Б. Киров

Ами да, симпатични са, те са се възползвали от ситуацията така както и Сингапур през 60-те години, както и Люксембург през 70-те и 80-те - когато потоците инвестиции и пари по една или друга причина сменят посоките и каналите си на движения, такива предприемчиви страни успяват да изсипят златен дъжд върху себе си и своите граждани - едни го могат други не. При някаква голяма промяна на геополитическата и икономическа карта в света, може да има и пренасочване или спад на тези потоци, но страните, които един път са успели да се вдигнат върху гребена на вълната в повечето случаи остават близо до върха й, защото вече са диверсифицирали икономиките си и са ги направили независими от временната ситуация с прилива - така е Сингапур, така ще стане и с Ирландия и Люксембург, дори при фундаментална промяна на инвестиционните потоци, защото вече имат стабилно изградени инфраструктури. Но засега, според мен, промените в ЕС с каналите за инвестиции няма да бъдат толкова драстични, още повече, ако Великобритания остане в ЕС, ще има само конструктивни реформи.

Ако говорим за съпоставителни мащаби, съществуват три големи суперсили в световен мащаб като БВП и търговски потоци: ЕС, Китай и САЩ Това е диаграма на Евростат за дял от световната търговия през 2016 – от общата търговия САЩ, Китай и ЕС заемат 46 процента от световната търговия като: Износ – Китай има 17 процента, ЕС 16, САЩ 14 Внос – САЩ – 18, ЕС – 15 – Китай – 12 Русия влиза в „други” с под 3 процента Между Русия и Китай няма „специални” търговски отношения – в листата на китайския внос и износ Русия заема 11-то място: Китайски износ: Китайски внос: Най-голям търговски партньор за Китай като държава е САЩ с общ обем „внос-износ” над 580 млрд. долара, Русия за сравнение има общ търговски стокооброт с Китай за същата година 83 млрд. долара Като обем търговия с Китай, ако приемем ЕС за единен субект обаче е изпреварва САЩ: Общия стокообмен за 2017 между ЕС и Китай е над 570 млрд. евро, като Китай изнася за ЕС за над 370 млрд. евро /предимно машини и манифактура/ и внася за 200 млрд. евро – тоест има голямо положително салдо Китай към 2014 е надминал като дял от световната търговия ЕС – той има 18 процента от този дял срещу 15 за ЕС, САЩ са 13 Как е съизмерима Русия с ЕС в търговски план при износ /където делът на Русия е по-голям от внос/ сравнително за света: Обективно ЕС е най-важният и голям търговски партньор за Русия: 47 процента от целия внос и износ на Русия е с ЕС, докато Китай е едва 16 процента, три пъти по-малко; реципрочно за ЕС русия е 6 процента от външнотърговския стокообмен, Китай 15 процента, САЩ 17 процента По друг начин тези цифри изглеждат така, като пак се вижда, че за Русия търговските взаимоотношения с ЕС са жизнено важни и необходими И по трети начин представено това отново е очевидно – най-голямото положително салдо във външната търговия на Русия е от износ на нефт и газ към ЕС, говорим за 120 млрд. евро годишно Това са само цифрите за външната търговия в стоки и услуги, цифрите за движението на световните инвестиционни потоци от пари, които в момента са над 80 трлн. долара /колкото приблизително е световния БВП/ са в съвсем друга пропорция, като там близо 60 процента са за САЩ и ЕС, в следващите 10-20 години предстои голямо движение на тези потоци активи към Азия с все по-голям дял на Китай, но това е друг аспект на темата

Залците са огромни: "Ситуацията в Ирландия се дължи на: политически компромиси, произтичащи от историческата американска "световна" корпоративна данъчна система, която превърна американските мултинационални компании в най-големите потребители на данъчни убежища и BEPS инструменти в света. В Ирландия загрижеността за американските корпорации е обоснована от това че ползите за страната са: 80% от ирландския данък, 25% от ирландския труд, 25 от топ 50 ирландски фирми и 57% от добавената стойност в Ирландия се дължат на американските корпорации." https://en.wikipedia.org/wiki/Ireland_as_a_tax_haven

+ Проблемът, според мен, е че литературата и историята не би трябвало да се оценяват като математика, физика и химия, където нещата са точни. Така както са дефинирани въпросите би могло да се направи тест за вземане на шофьорска книжка, но определено не по литература или история, според мен. По хуманитарните предмети тежестта на оценката би следвало да се премести 80 процента върху способността да се мисли самостоятелно и пише свободно, а не върху зазубрянето на "материал"; но като си пишем тук, кой ли ни чете, още повече на кого ли му пука - мелницата за правене на пари от уроци, помагала и учебници си работи и "парите следват ученика".

Абсолютно точно - няма проблем да се каже, например за конкретния случай с Епъл в Ирландия, всички ще плащате 12.5 процента корпоративен данък, какъвто е официалния данъчен закон, проблемът става, когато чрез "премаршрутизиране" Епъл ефективно плаща 0.005 процента данъчна ставка, при това с активното съдействие на данъчните закони и власти в Ирландия. Тази схема е наречена The Double Irish /аналогия с "двойно ирландско уиски" може би/, а икономиката на Ирландия иронично "икономика на лепреконите" /лепрекон е митологично зелено джудже, което живее под четирилистни детелини раждащи щедър дъжд от злато/. Схемата де факто е много сложна, но в най-изчистен вид изглежда така: Епъл регистрират свой клон в Ирландия, в който се стичат приходите от всичките им европейски продажби, после превеждат на "пощенска кутия" в офшор на хартия цялата печалба по силата на Capital Allowances for Intangible Assets ("CAIA") BEPS tool (also called the Green Jersey), специално отворена данъчна врата за тях като "заплащане за интелектуални права /патент/, разход освободен от данъци, остава една нищожна част за облагане, което именно е 0.005 процента. След като се вдига ужасен шум около тази пре-маршрутизация, схемата се променя, от подобна схема се възползва и Майкрософт и т.н. Същественото е, че много голяма част от печалбата остава реално в офшорна зона с 0 данъчно облагане и тези пари никога не се връщат да работят или дори да се харчат нито в ЕС, нито в САЩ, те са натрупано богатство за някои акционери /личности/ увеличаващо класовото разслоение между свръх-богати и бедни. Тези схеми са в основата на крони капитализма и раждат сегашната ситуация на силна поляризация между ляв и десен популизъм.

Съгласен съм, от формална гледна точка като процент на корпоративен данък, България също би могла да бъде причислена към категорията "данъчен оазис", но на практика /за съжаление, може би/ не се получава така, защото въпреки ниския данък потоците на чуждестранен капитал не идват тук по ред причини, което е отделна тема. За това кои са "данъчните оазиси" в Европа, не официално обозначени като такива, но на практика функциониращи в това си качество, ето част от една интересна и провокативна публикация, която, разбира се, може да бъде оспорвана: Are there tax havens in the heart of the European Union? "Има много доказателства, че чуждестранните инвестиции преминават през малки страни като Ирландия и Люксембург, без никаква връзка с действителната дейност на фирмите. Така например втората най-малка държава от ЕС след Малта по размер и население, Люксембург, е магнит за пари. Там работят 137 банки от 28 държави, а инвестиционните фондове управляват активи на стойност 4.2 трилиона евро - почти четири пъти по-висок от БВП на Испания. Финансовият сектор представлява една трета от нейното богатство, което е много по-голям дял, отколкото строителната индустрия в Испания по време на бума. А гиганти като Amazon - най-голямата компания в света по пазарна капитализация - разполагат с европейска централа тук. Но защо всички тези пари се движат през тази микро-държава, просто петънце на картата между Белгия, Германия и Франция? „В действителност, това е много просто: ако сте член на европейския единен пазар“, казва Никола Макел, изпълнителен директор на Люксембург за финансите, лобито на финансовия сектор. - Много е важно, ако сте големи или малки. Мисленето от гледна точка на националната държава е логика от 19-ти век. ЕС има пазар от 500 милиона потребители. Испания изнася вино и маслини. Направихме финансовата индустрия нашата основна услуга. " Правителството на Люксембург е използвало лобито, за да подобри репутацията, която бе силно опустошена от скандала "Luxleaks", когато разследването, започнато през 2014 г. от Международния консорциум на разследващите журналисти, разкрива специално разработени данъчни решения, които позволяват на около 350 мултинационални компании да спестят милиарди евро , Откровението изпрати алармен звън през Европа след кризата и външният натиск тласна правителството на Ксавие Бетел да сложи край на десетилетия банкова тайна. Или поне така изглеждаше. „Правителството се чувствало задължено да действа“, казва Диего Веласкес, журналист от Le Luxemburger Wort. "И се представи като страна, която си сътрудничи и иска да осъществи реформи, но не се заблуждавайте, това е само един разговор." Дейвид Вагнер, член на парламента за демократичната социалистическа партия от левицата, казва, че е имало някакво объркване с данъчната система, но предполага, че нейната порьозна природа е това, което поддържа икономиката жизнена. "Люксембургският закон допуска огромен брой данъчни освобождавания, които големите консултантски фирми използват, за да намалят данъчните сметки до абсурдни суми", казва Вагнер, чиято партия е единствената в Люксембург, която говори ясно. - Колкото по-голяма е компанията, толкова по-ниска ще бъде обложена с данък тя. Да, това е данъчен рай за мултинационалните компании." Брюксел също не е удовлетворен от реформите в Люксембург. Миналата година европейският комисар по икономическите и финансови въпроси Пиер Московичи посочи задълбочено проучване, което показва, че Белгия, Кипър, Унгария, Ирландия, Малта, Нидерландия и Люксембург имат агресивни данъчни практики, които могат да подкопаят баланса на вътрешния пазар и да увеличат тежестта на средния данъкоплатец. Междувременно, говорител на финансовото министерство в Люксембург отрича, че страната е данъчен рай, и международните списъци с данъчни убежища го подкрепят по този въпрос - нито Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), нито ЕС я класифицират като такива. Въпреки това има много хора, които се съмняват относно валидността на критериите на ЕС. Временната комисия на Европейския парламент по въпросите на изпирането на пари и данъчните измами искаше да се състави списък, надявайки се, че експозицията ще подтикне онези, които се появиха в нея, да се поправят. Но изглежда, че това би могло да бъде самозалъгване. Когато имената бяха публикувани през 2017 г., само американска Самоа, Гуам, Самоа, Тринидад и Тобаго и Вирджинските острови бяха включени в черния списък. Много членове на Европейския парламент изразиха недоволство от липсата на ясни критерии. „[Списъкът] следва да включва европейски страни; има много доказателства, че чуждестранните инвестиции минават през малки страни като Ирландия и Люксембург, без никаква връзка с действителната дейност на фирмите” казва холандският евродепутат Пол Танг, социалдемократ. Изправено пред липсата на строга отчетност, сдружението с нестопанска цел Intermon Oxfam е съставило свой собствен списък. И в него нямаше изненади: страните, които приложиха огромен политически натиск, за да избегнат появата в списъка на ЕС - а именно Холандия, Люксембург, Ирландия и Кипър - всички бяха представени на видно място. На булевард "Франклин Д. Рузвелт", в покрайнините на столицата на Люксембург, към декоративната стъклена гора е добавена масивна нова стъклена сграда. Това е европейската централа на Amazon. През 2017 г.централата на Амазон в Люксембург бе задължена от Европейската комисия да върне на Люксембург обратно 282 млн. евро неплатени данъци, получени от използването на незаконни данъчни облекчения. Правителството обжалва решението и парите в момента са паркирани по сметка, която очаква решение на Европейския съд. Седалището на Амазон е открито неотдавна и въпреки че коридорите му са пусти, около 2000 служители се трудят в него. Това е дом на техническия екип на Amazon, човешките ресурси, адвокатите и изпълнителните директори. Въпросът е, защо не Париж или Берлин, където пазарите са по-големи? "Има няколко причини", казва източник на компанията. „Това е многоезична среда, изпълнена с експерти. И, разбира се, данъчната структура е привлекателна и Amazon взема предвид това, както всяка друга компания. " В Брюксел не е само Амазон, който трябва да връща данъци. Комисията на ЕС също така разпореди възстановяването на милиарди евро от Fiat и Engie в Люксембург; Starbucks в Нидерландия; 35 мултинационални компании в Белгия и няколко фирми в Гибралтар. Но многонационалната компания, която беше най-силно засегната, беше Apple, на която бе наредено да върне до 14,2 милиарда евро в Ирландия с включени лихви. Всяка участваща страна привличаше инвестиции, като предлагаше данъчни облекчения за мултинационалните компании. Има разгорещен дебат между законността и етиката. Държавите гледани под микроскоп често твърдят, че имат законно право да се конкурират фискално и не са склонни да слушат предложения, включващи схема за данъчно облагане. "Всяка страна трябва да бъде свободна да определя данъците, според своите национални приоритети", казва говорител на Министерството на финансите на Люксембург. "Конкуренцията е здрава. И това е законно. Съгласуването на правилата със сигурност ще увеличи данъчното облагане. И това не е непременно най-подходящото нещо ”, казва Макъл от финансовото лоби на Люксембург. В действителност малцина вярват, че държавите-членки на Европа ще постигнат консенсус по отношение на данъците. „Европа е сума от национални его-та“, казва Жан Артюс, френски евродепутат от движението „Ен Марше“ на Емануел Макрон. - Ние се състезаваме един срещу друг. Когато [Жан-Клод] Юнкер щеше да се кандидатира за Комисията, той дойде в офиса ми и аз го попитах, ‘Жан-Клод, каква е фискалната ви визия за Европа? Защото вие сте председател на Еврогрупата [както и тогавашен финансов министър на Люксембург] и в това си качество на сутринта ни напомняте за необходимостта да балансираме публичните си сметки, но следобед изпразвате нашите с данъчните Ви политики. " https://elpais.com/elpais/2019/02/05/inenglish/1549361631_980045.html

Наистина британците няма какво ново да предложат, нито ЕС има какво ново да им предложи, освен още едно удължаване в случай на втори референдум. От друга страна този британски парламент вече гласува срещу "Брекзит без сделка" и сега този път през него е отрязан. Така че, според мен, който и да е новият лидер на торите, каквото и да говори той, няма да може да докара нещата до брекзит без сделка. А това означава еднопосочен билет към нови избори или нов референдум, което, по мое мнение е една и съща дестинация. Theresa May was broken by Brexit, it is likely to break her successor too The UK's departure of the EU is a problem delayed not resolved, and the battle to come will be bloodier still. By Beth Rigby, political editor Saturday 25 May 2019 05:16, UK Тереза Мей беше премиер с прякор "Мeйбот" заради нейните роботизирани и шаблонни публични изяви. И въпреки това, след 20 години на политическата сцена, тя завършва кариерата си по най-човешки начин: разкъсваща се в сълзи, когато се сбогуваше с работата, която обича. Тя финално рухна след разгорещена битка с нейния кабинет и нейната партия. Г-жа Мей пренебрегваше политическите конвенции, докато воюваше за доверие; преживя три парламентарни загуби на вота на нейното ключово Brexit законодателство; и две удължавания на срока на Brexit. Всяко едно от тези неща би било достатъчно, за да свали един министър-председател, но тя се противопоставяше на политическата гравитация. Най-сетне комбинацията от двете удължавания на срока за Brexit, междупартийните разговори с лидера на труда Джереми Корбин и опитът да се върне сделката за четвърти път с перспективата за втори референдум се оказаха твърде много за нея. Тереза Мей обяви, че ще подаде оставка като лидер на консерваторите на 7 юни, давайки с това стартов изстрел за надпреварата за лидерското надбягване в нейната партия. Нейното управление ще бъде описвано като провал и безспорно мнозина ще я посочат с пръст като главен виновник за цялата тази бъркотия. Можете да видите лесно грешките й: г-жа Мей начерта нейните червени линии на Brexit - не на единен пазар, не на митнически съюз, не на свободно движение, не на юрисдикция на ЕС в Обединеното кралство - тя направи това твърде рано и твърде строго. Тя беше едновременно и непримирима, и неубедителна, и твърде тромава, за да приспособи политическите реалности към едно правителство на малцинството, каквото беше нейното. Накрая тя остана изправена пред единствената възможност да достави Brexit върху гърба на някакъв междупартиен компромис. Но тя напусна тези преговори твърде късно. Сега този вакуум в ръководството в Консервативната партия служи само за калциране на архи Brexiteer и архи Remainer позиции, тъй като и двете страни се окопаха в траншеите си по-дълбоко, без да си оставят междинна полоса за компромис. Но тя също беше получила тежко наследство. Тя никога не е имала числата, които да й осигурят нейната Brexit сделка чрез парламента. Дейвид Камерън не само й завеща една страна, която е разполовена от референдум, но и мнозинство от само 12 депутати през 2016 г. Тя загуби окончателната си сделка с 58 гласа. Тридесет и четирима консерватори гласуваха против нея. Г-жа Мей също така беше изправена пред тежка опозиция. В лицето на Джеръми Корбин тя имаше като политически опонент един от най-племенните лидери на труда от времето на Майкъл Фут; шотландският първи министър Никола Стърдън се зае да използва Brexit като средство за започване на кампания за независимост; и либералдемократическата партия, която никога няма да бъде изместена от позицията й за оставане в ЕС. Марк Рът, нидерландският премиер и един от истинските съюзници на г-жа Мей в Европа, описва ситуацията: "Проблемът не е Тереза Май ... проблемът е ситуацията да се работи в реалностите на Споразумението от Страшния петък, а Обединеното кралство не желае да остане член на митническия съюз и не иска да остане членов на европейския пазар и всички тези червени линии, беше почти невъзможно да се измисли нещо, което можеше да управлява мнозинство в Камарата на общините." И докато хората бързат да я преценят като "най-лошия премиер някога" - бих предупредил какво ще стане след нейната оставка. Съюзниците на премиера ми казаха, че е тя е блокирала Brexit "без сделка" поради последиците, които това би могло да има за Обединеното кралство и разпадането на съюза. Като министър-председател на Консервативната партия и Юнионистката партия, г-жа Мей принципът на компромиса, за който тя говори, е единственият път през безизходицата Brexit. Този принцип ще бъде още по-неизбежен при нов премиер-консерватор. В предстоящото състезание, което ще замени Тереза Мей, партията ще се поляризира по-нататък в два лагера на "без сделка" срещу "сделка". И всеки, който иска да спечели лидерския пост, знае твърде добре, че поддържането на "твърд Brexit" е най-близкият път към сърцата на членската маса на Tory. Както ми каза един депутат в часовете, след като г-жа Мей обяви, че си подава оставката на 7 юни: "Нищо не се променя. Не и в Европа. Не и в математиката в парламента. Единственото, което ще се случи сега, са избори. Нищо друго." Крилата на партията остават непримирими както винаги. Твърдолинейните ще приемат единствено "чист Brexit". Парламентът няма да приеме Brexit без сделка. Ако бъдещият министър-председател се опита да извади Обединеното кралство без сделка на 31 октомври, ще се опита ли парламентът да срине правителството? Ако новият премиер реши да отложи допълнително Brexit, "спартанците" Brexiteers няма ли да се опитват да направят същото? И битката, която предстои, ще бъде още по-кървава. https://news.sky.com/story/theresa-may-was-broken-by-brexit-it-is-likely-to-break-her-successor-too-11728055

САЩ според мен не импровизират с привидно неориентираните ходове на администрацията на Тръмп. Зад импулсивността в някои действия все пак личи добре обмислено придвижване към организирана смяна на цялата външна политика. По отношение на данъчната политика САЩ направиха основна промяна, която изтегля американските капитали вътре в страната или поне това е идеята в перспектива. Имам предвид смяната на облагането на американските корпорации в световен мащаб с единен национален данък, т.н. световна данъчна система - те го промениха в територална данъчна система, което на практика означава - облагат те примерно с 12 процента в Ирландия и това е, останалата част от капитала сега може да се върне в САЩ без допълнително облагане до 21 процента. Целта е да се амнистират трилиони изнесени американски капитали по офшоркитеи да се върнат обратно в САЩ, за да работят и да се харчат там. Това донякъде обезмисля места като Люксембург, Малта и Ирландия за правене на данъчни схеми. За мен това е знак, че САЩ вече ще гледат по различен начин на ЕС, тоест Съюзът им е по полезен като съюз от отделни партньори, а не като блок-държава. Ето защо, според мен, те ще го държат в относително разединена форма с идеята да преговарят с отделни негови членове, а не с цяла структура. Тези писания на Греъм Алисън, който е бил съветник по въпросите на Азия от Рейгън до Обама, въобще не са бла-бла интелектуални упражнения на отвеян харвардски чудак, каквито опити срещам по нашите медии да се изкарат. В тях има прагматизъм по отношение на избягването на военен конфликт с Китай в Азия - защото всички конфликтни точки са там с Китай. Затова и Тръмп се втурна да решава въпросите с малкия диктатор от Северна Корея на пожар. На САЩ не им е нужен военен конфликт в Азия, те залагат на дългосрочно изтощително състезание с китайския държавен капитализъм, нещо като маратон в който "по-добрата система да се докаже", надявайки се на вътрешни конфликти в Китай и саморазпад от вида на този, който имплодира съветската система. Дали е успешна стратегия? Според мен не особено, имайки предвид 5000-годишния имперски опит на Китай, чиято държавна доктрина е коренно различна от онази на Съветска Русия, както и от тази на комунизма. Но това е дискусионен въпрос.

Според мен е пресилено да говорим за "война", дори за "студена война", мисля че по-скоро става въпрос за някакво осъзнаване и ограничаване на сфери на влияние що се касае за външната политика на САЩ. Китай си следва неговата глобална политика с инициативата "Един пояс Един път", но след идването на Тръмп на власт политиката на САЩ рязко се промени към "изтласкване" на Китай от зони считани за "национална сигурност" от САЩ, а такива са всички останали без Югоизточна Азия /като изключим Индия, Южна Корея и Япония/ и Африка; в общи линии, това което виждам е опит на САЩ да ограничат влиянието на Китай извън параметрите на техните "зони за национална сигурност" без да са особено активни в другите. Преди не беше така, те оказваха много силен натиск в това число и военен в Югоизточна Азия, сега се оттеглиха тихо оттам, но затова пък блокират силно присъствието на Китай в Европа, дори оказвайки силен натиск върху партньорите си от ЕС да ги последват в този натиск за затваряне. Как този издигащ се Китай влияе върху САЩ? Отговорът е - по всеки възможен начин. За да го видите ярко погледнете този анимационен филм. Направих този анимационен филм за Комитета по въоръжените сили на сенатор Джон Маккейн през 2014 г., за да им помогна да разберат контекста на голямата инициатива на администрацията на Обама към Азия. Каква беше основната инициатива на администрацията на Обама към Азия? Понякога се нарича „ребалансиране”, но и "голям завой към Азия". Бях сравнил САЩ и Китай с две деца на детската площадка, които сядат на противоположните краища на една люлка, като всеки от тях е представен от размера на техния БВП по паритет на покупателната способност. През 2004 г. китайците са били наполовина по-малки от САЩ, през 2014 г. Китай е бил малко по-голям от САЩ и до 2024 г. по текущата траектория на развитие Китай ще бъде с 50 процента по-тежък от САЩ. И така по терминологията наречена "ребалансиране", това би означавало, че ако ние американците преместим тежестта на левия си крак от Близкия изток, за да поставим по-голяма тежест към десния си крак в Азия, където се намира бъдещето, люлката ще смени положението си на равновесие и в резултат на това и двата ни крака ще увиснат вдигнати във въздуха. Това е по законите на земното притегляне, гравитацията действа така, заради тежестта на БВП. Това сравнение с люлката и относителната тежест на БВП обобщава цялата нова стратегия на САЩ за балансиран изолационизъм - дали е копи-пейст на старата доктрина за "мирно съвместно съществуване", прилагана към блока на СССР предстои да се види, но според мен, спрямо Китай няма да сработи, най-малко по причина, че потенциалът му за икономически растеж е в пъти по-голям от този на бившия съветски блок.

Книгата на Греъм Алисън "Предопределени за война: могат ли САЩ и Китай да избегнат Капана на Тукидид", публикувана през 2017 е бестселър номер 1 в класацията на "Ню Йорк таймс" за годината и бестселър номер 1 в класацията на Амазон. Тя поставя пръст в раната на най-важният проблем на нашето време, според мен, може ли да има Трета световна война между САЩ и Китай за световно лидерство и може ли такъв конфликт да бъде избегнат. Греъм Алисън е директор Harvard Kennedy School’s Belfer Center for Science и един от ключовите съветници на американското правителство по стратегически въпроси за политиката на САЩ в Азия, а неговата специалност е Китай. Тук публикувам запис от негова лекция, изнесена пред смесена китайско-американска публика в Пекин през март тази година, по повод на започналата китайско-американска търговска война. От това къде са днес тези отношения, и какви ще бъдат утре, според мен, до голяма степен зависи и стабилността в света. Escaping the Thucydides Trap Mar 29 , 2019 Graham Allison, Director, Harvard Kennedy School’s Belfer Center for Science На 22 март Центърът за Китай и Глобализацията (CCG) бе домакин на Форума за публична политика на Harvard Alumni за 2019 г. в неговата централа в Пекин на тема „Глобалната търговска война и приспособяването на обществената политика”. Бившият декан на школата Харвард Кенеди, проф. Греъм Алисън, изнесе реч на тема „Как да избягаме от капана на Тукидид”. Ако наблюдавате какво се случва в отношенията между САЩ и Китай през последните няколко години, вероятно сте малко объркани, тъй като във Вашингтон тази страна, която четвърт век е била смятана за приятел, сега се разглежда като враг. Китай е страна, която Обама, когато напусна поста си, нарича "стратегически партньор"; по същия начин я наричаше и президентът Буш; по същия начин наричаше Китай и президентът Клинтън; сега официалното определение на правителството на САЩ за Китай е „стратегически противник”. И това е мнението не само на администрацията на Тръмп, но и на цялата политическа класа във Вашингтон. Това е едно от малкото неща, за които демократите и републиканците са почти единодушни. За да се опитам да ви помогна да разберете какво се случва, ще представя една голяма идея, която всъщност е идеята в моята книга, https://www.amazon.com/Destined-War-America-Escape-Thucydidess-ebook/dp/B01IAS9FZY а след това едно още по-голямо предизвикателство, на което, ако знаех отговора, щях да ви го кажа. Но когато се съгласих с моя приятел, г-н Уанг, да споделя с вас какво мисля в момента, но не съм напълно доволен от това, което имам като отговор, така че се надявам някой тук да има по-добри идеи от моите. Президентът Xi e човек, който ясно разбира Капана на Тукидид. Както той често казва, предизвикателството за САЩ и Китай е да се изгради нова форма на отношения между две велики сили. И ако успеем да изградим нова форма на отношения между две велики сили, бихме могли да избегнем Капана на Тукидид. Причината да търсим нови форми на отношения е, защото знаем, че старата форма следва по стъпките, извървяни от толкова много различни страни до конфликт през вековете, често катастрофален конфликт, и това не е точката до където искаме отношенията между САЩ и Китай да стигнат. За да предотвратим това, трябва да имаме нова форма отношения между две велики сили. Каква е голямата идея? Дали Китай расте и се издига? Как възходът на Китай оказва влияние върху САЩ и световният международния ред, в който САЩ е бил главният архитект и настойник? Как може динамиката в "Капана на Тукидид" да доведе до война, особено до война, която никой не иска? Война между САЩ и Китай неизбежна ли е? Днес докъде е валидна тази история на Тукидид за САЩ и Китай? И накрая, как да избегнем капана на Тукидид? Каква е голямата идея? Капанът на Тукидид е опасната динамика, която се случва, когато издигаща се сила заплашва да измести доминиращата дотогава сила. Помислете днес от тази гледна точка за Китай и САЩ. Дали Китай расте или се издига? Да, растежът на Китай е по-бърз от този на която и да е друга държава в историята. Как това се отразява на САЩ? Докато Китай реализира собствената си мечта, това неизбежно засяга позициите и прерогативите, на които САЩ са свикнали на върха на световния ред. Как една такава динамика може да доведе до война? Как Китай и САЩ се озоваха във война през 1950 г.? В динамикана на Капана на Тукидит това съперничество създава уязвимост при външни действия, несвързани с пряко съперничеството между двете страни, а предизвикана от някаква трета страна неволно, при такъв конфликт някой от главните съперници, се чувства длъжнен да отговори, създавайки спирала, която често свършва в конфликт, дори катастрофален конфликт. Война между САЩ и Китай неизбежна ли е? Не, позволете ми да кажа това три пъти бързо. Не, не е неизбежна, не, не е неизбежна. Тази книга не казва, че войната е неизбежна. Целта на книгата е да се предотврати война, а не да се предскаже война, и не да се предполага, че една война би била добра идея. Война ще бъде луда идея, ще бъде катастрофална идея. И ако настъпи война, държавниците няма да могат да се оправдават с някакъв железен закон на историята, заради неуспехите им да предприемат действия, които биха могли да предотвратят войната. Целта на тази книга е да се опита да мотивира мисленето на китайците и мисленето на американците и мислещите хора в други части на света. Какво можем да направим, за да предотвратим поредица от събития, които биха могли да завършат с война. Това би било катастрофално за всички. Къде днес стои това съперничество? Точно на пътя. Ако Тукидид наблюдаваше, щеше да ни каже: "Това ми изглежда като най-великата изгряваща сила, насочваща се към директен сблъсък с най-колосалната управляваща сила, която някога светът е виждал. Класическа ситуация - имаме неудържима мощ на една нова устремена към върха сила и непоклатима мощ на друга преграждаща пътя й към върха сила. Очаквам с нетърпение да видя най-великия сблъсък на всички времена." Мисля, че това щеше да каже. Както ми каза моят домакин д-р Ван, мислех за девет възможни начина за бягство, но имам нужда от нещо по-добро от всички други, които вече имам в списъка си. Но ще се опитам да стимулирам въображението ви. Тукидид е считан за баща и основател на историята, написал първата книга за историята. Нарича се "Историята на Пелопонеската война". И става дума за войната между Атина и Спарта, която разрушила двете големи водещи градове-държави в Класическата Гърция. Капан на Тукидит е термин, който измислих преди осем години, за да изградя ясна представа за Тукидид. Това е негова идея, не моя. Идеята е, че когато издигаща се сила заплашва да измести от позицията й утвърдена сила, резултатът често е война. Дали Китай расте или се издига? Отговорът е да. Направих тази кратка презентация и графика за моята ТЕД реч, но всъщност това е вариант на моя статия, което написах за China Daily, когато те ме попитаха какво се е случило в Китай, което ви впечатлява най-много през 40-те години от неговото ново начало, започнало през 1978 година. По онова време на началото, какъв процент от китайците са се борели да оцелеят с по-малко от два долара на ден? Това е най-ниската степен на бедност по критериите на Световната банка. Предположете какъв е верния отговор? Какъв процент китайци са имали по-малко от два долара на ден? Деветдесет процента, девет от всеки десет. И ако имате два долара на ден, по-голямата част от деня ви минава, като се опитвате да намерите достатъчно храна, за да изхраните вас и вашето семейство, като под "изхраните" се разбира да оцелеете. Сега, 2018 г., четиридесет години по-късно, това, което се е случило е че тези деветдесет процента станали един процент. До днес деветдесет и девет процента от китайците са били повишени над това ниво. Това е около осемстотин милиона души. Никога досега в историята не сме виждали такова чудо в обръщане на пирамидата на бедността и Си Дзинпинг каза, че до края на 2020 г. броят на тези бедни хора ще бъде нулев, напълно премахнат. Изгряваща или издигаща сила ли са Китай? За тази аудитория от Харвард някои от вас могат да си спомнят този мост точно пред училището Кенеди и бизнес училището. Виждам го от офиса си. Изграждането на този мост започна, когато бях декан на школата Кенеди. Проектът започна през 2012 г. Това беше двугодишен проект, за който се твърдеше, че ще бъде завършен до 2014 г., но казаха, че ще отнеме още една година. Чак през 2017 г. мостът беше окончателно завършен с три пъти над бюджета. Тук в Пекин има мост, който се нарича мост „Санюан“, по него има около два пъти повече трафик. През 2016 г. правителството на Пекин реши да го обнови. Колко време отне да се обнови моста Санюан? Можете да отидете на YouTube и да видите това, отговорът е четиридесет и три часа, 43 часа. И така, както казах на [пекинския] заместник-кмет, докато ми гостуваше в Школата Кенеди на Харвард, казах му да доведе строителната си група в Харвард и да завърши най-после Харвардския мост. Как този издигащ се Китай влияе върху САЩ? Отговорът е - по всеки възможен начин. За да го видите ярко погледнете този анимационен филм. Направих този анимационен филм за Комитета по въоръжените сили на сенатор Джон Маккейн през 2014 г., за да им помогна да разберат контекста на голямата инициатива на администрацията на Обама към Азия. Каква беше основната инициатива на администрацията на Обама към Азия? Понякога се нарича „ребалансиране”, но и "голям завой към Азия". Бях сравнил САЩ и Китай с две деца на детската площадка, които сядат на противоположните краища на една люлка, като всеки от тях е представен от размера на техния БВП по паритет на покупателната способност. През 2004 г. китайците са били наполовина по-малки от САЩ, през 2014 г. Китай е бил малко по-голям от САЩ и до 2024 г. по текущата траектория на развитие Китай ще бъде с 50 процента по-тежък от САЩ. И така по терминологията наречена "ребалансиране", това би означавало, че ако ние американците преместим тежестта на левия си крак от Близкия изток, за да поставим по-голяма тежест към десния си крак в Азия, където се намира бъдещето, люлката ще смени положението си на равновесие и в резултат на това и двата ни крака ще увиснат вдигнати във въздуха. Това е по законите на земното притегляне, гравитацията действа така, заради тежестта на БВП. Какво означава това? Отговорът е голям ефект навсякъде. Един пример е търговията. В началото на века САЩ бяха доминиращият търговски партньор на всяка азиатска държава. През 2017 г. Китай вече е доминиращият търговски партньор на всяка азиатска държава. Тъй като Китай се издига, той неизбежно измества американските предложения и прерогативи, с които САЩ са свикнали. В настоящия дебат дали Китай може да бъде изолиран от САЩ или от глобалната икономика, контрааргументът е: какво реално означава това в свят, в който Китай всъщност е доминиращ търговски партньор в Азия? Трудно е дори да се даде някакво съдържание на идеята. Това е тест, който давам на моите студенти в Харвард: питам ги кога може Китай да стане номер едно? И студентите трябва да попълнят дясната колона. Имам 46 индикатора, така че те пишат 2020, 2030, различни отговори. И тогава им показвам истинското състояние на нещата, което фиксира статистически, че всички тези неща вече са факт. Китай вече има най-голямото производство. Китай вече има най-голямата средна класа и вече има най-много милиардери. Китай вече има най-големия БВП, измерен чрез паритет на покупателната способност. Най-дълбокият анализатор и познавач на Китай до смъртта му през 2015 г. беше основателят и строителят на Сингапур, Ли Куан Ю. Той беше и мой учител за Китай. Имах голямо щастие да го познавам в продължение на много десетилетия и прекарах много време с него. Всъщност написах книга за него. Един от въпросите ми към него в тази книга е: сегашните лидери на Китай, това е Си Цзиняпин и Комунистическата партия, сериозни ли са за изместването на САЩ като доминираща сила в Азия в обозримото бъдеще? Китайците обикновено намират този въпрос много неудобен. Китайските учени го смятат, че е още по-неудобен. Така че не можете да накарате повечето китайски учени да отговорят на този въпрос. Лий Куан Ю беше на осемдесет и осем години. Той просто казваше нещата, както ги вижда. Какво казва той? Разбира се. Защо не? Кой може да си представи иначе? Как може Китай да не се стреми да бъде номер едно в Азия сега? В книгата си изследвам последните петстотин години история. Има 16 пъти, 16 случая, когато една изгряваща сила заплашва да измести доминиращата сила. 12 от тези случаи приключват с война, четири не. В книгата ги обсъждам. Всъщност, ако отидете на уебсайта Thucydides trap, просто го сложете на екрана си. Ще видите случаите и източниците и има спорове за тях. https://www.belfercenter.org/thucydides-trap/case-file Това, което е интересно в различните 12 случаи е, че резултатът е насилствен конфликт. Но в четири от случаите няма война. Да се каже, че войната е неизбежна е голяма грешка, тя не е неизбежна. Да се каже, че има много сериозна опасност от война е правилно. Всъщност войната е резултатът в 75 процента от случаите и е избегната в 25 процента от тях. Това е сложно и всеки случай е различен, но по принцип има три слоя на историята. Първият слой е материалният, който Маркс би нарекъл "обективни условия". Вторият слой е възприятия, емоции и психология, което Маркс би нарекъл "субективно". И трето е политиката, борбата на всяка държава за могъщество. Нека вземем за пример Китай днес, който осъзнава мечтата си да бъде отново велик, голямото възраждане на великия китайски народ. Тук не става въпрос за САЩ, не говорим още за изтласкване на САЩ. Тук просто установяваме факта, че Китай взема огромна маса крайно бедни хора и ги прави по-малко бедни. И след това тези хора с относително малко пари ги прави ниска средна класа и от ниска средна класа в перспектива ги прави по-богата средна класа. Стремежът на китайците да станат богати е благороден, разумен и разбираем стремеж. Но въздействието на това върху Америка, тъй като тя е свикнала да бъде на върха на хранителната верига в света, най-големият търговски партньор, най-големият брой милиардери, лидерът на информационните технологии или нещо друго, за Америка това е неприемливо. По същия начин, както и за Великобритания беше, когато Германия започна да става силна, същото беше и за Спарта, когато Атина става по-силна. Така че в това, първо, имате реалност, обективните условия. Второ, обективните условия се обработват чрез възприятия, емоции и психология, което често води до погрешни схващания. В линията на Тукидид това беше страхът на Спарта от изгряващата мощ на Атина. Комбинация от възприятие и емоция и психология, която често се превръща в погрешно схващане и дори погрешно изчисление. И накрая, в сферата на политиката, в която всяко едно правителство не иска да има някакъв противник на правото си по въпроса за националната сигурност. Всеки се бори да бъде по-твърд от политическите си опоненти. И всъщност в настоящия дебат във Вашингтон можете да видите позицията на демократите да подкрепят мълчаливо Тръмп срещу Китай, което изглежда трудно да се повярва. Но така работи политиката, особено политиката по въпросите на националната сигурност. Затова подреждайте тези три неща едно върху друго, реалността, възприятията и политиката, това като комплекс създава огромна уязвимост от някакво външно действие на трета страна, което действие може да се се превърне в спусък, освобождаващ един механизъм на спирала, водеща до война. Нека ви припомня какво се случи през 1914 г. Имаше съперничество между Германия и Великобритания. Един ерцхерцог, второстепенна фигура в Австро-Унгария, е убит в Сараево през юни 1914 г. Той не е свързан с Великобритания. Не беше свързан и с Германия. Но това действие и реакциите в рамките на шест седмици доведоха до война в цяла Европа. И за четири години тази война унищожи цяла Европа и позицията на Европа като лидер на света по това време. Така че действия или злополуки от трети страни, външно поведение, могат да произведат този набор от реакции, особено в периода на уязвимост. И аз бих казал, че като гледам на сегашните отношения между САЩ и Китай, имам такава глава в книгата, съществуват пет потенциални такива спусъка за война. Двата най-тревожни в момента са Северна Корея и Тайван. Позволете ми да споделя моето мнение как можем да избягнем Капана на Тукидид. Досега съм намерил девет възможни начина за бягство. Ще спомена два от тях, само за да стимулирам въображението ви. Надявам се, че ще чуя някои други. Така че според мен първото и най-важно е признаването. Това дойде като идея от мой китайски приятел. Той каза, защо просто не си признаем, че ние сме заплашени от Капана на Тукидит? И двете ни държави са изправени пред състояние, структурно състояние, в което Китай се издига и ще продължи да се развива за своя собствена изгода, а не за вас. И вие ще продължите, американците, да се опитате да запазите лидерство си в международния световен ред, защото това ви осигуряваше седем десетилетия без голяма война на върха на световния ред и това беше страхотно и вие сте убедени, че това е вашата мисия. Това съперничество, ние признаваме, създава уязвимост и за вас, и за нас. Да вземем това като един сложен пъзел и да се запитаме как в една нова форма на отношения между две велики сили можем да се справим с тази уязвимост, за да предотвратим някои трети страни да ни провокират по начин, който води до война. Какво би означавало това? Първо, признаване на системната заплаха. Това е системна заплаха, която идва от структурната реалност, а не от намерението на някоя от страните. Второ, съвместно предотвратяване на кризата. Така че предприемане на съвместни действия за предотвратяване на кризи. Например, са се запитаме как може Тайван да направи нещо, което да ни завлече във война? И след това, какво можем да направим сега, преди това да се случи, за да го предотвратим? Да се запитаме, как биха могли събитията в Северна Корея да доведат САЩ и Китай до война? Какво можем да направим днес, за да се справим с това? Как може един инцидент в Южнокитайско море да доведе до ескалация? Какво можем да направим днес, за да се справим с това? По принцип идентифицирайте 1/какви са възможните пътищата към война, 2/ какви са начините за предотвратяване на кризи и 3/ какви са начините за управление на кризи, Подгответе се за криза, защото знаем, че въпреки нашите най-големи усилия да предотвратим криза, ще се случи все нещо. И така, когато нещата се случват, искате да имате установени линии на комуникация. Искате линии за комуникация на няколко нива. Бихте искали да имате пряка комуникация и между вашите военни, така че те да могат да говорят помежду си много откровено. Това са три елемента на това, което по същество определят справянето с кризи. Втората идея за деветте пътя на бягството, която отново дойде от китайски колега в Шанхай, е комбинация от китайска идея и американска идея. Китайската идея идва от династията Сун. Това е преди около хиляда години. Тогава Сун се бори с едно северно манджурски племе, наречено Ляо, и двете страни в крайна сметка сключват договор. Да имат това, което наричат "партниращо си съперничество". Съперничество от една страна и партньорство от друга. Как можете да бъдете в съперничество и партньорство? Отговорът е, добре, в живота понякога имате сложни отношения. Така е при Apple и Samsung, тези две компании са жестоки конкуренти, продаващи смартфони, и всъщност Samsung е победил Apple внастоящата надпревара за продажба на смартфони. Но също така Samsung е най-големият доставчик на Apple. Така че има партньорство в някои отношения и съперничество в други. Какво е това? Това всъщност не е толкова различно от идеята, която Джон Кенеди измисли след кубинската ракетна криза. Не забравяйте, че при кубинската ракетна криза почти имаше ядрена война, която можеше да бъде унищожителна за стотици милиони хора. Кенеди тогава смяташе, че светът едва е оцелял. Така че след това той беше убеден, че не можем да си позволим да продължим по този път отново. Трябваше да намерим някаква алтернатива. И тогава той изнесе известната си реч, четири месеца преди да бъде убит, речта му в един американски университет, в която той каза, че ще трябва да се съгласим да живеем в „един свят, отворен за разнообразието, отворен за разообразието, но в който аз ще продължавам да бъда убеден анти-комунист. Все още вярвам, че Съветският съюз е империя на злото. Все още вярвам, че правителството на Америка и американската форма на управление са най-подходящата форма на управление, но аз трябва да намеря някакъв начин да живея със Съветския съюз, макар и да не го приемам за нещо добро." Така че, дали бихме могли да вземем тези две идеи и да ги обединим, за да произведем някаква концепция, която би била стратегическа обосновка за отношенията между САЩ и Китай. Не знам. Всеки един от деветте пътища за бягство, които съм идентифицирал, има своите плюсове както и своите недостатъци. Никой от тях не ми изглежда на сто процента убедителен в този момент. Ето защо продължавам да търся. На този етап само съм сигурен, че имаме голямата идея на Тукидид за едно голямо предизвикателство. Имам и молив, надявам се да напиша някои добри идеи с него. https://www.chinausfocus.com/foreign-policy/escaping-the-thucydides-trap

4. Новият курс на Фр.Д. Рузвелт От самото начало на президентската му кампания Рузвелт започна с реч срещу злоупотребите с ценни книжа и призова за федерален контрол върху акциите и стоковите борси. Имаше предположения, че той подкрепя обезценяването на долара, което повиши натиска върху валутата. За да успокои тези страхове, Рузвелт каза, че няма да извади страната от златния стандарт, но инвеститорите не останаха убедени в това. Възобновеният натиск върху банковия сектор се увеличи през ноември. Точно преди изборите Невада обяви първия щатски ден на затворени банки, класически отговор на широко разпространените банкови декапитализации. Въпреки че Невада успя да предотврати фалита на основната си щатска банка, затварянето й за определен срок предизвика национална паника. Опасявайки се, че тяхната банка може да бъде следващата, вложителите ускориха изтеглянето на парите си. Динамиката на кризата започва да се връща. Крахът на икономиката през 1932 г. е спираща дъха. Потребителските разходи и производството паднаха с повече от 20%, а безработицата се увеличи на повече от 16%. Сериозната дефлация се задържа и цените падаха с почти един процент всеки месец. Разчитането на политиците на дефлационните лостове за намаляване на дълга доведе до тежка депресия. Тъй като номиналните лихвени проценти бяха над номиналните проценти на растеж, дългът нарасна по-бързо от приходите и дълговите тежести се повишаваха въпреки фалитите. Но докато инвеститорите се тревожеха за последиците от президентството на Рузвелт, популистката природа на кампанията му (заедно с ужасните икономически условия) го тласкаше към изборна победа. Рузвелт беше избран през ноември 1932 г., като спечели 22,8 милиона гласа срещу 15,8 милиона за Хувър, най-масовите гласове, спечелени някога от кандидат за президент дотогава. Подхранван от слаби икономически условия, неравномерно възстановяване и неефективните политици, популизмът е глобален феномен в междувоенния период (1920-те и 30-те години), водещ до промени в режима не само в САЩ, но и в Германия, Италия и Испания. В Съединените щати неравенството (както в доходите, така и в богатството) достигна своя връх в началото на 30-те години на миналия век, но остава високо през останалото десетилетие. По време на изборите на Рузвелт 10-те най-богати процента от американците са печелили 45% от доходите и са притежавали 85% от богатството в страната, докато безработицата е над 20%. Тези условия накараха Рузвелт да основава кампанията си на "Нов курс", който обеща големи промени за работниците, длъжниците и безработните. Европа имаше сходен набор от икономически условия. Германия бе изпитала както хиперинфлация, така и началото на Голямата депресия през предходните 15 години. Неравенството също беше високо - най-богатите 10% печелеха около 40% от доходите, докато безработицата бе над 25%. Това постави основата за възхода на нацистката партия. Златото продължаваше да изтича от САЩ в очакване на политиката на Рузвелт, а Рузвелт отказа да потвърди ангажимента си към златния стандарт. Около него се опитаха да го убедят да успокои пазарите. Сенатор Картър Глас, който бе вероятно кандидатът на Рузвелт за секретар на Министерството на финансите, заяви, че няма да приеме поста, ако Рузвелт не може да гарантира, че страната ще остане на златния стандарт. Хувър написа изпрати открито писмо до Рузвелт, в които го призоваваше да изясни неговите политики. Европейските инвеститори в долари бяха притеснени. Но Рузвелт остава безмълвен. През февруари кризата се задълбочи. Пред банкрут, най-голямата финансова институция в щата Мичиган, Guardian Detroit Union, поиска заем от RFC. Групата имаше малко добро обезпечение, така че RFC не можеше, по силата на своя мандат, да му предложи голям заем. Може би по-важното е, че основният акционер на Guardian Group е бил милионерът производител на автомобила Хенри Форд. Не искайки да осигуряват повече ползи за „дебелите котараци”, RFC предложи да отпусне заем, ако Форд също предостави известна подкрепа. Но Форд отказа. The Union Guardian Trust и Guardian National Bank of Commerce, две от банките на Guardian Group, бяха допуснати да фалират, а Мичиган беше принуден да обяви банкова ваканция в целия щат. Когато политиците не успяват да спасят системно важни институции, вълните могат бързо да се разпространат по цялата система. Тъй като Мичиган беше част от американския индустриален център, въздействието върху други щати се усети особено силно. Домакинствата и компаниите се втурнаха да изтеглят спестяванията си от банки в цялата страна. Охайо, Арканзас и Индиана пострадаха от банкови несъстоятелности. Мериленд обяви банкова ваканция на 25 февруари, а до 4 март имаше ограничения за изтегляне в повече от 30 щата. Потокът от злато изтичащо от страната се превърна във вълна. През последните две седмици на февруари, Ню Йорк-Фед загуби $ 250 милиона, почти една четвърт от своите златни резерви. Изправен пред този натиск върху златните резерви, Хувър се опита да се позове на Закона за военните сили и да въведе контрол върху капитала, класически, но неефективен отговор на натиска на платежния баланс, но демократите не му позволиха. Икономиката изнемогваше. През март бизнесът се забави до шокираща степен. Тази година Брутният национален продукт достигна най-ниската си точка за целия период на Депресията на 55,6 млрд. долара, което бе с 31,5% под нивото от 1929 г. в постоянен долар. В неделя, 5 март, в деня след встъпването си в длъжност, Рузвелт обяви национална четиридневна ваканция на банките, прекрати износа на злато (ефективно разделящо долара от златото) и състави екип за работа по спасяването банковата система. Беше обещано да се направи колкото се може повече за най-кратко време. Преди банките да бъдат отворени отново на 9 март, Конгресът прие Закона за спешното банкиране от 1933 г. Актът удължи банковата ваканция и даде на Фед и Министерството на финансите безпрецедентни правомощия да предоставят ликвидност и капитал на банковата система. Най-важното е, че актът предоставя на Фед способността да емитира нови долари, които бяха подкрепени от банкови активи, вместо от злато, което разчупи връзката между долара и златото и позволи на Фед да печата пари и да осигури ликвидността, от която банките отчаяно се нуждаеха. За да може Фед да печата пари, без да се лиши от златните си резерви, Рузвелт забрани износа на злато по силата на 1917 Trading with the Enemy Act. Одиторите започнаха да работят над отчетите на всяка американска банка, като се започне от най-големите банки и тези, за които се знаеше, че са най-безопасните. Когато одиторите установяваха, че банката е недостатъчно капитализирана, те биха могли или: (а) да рекапитализират банката чрез издаване на привилегировани акции на RFC, (б) да я обединят със здрава банка или (в) да я затворят. Системно важните банки винаги са били подкрепяни, докато по-малките банки често са били оставяни да фалират. След като одиторите решеха, че една банка е стабилна, тя щеше отвори наново с възможността да заема от Фед, използвайки някой от активите му като обезпечения. Като част от Закона за банките от 1933 г., Министерството на финансите се съгласи да покрие всички загуби, направени от Фед. Гарантираха се задълженията на всяка банка, която те са избрали да оставят отворена. В неделя, 12 март, в нощта, преди първата вълна от банки да бъде отворена, Рузвелт даде радио-адрес на национално ниво, като обясни плана за банките и се стремеше да възстанови доверието в банковата система: " Това е стабилна валута, защото е подкрепена от реални, добри активи… Мога да ви уверя, че е по-безопасно да пазите парите си в отворена банка, отколкото под матрака." Тъй като банките в дванадесет града бяха готови да отворят в понеделник, политиците и инвеститорите изчакаха нервно да видят как обществото ще реагира. Вместо банкови източвания, публиката депозира повече от 1 милиард долара в банките, което е класически пример за това как проблемите с дълга и ликвидността, могат да бъдат коригирани чрез осигуряване на ликвидност, вместо рестриктивност. Банките продължиха да се отварят отново в следващите дни, а в рамките на един месец банките-членки, които представляваха 90% от депозитите в системата, бяха отворени. Когато пазарите най-накрая отвориха в сряда, Dow скочи с 15,3%, а цените на акциите също излетяха нагоре. За да получат всички тези пари, връзката със златото трябваше да бъде прекъсната. Но с цялото това печатане стойността на долара се понижи и спрямо другите валути и спрямо златото. В рамките на две седмици след напускането на златния стандарт Федералният резерв успя да намали ликвидните си инжекции; Dow прибави още 100% през следващите четири месеца. Тези ходове приключиха с депресията на парите. Повечето хора погрешно смятат, че депресията е продължила през 1930-те г. до Втората световна война, така че искам да съм ясен какво точно се е случило. Вярно е, че до 1936 г. БВП трябваше да се възстановява до нивото си от 1929 г. Но когато погледнете цифрите можете да видите, че оставянето на златния стандарт е било повратна точка, и точно тогава всички пазари бяха се сринали до дъното, но това бързо възстановяване е облагодетелствало богатите повече от бедните, така че периодът след 1933 г. остана труден за много повече хора, отколкото показват средните стойности, което навярно кара хората често да си мислят, че Депресията продължава през цялото десетилетие. Изоставянето на златния стандарт, печатенето на пари и предоставянето на гаранции бяха сред най-ефективните политически действия, които Рузвелт направи, но те бяха само първите от лавината от политики, които той разгърна през първите шест месеца от управлението му. Рузвелт предприе допълнителни стъпки, за да раздели долара от златото. Първо, той обяви извън закона собствеността върху монетарното злато чрез изпълнителна заповед. Две седмици по-късно той обяви за незаконно частния износ на злато и посочи подкрепа за законодателство, което би му позволило да определи цената на златото (девалвиране и отпечатване на пари) Конгресът прие Закона за ценните книжа от 1933 г., който ще регулира продажбата на ценни книжа (увеличено регулиране). Конгресът забрани сравнително обичайните „златни клаузи“ в договорите, разпоредба, която позволяваше на получателя да избере да бъде платен в злато. Тъй като златото се бе повишило по стойност след разделянето на долара от него, това представлява голямо преструктуриране на дълговете. Home Owner’s Loan Act учреди Корпорацията за заем на собствениците на жилища (Home Owner’s Loan Corporation HOLC), за да подпомогне рефинансирането на жилищни ипотеки. Между 1933 и 1935 г. един милион души са получили дългосрочни заеми чрез агенцията. (преструктуриране на дългове) Законът за банките от 1933 г. (т.е. Glass-Stegall II) осигури застраховка на депозити до 2500 долара чрез новосформираната Federal Deposit Insurance Corporation (FDIC). Той също така упълномощи Фед да регулира лихвените проценти по депозитите за срочни и спестовни влогове (Регламент Q); наложи строги правила за банките; и изискваше разделяне на инвестиционните и търговските банкови функции. (установяване на застраховане на депозити, повишено регулиране) Рузвелт обяви и нови федерални агенции и програми, които допринасят за безпрецедентен фискален стимул. Федералните разходи бяха паднали с повече от 1 млрд. долара през 1932 г., когато Хувър затегна фискалната политика в опит да балансира бюджета. Въпреки че първоначално провеждаше кампания за балансиране на бюджета, политиките на Рузвелт след това ще доведат до увеличаване на годишните разходи с 2,7 млрд. долара (5% от БВП) до 1934 г. Създаден е Корпусът за гражданска защита (CCC). , която ще наеме 2,5 милиона души в проекти за обществени поръчки през деветте си години на съществуване.. Създаден е Федерален закон за спешна помощ за предоставяне на финансова подкрепа на домакинства с първоначално финансиране от 500 милиона щатски долара. The Tennessee Valley Authority (TVA) предприе мащабни инвестиции в инфраструктура, осигурявайки електрификация, контрол на наводненията и напояване в един от регионите, най-засегнати от Голямата депресия. The National Industrial Recovery Act (NIRA) създаде Public Works Administration (PWA), която разполагаше с 3,3 милиарда долара, за да ги похарчи за мащабни обществени дейности. В резултат на това стимулиране дефлацията се превърна в по-скоро приемлива, отколкото ужасна инфлация. Намаляването на дълговете стават „красиви”, когато има достатъчно стимулиране за компенсиране на дефлационните сили и за привеждане на номиналния темп на растеж над номиналния лихвен процент. Икономиката възкръсна за живот през следващите три месеца, като като ужасно депресираните нива на активност бързо станаха по-малко ужасни. Поръчките за тежки машини се покачиха със 100%, а промишленото производство се увеличи с почти 50%. Между март и юли манифактурата нараства с 35%, а трайното производство - с 83%. Безработицата спадна и през следващите три месеца цените на едро скочиха с 45 процента. Всички те се възстановиха от много депресираните нива и се хранеха от собственото си развитие, за да направят „красиво намаляване на задлъжнялостта”. Годините 1934-1935 бяха т.н. Период на златоглава/ The Goldilocks Period . „Икономиката на златоглава” е икономика, която не е толкова гореща, че предизвиква инфлация и не е толкова студена, че предизвиква рецесия. Терминът описва икономика, която работи в оптимално състояние чрез осигуряване на пълна заетост и икономическа стабилност. Икономистите понякога не са съгласни с характеристиките на „икономиката на златоглава”, но тя често се характеризира с ниска безработица, увеличаване на цените на активите (акции, недвижими имоти и др.), ниски лихвени проценти, оживен, но стабилен ръст на БВП и ниска инфлация. Регулаторите използват фискални инструменти и инструменти на паричната политика, за да се опитат да създадат икономика с тези условия. Икономическите условия в чужбина и реакциите на регулаторите към тях също влияят върху това дали дадена икономика може да постигне състояние на „златоглав”. Това състояние е идеално за инвестиране, тъй като компаниите растат и генерират положителен ръст на печалбата, акциите се представят добре. При липса на инфлация инвестициите с фиксиран доход като облигациите ще запазят стойността си. Ако обаче БВП расте твърде бързо и инфлацията се покачва прекалено бързо, икономиката може да прегрее и да се получи провал, тъй като цените на активите се надценяват. Централните банкери ще реагират чрез увеличаване на лихвените проценти, за да се опитат да спрат инфлационния натиск. Повишаването на лихвените проценти прекъсва един от ключовите стълбове на „икономиката на златоглавите” и обикновено е предшественик на неговия край. Икономиката и пазарите в САЩ продължават да се възстановяват през 1934 г. и през 1935 г., когато Федералният резерв започна да планира затягане на паричната политика още веднъж. До 1935 г. икономиката се възстанови, дефлацията изчезна и цените на акциите се покачиха в резултат на предишните политики на Фед. По това време цените на жилищата нарастват по-бързо от 10% годишно, а възстановяването на цените на акциите е дори по-бързо. Увеличаването на богатството беше голямо, въпреки че богатството и икономическата продукция останаха под нивата преди Депресията. През пролетта на 1935 г. Фед става все по-загрижен за увеличаването на свръхрезервите. Страхуваше се, че нарастването на свръхрезервите може да доведе до разширяване на кредитите и инфлацията в бъдеще. През октомври друг меморандум та Фед изрази засилена загриженост относно свръхрезервите, размишлявайки за подходящото време за тяхното намаляване и дали да го направи чрез: 1) продажба на активи или 2) увеличаване на задължителните резерви. В прессъобщението си от 22 ноември Фед обсъди бума на фондовия пазар и изрази загриженост относно инфлацията. Опасенията за подхранване на балона бяха широко разпространени, тъй като редица политици, включително Рузвелт, си спомниха, че балонът от края на 20-те години е причинил издуването на пазара на акции, което е допринесло за Депресията. В резултат на това те бяха много разтревожени, че рязкото покачване на фондовия пазар през 1935 г. (почти четирикратно!) би могло да предизвика повторение на целия цикъл. Ноемврийското прессъобщение от Министерството на финансите не се съгласи с тези опасения, отбелязвайки, че инфлацията все още е далеч. Дебатът продължи в началото на 1936 г. Рузвелт искаше да сигнализира за загриженост около инфлацията преди изборите, така че той настоя задължителните резерви да бъдат затегнати тази пролет. Председателят на Фед Ексълс се притесняваше, че банките ще натрупат много облигации и заеми на ниски лихвени проценти и след това ще се изгорят от инфлацията. Между август 1936 г. и май 1937 г. Фед удвои изискванията за резерви от около 8 на 16%. Първото затягане на паричната политика, през август 1936 г., не засегна цените на акциите или икономиката.Обикновено първото затягане не вреди на акциите и икономиката. Тъй като затягането нямаше ефект, резервите бяха затегнати повече в две допълнителни фази, първата през март 1937 г. и втората през май 1937 г. В резултат на затягането на резервите, свръхрезервите спаднаха от 3 млрд. долара на по-малко от 1 млрд. долара. Затягането на паричната политика беше засилено от девалвацията на валутите на Франция и Швейцария, които продължаваха битката за официални девалвации, за да спечелят ценови и търговски предимства. През септември 1936 г. тристранното споразумение бе постигнато между Съединените щати, Великобритания и Франция, които по същество заявиха, че всяка страна ще се въздържа от конкурентни девалвации при обмен. Дотогава стана ясно, че всички държави могат също толкова лесно да девалвират своите валути в отговор на други девалвации, създавайки огромно количество икономически сътресения. В края на деня всички валути девалвираха много спрямо златото, но не толкова една срещу друга. През 1936 г. в Европа назряваше война, което водеше до изтичане на капитали в САЩ, и това злато продължава да стимулира растеж в акциите и икономиката. През тази година президентът и другите политици все повече се тревожеха от притока на злато (което позволи по-бърз растеж на парите и кредитите). За да неутрализира ефектите от тези притоци, през декември Рузвелт нареди да започне "стерилизация". Обикновено, когато хората продават златото си на американското правителство в замяна на долари, броят на доларите се увеличава (т.е. печатат се пари), което, предвид силното икономическо възстановяване, не се счита за желателно. Вместо това, започвайки от 23 декември, вливането на злато / новодобивното злато беше стерилизирано - буквално, Министерството на финансите изкупи притока на злато като вписа паричната му стойност в сметката на Федералния резерв, вместо да печата пари. От края на 1936 г. до юли 1937 г. Министерството на финансите стерилизира около 1,3 млрд. златни вливания (приблизително 1,5% от БВП) . Федералният резерв също затегна резервните изисквания, за да извади парите от обръщение, както видяхме. Икономиката остана силна в началото на 1937 г. Пазарът на акции продължаваше да расте, промишленото производство остава здраво, а инфлацията достига около 5%. Освен това имаше фискално затягане. Разходите на федералното правителство са намалели с 10% през 1937 г. и с още 10% през 1938 г. Законът за приходите от 1937 г. увеличи федералния данък върху доходите за най-високи доходи до 75%. Дефицитът на федералния бюджет се сви от около 4% от БВП до нулев. Ликвидирането на бюджетния дефицит през 1937 г. е следствие от голямото нарастване на данъците, най-вече от повишаването на социалноосигурителния данък, както и от значителните, но по-малки съкращения в разходите. Налице е значителен натиск върху правителството да прокара политика на преразпределение, тъй като възстановяването досега се възприемаше като несправедливо (т.е. в полза на елитите над обикновения човек). След като пазарите и икономиката тръгнаха надолу през 1937 г., Федералният резерв започна да прави малка част от нетни покупки на активи. До края на годината Министерството на финансите започна да преустановява програмата си за стерилизация в партньорство с Fed. Нарастването на паричната маса отново започна през 1938 г. и продължи да нараства с обратната стерилизация и подновяването на печатането на пари. През пролетта на 1938 г. Фед добави стимули, намали резервите си до нивата от 1936 г., като освободи около 750 млн. долара. Кредитните потоци и икономиката също се възстановяват през 1939 г., следвайки стимулите и влизането във войната. Връзките между икономическите условия и политическите условия, както в САЩ, така и между Съединените щати и други страни - най-важните са Германия и Япония - не може да бъде пренебрегната, защото икономиката и геополитиката бяха много преплетени по това време. Най-важното е, че в Германия и Япония съществуваха силни вътрешни конфликти между „имащите” десни и „неимащите” леви, което доведе по-популистки, автократични, националистически и милитаристични лидери със специални автократични правомощия, които управляваха икономиките им зле. Те се сблъскаха и с външни икономически и военни конфликти, тъй като тези две държави станаха съперници на икономическите и военните световни лидери от ПСВ. Случаят е и добър пример за т.н. Капан на Тукидид, където съперничеството между страните води до войни, за да се установи коя страна е по-силна, след което следват периоди на мир, в които доминиращата сила / власт може да определи правилата, защото никоя страна не може да се бори с нея, докато не се появи нова съперничеща сила, и това се повтаря отново и отново. Докато 1939 и 1941 г. са известни като официалното начало на войните в Европа и Тихия океан, то войните в действителност започнаха около 10 години преди това, тъй като икономическите конфликти, които първоначално бяха ограничени, постепенно прераснаха във Втората световна война. Тъй като Германия и Япония станаха по-експанзионистични икономически и военни сили, те все повече се конкурираха с Обединеното кралство, САЩ и Франция за ресурси и влияние върху територии. Това в крайна сметка доведе до войната, която завърши с яснотата коя страна (САЩ) има властта да диктува новия световен ред. Това донесе период на мир под този световен ред и ще продължи дотогава, докато същия процес се повтори отново.

Embattled May dangles promise of new Brexit vote Updated May 22, 2019, 6:21 a.m. | By AFP Британският министър-председател предлага нов пакет с подсладители, на които тя се надява да разрешат кризата в Brexit. Мей вече заяви, че ще напусне поста си малко след като мерките, които тя посочи във вторник, бъдат подложени на гласуване в началото на следващия месец - независимо от резултата на гласуването. Най-атрактивното е обещанието да се даде възможност на депутатите да гласуват за потвърдителен референдум за каквато и да е версия на Brexit, която те евентуално ще одобрят в следващите седмици или месеци. "Признавам искренота и силно желание в цялата страна по този важен въпрос" каза Мей в национален телевизионен адрес. - Ето защо правителството ще включи в Законопроекта за оттегляне въвеждането на изискване да се гласува дали да се проведе втори референдум", каза тя и добави - Това трябва да стане преди Споразумението за оттегляне да бъде ратифицирано." Мярката е ключово изискване на основната опозиционна Партия на труда. Но на тази мярка остро се противопоставят консерваторите, подкрепящи Brexit, от чиито гласове Мей също се нуждае, ако иска да бъде приет нейния законопроект. Британският паунд рязко поскъпна в отговор на съобщението на Мей. ТМ каза, че нейните предложения са "последен шанс" на този парламент да сложи край на политическата безизходица, която вече отложи Brexit след първоначалния срок и предизвика огромен обществен гняв. Правителството се стреми законът да бъде одобрен до началото на лятната ваканция на парламента на 20 юли, което ще позволи на Великобритания да напусне ЕС в края на този месец - ако депутатите отхвърлят втори референдум. В противен случай процесът може да бъде отложен до 31 октомври - крайния срок, определен от ЕС - или дори по-късно, ако лидерите на ЕС предоставят на Великобритания още едно отлагане. Може да се определят 10 нови инициативи, които ще бъдат включени в нов законопроект за Brexit, който се очаква да се появи за гласуване през седмицата след 3 юни. Мерките ще дадат възможност на парламента да одобри временен митнически съюз с останалите 27 държави.Те също така задължават правителството да запази правата на европейските работници и да спазва екологичните стандарти на ЕС.Това са всички основни изисквания на труда. Но тези нови мерки заплашват само да засилят съпротивата в редиците на нейната Консервативна партия. Бившият министър на външните работи Борис Джонсън, фаворит, който най-вероятно ще замени Мей в конкурса за лидерство, заяви в Twitter, че няма да подкрепи новото превъплъщение на сделката, като ще гласува против него за последен път в парламента. "Законът е пряко против нашия манифест - и аз няма да гласувам за него. Можем и трябва да постигнем по-добро - и да постигнем това, за което гласуваха хората", каза той, като отхвърли идеята за митнически съюз или втори референдум. Мей предупреди евроскептиците в партийните й редици, че отхвърлянето на последното й предложение заплашва да унищожи Brexit завинаги. Това компромисно решение "е практично", каза Мей. - Отговорно е. То е осъществява Брекзит. И точно сега то се изплъзва от нас." Повечето анализатори и британските вестници все още дават на Мей малък шанс да спечели този вот. Според британски медии една трета от членовете на нейния кабинет или открито са заявили амбициите си да станат министър-председател или подготвят кампаниите си. https://www.jacarandafm.com/news/news/embattled-may-dangles-promise-new-brexit-vote/ Консерваторите губят, Джеръми Корбин спечели. Той на практика направи нещо като голямата рокада в шаха при това заплаши с топа си противниковия цар Имам предвид че успя да си пробута точката за референдум: с това, според мен, нещата отиват към предсрочни избори и идването на лейбъристите на власт като шансовете да няма Брекзит стават все по-големи. Но ще видим какво ще се случи след 3 юни.

3. Депресията /до избирането на Ф.Д. Рузвелт/ Към началото на 1930 г. се смяташе, че срутването надолу на фондовия пазар с 50% е приключило, за което като че ли сигнализира силен отскок в цените през първите четири месеца на годината. Акциите изглеждаха вече пределно евтини, повечето наблюдатели предполагаха, че събитията ще се развият по същия начин като при последните спадове на борсите от 1907 и 1920. Помагайки за повишаване на оптимизма, политиците продължиха да предприемат стъпки за стимулиране на икономиката. През март Федералният резерв намали лихвите до 3,5%, като общо съкращаването на лихвения процент беше 2,5% само за пет месеца. На 25 март 1930 Конгресът прие два законопроекта за държавни пътно-строителни и строителни проекти, с което общият фискален стимул достига около 1% от БВП. Консенсусът сред икономистите, включително и в Американската икономическа асоциация и Федералния резерв, бе че симулативните политики ще бъдат достатъчни за подкрепа за икономическо възстановяване. На 1 януари „Ню Йорк Таймс“ запечатва как настроенията се измениха след катастрофата, отбелязвайки, че „липсата на широко разпространени търговски фалити, липсата на сериозна безработица и силното възстановяване на фондовия пазар са фактори, идващи да разсеят мрачността“. Като допълнителен знак за оптимизъм, банките започнаха да разширяват инвестициите си през 1930 г. До 10 април индексът Dow се вдигна отново над 290. Но въпреки тези мерки и общия оптимизъм, реалната икономика продължи да се свлича надолу. Печалбите от първото тримесечие бяха разочароващи, а цените на акциите започнаха да се понижават отново в края на април. В ранните етапи на намаляване на задлъжнялостта, много често инвеститорите и политиците подценяват колко ще се отслабне реалната икономика, което води до бързи обратни промени и рефлективни политически реакции, които не са достатъчни. През втората половина на 1930 г. икономиката очевидно започна да потъва. От май до декември продажбите на универсалните магазини спаднаха с 8%, а промишленото производство - с 17.6%. През годината процентът на безработица нарасна с над 10% (до 14%), а използването на капацитета на производствените мощности спадна с 12% (до 67%). Жилищният ипотечен дълг се срина. И все пак в този момент спадът в икономиката изглеждаше все още като плитка рецесия. Например, нивата на потребителските разходи останаха по-високи от най-ниските от предходните скорошни рецесии. С една вървяща надолу икономика, разпродажбата на активи на борсите се възобнови. Акциите приключиха периода на ниска кота: до октомври 1930 г. фондовата борса падна под най-ниските си нива от ноември 1929 г. Цените на стоките също паднаха рязко. Пазарните анализатори и инвеститорите осъзнаха, че надеждите им за бързо възстановяване няма да се реализират. Някои отрасли бяха засегнати особено силно от влошаването на кредитните условия. Железопътните компании с големи дългове бяха изправени пред по-строги условия за кредитиране и намалени приходи. Тъй като железниците се считаха за жизненоважна индустрия, правителството искаше да ги подкрепи, вероятно с помощта на спасителни мерки. (Обстоятелствата около железопътната индустрия в този период е аналог на тези с автомобилната индустрия през финансовата криза от 2008 г.). Както е обичайно при тежките икономически спадове, протекционистките и антиимигрантски настроения започнаха да нарастват. Политиците обвиниха други страни и твърдяха, че по-високите вносни тарифи ще помогнат за преодоляване на спада в производството и селското стопанство, докато ограничаването на имиграцията ще помогне на икономиката да се справи с безработицата. Протекционистките сантименти резултираха най-ярко в прокарването на SmootHawley Tariff Act, който налагаше тарифи върху почти 20 000 вносни стоки в САЩ. Както инвеститорите, така и икономистите се опасяваха, че предложеното 20-процентно увеличение на тарифите ще предизвика глобална търговска война и ще осакати и без това слабата световна икономика. С наближаването на прокарването на акта в началото на май група от 1028 икономисти изпратиха отворено писмо до Хувър да наложи вето върху законопроекта, ако бъде приет в Конгреса. Чуждестранните правителства също изразиха опозиция и намекнаха за ответни мерки. Въпреки това, тарифите - особено върху селскостопанския внос - бяха едно от обещанията на Хувър, така че той не пожела да ги отмени. След като падна с 5% през предходната на закона за тарифите седмица, Dow спадна с още 7,9% на 16 юни, деня преди приемането на закона за тарифите Smoot-Hawley, който ги вдигаше на рекордно високи нива. Скоро САЩ се сблъскаха с вълна от ответни протекционистки политики. Най-силната първоначална реакция дойде от най-големия търговски партньор на САЩ - Канада, който по това време е поемаше 20% от целия американския износ. Канадските политици увеличиха тарифите за 16 американски стоки, като едновременно с това намалиха тарифите за внос от Британската империя. Тъй като подобни политики се натрупваха в следващите години, те ускориха срива в световната търговия, причинен от свиването на икономиката. Ограничаването на имиграцията (както легална, така и незаконна), друга обща протекционистка реакция на икономическата слабост, също беше провеждана от администрацията на Хувър през 1930 г. На 9 септември Хувър постанови забрана за имиграция, позволяваща пътувания само за туристи, студенти и работещи професионалисти, като оправда тази политика като необходима за справяне с безработицата. Банките в голяма степен се справиха добре след срива на фондовия пазар, но тъй като онези на които бяха давали заеми, бяха засегнати от катастрофата и икономиката отслабна, те започнаха също да усещат последиците. През 1930 г. нетната печалба на банките намаля с около 40% в сравнение с предходната година, но те запазиха стабилност. Някои от най-големите банки дори увеличиха дивидентите си. Те изглеждаха силни по това време в сравнение с пазарите и икономиката, и много анализатори смятаха, че те ще бъдат източник на подкрепа през периода на спад. По-голямата част от ранните фалити бяха ограничени до банки в Средния Запад и банки в страната, които имаха много кредити за недвижими имоти, и са претърпяха загуби от сушата. Въпреки че фалитите започнаха ограничено, те се разпространяваха с разрастването на кредитните проблеми. Към декември 1930 банковите фалити се превърнаха в значим риск за цялата икономика. Притесненията на хората и фирмите за платежноспособността на банките допринесоха най-много до източването на техните кешови наличности. Преди да навляза в банковите фалити, важно е да обсъдим златния стандарт, тъй като той изигра решаваща роля при определянето на това как се е протече дълговата криза от 30-те години. Както вече писах в предходните раздели на книгата, когато дълговете са деноминирани в собствена валута, като цяло справянето с погасяването на дълговете може да се управлява добре. Да бъдеш на златен стандарт е близко до това да имаш дългове, деноминирани в чуждестранна валута, защото кредиторите биха могли да изискват плащане в злато (както често е писано в договори), а политиците не могат свободно да печатат пари, тъй като прекалено много книжни пари ще накара хората да продават тези пари за злато в банката. Така че политиците работеха с ограничен набор от инструменти, докато прекъснаха връзката със златото. Най-важният фалит на банка през този период е този на Банката на Съединените щати, която имаше около 400 000 вложители, повече от която и да е банка в страната по това време. Началото на фалита започна на 10 декември поради фалшиви слухове. Финансистите от Уолстрийт, включително и босовете на „Дж. П. Морган” и „Чейс”, се срещнаха в централата на Фед в Ню Йорк, за да определят дали трябва да осигурят 30-те милиона долара, необходими за спасяването на банката. Мнозина в групата смятаха, че банката е неплатежоспособна, а не просто неликвидна, така че трябва да я оставят да фалира. Нюйоркският супер-интендант на банките Джоузеф Бродерик се аргументира, че "нейното затваряне може да повлече фалита на още 10 банки в града...може дори да засегне спестовните банки ”(това е Системно важно!!!). Той също така отбеляза, че според него банката е платежоспособна. В крайна сметка колегите на Бродерик не се съгласиха с него. Когато банката затвори вратите си на следващия ден, това беше най-големият фалит на банка в историята на САЩ дотогава. По-късно „Ню Йорк таймс“ щеше да се позове на нейния фалит като го определи като „Първото паднала плочка от доминото, предизвикало верижно падането на другите плочки от доминото в Голямата Депресия“. Това събитие стана истинската повратна точка за общесвеното доверие в банковата система на страната. Банките са структурно уязвими към пропуски, поради несъответствието на ликвидността на техните пасиви (т.е. краткосрочни депозити) и активите (т.е. неликвидни заеми и ценни книжа), така че дори една стабилна банка може да се провали, ако не може да продаде активите си достатъчно бързо, за да изпълни задълженията си. Поради златния стандарт, Федералният резерв беше ограничен в това, колко пари може да печата, ограничавайки колко може да заема на банка, изправена пред проблеми с ликвидността (т.е. да действа като „кредитор от последна инстанция“). Имаше и правни ограничения. Например, Федералният резерв по това време притежаваше право да предостави пряк достъп до кредитите си на банките-членки, но само 35% от търговските банки бяха такива. Така че на банките често им се налагаше да вземат заеми от частния сектор и да продават активите си на „пожар“, за да се избегнат фалит. В края на 1930 г. политическите ветрове започнаха да сменят посоката си. Тъй като като кризата зае централна роля в съзнанието на гласоподавателите, демократите изместиха мнозинството в Конгреса по време на средносрочните избори през ноември. Това предвещаваше победата на Демократическата партия на президентските избори две години по-късно. В началото на 1931 г. икономисти, политици и други експерти както в САЩ, така и в Европа все още хранеха надеждата, че ще има скорошно връщане към нормализация, защото проблемите все още им изглеждаха управляеми. Банковите фалити през предходното тримесечие се смятаха за незначителни и не увреждаха цялостната финансова система. До март всички бизнес индекси сочеха повишаване на заетостта, заплатите и промишленото производство. Новините отразяваха нарастващото икономическо доверие: на 23 март Ню Йорк Таймс обяви, че депресията е достигнала дъното си, а икономиката на САЩ е на път да се възстанови. Формираха се нови инвестиционни тръстове, за да се възползват от очакваното „голямо оживление“. Оптимизмът бе подкрепен и от възстановяването на фондовия пазар. До края на февруари Dow нарасна с повече от 20% от декемврийските си нива. Но този временен подем не продължи дълго. След първото тримесечие на 1931 оптимизмът отстъпи място на мрачни настроения, тъй като икономиката продължи да се потъва. Нарастващите опасения за Европа и индикациите за слаби печалби на фирмите за първото тримесечие доведоха до спад на цените на акциите през март и приключване на тримесечието на ниво от 172,4, което е с 11,3% по-малко от върховете им през февруари. В една депресия основните начини, по които политиката може да играе роля, е по пътя на прилагането на разумни икономически политики или чрез водене на екстремни политики. Това са важни рискове, които могат да влошат депресията. По това време повече от шест милиона души вече бяха безработни в Съединените щати и нямаше споразумение между политиците и бизнес-лидерите за това как да се справят с този проблем. Дебатът за фискалната политика се съсредоточи върху това дали федералното правителство трябва значително да увеличи разходите за подкрепа на икономиката. Демократите от Сената, подкрепени от някои републиканци, принудиха президента да увеличи "директното облекчение" за онези бизнеси и големи фирми, които са изправени пред особено трудни обстоятелства. Разбира се, това би означавало по-големи дефицити и повече дълг и би означавало да се променят правилата на играта, за да се прехвърли богатството от едни играчи в икономиката към други. Хувъровата администрация прокламира "индиректно облекчение ”- комбинация от политики, включващи лобиране на частния сектор да инвестира и да поддържа стабилна заетост, разчитане на помощ от държавните и местните власти, ограничения на имиграцията и макропруденциални политики за насърчаване на кредитирането. Бюджетният дефицит на федералното правителство нарасна до 3% от БВП. Дефицитът се дължеше на намаляващите приходи от данъци, които се сринаха до почти половината от нивата им през 1929 г., както и на увеличени социалните разходи от около 1 млрд. долара, които бяха одобрени през предходната година. Министърът на финансите Мелън вярваше, че балансирането на бюджета е необходима първа стъпка за възстановяване на бизнес доверието. Тревогите около дефицита и строгите бюджетни ограничения са класически отговор във фазата на депресия при голяма дългова криза. Затягането на кредитирането изглеждаше като очевиден отговор на трудностите с малко наличност на доларова ликвидност, но проблемът с това е, че разходите на един човек са доходи на друг човек, така че когато се намалят разходите, доходите също намаляват. Икономиката продължаваше да се свива през първата половина на 1931 г., но вече с по-бавен темп от предходната година. Хувър беше сигурен, че непрякото облекчение на определени производства и със социални помощи отговаря на нуждите на хората и той не виждаше необходимост да се използват допълнителни фискални стимули. В крайна сметка администрацията на Хувър извърши класическата грешка на повечето политици в такава ситуация прекалено силно да се облегне на строги икономии и други дефлационни лостове при алтернатива за по-стимулиращите парични политики, докато болката от това фискално ограничаване не стана непоносима за цялата икономика и общество. Тъй като доларовият кредит се сриваше, а дълговете изискваха обслужване с долари, появи се глобален доларов дефицит през първата половина на 1931 година. Въпреки че и други валути бяха изправени пред същия проблем по време на кредитната криза, доларът беше особено силно засегнат от ролята му на глобална валута за финансиране. В същото време, намаляващият внос в САЩ редуцира приходите на чужденците в долари, засилвайки допълнително натиска върху долара в техните страни. Имайте предвид, че почти същата динамика на свиване на долара се случи и по време на кризата от 2008 г. пак по същите причини. Тъй като финансовите пазари и много други пазари са глобални, не може да се разбере всичко, което се случи, като се анализира единствено САЩ. Това, което ставаше в САЩ, оказа голямо влияние върху случилото се в Германия и доведе до големите политически промени в света през 30-те и началото на 40-те години от миналия век. През 1931 Германия се превърна в епицентър на нововъзникващия дефицит за долари. Германия и преди това се беше сблъскала с големи затруднения с изплащането на репарационния си дълг и поради това беше принудена да иска големи заеми. Страната се превърна в популярна дестинация за “carry trade,”в която външните инвеститори отпускаха доларови заеми на Германия, за да получат по-висока доходност от тях, а германците в страната вземаха заеми в долари, за да получат по-ниска лихва за тях. Този тип поведение, който е класически позитивен в „добрите времена” с малък риск и голямо създаване на кредити, прави „лошите времена” още по-лоши. По това време Германия беше силно зависима от този доларов кредитен поток, който лесно можеше да бъде изтеглен, а до 1931 г. американските банки и компании държаха около един милиард долара в краткосрочни германски сметки (равняващи се на около шест процента от БВП на Германия). Това направи много уязвими както германските кредитополучатели, така и американските банки и компании. Също така, както е характерно в такива кризисни времена, икономиките и неравнопоставеността в богатствата стимулират появата на популистки и екстремистки лидери в световен мащаб, с идеологическата борба между авторитарното ляво и авторитарното дясно. Както германската комунистическа партия, така и нацистката партия на Хитлер постигнаха високи изборни резултати, точно когато германската икономика започна да се задъхва - нацистите с под 3% подкрепа в изборите за Райхстага през 1928 г. спечелиха до над 18% през септември 1930. По същото време най-голямата партия /център-ляво социал-демократическата партия) се срина до по-малко от една четвърт от местата в Райхстага. Заедно крайно десните и крайнолевите партии разполагаха с достатъчно парламентарна подкрепа, за да принудят Германия да състави нестабилно многопартийно коалиционно правителство. Германия по същество става неуправляема. Световната търговска война направи икономическите условия и доларът още по-уязвими. Сривът в световната търговия намали доларовите доходи на чужденците, което от своя страна затрудни чужденците да обслужват доларовите си дългове. Недостигът на долари направи по-скъпи заемите, създавайки свиване на ликвидността в Централна Европа. За да облекчат свиването на ликвидността и да позволят продължаващото финансиране на фискалните си вътрешни дефицити, тези правителства естествено се насочиха към печатане на национални пари (тъй като алтернативата да се позволи на кредитната криза да се превърне в спирала бе по-лоша). Това повиши инфлацията, пораждайки страхове за връщане към хиперинфлацията от началото на 20-те години в Германия. По същество Германия беше изправена пред криза на платежния баланс. На 7 май посланикът на САЩ в Германия Фредерик М. Сакет заяви пред президента Хувър за икономическото напрежение в Германия, като изброи областите на слабост: изтичане на капитали, валутни затруднения, безработица, затягане на кредитите в световен мащаб, натиск за плащане на дълг и откази на подновяване на чуждестранни държавни банкови кредити за Германия. Австрия също беше изправена пред големи загуби. На 8 май, Credit Anstalt, най-старата и най-голямата от австрийските банки, обяви загуба в размер на 20 милиона долара, което отчасти се дължеше на ролята й в спасяването на друга несъстоятелна банка през 1929 г. Този срив удари по австрийската валута. Когато се появят рискове, че системно важните финансови институции ще се провалят, политиците трябва да предприемат стъпки, за да запазят тези субекти и да ограничат въздействието на техния провал върху други платежни институции или икономиката като цяло. Поддържането на тези институции е системно важно и за запазването на кредитните източници за платежоспособни кредитополучатели, особено за финансовите системи с концентриран набор от кредитори. Но тъй като Австрия беше също на златния стандарт, политиците не можеха да печатат пари, за да осигурят ликвидност, а другите опити за осигуряване на кредити за стабилизиране на банката се провалиха. Геополитическите напрежения влошиха кризата. Франция се страхуваше от Австрия и все по-тесните й връзки с Германия. В усилията си да отслаби тези две страни, френското правителство насърчи Банката на Франция и други френски банки да изтеглят краткосрочния кредит, който те бяха предоставили на Австрия. Отчитайки взаимосвързаността на глобалните финансови институции и слабостта на Европа като потенциална заплаха за своето вътрешно възстановяване, Съединените щати започнаха да проучват методи за облекчаване на натиска върху германската икономика. На 11 май президентът Хувър помоли министъра на финансите Мелън и държавния секретар Хенри Стимсън да обмислят облекчения за значителните плащания на Германия по военни дългове и репарации. Предложението не беше представено до началото на следващия месец. Междувременно банковите затруднения за капитал се разпространяваха в цяла Европа. Унгария съобщи, че централната й банка започва да изпитва недостиг на ликвидност през май, което доведе до налагане на ваканция на банката. Германското правителство национализира Dresdner Bank, втората по големина банка в страната, като закупи своите привилегировани акции. Основните финансови институции фалираха и в Румъния, Латвия и Полша. Германия беше изправена пред тотално изтичане на капитал. Златните и валутните резерви на страната спаднаха с една трета през юни, до най-ниското им ниво за последните пет години. За да спре изтичането на капитали, банката затегна монетарната политика, като повиши своя лихвен процент до 15%, а обезпечения кредит до 20%. Инвеститорите понасяха тежки загуби, тъй като все повече банкови фалити нараняваха фондовия пазар. През май германските акции спаднаха с 14,2%, британските акции се понижиха с 9,8%, а френските акции с 6,9%. В САЩ Dow изгуби 15% през май след спад от 12,3% през април. Светът имплодираше. На 5 юни президентът Хувър предложи на кабинета си всички правителства да предоставят мораториум от една година на всички междудържавни плащания. Президентът на Ваймарската република, Пол фон Хинденбург, беше депозирал жалба, заявявайки, че Германия е в опасност от колапс, което помогна на Хувър бързо да приеме своя план.На 20 юни Хувър официално обяви предложението си за мораториум върху дълговете на Германия за една година. По негово предложение, САЩ щяха да се откажат от 245 млн. долара дължими плащания по обслужване на дълга през следващата година от Великобритания, Франция и други европейски сили. В замяна на това, съюзниците трябваше да замразят получаването на 385 млн. долара от репарации дължими им от Германия. След Хувърово предложение борсовите индекси в САЩ скочиха 12 процента за два дни и финишираха с 23% над нивото им от 2 юни. Германските акции също скочиха с 25% на първия ден от търговията им след обявяването на предложението на Хувър. На 6 юли приключиха преговорите по мораториума. Петнадесет страни се съгласиха с това. Франция отказа да участва, но се съгласи отново да върне заема си за репарациите на Германия. Мога да ви уверя, че тези видове движения не изглеждат незначителни, когато непосредствено сте в тяхното време. По време на Голямата депресия съобщенията за големи политически ходове като този многократно предизвикваха вълни от оптимизъм и големи вълнения на фона на един общ спад, който достигна почти 90%. Инвеститорите бяха многократно разочаровани, когато политическите стъпки не бяха достатъчни и икономиката продължи да се влошава. Както беше отбелязано по-рано, оживленията от временни събития на този като обща тенденция мечи пазар са класически по време на депресия, тъй като работниците, инвеститорите и политиците имат силна тенденция да преувеличават важността на сравнително маловажни неща, които тогава им изглеждат преувеличено големи. Бързо стана ясно, че мораториумът по дълга няма да бъде достатъчен, за да спаси Германия. В началото на юли се появиха слухове, че една от най-големите германски банки, Danat Bank, е на ръба на фалит. Райхсбанк, германската централна банка, я възприемаше като системно важна и искаше да я спаси, за да предотврати пълния срив на германската кредитна система, но й липсваха резерви в чужда валута за да направи това. На 8 юли, само един ден след като мораториумът бе финализиран, президентът на Райхсбанк Ханс Лутер започна да се обръща към политиците от Великобритания, за да поиска по-нататъшни преговори за текущите дългове на Германия и възможност за нов заем. Лутер се нуждаеше от нов заем от $ 1 млрд. без политически отстъпки. Политиците от другите страни отказаха - никой не искаше да отпусне още заем на Германия. Вместо това Хувър предложи ново „споразумение за отлагане“, което да изисква от всички банки, които държат германските и централноевропейските краткосрочни облигации да ги отворят като дългосрочна кредитна линия, излагайки тези банки на големи потенциални проблеми с ликвидност и платежоспособност, тъй като те също се нуждаеха от кеш, за да изпълняват задълженията си. Разбира се, банките се противопоставиха на „споразумението за отлагане”, а министърът на финансите на САЩ Мелън помоли Хувър да преразгледа решението си. Хувър остана непоколебим. Той описва мотивите си в своите мемоари: "Това беше криза, направена от банкери ... банкерите трябва да поемат тежестта на решението, а не нашите данъкоплатци." Инстинктът на Хувър да накара банките да поемат бремето е класическо, но погрешно по време на дългова криза, поведение. Наказанието на банките по начин, който ги отслабва, има смисъл от някои морални и икономически причини и може да бъде политическа необходимост, тъй като обществеността по принцип мрази банкерите в такива моменти - но може да има катастрофални последици за финансовата система и пазарите. Без силен политически отговор в подкрепа на банките, сривът продължи и депресията на Германия стана много по-лоша, подбуждайки бунтове из цялата страна. Хитлер се подготвяше да се кандидатира за канцлер; той прие силно популистката позиция, че заплашва да не изплати репарациите на страната. Когато външните министри се срещнаха в Лондон на 20 юли, плановете за нов заем постепенно се изпариха. В крайна сметка те въведоха тримесечно удължаване на предишния заем заедно със споразумение за отлагане. Резултатът беше класическо бягство на валутата, както е описано в архетипния шаблон. Проблемите на Германия се оказаха ключов източник на зараза. Британските банки имаха много заеми дадени на Германия, така че те не можеха да получат парите си; когато чуждестранните инвеститори видяха, че банките в Обединеното кралство са в беда, те започнаха да изтеглят парите си. На 24 юли Франция започна да изтегля злато от Англия. Това се тълкуваше като липса на доверие в паунда, което подтикна повече страни да изтеглят депозитите си от Великобритания и всичко това започна да срива стерлингите. За да защити валутата си, Английската централна банка продаде резервите си (една трета от тях само през август) и повиши лихвените проценти. Чужденците наблюдаваха седмичното понижение на златните резерви, така че натискът върху паунда се увеличи още повече от тези действия на банката на Англия. Английската централна банка потърси кредити от чужбина, за да подкрепи валутата си, но тези заеми ефективно финансираха полета на стерлинга надолу още повече. На 1 август 1931 г. Банката на Англия поиска от американското правителство да организира заем от частни американски банки на обща стойност 250 милиона долара, който Хувър призова да бъде направен веднага. Сривът на стерлинга продължи и Банката на Англия получи друг кредит, този път от 200 милиона долара от американски банки и 200 милиона долара от френски банки на 28 август. Хувър ги одобри, но призна по-късно че „и двата кредита най-вече послужиха за генериране на още по-голяма паника“. В събота, 19 септември, след изчерпване на всичките си чуждестранни заеми и с малко над 100 милиона паунда златни резерви, Английската централна банка спря да подкрепя паунда и го остави да падне рязко и разбира се, на следващия ден, официално бяха прекратени плащания в злато, което де факто беше дефолт. Първоначално обществеността във Великобритания не разбираше какво означава златният стандарт да бъде изоставен. Вестниците го оплакаха като „край на една епоха”. През следващите три месеца стерлинга падна с 30%. В първия търговски ден, откакто бяха спрени плащанията в злато, стерлингът падна до 3,70 долара, което е с близо 25 процента по-ниско от нивото от 4,86 долара, предшестващо дефолта. Британските политици не се намесваха на пазара, за да забавят падането или да поддържат стабилност. Валутните курсове на стерлингите се колебаеха значително преди понижението до нивото от $ 3.23 през декември. Други страни последваха Обединеното кралство в изоставянето на златния стандарт, за да могат най-накрая да „отпечатват пари” и да девалвират своите валути. Повечето от тези девалвации бяха около 30% (например скандинавските страни, Португалия, голяма част от Източна Европа, Нова Зеландия, Австралия, Индия), в съответствие с обезценяването на стерлинга. Инвеститорите се опасяваха, че държавните облигации ще бъдат обезценени с девалвирани пари. Това доведе падане на облигациите, което повиши лихвените проценти и понижи цените на облигациите. В Съединените щати Федералният резерв повиши лихвените проценти с 2%, за да привлече чуждестранен капитал и да задържи златния стандарт. Облигациите на всяко правителство достигнаха нови нива през 1931 г. Всички, с изключение на Швейцария и Франция, паднаха с поне 20% от високите си нива от 1931 година. Световните акции също се сринаха и някои борси спряха да търгуват напълно. На 21 септември в Европа беше отворена само Парижката фондова борса. Акциите и облигациите на Великобритания се сринаха и продължиха да отслабват веднага след девалвацията, но след това се възстановиха. Тъй като дългът на Обединеното кралство беше деноминиран в собствена валута, нямаше риск правителството да не го върне. В съответствие с този натиск върху пазара на облигации, облигациите на Обединеното кралство с 5,5% доходност, дължими през 1937 г., спаднаха до 92 щ.д. в края на девалвацията от 104 долара /тъй като лихвите се вдигнаха от 4.7 до 5.7 % през декември/, но се възстановиха до 100 долара в края на годината. Девалвацията помогна да се стимулира експортният сектор на икономиката и позволи на Английската централна банка да улесни/печати значително, като намали лихвите с един процент до края на годината. Достигна се равновесие, така че до края на октомври банките в Лондон отново получаваха пари. С други думи, обезценяването и отпечатването на пари започнаха с „красиво намаляване на задлъжнялостта” (ще прегледам това по-късно, когато обсъждам как САЩ напускат златния стандарт). В съответствие с този натиск, акциите и облигациите на Обединеното кралство повишиха стойността си, след като паднаха рязко през защитната фаза на валутата и веднага след девалвацията. Важно е да се разбере, че тези движения са много класически. Защо те работят така, както се обяснява в архетипния шаблон. С девалвирането на курса на други валути и повишаването на този на долара, доларът започна да генерира повече дефлационен / потискащ натиск в САЩ. Обезценяването на британския паунд през септември 1931 г. особено зашемети глобалните инвеститори и изпрати шокови вълни през американските пазари. Естествено, инвеститорите и спестителите по света започнаха да се питат дали САЩ са в безопасност от дефолт или девалвация, затова започнаха да продават своите доларови дългови позиции. Това повишаваше лихвените проценти и затягаше ликвидността, което доведе до най-болезнения период на депресията, продължил до времето, когато Фед извади САЩ от златния стандарт осемнадесет месеца по-късно, за да девалвира долара и да започне печат на пари. Акциите в САЩ бяха в състояние на свободно падане по време на девалвирането на стерлинги. Dow приключи септември с минус 30,7%, което е най-голямата месечна загуба от началото на кризата. На 5 октомври пазарът падна с 10,7% за един ден. На фона на хаоса, NYSE още веднъж забрани късите продажби в класически опит да се забави падането. Докато преди "сигурните" съкровищни бонове бяха повишавали цената си, когато акциите падаха през 1929 и 1930, сега те се сринаха заедно с акциите, отразявайки кризата в платежния баланс на САЩ. Заради увеличаващата се тежест по обслужване на дълга, имаше опасения че Държавното Съкровище на САЩ може да издаде облигации, които ще излязат на пазара в следващите две години. Страховете от девалвация доведоха до остро изтичане на ликвидност от американските банки, така че им бе необходимо да продават облигации за набиране на парични средства. През септември 1931 г. доларът престана да бъде безопасно убежище за първи път от началото на световната дългова криза. Златите резерви започнаха да изтичат от САЩ след девалвацията на стерлинга, тъй като централните банки във Франция, Белгия, Швейцария и Холандия започнаха да превръщат своите долари в злато. САЩ загубиха около 10% от златните си резерви в рамките на три седмици след обезценката на стерлинга. На 9 октомври, в опит да привлече инвеститори, Федералната резервна банка в Ню Йорк увеличи процента на дисконтиране от 1,5% на 2,5%. Това не беше по-различно от затягането, което не е път към добрите неща в депресията. Класически, при криза на платежния баланс, увеличението на лихвените проценти е твърде голям лукс, за да бъде толерирано от една национална икономика, така че то по принцип не работи. Седмица по-късно Фед на Ню Йорк отново повиши лихвения си процент до 3,5%. Слуховете тръгнаха, че шефът на Фед в Ню Йорк Джордж Харисън е помолил французите да не изтеглят повече злато от Съединените щати. Предвид вътрешните затруднения, инвеститорите в САЩ се втурнаха да изтеглят своите пари и злато. Това доведе до поредица от банкови обезкръвявания в края на 1931 г., които накараха много банки да затворят и доведе до голямо свиване на депозитите за онези, които останаха отворени. С намаляването на депозитите на банките, те започнаха да набират заеми, за да натрупат парични резерви. Домакинствата и земеделските стопанства бяха принудени да плащат предсрочно ипотеки, а няколко компании фалираха, тъй като инвеститорите не отпускаха заеми, които преди това бяха давали. С намаляването на парите и кредитите икономиката започна да пада рязко. През втората половина на 1931 г. промишленото производство спадна с 14,3%, а продажбите в универсалните магазини спаднаха с 12,9%. Към края на 1931 г. безработицата достигна близо 20%, а цените на вътрешния пазар паднаха с 10% на година. Администрацията на Хувър предприе няколко стъпки за спиране на банковите фалити и стимулиране на кредитния поток в края на 1931 г. Най-забележителното сред тях беше създаването на Национална кредитна асоциация, която осигури пул от частни пари, които биха могли да бъдат отпуснати срещу солидни обезпечения, ликвидност към банките, изложени на риск от провал (т.е. частна централна банка). Средствата дойдоха от банките и възлизаха на 500 милиона долара, с възможност за заемане на още 1 милиард. В същото време Хувър търсеше решения за сриващия се пазар на недвижими имоти. За да спре изплащането на ипотеки на „домовете и фермите на отговорните хора“, той поиска да създаде система от Home Loan Discount Banks, която направи през 1932 година. Същевременно правителството работеше съвместно със застахователните компании и агенциите за недвижими имоти, за да блокира предсрочното изискване на кредита от Federal Land Banks, като предостави на тази институция 1 млрд. долара, така че да може да разшири кредитирането. Политиките бяха добре приети и вдъхнаха доверие сред инвеститорите. Фондовият пазар се повиши с 35% от дъното на октомври до 9 ноември, със скок от над 10% в деня на обявяването на Националната кредитна асоциация. Ралито накара някои да повярват, че най-лошото е приключило, както правят по принцип най-важните политически инициативи по време на големите кризи. Въпреки това нямаше значителна промяна в общия размер на наличните пари и кредити, така че основният дисбаланс между общия дълг и дължимата сума за обслужване не беше решен. Както и при многото политически изявления по време на депресията, това рали избледня. Акциите достигнаха ново ниво на падане до края на декември. Депресията се задълбочи през 1932 г., като икономиката продължи да се свива с потъване в дефлация и кредитните проблеми. Зашеметяващ брой фирми се бореха да оцелеят - общо предприятията са имали загуби от 2,7 млрд. долара, а банкрутите са достигнали рекордни нива с почти 32 000 фалита и 928 млн. долара задължения. Това е класика в голяма дългова криза: политиците играят с дефлационни лостове, за да намалят дълга за няколко години, но в крайна сметка се събуждат за факта, че депресивните последици от намаляването на дълга и строгите ограничения са твърде болезнени и недостатъчни за да имат ефекти, които са необходими за решаване на кризата. Тогава се предприемат по-агресивни политики. Тъй като стана ясно, че администрацията на Хувър не е направила достатъчно, за да преустанови свиването на кредита, тя обяви нов набор от политики през първата половина на 1932 г. в опит да предостави ликвидност на банковата система и да върне кредита отново. На 23 януари Хувър стартира финансовата корпорация за възстановяване Reconstruction Finance Corporation. RFC беше финансирана с капитал от 500 милиона долара и имаше способност да взема заеми от държавните или частни източници до 3 милиарда долара; целта беше да осигури ликвидност на банките, за да ги подкрепи срещу фалит. RFC се ползваше от по-широк мандат от Федералния резерв – тя беше способна да отпусне кредити срещу по-широк кръг от обезпечения и до по-широк кръг от предприятия. Можеше също така да отпуска кредити на държавни банки, банки в селските райони, които не са част от системата на Федералния резерв (т.е. някои от банките, които са най-засегнати от кризата), и железопътни линии, които по това време бяха важна индустрия. До края на август 1932 г. RFC отпусна 1.3 милиарда долара на 5520 финансови институции, като помогна за намаляване на броя на банковите фалити. Но RFC можеше да заема само срещу „добро“ обезпечение. И поради това, тя не успя да предостави достатъчна подкрепа на някои от институциите, които най-много се нуждаеха от нея. По това време Фед започна да експериментира с печатането на пари. Влизайки в кризата, Федералният резерв можеше да отпусне заеми само срещу злато или определени форми на търговски книжа. При недостиг и на двете, политиците бяха отново изправени пред компромис между по-нататъшно затягане и подкопаване на фиксирания курс на долара към златото. Законът за банковото дело Banking Act, от 1932 г., подписан от Хувър на 27 февруари, се опитваше да облекчи свиването на ликвидността, запазвайки златния стандарт, като едновременно увеличава способността на Федералния резерв да печата пари, но само ако купува държавни облигации (които 75 години по-късно ще се наричат „количествено облекчаване“). Този ход беше спорен, тъй като очевидно беше отслабване на принципите зад златния стандарт, но чувството за спешност беше такова, че законопроектът беше приет без дебат. По-късно същата година Конгресът даде на Федералния резерв допълнителни правомощия за печатане на пари и осигуряване на ликвидност при спешни случаи. Тази разпоредба - раздел 13 (3) от Закона за федералния резерв - ще бъде критична за отговорът на Фед на дълговата криза от 2008 г. Федералната резервна система купуваше почти 50 милиона долара в държавни ценни книжа всяка седмица през април и почти 100 милиона долара всяка седмица през май 1932. До юни 1932 системата беше закупила държавни ценни книжа за над 1,5 млрд. долара. Хувър организира комитети в дванадесетте области на Федералния резерв, които се опитваха да оказват натиск върху големите регионални банки да кредитират, но това усилие постигна малък успех. Нито едно от тези действия не бе достатъчно, за да спре икономическия колапс. Натискът върху запасите от злато в САЩ продължи, защото чужденците се притесняваха, че с паричната експанзия и увеличаващия се дефицит САЩ няма да могат да поддържат конвертирането на долара в злато при съществуващите нива. След което започнаха обръщане на долари в злато и златото изтичаше ежемесечно от март до юни. През юни нетният износ на злато достигна 206 млн. долара, което беше най-високото ниво след обезценяването на стерлинга. Това доведе до затягане на кредита. През март акциите тръгнаха надолу и пазарът претърпя спад, който продължи 11 седмици. Dow Jones падна с 50%, от 88 на 8 март на 44 на 31 май. Dow Jones затвори през май на най-ниското ниво за месеца, а обемът на търгуваните акции продължи да се понижава до около 750 000 акции на ден. В началото на кризата, усилията на правителството за увеличаване на кредитирането и разходите доведоха до устойчиви оживления на пазарите на активи. На този етап обаче инвеститорите бяха разочаровани. Те се притесняваха, че програмите на Хувър не правят достатъчно, за да компенсират огромните им разходи, а пазарите продължават да се понижават. Социалните вълнения и конфликти продължават да нарастват в световен мащаб. В Германия Хитлер печели най-много места в изборите за Райхстага. Япония пое курс към милитаризма, нахлувайки в Манджурия през 1931 г. и Шанхай през 1932 г. В САЩ стачките и протестите също се увеличиха. Безработицата наближаваше 25%. Фермерите се сблъскваха със загуби, когато цените паднаха, а сушата унищожаваше техните култури. В едно драматично изражение на недоволството хиляди ветерани и техните семейства тръгнаха на поход към Вашингтон през юни (и останаха там) в опит да притиснат правителството да им плати незабавно бонусите на ветерани. На 28 юли войските на американската армия, водени от Генерал Дъглас МакАртър прочистиха лагера им с танкове и сълзотворен газ. Именно по това време се засилваха конфликтите както вътре в страните, така и между отделните страни, като сееха семената на популизма, авторитаризма, национализма и милитаризма, които доведоха до икономическа война отначало и след това до истинска война в Европа през септември 1939 г. и с нападението на Япония през декември 1941 година. Възмущение във връзка с ролята на правителството в „спасяването“ на финансови институции е един резултат от конфликтите „Улицата срещу Уолстрийт“ или „работници срещу инвеститори“, класически се случват по време на депресии. С увеличаването на икономическата болка популистките призиви за „наказване на банкерите, които причиниха тази каша“ правят невероятно трудно за политиците да предприемат необходимите действия, за да спасят финансовата система и икономиката. В края на краищата, ако банкерите се откажат да прекратят този хаос, системата със сигурност ще затвори. Политиците също изиграха роля в прекратяването на покупките на държавни облигации от страна на Фед. Законът за банките, приет през февруари, беше формулиран като временна мярка поради опасения, че може да отслаби долара. Членовете на Федералния резерв от Чикаго, Филаделфия и Бостън настояваха за прекратяване на операциите на свободния пазар, като се аргументираха, че тъй като банките натрупват увеличаващи се резерви, но не увеличават значително кредита, програмата не е необходима (и по-ниските дългосрочни лихвени проценти от програмата вреди на доходността на банките). През юли те спряха да участват, а Фед на Ню Йорк, който не можеше да продължи сам, бе принуден да се съгласи с това. Администрацията се притесняваше от увеличаването на бюджетния дефицит, тъй като постъпленията намаляха, а разходите се покачиха. С почти универсална подкрепа Хувър се опита да балансира бюджета чрез комбинация от увеличения на данъците и съкращаване на федералните разходи. На 6 юни Законът за приходите от 1932 г. бе подписан и приет. Законът увеличи данъците върху доходите, корпоративните данъци и различните акцизи. Но въпреки тези усилия, бюджетният дефицит нарасна значително спрямо БВП, тъй като строгите икономии бяха контрапроизводителни и икономиката се сви по-бързо от бюджетния дефицит. Както беше споменато по-рано, опитът на Хувър да балансира бюджета чрез строги икономии беше отчаян ход, който е класически погрешен в време на депресия. И както е класиката и в сценариите за намаляване на задлъжнялостта, дебатът за това какво да правят стана антагонистично политически, със силни популистки нюанси. Рузвелт дойде на сцената с онова, което по онова време изглеждаше като лява популистка политика. Следва... 4. Новият курс на Фр.Д. Рузвелт

Ципрас и Льо Пен, според мен, са доста различни като политически генезис - Сириза беше "програмирана" партия от другите две традиционни политически сили, които оставиха Ципрас да вади кестените от огъня, който те разпалиха, с голи ръце, но по мое мнение е имало някаква "сделка" между Ципрас и лидерите на старите партии, която той в общи линии спазва. Льо Пен, националистите в Италия и тези в Германия нямат такива сделки и ангажименти и кой знае до къде биха стигнали, ако имат пълната власт. Впрочем в Италия вече се вижда, но това е само начало.

Това е сериозно, не е блъф или инцидент и според мен ще се задълбочава с времето, дано не съм прав. ... Дълговата криза на САЩ и нейното преодоляване (1928–1937) 2. Спукването на Балона През 1928 г. Фед започна да затяга монетарната си политика. От февруари до юли лихвите му се повишиха от 1,5% до 5%. Федералният резерв се надяваше да забави растежа на спекулативния кредит, без да осакати икономиката. Година по-късно, през август 1929 г., Фед отново повиши лихвите, до 6 процента. Тъй като краткосрочните лихвени проценти се повишиха, кривата на доходността на дългосрочните активи тръгна надолу и трендът й се обърна, ликвидността се понижи и възвръщаемостта от притежаването на краткосрочни активи като парични средства се повиши с нарастването на доходността им. Тъй като заемите станаха по-скъпи и държането на пари в брой стана по-привлекателно от притежаването на по-дългосрочни и / или по-рискови финансови активи (като облигации, акции и недвижими имоти), парите започнаха да излизат от финансови активи, което от своя страна натисна надолу стойността им /на дългосрочните активи/. Намаляването на цените на активите създаде отрицателен ефект върху богатството, който от финансовите пазари рикошира обратно в икономиката чрез намаляване на разходите и приходите. Балонът започна да се трансформира в банкрут. Затягането на паричната политика изпусна въздуха от балона. Това се случи по следния начин: първите признаци се появиха през март 1929 г. Новините, че Бордът на Федералния резерв във Вашингтон се среща ежедневно, но не публикува подробности за срещите, предизвикаха слухове на Уол Стрийт, че предстои свиване на спекулативен дълг. След две седмици на лек спад в цените на акциите и и един изтекъл публично доклад за необичайна съботна среща на борда на Фед, борсовият пазар рязко се срина на 25 март и след това отново на 26 март. Паниката обхвана пазара. Обемът на търговията достигна рекордни нива. Вълна от искания за марджин на малките инвеститори с ливъридж доведе до принудителна продажба на активи, която изостри спада на цените им. След като съветът на Федералния резерв реши да не действа, президентът на Националната градска банка Чарлз Митчъл (който също беше директор на Нюйоркския федерален резерв) обяви, че неговата банка е готова да отпусне 25 млн. долара на пазара. Това успокои пазара, цените се нормализираха и продажбите на акциите се възстановиха в предишните си обеми. Акциите възобновяват печалбите си, но случилото предвещаваше уязвимостта им към затягане на кредитния пазар. Докато растежът се забави до известна степен, като цяло, икономиката все пак остана силна до средата на 1929 г. Бюлетинът на Федералния резерв от юни показа, че промишленото производство и заетостта във фабриките са останали най-високи през април и че показателите за строителството рязко се повишиха след първото четиримесечие. След друго краткотрайно разпродаване на акции през май, ралито в цените им нагоре се ускори и балонът достигна до фазата си на спукване. Акциите нараснаха с 11% през юни, с пет процента през юли и с десет процента през август. Това рали беше подкрепено от увеличаващ се дълг, тъй като дългът на домакинските маржове се увеличи с повече от 1,2 млрд. долара за същите три месеца. Междувременно паричната политика на Фед продължи да се затяга. На 8 август, Федералната резервна банка на Ню Йорк повиши своя лихвен процент до 6%, след като стана ясно, че макропруденциалните мерки не успяха да забавят спекулативното кредитиране. В същото време притесненията относно високите цени на акциите и лихвените проценти накараха брокерите да затегнат условията си на пазара на заеми „при поискване” и да повишат марджин изискванията. След като бяха ги намалили до 10% през предходната година, марджин изискванията на повечето брокери нараснаха на 45 до 50%. Фондовият пазар достигна своя връх на 3 септември, когато Dow затвори на 381 - ниво, което не бе достигнато отново през последните 25 години. Важно е да не забравяме, че никакво конкретно събитие или шок не предизвика бум на фондовия пазар. Както е класическото с балоните, повишаването на цените изисква закупуване на ливъридж/дълг, за да продължи да се ускорява при неустойчиви темпове, тъй като спекулантите и кредиторите са близо или на максималните си позиции и защото затягането променя икономиката на ливъридж/даването на дълг. Акциите започнаха да поевтиняват през септември и началото на октомври, тъй като поредицата от лоши новини разклати доверието на инвеститорите. На 5 септември статистикът Роджър Бабсън изнесе реч пред Националната бизнес конференция, която предупреди за срив в цените, дължащ се на „стеснени пари”. Това бе последвано от спад с 2.6 % на борсите и стана известно като “Babson break.” На 20 септември веста за срива на финансовата империя на „Кларънс Хатри” в Лондон заради обвинения в измама нахлу в пазарите и принуди някои британски инвеститори да набират средства, като продават американските си дялове. На 26 септеври Банк ъф Ингланд вдига лихвения си процент от 5.5 на 6,5% и банките в няколко европейски държави последваха примера й. Общият ефект от всички тези събития до средата на октомври допринесе за 10% спад в цените на акциите в сравнение с върховите им стойности и техни бързи разпродажби на борсите. Мнението на инвеститорите и журналистите в основните доклади до голяма степен бе, че най-лошото вече е отминало и скорошната волатилност е била лечебна и пречистваща за пазарите. На 15 октомври икономистът Ървинг Фишър обяви, че „акциите са достигнали едно стабилно ниво, което прилича на постоянно високо плато“. След това дъното на пазара се срути. Акциите понижиха цените си рязко в събота, 19 октомври, което отбеляза втория по големина търговски обем търгуван досега в съботната сесия и спадът в цените им стана самоусилващ се спираловидно надолу. Вълна от искания за незабавно връщане на марджин излезе след края на сесията, което наложи на притежателите на акции закупени с ливъридж/дълг, или да вложат повече пари (което е трудно да се получи), или да продадат акции, така че те трябваше да продават акции. Все пак търговците очакваха, че пазарът ще се възстанови, когато отново се отвори в понеделник. През уикенда, Томас Ламонт от „Дж. Морган”, визирайки икономиката, пише на президента Хърбърт Хувър, че „бъдещето изглежда блестящо“. Седмицата от 21 октомври обаче започва с още по-тежки продажби. Един анализатор описва вълните на поръчките от понеделник като "поразителни и агресивни". Друга вълна от искания за връщане на марджин кредити излезе и проблемът с бързите продажби на акции от задлъжнели играчи стана основен. Сесията във вторник отбеляза малки сделки и борсата отвори спокойно в сряда. Но всички надежди, че най-лошото вече е минало бяха разбити, преди пазарът да приключи в сряда. Лавината от поръчки за продажба в последния час на търговията рязко натиснаха надолу цените на акциите, което предизвика нов кръг от искания за връщане на марджин и повече принудителни продажби. Dow претърпя най-голямата загуба на пунктове в историята си, след като падна с 20,7 пункта ( 6.3%), за да се затвори на 305.3. Тъй като разпродажбите бяха толкова остри и дойдоха толкова късно през деня, тази нощ бяха предявени безпрецедентен брой искания за връщане на марджин, изискващи от инвеститорите значително повече обезпечения, за да избегнат затварянето на техните позиции, когато пазарът се отвори в четвъртък. Мнозина от притежателите на акции бяха принудени да продават. Всички, които работеха на борсата, бяха предупредени да бъдат подготвени за големите марджин искания и продажбите, които ще дойдат в четвъртък сутринта. Полицаите бяха изпратени в целия финансов район в случай на проблеми. Управителят на Нюйоркската фондова борса Уилям Р. Крауфорд по-късно описа атмосферата на тези часове: „електричеството във въздуха бе толкова осезаемо, че можеше да го отрежете“ преди борсата да отвори. Тогава дойде крахът и паниката. След едно измамно тихо и спокойно отваряне на борсата, лавината от продажби се стовари и материализира и паниката, която завзе пазара. Поръчките за продажба летяха от цялата страна, като стопяваха цените и генерираха нови марджин искания, които на свой ред намаляваха цените още повече. Темпото на продажбите беше толкова неистово, че телефонните оператори едва съумяваха да продължават да ги приемат. Един брокер описва сцената: „Не мога да получа никаква информация. Цялото това място се разпада. ” Слуховете за фалити се въртяха и докато новините се разпространяваха, огромни тълпи се събраха във финансовия квартал. До обяд на това, което ще стане известно после като Черен четвъртък, основните индекси паднаха с повече от 10 процента. Около обяд една малка група от най-големите банкери се срещна в офисите на Дж. П. Морган и измисли план за стабилизиране на пазара. "Мозъчният тръст на банкерите", както се наричаше тази влиятелна група, се ангажираха да купят акции за 125 милиона долара. В началото на следобеда брокерите, действащи от името на банкерите, започнаха да поставят големи поръчки за покупка над най-новата цена. Тъй като новините за плана се разпространиха, други инвеститори започнаха да купуват агресивно в отговор и цените се повишиха. След като достигна най-ниската си стойност от 272 (надолу 33), индексът Dow Jones Industrial отскочи до 299, като се понижи само с шест пункта за деня. Но, както се оказа, това щеше бъде само първият от много последвали след него неуспешни опити за укрепване на пазара. След като пазарът приключи в четвъртък, група от около 35 брокери започнаха да организират второ усилие за стабилизиране на пазара. Смятайки, че най-лошото е минало, те публикуваха обява на цяла страница в „Ню Йорк Таймс“ за петък, уверено казвайки на обществеността, че е време да се купува. В същия ден президентът Хувър заяви: „Основният бизнес на страната, това означава производството и дистрибуцията на стоки, е поставен и изграден върху стабилна и просперираща основа. ” Акциите бяха стабилни през останалата част от седмицата, а неделните вестници отново показаха оптимизъм, че евтините акции ще подкрепят възстановяването през следващата седмица. Но крахът и паниката се възобновиха в понеделник на 28-и, тъй като от всички видове инвеститори се стовари потоп от поръчки за продажба. Трябва да се отбележи, че най-значителни продажби идват от брокери, чиито заеми от корпорации изведнъж бяха изискани за погасяване на фона на паниката. Обемът на търговията постави нов рекорд, като 9 милиона акции се прехвърлиха от едни ръце в други през деня (3 милиона през последния час на търговия) и Dow завърши със спад от 13.5% - най-голямата загуба в историята за един ден, на това, което стана известно като Черния понеделник. Банкерският мозъчен тръст се срещна отново, след като пазарът се затвори, предизвиквайки оптимизъм, но не обяви допълнителни мерки за покупка. Друга огромна вълна от искания за погасяване на марджин излезе в понеделник вечерта и 150 милиона долара от заеми бяха изтеглени от пазара преди отварянето му във вторник. Фед се опита да контрира колапса като кредитира с ликвидност. След срещата с директорите си в 3 часа след полунощ, президентът на Фед-Ню Йорк Джордж Харисън обяви преди откриването на пазара, че Фед ще влее 100 милиона долара ликвидност, за да облекчи кредитната криза на паричния пазар чрез закупуване на държавни ценни книжа. Харисън имаше нужда от одобрение от Съвета на Фед във Вашингтон, но не искаше да чака; вместо това той извърши покупките извън редовния отчет на Комитета за инвестиране. Класиката в такива ситуации е, че контролът и балансът, които в нормална обстановка и време могат да осигурят стабилност, не вършат същото при кризисни сценарии, когато се изисква незабавно, агресивно действие. В края на 20-те години на миналия век имаше малко добре установени пътища за справяне с имплозията на дълга и домино-ефектите от нея. Докато ликвидността на Фед облекчи кредитните условия и вероятно предотврати редица фалити, това не беше достатъчно, за да спре срива на фондовия пазар в онзи ден, който остана известен в историята като Черния вторник. Стартирайки с огромни отворени за продажба позиции, големи блокове акции наводниха пазара и изтласкаха цените надолу. Слухът, че пулът на банкерите се прехвърля от покупки на продажби, накара паниката да избухне с нова стихийна сила. Членовете на Нюйоркската фондова борса се срещнаха по обед, за да дискутират затваряне на борсата, но се отказаха от това. Инвестиционните тръстове бяха особено силно засегнати, защото сега дългът, който стимулираще нагоре цените в надуването на балона, започна да работи в обратна посока с огромна мощ. Goldman Sachs Trading Corporation се срина с 42%, а Blue Ridge със 70%, преди да се възстанови до известна степен. Dow затвори с минус 11.7%, което е втората най-лоша загуба в историята. Пазарът бе паднал с 23% само за два дни и проблемите със спекулантите на ливъридж/дълг и техните кредитори вече започнаха да се светят в червено. Акциите се възстановиха в сряда с 12.3% в един от най-острите мечи пазарни сесии, които класически се случват многократно по време на фазите на депресия при големи дългови кризи. След ралито, NYSE обяви, че търговията ще започне на обяд на следващия ден и че борсата ще бъде затворена на следващия петък и събота, за да се попълнят документите. Федералният резерв понижиха банковия си лихвен процент от 6% на 5% и в съгласие с неговата инициатива Банката на Англия също намали нейния дисконтов процент от 6,5% на 6%. Като вярваха, че най-лошото от принудителните продажби е преминало, пазарите отново се оживиха. Но спекулантите искаха да се възползват от ралито от предходната седмица и да продават, когато пазарът се отвори в понеделник, така че от техните масирани продажби акциите отново се сринаха. До сряда, Dow бе паднал с 15% през седмицата. През следващата седмица акциите продължиха да падат. Железопътните облигации и другите висококачествени облигации се представиха добре по време на катастрофата, тъй като инвеститорите искаха по-безопасни инвестиции, след като се отдръпнаха от акциите и заемите с връщане незабавно при поискване. В същото време по-рисковите корпоративни облигации се сринаха до дъното. Такива пазарни действия са типични за тази фаза от цикъла. Естествено, финансовите и психологическите въздействия от спада на фондовия пазар започнаха да вредят на икономиката. Както е характерно, политиците и бизнес лидерите продължаваха да говорят за силата на икономиката, но статистиката показваще нейната слабост. Индустриалното производство бе стигнало своя връх през юли. Данните, публикувани през седмицата на 4 ноември, показваха продължаващо намаляване на икономическата активност. В резултат на тези тревоги се добави нов рязък спад на стоковите пазари. До средата на ноември Dow бе паднал с почти 50% от пика си през септември. Макар че управлението на Хувъровата администрация на пазарния срив и икономическия спад сега е често критикувано, неговите ранни ходове бяха адекватни. На 13 ноември президентът Хувър предложи временно еднопроцентно намаление на данъчната ставка за всяка категория доходи и увеличаване на публичните разходи за строителство със 175 милиона долара. Два дни по-късно Хувър обяви плана си за покана за „малка предварителна конференция на индустриалците, фермерите и работниците ”за да разработят съвместен план за борба с кризата”. Когато те се събраха следващата седмица, Хувър поиска от бизнес лидерите да не намаляват разходите за капиталови инвестиции или заплати, а от лидерите на профсъюзите да не стачкуват или да изискват по-високи заплати. На 5 декември Хувър свиква конференция на 400 от най-уважаваните бизнесмени по това време, която от своя страна създава ръководен комитет на 72 от най-големите бизнес-магнати от 20-те години, ръководен от председателя на Американската търговска камара. Тази комбинация от политики беше успешна за известно време, както и подкрепата на Хувър за усилията на Федералната резервна система да облекчи кредита. Както споменахме, Нюйоркският федерален резерв агресивно осигуряваше ликвидност по време на катастрофата. В рамките на един месец той намали своя лихвен процент от 6% на 5% и след това отново го намали до 4 ½ процента. Тези политически стъпки се комбинираха с други стъпки на частния сектор за подкрепа на фондовия пазар, най-вече офертата на Джон Д. Рокфелер за купуването на един милион акции на Standard Oil Co. На 13 ноември пазарът достигна своето най-ниско дъно и започна това, което щеше да бъде 20-процентно рали нагоре, което протече през декември. Появи се някакво плахо усещане за оптимизъм. Следва... 3. Депресията

Рей Далио има една публикувана на български език книга "Принципи", в която изследва принципите си на работа в екип на базата на собствения си опит като собственик и изпълнителен директор на най-големия в света хедж-фонд "Бриджуотър", опериращ с инвестиционни активи от над 160 млрд. долара /пет пъти повече от целия бюджет на държавата България/. https://www.orangecenter.bg/printsipi.html За съжаление, последната му книга "Principles For Navigating Big Debt Crises" не е публикувана на български език. В този свой голям труд от над 500 стр., Далио прави панорамен анализ на всички значими големи дългови кризи през последните 150 години, като в уводната част извежда своя базов модел на дългова и инфлационна криза. Специални глави са отделени на три от най-знаковите и големи кризи: Голямата инфлационна криза в Германия след ПСВ, Голямата Депресия в САЩ и кризата с ипотечните кредити в САЩ през 2008. В поредица от няколко постинга ще предложа на българските читатели мой превод на главата "Дълговата криза на САЩ и нейното преодоляване (1928–1937)", в която авторът прави задълбочен анализ на базата на огромен фактологичен материал на времето от началото на Голямата депресия и предшестващата я борсова криза до Втората световна война. Публикувам тук точно тази част, заради паралелите, които самият Рей Далио е направил между 30-те години на миналия век и днес. Дълговата криза на САЩ и нейното преодоляване (1928–1937) 1. Балонът След световната война и рецесията от 1920 до 1921 г. икономиката на САЩ преживява период на бърз растеж обоснован от технологиите. Продължаващата електрификация на селищата и малките градчета в Америка и растежът на средната класа отвориха огромни пазари за нови технологии. Радиото бе нова, гореща технология, а броят на радиоапаратите нарасна от 60 000 през 1922 г. до 7,5 милиона през 1928 г. Автомобилната индустрия също се разраства бързо и през 1929 г. по пътищата на Америка има 23 милиона автомобила - средно около един на всеки пет американци (което е почти три пъти повече от 1920 г.) . Технологичният напредък също предизвика бум на производителността (производителността на фабричен работник на час е нараснала със 75% от 1922 до 1928 г.). Технологичните пробиви изпълниха вестниците и предизвикаха широка вълна от оптимизъм за икономиката. В разгара на този бум на технологиите, ранната част от цикъла (приблизително от 1922 до 1927 г.) видя силен икономически растеж и понижена инфлация. По-широкият период стана известен като “fat years” , тъй като и капиталистите, и работниците се радваха на значителни печалби. корпоративните печалби се вдигнаха до следвоенните височини, безработицата падна до следвоенните ниски нива и реалните заплати се увеличиха с повече от 20 процента. В пред-балонните години от 1923 до 1926 г. ръстът на дълга беше в съответствие с растежа на доходите, тъй като беше използван за финансиране на дейности, които водят до бърз растеж на доходите. В същото време пазарът на ценни книжа нарасна неимоверно - инвеститорите в американските акции реализираха над 150% от началото на 1922 г. до края на 1927 г. Най-горещите технологични акции за онова време като тези на Radio Corporation of America и General Motors - водеха печалбите. Тогава започна да се появява балон. Както е в класиката, балонът имаше своите корени в зашеметяващата производителност и технологичните постижения от този период и хората, които вземаха пари в дълг залагаха, че това ще продължава безконечно. Един писател обясни нарастващото убеждение, че икономиката е влязла в „нова ера“: „Новата ера… означава постоянен просперитет, край на стария цикъл на бум и срив, стабилен растеж на богатството и спестяванията на американския народ, [ и] непрекъснато нарастващи цени на акциите. “ САЩ бяха изключително атрактивна дестинация за инвестиции от чужбина. САЩ и по-голямата част от останалата част от света по онова време бяха на златен стандарт, което означаваше, че правителствата обещават да си разменят парите за злато при фиксиран валутен курс, за да осигурят гаранция на кредиторите, че няма просто да отпечатат много пари, които да обезценят вземанията на кредиторите. Златото изтичаше от други страни в САЩ, защото инвеститорите купуваха усилено долари. Когато други страни (Франция, Германия и Обединеното кралство) се притесниха, че губят злато си твърде бързо, те поискаха от Федералния резерв на САЩ да понижи лихвите в долари, за да направи доларите по-малко привлекателни. По-фокусиран върху растежа и инфлацията, отколкото върху растежа на дълга, който се използва за закупуване на финансови активи, през пролетта на 1927 г. Бордът на Федералния резерв намали процента на лихвите от 4% на 3,5%. Това, разбира се, имаше ефект на насърчаване на създаването на американски кредити. Това е типичен начин, по който централните банки неволно финансират балоните. Икономиката се ускори в отговор на облекчаването и новините за силната икономика изпълниха заглавия и радиопредавания в национален мащаб. През втората половина на 1928 г. промишленото производство нарасна с 9,9%, а автомобилното производство достигна най-високото си ниво. Бумът направи хората еуфорични. В началото на 1929 г. The Wall Street Journal описва всеобхватната сила на американската икономика: „Ние посрещаме нова година с по-стабилни условия за бизнес, отколкото бяха вчера… Всичко това предвещава интезивно производство на индустрията и рекордни резултати." Отпускането на условията за кредит от страна на Федералния резерв създаде и бичи пазар за акции, което демонстрира разпознаваем знак за класически балон. Ще повторя определящите си характеристики на балон: 1. Цените са високи в сравнение с традиционните 2. Съществуват силен „бичи пазар” на пазара на акции 3. Покупките се финансират от висок ливъридж/дълг. 4. Купувачите правят особено разтегнати фючърсни покупки /инвентар, договорени форуърдни покупки и т.н.), за да спекулират или да се защитят срещу бъдещи ценови покачвания. 5. Новите купувачи (т.е. онези, които преди това не са били на пазара) навлизат устремно на пазара 6. Стимулативната парична политика помага да се раздуе балонът, а рестриктиваната парична политика допринася за неговото спукване. След като цените почти се удвоиха през 1927 и 1928 г., акциите се продаваха при изключително високи коефициенти, финансирани чрез заеми (т.е. марж). Много акции бяха надценени до 30 пъти и повече. Новите купувачи наводниха пазара и много от тях бяха непрофесионални инвеститори без предишен опит с акции, един от класическите признаци на балон. Брокерските фирми бързо се разшириха, за да се погрижат за спекулантите в цялата страна; броят на клоновете извън Уолстрийт се е увеличил с повече от 50% между 1928 и 1929 г. „Където и да отиде човек“, обяви един брокер през 1929 г., „среща хора, които разказват за своите печалби на борсата. На масата, на моста, на игрището за голф, в трамвая, в пощенските офиси в страната, в бръснарниците, във фабриките и магазините от всякакъв вид. ” През този период покупките на акции бяха финансирани от висок и бързо увеличаващ се ливъридж, и все повече и повече от този ливъридж се осъществява извън регулираната и защитена банкова система. Класически, нови и бързо растящи пазари на кредитиране, където се случва рязко качване, са симптоматични за балоните. Често банките са в състояние да направят тези нови активи безопасни за инвеститорите чрез гаранции или чрез начина, по който активите се комбинират и пакетират - и без криза да ги подложи на стрес-тест, но пак е трудно да се каже колко безопасни всъщност са те. Тези „иновации“ обикновено водят до следващата криза, ако не бъдат наблюдавани, разбрани и управлявани от регулаторите. Банките и спекулантите направиха много бързи пари в симбиотични отношения (т.е. банкерите ще кредитират спекулантите и спекулантите ще купуват акции на ливъридж, ще ги тласкат нагоре ценово, продават и печелят пари). През 1929 г. привлечените заеми и инвестиционните тръстове бяха най-бързо нарастващите канали за увеличаване на лостовете извън банковата система. Пазарът на заемни средства, сравнително нова иновация, се превърна в огромен канал, чрез който инвеститорите можеха да получат марджин дълг. Условията на заемите при поискване се коригират всеки ден, за да отразяват пазарните лихвени проценти и марджин изискванията, а кредиторите могат да „извикат“ парите по всяко време, в еднодневният срок. Кредитите с едно "поискване" създадоха несъответствия между активи и пасиви сред кредиторите и кредитополучателите, тъй като кредитополучателите използваха краткосрочен дълг, за да финансират покупките на рискови дългосрочни активи, а заемодателите кредитираха по-рискови кредитополучатели, които бяха готови да плащат по-високи лихвени проценти. Една от класическите съставки на дълговата криза е притискането на заемодатели и кредитополучатели, които имат несъответствия между дълга и отговорността, които са поели по време на балона. Нова група инвеститори навлязоха на пазара на заемите "при поискване", за да кредитират тълпата спекуланти. Тъй като лихвените проценти по кредитите "с поискване" бяха по-високи от другите краткосрочни лихвени проценти, а кредиторите можеха да „извикат“ обратно парите си взети при "поискване", кредитите "с поискване" станаха популярни като безопасно място за компаниите да инвестират допълнителните си пари в брой. Започна изтичане на кредитен капитал от места като Лондон и Хонконг. Както го описва по-късно един историк, „Голяма река злато започва да се влива на Уолстрийт, като всичко това помага на американците да притежават обикновени акции на марджин.” Делът на средствата на пазара на заеми, които идват от кредитори извън Системата на Федералния резерв (т.е. институции които не са банки и чужденци) нарасна от 24% в началото на 1928 г. до 58% през октомври 1929 г. Това добави риск за пазара, тъй като Федералният резерв не можеше да отпуска заеми на тези небанкови институции, ако те имаха нужда от ликвидност. Инвестиционните тръстове бяха друга финансова иновация, която отбеляза бърз растеж по време на балона и помогна да се привлекат нови спекуланти на пазара. Първоначално създадени и популяризиран във Великобритания, инвестиционните тръстове бяха компании, които емитираха акции и инвестираха постъпленията в акции на други компании. Известният икономист Irving Fisher хвалеше "широката и добре менажирана диверсификация", която тръстовете осигуряват на инвеститори без достатъчен капитал за закупуване на акции в няколко компании.Щом като пазарът на акции тръгна към бум, много тръстовете се разпаднаха. До 1929 г. нови тръстове стартираха с темп от почти пет на седмица, като тези предложения обемаха една трета от набрания нов капитал. Организаторите на тръстове твърдят, че тяхната диверсификация е направила финансовата система по-безопасна. Въпреки това, използването на ливъридж от много тръстове които се конкурираха за увеличаване на възвръщаемостта в балона създаде риск за инвеститорите. И много спекуланти, които не са знаели за естеството на ценните книжа и вярваха, че скорошното минало ще продължава, увеличиха този риск, като поемаха маржин заеми, за да купуват стокови акции. Докато цените на акциите летяха нагоре, спекулантите продължаваха да ги вдигат още нагоре с големите печалби, привличайки повече купувачи на пазара, за да направят същото. Колкото повече се повишиха цените, толкова по-агресивни бяха спекулантите да ги тласкат нагоре. В същото време, излизането на пазара на нови акции се увеличаваше, тъй като по-високите цени насърчаваха издаването им. По време на тази фаза на балона, колкото повече се покачваха цените, толкова повече кредитни стандарти бяха намалени (въпреки че би било логично за обратното да се случи), тъй като и кредиторите, и кредитополучателите бяха намерили кредитиране и закупуваха акции със заети пари, за да бъдат много печеливши. Влиянието на ливъридж се осъществяваше най-вече в системата в „сянка“; банките по онова време като цяло не изглеждаха прекалено задлъжнели. През юни 1929 г. банките изглеждаха много по-здрави, отколкото преди рецесията през 1920-1921 г .: не само че регистрираха рекордни приходи, но и капиталовите им коефициенти бяха по-високи (17.2% спрямо 14.9%), а пасивите им бяха по-ограничени, тъй като срочните депозити бяха по-големи от техните задължения (35,7% спрямо 23,3%) .Поредица от големи сливания на банки през 1929 г. се разглежда като допълнителен източник на сила от анализаторите. Класически, банковите приходи и баланси изглеждат здрави по време на добрите времена, тъй като активите им бяха добри, а депозитите, които ги подкрепят, си стояха там. Банките имат проблеми, когато има бягство на депозити и активите падат в стойност. Въпреки че управителите на Федералния резерв обсъдиха необходимостта от ограничаване на бързото кредитиране, което подхранваше спекулациите с акциите, те се колебаеха да вдигнат краткосрочните лихвени проценти, защото икономиката не прегряваше, инфлацията оставаше потисната, а по-високите лихвени проценти щяха да навредят на всички кредитополучатели, а не само на спекулантите. Обикновено най-тежките дългови балони не са придружени от висока и нарастваща инфлация, а от инфлацията на цените на активите, финансирана от растежа на дълга. Това е така, защото централните банки правят грешката да изпуснат от фокус растежа на дълга, поради това, че са фокусирани върху инфлацията и / или растежа на икономиката - а не върху растежа на дълга, произвеждащ инфлацията на активите, и банките не следят внимателно дали дълговете ще произведат приходите, необходими за обслужването им. Следва... 2. Спукването на балона

Рей Далио гледа нещата от собствената си позиция на макро-инвеститор прагматик, американец и републиканец по политическо позициониране, той е такъв. Освен това е един от първите американци установили делови отношения с Китай още през 70-те години, има негов инвестиционен фонд там още от тогава. Освен всичко това, Рей Дарио е един от най-големите американски дарители и филантропи, неговата фондация е дарила стотици милиони долари. Това за което Далио основно пропонира в статията си е как да бъде съхранен капитализма и демокрацията като работеща ефективно система не само в рамките на САЩ, а и в световен мащаб, защото той от личен опит е убеден в предимствата на тази система. Ето втората част от неговата статия: ...Описаната пропаст в доходите / богатството / отслабва икономиката на САЩ, заплашва да предизвика болезнени и контрапродуктивни вътрешни конфликти и подкопава силата на Съединените щати спрямо тази на нейните глобални конкуренти Тези пропуски забавят икономическия ни растеж, защото водят до неоптимално развитие на талантите. Пропастта между доходите и богатството / възможностите води до опасни социални и политически разделения, които застрашават самия капитализъм. По принцип при голяма разлика в икономическите условия на хората съществува висок риск от остър конфликт. Несъответствието в богатството, особено когато е съпроводено с несъответствие в ценностите, води до увеличаване на конфликта и в управлението, което се проявява под формата на популизъм на левите и популизъм на десницата, а често и в някаква форма на революции. Поради тази причина съм разтревожен за следващият икономически спад, особено след като централните банки вече имат ограничени възможности да го предотвратят и съществува голяма политическа полярзация и популизъм. Макар че има теоретична вероятност лидерите на левите и десните да обединят усилията си, за да реформират системата, така че едновременно да разпределят по-добре икономическия пай и да го направят по-голям (което със сигурност е възможно най-добрият път), те обикновено стават все по-крайни и склонни да се борят по-ожесточено, отколкото да си сътрудничат. За да разбера явлението популизъм, преди две години направих изследване, в което разгледах 14 иконични случая и наблюдавах моделите и силите зад тях. Ако се интересувате от това изследване, можете да го прочетете тук/линк. Накратко, научих, че популизмът възниква, когато силни лидери на десни или левичари, които искат да се борят и победят опозицията, идват на власт и ескалират конфликта си с опозицията, която обикновено се групира полярно около сравнително силни / бойни лидери от противоположната популистка партия. Най-важното нещо, което трябва да се наблюдава при развитието на популизма, е дали противоположните сили могат да съжителстват, за да постигнат общ напредък, или дали все по-често конфликтът им “отива към война”. В най-лошите случаи този конфликт предизвиква икономически проблеми (например чрез парализиращи стачки и демонстрации) и дори може да доведе до преминаване от демократично лидерство към автократично лидерство, както се случи в редица страни през 30-те години на миналия век. Сега виждаме конфликти между популистите на левите и популистите на десните, които ескалират по света по същия начин, както през 30-те години на миналия век, когато разликите в доходите и богатството бяха сравнително също толкова големи. В САЩ идеологическата полярност е по-голяма, отколкото някога е била и готовността за компромис е по-малка, отколкото някога е била. Графиката долу показва колко консервативно/десни са били републиканците сенатори и конгресмени и колко либерално/леви са били сенаторите и конгресмените демократи през последните години. Както виждате, двете противоположни групи са по-екстремни и по-разделени от всякога. Графиката под нея показва какъв процент от тях са гласували по зададени партийни линии от 1790 г., като сега този процент е най-висок. С други думи, двете партии имат полярни екстремни позиции и са повече разединени и противопоставени от когато и да е било. А ни предстоят президентски избори. Ние сме изправени пред една адски оспорвана битка. Вярвам, че една социално-икономическа система работи като машина с причинно-следствени връзки, които произвеждат резултати, и когато резултатите не съвпадат с целите, трябва да се диагностицира защо машината работи неадекватно и след това да се реформира. Също така от опит съм убеден, че повечето неща се случват отново и отново през историята, а чрез наблюдение и анализ като използвам вече създадени от мен модели/алгоритми може по-добре да се разбере как работи действителността и да се изведат някои универсални принципи за нейното оптимизиране. Противно на това, което казват популистите от левицата и популистите на десницата, тези неприемливи резултати не се дължат нито на: а) злите богати хора, които причиняват лоши неща на бедните хора, или б) мързеливите бедни хора и неефективните бюрократи; по-скоро последните две групи са последица от начина на работа на капиталистическата система в настоящия исторически момент. Докато стремежът към печалба обикновено е ефективен мотиватор и ресурсен разпределител за създаване на производителност и осигуряване на продуктивните личности с покупателна способност, сега той произвежда самозасилващ се регресивен цикъл, който разширява пропастта в приходите / богатството / възможностите до степен, че капитализмът и американската мечта са застрашени. Това е така, защото капитализмът сега работи по начин, по който хората и компаниите намират за изгодно за тях да имат политики и да развиват технологии, които намаляват разходите им за човешкия капитал, а това се отразява негативно върху голям процент от ресурсите на обществото. Тези компании и хората, които са по-богати, имат по-голяма покупателна способност, което мотивира онези, които търсят бърза и непосредсвена голяма печалба, да пренасочат ресурсите си към нея, пренебрегвайки фундаментално необходими неща като добра грижа и образование за децата от по бедните социални групи. В резултат на тази динамика, системата произвежда вредни излишества на върха и вредни лишения на дъното на социалната конструкция. Стремежът към печалба и по-голяма ефективност доведе до изобретяването на нови технологии, които заместват хората, което прави компаниите по-ефективни, възнаграждават онези, които изобретяват тези технологии, но наранява онези, които са заменени от тях. Тази сила ще се ускори през следващите няколко години и няма добър план за справяне с нея. Преследването на по-големи печалби и по-голяма ефективност на компаниите е накарало компаниите да произвеждат в други страни и да заместят американските работници с икономически ефективни чуждестранни работници, което е добре за печалбите и ефективността на тези компании, но лошо за доходите на американските работници. Разбира се, тази глобализация позволи и по-евтини и може би по-качествени чуждестранни стоки да влязат в САЩ, което е добре както за чуждестранните продавачи, така и за американските купувачи и лошо за американските компании и работници, които се конкурират с тях. Делът на приходите, които отиват към печалбата, се е увеличил спрямо дела, който отива към работника. Таблиците по-долу показват процента на корпоративните приходи, които се заделят към печалбата, и процента, който се заделя за компенсация на служителите от 1929 година. Отпечатването на пари от централните банки и закупуването на финансови активи (които бяха необходими за справяне с дълговата криза през 2008 г. и за стимулиране на икономическия растеж) повишиха цените на финансовите активи, което помогна на хората, притежаващи финансови активи, да се обогатяват още повече в сравнение с тези които не ги притежават. Когато Федералният резерв (и повечето други централни банки) купуват финансови активи, за да влагат пари в икономиката с цел да я стимулират, продавачите на тези финансови активи (които са достатъчно богати, за да имат финансови активи) а) стават по-богати, защото цените на активите нарастват и б) са по-склонни да купуват финансови активи, отколкото да купуват стоки и услуги, което прави богатите по-богати с пари и кредит, докато по-голямата част от бедните хора не получават пари и кредити, защото са по-малко платежоспособни. От позицията ми в инвестиционния бизнес виждам, че има прекалено много инвестиции в инвестиционни инструменти и същевременно много недостиг на пари сред повечето хора. С други думи, парите са задръстени на върха, защото ако сте един от онези, които имат пари или добри идеи за това как да печелите пари, можете да имате повече пари, отколкото имате нужда, кредиторите ще ги предоставят свободно на вас, а инвеститорите ще се конкурират за ви ги дават. От друга страна, ако не сте във финансово добра форма, никой няма да ви заема или инвестира във вас, а правителството не помага съществено, защото правителството по принцип не го прави. Политиците обръщат твърде много внимание на бюджетите, свързани с възвръщаемостта на инвестициите. Например, ако не харчим пари за образованието на децата достатъчно, може да е добре от бюджетна гледна точка, но това е наистина глупаво от инвестиционна гледна точка. Разглеждането на финансирането през бюджетен обектив не води до вземането под внимание на цялостната икономическа картина - например, не се вземат предвид всички разходи за обществото за хората с ниско образование. Докато фокусирането върху бюджета е това, което обикновено правят фискалните консерватори, фискалните либерали обикновено демонстрират, че заемат твърде много пари и не успяват да ги изразходват разумно, за да произвеждат икономическа възвращаемост, необходима да обслужва поетите дългове, така че те често свършват управлението си с дългови кризи. Бюджетните консерватори и бюджетните либерали, които се грижат за разходите / заемането, имат затруднения да се фокусират върху това работят заедно и да постигнат добра „двойна долна граница” с възвръщаемост на инвестициите (т.е. инвестиции, които водят до добра социална възвращаемост и едновременно с това до добра икономическа възвръщаемост). Какво мисля, че трябва да се направи? Поради изложените по-горе причини, аз съм убеден, че капитализмът е фундаментално стабилна система, която сега не работи добре за повечето хора, така че трябва да се реформира, за да осигури много повече равни възможности и да бъде по-продуктивна. За да направя промените, мисля, че е необходимо да се предприемат следните неща. 1. Лидерство от върха. Имам като принцип, че не можеш да предизвикаш промяна, освен ако не повлияеш на хората, които имат в ръцете си лостовете на властта, да ги задвижат така, че да променят нещата. Така че трябва да има мощни сили от върха на страната, които да обявяват пропастта между доходите / богатството / възможностите за национална извънредна ситуация и да поемат отговорността за реинженеринг на системата, така че тя да работи по-добре. 2. Двупартийните опитни модератори на политиката да заработят заедно, за да реформират системата, така че тя да заработи по-добре. Вярвам, че или ще направим това по двупартиен и умел начин или ще се понесем взаимно загуби и поражение. Така че аз съм убеден, че лидерите трябва да създадат двупартийна комисия, която да събере квалифицирани хора от различни общности, за да изработи план за реинженеринг на системата, такъв план, който едновременно да се разпределя и увелича по-добре общия икономически пай. Този план ще покаже как да се събират парите и как да се изразходват / инвестират добре, за да се получат добри печалби с двоен ефект. 3. Да се определят ясни показатели, които могат да се използват, за да се прецени успехът и да се държат отговорни хората, които работят за постигането му. Наличието на такива показатели ще доведе до отчетност и обратна връзка, които са необходими за постигане на успех. Доколкото е възможно, бих довел този вид отчетност до индивидуалното ниво, за да насърча културата на отчетност, в която хората са наясно дали са нетни сътрудници или нетни критици за обществото. 4. Преразпределение на ресурсите, които ще подобрят както благосъстоянието, така и продуктивността на по-голямата част от хората. Като икономически инженер, естествено мисля за това как парите могат да бъдат получени от данъци, заеми, предприятия и филантропия и как ще се отрази техния поток върху цените и икономиката. Например, мисля за това как може да настъпи промяна в личните данъчни ставки и как промените в тях по отношение на ставките на корпоративния данък ще повлияят на преместването им от едно място спрямо друго място. Как ще бъдат изразходвани набраните средства - например, колко ще бъдат изразходвани за програми, които ще подобрят както социалните, така и икономическите резултати, и колко ще бъдат преразпределяни. Такива решения, разбира се, ще бъдат вземани и провеждани от хората в двупартийната комисия и от лидерите на страната, и те са твърде сложни и комплексни, за да мога да ги описвам в детайли тук. Мога обаче да дам мнението си за голяма картина. Преди всичко, бих искал да постигна добри резултати с двоен ефект /силен растеж-ефективно разпределение. За тази цел: а. Създайте частно-публични партньорства (включително правителства, филантропи и компании), които съвместно ще проверяват и инвестират в проекти с двоен положителен ефект, оценявани въз основа на техните социални и икономически резултати по отношение на ясни показатели. Това би увеличило както финансирането, така и качеството на проектите, защото хората, които трябва да влагат пари в такава кредитна линия, ще бъдат отговорни за тях. б. Събирайте и разпределяйте пари по начини, които едновременно подобряват социалните условия и подобряват производителността на икономиката, като отчитат всички разходи за обществото (напр. бих обложил с по-големи данъци замърсяването и различните причини за лошо здраве, които генерират значителни икономически разходи за обществото). в. Събирайте повече пари от върха чрез данъци, но така, че да това да не окаже разрушителен ефекти върху производителността и които данъци биха били предназначени да помогнат на хората в средата и дъното главно по начини, които също подобряват общото ниво на производителност на икономиката, така че разходите за тези програми до голяма степен да се изплатят от бъдещи икономии на разходи и подобренията в доходите, които те създават. Казвайки това, аз също вярвам, че обществото трябва да установи минимални стандарти за здравеопазване и образование, които се предоставят на тези, които не са в състояние да се грижат за себе си. 5. Координация на паричната и фискалната политика. Тъй като парите са концентрирани на върха и защото капацитетът на централните банки да облекчат достатъчно следващ икономически спад е ограничен, фискалната политика ще трябва да бъде по-координирана с паричната политика, което може да се случи като се запази независимостта на Федералния резерв. Ако бъде направено добре, това едновременно ще стимулира икономическия растеж и ще намали ефектите, които количествените облекчения имат върху увеличаването на разликата в богатството чрез прехвърляне на пари и кредит в ръцете на тези, които имат по-голяма склонност да харчат от тези, които имат по-голяма склонност да спестяват. Причини, които водят до ефектите, които виждаме сега, са: 1. Високите нива на дълга, които доведоха до дълговата криза през 2008 г. 2. Централните банки отпечатват много пари и купуват финансови активи, което повишава цените на активите и понижава лихвените проценти. Това е от полза за онези, които имат финансови активи (т.е. богатите) и е оставя централните банки с по-малко правомощия да стимулират икономиката. 3.Тези два фактора и новите технологии създадоха много широки разлики в приходите / богатството / възможностите и ценностите, които се очаква да се увеличат и да доведат до ... 4. Силен ляв и десен популизъм, които причиняват по-големи вътрешни и международни конфликти едновременно с ... 5. Има една изгряваща световна сила (Китай), конкурираща се за лидерство със съществуващата господстваща световна сила (САЩ), и това предполага противопоставяния, които ще бъдат икономически, идеологически и военни и ще се определят от уменията и технологичните способности на двете сили. Това състезание ще реши какъв ще бъде новият световен ред по отношение на останалия свят. Последният път, когато съществуваше подобна конфигурация от влияния беше в края на 30-те години на миналия век, когато имаше големи конфликти и някои от икономическите и политическите системи изчезнаха. Поради фундаменталните причини, обяснени по-рано, считам, че сме в критичен момент, в който най-големият въпрос ще бъде как да решим собствените си проблеми. Имаме достатъчно ресурси, за да се справим с рисковете и да създадем много повече равни възможности плюс подобрена производителност, която ще увеличи пая. Голямото ми притеснение е, че страните ще бъдат непримирими в позициите си, така че капитализмът или ще: а) бъде изоставен като система, или б) няма да бъде реформиран, защото онези, които са от дясната страна, ще се борят за статуквото, а тези отляво ще се борят срещу него Така че за мен най-големите въпроси са: а) дали популистите от десницата или популистите от левицата ще получат контрол и / или ще имат конфликти, които ще се отразят неблагоприятно върху операциите на правителството, икономиката и международните отношения, или б) разумни и квалифицирани хората от целия политически спектър ще могат да работят заедно за реформиране на системата, така че тя да работи добре за повечето хора. Скоро ще знаем много повече за това кои пътеки са най-вероятни, защото през следващите две години ще се проведат избори в САЩ, Великобритания, Италия, Испания, Франция, Германия и Европейския парламент. Как те ще окажат значително влияние върху начина, по който ще бъдат решавани конфликтите, осветени в тази статия, как това ще повлияе върху движението на парите между хората, пазарите, държавите и страните и ще определи относителните предимства на някои страни пред други предстои да видим. https://www.linkedin.com/pulse/why-how-capitalism-needs-reformed-parts-1-2-ray-dalio/

Why and How Capitalism Needs to Be Reformed Published on April 5, 2019 Ray Dalio, Co-Chief Investment Officer & Co-Chairman of Bridgewater Associates, L.P. Резюме Бях щастлив да бъда отгледан в семейство от средната класа с родители, които се грижеха добре за мен, да се образовам в добри държавни училища и да се включа в един пазар на труда, предоставящ ми равни възможности. Бях възпитан с убеждението, че равните възможности за основни социални грижи, добро образование и заетост са справедливи и са най-доброто нещо за нашето колективно благосъстояние. Да имаш тези неща и да ги използваш, за да изградиш пълноценно собствения си живот, е Американската мечта. На 12-годишна възраст може да се каже, че станах капиталист, защото тогава за пръв път вложих парите си, спечелени от мен с различни дейности като разнасяне на вестници, косене на трева и т.н., на фондовия пазар, когато борсата беше гореща. Това ме въвлече в икономическата игра, която играя през по-голямата част от последните 50 години на моя живот. За да успея в тази игра, аз имах нужда да разбера как работят икономиката и пазарите. Изследванията и опитът ми в повечето икономически системи в повечето страни на света в продължение на много години ме научиха, че способността да се печелят пари, да се запази и да се вложи в капитал (т.е. капитализъм) е най-ефективният мотиватор на хората и разпределянето на ресурси за повишаване на жизнения стандарт на хората. През тези много години видях, че капитализмът се развива по начин, който не работи добре за мнозинството от американците, защото произвежда самоусилващи се кризисни спирали за онези, които са най-бедни. Това създава все по-големи различия в разпределението на богатството, а следователно и на възможностите, което само по себе си представлява екзистенциална заплаха за Съединените щати. Мисля, че повечето капиталисти не знаят как да разделят добре икономическия пай, а повечето социалисти не знаят как да го увеличават добре, но сега сме на етап, в който или а) хората с различни идеологически наклонности ще работят заедно, за реконструират тази система, така че нейният продукт едновременно да расте и да се разпределя добре или б) ще имаме голям конфликт и някаква форма на революция, която ще засегне всички и ще свие този общ продукт. Вярвам, че по принцип всички добри неща, доведени до крайност, могат да станат самоунищожителни и че или всичко или трябва да се развива, или в противен случай ще умре. Това е вярно и за капитализма. В тази статия развивам нагледно тезата си, че капитализмът сега не работи за мнозинството от американците, диагностицирам защо тази система произвежда тези неадекватни резултати и правя някои предложения за това какво може да се направи, за да се реформира системата. Аз се записах да уча в добър колеж и получих магистърска степен, въпреки че не разполагах с достатъчно пари, за да платя обучението си, защото имах възможност да взема пари от правителствена програма за студентски заеми. Тогава влязох на пазара на труда, който ми предостави равни възможности.Тъй като обичах да играя на пазарите, избрах да бъда глобален макро-инвеститор, какъвто съм бил от около 50 години. Това изискваше от мен да получа практическо разбиране за това как работят икономиките и пазарите. През тези години разбрах защо способността да се правят пари, да се капитализират и да се вложат в произвеждащ капитал (т.е. капитализъм) е ефективна мотивация на хората и средство, което повишава жизнения стандарт на хората. През тези години видях, че всички страни, които са накарали икономиките си да работят добре, включително „комунистически Китай“, са направили капитализма неразделна част от техните системи, поради тези причини. Философията на комунизма за „от всеки според способностите му, на всеки според неговите потребности” се оказа наивна, защото хората не бяха мотивирани да работят упорито, ако не получават срещу това съизмеримо възнаграждение, така че просперитетът им пострада. Капитализмът, който свързва заплащането с производителността и създава ефективни капиталови пазари, увеличава производителността на хората и работи много по-добре. Проучих и това, което кара страните да успяват или да се провалят, като разглеждах проблемите по-скоро от прагматична перспектива, отколкото от идеологическа, защото способността ми да се справям с икономиката и пазарите по практичен начин е това, в което съм силен. Накратко, това което прави страните неуспешни в икономиката е лошото образование, лошата култура (тази, която пречи на хората да работят ефективно заедно), лошата инфраструктура и твърде многото дълг. Най-добрите резултати идват, когато има повече, отколкото по-малко: а) равни възможности в образованието и в работата, б) добро семейно и обществено възпитание през годините на средното училище, в) цивилизовано поведение в рамките на система, която повечето хора смятат за справедлива г) свободни и добре регулирани пазари за стоки, услуги, труд и капитал, които предоставят стимули, спестявания и възможности за финансиране на повечето хора. Разбира се, през годините съм наблюдавал тези неща във всички страни, особено в САЩ. Сега ще покажа резултатите, които произвежда нашата система, които ме накараха да повярвам, че капитализмът не работи добре за повечето американци. Защо вярвам, че капитализмът не работи добре за повечето американци? Ще ви покажа статистики и графики, които рисуват картината. Като начало, бих искал да ви покажа различията, които съществуват между богатите и бедните. Тъй като тези различия са скрити в средните стойности, аз разделих разпределението на доходите в първите 40%, а най-долните - в 60% от доходите. По този начин можем да видим как изглежда животът на долните като доходи 60% (т.е. мнозинството) и да ги сравним с тези от горните като доходи 40%. В продължение на десетилетия за повечето хора е налице малък или никакъв реален ръст на доходите. Както е показано в таблицата по-долу вляво, работещите в най-ниските като доходи 60% не са имали реален (т.е. инфлационно коригиран) ръст на доходите от 1980 г. насам. Това е време, когато доходите за най-горните 10% са се удвоили, а онези на 1 процент на самия връх са се утроили. Както е показано в графиката, процентът на децата, които, когато станат възрастни печелят повече от родителите си, е спаднал от 90% през 1970 г. до 50% днес. Това е за населението като цяло. За мнозинството от по-ниските 60% перспективите са още по-лоши. Както е показано по-долу, разликата в доходите е по-висока от всякога и разликата в богатството е най-висока от края на 30-те години на 20-ти век. Днес богатството на първите 1% от населението е по-голямо от това на най-ниските 90% от общото население, което е същата пропаст на богатството, която съществуваше през периода 1935-40 г. (период, който доведе до епоха на големи вътрешни и външни конфликти за повечето страни). Тези, които са в горните 40% по доходи, сега имат средно повече от 10 пъти повече богатство от тези в ниските 60%. Това е било 6 пъти през 1980 година. Повечето хора от най-долните 60% по доходи са бедни. Например, само около една трета от тези 60% спестяват доходите си в кеш или финансови активи. Според неотдавнашно проучване на Федералния резерв, 40% от всички американци ще се затруднят да намерят 400 долара в случай на спешна ситуация. И те все повече се утвърждават като бедни. Докато повечето американци смятат, че САЩ са страна с голяма икономическа мобилност и възможности, нейната икономическа мобилност сега е една от най-лошите сред развитите страни. Както е показано по-долу, в САЩ хората от най-ниската по доходи 25-процентова група имат 40% шанс да имат баща в в тази група, а хората в следващите 25 процента по доходи вече имат само около 8% шанс да имат баща в долната група, предполагащ половината от средната вероятност за придвижване нагоре и една от най-лошите вероятности от останалите анализирани страни. В страна с равни възможности това нямаше да съществува. Ръстът на доходите е функция от растежа на производителността, който от своя страна е резултат от личното развитие на човека. Нека да разгледаме как се развиват хората. Да започнем с децата. За мен най-непоносимата ситуация е как нашата система не се грижи добре за толкова много от нашите деца. Както ще покажа, голям брой от тях са бедни, недохранени (физически и психически) и слабо образовани. По-специално: Нивото на детска бедност в САЩ сега е 17,5% и не се е подобрило значително десетилетия. В САЩ през 2017 г. около 17% от децата са живели в домове с недостатъчно средства за храна, където поне един член на семейството не е успял да се храни адекватно поради недостатъчни пари или други ресурси. УНИЦЕФ съобщава, че в това отношение условията в САЩ са по-лоши от средните за процента на децата, живеещи в неосигурени домакинства (по-лоши условия, отколкото в Полша, Гърция и Чили). Ефектите на доминото от тези условия струват скъпо. Ниските доходи, лошо финансираните училища и слабата подкрепа за децата водят до слаби успехи в образованието, което от своя страна води до ниска производителност и ниски доходи на хората, тези хора стават икономическа тежест за обществото. Въпреки че има ярки успешни зони в американската образователна система, като например нашите големи университети, населението на САЩ като цяло отбелязва много слаби резултати в сравнение с останалата част от развитите страни в стандартизирани тестове за дадено ниво на образование. По-специално: Ако погледнем най-уважаваните (PISA) резултати от тестовете, САЩ понастоящем са в около 15-ия процентил от развитите страни. Както е показано по-долу, САЩ са с по-ниски резултати от почти всички развити страни, с изключение на Италия и Гърция. Делът на учениците в неравностойно положение, които имат най-малко една година от предучилищно образование, е по-нисък в САЩ в сравнение със средната държава от ОИСР. Сред страните от ОИСР, САЩ имат второто най-лошо ниво на бедност сред децата от 2008 г. сред домакинствата с един родител, който не работи - провал на мрежата за социална сигурност. Тези лоши образователни резултати водят до висок процент ученици, които са недостатъчно подготвени за работа и имат емоционални проблеми, които се проявяват в опасно поведение. Учениците в неравностойно положение в САЩ са много по-склонни да имат социални и / или емоционални проблеми, отколкото в повечето други развити страни, включително не са социално интегрирани в училище, изпитват високо ниво на тревожност и ниско удовлетворение от живота. 34% от училищата с висока бедност са имали високи нива на хронична липса на ученици, в сравнение с само 10% от училищата с високи доходи. Дори в Кънектикът, един от най-богатите щати по доход на глава от населението, 22% от децата са освободени (т.е. липсват повече от 25 дни на училище годишно, или са прекъсвали няколко пъти). Тези деца е пет пъти по-вероятно да се окажат в затвора и 33% по-вероятно да се борят със злоупотребата с наркотични вещества. Сравняването на степента на завършване на гимназията с училищните райони в Кънектикът с равнището на детска бедност показва тесни взаимовръзки в щата: 1% по-висока степен на детска бедност се равнява на около 1% по-ниска степен на завършване на образованието. Неотдавнашни изследвания за САЩ показват, че децата под 5-годишна възраст, на които е предоставен достъп до талони за храна, са имали по-добри резултати в областта на здравеопазването и образованието - приблизително 18% увеличение на процента на завършване на висше образование, което ги е накарало да разчитат много на други социални програми по-късно в живота. Студентите, които идват от бедни семейства и се опитват да завършат колеж, са по-малко подготвени. Например, тези, които идват от семейства, спечелили по-малко от 20 000 долара годишно, имат средно 260 точки (от 1600) по-малко от SAT, отколкото учениците от семейства, които печелят $ 200,000 +, и разликата се увеличава. Разликата в тестовите резултати между децата на върха и дъното на разпределението на доходите днес са 75% по-високи, отколкото в началото на 1940-те години. И все пак децата, живеещи в по-бедните квартали, получават средно около 1000 долара по-малко държавно и местно финансиране на студент от тези в по-проспериращите квартали. В резултат на това училищата в районите с ниски доходи обикновено са с недостатъчно финансиране. Средно, в държавните училища 94% от учителите трябва да плащат за снабдяване със собствени пари. Свързан проблем е, че много учители, които трябва да се справят с тези стресови условия, са недостатъчно заплатени. Във времето на моята младост, лекарите, адвокатите и учителите бяха най-уважаваните професии. Сега учителите печелят едва 68% от това, което печелят останалите висшисти, което е значително по-малко, отколкото в другите развити страни от ОИСР. Дори и с допълнителните пари за възраст и години опит, учителите печелят с 19% по-малко от съпоставимите им професии през 2017 г., при само 2% по-малко през 1994 г. Дори по-лошо, те не получават уважението, което заслужават. Разликата в доходите / образованието / богатството / възможностите засилва още повече пропастта в дохода / образованието / богатството / възможностите: По-богатите общности обикновено имат държавни училища, които са далеч по-добре финансирани от по-бедните общности, което засилва пропастта между доходите и богатството / възможностите. Една от основните причини за този недостиг на финансиране е, че Конституцията поставя образованието като щатски въпрос, а повечето щати правят местните училища основно местно финансирани, така че богатите градове да имат добре финансирани щатски училища, а бедните градове имат слабо финансирани щатски училища. По-конкретно, около 45% от финансирането на училищата идва от местните власти, главно чрез данъци върху недвижимите имоти, докато само около 8% идват от федералното правителство, а останалото е от щатските правителства. По този начин може да има огромни различия в богатство / доход на отделните общности. Също така, хората с най-добрите 40% от доходите изразходват почти пет пъти повече за образованието на децата си от хората с най-ниските 60% от доходите са, докато тези с най-високите 20% изразходват около шест пъти повече от тези в най-ниските 20%. Недостатъчно финансираните държавни училища страдат от ниско качество. Например, данните от PISA показват, че учениците в американските училища със значителен недостиг на преподавателски персонал са с 10,5% по-слаби тестовете, отколкото на учениците в училищата, в които няма недостиг на учители. По същия начин, недостигът на лабораторно оборудване се свързва със спад от 16,7% в оценките на учениците, а недостигът на библиотечни материали се свързва с 15,1% спад в резултатите на учениците. За сравнение, средните частни училища средно харчат значително повече за учениците и постигат по-добри резултати. Частните училища в САЩ харчат около 70% повече на ученик, отколкото държавните училища, като средното частно училище изразходва около 23 000 долара на ученик през 2016 г., в сравнение с около 14 000 долара за средното държавно училище. Резултати: в последния кръг от теста на PISA, ученици от частните училища в САЩ отбелязаха средно 4,3% по-високи резултати от учениците в държавните училища на изпити по математика, литература и науката. През трите проучвания на PISA от 2009 г. учениците от частните училища са отбелязали средно 6,9% по-висок резултат. Не е изненадващо, че американците имат много по-малко доверие в държавните училища днес, отколкото са имали по всяко време през последните пет десетилетия. Днес само 29% от американците имат „много” или „доста” доверие в обществената образователна система. През 1975 г. 62% от американците се доверяваха на държавните училища. За мен оставянето на толкова много деца в бедност, и необразоването им, е равносилно на насилие над деца и е икономически глупаво. Отслабването на семейството и доброто родителско ръководство също имат важен неблагоприятен ефект: Ето няколко статистически данни, които показват как се е променила семейната единица през годините: През 1960 г. 73% от децата са живели с двама родители, които никога не са били разведени, а 13% са живеели в едно домакинство без двама родители. През 2014 г. делът на децата, живеещи в едно домакинство без двама родители, е 38% (сега по-малко от половината живеят в домакинства с двама родители при първи брак). Тези статистически данни са средно за всички домакинства в САЩ. Подпомагането на семействата на тези в домакинства с ниско образование и ниски доходи е много по-малко. Около 60% от децата на родители с по-малко от средно образование не живеят в домакинства с двама родители, а само 14% от децата на родители, завършили колеж, са в такива домакинства. Вероятността да бъдеш в затвора е тясно свързана с нивата на образование: сред американците на възраст между 28 и 33 години 35% от отпадналите от училище мъже са били в затвора срещу около 10% от завършилите гимназия мъже и само 2% от завършилите колеж. Между 1991 и 2007 г. броят на децата с родител в щатски или федерален затвор е нараснал с 80%. Днес около 2,7 милиона деца в САЩ имат родител в затвора или това е 1 на всеки 28 деца ( 3,6% от всички деца). Лошите грижи за децата и лошото образование водят до лошо им поведение като възрастни, поради което по-високите нива на престъпност причиняват ужасни разходи на обществото: Степента на влезли в затвор на САЩ е почти пет пъти по-висока от средната за другите развити страни и три пъти по-висока от тази на развиващите се страни. Щатските разходи за затвори са станали 4 пъти по-високи през последните две десетилетия и сега надхвърлят 50 млрд. долара годишно, изразходвайки 1 на всеки 15 долара от общия фонд на щата. Този порочен цикъл се утвърждава защото един престъпник с досие за арест и затвор, успява много по-трудно да се намери добре платена работа, следователно неговите деца влизат в същия кръг на предопределено губещи хора. https://www.linkedin.com/pulse/why-how-capitalism-needs-reformed-parts-1-2-ray-dalio/ Следва...

Е то тук алчността на европейските банки им изигра много лоша шега, те се бяха набълбукали с американски ипотечни ценни книжа, и когато балонът се спука издухаха супата, след което ЕЦБ реши въпроса генерално с количествени улеснения за 4 трлн. евро, които сега генерират стабилна инфлация в еврозоната. каквото сам си направиш, нали знаеш...

Хитлер и национал-социалистите идват на власт точно в такъв следкризисен период за Германия, в какъвто сега са Европа и САЩ. Докато в САЩ тогава в началото на 30-те започва Голямата Депресия след голямата борсова криза от 1932, в Германия голямата инфлационна криза от 1923 /описва я Ремарк в романите си, където едно кафе струва милиарди марки/ е отминала от десетина години и на дневен план излиза въпроса с рецесията и растежа - точно тогава се появява Хитлер като месия и обещава на германските работници работа и големи държавни поръчки, грандиозните строежи на немските аутобани, немските оръжейни заводи и т.н. Сталин също развива гигантска индустрия и безработицата е сведена до нула, което впечатлява много западни интелектуалци и обикновени хора в САЩ и Европа. Но лявата и дясната диктатура в Европа означават война. В САЩ Франклин Делано Рузвелт подхожда по съвсем различен начин, той също открива големи държавни проекти, подхранва американската индустрия с държавни поръчки и така съживява икономиката, но съумява да съхрани демокрацията и отворената икономика на САЩ /защото е бил бивш банкер, може би/, Америка се възползва от войната в Европа и Азия, но не тя я разпалва - американската промишленост се изправя също благодарение на тази голяма война и прави страната велика сила, но без левите и десни крайности в Европа и Азия. Съществуват близки паралели между днешната ситуация в икономически план и 30-те години на миналия век, главно в разпределението на богатството и поляризацията в обществата и този проблем трябва да бъде решен по един или друг начин и сега.

Това нещо може да се реализира и сега, според мен, и то не по силово команден път, а много по-елегантно и неопровержимо без риск от масови народни вълнения на синодални старци и оядени синекурни учЕни - просто като се въведе една законова рамка за финансиране подобна на финландската, дори копи-пейст финландската ще свърши идеална работа. Никой няма да се меси в "самоуправлението" на ректора и цялото му войнство, няма да има груб натиск от държавата, само добре разписани правила за финансиране по които демократично могат да кандидатстват за пари всички държавни вузове. И калпавите ще пресъхнат - просто няма да получават пари, защото няма да успеят да покрият критериите. Но си прав - така е на теория, а реалността е съвсем друга и затова ще стане по трудния начин, винаги съм твърдял това.

Според мен вярването/религията е извън сферата на рационализма, логиката и мисленето, то е чувство преди всичко на смирение. Човек отказал се от смирение е силно застрашен от самия себе си, според мен, да се самообожестви. "Апокалипсис сега" на Копола е разказ за такъв човек, всъщност филмът е кавър версия на "Сърцето на мрака" на Дж. Конрад, но и "Престъпление и наказание" описва страданието на такъв вид личност не по-зле.

Попрочетох в сайтове на американски даскали за този проблем, коментарите са, че той е поне от времето на ВСВ, все така си е било за поколения учители в публичните училища, частните са друга територия - там финансирането е повече от щедро. Във филмчето, което е инсценировка, най ме впечатли реакцията на случайните хора, които плащаха сметката на "даскалицата", правеха го най-различни като социален статус личности, изразявайки своята емпатия към учителката и децата. Учителите в публичните училища, доколкото прочетох, не са спирали да вдигат шум и да стачкуват, но явно няма кой да ги чуе, което си политически дебилизъм от страна на управляващите - както републиканци, така и демократи, статуквото си остава. Преди е имало някаква данъчна отстъпка за 250 долара годишни харчове, сега са я орязали и нея. Иначе средно учителите в такива училища харчат по 400-500 долара годишно от собствения си джоб за пособия при заплати средно годишно между 50-60 000 долара, което е 1 процент. Заплата на университетски професор е около 2 пъти по-голяма от тази на даскал в начално и средно училище - над 115 000 долара годишно. https://www.reuters.com/article/us-usa-education-teachers/most-u-s-teachers-spend-own-money-on-school-supplies-survey-idUSKCN1IG2F3 https://edition.cnn.com/2018/05/15/politics/teachers-school-supplies-spending/index.html https://www.independent.co.uk/news/world/us-teachers-money-school-supplies-survey-strikes-a8356466.html https://www.salary.com/articles/how-are-college-professors-paid/ В тази връзка се сещам за едно интервю с Рей Далио, който има лично богатство над 16 млрд. долара за 2017 /4 пъти повече от това на Доналд Тръмп/ в което той разказва как е бил изумен при едно свое посещение в обществено начално училище /жена му преподава там/, в което видял деца да пишат с моливчета, разрязани на две за икономия. Може би си заслужава тук да постна съкратения превод на неговото виждане за реформиране на капиталистическата система в тази светлина.

Тези адвокатско-прокурорски номера с разследването на "руската връзка" и заплахите с импийчмънт, имайки предвид откъде идват и в какъв арсенал са оръжия ги възприемам по-скоро като "пристягане на вратовръзката" на господин Тръмп да се държи по-прилично. Ако нещо го събори от власт, според мен, това ще са американските избиратели на следващите избори. Засега като гледам какви кандидати-опонети от Демократическата партия се изваждат срещу него, не съм впечатлен. "Икономиката, глупако!", както е обичал често да си повтаря Бил Клинтън пред собственото си отражение в огледалото, това ще бъде най-важният аргумент в следващите избори за президент в САЩ.

Далио често повтаря тази метафора "седмия ининг" - това е асоциация с бейзбола, който се играе в 9 ининга, а в седмия ининг зрителите имат една кратка пауза, в която могат да станат и да разтегнат схванатите си крайници от дългото седене, а играта спира. Далио, според мен описва с метафората си онзи етап от "красивото излизане" от Голямата дългова криза, при който всички изпитват умора, играчи и зрители, но вече до края на играта остават само още два ининга, които биха могли да обърнат хода на играта в полза на единия или другия отбор. Той се занимава от години със създаване на алгоритъм на големите финансови кризи и ги изучава в петте им основни фази. Далио твърди, че по принцип големите финансови кризи от типа на Голямата депресия и тази от 2008 с ипотечния дълг се случват периодично на 60-70 години, но между тях има по-малки периодични кризи, които подготвят големите. Периодът на излизането от голяма дългова криза, според неговия модел е 10-12 години, тоест според него ние сме в края на този период и в първата фаза на нов голям цикъл, затова той говори за "седмия ининг", когато пазарите са мечи, инвеститорите и банкерите предпазливи, а оживлението в икономиката слабо, както и растежът забавен. Това, според Далио и критичен етап от излизането от една голяма икономическа криза, защото социалната поляризация между бедни и богати е много изострена, публиката е изтощена, а играчите в икономиката вяли и уморени. Точно в такъв етап в Германия се появява Адолф Хитлер и по принцип това е благодатна почва за популизма. Рисковете са или да се появи ляв популизъм с обещания за огромни държавни харчове, или десен такъв с обещание за национален егоизъм и благоденствие само за определена нация. Далио има своя теория как би трябвало да се излиза от такива трудни периоди, адресирана към политици и икономисти, той я излага тук: https://www.linkedin.com/pulse/why-how-capitalism-needs-reformed-parts-1-2-ray-dalio/ Според мен САЩ досега в общи линии се справят по-успешно с излизането от голямата криза отколкото ЕС и Европа като цяло, но все още съществуват много рискове.