношението към G2, дефинирано от гледна точка на и за китайските интереси, а не от външна гледна точка. В това отношение Китай може да се разглежда като все по-често претендиращ за ролята на нормотворец, а не обект на външно нормотворчество. Важно е още в самото начало да се каже, че това е разнообразен дебат с множество различни мнения и мнения. Разбира се, природата на китайската политика поставя определени ограничения върху това, което може да се обсъжда; не е лесно, например, да се намерят призиви за тайванска независимост. Но докато се зачитат основните интереси на Китай, има достатъчно място за различни гледни точки за това какво е мястото на Китай в света днес, какво би могло или трябва да бъде в бъдеще, и най-добрият начин за постигане широко съгласие относно необходимостта от по-нататъшно национално възраждане. Има някои широки области на консенсус. Първато е убеждението, че налице е значителна промяна в разпределението на силите в световният ред (особено след световната финансова криза) и че Китай е един от основните бенефициенти на тази промяна. Важно е да се отбележи тук, че това не означава, че Китай скоро ще замени САЩ като доминираща сила в света; всички промени, за които Китай настоява, ще трябва да се осъществяват в рамките на съществуващата структура доминирана от САЩ, което поставя значителни ограничения върху това, което Китай може да постигне и как може да функционира. Вторият консенсус е, че Китай (или, може би, по-правилно, китайското ръководство) не е подготвен за това бързо издигане в статута си и сега се опитва да научи как най-добре да оцени, упражнява и използва новата си сила по начини, които водят до реално влияние и промяна. Както каза заместник-министърът на външните работи Фу Йин, "Китай се нуждае от време, за да израстне в ролята си на гражданин на света“. Третият широк консенсус се основава на признанието, че сегашният международен ред е служил на Китай доста добре след края на Студената война, осигурявайки международна среда, която е улеснила растежа и възраждането на Китай като глобална сила. Със сигурност съществуват опасения относно разпределението на властта в настоящите институции на глобалното управление и някои от нормите, които ги подкрепят. Те са свързани с убеждението, че на гласа на Китай не се дава толкова голяма тежест, колкото би трябвало да бъде в световната политика. Това означава, че Китай ще настоява за програма за реформи, вместо да се стреми да замени сегашния световен ред с нов синоцентричен ред; и че се стреми да постигне тази реформа по начини, които не разрушават съществуващата система и в противен случай само ще вредят на собствените интереси на Китай. Според повечето китайски анализатори, това сложно начинание ще бъде затруднено от вече възприетия от САЩ модел при формирането на нови правила за икономическо управление, осъществявани чрез предполагаеми нови институции като Транс-Тихоокеанското партньорство, което отново ще постави Китай като аутсайдер. Докато Китай следва линия на това, което вицепремиерът Уанг Янг нарича „Китай нито има способността, нито намерението да оспорва ролята Съединените щати и да премахне сега съществуващия световен ред". Четвъртият консенсус сред кинайските автори е, че в момента в Китай е по-склонен да предявява своите интереси и да предприема действия за коригиране на съществуващите неравенства и пропуски в усветовното управление, чрез увеличаване на „институционалния глас“ на Китай (zhiduxing huayuquan) . Това става под формата на предоставяне на нови лостове на управление, например, Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура и новата банка за развитие BRICS. Макар да е твърде рано да се разбере как ще се развият инициативата „Пояс и Път път на двадесет и първи век“, тя е широко възприемана от китайците като прояви на нов проактивен Китай, който се стреми да се утвърди като голям глобален актьор.Тази проактивност се наблюдава и при създаването на широк спектър от различни видове взаимоотношения с други държави, в зависимост от нивата на развитие на партньорите и / или привеждането им в съответствие с Китай по основни области на политиката. Целта е в центъра да се създаде мрежа от глобални партньорства с център в Китай. Например една такава връзка е между Китай с други развиващи се икономики, които изразяват недоволство от темпото и обхвата на реформата на глобалните институции за управление. Друга е между Китай чрез по-патерналистко партньорство за развитие с африканските държави, което е отразено във Форума за сътрудничество между Китай и Африка. И в собствения си регион Китай, изгражда друго отделно партньорство на споделена търговия и финансови фючърси с държави от Югоизточна Азия (и АСЕАН като организация), както и друг набор от отношения със съседите на север и северозапад през Шанхайската Организация за сътрудничество. Същият проактивен подход води до изграждане на различни видове отношения с другите велики сили. Остава отново откритият въпрос, каква според китайските автори е дефиницията на "велика сила." https://academic.oup.com/ia/article/92/4/773/2688082 следва...

Статистиката за абортите в България през последните около 60 години е меко казано стряскаща. От 1953 г., когато за първи път имаме статистика за легални аборти „по желание“, броят започва да нараства рязко. По време на почти целия тоталитарен режим на комунистическата партия, след официалното узаконяване на на абортите, броят аборти на година не слиза под 100 000, а за определени години броят на легалните аборти достига около 160 000. (При това в статистиката не са включени нелегалните аборти, които по сметка на АГ специалисти са около 30% от посочените легални.) https://www.abort.bg/за-абортите/статистика-за-абортите/ Толкова за връзката между либералната демокрация, социализЪма и абортите в България

Едно виждане на британски теоретик, което е контрапункт на първия постинг в тази тема. Накратко аргументите на тази кратка статия във „Файненшъл таймс“ са базирани върху тезата, че Китай не може да постигне статут на глобална суперсила, защото еднопартийната му държавна система не позволява необходимите реформи това да стане реалност. Греъм Алисън, американският теоретик и президентски съветник по въпросите за Китай, развива огледалната си теза в първия постинг, че Китай вече е постигнал де факто такъв статут на глобална суперсила. Реалностите вероятно, според мен, са по средата на двете сблъскващи се една с друга тези. Днешният Китай никога няма да бъде суперсила Чарлз Партън е старши сътрудник на Кралския институт на обединените служби, съветник на британския комитет на Комисията по външните работи за Китай Китай иска да бъде свръхсила или дори глобалната суперсила до средата на този век. Това е смисълът на „вековната цел“ на Xi Jinping: да стане „силна, демократична, цивилизована, хармонична и модерна социалистическа страна“ до 2049 г., 100-годишнината от основаването на Китайската народна република. Но няма да е така. Независимо дали се придържаме към най-тясната дефиниция за статут на суперсила - наличност на превъзхождаща останалите военна сила и способност да я проектира в световен мащаб - или разширеното й значение, към което се включва икономическа, политическа, културна и разузнавателна сила, както и способността да се формира международно лидерство, и в двата случая трябва да е налице дългосрочен капацитет за покриване на тези критерии. Днешният капацитет на Китай е сравнително скромен в сравнение с този, които ще му бъде необходим в продължение на десетилетия - за да се наложи като суперсила. Китайските военни разходи са далеч по-ниски от американските. Във вътрешен план се смята, че разходите за репресии и стабилност са дори по-големи от бюджета на Народна освободителна армия. Застаряващото население от 1,4 млрд. души изисква всеобхватна система за социална сигурност. Разходите за коригиране на околната среда са невероятно големи. Да приемем, че няма растеж в САЩ до 2049 г., а БВП на Китай ще расте с почти 6% всяка година, то дори това би довело единствено през 2049 китайският доход на глава от населението да съответства на дохода на глава от населението в САЩ през 2018 г. Такъв гладък растеж от 6 процента в Китай и 0 в САЩ обаче противоречи на всички емпирични данни. Джордж Магнус, в своята отлична книга „Червени знамена“, излага защо високият темп на растеж ще се пречупи в рамките на следващите пет години. Това е така, защото Китай е достигнал вече до икономически сляпа улица и трябва да намери нов път. Ето поради какво през 2013 г. Xi Jinping стартира своята програма за реформи, заявявайки, че икономическият модел на времето е “некоординиран, небалансиран и неустойчив” - думи, използвани по-рано от бившия премиер Уен Цзябао и повторени през 2017 г. от члена на политбюро Янг Джичи. Тази година, мозъчен тръст на Китайската комисия за национално развитие и реформи описва напредъка на реформите като минимален. Това не е изненада. В основата на реформата има противоречие, между ленинистката необходимост да се задържат лостовете на икономическата власт (за да се избегне възникването на икономически интереси, които биха могли да надигнат политически вълни на недоволство от вида "ние сме данъкоплатци без политическо представителство") и да дадат по-голяма роля на пазара. Освен реформата, съществуват още три пречки пред дългосрочния икономически растеж на Китай. Първата е проблемът с дълга. На някакъв етап разходите за дълга трябва да се поемат, независимо дали от хора, компании или правителството, и дали чрез увеличаване на дълга, увеличаване на данъчното облагане или намаляване на публичните инвестиции и разходи. Втората е демографията. Въпреки че населението на Китай ще продължи да расте още десетилетие, работната му сила вече се свива рязко. Официалната раждаемост на Китай от 1,6 деца на жена е една от най-ниските в света. Разходите за социална сигурност, грижа за възрастните хора ще бъдат огромни. Производителността на труда трябва да се повиши много бързо. Друг демографски факт е тревожен от гледна точка на нестабилност е дисбаланс между половете. Третият проблем, а може би и най-големият, е задаващата се водна криза в 12 северни провинции, които представляват 41% от населението на Китай, 38% от селското стопанство, 46% от индустрията и 50% от производството на електроенергия. Нито прехвърлянето на вода, нито обезсоляването могат да предотвратят сериозно икономическо, социално и политическо разстройство. Това, което се изисква, ако вече не е твърде късно (изменението на климата вероятно ще направи регионите по-сухи), са огромни промени в селското стопанство, промишлеността и начина на живот на хората. Основен инструмент ще бъде правилното ценообразуване на водата. Но повишаването на цената й многократно, както е предложил ръководителят на една от пекинските компании за вода, е политически невъзможно: китайската комунистическа партия (ККП) се опасява, че произтичащата от това инфлация ще предизвика размирици. Често се казва, че ако някое правителство е способно да прокара промяната, колкото и непопулярна да е тя, това е ККП. Но ако това беше така, г-н Xi нямаше да изразходва толкова много енергия, за да наказва и размества партийни функционери и служители за неизпълнени от тях задачи. Самият модел на управление е погрешен: 1,4 милиарда души не могат да бъдат управлявани с помощта на фитинг отгоре надолу и инспекция, като се избягва саморегулирането. Въпреки това г-н Xi специално обърна гръб на четири полезни съюзници: върховенството на закона и независимата съдебна система, което е от съществено значение за доверието на бизнеса и частния сектор; свободна преса, например за подпомагане на разкриването на корупцията или злоупотребата с околната среда; гражданското общество, от където идват идеи, иновации и поток на натиск; и някакъв вид политическа отговорност, за да насърчи служителите да работят в полза на хората, а не за самите тях или на партията им. Липсата на всеки един от тези четирима съюзници отслабва партийния контрол и рискуват да доведат в крайна сметка до плуралистична система, подкопавайки еднопартийното управление. ККП ги отхвърля. Към горепосочените фактори може да се добави липса на доверие от страна на хората в ККП. Национализмът е неадекватен заместител. Да дадем един пример за тази липса на доверие, помислете за интернационализацията на китайската валута. Една суперсила трябва непременно да има валута, която се търгува свободно в целия свят. Но какво ще стане, ако Китай отвори своята капиталова сметка? Тъй като хората не вярват на партията, днешното изтичане на капитал ще се превърне в наводнение. Инвеститорите ще изоставят сегашното си пристанище за спестяванията си на вътрешния пазар на жилища. Неговият колапс ще ускори рецесията и безработицата. А страх на партията номер едно е нестабилността, причинена от безработицата. Възможно ли е иновациите да дойдат като спасителен пояс на ККП? Високотехнологичното общество с висока производителност може да помогне на Китай да излезе от дълга, да има по-малко работници и да се справи с оскъдицата на вода. Самият г-н Xi в реч през януари 2016 г. заяви, че „иновациите са ахилесовата пета на Китай“. Може и да е прав. Предоставянето на големи ресурси за научни изследвания може да помогне на Китай да произвежда вълнуващи технологии. Но това би могло, както се случи в бившия Съветски съюз, да бъде правено на твърде тесен фронт. Много учени (разбира се, западни) са стигнали до извода, че двигателят за възхода на Европа е свободният поток от идеи. Вкусът към иконоборството и отказът да се приеме конвенцията също може да са помогнали. Контролът на ККП не е съпричастен към нито едно от тях. Културата, подсилена от политиката, не благоприятства неконвенционалните идеи и хора. И при приоритизирането на държавните предприятия над частния сектор, добавено към затягане на партийния контрол над бизнеса, образованието и обществото, легитимно е да си зададем въпроса: дали в бъдеще иновативни корпорации подобни на Huawei, Alibaba и Tencent ще се появят толкова лесно? Някои посочват като контра-аргумент гъвкавостта на ККП: през 1978 г. кой би могъл да си представи, че ще партията ще се откаже от толкова много догми? Но има важна разлика между първите 30 години на реформата и последните 10 години. По-рано интересите на реформата и на членовете на партията се движеха в същата посока: много пари можеха да бъдат направени законно и не толкова законно, като се следваше реформата. Сега, дори и с ограничена роля за пазара, те се движат в противоположни посоки. Войната с корупцията подкрепя това. Вероятно развитието на Китай е достигнало своя „връх Xi“ или може би своето „плато Xi“, което означава, че Китай ще продължи да бъде велика страна. Или както каза неотдавна Чен Деминг, министър на търговията до 2013 г .: „Не приемайте за даденост, че Китай е номер две и не приемайте за сигурно предположението, че рано или късно ще бъдем номер едно.“ Какво означава това за либералните демокрации? Ако възходът на Китай не е неумолим или неговият колапс не е неизбежен: той ще остане велика сила; междувременно ние трябва да бъдем по-решителни в защитата на нашата сигурност, интереси и ценности. Трябва да насърчаваме това, което е от съществено значение за дългосрочния просперитет на Китай, не на последно място зачитането на международното право, което Китай може да продължава да нарушава, тъй като проблемите му се увеличават. В обобщение, въпреки нашите настоящи проблеми, ние трябва да имаме повече вяра в нашите системи. Тяхната добродетел не е английски дъб, а по-скоро китайски бамбук: те се огъват в буйните ветрове, но не се чупят. Онези, които казаха, че възходът на Китай ще доведе до неговото сближаване с либералните демокрации, сега са обвинени, че са се заблудили. Но обратната страна на същата монета е, че ако Китай не промени системите си, той няма шанс да бъде суперсила, и тя също може да е валидна.

Моето обяснение, не претендирам че е вярно, е в интереса на Индия /и САЩ, който съвпада с този на Индия в случая/ да получи правата над това иранско пристанище Чабахар, съседно на Гуадар в Пакистан и по този начин да контролира с флота си оттам трафика на Китай от Африка и Персийския залив към Пакистан. Този трафик е нещо като морски байпас за Китай в случай на блокиране на пътя през Южнокитайско море. Затова и Иран слагат на масата като предложение оферта за пристанището си "в случай че Индия се оттегли" - да, ама Индия не се оттегля, вероятно са си вързали нещата и с договори, а Китай не скача с бутонките напред срещу САЩ и не се конфронтира. И статуквото си остава - че Индия заявила, че ще купува ирански нефт, още не са го направили, това ако всички останали спазват ембаргото, няма да спаси Иран - Индия едва ли ще се ангажира да им изкупи целия износ, но няма да даде повод да бъде изритана от пристанището си там. Каквото и когато да стане в Иран, дори аятоласите да не са вече на власт един ден там, пристанището си остава индийско /с американско рамо/ и е трън в транспортния коридор на Китай.

На този линк има статия с резонно обяснение на причините Китай да спре вноса на нефт от Иран /след като от началото на годината е купувал двойни количества на обичайните/: Американските войски продължават да пристигат в региона на Персийския залив, заплашвайки Иран. Натискът върху Иран се увеличава ежедневно. Китай даде ясно да се разбере, че може да купи ирански петрол, ако може да плати в юани или евро, но не иска да направи Иран част от спора си със САЩ. В Пекин липсва апетит за добавянето на Иран като още един залог върху масата за преговори със САЩ. Пекин не е готов да предостави на Иран своя щит. Китай построи голямо пристанище в Гуадар, Пакистан, което имаше за цел да заобиколи дългия транзит на стоки (и петрол) от Персийския залив през пролива Малака до Южнокитайско море. На 150 километра западно от Гуадар е иранското пристанище Чабахар, разработено с помощта на Индия. Съединените щати - по искане на афганистанското правителство - подкрепят участието на Индия в това пристанище, което включва транспортни линии до афганистанската граница през Иран. Иран е сигнализирал, че ще бъде заинтересован да даде на Китай роля в това свое пристанище, ако Индия започне да се оттегля от участие в него. Китай увеличи ангажираността си в Западна Азия, но не и до степен да бъде засмукан в конфликт, който той счита за вреден. Това означава, че Иран не може да разчита изцяло на Китай. И все пак, Китай е единствената противоотрова срещу задушаващата хватка на САЩ върху Иран. Световното производство на петрол е високо, както и запасите от петрол. Цените на петрола, следователно, са ниски и вероятно ще бъдат намалени от намаленото глобално търсене. Прогнозираните ниски цени на петрола би трябвало да предизвикат повече тревоги в Техеран, тъй като иранските външни приходи ще намаляват и също така ще имат значение за китайските вносители. Единствената причина Китай да вдигне щит около Иран е да защити инициативата си „Пояс и път“. Не и нефта. https://www.commondreams.org/views/2019/05/28/does-irans-economic-fate-depend-lifeline-china Индия обаче е декларирала, че ще продължи да купува ирански нефт, сложна игра , единствено Индия.

Това са данни в американски долари държавни разходи за начално, средно и висше образование на ученик/студент; България не само че отделя най-малко от тези страни, някои от които са с много по-нисък БВП на човек по доход, но отделя, според мен, най-недалновидно, като пропорция към висшето образование, там отиват най-малко от и без това малкото държавни субсидии за образование, в сравнение с началното и средното: България Government expenditure per primary student 1428 Government expenditure per secondary student 1504 Government expenditure per tertiary student 1209 Украйна Government expenditure per primary student 1304 Government expenditure per secondary student 1164 Government expenditure per tertiary student 1764 Румъния Government expenditure per primary student 1073 Government expenditure per secondary student 1277 Government expenditure per tertiary student 2217 Сърбия Government expenditure per primary student 3158 Government expenditure per secondary student 809 Government expenditure per tertiary student 2470 Турция Government expenditure per primary student 1574 Government expenditure per secondary student 1123 Government expenditure per tertiary student 2532 Полша Government expenditure per primary student 3470 Government expenditure per secondary student 3058 Government expenditure per tertiary student 2902 Гърция Government expenditure per primary student 4203 Government expenditure per secondary student 4659 Government expenditure per tertiary student 5483 Финландия Government expenditure per primary student 10326 Government expenditure per secondary student 15995 Government expenditure per tertiary student 17538 САЩ Government expenditure per primary student 10237 Government expenditure per secondary student 10879 Government expenditure per tertiary student 10090 https://tradingeconomics.com/united-states/government-expenditure-per-primary-student-us$-wb-data.html

Интересна хипотеза /не е моя, вече е направена от други/ е предположението, че в Голямата стратегия на САЩ към глобалната експанзия на Китай е налице основна промяна след 2016 година към нов бъдещ световен ред, да го наречем условно G-2 /вместо сега съществуващата G-7 или G-8/; ако допуснем че с хоризонт 2050 БВП на Китай ще бъде приблизително 2 пъти по-голям от този на САЩ по покупателна способност /такива са прогнозните изчисления/, а неговата военна мощ най-малко равностойна на американската, то алтернативата на САЩ да задържат позицията си на глобален лидер в тяхната сфера е тясната им икономическа, политическа и военна интеграция с ЕС и обединяването на Запада като едната равностойна и равнотежаща част от G-2; тогава вместо сблъсък и конкуренция /Капан на Тукидид/ би могло да има разделяне на две равнопоставени сфери за двата конкуриращи се модела – Китай от поне от десет години разчита, инвестира и работи за своята нова глобална роля предимно на два континента – Югоизточна Азия и Африка. Като замисъл глобалната китайска инициатива Пояс и Път плътно включва и обвързва в китайската сфера на влияние тази геополитическа част от света с общо население от над 2.5 млрд. души, което би осигурило на Китай в перспектива от следващите 30 години, в случай че няма глобален конфликт със Запада вътре в китайската сфера, равностойна позиция с неговия конкурент и партньор от равнопоставената група на двете велики икономически, военни и политически сили G-2 .

Като гледам схемата, всички пътища водят към предсрочни избори за нов парламент, обаче там, ако са сега... https://yougov.co.uk/topics/politics/articles-reports/2019/05/17/voting-intention-conservatives-25-labour-25-13-14- Между другото, Корбин се превъртя като палачинка спрямо манифеста си и изведнъж направи силно изявление, че е за втори референдум; о Времена, о Нрави

China vs. America Managing the Next Clash of Civilizations By Graham Allison, 2017 Много американци, осъзнавайки как Китай набира мощ, конкурирайки се днес със САЩ във всички области, се забавляват с идеята, че когато Китай стане още по-богат и по-силен, ще последва стъпките на Германия, Япония и други страни, претърпели дълбоки трансформации и станали напреднали либерални демокрации. По думите на бившия заместник държавен секретар Робърт Зелик, вълшебният коктейл на глобализацията, пазарното потребление и интеграцията в световния ред, основан на определени правила, в крайна сметка ще доведе Китай до демократизация и страната и ще стане "отговорен акционер в световната политика". Самуел Хънтингтън не е съгласен с тези заключения. В есето "Сблъсъкът на цивилизациите", публикуван в списание "Foreign Affairs" през 1993 г., той твърди, че културното разделение не само ще разпадне глобалния либерален ред, но и ще се превърне в определяща черта на света след края на Студената война. Аргументът на Хънтингтън днес отново става актуален най-вече, защото той пръв още тогава предвиди конфликта между "западните и мюсюлманските цивилизации", което най-ясно бе демонстрирано в атаките на 11 септември и техните последствия. Но Хънтингтън предвижда също така, че пропастта между Запада под ръководството на САЩ и китайската цивилизация ще бъде еднакво дълбока, дълготрайна и ще има важни последствия. Както той каза, "самата идея за съществуването на" универсална цивилизация "е западната идея, която пряко противоречи на национализма на повечето азиатски общества с акцент върху разграничаването на един народ от друг." Изминалите години затвърдиха констатациите на Хънтингтън, а следващите десетилетия още по-убедително ще докажат тяхната валидност. Съединените щати олицетворяват това, което Хънтингтън смята за западна цивилизация. Противоречията между американските и китайските ценности, традиции и философии ще изострят фундаменталните структурни напрежения, които възникват винаги, когато нарастващата сила, като Китай, заплашва да притисне установена, като САЩ. Причината, поради която такива промени често водят до конфликт, е капанът на Тукидид, кръстен на древногръцкия историк, който наблюдава опасна конфронтация между изгряващата Атина и управляващата Спарта. Според Тукидид "укрепването на Атина причинява страх в Спарта, което прави войната неизбежна". Ясно е, че изгряващите сили имат право да изискват повече влияние и уважение. Установените сили, изправени пред предизвикателни нови сили, изпитват страх, опасения, несигурност, което ги принуждава да приемат отбранителна позиция. При такива обстоятелства недоразуменията се увеличават, съчувствието става невъзможна мечта; събития и действия на трети страни, които иначе биха били считани за незначителни или под контрол, могат да доведат до нежелани враждебни действия за водещите играчи. В случая със САЩ и Китай, рисковете от Капан на Тукидид се усложняват от цивилизационната несъвместимост, която влошава конкуренцията и допълнително усложнява сближаването. Това несъответствие се наблюдава най-лесно в дълбоките разногласия на американците и китайците при оценката на ролята на държавата, икономиката, личността, отношенията между страните и природата на понятието време. Американците третират държавата като необходимо зло и вярват, че си струва да се страхуват от склонността на държавата към тирания и злоупотреба с власт, ограничавайки я. За китайците държавата е необходимо добро, фундаментална основа, която осигурява реда и предотвратява хаоса. В капитализма на свободния пазар по американски модел, държавата определя правилата и осигурява тяхното спазване; държавната собственост и държавната намеса в икономиката понякога се случват, но това са нежелани изключения. Китай е изградил държавна пазарна икономика, където правителството поставя цели, избира и субсидира индустрии, които се нуждаят от развитие, подкрепя националните шампиони и изпълнява важни дългосрочни икономически проекти за благото на страната. В китайската култура американският индивидуализъм не е добре дошъл. Китайската дума gezhenzhui, която описва "индивидуализъм", предполага егоистично противопоставяне на личните интереси на обществените. Китайският еквивалент на уловната фраза "свобода или смърт" звучи така: "хармонично общество или смърт". За Китай най-високата стойност е редът, а хармонията се осигурява от йерархия, чиито членове се съобразяват с първото изискване на Конфуций: знайте мястото си. Това се отнася не само за китайското общество, но и за световната политика, където официалното мнение е, че правилното място на Китай е на върха на пирамидата; други държави трябва да бъдат подчинени поданици. Американците имат различен поглед. Поне от края на Втората световна война Вашингтон се опитва да предотврати появата на "равноправен съперник", способен да оспори военното превъзходство на САЩ. Но следвоенният възглед на Америка за световния ред също подчертава необходимостта от основана на правила световна система, която се дирижира от САЩ. И накрая, американците и китайците имат различни идеи за времето и неговите измерения. Американците са склонни да се съсредоточават върху днес и често отмерват с часове и дни. А китайците са по-скоро обърнати към историята и често мислят за десетилетия и дори векове. Разбира се, това са широки обобщения, които не отразяват голямото разнообразие на американското и китайското общество. Но те също служат като важно напомняне, че американските и китайските политици не трябва да ги губят от поглед, ако искат да контролират засилването на конкуренцията, без да се стигне до война. Културните различия между Съединените щати и Китай се изострят от една забележителна черта, която е обща за двете държави: комплекс на превъзходството в най-екстремните размери. Всяка страна счита себе си за изключителна, несравнима. Но само един може да бъде номер едно в света. Бившият премиер на Сингапур, Лий Куан Ю, изрази съмнения относно способността на САЩ да се адаптират към нарастващия Китай. „Емоционално е много трудно за Америка да се съгласи, че именно един презрян азиатски народ ще го надмине (макар и не в света като цяло, а само в западната част на Тихия океан). В края на краищата американците пренебрегваха Китай, считайки го за изостанала, слаба, корумпирана и неспособна страна", каза той в интервю от 1999 година. "Чувството за американско културно превъзходство прави изключително трудно адаптирането." В известен смисъл китайската изключителност е по-изразена от американската. „Китайската империя вижда себе си като център на една цивилизована вселена“, пише историкът Хари Гелбър в своята книга от 2001 г. „Nations Out of Empires“. В епохата на империализма китайският чиновник не си е представял „Китай” или „китайска цивилизация” в съвременния смисъл на думата. За него са съществували единствено хората от Хан и варвари живеещи извън територията на Хан. Всичко, което не е принадлежало на цивилизацията Хан, по дефиниция се е смяталоза варварско. " И до днес китайците се гордеят със своите цивилизационни постижения. „Нашата нация е велика нация“, заяви китайският президент Си Дзинпинг в реч, изнесена през 2012 г. По време на съществуването и развитието на нейната цивилизация, т.е. за повече от пет хилядолетна история, китайската нация е направила незаличим принос към цивилизацията и развитието на човечеството." В книгата си "Управление на Китай", публикувана през 2014 г., Си твърди, че "непрекъснатостта на цивилизацията в Китай е уникално световно явление и уникално постижение в световната история." Американците също се възприемат като авангард на цивилизацията, особено що се отнася до политиката. Страстта към свободата е залегнала в основния документ на американското политическо кредо, Декларацията за независимост, която провъзгласява че "всички хора са създадени равни" и "са надарени от Създателя с определени права, които не подлежат на отнемане". Декларацията уточнява, че правата включват „живот, свобода и стремеж към щастие“ и заявява, че това са въпроси, които не могат да бъдат обсъждани, тъй като „взето за даденост“ е истина. Както пише американският историк Ричард Хофстадер, "съдбата на нашата страна не е да имаме идеология, а да бъдем идеология". За разлика от Америка, основната политическа стойност за китайците е редът, който е следствие от йерархията. Свободата на личността, както разбират американците, подкопава йерархията, което от гледна точка на китайците води до хаос. Тези философски различия са отразени в концепцията за управление, разработена от всяка от двете страни. Въпреки че бащите-основатели на Съединените щати бяха водени от дълбоко недоверие към властта, те признаха, че обществото се нуждае от правителство. В противен случай, кой би защитил гражданите от заплахи от чужбина или от нарушаване на правата им от престъпници в родината им? Те обаче отчаяно се опитват да разрешат дилемата: правителството, достатъчно силно, за да изпълнява необходимите функции, ще бъде склонно към тирания. За да се справят с това предизвикателство, те замисляха правителство с „разграничени институции, между които властта е разделена“, както го описва историкът Ричард Нойстад. По този начин те съзнателно позволиха постоянна борба между изпълнителната, законодателната и съдебната власт, което водеше до търкания, задънена улица и дори причиняваше функционално увреждане. Но също така създаде система от проверки и баланси, които обезсърчават злоупотребите. Китайците имат диаметрално противоположно мнение за правителството и неговата роля в обществото. Както Ли отбелязва: „Историята и културната хроника на страната показват, че когато има силен център (Пекин или Нанкин), в страната цари мир и просперитет. Когато центърът е слаб, провинциите и техните райони се управляват от местни военни феодални князе. " Съответно, един вид силно централно правителство, което е неприемливо за американците, изглежда на китайците като основен източник за ред и обществено благо в страната и чужбина. От гледна точка на американците, демокрацията е единствената справедлива форма на управление: властите получават легитимност чрез съгласието на управляваните. Тази гледна точка не е популярна в Китай, където се смята, че правителството придобива или губи политическа легитимност в зависимост от постигнатия успех. В провокативна реч на конференцията TED през 2013 г., рисковият капиталист от Шанхай, Ерик Ли, се съмняваше в предполагаемото превъзходство на демокрацията. „Веднъж ми зададоха въпрос:„ ККП не гласува на открити избори. Къде е източникът на неговата легитимност? ”, каза той. „Отговорих: какво ще кажете за компетентността?” Той напомни на публиката, че през 1949 г., когато китайската комунистическа партия завзе властта, „Китай е затънал в тресавище на гражданска война, разкъсан е от чужда агресия, а средната продължителност на живота е 41 години. Днес Китай е втората по големина икономика в света, индустриална суперсила и китайският народ става по-богат. " Вашингтон и Пекин също имат напълно различни подходи за насърчаване на основните политически ценности в света. Американците вярват, че правата на човека и демокрацията са универсални стремежи; за да победят във всички страни, всичко, което се изисква, е да се следва примерът на САЩ, а понякога и да се помогне в тази посока с лек тласък в духа на неоимпериализма. Както писа Хънтингтън в книгата си "Сблъсъкът на цивилизациите", Съединените щати са "мисионерска страна", водена от убеждението, че дори "нациите, които не принадлежат към западната цивилизация, ще трябва да декларират своята ангажираност със западните ценности рано или късно ... в техните държавни институции. " Повечето американци вярват, че демократичните права са полезни за всеки, без значение къде живее. В продължение на няколко десетилетия Вашингтон провеждаше външна политика за разпространение на демокрацията. Понякога той дори се опитваше да го наложи на тези, които доброволно отказват да я приемат. Китайците, въпреки че вярват, че другите могат да ги видят като модел за подражание, да се възхищават на техните добродетели и дори да се опитат да копират поведението си, никога не са се занимавали с прозелитизъм. Както отбеляза американският дипломат Хенри Кисинджър, империалистическият Китай „не изнася идеите си, а дава възможност на другите да реализират своята стойност и да се стремят към тях“. Не е изненадващо, че китайските лидери са дълбоко подозрителни към опитите на САЩ да ги обърнат ввъв вярата в техните ценности. В края на 80-те години Дън Сяопин, който ръководи Китай от 1978 до 1989 година и който започна процеса на икономическа либерализация, се оплака в разговор с високопоставен чужденец, че западните разговори за „човешките права, свободата и демокрацията имат за цел само да защитят интересите на силните, богати страни, които използват силата си за сплашване на слабите страни; в действителност те търсят хегемония и следват политика от позиция на силата. " Американците и китайците имат напълно различни идеи за миналото, настоящето и бъдещето. Американците с гордост отпразнуваха 241-та годишнина на своята страна; китайците обичат да припомнят, че тяхната държавна история обхваща над пет хиляди години. Американските лидери често говорят за „американския експеримент“, а понякога случайните и лошо обмислени техни политики отразяват това отношение. Напротив, Китай вижда себе си като вечно присъствие на тази планета: винаги е бил и ще бъде. Благодарение на широкото разбиране на времето, китайските лидери ясно разграничават обострянето и хроничното състояние, като отделят спешните временно неща от важните въпроси.Трудно е да си представим, че американски политически лидер ще предложи да отложи решението на сериозен външнополитически проблем за цяло едно поколение. Но точно това направи Дън през 1979 г., когато оглави китайската делегация за преговори с Япония за оспорваните острови Сенкаку и Дяою, като се съгласи на отложено решение на този спор, вместо да търси незабавно решение. Все по-чувствителни към информационния поток и общественото мнение, американските политици се обръщат към Twitter или импулсивно обявяват спешен план за действие, обещавайки бързи решения. Китайските лидери, напротив, показват стратегическо търпение: тъй като общите тенденции са благоприятни, те не виждат нищо лошо в изчакването и намирането на решение в дългосрочен план. Американците виждат себе си като решаващи проблеми. При провеждането на политика за извличане на краткосрочни ползи, те се опитват да решат конкретен проблем възможно най-скоро, за да преминат към следващите въпроси. Американският писател и историк Гор Видал някога нарича своята страна "Съединените щати на Амнезията" - това е мястото, където всяка идея е иновация и всяка криза е безпрецедентна.Това е точно обратното на дълбоко историческата и институционалната памет на китайците, които вярват, че няма нищо ново под слънцето. В действителност, китайските лидери са склонни да вярват, че много задачи не могат да бъдат решени и трябва да бъдат управлявани вместо това. Те виждат предизвикателствата в дългосрочен план като нещо циклично; проблемите, с които се сблъскват днес, са резултат от процеси, които са се развивали през последната година, десетилетие или век. Политическите стъпки, които се предприемат днес, ще допринесат за по-нататъшното развитие. Например от 1949 г. Тайван е управляван от хора, които Пекин смята за измамени китайски националисти. Убедени, че Тайван остава неразделна част от Китай, китайските лидери преследват дългосрочна стратегия, включително все по-тесни социални и икономически връзки с Тайван, за постепенно връщане на този „блуден остров“ към „семейството“. Сблъсъкът на цивилизациите, поради който за Вашингтон и Пекин ще бъде трудно да избегнат Капана на Тукидид, произтича от техните конкуриращи се идеи за световния ред. Отношението на китайските лидери към своите гражданите демонстрира план за изграждане на отношения на силен Китай със слабите съседни страни. Китайската комунистическа партия поддържа ред чрез задължителна авторитарна йерархия, която изисква уважение и лоялност от гражданите. Поведението на Китай на международната сцена отразява подобни очаквания за създаване на йерархичен ред. По време на среща на страните от Югоизточна Азия през 2010 г., тогавашният китайски външен министър Ян Цзечи отговори на оплаквания за дръзкото поведение на Китай в Южнокитайско море, като съобщи на регионалните си колеги и държавния секретар Хилари Клинтън, че „Китай е голяма страна, други страни са малки; това е просто факт". За разлика от китайските, американските лидери се опитват да установят предимството на международното право, което по същество е да се прехвърли вътрешната сила на закона върху отношенията между страните. В същото време те признават реалността на властта в джунглата в света, според Хобс, където е по-добре да бъдеш лъв, отколкото агне. Вашингтон често се опитва да примири това противоречие, като рисува свят, в който Съединените щати са доброжелателен хегемон, който играе едновременно ролята на законодател, полицай, съдия и съдебно жури. Вашингтон призовава други сили да приемат основан на правила световен ред, който той създава и наблюдава. Но в очите на китайците това изглежда, че Вашингтон определя правилата, а други изпълняват неговите заповеди и правила. Генерал Мартин Демпси, бивш председател на Обединения комитет на щабовете, лично срещна възмущението на китайците по този въпрос. „Когато започвах разговор с китайците за международни норми или правила за поведение на международната арена, те неизменно посочваха, че тези правила са установени, когато те не са били участници в световната политика, и тази тяхна последователност е едно от онези неща, които с които те ме очароваха ”, кавза Демпси в интервю за Foreign Affairs миналата година. В продължение на почти три десетилетия САЩ останаха най-силната страна в света. През това време влиянието на Вашингтон върху световната политика беше важен фактор, който позволи на елитите и лидерите на други страни да разберат американската култура и американския подход към стратегията. От друга страна, американците често си мислеха, че могат да си позволят да не се съобразяват прекалено много с мирогледа на хората в други страни по света. Такава липса на интерес се подхранваше от убеждението, че останалата част от света макар и бавно, но сигурно ще стане като Съединените щати. През последните години обаче растежът на Китай оспори това безразличие. Американските политици започват да осъзнават, че трябва да разберат по-добре Китай - особено стратегическото му мислене. По-специално, американските политици започнаха да се ровят в отличителните черти на мисленето на китайските си колеги относно използването на военна сила. Решавайки дали да атакуват вражеските сили, кога и как да го направят, китайските лидери са предимно рационални и прагматични. Но в допълнение към това американските политици и анализатори са намерили пет предположения и показатели, които позволяват по-добро разбиране на вероятното стратегическо поведение на Китай в случай на конфронтация. Първо, във военно време и в мирно време движещата сила на китайската стратегия е политическият прагматизъм; като същевременно с него китайците не са обременени от сериозната нужда да оправдават поведението си от гледна точка на международното право или етичните норми. Това позволява на правителството да бъде безкомпромисно гъвкаво, защото не се чувства задължено да се съобразява с дадените по-рано обяснения и, като цяло, е неуязвимо за критики за непоследователност. Например, когато Кисинджър пристигна в Китай през 1971 г., за да започне тайни преговори за американско-китайското сближаване, той установи, че преговарящите му партньори отдавна са се отървали от идеологическите си наочници и са изключително откровени за националните интереси на Китай. Докато Кисинджър и президентът Ричард Никсън смятаха за необходимо да оправдаят постигнатия компромис от необходимостта да се сложи край на Виетнамската война с „достоен мир”, китайският лидер Мао Цзедун не изпитваше никаква нужда да претендира, че като установява отношения между капиталистическите САЩ с комунистически Китай това по някакъв начин укрепва по-широкия международен социалистически фронт. Но не само практичният подход към световната политика дава на Китай предимство пред Съединените щати, същото може да се каже и за манията на Китай за цялостен стратегически светоглед. Китайските стратези виждат връзката на всичко с всичко. Развиващият се контекст, в който възниква определено стратегическо положение, китайците наричат с думата "чи". Този термин не подлежи на директен превод на английски език, но може да бъде наречен „потенциална енергия“ или „динамика“, присъщ на всяко обстоятелство в даден момент. Тази концепция включва географските характеристики на района, метеорологичните условия, баланса на силите, фактора на изненада, морала и много други елементи. "Всеки фактор влияе на другите", както пише Кисинджър в книгата си "За Китай" (2011), "генерирайки едва забележими промени в динамиката и предоставяйки относително предимство." Така опитен китайски стратег прекарва по-голямата част от времето си „търпеливо да наблюдава промяната и да подкрепя печелившите промени в стратегическия пейзаж“; той започва да действа само когато всички фактори са оптимални. Тогава той нанася бърз удар. Войната за китайските стратези е преди всичко психологическа и политическа конфронтация. Според мисленето на китайците възприятието на фактите от противника може да е не по-малко важно от истинските факти. Имперски Китай, създава и поддържа образ на цивилизация, толкова по-висша от всички останали, че тя представлява "центъра на Вселената", като по този начин възпира враговете си дори да не мислят за предизвикателството на китайското господство. Днес мантрата за неизбежната възход на Китай и необратимият залез на САЩ играят подобна роля. Традиционно, китайците се стремят да постигнат победа не в една единствена решителна битка, а чрез поредица от последователни стъпки, предназначени да подобрят позициите им. Дейвид Лай, специалист по азиатска военна политика, илюстрира този подход, като сравнява западната игра на шах с китайския й еквивалент на veitzi (или go). В шахмата играчите са склонни да заемат центъра на дъската, за да победят противника. В veitzi играчите искат да обграждат врага. Ако гросмайсторът-шахматист изчислява всичко пет или шест хода напред, майсторът veitz вижда възможно развитие на събития в 20-30 хода. Като следи всички компоненти в широк контекст на отношенията с врага, китайският стратег се противопоставя на изкушението да бърза преждевременно към победата, вместо да се стреми към постепенно изграждане на предимство. „В западната традиция акцентът е върху използването на сила; изкуството на войната до голяма степен е ограничено до бойните полета, а начинът на битка е сила срещу сила - пише Лай в анализа си от 2004 г. за Института за стратегически изследвания към Военната колегия на армията на САЩ. За разлика от този подход, "философията, която стои в основата на китайската стратегия... е да се конкурираме за относително предимство, вместо да се стремим към пълно унищожаване на вражеските войски". Лай предпазливо напомня, че "е опасно да играеш срещу такава стратегия, и да имаш манталитет на шахматист." Вашингтон трябва да обърне внимание на това предупреждение. През следващите години всякакви горещи точки биха могли да предизвикат криза в отношенията между САЩ и Китай, включително продължаването на териториалните спорове около Южнокитайско море и напрежението около разширяващата се севернокорейска програма за ядрени оръжия. Тъй като ще отнеме още едно или две десетилетия преди военните способности на Китай да са равни на тези на САЩ, китайците ще продължат да се държат предпазливо, като внимават да не използват груба военна сила срещу американците. Пекин ще разглежда военната сила като подчинен инструмент в своята външна политика, чиято цел не е да спечели битката, а да постигне националните цели. Той ще засили дипломатическите и икономическите връзки със съседните страни, ще задълбочи тяхната зависимост от Китай и ще използва икономически инструменти, за да насърчи (или да ги принуди) да си сътрудничат по други въпроси. Въпреки че Китай традиционно смята войната за последна мярка, ако реши, че дългосрочните тенденции се движат в неблагоприятна посока и губи способността да диктува условия, е възможен ограничен военен конфликт, чрез който Пекин ще се опита да насочи тези тенденции в правилния път за себе си. Последният път, когато Съединените щати се сблъскаха с изключително високи рискове да бъдат хванати в Капан на Тъкидид по време на Студената война беше кубинската ракетна криза. Размишлявайки върху тази криза няколко месеца след резолюцията си, американският президент Джон Кенеди очерта бъдещето: „Първо, в защита на жизнените си интереси ядрените сили трябва да избягват подобна конфронтация, която поставя врага пред избор: унизително отстъпление или ядрена война.“ Въпреки суровата реторика на Москва, съветският премиер Никита Хрушчов в крайна сметка заключи, че може да направи компромис с разполагането на ядрени оръжия в Куба. По подобен начин Кисинджър и Никсън впоследствие откриха, че китайският идеолог Мао е много склонен да прави отстъпки, ако е в интерес на Китай. Xi и Доналд Тръмп правят максималистични изявления, особено когато става дума за ситуацията в Южнокитайско море. Но и двамата са магьосници. Колкото по-добре администрацията на Тръмп разбере как Пекин оценява ролята на Китай в света и ключовите интереси на страната, толкова по-добре ще се подготви за бъдещи преговори. Проблемът е в психологическата прогноза: дори ветерани от Държавния департамент твърде често изхождат от погрешното предположение, че жизнените интереси на Китай са огледално отражение на интересите на САЩ. Длъжностни лица от администрацията на Тръмп, които разработват политика към Китай, ще трябва да концентрират вниманието към написаното от древния китайски философ и стратег Сун Дзъ: “Ако познавате врага и знаете себе си, не трябва да се страхувате от изхода на стотици битки. Ако знаете себе си, но не познавате врага, тогава всяка победа, която сте спечелили, ще ви струва и едно поражение. Ако не познаваш нито врага, нито самия себе си, тогава ще загубиш всички битки. " https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2017-08-15/china-vs-america

В другата тема за Брекзит бях дал прогнозата на Политико за следващия Европарламент: Както се вижда нищо не става - ЕНП, социалистите и партията на Макрон правят мнозинство с 420 от 750, Орбан е в ЕНП. Ще се вдига голям шум от популисткия блок и толкова. Това е с участието на британските евродепутати - ЕНП, Социалистите и Либерал-Демократите имат 418 места от 751

Никъде не съм затънал, даже не съм ги чел. В темата говорим за "Капан на Тукидид", което недвусмислено означава война между Китай и САЩ - няма други значения. Единственият случай, когато се стига до възможност за война между САЩ и СССР е Карибската криза и става въпрос за мащабен сблъсък тогава, за ядрена война. Между две такива държави като Китай и САЩ би могло да има локални конфликти, които да се решат бързо политически, например отделни инциденти в Южнокитайско море, но ако, не дай си боже, се стигне до мащабна война с разгръщане на големи военни сили, тя ще ескалира в ядрена, просто такава е логиката на такива войни. Това за което ти намекваш е хибридна война - тя не е спирала никога, но е извън темата.

Съгласен съм, но преди Първата и преди Втората световни войни не е съществувало това: Това е ядреният потенциал на Китай, а това е обсега на този потенциал Няма да има победител в Трета световна война и политиците, и военните го знаят - затова нямаше война и между СССР и САЩ, няма да има мащабна война и между Китай и между САЩ.

КГ125, това не е нов тип капитализъм, според мен, а присаден върху добре познатата ни от миналото държавна планова икономика добър стар класически капитализъм. Имаме еднопартийна система и корпоративен собственик на 70 процента от средствата за производство в лицето на ККП и върху тази основа ашлъдисан /присаден/ 30 процентов слой от класически американски капитализъм на свободни частни предприемачи, притежаващи останалите 30 процента от средствата за производство. Имаме назначени партийни милиардери, обвързани с произхождащи от партийната номенклатура. Всичко става по волята на партията, оглавявана от тесен кръг висши номенклатурчици /политбюра ЦК/, издигащи на върха един вожд /Генерален секретар/ с правомощията на цар или император. Това е. Добра или лоша е тази система – "няма значение дали една котка е черна или бяла, важното е да лови мишките", за китайците може и да е най-добрата възможна, ако „лови мишките” и решава проблемите им. Фундаменталната разлика с класическия западен тип капитализъм, който работи понастоящем в ЕС и САЩ, въпреки някои различия в пропорциите помежду им, правото на отделният индивид да има свой независим живот от държавата, от което произтича и правото му на неприкосновена и защитена от посегателствата на държавата частна собственост. Китай изповядва по силата на историческата си съдба колективното право над индивидуалното право – това е то прословутия „вертикал на властта”, който понастоящем работи и в Русия, но в друга разновидна от китайската форма – един Генерален секретар на Една управляваща партия от колективни политически организирани собственици на основните средства за производство в държавата, индивидът и частната му собственост в тези системи са поставени под чертата на колективните и партийни интереси. Западът още с оформянето на ценностната си система от времената на Ренесанса и Просвещението е построен върху структурно различна ценностна основа – там индивидуалните права са наравно поставени с колективните /държавните, партийните, църковните/ и затова частната собственост и личната свобода са неприкосновени територии, защитени и отделени от закона и конституцията от колективния /държавен, партиен, църковен/ диктат и терор върху тях. Коя е по-добрата система на капитализъм – западната индивидуалистична; или източната колективистична? Няма отговор с „да” или „не” на този въпрос, според мен – за източните общества очевидно по-ефективно работещата система на капитализъм е колективистичната му версия с елементи на индивидуална свобода; за западните – индивидуалистичната с елементи на колективни задължения. Двете системи не са нещо „ново под Слънцето”, цялото историческо развитие на Западната и Източната цивилизация ги предопределят като ценностни системи за различен тип общества и човешки индивиди. Въпросът е в изборът, което прави едно общество, и в избягването на разрушителен конфликт на идеологически ценностни ситеми, заложен в тях. В крайна сметка може би някога ще имаме конвергенция или „социална осмоза” и взаимно изравняване и балансиране между двете ценностни и социални системи, но е въпрос на историческо време.