Б. Киров

Моето виждане по така изложената теза на автора е по-различно. Вземам за изходна точка Голямата депресия в САЩ, започнала с финансовата криза от 1929. Със задълбочаването на икономическата криза, нещата в политически план също започват да излизат от контрол - огромната безработица и бедност пораждат стихийни бунтове и левичарското движение набира огромна мощ, както и ултрадесните идеи за фашизъм, може би малцина знаят, но в САЩ по онова време е имало много силни пропоненти на фашизма и съвсем реални планове за фашистки преврат и курс, Форд е един от най-големите почитатели на нацизма и Хитлер, подобни процеси текат успоредно и във Великобритания. С идването на Ф.Д. Рузвелт и неговия Нов курс нещата влизат под контрол, но не по пътя на идейните спорове, а по пътя на реални икономически политики, в този смисъл, според мен, ВСВ и участието на САЩ в нея донякъде тушират крайно левите, крайно десните и националистите и обединяват нацията под идеалите на демокрацията. Но движещата сила не е парата на свирката на локомотива /идейните течения/, а машината на икономическия локомотив, който измъква САЩ от залитане във въпросните крайности. Горбачов и компания не осъзнаха това и по време на реална икономическа криза, която авторът на горецитираната статия, според мен, подценява дълбоко, тръгнаха да работят по идейната перестройка на обществото, докато всичко под краката им се рушеше.

Бобо, Ник ти е отговорил. Ще те върна малко към поста, в който цитира американски автор, публикуван в Foreign Policy през 2011 г. както частично го е цитирал друг български автор, за да подкрепи своя теза. По принцип, когато се цитират откъси избирателно, много лесно се изкривява същността на идеята на оригиналния автор, ето защо поствам тук моя превод на въпросната статия, с която, подчертавам, съм напълно несъгласен като теза и мога да се обоснова. Но статията е великолепно написана и интересна и заслужава внимание: Everything You Think You Know About the Collapse of the Soviet Union Is Wrong *And why it matters today in a new age of revolution. June 20, 2011, 1:58 AM Leon Aron is the director of Russian studies at the American Enterprise Institute and the author, most recently, of Roads to the Temple: Truth, Memory, Ideas, and Ideals in the Making of the Russian Revolution, 1987-1991. Всяка революция е изненада. Все пак, най-новата руска революция трябва да се брои сред най-големите изненади. В годините, които доведоха до 1991 г., на практика нито един експерт, учен, официално лице или политик не предвиждаше предстоящия колапс на Съветския съюз, а с него и падането на еднопартийната диктатура, държавната икономика и контролът на Кремъл над неговата вътрешна и Източноевропейски империи. Нито пък някой от съветските дисиденти, го предвиждаше, ако съдим по мемоарите им, самите те по-късно бъдещи революционери. Когато през март 1985 г. Михаил Горбачов стана генерален секретар на комунистическата партия, никой от неговите съвременници не очакваше революционна криза. Въпреки че имаше разногласия относно размера и дълбочината на проблемите на съветската система, никой не ги смяташе за животозастрашаващи за системата, поне по онова време. Откъде тогава дойде това толкова странно универсално късогледство? Неуспехът на западните експерти да предвидят разпадането на Съветския съюз може отчасти да се дължи на нещо като исторически ревизионизъм - наречете го анти-анти-комунизъм - който има тенденция да преувеличава стабилността и легитимността на съветския режим. Но други, които едва ли биха могли да се смятат за меки по отношение на комунизма, бяха също толкова озадачени от неговата смърт. Един от архитектите на американската стратегия по време на Студената война, Джордж Кенан, пише, че при прегледа на цялата „история на международните отношения в съвременната епоха“ той намира за „трудно да се мисли за някакво по-странно и поразително събитие и на пръв поглед необяснимо, отколкото внезапното и пълно разпадане и изчезване ... на великата сила, известна последователно като Руската империя и след това на Съветския съюз". Ричард Пайпс, може би водещият американски историк на Русия, както и съветник на американския президент Роналд Рейгън, нарече революцията "неочаквана". Колекция от есета за смъртта на Съветския съюз в специален брой от 1993 г. на консервативното списание "National Interest" е озаглавена "Странната смърт на съветския комунизъм". Ако беше толкова лесно да се разбере, този колективен пропуск в преценката на всички социолози и историци, можеше той просто да бъде приписан на техни странности и капризи, и след това да бъде забравен. Но дори и днес, след 20-годишното му разпускане, предположението, че Съветският съюз можеше да продължи да съществува в онази си форма, или най-много, че в крайна сметка щеше да започне дълъг, продължителен разпад, изглежда съвсем рационално заключение. Наистина Съветският съюз през 1985 г. притежаваше много от природните и човешки ресурси, които имаше и 10 години преди това. Разбира се, стандартът на живот беше много по-нисък, отколкото в повечето страни в Източна Европа, да не говорим за Запада. Недостигът на хранителни стоки, дългите опашки в магазините и острия дефицит бяха ендемични. Но Съветският съюз бе преживял много по-големи бедствия и се бе справял с тях, без да пожертва и йота от контрола над държавата върху обществото и икономиката, а още по-малко да го изпусне изцяло. Нито един ключов параметър на икономическите резултати преди 1985 г. не сочи към бързо развиваща се катастрофа. От 1981 г. до 1985 г. ръстът на БВП на страната, макар и да се забавя в сравнение с 60-те и 70-те години, е средно 1,9% годишно. Същата характернаа, но едва ли катастрофална, тенденция продължи през 1989 г. Бюджетните дефицити, които след Френската революция се смятат за видни предвестници на идващата революционна криза, се равняват на по-малко от 2% от БВП през 1985 г. в СССР. Въпреки че дефицитът бързо нараства, разликата остава под 9% през 1989 г. - размер, който повечето икономисти смятат за доста управляем. Рязкото понижение на цените на петрола, от 66 долара за барел през 1980 г. до 20 долара за барел през 1986 г. (по цени от 2000 г.), определено беше тежък удар за съветските финанси. Въпреки това, коригиран спрямо инфлацията, петролът беше по-скъп на световните пазари през 1985 г., отколкото през 1972 г., и само с една трета по-нисък, отколкото през 70-те години. В същото време, през 1985 г. доходите на СССР нараснаха с повече от 2%, а корекциите на инфлацията продължиха да нарастват през следващите пет години до 1990 г. средно с над 7%. Да, стагнацията беше очевидна и тревожна. Но професорът на Уеслианския университет Питър Рътланд отбеляза, че „хроничните заболявания не са непременно фатални.” Дори водещият изследовател на икономическите причини на революциите Андерс Ослунд отбелязва, че от 1985 до 1987 г. ситуацията в СССР „не беше въобще драматична. " От гледна точка на режима политическите обстоятелства бяха още по-малко драматични. След 20 години безмилостно потискане на политическата опозиция, почти всички изтъкнати дисиденти бяха хвърлени в затвора, заточени (както Андрей Сахаров от 1980 г.), принудени да емигрират или починали в лагери и затвори. Нямаше и други признаци на предреволюционна криза, включително и другата традиционно определяна като причина за провала на една държава - външен натиск. Напротив, предишното десетилетие бе преценено като „реализиране на всички основни съветски военни и дипломатически решения“, както е написал американският историк и дипломат Стивън Сестанович. Разбира се, Афганистан все повече изглеждаше като дълга война, но за 5-милионна съветска военна сила загубите там бяха незначителни. Наистина, макар огромната финансова тежест за поддържане на тази война да се превърна в основен проблем в дебатите след 1987 г., цената на самата афганистанска война едва ли беше смазваща: оценена на 4 милиарда до 5 милиарда долара през 1985 г., тя беше незначителна част на съветския БВП. Нито Америка бе катализиращата сила. Доктрината на Рейгън за възпиране, и доколкото е възможно, преодоляване на настъплението на Съветския съюз в Третия свят наистина оказа значителен натиск върху разширяването на империята в места като Афганистан, Ангола, Никарагуа и Етиопия. Но и съветските трудности там също не бяха фатални. Като потенциално много скъпа конкуренция, предложената от Рейгън Стратегическа отбранителна инициатива наистина беше от решаващо значение - но тя далеч не предвещаваше военно поражение, като се има предвид, че Кремъл знаеше много добре, че ефективното разполагане на базирани в космоса защити трае десетилетия. Също така, въпреки че мирното антикомунистическо въстание на полските работници от 1980 беше много тревожно развитие за съветските лидери, подчертавайки несигурността на тяхната европейска империя, до 1985 г. „Солидарност“ изглеждаше изтощена. Съветският съюз като че ли се бе приспособил към кървавите “умиротворявания” в Източна Европа на всеки 12 години - Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г., Полша през 1980 г. - без особено внимание към световното мнение. С други думи, това е Съветски съюз в разгара на глобалната си сила и влияние, както от собствената си гледна точка, така и с оглед на останалия свят. "Ние сме склонни да забравяме," написа по-късно историкът Адам Улам, "че през 1985 г. нямаше правителство на голяма държава да изглежда толкова твърдо на власт, като това на СССР." Разбира се, имаше много структурни причини - икономически, политически, социални - които се изтъкват като аргумент защо Съветският съюз трябваше да се срине, както го е направи, но те не успяват да обяснят напълно как се е случило това. Как, в периода между 1985 и 1989 г., в отсъствието на рязко влошаване на икономическите, политическите, демографските и други структурни условия, държавата и нейната икономическа система изведнъж започват да се възприемат като срамни, нелегитимни и непоносими от достатъчно мъже и жени, дотолкова че да станат обречени? Както днешните модерни виртуални революции, последната руска революция започна с колеблива либерализация “от горе” - и нейната обосновка се простираше далеч отвъд необходимостта да се коригира икономиката или да направи международната среда по-благоприятна. Ядрото на започнатото от Горбачов бе безспорно идеалистично: той искаше да изгради по-морален Съветски съюз. Защото макар икономическото му усъвършенстване да е било негово знаме, няма никакво съмнение, че Горбачов и неговите поддръжници насочиха вниманието си към изправяне на морални, а не икономически, грешки. Повечето от онова, което те казаха публично в първите дни на перестройката, сега изглежда не повече от израз на тяхната мъка за духовния упадък и разяждащите ефекти на сталинското минало. Това беше началото на отчаяно търсене на отговори на големите въпроси, с които започва всяка голяма революция: Какво е добър, достоен живот? Какво представлява справедлив социален и икономически ред? Какво е достойна и легитимна държава? Какви трябва да са отношенията на такава държава с гражданското общество? "В страната се оформя нова морална атмосфера", заяви Горбачов пред Централния комитет на срещата през януари 1987 г., където обяви, че гласността - откритост - и демократизация, е в основата на неговата перестройка или преструктуриране на съветското общество. "Преоценката на ценностите и тяхното творческо преосмисляне е в ход." По-късно, той си припомня чувството, че "вече не можехме да продължим така, и трябваше радикално да променим живота си, да се откъснем от миналите злоупотреби", това е неговата “морална позиция”. В интервю от 1989 г. "кръстникът на гласността" Александър Яковлев припомни, че след завръщането си в Съветския съюз през 1983 г. след 10 години като посланик в Канада, той усеща, че моментът е повратен, когато хората му заявяват: "Достатъчно! Вече не можем да живеем по този начин. Всичко трябва да се направи по нов начин. Ние трябва да преосмислим нашите концепции, нашите подходи, нашите възгледи за миналото и нашето бъдеще ... Разбрахме, че е просто невъзможно да се живее, както сме живели преди - неприемливо, унизително." За министър-председателя на Горбачов, Николай Рижков "моралното [нравствено] състояние на обществото" през 1985 г. бе неговата "най-ужасяваща" черта:[Ние] крадяхме от себе си, вземахме и давахме подкупи, лъжехме в докладите, във вестниците, от високите подиуми, бяхме се овъргаляли целите в нашите лъжи, закачахме си медали един на друг. И всичко това - отгоре надолу и отдолу нагоре." Друг член на първия екип от либерализаторите на Горбачов, външният министър Едуард Шеварднадзе, беше също толкова болезнено отвратен от вездесъщото беззаконие и корупция. Той си спомня как казал на Горбачов през зимата на 1984-1985 г .: „Всичко е гнило. Трябва да се промени. " През 50-те години на миналия век, предшественикът на Горбачов Никита Хрушчов вижда от първа ръка колко несигурна е сградата на къщата, която Сталин е построил върху основа на ужас и лъжи. Очакванията за „съществени промени бяха във въздуха“, припомни си друг свидетел, и те създадоха значителен избирателен потенциал за радикални реформи. Наистина очакванията, които посрещнаха идването на власт на Горбачов, бяха толкова силни и нарастващи, че оформяха неговата реална политика. Внезапно самите идеи станаха материален, структурен фактор в разгръщащата се революция. Достоверността на официалната идеология, която според думите на Яковлев държеше цялата съветска политическа и икономическа система заедно „като обръчи от стомана“, бързо отслабваше. Новите възприятия допринесоха за промяна в отношението към режима и „промяна в ценностите“. Постепенно легитимността на политическите договорености започна да се поставя под въпрос. В случая в сила влезе безсмъртната „теорема на Томас” на Робърт К. Мертон - „Ако хората определят ситуациите като реални, те стават реални в последствията си” - действителното влошаване на съветската икономика стана следствие и след фундаментална промяна в начина, по който ефективността на режима се възприемаше и оценяваше. През 1987 г., един съветски журналист нарича ставащото около него „радикален прелом в съзнанието“. Ние знаем, че той е бил прав, защото революцията в Русия е първата голяма революция, чийто курс е отразен в проучвания на общественото мнение още от началото й. Още в края на 1989 г. първото представително национално проучване на общественото мнение установи огромна подкрепа за конкурентни избори и легализация на партии, различни от съветската комунистическа партия - след четири поколения под еднопартийна диктатура и с независими партии, все още незаконни. До средата на 1990 г. повече от половината от анкетираните се съгласиха, че "силна икономика" е по-вероятна, ако "правителството позволява на хората да правят каквото желаят". Шест месеца по-късно едно изследване в цялата Руска федерация показа, че 56 процента от анкетираните искат бързо или постепенно преминаване към пазарна икономика. Измина още една година, а делът на про-пазарните анкетирани се увеличи до 64%. Онези, които внушиха този забележителен „пробив в съзнанието“, не се различаваха от онези, които извършиха другите класически революции на съвременността: писатели, журналисти, артисти. Както отбелязва Алексис де Токвил, такива мъже и жени „помагат да се създаде общото съзнание за неудовлетвореност, оформат общественото мнение, което ... създава ефективно търсене на революционна промяна. Изведнъж „цялото политическо образование“ на нацията става „работа“ на неговите хора на перото. " Така беше и в Съветска Русия. Опашките на вестникарските павилиони - понякога тълпи, които се образуваха в шест сутринта, с ежедневен вестник, продаван в целия си тираж за два часа - и растящите абонаменти за водещите либерални вестници и списания свидетелстват за опустошителната сила на най-известните есеисти на гласността, или в думите на Самуел Джонсън, „учителите на истината”: икономистът Николай Шмельов; политическите философи Игор Клямкин и Александър Ципко; блестящи есеисти като Василий Селюнин, Юрий Черниченко, Игор Виноградов и Алес Адамович; журналистите Егор Яковлев, Лен Карпински, Федор Бурацки и още поне две дузини. За тях бе важно моралното възкресение. Това означаваше не просто преразглеждане на съветските политически и икономически системи, не само възпитание на социални норми, а революция на индивидуално ниво: промяна в личния характер на руския човек. Както Михаил Антонов обяви в едно есе от 1987 г. "Какво се случва с нас?" в списание "Октябрь", "хората трябваше да бъдат спасени - не от външни опасности, а повечето от самите себе си, от последствията от деморализиращи процеси, които убиват най-благородните човешки качества". Като направи възникващата либерализация съдбовна, необратима - не краткотрайното „размразяване“ на Хрушчов, а промяна на целия климат в обществото. И какво би гарантирало тази необратимост? Преди всичко, появата на свободен човек, който би бил "имунизиран от повторенията на духовното робство". Обхватът на това разсъждение - да се спасят хората, трябваше да спаси перестройката, но перестройката можеше да бъде спасена само ако тя можеше да промени човека „отвътре” - а точно това не изглеждаше да тревожи никого. Това, което имаше значение, беше да се върнат хората към гражданството от оковите на “крепостничество” и “робството”. “Достатъчно!”, - заяви Борис Василиев, автор на популярин роман за периода на Втората световна война, който беше и филмиран. - Достатъчно лъжа, достатъчно слугинство, достатъчно страхливост. Нека си припомним най-накрая, че всички ние сме граждани. Горди граждани на горда нация! " Като споменава причините за Френската революция, де Токвил отбеляза, че режимите, свалени с революции, са по-малко репресивни от предшестващите ги. Защо? Защото де Токвил предполага, че хората „могат да понесат все по-малко страдание“, тяхната „чувствителност се задълбочава“. Както обикновено, Токвил беше открил нещо изключително важно. От бащите-основатели до якобинците и болшевиките, революционерите са започвали борбата си винаги с едно и също знаме: издигане на човешкото достойнство. В съвременния свят икономическият прогрес не е заместител на гордостта и самоуважението на гражданството. Ако не помним това добре, ще продължаваме да бъдем изненадани от „цветните революции” в постсъветския свят, арабската пролет и, рано или късно, неизбежния демократичен катаклизъм в Китай - точно както бяхме в съветска Русия. https://foreignpolicy.com/2011/06/20/everything-you-think-you-know-about-the-collapse-of-the-soviet-union-is-wrong/

Това явление, миграция на младите в чужбина, пораждащо по-малка раждаемост и по-голяма смъртност, го има във всички страни от бившия социалистически лагер /лагер щото беше затворен за лагерниците да не бягат/. При соца всъщност раждаемостта пада силно - Бобо е плейснал една графика от годините на соца, ама е забравил да постави до нея годините от Освобождението до 1944, ако я беше сложил там, щеше да се види как в годините на соца, въпреки затворените граници, раждаемостта пада силно в сравнение с предходните години, които за разлика от соца са били с отворени граници. Но тогава младите българи са отивали в Европа, получавали са образование и са се връщали пак в България да се реализират, а сега не е така. При соца някъде до началото на 80-те години селското и градско население е фифти-фифти, тоест България е аграрна страна, заради ТКЗС-тата, което удържа селяните по селата в комбинация с изискване на "гражданство" за да работиш на друго място, дар от крепостното право. После, след 1989, процесът на изкуствено задържана урбанизация се отприщва, в съчетание с излизане на млада работна ръка.

+ И аз си го запазих в архива, за да го гледам пак; имам такива филми, не са много. Ник, още днес ще си намеря първите части от поредицата и ги започвам. По принцип не съм много голям фен на историческите сериали, но напоследък се отворих на британски исторически филми, предимно за техните крале и кралици и си промених покрай това коренно вкусовете към историческото кино. Убедих се, че там всичко или много зависи най-вече от актьорите, а не толкова от режисьорите.

Баладата за Бъстър Скръгс Номиниран за 6 Оскара и спечелил 28 награди, този филм на братята Коен е всичко друго, но не скучен. Разпространява се от Нетфликс, братята нарочно са избрали, сполучливо, не някои от традиционните заподозрени в бизнеса. Бил е замислен като 6 отдели епизода, но накрая Коен ги обединяват в едно цяло от 2 часа и 13 минути - шест отделни филма в една балада за Дивия Запад. За мен Баладата на Коен има много общо със "Сънища" на Куросава от 1990 - само че от гледна точка на западния човек, животът е само сън, в който границите между смешното и тъжното се преливат като в акварелна рисунка, смъртта и животът се оценяват в кратките мигове на просветление, напълно рафинирано светоусещане и претопяване на материята в нещо друго - музика и светлина. При това нито за миг Коен не изпускат нишката на сюжета и са в границите на класическия уестърн, където се стреля много и бързо, а правосъдие се раздава светкавично и на място. Първата история е на самия Бъстър Скръгс, един пътуващ самотен пеещ каубой-стрелец, вечно усмихнат и галантно вежлив, докато не го предизвикат да извади пистолетите - след което идват местните гробари, за които е отворил работа. Класика, леко изместена от традиционния сюжет на побеждаващия Добър, докато облечения в бяло ангел Бъстър не среща своя антипод - облечения в черно по-бърз Стрелец, леко подценяване на противника и душата на Бъстър полита с песен към небесата през дупката пробита в бялата му каубойска шапка, Бъстър Скръгс си отива в един друг свят също толкова весело, колкото е живял в света на Дивия Запад, без съжаление. В „Близо до Алгодонес”, един банков обирджия започва обир в сърцето на нищото, една сюрреалистична банка сред полето на американския Запад, за да завърши на бесилото с щастлива усмивка, след третото му залавяне, изпратен от съчувстващия поглед на едно малко момиче в тълпата зрители, осъзнал, че това е най-красивото нещо в окаяния му живот дотогава. „Билет за храна” е почти шекспирова драма - един инвалид без крака и ръце и неговия "импресарио" пътуват из Дивия запад, за да изнасят представления на дивите американски каубои, по-точно представленията ги изнася човекът без крака и ръце, а импресариото събира подаянията и му осигурява храна. Докато не намира по-евтини изпълнители - кокошки, - които ще храни с по-малко пари от човекът с душа, и...съдбата на човека е да бъде удавен, за да не тежи на кесията. „Златният каньон” – в едно девствено и невидяно от човек кътче на планинине се появява Златотърсач, той говори със Земята и Златната Жила като с живи същества и накрая намира това, което търси. След което оставя всичко както си е било и си заминава. В „Нещастното момиче” млада жена пътува с брат си през американската пустош към Обетованата земя на Запад и среща едновременно любовта и смъртта си. „Тленни останки” е обобщение на другите пет истории - в един дилижанс пътуват двама ловци на глави, които носят мъртво тяло и още неколцина пътници, неподозиращи нищо за зловещия товар на покрива на дилижанса. всеки разказва своята история и своята гледна точка, докато им се наложи да сппрат, за да пренощуват в една страноприемница. Всички тези истории са плътно реалистични, същевременно пародийни, но като подтекст и фин хумор, а всъщност са невероятно силни като художествени образи и монолитни в цялото. Моята оценка над 8 от 10, зрителската в imdb е 7.3 https://www.imdb.com/title/tt6412452/

Така е, 27-те трябва да дадат съгласието си, предполагам Мей е получила уверения, че ще го има, за да внесе вчерашното си предложение. По въпроса за удължаване на процеса след изборите за Европейски парламент, чисто технически Великобритания или трябва да участва, или да се отложат Европейските избори, което ми изглежда малко вероятно. Но че Туск предлага такова отлагане, за което говори и Мей, няма съмнение https://www.politico.eu/article/donald-tusk-will-urge-eu27-to-back-long-extension-for-brexit-rethink/ https://www.bbc.com/news/world-europe-47557216 Според мен, това си е чист блъф и усилване на натиска върху твърдите брекзитери в партията на Мей да клекнат при следващото гласуване. Защото такова удължаване ги изправя пред алтернативата въобще да няма Брекзит - със сделка, без сделка или със сделката на Мей. Трябва един вид да изберат по-малкото зло за тях, а то е сделката на Мей.

След вчерашните гласувания, в които бяха отхвърлени с много близко до равенство гласове, две предложения, а именно прехвърляне решаването на проблема от правителството върху Парламента и "търсене на алтернативни решения", и едно за референдум с голямо мнозинство против, както и приемането на поправката на Мей да се задейства член 50 за "късо техническо удължаване" до 30 юни, според мен опциите, които остават /и според изказванията на Тереза Мей/ са само две: 1. Приемане на нейното споразумение на трети опит в този Парламент до 30 юни или по-рано, което си е живо изнудване на съпартийците й; 2. Ако и след това не стане, поискване на второ удължаване по член 50 /което ще им бъде дадено, според мен, Туск индикира това/ за организиране на референдум с единствен въпрос към британците "Приемате ли сделката на ТМ за излизане или сте за оставане?" Според социологическите сондажи, ако сега се проведе такъв референдум, ще го спечелят гласовете на оставащите, не виждам причина това да не е така след половин година, напротив. Тежки дни пред Тереза Мей.

Ако ти си прав, а изглежда си, равносметката от цялото упражнение с Брекзит ще си остане едно формално излизане от ЕС, тоест нещо като "и Вълка /политиците/ цял и Агнето /електората/ сито". Питам се тогава защо беше цялото това Упражнение. На пръв поглед виждам една сума от над 1.5 трлн. щатски долара минимум: Това е външния дълг на Обединеното кралство, както се вижда, от 9.57 трлн. щ.д. през 2014, той се е редуцирал на 8.12 трл. щ.д. през 2018, разликата е 1.5 трлн. щ. долара. И това не се дължи, защото е изплащан, а единствено на обезценката на паунда спрямо долара. За сравнение, щатския външен дълг през това време се е увеличил с 2 трлн. долара: Обяснението, според мен, е в обезценяването на паунда спрямо долара рязко веднага след референдума за Брекзит, шоково обезценяване: Ако аз съм британска фирма и имам да плащам задължения в британски лири, но акциите ми са на международните борси индексирани в долари, при това падане с 10 процента на цената на паунда спрямо долара, моите дългове автоматично стават с 10 процента по-малко, защото акциите ми повишават цената си спрямо заема, който изплащам, великолепна ситуация от гледна точка на длъжник. Също така износът е облагодетелстван, аз плащам заплатите си във Великобритания с 10 процента обезценена валута и изнасям по-конкурентна стока навън.

След днешното гласуване в Британския парламент, втори референдум става все по-реална опция: депутатите отхвърлиха Брексит без споразумение въобще като опция /което е малко смешно от тяхна страна, защото, ако те не приемат единственото досега, на Тереза Мей, споразумение, Брексит автоматично ще се задейства с и без тяхното гласуване, историята е малко пилатовска с това гласуване/; същевременно и логично, депутатите отхвърлиха и друго предложение на умерените тори, да задействат член 50 до 22 май за удължаване и после да поискат Брексит без споразумение до 2021 г. с преходен период; утре ще гласуват удължаване по чл. 50 като опциите са две: 1."техническо" късо удължаване до края на май заради европейските избори, за което Мей каза, че дори да го получат /защото има вероятност ако една от 27-те откаже и да не го получат/, това удължаване няма да промени нищо в сегашната патова ситуация в Парламента с единствено предложения неин вариант за Брексит 2. Втората опция е голямо удължаване от 2 години, но то автоматично изпраща Великобритания на изборите за Европейски парламент и цялата идея на брекситерите за излизане отива по дяволите Корбин заяви, че политиката на Мей е изцяло провалена и призова парламента да поеме инициативата за решаването на кризата, каквото и да значи това, той си знае, според мен е призив за предсрочни избори или референдум 2 https://www.dailymail.co.uk/news/article-6806197/Jeremy-Corbyn-says-Brexit-delay-inevitable.html И така, рулетката се върти между червено и черно.

Бате Ваньо, привет! Скептичен съм към тази програма по няколко причини: Първо - тя е подкрепена от тези, които изтръскаха джобовете на обикновените американци с финансовия балон от 2008, разбирай акулите от Уолстрийт и банките навързани около ФЕД с целия медиен и мисловен капацитет зад тях. Второ - призивите са подкрепени със страх, страх от глобалното затопляне, страх от богатите, страх... обикновено който си служи със страх накрая прибягва до насилие. Трето - репликират едно към едно по тон и по дух приказките на г-жа Клинтън, ерго госпожица Кортес е усъвършенствана и подмладена версия на госпожа Клинтън, от която аз лично изпитвам алергия Ако погледнеш разгърнатата програма на бившата барманка /нищо лошо, че е била, но много бързо се преквалифицира в конгресмен, светкавично бих казал/: https://en.wikipedia.org/wiki/Green_New_Deal ще забележиш нещо много съществено, тя пледира за големи-много големи-гигантски разходи от правителството за сметка на заеми от ФЕД, частните банкери, сумите отиват някъде към 90 трлн. за 10 години, затова го сравняват с Ню Дийл на Франклин Делано Рузвелт, а си задавам простичкият въпрос, след като сега имат вътрешен дълг по голям от БВП, кой ще го плати, ако го вдигнат още пет пъти? И за чия сметка. Лично за мен тези възгласи и проповеди са безогледен ляв популизъм, целящ да дръпне младата публика в избирателните урни към демократите в САЩ, но такъв популизъм, съчетан с дебелите банкерски мутри зад него, обикновено води до световни катастрофи - справка двете световни войни от миналия век започват точно толкова красиво със силни обещание за рай на земята и завършват с милиони мъртви заблудени овце.

Забихте "у кереча" яко с тези спорове за електрокари и вода в месото, според мен. Ето ви друга гледна точка, от запад се задава визия за Съветски съединени щати: Her description isn’t as utopian as something like the dream of “fully automated luxury communism,” but it’s also not nearly as dour as some calls for universal basic income, which have framed the policy as a sad inevitability of automation. That said, Ocasio-Cortez has previously criticized how automated systems practically operate, noting that human biases can be baked into an AI’s equations. Ocasio-Cortez didn’t put forward a specific plan for dealing with automation at SXSW. But her answer placed it in the familiar context of a larger fight against economic inequality and corporate greed. “We should be working the least amount we’ve ever worked, if we were actually paid based on how much wealth we were producing,” she said. “But we’re not. We’re paid on how little we’re desperate enough to accept. And then the rest is skimmed off and given to a billionaire.” https://www.theverge.com/2019/3/10/18258134/alexandria-ocasio-cortez-automation-sxsw-2019 Това го казва не кой да е, а звездата на Демократическата партия в САЩ, конгресмена Alexandria Ocasio-Cortez, която вече се обяви за кандидат на партията си за следващите президентски избори, тя е автор на Green New Deal програмата, която си е жив комунизъм с 85 процента данъци за богатите и харчене на 90 трлн. за обществени поръчки; може пък оттам да изгрее малка червена звезда?

Според мен, най-вече като идеология, колега. Болшевизмът изкривява марксизма и социализма, най-вече с идеологията за партията-държава, която поражда чудовището Номенклатура. Точно номенклатурата като класа - тя нито е работническа нито селска - извършва всички античовешки престъпления срещу съветските граждани. Обособяването на Трети комунистически интернационал и еднопартийната система наложена от болшевиките изолира съветския комунизъм от всички леви партии и движения в света; те не членуват във Втория Интернационал, нито в Социалистическия интернационал https://bg.wikipedia.org/wiki/Социалистически_интернационал в който членуват повечето европейски леви партии и днес и чиято практика прави от ЕС един съюз на социално ориентирани държави - социалдемокрацията и християндемокрацията имат допирни точки помежду си, но нямат такива със съветския тип военен комунизъм. Всичко това естествено се отразява и в икономиката - в предишни постове бях привел екстраполирани данни на руски икономисти, какво би било развитието на съветската икономика, ако тя бе продължила по пътя на НЕП, страната е щяла да бъде с почти двойно по-ускорено икономическо развитие, но НЕП е мерксизъм, а сталинизмът е диктатура над работниците и селяните от класата на номенклатурата, която притежава средствата за производство и цялата неограничена власт.

Според мен темата, както е формулирана и в раздела, който е, все още не е в кереча. Основният проблем по мое мнение пред запазването на бившия СССР беше платформата на КПСС и нейната невъзможност да се реформира като демократична социалистическа партия или социалдемократическа партия. Генезисът на това е в Руската революция от 1917 и разцеплението на РСДРП /руските социал-демократи/ на две основни фракции - меншевики /социалдемократи/ с ляво крило есери /Керенски и неговата социалистическа революционна партия, опираща се на масата на селячеството/ и болшевиките /комунисти/ на Ленин. Историята на това разцепление накратко е описана тук, и което е парадокс, идването на Горбачов като ирония на историята повтаря ситуацията от предреволюционния перод 1903-1917, с тази разлика, че Горбачов по същество предложи една социалистическа и социалдемократическа платформа на КПСС: "Както и преди, и двете фракции вярваха, че Русия не е достатъчно развита, за да направи социализма възможен и че поради това планираната от тях революция, целяща да свали царския режим, ще бъде буржоазно-демократична революция. И двете фракции /болшевики и меншевики/ вярваха, че работническата класа трябва да е основен двигател за тази революция. След 1905 г. обаче, меншевиките бяха по-склонни да работят с либералните буржоазни демократични партии, като например конституционните демократи, защото ги възприемаха като "естествените" лидери на буржоазната революция. За разлика от тях, болшевиките вярваха, че конституционните демократи не са способни на достатъчно радикална борба и настояваха за съюзи с представители на селяните и други радикални социалистически партии като социалистическите революционери. В случай на революция, това трябваше да доведе до диктатура на пролетариата и селяните, които да доведат буржоазнодемократичната революция до край. Меншевиките се застъпваха предимно за легални методи и профсъюзна работа, докато болшевиките подкрепяха въоръженото насилие. Някои от тях напуснаха партията / РСДРП / след поражението от 1905 г. и се присъединиха към легалните организации на опозицията. След известно време търпението на Ленин се изчерпва с компромиса и през 1908 г. той ги нарича ликвидатори. През 1912 г. в РСДРП има окончателно разделение, като болшевиките формират Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики) и меншевиките Руската социалдемократическа работическа партия (меншевики). Фракцията на меншевиките се разцепи още през 1914 г. в началото на Първата световна война. Повечето меншевики се противопоставиха на войната, но гласуващото мнозинство в партията им я подкрепи като "национална отбрана". След свалянето на династията Романови от Февруарската революция през 1917 г., ръководството на меншевиките, начело с Ираклий Церетели, настоява правителството потърси "справедлив мир без анексии", но междувременно подкрепя военните усилия под лозунга за "защита на революцията ". Наред с другата голяма руска социалистическа партия, социалистическите революционери (есери), през по-голямата част от 1917 г., меншевиките имаха мнозинство в зараждащата се мрежа от Съвети, особено Петроградския съвет в столицата. С падането на монархия много социалдемократи гледаха на предишни тактически различия между меншовики и болшевики като минало и се сляха в редица местни партийни организации. Когато лидерите на болшевиките Лев Каменев, Йосиф Сталин и Матвей Муранов се завръщат в Петроград от сибирско заточение в началото на март 1917 г. и поемат ръководството на болшевишката партия, те започват да изследват идеята за пълно повторно обединяване на болшевиките и меншевиките на национално ниво, което обединение лидерите на меншевиките бяха склонни да обмислят. Ленин и неговият заместник Григорий Зиновиев се завръщат в Русия от изгнание в Швейцария на 3 април и отново поемат контрола над болшевишката партия до края на април 1917 г., като я насочват в по-радикална посока. Те призовават за незабавна революция и прехвърляне на цялата власт на съветите, което прави невъзможно всяко повторно обединение с крилото на меншевиките. През март-април 1917 г. ръководството на меншевиките подкрепя новосформираното либерално руско временно правителство. След разпадането на първото Временно правителство на 2 май заради въпроса за анексиите, Церетели убеждава меншевиките да укрепят правителството в името на "спасяването на революцията" и да влязат в социалистически-либерална коалиция със социалистите революционери /Керенски, есери/ и либералните конституционни демократи, което те правят на 17 май 1917. Когато Мартов /лидер на меншевиките/ се връща от европейското изгнание, левичарите в партията му оспорват политиката на Церетели на първата конференция след революцията на 9 май, но дясното крило надделява с гласуване 44- 11. Оттогава, меншевиките имат поне по един представител в Временното правителство, докато то не бъде свалено от болшевиките по време на Октомврийската революция. С разделянето социалдемократическата партия на малшевики и болшевики, руските социалдемократи, завръщащи се от изгнание в Европа и САЩ през пролетта и лятото на 1917 г., бяха принудени да вземат страна. Някои от тях отново се присъединиха към меншевиките. Други, като Александра Коллонтай, се присъединиха към болшевиките. Значителен брой от тях, сред които и Леон Троцки и Адолф Йофе, се присъединиха към не-фракционната петроградска антивоенна група, която се сля с болшевиките през август 1917 г. Малка, но влиятелна група от социалдемократи, свързана с вестника на Максим Горки Новая Жазнѝ (Нов живот) отказа да се присъедини към някоя от страните. Това разделение на партията през 1917 г. осакатява популярността на меншевиките и те получават 3,2% от гласовете по време на изборите на Руската учредителна асамблея през ноември 1917 г. в сравнение с 25% от болшевиките и 57% от социалистическите революционери. Меншевиките се противопоставиха на военния комунизъм и през 1919 г. предложиха алтернативна програма. Меншевиките бяха обявени извън закона след Кронщатското въстание от 1921 г. След него повечето видни фигури от меншевишката партия емигрираха. Мартов заминава за Германия, където основава вестника Социалистически известия. Той почина през 1923 година.През 1931 г. Сталин, започва голямата чистка с "Процеса срещу меншевиките". https://en.wikipedia.org/wiki/Mensheviks Всъщност партията на Керенски, чието Временно правителство управлява 9 месеца и е свалено с въоръжен преврат в Петербург /подобно на Горбачов/ има икономическа програма подобна на НЕП на Ленин от 1921 /отдаване на земята и одържавените предприятия на работниците и селяните на концесия/; но радикализирането към военен комунизъм довежда сталинизма като доминираща икономическа платформа след 1928. Керенски не е имал никакво намерение да разпада Русия в границите й на Руска империя, обединяващата идеология е била социализма, както комунизма е покрива на Китай като държава от много различни националности. Неговата програма може да се прочете на този линк: https://dlib.rsl.ru/viewer/01004097304#?page=17

Бобо, далече съм от идеята да се надскачаме в стил "затапване", нито пък съм пропонент на някакви предпоставени тези, че всичко в България е цъфнало и вързало след падането на командно-административния държавен капитализъм, погрешно етикиран като "реален социализъм"; нещата са много по-сложни и с различни измерения, не се свеждат до брой консумирани яйца и килограми захар. Ето ти линнк към една съвсем друга гледна точка, този икономист е десен либерал, така бих го определил, но повече прагматик, и си е дал труда да направи, според мен, обективен анализ на покупателната способност на българите в периода 1989-2013, а и някои други обективни показатели, адмирирам подхода му, защото е комплексен и според мен безпристрастен: https://www.cls-sofia.org/blog/?cat=1 тук, ако продължим линията на заплатите и пенсиите до 2018, ще получим най-малкото изравняване и надминаване на тези от 1989; проблемът е в разпределение, имам цяла тема за социална пирамида в България, процентът на бедността е ужасно висок, изтеглянето на високите доходи към върха също ужасно стръмно, по този показател нашата "елитна класа" се доближава до тази в САЩ, като трупане на богатство - горниите 10 процента държат около 100 млрд. долара богатство, останалите 90 процента около 20 млрд., като имаш предвид, че над 80 процента имат собствени жилища, тоест "богатство". Има и други графики, можем да ги коментираме.

Няма затапване, изясняваме ситуацията, само числа. Професорът ги цитира коректно от статистиката, но манипулира публиката като премълчава важни факти. Примерно: месо 1989 - 75 кг. на човек; през 2014 - 32 кг. Да, ама не, защото статистиката от 2014 не отчита в "месо" малотрайни и трайни колбаси, консерви и т.н., разделя ги, докато тази от 1989 ги събира в "месо" Още по-важно, статистиката от 2014 не отчита консумация на месо в ресторанти, заведения за бързо хранене и т.н., тоест, ако изям един дюнер, това не се отчита. И за да сме съвсем прецизни, специално сметката за месо може да се направи много по-лесно: "През 2016 г. у нас са произведени 346 980 тона. В същото време вносът на месо нараства от 135 000 тона през 2009 г. на 141 000 тона през 2013 г., а износът на месо за същите години намалява от 9630 тона на 7645 тона. " http://www.vestnikataka.bg/2018/10/защо-не-си-произвеждаме-храната-а-тряб/ https://nbox.bg/economy/item/22898-svinskoto-ni-ot-ispaniya-govezhdoto-ot-arzhentina-a-ribata-ot-aziya.html Вземи едно калкулаторче, събери произведеното месо в България, извади изнесеното от това количество и прибави внесеното, след което раздели на броя на населението и ще получиш консумацията на месо, реалната, не тази, която твърди г-н Ангелов, моите уважения към него, но премълчаването на фактите не е коректно, той е професионалист и много добре разбира какво прави. ще те улесня: 68.5 кг през 2014 срещу 75 кг. през 1988 г. Но не 32 срещу 75 кг. Същия манипулативно-премълчаващ подход има при млякото: там не са включени млечните произведения отделно през 1988, докато през 2014 те са показани - сирене, кашкавал, кисело мляко и др. млечни продукти - 1 кг. сирене се прави от 7-9 л. мляко, 1 кг. кашкавал от 7-10 л. и т.н. Искам да кажа, когато работиш с числа, трябва да ги използваш коректно, а не като бухалки.

Ха, Бобо, ако повториш 10 пъти едно и също нещо, мислиш ли, че то ще стане по-вярно отколкото, ако го кажеш веднъж? Тезата за невярната теза е невярна и веднага ще ти посоча къде: "Затова и неадекватни са твърденията, че социализмът се е провалил, защото е загубил икономическата си жизнеспособност. Не може да се каже, че се е провалил в икономическото съревнование с капитализма. До 70-те години той успешно се развива с по-високи темпове от развитите западни държави и имаме тенденция на сближаването им. След това имаме забавяне, тъй като западните държави успяват преди него да започнат третата индустриална революция, но такъв процес е започнал и в Източна Европа и може да се очаква, че след неговото завършване би могло да има ново ускорение. Това се вижда и от примера на Китай, който успешно не само продължава своето съревнование с развитите западни държави, но и извършва преход към технологиите на третата индустриална революция." Усещаш ли тънкия момент "до 70-те години", после пропускат третата индустриална революция. Ами върви се състезавай с каруца срещу автомобил, колкото и да шибаш кончето, машината ще те изпревари. И още "това се виждало от Китай", да ама китай направи реформата си точно от началото на 80-те, когато разреши частната инициатива и нейният двигател изтегли икономиката му нагоре, а Брежнев и компания се целуваха и си раздаваха ордени през това време. Той, авторът си го знае, ама опитва.

Една визия за глобално управление на световната плутокрация, което де факто се осъществява и днес чрез силата на капитала изглежда по този начин: 1 процент от световното население притежава 48 процента от световното богатство, изчислено на $93,170 U.S. трлн. / или близо 5 пъти БВП на САЩ следващите 9 процента притежават 37 процента от това богатство или обобщено първите 10 процента са собственици на 85 процента от цялото богатство останалите 90 процента притежават 15 процента от богатството, като махнем сравнително тънкия слой на средната класа, за тези отдолу 80 процента остават по малко от 1 процент https://www.cnbc.com/2018/11/07/how-much-money-you-need-to-be-in-the-richest-10-percent-worldwide.html И сега парите, реалното богатство от икономиката, се акумулират най-вече през турбините на инвестиционните фондове, наричани от някои "банки в сянка" Първите 25 по големина инвестиционни фондове разполагат с активи над 30 трлн. долара, като първите 10 оперират с активи за 25 трлн. долара, а над 20 процента от тези 25 трлн. са само за първия, който има по-голяма инвестиционна мощ от Китай https://www.ipe.com/reports/special-reports/top-400-asset-managers/top-400-asset-managers-2018-10-years-of-asset-growth/10025004.article Богатството на горния 1 процент преминава през тези глобални машини на капитализация, същото важи и за следващите 19 % от богатите и част от средната класа

Само като офтопик и мое мнение: това ми се струва Парадокс 22 или Ахил и Костенурката: индивидуализмът и колективизмът са двете лица на една и съща човешка природа. Бъдещата глобална Мрежа на ИЕ в момента се разработва от свръхиндивидуалистични личности, подобни на Стив Джобс и Илън Мъск, които са заклети индивидуалисти, и се финансира от не по-малко егоцентрични мултимилиардери с вселенски огромно Его. Създаването на Мрежа за индивидуален контрол над всяка индивидуална мисъл и вплитането й в едно глобално интелектуално пространство е също толкова рисково за човешкия род, колкото оръжието за масово поразяване, атомната бомба, защото ще се контролира от подобни свръхиндивидуалисти, тя е тяхно творение, точно каквото са и световните капиталови и стокови борси. Но човечеството продължи да съществува и след откриването на атомното оръжие, това оръжие за масов геноцид даже елиминира Третата световна война и не от някакви хуманни подбуди, а от най-чист индивидуалистичен атавистичен инстинкт са оцеляване на индивидуално биологично ниво; защо човекът да не го направи отново и след интегрирането на човешкия интелект с глобален изкуствен интелект. Освен ако по някаква причина не реши да се самозаличи като еволюционен вид доброволно. Според мен, това практически е невъзможно, защото в реалността Ахил винаги настига Костенурката, освен в логически/релативисткия парадокс, където тя го изпреварва неизменно и това също е логически вярно.

Релативно погледнато, лапландец, това е напълно възможно. Проблемът с релативното мислене е, че го упражняват субекти, с индивидуална гледна точка и вродени по природа човешки слабости. От тази гледна точка марксизмът е релативно верен като теория с неговата основна идея за обществена собственост върху средставата за производство и премахването на частната собственост върху тях, както и премахването на експлоатирането на наемния труд. Но пак остава въпросът за индивида/индивидите/, който ще гарантира функционирането на такава система/обществена корпорация в отделна страна, група държави или глобално. И между теорията и практиката зейна непреодолима пропаст на човешкия фактор. Защото, ако всички средства за производство са обществена собственост, кой/кои индивиди/ ще разпределят и управляват ресурсите на тази собственост безкористно в обществен интерес и съществуват ли по принцип такива и каква е системата, изключваща злоупотреби, осъществявана от хора с вродени по природа слабости. Защото всички без изключения са такива, няма съвършени хора. Моето мнение по въпроса с рухването на Съветския блок е, че освен външните фактори, които се опитах да анализирам /технологично изоставане и погрешно насочен обществен ресурс в нерантабилна сфера на тежката индустрия, водещо до задлъжняване отвън/ двигателят на разпада и заличаването на тази система/пореден експеримент/ е човешкият фактор, тя бе разрушена от нейните администратори и охранители и то на най-високо ниво, отвътре по тяхна воля. Самите те пожелаха и инициираха унищожаването й, водени от личните си интереси, най-общо от тяхната страст към власт и пари. Може и да се крият зад други идейни мотиви, но това е основният двигател, според мен. Проблемът с утопичните модели е на личностно ниво. Той е като земното притегляне.

В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията. Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. http://socbg.com/2016/04/трите-фалита-на-нрб-за-които-дори-и-кос.html Това е най-голямата простотия, която съм чел за дефолт по дълга. Дори разгромената през ПСВ германия си плаща непосилните репарации до пълна хиперинфлация, само и само за да не бъде изолирана от кредитните пазари. Простотията на "финансовия експерт" е завоалирана, той практично премълчава третия фалит и цифрите при него, които доведоха да хиперинфлация през февруари 1997 до курс 1 долар за 2937 лева. Ако си бил малък тогава, аз помня, заплатата ми беше 15 долара месечно, и сутринта ако изкарах някой лев, веднага тичах до чейнчбюрото да го обърна в марка или долар, защото на другия ден щеше да е наполовина по-малко: http://www.prehod.omda.bg/page.php?tittle=Лев_-_долар_от_1991-2001&IDMenu=776&IDArticle=2166 Това са го преживявали малко страни в света, но доцент-финансовия експерт не пише за този фалит.

Това не е отговор: даваш ми два линка с пълни простотии написани в тях, аргументите в които не издържат логическо мислене на първокласник.

„През 1989, когато отново бях върнат като председател на плановия комитет за около два месеца, поисках справка от БНБ за състоянието на външния ни дълг, за да работя върху плана за следващата ни година, и тогава видях цифрата от 10.4 млрд. долара външен дълг.” Кирил Зарев, цитиран в „Тайните фалити на комунизма”, авт. Хр. Христов, изд. Сиела, 2007, стр. 316 Ето какво пише Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет на НРБ за вътрешния дълг, за източването на ДСК, за печатането на пари и за реалната заплата по време на комунизма: „Вътрешният дълг на държавния бъджет към банките /БНБ и ДСК/ възлиза на 26.5 млрд. лева. Формирането на бюджетните дефицити е водело до неконтролирана емисия парични знаци. Тегленето на влоговете от ДСК от спестителите се е покривало в недостигащата част с нова емисия на пари. Така например от началото на 1989 до 8 август с.г. са емитирани книжни пари на сума около 1.36 млрд лева.” Емил Христов, цитиран в „Тайните фалити на комунизма”, авт. Хр. Христов, изд. Сиела, 2007, стр. 356-357 1989 г.: БВП по текущи цени - 39579 млн. лева, 1998г.: БВП по текущи цени - 21577 млн. лева, Валутен курс за 1989г.: 1.817 лева за долар. НСИ,: "Основни макроикономически показатели", София, 1999 Любен Беров е министър-председател от 1992-1994. По негово време курсът на долар-лев официално е 28 лева, като в края на управлението му, когато подава оставка на 6 септември 1994 г. е 1 щатски долар за 60 лева. При външен дълг от над 10 млрд. долара при курс 60 лева за долар /600 млрд. лева/ и БВП от под 30 млрд. лв. и при наличието на вътрешен дълг от около 30 млрд. лева, тоест съотношение на дълг БВП 20:1 съвършено ясно е, че икономиката е фалирала, съотношението на дълг-БВП и в Гърция беше 3:1, когато тя стигна до дефолт, невъзможност да обслужва този дълг, България през 1994 вече е била надскочила това съотношение шесткратно, което резултира обаче ударно с хиперинфлация три години по-късно Няма нищо общо тук Студената война, става въпрос за задлъжнялост в чужда валута, която не може да се манипулира с печатане на местна валута и се стига да хиперинфлация, както в България, така и в СССР. Имаме класическо надуване на балон от свръхинвестиране в тежка промишленост, захранвана с полезни изкопаеми като нефт и въглища, надуване на този балон с концентриране на БВП до 70 % в него няколко десетилетия наред, което в крайна сметка при надценена възвръщаемост и достигане на съотношение дълг към производителност 3:1 резултира в хиперинфлация и фалит на цялата икономика на соцлагера.

Не искам да кажа това, ти си мислиш, че искам. Без статистика не можеш да продаваш и слънчогледови семки на сергия, но дерзай.

Няма значение кой конкретно е, говорим за Системата. Конкретната личност в нея не променя принципа й. Частната собственост /не лична/ и частната стопанска инициатива - това беше Рубикон, който страните от Съветския блок не поискаха да прекрачат, и когато решиха да го направят, беше много късно. Дън Сяопин каза "няма значение каква е котката - черна или бяла - важното е да лови мишките." и го направиха.

Държавен капитализъм, съгласен съм, но какво казва Краля-Слънце: "Държавата това съм Аз." Всички знаеха кой е Човека, в името и за благото на който се работеше.