Б. Киров

Това е точно така по закона за собствеността. Обаче! чиновниците от министерството на културата са направили ловка маневра и го заобикалят. Защото чл. 95 от Закона за културното наследство казва: Чл. 95. (1) На лицата, предали вещи по реда на чл. 93 или съобщили ценна информация за такива вещи, се дължи възнаграждение. Възнаграждение не се дължи, ако лицето не е изпълнило някое от задълженията си по чл. 93. (2) Размерът на възнаграждението се определя с оглед значението на вещта и приноса на лицето за нейното запазване при условия и по ред, определени в наредба на министъра на културата. Демек закона за собствеността тук се отменя с наредба на министъра на културата, която пък гласи: Глава първа. УСЛОВИЯ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ Чл. 3. (1) Възнаграждение се определя само в случаите, когато намерената вещ бъде идентифицирана от съответния музей като движима културна ценност. (2) Възнаграждението се определя с оглед значението на вещта и приноса на лицето за нейното запазване и може да бъде в размер до 5000 лв. (3) Размерът на възнаграждението не може да бъде обвързан в процентно отношение със стойността на движимата културна ценност. С други думи, ако лицето Х намери 2 килограма злато на буца, ще му изплатят 25 % от стойността на това злато, ако обаче същото лице намери 2 кг. златни монети, които се класифицират от чиновниците в комисията като "културна ценност" могат да му се изплатят до 5000 лева за тях. Наредбата отменя Закона: Да живее контрабандата и черния пазар.

Римското право за собственост и притежание Според thesauri inventio или "открито съкровище", правило е, че ако нещо е открито от човек на собствената му земя, то е остава за него; ако се намери на земята на друг, половината отива при откривателя, половината на собственика на земята. Съкровище по закон се дефинират монети, златни или сребърни предмети, намерени скрити в земята, за които не може да бъде открит собственик.В по-голямата част от феодалната Европа, където суверенът е считан като краен собственик на всички земи, неговите претенции към съкровищницата стават, според основателя на международното право, Hugo Grotius, общо и универсално право. В Англия както и в Шотландия правото върху съкровищата е на короната, което право може да бъде предоставено като франчайз. Предполага се, че такива предмети някога са имали собственик; и в негово отсъствие те не принадлежат на търсача, а на короната. Тяхното прикриване е престъпление в Англия, но не е престъпление в Шотландия. В Англия търсачът трябва да докладва въпроса на следовател, който трябва да проведе разследване, за да открие дали откритието е съкровище или не. В Съединените щати обичайното право, следвайки английския закон, изглежда би предоставило на обществената хазна съкровището, но на практика откривателят има право да го запази за себе си. В Луизиана половината отива у намерилия го и половината у собственика на земята. Съвременното френско, немско, италианско и испанското право е същото. https://www.britannica.com/topic/treasure-trove#ref138896 С уточнението, че във всички изброени държави, определеното за "съкровище" се заплаща от държавата на намерилия го, когато е "национално съкровище" се прави специална комисия от експерти, която го оценява и също се заплаща. Всичко това в Англия е регламентирано със закон: https://en.wikipedia.org/wiki/Treasure_Act_1996 Впрочем, така е и в Гърция, и в Италия: Greece offers handsome rewards to prevent relics falling into private hands. It paid 440,000 euros ($553,300) to a fisherman for a female torso off the island of Kalymnos in 2005. https://www.reuters.com/article/us-greece-treasures/sunken-greek-treasures-at-risk-from-scuba-looters-idUSTRE51M0C120090223

Според мен това коя ще бъде водеща икономика в близките десетилетия до голяма степен зависи от иновациите и качеството на образованието, защото капиталите отиват винаги към по-квалифицираната работна ръка, както и новите технологии се изобретяват и внедряват в тези региони и страни. Ето една моментна за 2019 картина на най-добрите университети в света, според QS World University Rankings, една от трите институции в света, занимаващи се с ежегодно оценяване на висшето образование: САЩ - 33 университета в първите 100; 104 в първите 500 Великобритания - 18 в първите 100; 50 в първите 500 Германия - 3 в първата стотица, 29 в първите 500 Франция - 3 в първите 100; 17 в първите 500 .......... Европа като цяло, превъзхожда по това класиране САЩ, но не с много, почти има паритет ................ Китай - 6 в първите 100; 22 в първите 500 Хонг Конг - 4 в първите 100; 6 в първите 500 Япония - 5 в първите 100; 17 в първите 500 Южна Корея - 5 в първите 100; 15 в първите 500 Русия - 1 в първите 100; 15 в първите 500 Индия - 0 в първите 100; 6 в първите 500 https://www.topuniversities.com/university-rankings/world-university-rankings/2019 България влиза в първите 1000 с 1 университет, СУ "Климент Охридски" между 801-1000 при това трендът му е надолу в сравнение с предходните 4 години https://www.topuniversities.com/universities/sofia-university-st-kliment-ohridski#wurs

Предполагам, че се шегуваш с цел да оживиш разговора.

Благодаря, Дора :). Не участвам в дискусията, защото темата не ме вълнува особено. Лично съм атеист, тоест не вярвам в някакъв бог, но напълно разбирам вярващите и уважавам техния избор, независимо в каква религия вярват. Прочетох отново "Франи" на Селинджър с удоволствие, благодаря и на Нели Константинова, която го е написала на български великолепно. Симптомите на Франи може би са ОКР, но мотивът, според мен не е религия. Мисля така, защото тя дори не се интересува от религията, описана в книжката на руския проповедник, нея я обсебва самата молитва като бягство от пошлостта на скучното й ежедневие, начин да избяга от сивата посредственост, така я разбирам. Същото прави Холдън Колфийлд в "Спасителят в ръжта", както и всичките герои /или повечето/ на Селинджър, както и той самият. Писал е 25 години и е мълчал 45, писал само за себе си и забранил да публикуват написаното след 1965, според мен, бил е перфекционист. "По-високо билото, майстори" /Raise High the Roof Beam, Carpenters - буквалното "Вдигнете гредореда на покрива по-високо, дърводелци" според мен е по-точно/ отговаря на този негов стремеж да прави съвършени нещата.

В конкретния случай с вестник "Лос Анжелес таймс” всички „образи на новините” през конкретния ден, защото вестникът е ежедневник, са свързани смислово с една точка – консервативната дясна идеология на тази медия, графично изразена със заглавието „Лос Анжелес Таймс” в готически тежък шрифт горе, главата на вестника. Това е смисловата точка, през която редакцията на медията пречупва/гледа и вижда всички събития през деня и ги структурира като образ около тази точка, затова твърдя, че развитието е спираловидно, архитектурно изградено около тази точка, събитията се представят като развиваща се спирала около този мироглед/идеология на медията, която е ядро на съдържанието. Друга медия, с друга гледна точка, би представила тези събития като друго съдържание с друга форма, макар събитията да са едни и същи през деня. Образът вече ще бъде различен. Според мен този принцип е валиден за всяка форма и съдържание.

Според мен в образите има логика и двете неща са форма и съдържание, нещо като онзи спор кое е първо - яйцето или кокошката/ петела Образите не са нещо аморфно или поне човешкото съзнание не ги възприема по този начин. По принцип изграждането на образ в съзнанието става по спираловиден път, като от едно основно ядро се върви по спирала към разширяване на образа. Идеална илюстрация за този път на възприятие е филмът „Вертиго” на Хичкок. Вестникарите професионалисти много добре владеят трансформирането на информацията в образ. Вземам за пример Лос Анжелес таймс от 4 януари 2019. Цялото издание от над 50 страници е структурирано като спираловидно разгръщащ се образ. Ядрото на този образ /на професионален журналистически жаргон „акцент”/ е уводната страница, тя е най-важната за първото възприятие, на нея се разчита да „грабне” вниманието на читателя и да продаде вестника. В първата страница на конкретния брой са изведени като „ядро на образ” или „акцент” за този брой 5 основни теми онагледени с фотографии /зрителни образи/ - тези пет теми са ядрото, ако се сложат повече „образът” на целия вестник ще се разпадне на фрагменти и вниманието на читателите трудно ще фокусира. Центърът на това ядро от 5 теми е най-важното за този ден, според редакционната колегия на вестника, новина и тема: „Смяната на Властта бележи нова ера” – това е статия посветена на победата на демократите в Конгреса и на тази статия с тази ярка и хубава фотография се разчита да прикове погледа на редовните читатели на вестника, тя е черешката на тортата в уводната страница. Прехвърля се от 1 страница на 6-та, където е доразвита. Веднага „закачена” за основната тема е втората по важност и това личи също от голямата фотография/образ – темата е посветена на местната калифорнийска публика, където вестникът разчита на най-много читатели; по сходен начин темата се доразвива и прехвърля на същата 6-та страница, където е пратена и първата по важност национална новина за Конгреса. Отдясно на този топ тема за Калифорния е прикачена друга локална тема за сеизмичните проблеми със земетресенията в щата и начина за тяхното измерване, която отива на 10-та страница, но тази тема е подчинена йерархично на другата местна, макар че е в топ 5 за деня От международните теми към ядрото от 5 централни теми е включена с фотография/образ новината за китайския космически успех е изведена с яркото и шокиращо заглавие „Малка крачка за Китай, голям скок за неговите космически амбиции”, това е като фойерверк, който вече ни насочва към 10-та страница с доразвиване на темата-образ, където са международните новини; на 10-та страница е сложена обаче и локалната тема за земетресенията, тоест в топ 5 от първа страница „китайската” и „земетръсната” тема са стурктурирани като второстепеннна част след новините за Конгреса и законодателните промени на губернатора. И накрая на трето йерархично по важност ниво е петата локална новина за стачката на учителите в Лос Анжелес, която също се доразвива на 10-та страница. Целият вестник е информационен образ и има архитектура, която е спираловидно развита, изградена върху едно ядро от пет акцентиращи теми, подредени в йерархия от три пласта. Всичко останало е свързано с тази структура професионално изграден медиен образ. Затова този вестник е все още жив от 137 години, има тираж 900 000 и 40 награди Пулицър.

Ето тук накратко е обяснена технологията на такива гигапикселови панорамни снимки: About this Gigapixel We created this 320 gigapixel panorama of London from the BT Tower in partnership with British Telecom to commemorate the Olympic summer of 2012. The panorama was shot by Jeffrey Martin, Holger Schulze and Tom Mills and then subsequently created by Jeffrey Martin. It is comprised of 48,640 individual images shot over a period of three days and processed over a period of three months using a powerful Fujitsu Celsius R920 workstation provided by Fujitsu Technology Solutions Europe. The pictures were taken using Canon EOS 7D cameras with EF 400mm f/2.8 IS II USM lenses and Extender EF 2x III teleconverters driven by special Rodeon VR Head ST robotic panorama heads from the Clauss company in Germany. If printed at normal resolution, the photo would be 98 meters long (323 feet) and 23 meters high (77 feet) – almost as big as Buckingham Palace! You can see our other world record gigapixel images we have made of Tokyo. http://360gigapixels.com/london-320-gigapixel-panorama/ Jeffrey Martin и компания са направили 320 гигапикселова панорама на Лондон

Това е максималното увеличение на фотографията от Шанхай Вижда се, избрал съм жилищна сграда с апартаменти и ми стана интересно какви са цените в този град и в Китай като цяло. Оказва се, че в Шанхай варират в диапазон между 6000-12000 евро/кв.м. или приблизително 10 пъти над тези в София, в Пекин са с около 30 % по-високи. Наистина мегамащаби Една статия на американец по този повод, обясняваща как при такива мегацени на недвижима градска собственост, 90 % от китайците са собственици на жилища: Как хората в Китай си позволяват да купуват безсрамно скъпите си жилища Бях изненадан, когато собственикът на един доста западнал апартамент с площ 82 квадратни метра извън централната част на центъра на Ксиамен, който веднъж наех, ми каза, че го продава за близо 300 000 долара. Апартаментът се намираше в запусната 15-годишна сграда - вече овехтяла в страна, където средния живот на едно жилище трае само 25-30 години - и имаше мръсотия, покриваща стените, плочки от кухненския под, които се бяха изкъртили, водата прокапваше от душа и крановете и общо взето целият му вид бе много мърляв. Макар и на цена от 22 000 RMB на квадратен метър /2800 евро/, не можех да кажа, че това място е струвало необичайно високо - това е точно това, което хората плащат за жилища в източната част на Китай. Средностатистическият апартамент с площ от 80 квадратни метра в централната част на Шанхай се продава за 886 000 долара; докато в крайните квартали на града се продава за около 200 000 щатски долара. В Пекин средната цена на жилището с такъв размер в крайните квартали е приблизително 310 000 долара. И това са цени в една държава, където за $ 5 може си напазарувате храна от местния пазар с която да обядвате обилно и $ 70 ви осигуряват запазено място в спален вагон на влак, който минава през цялата страна. Според съотношението цена / заплата на МВФ, в Китай са седем от десетте най-скъпи градове в света за жилищни имоти. В цялата страна като се почне от ценови пояс едно, две и три на градове по цени на жилищата, тези цени са силно несъразмерни с доходите на хората, които живеят там. В Ксиамен, крайбрежен град с постоянно горещ пазар на имоти, 300 000 долара за апартамент са нормални - въпреки че минималната работна заплата там е едва 200 долара на месец, а средната заплата е около 1000 долара. Дори и за жителите на средната класа в града, които правят между 1200 и 5000 долара на месец, цената изглежда прекалено висока. Хората от Китай обаче могат да си позволят да купуват тези изключително скъпи имоти. Всъщност, 90% от семействата в страната притежават своя дом, осигурявайки по този начин на Китай едно от най-високите нива на недвижима собственост в света. Още повече, че 80% от тези домове са собственост, без ипотеки или други утежнения. Освен това 20% от градските домакинства притежават повече от един дом, според Nomura. Така че как става този фокус с толкова ниски заплати и толкова високи цени на недвижимите имоти, толкова много хора да могат да си позволят да купуват и да притежават толкова много жилища? Преди да можем да разберем как хората в Китай могат да си позволят да са собственици в този прекалено раздут балон на жилищен пазар в Китай, трябва да погледнем откъде как е възникнал този пазар. Преди 20 години китайският пазар на недвижими имоти не съществуваше. До средата на 90-те години редица закони не позволяваха на градските жители да притежават и продават недвижими имоти. След това на хората беше дадена възможността да закупуват домовете си, притежавани преди от правителството, при изключително благоприятни цени, като повечето от тях станаха собственици на тези имоти. След като придобиха тези евтини жилища по този лесен за тях начин, хората в градовете вече можеха да ги продават по свое усмотрение и имаха възможността да купуват жилища по свой избор, и пазарът на недвижими имоти в Китай започна да расте. До 2010 г., малко повече от десетилетие по-късно, това стана най-големият такъв пазар в света. Когато говорим за това как хората днес си позволяват собствено жилище в Китай, не трябва да слагаме равенство как това се случва на Запад и е необходимо да отчитаме индивидуалните особености на китайците. В Китай съществуват цели семейни и приятелски мрежи, които финансово си помагат в търсенето на жилище. Във вътрешния кръг, ядрото на тази социална мрежа най-често са родителите на купувача. Когато един млад индивид добие самостоятелност, започне прилично заплатена работа и започне да мисли за брак, придобиването на собствено жилище обикновено става съществена част от разговора в неговия предишен семеен и роднински кръг. Притежаването на дом е практически социална необходимост за всеки зрял човек в Китай и често е основна част от критериите за оценка на потенциалния съпруг. Тъй като родителите са склонни да се преместват да живеят в домовете на децата си в напреднала възраст, това наистина става жизнено важен въпрос за всички поколения. Така че родителите често прехвърлят голяма част от спестяванията си, за да осигурят на децата си адекватен дом - в повечето случаи те купуват това жилище без кредити, заплащайки го в аванс цялото с техните спестявания. Ако родителите не са в състояние финансово да купят по този начин на децата си жилище, те по принцип помагат за авансовите първоначални вноски при теглене на кредит или най-малкото осигуряват достъп до тяхната социална мрежа, за да вземат необходимите средства на заем от роднини и приятели без лихва. Да вземем например случая с Йе Цюин, жителка на Ордос Кангбаши, която притежава две собственижилища в провинция Гуандун, откъдето е. Заедно с годеника си, тя печели приблизително 3 200 долара на месец от подготвителни курсове за университета, които водят. За първия си дом тя е направила авансово плащане на около 20 000 щ.д. от които 3 300 долара са от родителите й, 10 000 долара са под формата на заеми от сестра й и приятели, а останалите са от нейни спестявания. За да се намали нестабилността на често прегряващия пазар на имоти в Китай, съществуват много строги правила за това колко пари могат да заемат банките за закупуване на недвижими имоти. Въпреки, че това варира в зависимост от града и се колебае в отговор на текущите икономически условия, за първия си дом купувачът трябва да внесе 30% от стойността на имота като първоначална вноска, за втори дом 60%, а за всеки имот повече от втори дом банките не дават ипотечни кредити. За да могат хората да купуват жилища в тази страна, те трябва да имат голямо количество пари в брой на ръка. Всъщност 15% от всички жилищни имоти в Китай се заплащат изцяло предварително. Защо има толкова много налични ликвидни парични средства за тези сравнително големи авансови плащания има кристално ясно обяснение: китайците са едни от най-добрите спестители в света. Всъщност, с коефициент на спестяване, който се равнява на 50% от БВП, Китай е третият в света. Почти като тяхна културна традиция, китайците отделят за спестяване около 30% от доходите си, които най-често използват за авансово плащане на жилище, най-важната финансова сделка, за мнозинството китайци през целия им живот. Другият начин, позволяващ на китайските купувачи на жилища да правят авансовите си плащания, е чрез Фонда за жилищно осигуряване на страната. Този фонд стартира, когато страната започна да приватизира градските жилища и беше средство помагащо на градските жители да закупят домовете си. Част от този фонд включва правителствен план за спестяване, където служителите получават възможност да инвестират част от месечните си доходи и заедно с участието на техния работодател, да си помогнат при покупката на собствено жилище. След като авансовото плащане бъде направено, получаването на ипотечен кредит в Китай е сравнително опростена и бърза процедура и стандартите за одобрение от страна на банката са сравнително ниски. Като правило месечната заплата на кредитополучателя трябва да бъде най-малко два пъти размера на месечната погасителна вноска по кредита. Лихвените проценти са около 6%. Средно тези, които теглят тези заеми, ще отделят между 30% и 50% от месечния си доход за погасяването им. Докато в Китай и в чужбина се говори много за нарастващия брой китайски купувачи на жилища, които вземат ипотеки, статистиката опровергава тази медийна шумотевица. Само 18% от китайските домакинства имат жилищни ипотеки, в сравнение с половината от всички собственици на жилища в САЩ. Съотношението на вътрешния ипотечен кредит към БВП на Китай е само 15% през 2012 г., докато в САЩ този процент е зашеметяващите 81,4%. Въпреки че месечните заплати в Китай са относително ниски, неизплащането на ипотеки е почти нечуван прецедент - през 2013 г. процентът на лошите ипотечни кредити е бил едва 0.17%. И точно тук е мястото да напомним, че китайските банки са изцяло собственост на комунистическата партия, и социалната стабилност често има предимство пред суровото търсене на печалба, така че техните банкови кредитни практики не могат да се сравняват с подобни на западните банки. Част от смелите инвестиции в Китай на относително големи суми за жилища, се дължи на предположението, че заплатите ще продължат да нарастват. През последното десетилетие номиналният ръст на доходите в градския Китай нараства с 13% годишно, докато годишният разполагаем доход на глава от населението е нараснал от номиналните 1800 долара през 2006 г. до около $ 4,800 днес.Това означава, че китайците могат да си позволят домовете си, въпреки че те са изключително скъпи. https://www.forbes.com/sites/wadeshepard/2016/03/30/how-people-in-china-afford-their-outrageously-expensive-homes/#f2e2aa3ce57e Wade Shepard I'm a perpetually traveling writer who focuses on new cities (ghost cities), the New Silk Road, and international e-commerce as seen from the ground. I am the author of "Ghost Cities of China: The Story of Cities Without People in the World's Most Populated Country," a book which chronicles the two and a half years I spent in China's under-populated new cities. For the past three years I have been traveling up and down the various corridors of the 'New Silk Road' or Belt and Road doing research for a book which should be out in 2018. I have been featured in, interviewed by, or appeared on CNBC Squawk Box, CBC The Current, Forbes.com, VICE, NPR Morning Edition, and BBC World.

— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите. — Това е приказка, бе хлапе! — Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето. — Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина? — Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо. — Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек. Елин Пелин, Косачи, 1903

Има нещо съвсем конкретно и възможно, което българската държава може реално да направи, за да зачете гласа на работещите и живеещите зад граница български граждани и това е гласуване по интернет. Българската диаспора с право на глас в чужбина е една от най-големите в Европа като процент, но поради бюрократични трудности не успява да даде пълноценно гласа си на избори, доколкото си спомням най-много 10 % от правоимащите на глас го реализират. Естония са решили този проблем с емигрантите и техните сънародници зад граница осъществяват правото си на глас. Не е толкова невъзможно това, при наличие на желание и воля, нито е толкова технически неосъществимо. На тези линкове се вижда точно как става: Different ways to identify a person and to give digital signature while I-voting 1. I-voting by means of ID card Requirements: ID card with PIN codes. If PIN codes are lost, new ones may be requested from the service points of the Police and Border Guard Board or respective bank offices (more information here). Certificates can be renewed by the voter at www.id.ee). Computer with Internet connection Smart card reader and ID card software (may be installed from installer.id.ee). ID card software should be renewed if necessary. (See also www.id.ee) Stages of I-voting by means of ID card Voter inserts ID card into the card reader Opens the I-voting website Downloads and runs voter application Identifies himself/herself by entering PIN1 code the list of candidates of the voter's electoral district shall be displayed Voter makes his/her choice Voter confirms his/her choice by digital signature (by entering PIN2 code) Receives a notice that the vote has been accepted. 2.I-voting by means of digital ID Digital ID, i.e. digi-ID, is a document which allows identifying a person in the electronic environment and giving digital signature. Digi-ID looks like an ID card, but without a user’s photo, and it can only be used over the Internet. Stages of I-voting and means in using digi-ID are similar to the ones used with ID card. 3. I-voting by means of mobile-ID This method was used for the first time during the 2011 elections to the Riigikogu. Requirements: Mobile-ID SIM card with PIN codes and certificates Computer with Internet connection Mobile phone https://www.valimised.ee/en/internet-voting/internet-voting-estonia Честито Рождество Христово на всички.

+++

Първият Рим е сърцето на западната антична цивилизация след елинизма, Вторият Рим е претендентът за наследник на първия, Византия. „Третия Рим” е евфемизъм за амбициите на полуфеодалната крепостна Руска Империя от 19-ти век да наследи феодална Византия като империя номер едно в Европа чисто географски като се позиционира в столицата на Византия, Цариград /Константинопол/; но в 21-ви век „Третия Рим”според мен има съвсем друга семантика. Третият Рим е „главата на златната змия”, за която пише Аспандиат в друга тема – силата на концентрирания свободно движещ се капитал, който е главен двигател на западната цивилизационна мощ. Постоянен Център на света Трети Рим не може да има, той е подвижен като Интернет с център навсякъде и никъде. Но по принцип съм съгласен с теб.

Китайското колонизиране на Луната започва?

Не според мен. Терминологията от изобразително изкуство не е най-удачна, но се придържам към нея защото вече сме започнали да я използваме като метафора още в заглавието на темата. Според тази терминология тайните служби по-точно е да се каже че са „грунд за портрета на българския политически популизъм”, а не „щрих” от него. „Грундът (на немски: Grund – основа, почва, земя), е основен елемент от технологията на живописта, материал, който се нанася с четка или шпакла върху носителя на дадена живописна творба - дъска, платно, пергамент, хартия, метал и др., с цел по-доброто полагане на боите на гладка повърхност. Основната функция на грунда е технологична - той трябва да бъде достатъчно здрав и траен, а живописният слой, положен върху него, да прилепва добре.” https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%83%D0%BD%D0%B4_(%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81) Тайните служби преди да станат „тайни” са били създадени и си остават „служби”: те винаги служат на някоя политическа система и нейните воле-иразители, сами по себе си те не са политическа система. „Службите” не могат да функционират самостоятелно извън зададена предварително политическа матрица, управлявана и формирана от политическо ядро. Ерго службите са инструмент на някакъв политически център със собствена идеология и воля. Ако в случая с България след 1989 имаме политическо кадруване на действащите тайни служби извън волята на легитимната политическа система, с тях е било оперирано като с инструмент от друг политически център различен от легитимния и тези служби са били само опериращ инструмент на външнопоставена спрямо тях политическа воля и идеология в сянката на легитимната. Накратко – една политическа система може да формира тайни служби; тайните служби не могат да формират политическа система без ръководещ ги политически център извън тях, без значение дали този център е легитимен или не.

Българският популизъм има корените си повече в тоталитарното минало от 1944-89 отколкото в периода 1878-1944. Моделът на „две нации” – тази на народа и другата на номенклатурата – заимстван пряко от сталинския модел е сложил дълбок отпечатък върху социалната психология и политическите рефлекси на българската политика. От този масов политически модел се нароиха всички партии в демократичното пространство след 1990. Тези партии са образ и подобие на единствената голяма партия-държава съществувала в предишните 45 години, те волно или неволно я имитират. В центъра на всяка партия се издига един „вожд” с тесен кръг „гурута” около него, които формират нещо като „политбюро” на знаещите и можещите. Вождът е едновременно и идеолог и деец, той задава морала и работния график на партията. Членовете от по-ниските етажи са старателни изпълнители и епигони на „ядрото” около вожда, движени от амбицията и надеждата тяхната партия да спечели част от или цялата власт, където вече членската маса ще реализира материални изгоди в личен план. Системата действа като добре смазана машина, защото механизмът й е отработен десетилетия преди това, „органите” и партийното строителство около вожда и номенклатурното му ядро също са добре отиграни. Без значение от идейните послания на вожда, всички в това превозно средство към властта-облага знаят добре за какво става въпрос, а то е за пари. Така се ражда гротеската на популизма – говори се едно, но се прави друго и всички – публика и актьори в миманса – знаят за какво всъщност става въпрос. Широката публика от аутсайдери обаче участва с тайната надежда някой ден също да се качи на сцената като актьор.

Ключовата дума според мен е „съзнанието”; чрез абстракция без сетивност би могло да се постигне ново знание, което се прибавя към съ-знанието, един ограничен субективно кръг от цялото знание, самоосъзнал се като такъв. Образите обаче са присъщи единствено на съзнанието, и да, съгласен съм, след извеждане на ново понятие чрез абстракция, то отново се конвертира в индивидуална образност в съзнанието. Така е устроен да мисли човешкият мозък, който учените се опитват да възпроизведат като изкуствен интелект, чрез машини.

Може би знакът като валидиран абстрактен образ. Човешкият интелект според мен може да преминава от индивидуален образ към общовалиден абстрактен знак, както и от общовалиден абстрактен знак към субективен негов образ, но изкуственият интелект оперира единствено с абстрактни знаци. Това е основната причина ИИ да не може да създава изкуство /засега/, което е образност /индивидуална субективност/.

Според мен, това че Лиа Грийнфелд пише синтезирано и без да навлиза в пунктуални подробности е неин плюс като автор - предполага се, че не пише за ученици в гимназията или за първокурсници в университета, всъщност стила й много "висока топка" за стандартите, с които е привикнал българския читател, тя е автор с широтата, подхода и стила на Арнолд Тойнби към историята и материята в тази дисциплина, търси и намира повече философията на историята, отколкото да рови и подрежда като аптекар купища от факти, имена и цифри, и пише в интердисциплинарна област между история, социология и социална психология, което е уникално и оригинално. Доколкото прочетох биографията й, тя не е "изгонена" от СССР, а родителите й са от първите съветски етнически евреи емигрирали по свое желание в Израел през 1967, освен това е потомствен интелектуалец от най-високо ниво, каквито в България за съжаление са единици малко пресилено казано, просто няма. Но не обсъждаме личността, а текста й. Това, което прочетох за руската история, според мен е дълбоко анализирано и блестящо синтезирано. Ако някой желае да бъде опонент, трябва да се аргументира конкретно. Между другото, по линия на единия от родителите си е в много близка родствена връзка с Евгений Примаков, това разбира се е офтопик и няма абсолютно никакво отношение към нейните книги.

Според мен, доколкото познавам руската история и литература, в частта си за руската нация ще издържи историческа, икономическа и социално психологическа проверка. Тя, авторката, много точно е отбелязала ключовия момент за формирането на руската нация - времето на Петър Първи - и елита, формирал руската нация, придворното дворянство на Петър. Да, но това е близо 200 години след като се формира английската нация с реформацията на църквата и формирането на английското "трето съсловие". Вижте биографията на този човек: https://en.wikipedia.org/wiki/Thomas_Cromwell Thomas Cromwell was born around 1485, in Putney, Surrey, the son of Walter Cromwell, a blacksmith, fuller and cloth merchant, and owner of both a hostelry and a brewery.[5] Walter Cromwell is considered by some to be of Irish ancestry.[6] Thomas's mother, Katherine, was the aunt of Nicholas Glossop of Wirksworth in Derbyshire. She lived in Putney in the house of a local attorney, John Welbeck, at the time of her marriage to Walter Cromwell in 1474 Accounts of his activities in France, Italy and the Low Countries are sketchy and contradictory. It is alleged[8][by whom?] that he first became a mercenary, and marched with the French army to Italy, where he fought in the battle of Garigliano on 28 December 1503. While in Italy, he entered service in the household of the Florentine banker Francesco Frescobaldi Позже он посетил ведущие торговые центры в Голландии, пожив среди английских купцов и создав сеть важных контактов во время изучения нескольких языков. Ещё через пару лет он занимает аналогичную должность в городе Кале, тогда принадлежавшем Англии. В какой-то момент он вернулся в Италию. Записи указывают на то, что он оставался в Риме в июне 1514 года,[6] хотя документы в Ватиканских архивах предполагают, что он был агентом архиепископа Йоркского, кардинала Кристофера Бейнбриджа и прорабатывал английские церковные вопросы перед Трибуналом Священной Римской Роты.[7 Томас Кромуел става канцлер и държавен секретар на Краля и урежда всичките му дела, всъщност той управлява Англия зад гърба на Хенри. По произход и живот той е това, което днес се нарича "самонаправил се човек" - типичен представител на третото съсловие, предприемачите. В Руската история няма такива типажи от третото съсловие, защото такова просто няма, то се появява едва в края на 18 и началото на 19-ти век, и тези хора практически нямат представителство до абдикирането на Романови. Руската интелигенция е дворянска, дори тази извършила болшевишкия преврат произхожда от т.н "разночинци", дребни дворяни. В Англия нещата стоят съвършено различно като социално-икономическа структура на обществото, респективно нацията.

+++ за твоя постинг и за цитирания тук текст, http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2205-2013-10-24-13-57-08 който е едно от най-оригиналните и блестящо написани социологически /на границата с много други науки/ изследвания, които въобще съм чел досега.

През 2016 е публикувана една книга, разглеждаща темата за новия руски национализъм на базата на голямо социологическо проучване, проведено на три етапа през 2005, 2013 и 2014 г. Тази книга е изследователски проект на тема "Изграждането на нацията, национализма и новото"друго"в днешна Русия" (NEORUSS) 1, финансиран от Норвежкия съвет за научни изследвания по програма NORRUSS, номер на проекта 220599. Допълнително финансиране е предоставено от Фондация за свобода на изразяването (Fritt Ord). Проектът включва изследователи от Департамента по литература, регионални изследвания и европейски езици към Университета в Осло, Норвегия и Изследователската група за Русия, Евразия и Арктика в Норвежкия институт по международни отношения в Осло, Норвегия с допълнителен принос от още десет изследователи от пет държави (Франция, Германия, Русия, Обединеното кралство и Съединените щати). http://www.oapen.org/search?identifier=605858 "Авторите достигат до интересна гледна точка - идеята, че днешна Русия всъщност изглежда много като руската империя преди близо 100 години. От възстановяването на казашкото движение, наблюдавано през 19-ти век чрез популяризирането на местните казашки организации и укрепването на уличните патрули до популярните препратки към руската империя, а не към Съветския съюз, доказателствата сочат, че 70-те години съветско управление са били само прекъсване на естественото развитие на страната. Но, както установяват Михаил Алексеев и Хенри Хале с подробности в глава 7 от проучването, руснаците не изглеждат заинтересовани от териториално разширяване на Русия. Сравнявайки резултатите от национално проучване през май 2013 г. и ноември 2014 г., седем месеца след официалното присъединяване на Крим, националната гордост е висока и леко се е увеличила в последното проучване. Проучването за 2014 г. обаче показа значителен спад в подкрепата за по-нататъшно териториално разширяване.Така че може би сегашните международни отношения на Русия не трябва да бъдат означени като сценарий "Студена война II". Може би по-подходящо би било определението "връщане към realpolitik". https://www.washingtonpost.com/news/monkey-cage/wp/2016/05/30/surveys-show-russian-nationalism-is-on-the-rise-this-explains-a-lot-about-the-countrys-foreign-and-domestic-politics/?utm_term=.19fd2f60eff5 От първия линк може да се свали пълния текст в пдф формат, цитатът от втория линк е коментар за книгата във "Вашингтон пост". Тук ще публикувам само графиките с малко мои бележки към тях: Фиг. 1 Преобладаващ брой респонденти на национално ниво /около 70 % през 2014/ на въпроса „Считате ли, че Русия за част от Европейската цивилизация или тя е нещо друго?” отговарят, че тя е микс от Европейска и Азиатска цивилизация /30 % на национално ниво през 2014 и съответно 64 % от московчани през 2013 дават такъв отговор/ и че Русия е „своя собствена цивилизация” /35 % на национално ниво през 2014, но само 10 % от московчани през 2013/. На същия въпрос с мнение, че Русия е част от азиатската цивилизация на национално ниво през 2013 са отговорили положително 8 %, а че е част от европейската цивилизация около 18 %. Съответно на същия въпрос, както би могло да се очаква, московчани са отговорили, че Русия е част от европейската цивилизация /19 %/ и че е част от азиатската – едва 4 %. Фиг. 2 Преобладаващо мнозинство /близо 90 %/ са отговорили, че се гордеят с руското си гражданство, а още повече /около 95 %/, че се гордеят с етническата си принадлежност. Много малко хора /под 30 %/ подкрепят идеята за реставрация на СССР. Още по-малко хора /около 20 %/ подкрепят идеята за Новорусия на базата на славянски съюз. Фиг. 3 Около 35 % от респондентите виждат оптимален вариант за границите на Русия „както са сега” – това е най-голямата група от анкетираните, приблизително по равно за етнически руснаци и други етноси Следващата по големина група са отговорили, че предпочитат границите на Русия да са „като в бившия СССР”, тези хора са около 30 % общо, като тук разликата между етнически руснаци и други е съществена И около 20 % предпочитат в границите на Русия да се присъединят Украйна и Беларус Най-малката група, около 12 %, са отговорили „като сега, но със Северен Кавказ и ислямските републики” Фиг. 4 За 9 години /2005-2014/ се е повишила много подкрепата за мнението, че етническото многообразие прави по-силна Русия, сумирания процент на тези, които вярват в това надхвърля 85 %, като над 60 % от тези 85 обачи са на мнение „че в някои отношения засилва в други прави по-слаба Русия”; едва 15 % през 2014 смятат, че етническото многообразие прави по-слаба русия, като проценът на такива хора през 2005 е бил над 40 %. Фиг. 5 На фона на етническата толерантност демонстрирана в отговора на предишния въпрос, когато се стигне до кръга на семейството, точно огледално голям брой респонденти, сумирано около 80 %, заявяват, че са против сключването на брак на членове на техните семейства с човек от друга етническа общност. Фиг. 6 Графиката показва процентите на респонденти, отговорили на въпроса „Какви трябва да бъдат националните граници на Русия?” Преобладаващ отговор от 37 % е „същите като сега” Следват с по 21 % „да се прибавят предишните славянски съветски републики” и „в старите граници на СССР” 13 % са отговорили да се прибавят мюсюлманските и севернокавказки съветски републики. 8 % не са отговорили.

"She's the only man in my cabinet." David Ben Gurion, speaking of Golda Meir

Много зависи от гледната точка. Така например, надигането на национализма и сепаратизма в Европа от гледна точка на финансовите потоци означава по-малка сигурност за тях. Например оттеглянето на редици големи корпорации при възможността Каталония да се отдели от Испания. Но оттеглането на капиталите не означава тяхното намаляване – те отиват към друго по-сигурно място. От друга гледна точка, военното напрежение в Европа около кризата с Украйна означава по-големи бюджети за ВПК в основните заинтересовани страни, значително по-големи. Те стават оправдани пред народите. От тази гледна точка националистичния популизъм и сепаратизъм работи по различен начин за различни кръгове, балансът на силите се определя от най-големите заинтересовани играчи, а не от малките актьори. Неспособността на слабите във военно отношение отделни държави в Европа увеличава ролята на американската защита и военни технологии, реципрочно напрежението оправдава увеличаването на разходите от другата страна. Това се случваше непрекъснато по времето на Студената война в двублокова схема и някои го етикираха като „мирно съвместно съществуване”.

Славянофилството и православието са политически атрибути за принадлежност и се използват като такива инструменти. Русия едновременно ги използва като вътрешно сцепление и опит за разширяване на външно влияние. Естествено антиамериканизма е също такова средство - външно и вътрешно, но той, според мен, има и обективни корени, защото руските интереси в Европа, а отчасти в Азия и Близкия изток влизат в противоречие с американските интереси, САЩ гледат на същите региони като на зони на тяхна национална сигурност, това е описано в официалните им документи. Същото важи и за Китай, но китайците имат съвсем различен подход към Европа от този на Русия, за тях Европа е по-интересна и добра като партньор еманципирана от американско влияние и относително сепарирана национално, но не разделена, за да могат да постигат икономически изгодни договори с отделни държави и групи от държави. САЩ, Русия и Китай обръщат специално внимание на държавите от Централна Европа /Вишеградската четворка/ и на Балканите с коренно противоположни интереси. САЩ разглеждат Русия като конкурент на техните интереси в Европа, специално в Източната й част и затова правят подобни социологически проучвания на цитираното в другия раздел, доколко източната част на континента би могла да бъде реално обект на откъсване от тяхната сфера. Същевременно конкурент номер едно в световен мащаб за глобалните им интереси е Китай, не Русия. В едно бъдеще изостряне на американско-китайски конфликт, според мен, САЩ биха потърсили като партньор Русия с цената на известни отстъпки, но това са само предположения и хипотези.