Б. Киров

Има случаи при които и някои затворници тъгуват по затвора, защото навън животът е по-сложен и труден, познавам военни, които като се пенсионират, преживяват голям стрес при срещата си с "цивилизацията", където нещата не са така просто регламентирани като в казармата, дори Ремарк описва реакцията на концлагеристи от нацистки лагери, които не са желаели да излязат зад телените мрежи. Страхът от свободата.

Системата като икономика няма нищо общо със социалдемокрация, социализъм и марксизъм - тя беше феодална икономика /цялата собственост на номенклатурна класа от боляри с цар батюшка-секретар на партията на номенклатурата/. Не че не можеше да просъществува като Северна Корея, но беше отживелица като икономическа ефективност, нямаше никаква перспектива след ВСВ в този й застинал вид, каквито и вътрешни перестройки и реанимации да й правят номенклатурната класа; то затова втория ешалон от чекистите взе властта и първата му работа беше да забрани със закон КПСС, ако си спомняте тази подробност.

Като цяло Макрон се определя като центрист. Някои наблюдатели го описват като социален либерал, а други го наричат социалдемократ. По време на своето пребиваване във Френската социалистическа партия той подкрепя центристкото крило на партията, чиято политическа позиция се свързва с политиката на "третия път" на Бил Клинтън, Тони Блеър и Герхард Шрьодер и чийто водещ говорител е бившия премиер Manuel Valls. В миналото Макрон се е наричал социалист, но от август 2015 г. той се нарича центристки либерал. Той отрича обвиненията на критиците му, че е "ултралиберален" икономически. По време на посещението си във Ванде през август 2016 г. той каза, че не е социалист, а само служил в "ляво правителство". Той нарича себе си левичар и либерал в книгата си Революция. Оттогава Макрон е обявен за либертарианец със социално либерална гледна точка. Макрон е създал центристката политическа партия En marche с опит да създаде партия, която може прекрачва партизанските линии. Говорейки за това, защо е сформирал En marche, той каза, че има истинско разделение във Франция между "консерваторите и прогресивните". Политическата му платформа по време на френския президентски избори през 2017 г. той взаимстваше позиции както от дясното крило, така и от лявото крило, което доведе до позиционирането му като "радикален центрист" от Le Figaro. Макрон отхвърля термина "центрист", въпреки че политологът Люк Рубан сравнява платформата му с бившия президент центрист Валери Жискар д'Естен, който е единственият друг френски президент, избран на платформа на центристите. Макрон е сравняван с бившия президент Валери Жискар д'Естен поради способността им да спечелят президентски избори на центристка платформа и за техните подобни управленски стилове. И двамата бяха финансови инспектори, бяха им възложени отговорности за данъци и приходи, и двамата бяха много амбициозни да се кандидатират за президент, като показаха своята острота в началото на кариерата си и и двамата бяха възприемани като фигури на обновление във френския политически живот. Д'Естен дори сам каза през 2016 г., че е "малко като Макрон". https://en.wikipedia.org/wiki/Emmanuel_Macron Много интересна биография има: блестящ като интелект, великолепен като литератор и оратор, възпитаник на Йезуитски колеж, защитил дипломна работа върху Макиавели, препоръчан от Жак Атали https://en.wikipedia.org/wiki/Jacques_Attali за работа в инвестиционната банка на Ротшилд във Франция, станал благодарение на няколко блестящи придобивания от банката /Нестле и др./ мултимилионер, министър в социалистическото правителство, но близък до най-влиятелните банкерски кръгове вдясно, той е продукт на същите кръгове, според мен, които извадиха от шоубизнеса Доналд Тръмп.

В началото на 90-те празни магазини, в края на 90-те празни банкови сметки, това можеше да се снима

Дефицит на стоки имаше винаги - телевизор, цветен, и кола се купуваха със записвания, конфекцията беше ограничена, в плод-зеленчук и месарницата се пазаруваше с връзки, банани и портокали само за нова година и то в "показния", хайде сега да не изпадаме в пасторални спомени колко хубав е бил животът. В Съветския съюз беше още по-трагично отколкото в България, хората се редяха на дълги опашки стотици метри без да знаят какво са "пуснали" в магазина, просто се надяваха да купят нещо, това съм го виждал лично и не само аз. Но не е работата само в дефицитът, съществуваше огромна скрита безработица, тоест работеше се да го преместим от единия крачол в другия и да отчетем изпълнение на плановете. Раздути щатове до уродливи размери, огромна бюрокрация. Всичко това си беше факт.

Не мисля, че това е каша, повече ми изглежда на контролиран хаос: Това е конфигурацията на сегашния евро-парламент това е прогнозата на Политико /които почти точно познаха изборите в САЩ/ за следващия. Общо взето "погледнал се Илия пак в тия" - може да се формира управляващо мнозинство между партията на Макрон, либералите, социалдемократите и ЕНП, което е между 55-60 % мнозинство, сега това мнозинство е 62 %, без партията на Макрон, тя е новия балансьор. Според мен много зависи дали това мнозинство ще е стабилно от предстоящите избори в САЩ - в случай, че там се запази статуквото, то ще е стабилно; в случай на победа на демократическата партия ще се разпадне. Новата визия на интеграция с Африка, според мен, също следва инициативата на САЩ за по-големи инвестиции на континента с идеята да се блокира китайската инвестиционна инвазия там, но китайците имат предимство в инфраструктурните проекти и бързото предоставяне на финансови заеми, с които до голяма степен корумпират правителства и личности.

Има 60 главни стокови борси в света с обща капитализация 69 трлн. долара; между другото една от големите, но не най-големи 16 с капитализация над 1 трлн., е Московската стокова борса с капитализация над 447 млрд. долара /около 25 % от БВП на Русия/, в балканските страни само в Турция има сравнително значителна стокова борса. Според мен стоковите борси са двигателите на растежа на капитала, респективно принадената стойност от неговото инвестиране, защото където има стокова борса има инвестиране на меритократичен принцип, това е истинската реална конкуренция за жизнеспособността на фирмите, опериращи с капитал, там става гласуването с пари за тях. Да, стоковите борси не са безопасно място, нито пък интернет е такова, но те са необходимо за меритократичен растеж на икономиките място, без тях капитализма /а развития социализъм беше държавен капитализъм/ изпада в летаргия, вкостенява се и в крайна сметка изтича в канала, отнесен от конкуренцията.

Нищо лично, но не е коректен примера. Стойността на ресурса, примерно, за строителя е 150 К, той я продава на лицето Х за 200 К. Строителят е създал добавена стойност към стойността от 50 К, това е част от БВП. Лицето Х продава къщата за 250 К на лицето У, само или чрез посредник без значение, лицето Х създава от този имот добавена стойност още 50 К, върху която си плаща всички данъци, това вече е добавена стойност в областта на услугите /търговия/; лицето У прави някакви подобрения или се възползва от пазара на недвижимост и продава на лицето Зет къщата за 275К, то вече реализира добавена стойност 25 К, които също се облагат с данъци и влизат в БВП; Сумираме - 50 + 50 + 25 К = 125 К добавена стойност върху стойността от 150 К, тези 125 К влизат в БВП, а не 725 К, както пишете вие; при това първите 50 К от строителя са производствена дейност, вторите 75 К са от услуги, сделки с имоти "Облага се разликата между цената на продажбата и цената на придобиване на имота. Понякога имотът е купен много отдавна и съответно цената остава твърде ниска спрямо днешните реалности, или пък не можете да докажете покупната цена с документи. Тогава се облага разликата между продажната цена и данъчната оценка. От така определения доход се приспадат 10% присъщи разходи и едва тогава се изчислява дължимият данък в размер на 10%. Примерно – ако сте продали имот на стойност 100 000 лв., който е придобит за 70 000 лв., то реализираният доход е 30 000 лв. Присъщите разходи са 3 000 лв. (10%). Облагаемият доход остава 27 000 лв. Дължимият данък от 10% е съответно 2 700 лв." https://investtime.bg/blog/%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B6%D0%B8%D0%BC%D0%B8-%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%8A%D1%86%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B6%D0%B1%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%82/ В методиката за изчисляване на БВП услугите, в това число търговията, са голям дял, в развитите икономики над 60-70 % от БВП се формира от услуги, а не от производство, в България също е голям дял: https://ime.bg/bg/articles/v-bylgariya-nishto-ne-se-proizvejda/ Виждате тук, в официалната статистика на НСИ, сделките с недвижими имоти заемат 10.3 % от БВП на България през 2017, индустрията е 24.1 %, строителството 14.1 %, тоест строителството и сделките с имоти са повече като БВП от индустрията. Това че в "реалния социализъм" статистиката не е отчитала продажбите като принадена стойност, не означава, че те не са същестувували обективно като такива - държавният домостроителен комбинат е строил един апартамент за 5000 лева себестойност, примерно, но го е продавал на гражданина Х за 12 000 лева, ерго БВП на соц.държавата е нараствал от тази сделка с 7000 лева, тя е принадена стойност за държавата-собственик. За борсите е съвсем друга тема, там също може да се пише много.

Има една особено важна причина за кризата в съветската икономика от втората половина на 80-те, която остава в сянка, но според мен е в основата. Това е достигането на световен пик в добиването на нефта и огромната зависимост - външна и вътрешна - на съветската икономика от нефта и производните му продукти. Във вътрешен план тежката индустрия, която дава 75 процента от целия БВП, енергийно основно е била базирана на добива на нефт. Във външен план достъпът до конвертируема валута /долари, защото от 70-те години нефтът се търгува само в долари/ също е зависимо от количествата на износа на нефт и от международните цени на нефт. Тази графика нагледно илюстрира тоталната зависимост на съветската планова икономика от количествата на добивания нефт както във вътрешен план, така и във външен, червените колонки индикират износа през годините, сините добива, съответно вътрешното потребление. През 70-те години лесното добиване на нефт на територията на СССР в общи линии приключва, трябвало е да се правят все по-скъпи инвестиции за дълбоко сондиране и внос на западни технологии за целта. Вносът е зависел от наличието на западна валута, а над 50 % от целия износ на СССР по второ направление е въглеводороди. През 80-те години обаче страните от ОПЕК рязко вдигат производството и цената на нефта пада двойно след 1986. Точно тогава съветската икономика преживява нефтен шок - от една страна им се налага да правят все по-големи инвестиции за добив на нефт, от друга приходите им отвън от износ на нефт падат двойно, от трета бълващата тежка промишленост на плановата икономика иска все повече енергия, тоест нефт, който се добива все по-скъпо. Ситуацията е класическа криза с надуване на балон, в случая нефтения балон, който поглъща най-големите инвестиции в СССР, но дава все по-малка възвръщаемост. Надуването до спукване на този балон съвпада с годините на разпада на СССР - края на 80-те и началото на 90-те. 55 млрд. щатски долара външен дълг през 1990 г. по разменния курс за рубла долар, определен от ЦБ тогава от 27 рубли за един долар и означавал, че да закупи тези пари от външните борси СССР е трябвало да отпечати 1500 млрд съветски рубли, след като целият му брутен продукт е бил по официален курс около 1500 млрд. съветски рубли; класически финансов балон, който е бил решен с пускането на инфлационната машина на печатницата на пари; ситуацията се утежнила още повече от стагнацията на плановата икономика, блокирана от скъпата цена на енергията и невъзможността й да произвежда достътчно стоки, за да се купуват с огромния излишък на фиатни пари печатани от въздуха. Всичко това рефлектира като спукване на балона през 90-те. Трябва да се има предвид и факта, че през 1988 СССР задължава страните членки от СИВ да си плащат съветския нефт в твърда валута, а не в преводна рубла - това води до ефекта на доминото и в техните икономики, фактически ги изправя пред банкрут заради скъпата енергия /нефт/ и дизентеграцията на СИВ следва.

Ето фиксираната статистика за икономиката на СССР от 1991, каквато е била в цифри, ще направя само няколко коментара след нея: Общ преглед: Първите шест години преструктуриране (икономическо и политическо преструктуриране) подкопават институциите и процесите на съветската планова командна икономика, без да ги заменят с ефективно функциониращи пазари. При липсата на ефективна пазарна дисциплина, резултатът е изчезването на стоки с ниска цена, прекомерното увеличение на заплатите, още по-голям обем недовършени строителни проекти и като цяло продължаващата икономическа стагнация. Режимът на Горбачов е направил поне четири сериозни грешки в икономическата си политика през тези шест години: 1. непопулярната и краткотрайна кампания за алкохол; 2. рязко намаляване на вноса на потребителски стоки; 3.неспособност да се действа решително за приватизацията на селското стопанство; 4.натрупването на масирано количество от неизразходвани рубли в ръцете на домакинствата и предприятията. Режимът се колебаеше да изпълни редица амбициозни предписания за икономическа политика, предложени от водещи икономисти и политически лидери. Плановете варират от предложенията за (а) бърза пазарна реформа на икономиката; б) постепенно въвеждане на пазарна икономика; в) период на подготовка, за да се осигури стабилна основа за бъдещо преминаване към пазарна реформа; и (г) връщане към дисциплинирано централно планиране и разпределение. Икономиката, разпъната между две системи, страда от още по-големи несъответствия между това, което се произвежда, и това, което ще служи на интересите на предприятията и домакинствата. Междувременно проблемите, свързани с националността, изместват регионалните модели на икономическа специализация и представляват допълнителна сериозна заплаха за перспективите за растеж през следващите няколко години. Според официален съветски статистически доклад БНП е намалял с 2% през 1990 г., но реалният спад е значително по-голям. Каквато и да е цифровата загуба, тя не обхваща нарастващите несъответствия в икономиката, доказани от все по-празни рафтове, по-дълги опашки, увеличени бартери и широко разпространени стачки. БВП: приблизително 2,660 милиарда щатски долара, на глава от населението 9,130 долара; темп на реален растеж - 2.4% до - 5.0% /това не са тирета а минус/(1990 г. въз основа на реконструкция на официалната съветска статистика); Забележка - поради пълен хаос в съветския икономически и статистически контрол, оценката подлежи на още по-голяма несигурност, отколкото в предишни години; Доларовата оценка оценява най-вероятно преувеличен съветски БВП до известна степен поради непълното занижени критерии за качество, тесен асортимент и ниски характеристики на съветските стоки и услуги; - 2.4% растеж е базиран на прилагането на обичайните методи за оценка на ЦРУ, докато - 5,0% цифрата е коригирана поради условията, които се влошиха рязко през 1990 г. Инфлация (потребителски цени): 14% (1990 г.) Бюджет: приходи 422 млрд. Рубли; разходи 510 млрд. рубли, включително капиталови разходи от 53 млрд. рубли (1990 г.) Износ: 109.3 милиарда щатски долара (f.o.b., 1989); стоки - петрол и петролни продукти, природен газ, метали, дървесина, селскостопански продукти и голямо разнообразие от промишлени стоки (предимно капиталови стоки и оръжия); партньори - Източна Европа 46%, ЕС 16%, Куба 6%, САЩ, Афганистан (1989) Внос: 114,7 милиарда щатски долара (c.i.f., 1989); стоки - зърно и други селскостопански продукти, машини и оборудване, стоманени продукти (включително тръби с голям диаметър), потребителски стоки; партньори - Източна Европа 50%, ЕК 13%, Куба, Китай, САЩ (1989) Външен дълг: 55 млрд. Долара (1990 г.) Промишлено производство: темп на растеж - 2.4% (1990 г.) Индустрии: диверсифицирани, високо развити капиталови стоки и отбранителна промишленост; сравнително по-слабо развити индустрии за потребителски стоки Селското стопанство: представлява около 20% от БНП и работната сила; производство, основано на големи колективни и държавни ферми; неефективно управление; широка гама от култури с умерен климат и добитък; третият по големина производител на зърно след САЩ и Китай; недостиг на зърно, маслодайни семена и месо; световен лидер в производството на дървесина; годишният улов на риба сред най-големите в света Незаконни наркотици: незаконен производител на канабис и опиев мак, предимно за вътрешно потребление; правителството е започнало програма за ликвидиране и контрол на отглеждането; използвана като страна за трафик на незаконни наркотици в Западна Европа Икономическа помощ: донор - разширен за слабо развитите страни (1954-89), 49,6 млрд. Долара; и за други комунистически страни (1954-89), 154 млрд. долара Валута: рубла (множествено число - рубли); 1 рубла (R) = 100 копейки Валутни курсове: рубли (R) за US $ 1--0.580 (1990); бележка - от 1 април 1991 г. официалният обменен курс остава административно определен; не трябва да се използва статистически за конвертиране на национални рубли в долари; през ноември 1990 г. СССР въведе търговски курс от 1,8 рубли към долара, използван за счетоводни цели в рамките на СССР и който все още е в сила на 1 април 1991 г .; на 1 април 1991 г. СССР въведе нов валутен пазар за чуждестранни дружества и физически лица; цената ще бъде фиксирана два пъти седмично въз основа на търсенето и предлагането; към 4 април 1991 г. ставката е 27,6 рубли спрямо долара; Съветските граждани, пътуващи в чужбина, са ограничени да купуват по 200 долара на година при преобладаващи цениИнфлация (потребителски цени): 14% (1990 г.) https://www.theodora.com/wfb1991/soviet_union/soviet_union_economy.html Моят коментар към тези цифри: при официален курс US $ 1--0.580 (1990) и реален пазарен 27.6 рубли за 1 долар това е тотално рухнала и финансово фалирала икономика още през 1990 /рублата е фалирала валута/ забележете - 14 процента инфлация, през следващите 10 години инфлацията удря 140 процента Бюджетни разходи 510 млрд рубли, при положение, че това е по официален курс, по този курс БВП е около 1000 млрд. рубли, при това дефицит над 10 процента Отрицателно търговско салдо В доклада не е отразено, но през тази година в ЦБ има 2-3 млрд долара резерви, а външният дълг е 55 млрд. По същото време върви бързо печатане на пари, в хората има между 300 и 500 млрд. рубли, с които те няма какво да си купят стоки

1. Либералната геоикономическа стратегия Либералната геоикономическа стратегия е стратегия на "краткосрочна отбрана, дългосрочна атака". При нея капиталовите и ресурсни потоци се контролират от пазарните сили. Чрез механизма за печалба, пазарите естествено ще насочат капитала към най-богатите на капитали сектори и пазари и ще разпределят капитала в съответствие с най-способния да направи печалба от своя капитал. Поради това фирмите се интересуват от непрекъснато насочване към богатите на капитали сектори, богатата на капитали позиции по веригата на създаване на стойността в тези сектори и богатите пазари. В дългосрочен план това създава хиперконкурентна икономика, която естествено ще доминира в икономическите сектори и пазари, като носи значителни геоикономически и геополитически ползи за държавата. Държавната подкрепя в тези фази следва да се състои главно като намесата за ограничаване на пазарни трудности, тоест предоставяне на обществени блага и инфраструктура, както и напреднали изследвания в области, в които пазарът все още не е развит. Моля, имайте предвид, че една либерална геоикономическа стратегия не означава държава, която се отказва от всякакъв контрол върху пазара, а ролята на държавата става първостепенна роля във фазата на създаване на условия за съответните стратегически сектори. Това е така, защото либералната стратегия се основава на свободни и справедливи пазари: всяка фирма, без значение колко хиперконкурентна е, може да се конкурира в условия на свободен пазар без измама. Следователно държавата трябва да използва средствата за регулиране, с които разполага, за да създава, прилага и актуализира набор от правила, които биха увеличили ефекта от либералната й стратегия: вътрешно трябва да насърчава развитието на такива неща като конкурентоспособност, свободно движение на капитали и труд и др., като използването на стандарти за насърчаване на иновациите и модернизацията в икономиката. Външно - което е по-важното - държавата трябва също така да настоява, че единственият начин другите да се конкурират на равна основа е да спазват правилата на държавата. В идеалния случай изборът за конкурентите е да се откаже от геополитическата си победа в държавата в замяна на участие в икономическата динамика на самата държава-домакин или да се откаже и загуби в дългосрочен план от един благословен пазар. По този начин държавата не бива да се колебае да създаде защитен пазар, който да ограничава нереформираните конкуренти, като в същото време не бива да се отклонява от финансовата подкрепа за собствените си компаниии, което е неблагоприятно за външния им конкурент. Този проект може да се разглежда като версия на предложените транс-тихоокеански и трансатлантически партньорства за свободна търговия, които се стремят да създадат блок за свободна търговия, принуждаващ геополитическите конкуренти или да приемат западни икономически и геополитически норми, или да не могат да се възползват от западните пазари. Либералната стратегия е доста проста, но не и без недостатъци. Ключът е в това, че в либералната стратегия държавата има ограничен контрол над посоката на движение на капитала. На практика държавите запазват много инструменти за стимулиране на пазарните сили в желаната геоикономическа посока, но като цяло те имат малък контрол върху това къде отива специфичният капитал. Това, разбира се, се превръща в проблем, когато става въпрос за бедните, но стратегически важни сектори и пазари, където липсата на пазарен интерес създава вакуум, който по-малко съзнателен опонент може да използва. Свободните пазари са средство, а не цел и трябва да бъдат ограничавани, когато се намесват други геоикономически или геополитически цели. Номерът при тази стратегия е да се намери златно сечение, където най-ефективните фирми започват офанзива благодарение на здравословните пазарни сили и са защитени от по-малко ефективните и нечестно играещи чрез държавна намеса. 2. Геоикономическа стратегия на планирано развитие Контрастът с либералната стратегия е планирана стратегия за развитие, която се практикува в икономиките на Германия и Източна Азия. Тук държавата насочва капитала към привилегированите "национални шампиони", насочва ги към конкретни цели и ги подкрепя, за да могат да запазят позициите си в дългосрочен план. Накратко, това е стратегия на „краткосрочна офанзива, дългосрочна отбрана”. Стратегията за планирано развитие е особено важна, когато свободният пазар не желае или не е в състояние да постигне геоикономически цели. Видяхме как пазарите могат да игнорират геополитически значима, но бедна на капитал територия. В бедните, слабо развити страни, пазарите може дори да не са в състояние да концентрират капитала, за да постигнат значителен икономически растеж. Следователно намесата на правителството е алтернатива. Средствата се използват широко, за да захранят избрани шампиони с капитал. Пазарите с външна и вътрешна защита позволяват на шампионите да извличат възможно най-голям капитал от обществеността. Пряката държавна подкрепа ще бъде финансирана чрез данъчно облагане или с отрицателен режим на реални лихвени проценти при капитализирането на тези фирми шампиони. Това превръща спестяванията на населението в използваем за тях капитал. И в двата случая държавата потиска вътрешното потребление и прехвърля спестените пари като инвестиции към тези фирми. В замяна на подкрепата, шампионите трябва да следват насоките и целите на държавата за конкретни отрасли. Компетентната бюрокрация ще постави цели да фокусира капитал в богати на капитали или геоикономически значими сектори, които са в рамките на технологичните граници на шампионите. И тъй като шампионите не могат да разчитат на депресирания вътрешен пазар, за да продават стоките си, те трябва да изнасят в чужбина продукцията си, което в случая на Източна Азия означаваше износ за САЩ. Предвид многото предимства на своите източници за капитализиране, шампионите могат сравнително лесно да елиминират фирмите-конкуренти на таргетирания от тях пазар и бързо да станат доминираща сила в техния сектор. Печалбите, които те реализират, ще бъдат използвани за инвестиране в собственото им развите и за развитие на веригата на добавената стойност, или ще бъдат върнати на държавата, която ще използва парите, за да подхранва друг свои фирми или собствения си бюджет. С подходящо държавно финансиране и лидерство, повечето шампиони лесно могат да доминират в сегментите на веригата на стойността въз основа на ценово предимство. Но така създадените шампиои на чужди пазари винаги са уязвими от политически или пазарни събития, които могат да ги изместят оттам много бързо. Следователно, за да се запази позицията на държавата в този сектор, фирмата трябва да продължи да получава постоянна подкрепа, докато се опитва да се качи нагоре по веригата на стойността. Необходима е известна степен на иновации, за да се движи по веригата на стойността. В дългосрочен план това изисква държавата да инвестира допълнителен капитал в създаването на необходимите знания и образователни структури; междувременно националните шампиони могат да се конкурират помежду си за субсидии или заеми, премахвайки тези, които са непригодни за процеса. Освен това държавата може да подкрепи своите шампиони чрез принудителен трансфер на технологии и индустриален шпионаж, за да бъдат в крак с последните новости. Повторете този цикъл достатъчно пъти и в крайна сметка шампионът ще достигне до мащаб и позиция на веригата на стойността, в която може да започне да реализира реални печалби и да започне да допринася за държавната хазна. Метеоритният възход на Япония, Южна Корея и сега Китай е доказателство за силата на този план. Но той има и очевидни недостатъци: Първо, намесата на правителството в такъв мащаб и време създава значителни пазарни изкривявания. Трябва да се очаква кронизъм и неефективност, но за да се увеличи капиталът, да се стимулират шампиони, държавите или ще поемат огромен дълг, или ще манипулират валути и капиталови потоци, за да получат реалните лихвени проценти, които искат. И едва няколко държави успяха да се противопоставят тези опасности: от японския балон на активите в края на 80-те до азиатската финансова криза от 1997 г. до днешните китайски дългови задължени, това е цевана на създаването на такива фирми шампиони в свръхтежка категория. Ключовата стъпка в тази стратегия е правителствата да получават капитал чрез износ на чужди пазари. Всъщност фокусът на либералната стратегия на „свободните и справедливи пазари“ се противопоставя точно на такъв вид стратегия. По време на Студената война САЩ толерираха практиките на Япония и Южна Корея, защото техният растеж им носеше висока геополитическа печалба. Това не важи за Китай и съответно толерантността на САЩ се изчерпва. Не е ясно дали планираната стратегията за развитие ще бъде толкова успешна в една по-малко безусловно отворена търговска среда. Освен това държавата не може да пренебрегва икономическата логика толкова дълго, за да не се върне най-сетне болезнено в реалността под формата на икономическа криза.

Съгласен съм, вероятно това е най-вероятната развръзка и на тази поредна криза от 2008, тоест на благополучното за световната икономика излизане от нея и нов ръст на икономиката. Такъв сценарий виждат повечето професионални анализатори на пазарите, това е преобладаващото мнение. Рей Далио, например, прогнозирайки този ход на нещата, все пак, предупреждава за един опасен потенциално момент след 2-3 години, когато предстоят плащанията на консолидирания дълг на САЩ, емитирането на около 1 трлн. държавни ценни книжа за тази цел и евентуалното покачване на лихвите, той казва в редица свои изявления, че това ще бъде критично важен момент, за да не се подхлъзнат САЩ и целият свят към дълбока рецесия, популизъм и война. Макар че не е към темата пряко, изкушавам се тук да постна една доста дълга статия от непрофесионален и обвързан пряко с медиите автор, той е блогър, пишещ единствено от свое име, затова има напълно независим и неконвенционален поглед, но според мен поставя интересни гледни точки: The Beginning of the End of the Dollar Richard (Rick) Mills, AheadoftheHerd.com, His articles have been published on over 400 websites, including: WallStreetJournal, USAToday, NationalPost, Lewrockwell, MontrealGazette, VancouverSun, CBSnews, HuffingtonPost, Beforeitsnews, Londonthenews, Wealthwire, CalgaryHerald, Forbes, Dallasnews, SGTreport, Vantagewire, Indiatimes, Ninemsn, Ibtimes, Businessweek, HongKongHerald, Moneytalks, SeekingAlpha, BusinessInsider, Investing.com, MSN.com and the Association of Mining Analysts. Може ли наследството на Тръмп да е нещо, което малцина някога са предричали: Началото на края на долара? На икономическия фронт обаче изглежда, че Тръмп прави всички правилни неща. Dow беше на най-високото си ниво от 26,616.71 през януари, малко повече от година след встъпването в длъжност на Trump. Американският долар е силен, безработицата е на най-ниското си ниво от 20 години, фондовата борса е във възход и Федералният резерв смята, че нещата се развиват толкова добре, че е готов да премине по-високи лихвени проценти. Защо доларът в САЩ се е справил добре? Предимно поради голямото търсене на американски държавни ценни книжа. През май чуждестранните инвеститори закупиха около 26 млрд. долара държавни ценни книжа, водени от страха от търговска война и нерешителния резултат от изборите в Италия. Те бяха привлечени и от по-високите доходности на облигациите, които достигнаха седемгодишен връх през май. Двете държави най-големи държатели на американски съкровищни бонове, Китай и Япония, увеличиха покупките си. Германия е купила американски ценни книжа с 12 млрд. долара повече през миналия месец в сравнение с предходния. Въпреки това Русия продаде 84% от държавните ценни книжа с дълг на САЩ между март и май 2018, оставяйки само 14,9 млрд. долара в резервната си сметка, за сравнение Русия имаше американски ценни книжа за 102 млрд. долара през декември 2017 г. (виж графиката по-долу). Разпродажбата е отговор на тежките санкции, наложени от САЩ на най-близките сътрудници на руския президент Путин и фирмата Русал, който произвежда 7% от алуминия в света. Дъмпингът на американските държавни ценни книжа от Русия предизвика едва ли вълнение сред официалните лица и политиците на САЩ, които знаят, че тази страна притежава само една десета от държавните ценни книжа, притежавани от Китай, която има най-много в сравнение с всяка друга държава, 1,2 трилиона долара. Но това повдига въпроса, какво ще се случи, ако Китай започне да продава държавни ценни книжа на САЩ? Търговската война с Китай не върви добре и доказателствата показват, че Китай не се нуждае от САЩ толкова, колкото САЩ си мислят. Китай затопли отношенията си с Русия чрез енергийни сделки и купува ирански петрол, въпреки санкциите на САЩ. Неговата инициатива „Един пояс, Един път“ е от ключово значение за китайския план за упражняване на китайска хегемония и създаване на търговски блок, без да е необходимо да търгува с бившите си врагове - САЩ и Европа. В крайна сметка Китай може да спре да купува въобще съкровищни бонове на САЩ. Как това ще се отрази на щатския долар? И още по-важно, как САЩ ще финансират дълга си в размер на 21,476 трилиона долара, ако движението срещу T-bill се разпространи и пазарът за тях пресъхне? Тук ще проследим произхода на долара и неговата следвоенна хегемония като световна резервна валута, до сегашното му болезнено състояние. Дали американският долар заслужава да бъде резервната валута или по думите на бившия френски финансов министър и бъдещия президент Валери Жискар д'Естен, трябва ли той да продължи да се радва на „прекомерната си привилегия“? Ние не мислим така. Тази статия ще обясни защо. Раждането на долара като резервна валута През юли 1944 г., когато съюзническите войски напредваха в Нормандия, за да освободят Париж, делегати от 44 държави се срещнаха в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, и се съгласиха да „обвържат“ валутите си с щатския долар, единствената достатъчно силна валута, за да отговори на нарастващите изисквания за международни валутни сделки. На заключителния банкет събралите се делегати станаха и изпяха „'For He's a Jolly Good Fellow/Защото Той е весел приятел“. Въпросният "приятел" е Джон Мейнард Кейнс, лидер на британската делегация и интелектуален вдъхновител на Робърт Кътнър, авторът на решенията взети на конференцията. Това, което направи долара толкова привлекателен, че да се използва като международна валута, световната резервна валута, беше всеки долар да се основава на 1/35 унция златото (35,20 долара за тройунция), а златото да се съхранява в Държавното съкровище на САЩ. Не беше научен един много стар урок, който дсе повтаря отново и отново през цялата парична история: когато правителството, всяко едно правителство, се окаже под финансов натиск, то не може да устои на отпечатването на пари и така девалвирайки валутата си, да плати своите дългове. Лондонски златен пул САЩ започнаха да изнасят все по-големи и по-големи количества долари в чужбина, за да финансират нарастващите си търговски дефицити. Прекомерното количество на американските долари, държани в чужбина, започна да застрашава златните резерви на САЩ - не забравяйте, че американските долари трябва да могат да бъдат изплатени в злато - и световното търсене на злато се покачваше. В края на 50-те години златните резерви на САЩ започнаха да намаляват бързо. 1958 година бе първата година, в която чуждестранните централни банки упражниха правата си за конвертируемост в значителни суми и върнаха доларите си за злато, като поискаха това да се повтори с още 9% от доларовите им запаси през 1960 г. През октомври 1960 г. паническото изкупуване доведе до повишаване на цената на златото до над 40 долара за унция. Федералният резерв на САЩ направи нощно спешно заседание. Според съставения план, Банката на Англия трябваше незабавно да наводни пазара на злато с достатъчно доставки, за да намали и стабилизира цената на златото. Така САЩ съвършено ясно показваха, че спирането на изтичането на неговите златни резерви и обезценяването на неговата валута спрямо златото са огромен приоритет. След това САЩ, Английската централна банка и централните банки на Западна Германия, Франция, Швейцария, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург създадоха консорциум за продажби на злато, за да предотвратят покачването на пазарната цена на златото над 35,20 долара за тройунция.Този консорциум е известен като Лондонският златен пул. Банките-членки трябваше да предоставят всяка една от тях своя златна квота в централния лондонски златен пул; Федералният резерв на Съединените щати щеше да съпостави техните събрани вноски унция по унция с количеството на доларите емитирани от него. Това означаваше, че доларът сега щеше бъде подкрепен не само от златото във Форт Нокс/мариканския трезор/, но и от златото на всички останали членове на пула. В началото на 1962 г. Банката на Англия, агентът за покупка / продажба на консорциума, чрез Лондонската борса за злато, купуваше злато на дъното и продаваше на върха, за да ограничи лимитира цената му. До 1968 г. близо 80% от новодобивното злато преминаваше през Лондонската борса за злато, Лондон е водещият световен пазар на злато. Лондонскиат Gold Fix беше ежедневен сутрешен ритуал от септември 1919 г. - Gold Fix в15:00 ч. беше въведен през 1968 г., за да съвпадне с откриването на американските пазари. Въпреки кубинската ракетна криза и нарастващото напрежение между Москва и САЩ, цените на златото останаха доста стабилни; Лондонският Златен Пул бе успешен. Край на златния стандарт С инцидента в залива Тонкин в края на 1964 г. и ускоряването на войната във Виетнам през 1965 г. военните разходи на САЩ експлодираха. Това се усложни от разходите на президента Линдън Б. Джонсън за неговата програма Great Society която разчиташе на увеличаване на данъците. До 1965 г. Лондонският Златен Пул продаваше повече злато, като потискаше покачването, сато купуваше все по-малко. Великобритания обезцени лирата стерлинги в края на 1967 година. Нарастващата финансова тежест в началото на 1968 г. на Виетнамската война - заради офанзивата Тет и съгласието на президента Джонсън с предложеното от генерал Уестморланд увеличаване на войските - доведе до нов натиск върху долара. Тъй като Джонсън се отказва да повиши данъците, за да плати за по-рано предприетите социални реформи и за войната във Виетнам, САЩ вече се сблъскват със значителен дефицит на платежния баланс. За малко повече от месец Лондон продава близо 20 пъти повече от обичайното си количество злато, над 1000 тона. Франция отпадна от пула, за да изпрати доларите си обратно в САЩ - за да ги замени за злато, а не за държавен щатски дълг. Търсенето на злато рязко скочи. Лондон продаваше по 100 тона злато за един ден, 20 пъти повече от средното. Консорциумът заяви, че "Лондонският Златен Пул потвърждава решимостта си да подкрепи пула при фиксирана цена от $ 35 за унция". Председателят на Федералния резерв Уилям Маккеси-Мартин заяви, че САЩ ще защитят 35 долара за унция каквото и да им струва това". Няколко самолета натоварени със злато бяха спешно изпратени от Лондон за САЩ. Търсенето на злато продължи да ескалира, въпреки че лондонския Gold Pool продава 175 тона само за един ден, а на следващия ден продава допълнителни 225 тона. Това прекърши гръбнака на Лондонския Златен Пул. Членовете му бяха изтощени от източването на златните резерви на своите страни, за да плащат повече за война на САЩ във Виетнам и политиките на САЩ за социални реформи. По искане на членовете на Лондонския Златен Пул, кралицата на Англия обяви петък, 15 март, за празник на банките. Пазарът на злато в Лондон остава затворен за две седмици и лондонският Gold Pool е разпуснат. Джонсън бе принуден да отмени решението си да изпрати стотици хиляди американски войски, за да смаже съпротивата на Виетнам - вместо това той започна мирни преговори. На света бе обявена „"two-tiered“ цена за златото - официалната цена от 35,20 щ.д. ще остане за сделките на централните банки, свободният пазар може да намери своята цена. Лихвените проценти на ФЕД, които на 25 октомври 1967 г. бяха паднали до 2,00%, се повишиха до 5,13% на 15 март 1968 г., в деня, в който златният лондонски пул се срина. Тъй като дефлационните мерки на Федералния резерв влязоха в сила, процентът на краткосрочната лихва определяна от него се повиши до 10,50% през лятото на 1969 г. Дългосрочният лихвен процент също се повиши, но в по-малка степен. На 6 септември 1967 г. доходността за 10-годишните облигации на правителството на САЩ падна до 5.20, но все още доста над нивото от около 4%, преобладаващо през първата половина на 1960-те ... На 29 декември 1969 г. доходността на дългосрочните държавни облигации достигна 8.05%. Тъй като лихвените проценти, както дългосрочни, така и краткосрочни, бяха на такива високи нива, най-накрая търсенето на злато прекъсна, а цената на долара към златото падна до около 35 долара за унция до 1970 г. За момента обменният стандарт долар-злато бе спасен. През февруари 1970 г. цената на златото на Лондонската борса беше средно $ 34.99. На 15 август 1971 г. президентът на САЩ Никсън сложи край на конвертируемостта на долара в злато. След като златото най-накрая беше демонетизирано, Федералният резерв и централните банки в света вече нямаха нужда да защитават своите златни резерви и фиксирана доларова цена на златото. Ерата на Бретън Уудс приключи. Разбирайки, че САЩ и останалата част от света ще се нуждаят от много петрол и че Саудитска Арабия иска да продава своя петрол на най-голямата икономика в света /САЩ/, Никсън и Саудитска Арабия постигнаха споразумение в 1973, кспоред което саудитския петрол може да бъде закупуван само в щатски долари. Това предизвика незабавно и силно глобално търсене на доларите. "В средата на 70-те години американската система за глобална икономическа хегемония претърпя драматична промяна. Ценовият шок на петрола от 1973-1974 и 1979 г. внезапно създаде огромно търсене на плаващия долар. Всички имролтиращи петрол страни, от Германия до Япония и Аржентина, бяха изправени пред проблема как да придобият експортни долари, за да платят скъпите си сметки за внос на петрол. Повишаването на цената на петрола заля ОПЕК с долари, които далеч надхвърлиха вътрешните нужди от инвестиции, и следователно бяха категоризирани като "излишни петродолари". По-голямата част от тези петролни долари се върнаха в лондонските и нюйоркски банки, където започна нов процес на парично рециклиране на петродоларите. През 1974 г. помощникът на американския държавен секретар на финансите Джак Ф. Бенет и Дейвид Мълфорд от базираната в Лондон Eurobond firm на White Weld & Co започнаха работа по механизма за справяне с излишъка от петродолари на ОПЕК. Кисинджър, Bennett и Mulford помогнаха за организирането на тайната финансова договореност с Monetary Agency (SAMA) на Саудитска Арабия, която трансформира високите цени на петро-доларите от 1973-1974 г. в пряка полза на банките на Федералния резерв на САЩ и на Bank of England. Въпреки финансовите неочаквано високи печалби от банковите и петролните конгломерати на САЩ / Великобритания, които „управляваха рециклирането на петродоларовите потоци“, повечето американци смятат петролните шокове от 1973-74 г. за особено болезнен период на висока инфлация и дълги опашки на всяка бензиностанция. В Третия свят тези високи цени на петрола създадоха огромни заеми от Международния валутен фонд - дълговете трябваше да бъдат изплащани изцяло в долари. До 1975 г. всички членове на ОПЕК се съгласиха да продадват петрола си само в щатски долари, като по този начин въведоха периода на американската "петродоларна" хегемония, което продължава и до днес. Какво е "прекомерна привилегия"? През 60-те години френският политик Valéry d'Estaing се оплаква, че Съединените щати и неговите износители се радват на „прекомерна привилегия“ поради статута на долара като световна резервна валута. В това имаше резон. Тъй като доларът е и е световната валута, САЩ могат да заемат по-евтино, отколкото биха могли по друг начин (с по-ниски лихвени проценти), американските банки и компании могат удобно да правят трансгранични бизнес, използвайки собствена валута, а когато има геополитическо напрежение в света централните банки и инвеститорите купуват американските държавни ценни книжа, поддържайки долара силен и САЩ изолирани от конфликта. Правителство, което заема в чужда валута, може да фалира; не такъв случая, когато едно правителство заема от чужбина в собствената си валута. Доларът е най-важната разчетна единица за международната търговия, основен посредник за размяна при международни транзакции и резерва валута за централните банки. Федералният резерв е кредитор от последна инстанция, както при финансовата криза от 2008—2009 г., и доларът е най-често срещаната валута за задгранични заеми от правителствата и бизнеса. Уолстрийт генерира значителен доход от продажбата на банкови услуги в щатски долари на останалия свят и САЩ управлява най-важните системи за сетълмент в света, позволявайки му да наблюдава и ограничава средствата, използвани за незаконни дейности. Бари Айхенгрийн, автор на "Прекомерната привилегия: Възходът и падането на долара и бъдещето на международната валутна система", определя три уникални атрибута на долара, които няма никоя друга валута. Както е цитирано от DW, атрибутите са: Размер: Поради размера на САЩ и неговата икономика, има повече налични долари в сравнение с други валути. Стабилност: Ценните книжа на САЩ исторически са оценени като сигурен финансов инструмент, подкрепян от правителството на САЩ, което плаща сметките си навреме. Ликвидност: американските държавните ценни книжа могат лесно да бъдат закупени и продадени, без да губят голяма част от стойността си, като се има предвид постоянната сила на долара. Пазарът на държавни ценни книжа на САЩ се счита за най-ликвидния финансов пазар в света. Как доларът губи привилегията си Докато присъстващите на конференцията от Бретън Уудс през 1944 г. предвиждаха долара да се радва на тези предимства завинаги, реалността е, че зелените пари отслабват от известно време. От времето на създаването на Федералния резерв през 1913 г. доларът загуби 95% от стойността си. (Виж графиката по-долу). Преди повече от сто години един долар струваше един долар; през 2013 г. той е оценен на 5 цента, останалата му стойност е подкопана от инфлацията. Освен това има американски дълг, който в момента е от над 21 трилиона долара и нараства ежедневно. През 2011 г. Standard & Poor's понижи суверенния дълг на САЩ от AAA до нисък A. Какво се случи с американските държавни ценни книжа след този удар върху егото на американските централни банкери? То излетя нагоре. Както съобщава Financial Times: "Реакцията на новината, че САЩ не са „безрисков“ кредит, е бърза - парите започнаха да се вливат в американските държавни ценни книжа. Доходността на облигациите падна и скоро пазарът на акции в САЩ също се възстанови. В годините след това активите на САЩ се покачиха, докато Европа и нововъзникващите икономики стагнираха." Защо? Защото американският долар все още се ползваше с прекомерни привилегии. Но както някога пееше Боб Дилън, „времевата се променят“. Джефри Сакс, който пише за Project Syndicate, твърди, че "доларът удари далеч над тежестта на Америка в световната икономика", която произвеждайки едва 22% от световния продукт, но тежи с 50% или повече от трансграничното фактуриране, резервите, разплащанията, ликвидността и финансирането. Поради финансовото и монетарно лошо управление на САЩ, както беше описано по-горе, финансовата система на Бретън Уудс, създадена през 1944 г., се срина. Рухването на златния долар доведе до висока инфлация в САЩ и Европа, след което последва инфлацията в началото на 80-те години. Сакс твърди, че сътресението на долара е ключов фактор за мотивирането на Европа да създаде свой паричен съюз, което доведе до стартирането на еврото през 1999 година. Същото се отнася и за неправилното управление на американската дългова криза от 1997 г., което доведе до желанието на Китай да интернационализира китайския юан. Финансовата криза от 2008–2009 г., започнала в САЩ чрез провала на ипотечните кредити, е друг червен сигнал за останалия свят, който предупреждава за отдръпване от долара и насочване към други валути, отбелязва Сакс. "Американското парично управление се препъна лошо през годините, а лошото управление на Тръмп може да ускори края на доминирането на долара". Програмата за количествено облекчаване, при която активите на Фед скочиха от 900 милиарда долара до 4,5 трилиона долара между 2019 и 2015 (чрез изкупуване на държавни ценни книжа, платени чрез печатане на пари), направи евтино за правителството на САЩ да продължи да взема заеми и да харчи с лихвени проценти близки до нула. Други страни, обаче, които вече не следват монетарната политика на САЩ, провеждат стабилна фискална политика; а не решават кризите си просто с печатане на пари. Страните започнаха да диверсифицират валутните си резерви и да намалят зависимостта си от долара. Според МВФ валутните резерви в щатски долари са спаднали от 72% от световните валутни резерви в чужди валути през 2001 г. до 62% днес. Разбира се, нищо от това не е от значение за двамата основни купувачи на държавни ценни книжа на САЩ, Китай и Япония (след това Ирландия и Бразилия) - виж таблицата по-долу - които доскоро продължаваха да купуват. T-bills все още са най-добрата защита срещу финансови, политически и военни сътресения (като търговски войни), защото все още няма други добри алтернативи. Еврото не е стабилно поради проблеми в Европейския съюз, юанът все още не е готов и японската йена продължава да губи стойност, отбелязва DW. Доларът все още представлява 85% от всички валутни сделки, въпреки че прави 25% от световната икономика. Търговски войни: САЩ губят, Китай печели Така от години американският долар губи своята прекомерна привилегия. Едва сега загубата на статут се засилва от управлението на Съединените щати под администрацията на Тръмп, занимаваща се с вредни търговски спорове, които всъщност ще отслабят долара, сочат данните. Започвайки през март 2018, Тръмп чрез Министерството на търговията на САЩ облага с вносни мита върху стомана и алуминий, имплицитно насочени към Китай за свръхпроизводство на тези метали, което води до спад в цените и влошаване на стоманодобивните предприятия в САЩ. Както всички знаем, търговските напрежения между двете икономически суперсили нарастват. Последният кръг включва повече тарифи за предложени $ 200 милиарда китайски стоки плюс още за 267 милиарда долара. Понастоящем са наложени тарифи от 25% за стоки от 50 милиарда долара произведени в Китай, идващи в САЩ. От своя страна Китай е обещал да отвърне на удара, като подложи американския внос на стойност 110 млрд. долара на тарифи 85%. Джефри Сакс от Project Syndicate твърди, че комбинацията от търговската битка на Тръмп с Китай и настояването му за повторно налагане на санкции срещу Иран, въпреки подписаното от президента Обама ядрено споразумение, ще отслаби ролята на долара и ролята на Ню Йорк като глобален финансов център, точно както Brexit е подкопал финансовия център Лондон - и ще се превърне в "най-последователните и зле замислени действия от международната икономическа политика на Тръмп." Търговската война е огромен и почти хаотичен опит на администрацията на Тръмп да спре икономическото издигане на Китай, като се опитва да задуши износа на страната и достъпа до западните технологии. Но докато американските тарифи и нетарифните търговски бариери могат да влошат растежа на Китай в краткосрочен план, те няма да променят решително неговата дългосрочна възходяща траектория. По-вероятно те ще подкрепят решимостта на Китай да избяга от продължаващата частична зависимост от финансите и търговията на САЩ и да накарат китайските власти да удвоят военните си разходи, големите инвестиции в най-модерните технологии и създаването на юанова глобална платежна система като алтернатива на доларовата система. И не само Китай се дистанцира от САЩ, тъй като те стават все по-протекционистки и изолационистки. Европейският съюз търси начини да заобиколи американските санкции срещу Иран, като работи около доларовите платежни системи - всъщност създава свой собствен SWIFT (Тръмп заяви през май, че "всяка нация, която помага на Иран в търсенето на ядрени оръжия, може да бъде силно санкционирани “ и подписа изпълнителни заповеди за повторно налагане на санкции на всяка чуждестранна компания, която продължава да прави бизнес с Иран. "Абсурдно е, че Европа плаща 80 процента от своя енергиен внос - на стойност 300 милиарда евро годишно в щатски долари, когато само два процента от вноса на енергия идват от САЩ. Абсурдно е, че европейските компании купуват европейските самолети в долари вместо в евро." заяви скоро Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер Преди SWIFT единственият начин за прехвърляне на пари в чужбина между банките беше чрез телекс. "Въпрос на колко време е световния бизнес и правителства да се насочат към Шанхай, а не към Уолстрийт, за продават своите облигации и акции за юани? - пита Сакс. „Файненшъл таймс“ изтъкна, че има ограничения за прекомерната привилегия на долара, а именно, че парите, които в момента се движат в американските държавни ценни книжа, преминават в по-дългосрочни облигации (т.е., 10 години или повече), което помага да се намалят доходите на по-късите облигации. Това "изравняване на кривата на доходността" затруднява банките да печелят пари и "предизвиква нарастваща загриженост за силата на икономиката", отбелязва FT, добавяйки, че по-високите доходности в американски държавни ценни книжа вдигат стойността на долара, което го прави по-трудно за американските износители. В исторически план, изравняването на кривата на доходността сигнализира за началото на рецесия. И да се върнем към търговската война с Китай - докато Пекин се опита да успокои чуждестранни компании като Exxon Mobil, който планира да похарчи 10 млрд. долара за терминал за втечнен природен газ в провинция Гуандун, поради опасения от загуба на чуждестранни инвестиции, другата страна на монетата е, че с продължаването на търговската война с Китай, САЩ вероятно ще изпитат повече болка. Защо? Както твърди Bloomberg, това е така, защото досега тарифите за внос са избегнали потребителските стоки, но това ще се промени, ако планираните (общо) 467 млрд. долара за тарифите влязат в сила. "Тъй като обхватът на тарифите се простира до повечето китайски износ, маргиналните странични ефекти вероятно ще се повишат за САЩ, а маргиналните щети за Китай вероятно ще намалеят", казват цитираните от Bloomberg икономисти на Deutsche Bank AG Zhiwei Zhang и Yi Xiong. Според тях в списъка с 200 милиарда долара има потребителски стоки на стойност 78 милиарда долара, а в списъка от $ 50 милиарда - самоза $ 3,7 милиарда. Тези тарифи за внос не се различават от GST, които плащаме в Канада. Те са данък, който трябва да бъде платен от дружеството, който се предава директно на потребителите. Толкова за Тръмп, който уж помагаше на обикновените Джо и Джейн, докато водеше кампанията си. Всъщност цените на някои от най-важните неща ежедневни стоки за американците вървят нагоре. Кой го е грижа, ако икономиката расте с 4%, ако шестте ви опаковки на бира Милър ще отхапе по-голяма хапка от вашата заплата? Цената на Coca-Cola и други газирани напитки се покачва поради по-високата цена на алуминия за производство на консерви. Други продукти, включително бира, мебели, лодки, мотоциклети и кемпери, ще струват повече.Като цяло потребителските цени са се увеличили с 2,9% през последните 12 месеца до юни. Фирмите също бележат минуси от търговската война на Тръмп. Макар че обосновката беше да се намали общия търговски дефицит и по-специално търговският дефицит с Китай - и да се върнат работни места в Съединените щати - нищо от това не се случи. Ford, Apple и Intel са сред големите американски фирми, които са срещу Тръмп заради маневрирането с техните системи за управление на веригата за доставки чрез тарифи, които правят чуждестранните части по-скъпи. Форд, например, отмени плановете си за внос на кросоувър на Focus Active в САЩ от Китай. Когато Тръмп пишеше, че колата "сега може да бъде направена в САЩ", Форд реагира, че не му е изгодно да ги произвежда в Щатите. Apple имаше подобен отговор, когато Тръмп предложи на технологичният гигант да изгради американски заводи, Apple се оплакаха, че ще бъдат ударени с тарифите, защото въпреки че частите им са произведени в Америка, но се сглобават в Китай. "Тежестта на предложените тарифи ще падне много по-силно върху Съединените щати, отколкото върху Китай", заяви компанията в писмо до търговския представител на САЩ Робърт Лайтхизер. Всъщност търговският дефицит при Тръмп се влошава. През юли той се увеличи с най-много от три години с Китай и достигна рекордните 36,8 млрд. долара. Увеличаващото се несъответствие с Китай се дължи отчасти на спада на износа за Китай с 1%, причинен от рязкото намаляване на американския износ на самолети и соя, които са обект на китайски контриращи мита. Увеличаващия се търговски дефицит със сигурност ще се отрази на растежа през третото тримесечие; Припомняме, че Тръмп с радост говори за американския БВП, който е нараснал с 4,1% през второто тримесечие, но това се дължи на увеличаването на потребителските разходи, предизвикано от намаляването на данъците през миналия декември и бумът на износ на соя за Китай. Колкото до това дали Китай ще се поддаде на по-дълбоки претенции, повдигнати от Вашингтон, включително премахване на субсидиите за държавни предприятия, като по този начин се изравнят конкурентните условия с американските компании, това изглежда малко вероятно. Китайски служители посочиха, че поне 20% от повече от 100 искания от САЩ, представени през май, не са отворени за преговори. Защо Китай не се нуждае от САЩ В основата на неуспеха на администрацията на Тръмп да доведе китайците на масата на преговорите е фактът, че Китай всъщност не се нуждае от Съединените щати толкова, колкото Америка смята, че че Китай се нуждае. Тръмп и съмишленици си мислят, че всичко, от което САЩ се нуждаят, е да продължи да вдига тарифите и китайският президент Xi Jinping ще се подчини на волята им. Реалността е съвсем различна. Дългосрочната цел на Китай не е да се обвърже по-тясно със САЩ, а по-скоро да стане по-независим икономически. Виждаме това чрез инициативата „Един пояс, Едно път“. Един пояс, един Път Обещаващ над трилион долара в инфраструктурните разходи в 60 страни, включително 260-километрова железопътна линия, обхващаща осем държави, електроцентрали в Пакистан и пристанище, собственост на Китай в Гърция, за да му даде артерия за стоки, идващи към Европа, Пътят е "голямата повратна точка" на Китай. Както беше описан от Индепендент през 2017 г.: "Това е световната търговия според разбирането на Китай. Xi се стреми да използва китайското богатство и индустриално ноу-хау, за да създаде нов вид глобализация, която ще се освободи от правилата на застаряващите доминирани от Запада институции. Целта е да се преработи глобалният икономически ред, да се привлекат по-тясно страните и компаниите в орбитата на Китай." Проектите по същество служат на икономическите интереси на Китай. Със забавянето на растежа у дома, Китай произвежда повече стомана, цимент и машини, отколкото страната се нуждае. Така Xi търси като пазар за тях останалата част от света, особено развиващите се страни, за да запази икономическия си двигател. С други думи, One Belt, One Road е средство за създаване на търговски блок, който може да функционира независимо от традиционните китайски западни търговски партньори. "Поясът" се отнася до мрежа от сухопътни и железопътни маршрути и тръбопроводи за нефт и природен газ, които се предвижда да се движат по основните евразийски сухопътни мостове - Китай - Монголия - Русия, Китай - Централна и Западна Азия, Китай - Индокитайски полуостров, Китай - Пакистан, Бангладеш-Китай-Индия-Мианмар. Те ще се простират от Xi'an в централен Китай през Централна Азия, достигайки до Москва, Ротердам и Венеция. "Пътят" е мрежа от пристанища и други крайбрежни инфраструктурни проекти от Южна и Югоизточна Азия до Източна Африка и северното Средиземно море. "Мрежа от нови търговски маршрути" Юг-Юг ", свързващи Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка, ще революционизира глобалната икономика. Търговията и капиталовите потоци между нововъзникващите райони на света могат да се увеличат десетократно през следващите четиридесет години. По същия начин, по който търговията между развитите нации избухна през 50-те и 60-те години на 20-ти век, очакваме 21-ви век да види ръст на търговията с турбокомпресорна мощ между развиващите се страни". /HSBC Global Research/ "Във всички търговски коридори, в които участва Китай, се очаква силен растеж. Толкова силен в действителност, че не е преувеличено да се подчертае това като появата на нов световен търговски ред до 2030 г. Китай действително ще изпълнява централната търговска роля в света каквато имат САЩ и ЕС днес." /The Super-Cycle Report, Standard Chartered Research 2010/ China Global Investment Tracker е изчерпателен набор от данни, покриващ над 1 трилион долара в енергетиката, минното дело, недвижимите имоти и високотехнологичната глобална инвестиционна и строителна дейност./имам цяла тема за това/ Статия, публикувана от Ню Йорк Таймс, "Светът според Китай" на Грегор Айш, Джош Келър и К. К. Ребека Лай казва, че Китай е изместил САЩ и Европа като водеща финансова сила в големи части на развиващия се свят. Тук Китай има най-голямо влияние, въз основа на своя дял от чуждестранни инвестиции от 2005 г. насам. Докато китайските компании някога се бореха да спечелят поръчки на конкурентен световен пазар, това започва да се променя, благодарение, по ирония, на китайски изравнителни мита, които правят местните стоки по-евтини от американските им конкурентни стоки. Когато китайските граждани купуват китайски стоки, правителството е щастливо - точно обратния ефект на това, което Тръмп е възнамерявал да направи с тарифите си. В реалния живот е малко вероятно тарифите на Тръмп да нанесат достатъчно болка на Китай, за да принуди Xi да направи отстъпки. Неговият огромен вътрешен пазар става все по-важен за китайския растеж. Но освен това цялата икономическа стратегия на Пекин е предназначена да замени критично важните чуждестранни технологии и продукти с местни алтернативи, които може да контролира. Просто комунистическата партия предпочита китайците да купуват телефони Xiaomi и автомобили Geely, а не iPhone и Buicks. Това е точно това, което развива като план гледаната с големи страхове в САЩ програма "Произведено в Китай 2025". Планът е да се разработят нови, високотехнологични индустрии, които да се конкурират и евентуално да заместят чуждестранни конкуренти в Китай и в чужбина. В този смисъл, това е официална политика за ограничаване на задграничното участие в икономиката.Търговската война, следователно, идва като "маскирана благодат" за самия Китай, както я нарича China Daily. Търговските санкции на Тръмп предоставиха на Пекин друго извинение, за да си реформира пазара без обвинеия за несвободен пазар, да подкрепи местните компании и да тормози и изключва чуждестранния бизнес - всичко, което китайските лидери са склонни да направят и без това, сега им се поднася наготово". - /Блумбърг/ Това може да се види в "Техническата пътна карта" Произведено в Китай 2025 г. ", по-известна като" Зелената книга". Книгата е пълна с амбициозни цели, "така че, ако бъдат изпълнени, на практика ще бъдат блокирани чуждестранни компании от много индустриални сегменти в Китай и ще се застрашат пазарите за бизнеса по целия свят", се казва в друга статия: "Зелената книга дефинира цели за десетки индустрии, които правят доставки за 10-те ключови сектора, чийто приоритет е Made in China 2025, включващ биотехнологии, модерно железопътно оборудване и селскостопанска техника. Този план предвижда китайските компании да вземат 56% дял от световния пазар и 80% от вътрешния пазар за интегрални схеми до 2030 г. До 2025 г. се предвиждат контролиране на 90% от вътрешния пазар за екологични превозни средства, включително хибридни и чисто електрически автомобили, домашно мобилно комуникационно оборудване, ключови части на промишлени роботи, нова енергия, оборудване за възобновяема енергия и оборудване за съхранение на енергия. Отчасти заради целите, чуждестранните компании в индустрията, включително тези за медицинските изделия и модерната селскостопанска техника - и двете приоритетни отрасли в плана „Направено в Китай 2025“ - може би вече губят бизнес в Китай." - Блумбърг Виж по-долу таблица към индустрии е насочен този план. Китайско-руско сътрудничество В друг пример за обръщането на изток на Китай, страната наскоро се обърна към Русия, за да помогне за решаването на проблема със соята. Соята се използва в храни за животни, а китайските граждани консумират много свинско и говеждо месо. Понастоящем Китай внася соя, главно от Бразилия и САЩ, но доставките са спаднали значително от САЩ, тъй като са наложени мита върху вноса на американска соя. Съвместно предприятие между китайски и руски компании ще инвестира 100 милиона долара за три години, за да построи соева мелница и пристанище за зърно в Русия, и да отдава 247 000 акра земеделска земя за отглеждане на пшеница, царевица и соя. Страната също така изгражда ново пристанище на североизток, което ще превозва зърно, добито в Русия от китайски компании, като част от One Belt, One Road. През последните няколко години Русия и Китай се обединяват и по други начини. През 2014 г. руският държавен "Газпром" подписа споразумение с Китай за около 456 млрд. долара. Година по-рано "Роснефт" се съгласи да удвои доставките на петрол за Китай в сделка на стойност 270 млрд. долара, а през 2009 г. руският петролен гигант "Роснефт" осигури споразумение за 25 млрд. долара с Пекин. 2014 беше и годината, в която Китай наистина започна да се отдалечава от долара. Китай се договори с Бразилия за 29 млрд. долара валутна суап, за да насърчи китайския юан като резервна валута, а китайските и руските централни банки подписаха споразумение за суап на юан-руска рубла, за да се удвои търговията между двете страни. Сделката в размер на 150 млрд. долара, едно от 38-те споразумения, подписани в Москва, е начин Русия да се отдалечи от доминираните в американски долари сделки. Китай и Русия са съюзници от 50-те години на миналия век, когато се съгласиха да се защитят един друг срещу нападение от Япония или нейните съюзници (Китай подкрепи Северен Виетнам и Северна Корея), така че продължаващото сътрудничество не е изненадващо. През 2001 г. Владимир Путин и тогавашният китайски президент Цзян Цзъмин подписаха 20-годишно споразумение за "увеличаване на доверието между техните военни". Двете страни редовно участват в съвместни маневри, включително съвместни военноморски учения за противодействие на американското влияние в Азиатско-тихоокеанския регион. Икономическите връзки също се засилват. На Нова година започна да функционира втори китайско-руски петролопровод, който удвои сумата на руския суров петрол, транспортиран до Китай. Миналото лято Xi Jinping и Владимир Путин се срещнаха в Русия, за да подпишат споразумение, според което две руски банки и една китайска банка създадоха инвестиционен фонд от 10 милиарда долара, който ще финансира проекти за инфраструктура и развитие и фонд за иновации от 850 милиона долара. Руските банки са обект на санкции в САЩ, така че сделката позволява на Русия да има достъп до незападен капитал и да извършва транзакции в юани или рубли. Последното доказателство за китайско-руските бизнес връзки е свързано с нов фючърсен договор за суров петрол, с цена в юани и конвертируем в злато. Подписаният в Шанхай договор ще позволи на износителите на петрол като Русия и Иран да избягват американските санкции срещу тях, като търгуват с нефт в юани, вместо в щатски долари. В началото на март Руската държавна космическа корпорация, Роскосмос и Китайската национална космическа администрация се съгласиха да си сътрудничат в проучването на луната и космическото пространство и да създадат Съвместен център за данни за лунни проекти. Това може да включва руска мисия за пускане на космически кораб през 2022 г. и китайска лунна мисия през 2023 г., се казва в изявление. Китайската агресия Разбира се, не бива да забравяме, че пътят на Китай да претендира за глобално икономическо господство идва с увеличената му военна агресивност, особено в Южнокитайско море, което Китай твърди, че е негова собствена зона. "Големият завой" на Обама към Азия, който щеше да се реализира чрез увеличаване на търговията с Транс Тихоокеанско партньорство (ТПП) и увеличаване на регионалния военен профил на САЩ, беше пълен провал. САЩ не успяха да попречат на Китай да анексира 80% от Южнокитайско море, да защитят свободата на корабоплаването през морския търговски коридор с тодишен трафик на стойност 5 трилиона долара или да спрат Северна Корея от провеждането на ядрени опити. Приемайки властта, Тръмп накара САЩ да излезе от Тrans Pacific Partnership и започна опасна война на думи с Ким Чон-ун от Северна Корея, който обаче успешно изпита първата си межконтинентална балистична ракета, способна да удари американския континент. Китай е близък съюзник на Северна Корея. Междувременно Китай продължава да разширява военните си сили. В началото на март се съобщава, че Китай планира да увеличи военните разходи с 8,1% през 2018 г., в сравнение с 7% увеличение през 2017 г. Маневри в Южнокитайско море показват, че Пекин е готов да показва мускулите си в регион, който вижда като стратегически и икономически важен. Защо Южнокитайско море? Китай е енергийно гладен и областите край бреговете на филипинската провинция Палаван са богати на петрол. Въпреки че през 2016 г. претенцията му бе отхвърлена от ООН, Китай поддържа, че има контрол над целия басейн на Южно китайско море, включително ключови морски пътища. Териториалните претенции на Китай над водите се оспорват от неговите съседи - Филипините, Виетнам, Малайзия, Индонезия и Бруней. Нарастващата доминираща позиция на Китай включва изграждането на военни бази на нови, рекултивирани острови, построени от малки скални разкрития, издаващи се от повърхността на океана. Съединените щати отговориха, като изпратиха американски военни кораби, отказвайки да се регистрират с въздушни и морски "зони за идентификация", създадени от китайците. Съществува и конфликт между Китай и Япония в Източнокитайското море. Въпросът е за спорните острови (Senkaku на японците, Diaoyu на Китай) и риболовните права и природните ресурси, които тези острови ще доставят на своя собственик. В Среднокитайско море имаме Китай срещу Тайван, който Китай е заявил като своя собствена територия, откакто бившият китайски президент Чан Кай-ши и неговите последователи от Хоминдан избягаха на острова през 1949 г. Xi Jinping на 19-ия конгрес на комунистическата партия заяви, че Китай трябва да поеме контрола над Тайван най-късно до 2050 г., или още през 2020 г., според статия в South China Morning Post. Заключение Администрацията на Тръмп смята, че може да върне Китай в ъгъла, като го удря със стотици милиарди тарифи, но реалността е, че Китай има опции. Той може да се преориентира в Европа (Китай е най-големият търговски партньор на Германия) или може да продължи да прави това, което прави, като издълбава огромна сфера на влияние в Изтока чрез връзките си с Русия и 60-те страни чрез Един Пояс, един Път, а може би и комбинация от двете. Като правят това /тарифите/, Съединените щати ще открият също, че прекомерната привилегия на американския долар ще продължи да намалява. Това поставя някои интересни въпроси. Ако Китай воюва с икономиката на САЩ и може би дори във военно отношение, ако нещата излязат от контрол в Южнокитайско море (или дори в Северна Корея), защо ще купува техните съкровищни бонове? Ако Китай забави или спре да купува облигации на САЩ, как ще може Вашингтон да финансира дълга си от 21 трилиона долара? Не е вероятно, казвате? Ами вероятно е, защото през март Китай продаде щатски държавни ценни книжа на стойност 2,5 милиарда долара. И това не беше единствената страна, която направи това, отбелязва Питър Шиф в блог поста си като цитира Financial Times: "Китай, най-големият чуждестранен притежател на държавните ценни книжа на САЩ, се присъедини към други страни в продажбата на дългосрочен държавен дълг на САЩ с матуритет над една година, като е бил нетен купувач през януари и февруари, според данни от Министерството на финансите на САЩ. Япония, вторият по големина притежател, продаде 8 млрд. долара, като добави към продажбите през януари и февруари съответно още 2,1 млрд. долара и 14 млрд. долара. Най-големите продажби идват от Каймановите острови, където се намират много инвестиционни фондове, които са продали 26,6 млрд. долара." Както Schiff заявява: "Ако Китай започне агресивно да дъмпира целия дълг на пазара, лихвените проценти вероятно ще скочат и доларът ще се срине. Това не е добра новина, когато правителството на САЩ се опитва да продаде повече от трилион долара от нови държавни ценни книжа за финансиране на масовия разход на средства заедно с данъчните намаления, приети от републиканския конгрес по-рано тази година… Американското правителство зависи до голяма степен от трима основни купувачи, които да финансират дълга му - Китай, Япония и Федералния резерв. Ако китайците и японците излязат от американския дългов пазар - и със сигурност изглежда, че те са - как Тръмп ще финансира раздутото си правителство?" Ние минаваме през това упражнение почти всяка година. Правителството не разполага с достатъчно пари, за да финансира разходите си, затова моли Конгреса да повиши тавана на дълга. След много вдигания на ръце и седмици на остър дебат политиците, предпазливи да не бъдат принудени да затварят правителството, се отдръпнаха. Повече държавни ценни книжа се продават, за да плащат за по-високия дълг и топката просто продължава да се търкаля. Но какво ще стане, ако САЩ не могат да намерят купувачи за дълга си? Ами ако трябваше внезапно да повишат данъците? Призивът на революцията ще се върне във въздуха и американските военни, зависещи от финансиране от правителствени договори, получени от обществени контракти одобрени от Конгреса, ще се увиснат във въздуха. След няколко седмици стотиците чуждестранни бази ще се сгънат като евтини палатки. Може ли това да се случи? Може би не веднага, но краят на американския долар е като снежна топка на върха на хълма и започва да се търкаля, ставайки все по-голям и по-бърз по пътя. Вече виждаме, че се предприемат действия за диверсификация на долара. Това се случва в Европа, която се опитва да създаде своя собствена SWIFT система за междубанкови преводи, и това се случва с цялото сътрудничество между Русия и Китай, които подписват споразумения, деноминирани в собствените им валути, като по този начин заобикалят щатския долар. Помислете върху това. Китай може да плати за цялата си инициатива „Пояс и път“ от сметката си в щатски долари, която съдържа около трилион долара. След като това бъде направено и заработи, защо ще им трябват американски долари, за да купуват стоки от САЩ? Те могат да получат онова, от което се нуждаят, от Русия, Иран или от когото и да е друг, с който САЩ не искат да правят бизнес, и от страните, които се регистрират в One Belt One Road. Русия на практика няма резерви в щатски долари. Продадоха ги всичките. Не е ли това индикация, че светът се отклонява от американския долар и от валутните транзакции между страните? Китай би бил повече от щастлив да види, че доларът на САЩ губи статуса си на резервната валута и всички ще търгуват в собствената си валута и ще позволят на МВФ да определи лихвите. Юанът се присъедини към клуба за специални права на тираж Special Drawing Rights(SDR) през 2015 г., така че структурата вече е създадена, за да се случи това. И Китай работи постепенно, за да направи юана по-международен, като отвори финансовите си пазари, според гуверньора на Народна банка на Китай Джоу Сяочуан: "В процеса на интернационализация на юана взехме достатъчно мерки, които отсега нататък ще позволят юанът да бъде използван в търговията и инвестициите. Освен това юанът е включен в кошницата за валута на СПТ. Ключовите процедури вече са изпълнени ключовите процедури вече са извършени… Що се отнася до бъдещата роля на правителството или централната банка в интернационализацията на юана, според мен, все още е възможно да се направи нещо за установяване на комуникация между вътрешните и международните капиталови пазари “. Никоя валута не трае вечно. Британският паунд стерлинги бе върхът на валутите за по-голямата част от 19-ти век и началото на 20-ти век, но в крайна сметка бе изместен от долара. Зелените пари се радват на прекомерни привилегии за повече от 100 години, ако считате началото на това от създаването на Федералния резерв през 1913 г.Нека си го кажем, Америка не може да спечели търговска война точно сега. Тези войни водят до огромни дефицити, неизмеримо голям дълг и разчитат на отпечатването на пари и щедростта на други страни, за да закупят дълга ни под формата на американски държавни ценни книжа. Правителството почти изцяло е задължено на чуждестранните субекти, за да може да функционира. Това не е начин да управлявате една държава. Обмислили ли сте какво може да означава краят на американския долар за глобалната икономика? Ако не, може би трябва. https://www.streetwisereports.com/article/2018/09/18/the-beginning-of-the-end-of-the-dollar.html

Дублиран пост, затова го изтрих

Наистина навлизаме в офтопик, но войната между Севера и Юга отново е на база икономически интереси, по-точно напълно противоположни икономически интереси - което струва на САЩ между 300-500 000 жертви /най-кръвопролитната война в историята им/ и убийството на президента Линкълн, но законът се пише от интересите и пазарите, те са формирали и формират нациите и съюзите, както и обратното е в сила.

Предвидена вероятност е и изобщо да не се стигне до строителството на газопровода. "Газпром" има право да се откаже от резервираните капацитети без никакви санкции до 1 април 2019 г. А поводи за това не липсват. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2019/03/01/3397642_finansiraneto_na_turski_potok_prez_bulgariia_-_koi/

Е, логиката е ясна, това е схемата "обществени поръчки", обръчите от фирми строят, държавата плаща за сметка на данъкоплатците, парите отиват в касичките на "котараците", всички са доволни, никой не носи персонална отговорност.

Да, американски ценни книжа в по-голямата си част, американски държавен дълг. Сценарият е рязка девалвация на долара и срив на фондовите борси, което, разбира се, ще засегне и китайските акции и инвестиционни възможности.

Съгласен съм. Моя неточност с термина "федерация", така или иначе, причината да не просъществува такъв съюз беше икономиката. Провалената реформа на икономиката.

Китай има едно много по-мощно от атомни ракети оръжие, което напълно блокира преки действия на САЩ срещу него - американски дълг на стойност над 3 трлн. долара, с което е в състояние да срине американската икономика, ако реши да го пусне в действие; в същото време Китай никога не би задействал това "оръжие", защото по този начин би унищожил и своята икономика, затова някои говорят за "Кимерика"; което не значи, че двете свръхдържави не влизат в остро икономическо съперничество.

Според мен те имаха всичко, за да задържат републиките /без балтийските/ в една държава-федерация на суверенни републики, с общ пазар и общо политическо управление, освен успешно проведените икономически реформи, които провалиха икономиката им; Горбачов впрегна каруцата пред коня, качи се върху автомобил без двигател, това беше проектът му за Съюз на Суверенните Републики, резултатите от Референдума ясно показват желанието на хората тогава да запазят Федерацията, но отдолу под тази предложена политическата конструкция нямаше икономическа мощ, всичко вече се бе разпаднало като икономика и не работеше, заради егоизма на номенклатурата, която блокира реформата, това предопредели разпада, той дойде след преврата срещу Президента /не Генсека/ Горбачов, извършен от същата егоистична за властта си номенклатура: A referendum on the future of the Soviet Union was held on 17 March 1991. The question put to voters was Do you consider necessary the preservation of the Union of Soviet Socialist Republics as a renewed federation of equal sovereign republics in which the rights and freedom of an individual of any nationality will be fully guaranteed?[1] The referendum was made with the aim of approving the Union of Sovereign States and was oblivious to the reform of the economic system question that will take place after the victory of Yeltsin in the elections. https://en.wikipedia.org/wiki/1991_Soviet_Union_referendum В случая със САЩ всичко е станало по обратния път на консолидация - 13-те отделни колонии са се обединили в една държава и нация на базата на общи икономически интереси и общ пазар

Е нали го написахме и аз и Warlord - ако СССР беше "оцелял" без реформиране, вероятно щеше да изкара в старата си форма още 10-20 години и да рухне. В този сценарии няма алтернатива. Другият: През 1982 Генсек на КППС става не 69-годишния тежко болен Юрий Андропов, а пращящият от здраве и енергия реформатор 62-годишният Юрий АДропов. Той започва по същия агресивен начин като АНдропов - с тотална чистка на корумпираните брежневски кадри. След което, събрал ядро от млади реформатори-технократи в политбюра около себе си, поставя разгърната програма за приватизация на всички колхози и софхози с връщане собствеността на земята на селяните и трансформирането им в кооперативи; приватизация на държавния жилищен фонд; приватизация на малките предприятия и приватизация на големите държавни конгломерати с допускане на участие на чужд капитал; създаване на фондови борси, където да се търгуват акциите на предприятията. Срокът на тази приватизация /голяма и малка/ е 4 години, за справка виж реално проведена такава приватизация в чехия между 1991-1994: Естествено, програмата на новия генсек скандализира силно хардлайнерите в КПСС, както и засегнатите военни, които са застрашени от силни съкращения. КПСС се разцепва на две фракции - комунистическа и социалдемократическа, водена от реформаторите на Адропов. Свикват се нови избори, които са спечелени от реформаторите социалдемократи, вече наричащи себе си ССДП /съветска социалдемократическа партия/; пътят към реализацията на новата програма е открит. ........ Фружине, ти си на ход.

Напълно си прав в това, Ресавски, покрепям напълно такова мнение. Понякога за да проектираме какво би могло да стане в миналото и бъдещето е много добър метод да направим ретроспекция от настоящето на вече случили се събития. Тук ти предлагам една моментна картина на ситуацията през 1990, месец март, само пет месеца преди Горбачов да бъде свален от власт. Статията е от пряк участник в събитията и член на икономическия екип на Горбачов: Soviet Economic Reforms: An Inside Perspective Thursday, March 01, 1990 Yuri N. Maltsev Professor Yuri Maltsev earned his B.A. and M.A. degrees at Moscow State University, and his Ph.D. in Labor Economics at the Institute of Labor Research in Moscow, Russia. Before defecting to the United States in 1989, he was a member of a senior Soviet economics team that worked on President Gorbachev’s reforms package of perestroika. Редица учени предоставиха интересни анализи на реформите на перестройката, като се позоваха на историята на миналите опити (през 1957, 1965, 1974 и 1979) за преструктуриране и реформиране на съветската икономическа система. Много по-малко внимание обаче е отделено на проблемите, свързани с преминаването от централно планирана икономика към пазарна система. Разбирането на предизвикателствата на тази задача е от решаващо значение както за оценката на перспективите за реформа в Съветския съюз и Източна Европа. Бързо развиващите се събития в съветския блок обещават възможен край или облекчаване на дългогодишния конфликт между Изтока и Запада. В светлината на тези залози е необходимо спешно да се разбере точно естеството на декларираните реформи и перспективите за техния успех. Впечатляващият провал на „радикалните” икономически реформи в СССР се дължи на нежеланието или неспособността на администрацията на Михаил Горбачов да се раздели с остарялата и икономически разрушителна марксистко-ленинска идеология и нейните икономически доктрини. Г-н Горбачов и други говорители на Комунистическата партия бързо заявяват, че техният ангажимент не е да изоставят, а да „подобрят и ремонтират” сегашната система. Те възприемат социалистическата система като прогресивна и правилна; Неуспехите им на практика, твърдят те, произтичат от липсата на дисциплина и отклонение от марксистко-ленинските принципи. Целият пакет от икономически реформи, приет от Централния комитет на комунистическата партия през юни 1987 г., беше насочен към „усъвършенстване на икономическия механизъм” и включваше мерки, които в най-добрия случай могат да се считат за неадекватни за справяне с настоящата ситуация. Проектирани от бюрократи от отделите и техните академични асистенти, тези мерки бяха провалени и саботирани от неопитни и икономически некомпетентни служители. Ефектът от тези “реформи” върху икономиката е катастрофален - те сериозно подкопават вертикалната система за управление на икономиката, но не успяват да я заместят с хоризонтални връзки между предприятията. Докато наборът от отрицателни стимули за мениджърите (дисциплината се поддържаше от страха да не бъдат освободени от службите си или дори загуба на членски партийни карти) вече не работи, положителните стимули не се появиха. Истинският характер на така наречената централизирано планирана икономика е добре илюстриран с шега, която преди няколко години чух съветският икономист Николай Федоренко на заседание на Научния съвет на Централния иконически институт в Москва. Той каза, че напълно балансиран, проверен и подробен икономически план за следващата година ще бъде готов с помощта на компютри за 30 000 години. Необходимо е да се правят само хиляди милиони решения в областта на доставките на материали. Плановете трябва да се отнасят и до работната сила, заплатите, разходите, цените, печалбите, инвестициите и икономията на материалите. Тези решения произлизат от различни части на йерархията на планиране. Те твърде често са несъвместими помежду си, например когато доставките не съответстват на плана за продукция. Безумният план за следващата година трябва да бъде готов до следващата година, а не за 29,999 години, но неизбежно е нито балансиран, нито дезагрегиран. Днес концепцията за „директивно планиране” се заменя със система от икономически норми, държавни поръчки и контролни фигури, които техните създатели твърдят, че са „истински революционен характер”. Но що за "революция" е това, щом такива разчети обикновено обхващат от 80 до 100% от предприятията и всички доставки се базират на “незадължителни” контролни цифри? Нещо повече, така наречената "политическа икономия на социализма", формулирана от Йосиф Сталин през 1952 г., все още се счита за свещената теоретична основа на икономическата политика и приложен икономически анализ в СССР. Това всъщност не е нищо повече от колекция лозунги, дискредитирани от суровите икономически реалности. Например, според “политическата икономия на социализма”, основният икономически закон на социализма е “Законът за пълното изпълнение на нарастващите нужди и изисквания на народа”. Други “основни закони” включват “Закона за възнагражденията” към качеството и количеството на извършената работа, “Законът за планирано и пропорционално развитие на социалистическата икономика”, “Законът за възпроизвеждане на населението на основата на нарастващите стандарти на живот и постоянни подобрения на условията на живот и труд, " и така нататък. Свидетелство за пълната безполезност на на тази икономическа "теория" в СССР е, че голяма част от ферментацията на перестройката е свързана само с разгорещени дискусии за тези оруелски “закони”. Някои съветски учени твърдят, например, че тези “закони” могат да се реализират само чрез рационални, съзнателни дейности на планиращите. Други се противопоставят на този възглед с идеята, че този подход е в противоречие с марксистко-ленинското допускане за независимостта на производствените отношения (обективни явления) от волята и манталитета на хората (субективни явления). Абсурдността на сегашната ситуация в съветската икономическа наука се проявява в съществуването на трета школа, която твърди, че икономическите закони могат да съществуват, но да не действат. Нито една от тези "научни" дискусии не помогна за увеличаване на предлагането на стоки на съветските рафтове. Вместо това теориите на всички тези абсолютно безполезни теории са важна част от проблема. Друг основен проблем е, че за последните 70 години западната икономическа наука е изобразявана в СССР като "буржоазна вулгарна политическа икономия". В резултат на това по-голямата част от съветските икономисти не са запознати дори с основните й принципи. Старите и дискредитирани догми на съветската икономика се утвърждават от системата на висшето образование и академичната подготовка. Малцината съветски икономисти, които са наясно със съвременната теоретична икономика, нямат достъп до процеса на вземане на решения, в който все още доминират икономисти като бившите ми колеги Абел Аганбегян, Леонид Абалкин и Борис Милнер, както и други икономически съветници на правителството, които само претендират че са реформатори, но са закостенели догматици. Всички тези фактори, както и опозицията на твърдолинейните апаратчици към всякакви реформи (дори и на частични) и широко разпространеното обществено объркване, предизвикано от все още преобладаващото егалитарно мислене, доведоха до сериозно влошаване на вече и без това стагниралата икономика. Командната икономика беше почти блокирала още към 1987 г., докато пазарната икономика не се появи поради непоследователността на пакета от реформи. Най-пагубната от всички провъзгласени “реформи” е в областта на трудовата и политиката на заплащане. Започната през септември 1986 г., тази реформа имаше за цел да увеличи разликите в заплащането и да намали армията от 11,5 милиона директори в промишлеността. Реформата трябваше да създаде специални връзки между повишаването на заплатите и производителността. Изпълнението на тази реформа бе възложено на Държавния комитет на СССР по труда и социалните въпроси. Резултатите са съвсем противоположни на очакваните: управленският персонал, вместо да бъде намален, е нараснал с още 600 000, докато разликите в доходите са се увеличили, но без връзка с продуктивността - всички печалби се ползват от същите бюрократи в производството, чиито брой уж трябваше да да се намали. На много предприятия разходите на раздутия допълнително бюрократичен персонал просто бяха включени в разходите за единица труд без обяснение или обосновка. Разпоредбата, изискваща връзка между заплатите и производителността, беше заобиколена от фалшиви доклади, което е нещо по-често срещано днес, отколкото по всяко друго време в съветската икономическа история. Реформата на работната заплата успя само да дискредитира перестройката и г-н Горбачов в очите на работниците. Резултатът е неотдавнашният работнически протести и исканията на първия съветски свободен синдикат - “Обединения фронт на работниците” - за импийчмънта на Горбачов. Работниците твърдят, че политиката на преструктуриране е инициирана от корумпирани партийни и правителствени служители, индустриални мениджъри и либерално настроената прозападна интелигенция, които искат да изпират пари, натрупани по времето на Брежнев, за да възстановят капитализма и да се радват на нови привилегии за сметка на работническата класа. Тази враждебност на труда се прояви по време на миналогодишните миньорски стачки, когато работниците настояваха за премахване на всички форми на частен бизнес, особено на кооперациите. Вместо да върви напред с реформите си, сега съветското правителство се опитва да предотврати социалните катаклизми и да намали трудовите вълнения, въвеждайки нормиране на повечето хранителни продукти. Последните предписания, издадени от Академията на науките на СССР и други правителствени мозъчни тръстове, са свидетелство за отчаянието на съветските лидери. Например, академик Георгий Арбатов предполага, че СССР трябва да продаде своите стратегически златни резерви, за да финансират перестройката, като твърдят, че това веднага ще доведе до такива положителни икономически резултати, че изразходваното злато много скоро ще бъде възстановено. Академик Леонид Абалкин сериозно предложи в речта си към Президиума на Съвета на министрите на СССР, че един от най-важните и неотложни начини за стабилизиране на разпадащата се икономика е изграждането на места за отдих и почивка за семейства. Такава инициатива, според него, ще поеме от 20 до 30 милиарда рубли от паричния пазар и по този начин значително ще подобри финансовото състояние. В същото време бюрократите с пълната подкрепа на Академията на науките въвеждат нови забранителни мерки, които сериозно застрашават перспективите за реално подобрение. Например, на 15 август 1989 г. бяха въведени нови мита, които на пръв поглед изглеждаха либерални - митата бяха намалени за 146 продукта, включително храни, детски дрехи и обувки. Въпреки това бяха наложени нови и тежки налози на всички видове компютри, електроника и дълготрайни активи. Според оценките на Съветската академия на науките, компютърният капацитет на Съветския съюз е равен на този на Тайланд, който е 10 000 пъти по-малък от този на САЩ. Липсата на стабилна икономическа теория се усложнява от липсата на надеждна икономическа и социална статистика. Водещи съветски икономисти използват ЦРУ и други западни оценки, а не официална съветска статистика, за да подкрепят своите аргументи. (Западните оценки не са по-надеждни, когато се основават на съветските данни.) Доскоро статистиката се третираше като форма на икономическа пропаганда и като такава се използваше най-вече за илюстриране на „постиженията“ на комунистическата партия. Дори и днес официалната статистика често се основава на умишлено фалшифицирани доклади на министерствата, републиките, регионите, областите и предприятията, които са склонни да отчитат икономически индекси по начин, който е от полза за тях. Националните отчети в СССР се изчисляват чрез просто събиране на стойността на всички съществени продукти на техните заявени цени. Услугите и другите нематериални доходи не са включени. Този подход, основан на марксистката концепция за “продуктивен” и “непродуктивен” труд, води до някои от парадоксалните твърдения на съветската икономическа наука. Зъболекарят например е „непродуктивен“ индивид, докато зъботехникът е „продуктивен“. В Съветския съюз, където „пазарът“ (т.е. съществуващата система на разпределение) е напълно монополизиран от министерства и предприятия, цените не отразяват разходите, нито разходите отразяват нещо друго, освен местните или ведомствените бюрократични интереси. Централно планираните инвестиционни решения, както и правителствените кампании срещу т.нар. „Дублиране и паралелизъм“ от 60-те и 70-те години, доведоха до ситуация, при която степента на монополизиране на производството на повечето стоки е до 100%. Освен това, цените на Съветския съюз са нарушени от огромни субсидии (104 милиарда рубли през 1989 г.) и големи косвени данъци върху оборота (105 милиарда рубли). Тези данъци понякога стигат до 90% (автомобили) и до 95% (алкохолни напитки) от цената на дребно. Безсмислени икономически постановления и наредби се издават от Министерския съвет на СССР с ускорена скорост от 2000 на година, в сравнение със “само” от 500 до 700 на година по време на стагнационните години на Брежнев от 1965 до 1982 година. 18 милиона бюрократи обслужващи все още определят всичко в сферата на производството, разпределението и потреблението. В сегашната ситуация,когато когато 234 от 277 основни потребителски стоки, включени от Държавната комисия по статистика на СССР в "пазарната кошница" на съветските хора, вече са извън държавната система за разпределение, силата на тези бюрократи не е намаляла, но се е увеличил значително от преди началото на "реформата". Като се има предвид такава система, няма място за надежда, че в обозримо бъдеще нуждите на потребителя ще повлияят на това, което ще се произвежда. Поради липсата на надеждни икономически данни е невъзможно да се определи количествено дълбочината на икономическата и социална криза в Съветския съюз. Жизненоважните статистически данни, които според мен са най-добрият (макар и косвен) източник на информация за реалната икономическа ситуация и качеството на живот в СССР, показват абсолютно отчайващи цифри: продължителността на живота, коефициентът на детска смъртност, жилищната статистика и статистиката за храненето могат да се сравнят само с тези на страни от Третия свят. Това е особено вярно в по-изостаналите региони на Съветския съюз - Централна Азия, автономните републики в северната част на СССР и Азербайджан. Както каза моят бивш ръководител, заместник министър-председател на СССР, отговарящ за икономическата реформа, академик Леонид Абалкин, „Ако след 1,5 до 2 години икономическата ситуация не се стабилизира и не се направят подобрения, преместването на обществото към сталинизма ще бъде неизбежно. Каква форма ще приеме точно това движение, не знам ”. За съжаление, няма видими причини за такава стабилизация. Нещо повече, отчаяният икономически авантюризъм приема все по-големи размери. Според моите оценки, издаването на хартиени пари, неподдържани от адекватно нарастване на производството на стоки, достигна 20 млрд. рубли през 1989 г. Девалвацията на рублата (от 1,60 долара до 0,16 долара) през септември 1989 г. е пряк резултат от десетилетия на произволна експанзия на пари в обращение, която не е подкрепена от адекватно нарастване на стоковото производство. Съветските потребители се шегуват, че рублата е заприличала на лотарен билет повече отколкото на валута. Около 300 милиарда “горещи рубли” са в обращение - принудителни спестявания, които веднага ще бъдат изразходвани, ако на пазара се появи нещо, което си струва да се купува. В момента на Запад се провежда спешна дискусия за това как най-добре да се помогне на Съветския съюз и страните от Източна Европа в усилията им да реформират своите осакатени икономики. Икономическата криза, пред която са изправени СССР и Източна Европа, предлага на Запада уникална и безпрецедентна възможност за стимулиране на истински икономически и политически реформи там. Подобен конструктивен лост може да бъде осъществен чрез активни, координирани и дисциплинирани финансови и търговски политики. Целите на финансовата и друга икономическа помощ за СССР, както на двустранна, така и на многостранна основа, следва да бъдат следните: 1. В икономическата сфера а) масова приватизация на икономиката; б) Денационализация на земята и изоставяне на колхозната и совхозна система (колективни и държавни ферми), която все още се основава на принудителен труд; в) масово преразпределяне на ресурси от военните към гражданските сектори на икономиката; г) рязко намаляване на размера и силата на раздутата държавна бюрокрация, премахване на скъпите й привилегии и ограничаване на дела на националния доход, управляван от държавния бюджет (81% през 1989 г.). 2. В политическата сфера а) Създаване на истинска многопартийна система; б) легализация на свободните синдикати; в) Създаване на истинска правна система с независима съдебна система. Продължаващите настоящи, недисциплинирани западни практики на кредитиране (особено необвързани заеми) служат само за отлагане на необходимостта от истинско икономическо преструктуриране в СССР и по този начин увеличава вероятността от социално-икономически хаос. Най-добрата форма на западната помощ може да бъде да се предостави на руснаците задълбочен, безпристрастен икономически анализ на тяхното положение и икономическа теория на прехода към система на свободен пазар. Истината, че „нищо не е по-практично от една добра теория” е напълно приложима към настоящата ситуация в СССР и Източна Европа.Така че, основният проблем на съветските икономисти днес е липсата на разбиране, че самото признаване на кризата не е достатъчно за справяне със ситуацията. Днес е очевидно, че никакви реформи, насочени към „усъвършенстване на икономическия механизъм”, не могат да накарат съветската икономика да работи, ако не се променят самите основи на системата. Отговорът на въпроса „Какво трябва да се направи?“ и очевиден. Това изисква създаването на многопартийна система, приватизация на икономиката и денационализация на земята. По-конкретно преходът към пазарна икономика следва да включва: • Въвеждане на планове за дялово участие на работещите във всички промишлени предприятия и повечето предприятия за услуги;• • Създаване на фондови борси и осигуряване на свободна търговия с акции; • Преструктуриране на колхозните и совхозните стопанства в истински независими кооперации, осигуряващи правата на селяните да се оттеглят със своя дял от земя и друга обща собственост; • Премахване на държавния контрол на цените, започващ с този върху луксозни стоки; - • Създаване на национален пазар на труда чрез премахване на изискванията за жителство (прописка) и гарантиране на правото на пътуване и работа навсякъде в СССР; • Незабавно освобождаване държавния и общински моноп върху жилищата с възможност хората живеещи в тях под наем да ги закупят; • Драстични съкращения във военните и други държавни разходи; • Парична реформа от типа Лудвиг Ерхард и постигане на конвертируемост на валутата на международните пазари; • Либерализация на външната търговия и създаване на благоприятни условия за чуждестранни инвеститори. Предложения, като тези, за съжаление, се игнорират от съветските лидери, защото за тях е очевидно, че прилагането на такава програма ще доведе до загуба на тяхната всесилна власт. Разбира се, преходът към пазарна икономика би бил доста болезнен, но, според мен, неизбежен с оглед на настоящата ситуация, която вече е непоносима. Както съветският икономист О. Богомолов неотдавна призна: „Окончателният избор в полза на пазара не е направен.“ Времето, което ще позволи такъв избор, изтича. https://fee.org/articles/soviet-economic-reforms-an-inside-perspective/ Моят коментар: авторът кристално ясно описва политико-икономическата ситуация в СССР преди разпада и също толкова ясно и адекватно посочва пътищата за една успешна реформа и излизане от тази тежка ситуация. Още тогава. И какво от това?!

+ Така формулиран въпросът е точно за алтернативния раздел и според мен отговорът е еднозначно да, СССР е имал исторически шанс да се реформира. Впрочем, ти си прав, че няма яснота точно какви са били плановете за такава реформа на Андропов, поне не е публикувана публична информация за това. Има противоречиви данни от различни източници, но не и документи. Ето алтернативна гледна точка на това, че реформата замислена от Андропов е била козметична: Когда в 2008 г. я поинтересовался у Н.И. Рыжкова, были ли ими тогда получены от Ю.В. Андропова какиелибо указания, он ответил на это примерно так: «Нам было предложено подготовить проект перехода к многоукладной рыночной экономике, который предполагал создание рядом с государственным частного сектора ». В.А Крючков тоже утверждал, что, планируя экономическую реформу, Ю.В. Андропов имел в виду «многоукладность в экономике, включая частную собственность» . «В конце 1983 г. – вспоминает профессор Тартуского университета М. Л. Бронштейн[1264], – мне довелось лично познакомиться с Михаилом Горбачевым. По поручению Андропова тот собрал для обмена мнениями группу ученых – рыночников». Это были «сторонники реформирования с повышением степени самостоятельности и ответственности на уровне предприятий и регионов»: М. Бронштейн, Т. И. Заславская, А. Келнынш, В. Тихонов[1265]. Во время встречи речь шла «о введении модели нэпа»[1266], т. е. о создании многоукладной рыночной экономики. «Вроде бы установилось взаимопонимание»[1267]. О том, что обсуждение проблемы нэпа не было случайностью свидетельствует то, что не позднее 10 декабря 1983 г. издательство «Прогресс» опубликовало очередной том «Истории марксизма», который фактически реабилитировал Н.И. Бухарина как теоретика[1268]. В 2002 г. на страницах газеты «Стрингер» появилось сенсационное интервью некоего Вячеслава Сергеевича К.[1269]. Как установил О. Греченевский, «К» – это уже упоминавшийся С.В. Кугушев, бывший сотрудник КГБ СССР – один из авторов книги «Третий проект»[1270]. На страницах «Стрингера» С. В. Кугушев поделился некоторыми своими воспоминаниями и соображениями по поводу планов Ю.В. Андропова. По его словам, стремясь сохранить Советский Союз как «одну огромную корпорацию, обладавшую финансовой независимостью, хозяйственной замкнутостью и колоссальным технологическим потенциалом», шеф КГБ считал необходимым создание внутри этой «корпорации» «крупных объединений», которые, получив право «выходить на мировые финансовые и фондовые рынки» могли бы привлекать в советскую экономику «западный капитал» и с его помощью поднимать свой технологический уровень[1271]. Иначе говоря, Ю.В. Андропов считал необходимым использовать для ускорения научнотехнического развития нашей страны такое средство, как совместные предприятия с участием иностранного капитала. Данный факт подтверждают воспоминания Н.И. Рыжкова и А.Н. Яковлева. По свидетельству Н.И. Рыжкова, Ю.В. Андропова «интересовали проблемы хозяйственного расчета и самостоятельности предприятий, концессий и кооперативов, совместных предприятий и акционерных обществ». Слово «концессия» происходит от латинского «соncessio» («разрешение» или «уступка») и означает передачу государством комулибо «в эксплуатацию на определенных условиях» предприятий, природных ресурсов и других видов принадлежащей ему собственности. Как говорится в «Энциклопедическом словаре» 1964 г. издания, «международные концессии являются одним из орудий экономического и политического подчинения слаборазвитых стран империалистическими державами»[1273]. В нашей стране концессии получили известность в годы нэпа, когда правительство с их помощью попыталось привлечь иностранный капитал в советскую экономику[1274]. Это означает, что, собираясь осуществить переход к многоукладной экономике, Ю.В. Андропов тоже планировал привлечь в нее иностранный капитал, используя для этого такие средства, как концессии и совместные преприятия. И. Корягина утверждает, что, «продумывая реформы», Ю.В. Андропов «ставил задачи гораздо шире и объемнее, чем его… преемники», однако очень скоро «мы поняли, что Юрий Владимирович так и не смог убедить Политбюро в необходимости реформы экономической системы страны». Поэтому когда «в мае 1983 г.» «первые разработки» этой группы «были направлены в Политбюро, они претерпели такие метаморфозы, что дальнейшее задание группы было сформулировано уже как развитие «индивидуального и кооперативного труда » вместо прежней формулировки «развитие частного и кооперативного сектора в народном хозяйстве Советского Союза»[1277]. В постановлении были названы отрасли, которые с 1 января 1984 г. должны были перейти на эксперимент, а также изложено его содержание. Главное место в нем занимали две идеи: а) сокращение плановых показателей и б) расширение прав предприятий в использовании фондов и денежных средств[1281]. 1 августа 1983 г. Совет Министров СССР принял постановление № 1479, которым была создана специальная Комиссия по руководству экономическим экспериментом[1282]. Как пишет Игорь Юрьевич Андропов, в 1983 г. «было решено начать с января 1984 г. несколько крупномасштабных экспериментов, охватывавших предприятия шести важнейших министерств»[1283]. О масштабах этого эксперимента свидетельствуют следующие цифры. Так, ограниченный хозрасчет с правом директоров по договорам брать заказы «со стороны» был введен на 1850 предприятиях Белоруссии, Литвы и Украины[1284]. Пытаясь реконструировать круг тех проблем, которыми был занят Ю.В. Андропов, собираясь начать экономические преобразования, следует также отметить, что когда после смерти Л.И. Брежнева открыли его сейф, в нем обнаружил ту самую записку о научнотехническом прогрессе, которая была подготовлена в начале 70х годов к так и не состоявшемуся пленуму по научнотехническому прогрессу[1285]. http://www.e-reading.by/chapter.php/1025297/39/Ostrovskiy_-_Kto_postavil_Gorbacheva%3F.html#fn1270 Тук Крючков и Кугушев недвусмислено говорят за "пазарна икономика", "частна собственост" и "връщане към НЕП". Как са виждали анализатори от ЦРУ по онова време основния си геополитически конкурент, можем да прочетем в един техен доклад, предназначен за Сената на САЩ: Колко голяма е била като БВП съветската икономика през 1984 - 52 % от тази на САЩ или 20 години назад. Съветският работник е имал 38 % от продуктивността на американския; това е пряко свързано с технологично изоставане, защото по онова време работната сила в СССР е била по-голяма като брой от тази в САЩ, ниското технологично ниво и изоставането е било причина за по-малката производителност, това е отразено точно в доклада: От 20 ключови технологични области СССР е имал паритет едва в 5 и изоставане в 15, като в някои като телекомуникации, роботика и компютри изоставането е било пропаст от над 10 години. 80-те години са преломен момент в новите технологии, те са т.н. Трета индустриална революция, когато в производствата навлязоха компютъра, оптичните влакна и роботиката. СССР пропуска този исторически момент - Третата индустриална революция, технологично той остава в ерата на Втората индустриална революция, машинната. това може отчетливо да се види в растежа, забавянето му през 70-те и 80-те: На практика има пълно зацикляне между 1975 и 1989 година, няма растеж, ако се забелязва такъв до 1986 той е заради високите цени на нефта, от който СССР акумулира растеж, след тази година има спад. Анализаторите са уловили и причините, както и неуспешните опити на съветските лидери да измъкнат икономиката на страната си с палиативни мерки като целево инвестиране в ключови според тях отрасли: Били са наясно в детайли за голямата слабост в икономиката на опонентите си, затова рейгън отговаря на въпрос "каква е Вашата стратегия срещу СССР" с "ние печелим те губят - това е нашата стратегия" Според мен чисто теоретично, ако реформата бе проведена решително с масова приватизация на държавни активи, като се започне от жилища и нескъпо струващи материални активи и се премине към производства, можеше да доведе до успешно излизане на СССР от кризата и съхраняването му като икономическа суперсила. Не, разбира се, по начина, по който това се направи с криминална приватизация от олигарси близки до слабия като лидер и политик Елцин. Но нали сме в алтернативно-историческия раздел, където всичко е възможно

Твърде много имат да губят и САЩ, и Китай в преки военни действия, за да стигнат до тях; може да воюват с проксита в стил студената война, но и двете страни нямат истински мотив/интерес или перспектива за някакъв вид "победа" да влязат във война, та била и търговска. Кимерика.

Сложих + на първия ти постинг заради този въпрос. Ако Горбачов не беше започнал "перестройката", според мен, СССР можеше да задържи позициите си още няколко десетилетия в най-добрия случай, след което щеше да изпадне в състояние на безнадеждно технологично изоставане не само от Запада, но и от развиващите се страни и вероятно щеше да премине през още по-болезнен и свързан с войни разпад, отколкото това стана през 1990. Това според мен се вижда ясно тук: https://voxeu.org/article/stalin-and-soviet-industrialisation#fn графиката е от изследване на 4-ма руски икономисти, които са екстраполирали с червено какво би било развитието на СССР, ако бе вървял по "двойната писта" /частно държавна икономика/ на НЕП, синята реалния растеж на съветската сталинска икономика да глава от населението БВП по покупателна способност, пунктираната линия какво би постигнала Русия, развивайки се с предвоенната си икономика от 1913, и зелената - развитието на японската икономика Графиката, съответно авторите, отчитат растежа само до 1960, според тях до този период тоталната индустриализация е имала някакъв положителен ефект, но след 60-те години в съветската икономика започва рязък спад в растежа: Синия цвят индикира официалната съветска статистика, червеният данните на ЦРУ, зеления преизчислените данни на съветската статистика от руския икономист Ханин - очевидно е, че от началото на 70-те растежът до 1990 средно е между 3-4 %, при това тенденцията е необратимо надолу. Обяснението на икономистите е елементарно - съветската екстензивна промишленост е изчерпала източниците си на производителност - няма повече работна ръка от селата, миграцията е в общи линии приключила, технологично изоставане поради изолация, изцяло ориентирана към военната промишленост индустрия. Последното се вижда от разходите за въоръжаване: Това са съпоставените като проценти от БВП разходи за въоръжаване на СССР /червено/ и САЩ /синьо/; при това американците конвертират всички иновации от военната сфера в цивилната, докато съветския военно-промишлен комплекс работи херметично затворен в секретност и на практика е икономика в икономиката Това отново показва военните разходи в абсолютни стойности, тук картината за съветската икономика е ужасяваща - с повече от два пъти по-нисък БВП от този на САЩ, руснаците между 1975-1985 отделят повече от тях в абсолютна стойност - това е времето на Рейгън и т.н. Звездни войни, които заедно с цените на нефта и войната в Афганистан вкараха СССР в дефолт по външния дълг и фактически фалит. За Андропов - като служител във външния отдел на ЦК и външното разузнаване на СССР той е бил съвсем наясно с цифрите и перспективите. Виждал е, че СССР отива към икономическа катастрофа. Но моето, а и не само, мнение е, че Андропов не е възнамерявал да променя основите на държавния капитализъм и целия курс на съветската икономическа машина: "Андропов представлял себе реформы в виде санитарной чистки останавливающегося, задыхающегося паровоза", - писал в воспоминаниях Александр Яковлев. "Никакой цельной программы у Андропова не было", - заявил Владимир Крючков, долгие годы бывший правой рукой Андропова незадолго до смерти в интервью газете "Красная звезда" Исследователи указывают, что, независимо от состояния его здоровья и субъективных желаний, "советский Дэн Сяопин" столкнулся бы с гораздо более сложными и, вероятно, неразрешимыми проблемами. Китай к моменту смерти Мао Цзэдуна, как, кстати, и СССР времен нэпа, был преимущественно крестьянской страной. Разрешить аренду земли и свободную торговлю продуктами - вот на первых порах и вся реформа. В Советском Союзе начала 1980-х годов добрая половина населения была занята в тяжелой и военной промышленности, по самой своей природе с трудом вписывающейся в рынок. В Китае социализм просуществовал не 70, а всего 40 лет, не успела порваться связь времен, в народе сохранялись опыт и стремление к частному хозяйствованию на земле, мелкому предпринимательству и торговле. Китай находился на грани физического голода. В СССР кризис носил системный латентный характер, необходимость перемен была не столь очевидна всем и каждому. Наконец, Мао, подобно Сталину, запугал свою номенклатуру так, что та не то что действием, а выражением лица не смела возражать против курса новых руководителей. https://www.bbc.com/russian/russia/2012/11/121112_andropov_reforms.shtm И още: В целом реализация возможностей, заложенных условиями эксперимента, сдерживалась стилем и методами работы отраслевых органов управления – средним звеном. В сущности, именно этим в первую очередь объясняется то, что неглубокие изменения хозяйственного механизма затронули лишь нижнее звено управления, не задев среднего, а потому экономика не получила ожидаемого эффекта. Условиями широкомасштабного эксперимента не были затронуты основы действовавшего хозяйственного механизма управления, сущностными характеристиками которого были: детализированное директивное планирование на всех уровнях управления, включающее установление обязательных заданий, в т.ч. и по натуральным показателям; жестко централизованные системы ценообразования и материально-технического снабжения; оценка эффективности, качества работы по степени выполнения обязательных плановых заданий; отраслевой принцип планирования и управления. Но, не затрагивая эти принципы, нельзя изменить сложившуюся систему распределения управленческих функций между разными уровнями и звеньями управления, а стало быть, систему распределения между ними прав и ответственности. По мнению специалистов, оценивавших в начале 1987 г. итоги широкомасштабного эксперимента, он был задуман в правильном направлении, но сдвиг, происшедший в результате принятых мер, не был радикальным, поскольку не произошла реальная переориентация хозяйственного механизма на экономические методы управления. http://www.bibliotekar.ru/economicheskaya-teoriya-4/88.htm Что было бы с СССР, если бы Андропов прожил еще лет пять? Правда ли, что в его планах были реформы, близкие к тем, которые провел в Китае Дэн Сяопин? Бывший лидер Китая Цзян Цзэминь не раз говорил о том, что КНР пошла именно по «андроповскому пути» и благодаря этому избежала распада. Уже после смерти сына Андропова, Игоря Юрьевича, я прочитал в его мемуарах, недописанных и неизданных: «В 1983-м слово «рынок» звучало в коридорах ЦК еще приглушенно. Но пути к рыночной экономике просматривались». И еще: «...Чем яснее видел отец необходимость фундаментальных реформ и глубоких изменений, тем осмотрительнее он начинал действовать, тем более схема преобразований представлялась ему постепенной и многоступенчатой». Понятно одно: Андропов не выпустил бы ситуацию из-под контроля и не бросил бы страну под откос. Но он и не собирался трогать систему в целом, хотел только с нее «снять накипь» - Андропов не мог повести СССР по пути Китая, если говорить о современной «китайской модели». При нем о либерализации экономики и переходе на рынок даже не помышляли. Тогда в СССР был продолжен эксперимент, нацеленный лишь на расширение некоторой самостоятельности предприятий. https://www.spb.kp.ru/daily/23999.5/80080/ Повечето руски и западни автори са единодушни, че Андропов е замислял реформи от вида "изпускане на парата", поне няма документи, които да потвърждават противоположната теза. Когато обаче беше вдигнат "капака" на тази херметично затворена военновременна икономика, контролът беше изпуснат.