Б. Киров

Русия днес, според мен, още от времето на Елцин има ясно дефинирана национална идеология като многоетническа унитарна православна държава. след забраняването на КПСС там след опита й за неокомунистически пуч, Русия ясно е декларирала отказ от идеологията на комунизма на държавно ниво, за разлика от Китай. Руските политически и геополитически стратези, които определят външната политика на Русия /Примаков/ гледат на световния ред като на многополюсен свят, един от които полюси, според тях, е Русия. Русия по формулировката на Хънтингтън е държава-ядро на православието и като такава претендира за влияние в своята цивилизационна сфера. Доколко това е възможно в днешния свят е друг въпрос. Русия през 2050, според футуристични, но изчислени върху реални показатели, прогнози ще бъде с БВП по покупателна способност най-голямата икономическа сила в Европа, изпреварвайки Германия. https://www.pwc.com.tr/en/yayinlar/arastirmalar/2050-dunya.html Руските политически лидери много добре знаят това и работят за бъдещето на Русия като регионален център в Европа и Азия с много по-голяма тежест от днешната, в този смисъл времето работи за тях. Въпросът е във все по-голямото им отдалечаване от възможността потенциално да бъдат някаква глобална сила, тъй като разликата между тях и САЩ и Китай расте много бързо и след 30 години тя ще бъде още по-голяма като потенциал. Ето защо стратегията им във външнополитически план е да работят за многополюсен, а не двуполюсен или еднополюсен свят. С преобладаващото участие и контрол на държавна собственост върху средствата и производство и върху частния бизнес обаче, Русия автоматично минава към виждането за бъдещия свят от икономическа гледна точка като контролиран от държавна икономика и елити, което я прави по-близка с китайското виждане. Сближаване обаче между Китай и Русия на тази плоскост за Русия означава да стане "трибутарна" /подчинена държава на "големия брат" Китай, което, според мен, е напълно неприемливо за руските национални лидери, били те по-ляво или по-дясно ориентирани. Така че Русия ще търси самостоятелно място под слънцето като "държава ядро" на православието и славянството, това е нейната доктрина.

Напълно точна и недвусмислена формулировка на нация от гледна точка на марксизма и ленинизма дава Сталин, най-напред с една брошура писана през 1913 под редакцията на Ленин, а по-късно доразвита от него в отговор по националния въпрос през 1929: http://grachev62.narod.ru/stalin/t11/t11_38.htm В този негов отговор той синтезирано излага цялата концепция на съветската власт по националния въпрос. По същество идеите за "народен фронт", "пролетарски интернационализъм" и "социалистически патриотизъм" са ехо на тези негови формулировки.

Едип убива баща си Лай, но не знае кой е той. Преди това е бил изхвърлен да умре от същия цар Лай, на когото предсказали, че ще бъде убит от сина си. Когато го изхвърлили в река, царят /биологичния баща на Едип/ заповядал и да го вържат за краката /оттам и името му Едип - "човек с деформирани крака"/, но той бил спасен от Полиб, цар на Коринт. Едип убива не баща си, а спречкал се с него странник, когато го убива той знае, че негов баща е цар Полиб, който го е отгледал, а не странника, който е убил. После се жени за Йокаста, биологичната му майка, но отново не знае това. Трагедията настъпва с узнаването. Фройд експлоатира сюжета както му е изгодно и го обръща, за да го постави в основата на теорията си; той самият е имал много комплексирани отношения със своята майка.

Има различни видове политически популизъм и популисти. От идеологическа/икономическа гледна точка най-общо казано популизмът може да бъде ляв или десен. В света днес има две глобални идеологии - лявата е комунизъм, дясната е либерална демокрация. Парадокс е, поне на пръв поглед, че днес във възход, включително и в България, е националистичния популизъм. За мен корените на това явление са във временното отдръпване и неуспех на либералната демокрация и комунизма, вакуумът се запълва от национализъм. Друг е въпросът как се използва този национализъм като инструмент от двете глобални идеологии. САЩ по всяка вероятност се преориентират от реториката и идеологията на либералната демокрация /която е глобализъм/ към стратегия на "гъвкаво реагиране", включваща национализма в тяхната глобална стратегия. Това между другото е пълен триумф на вече покойния Хънтигтън с неговата теория за "сблъсък на цивилизациите". Рефлективно в свързаната с тях западна сфера протича ефект на доминото, което изважда на преден план националистическия популизъм. Китай, като основен стожер на другата глобална идеология, комунизъм, също борави умело с инструмента на национализма, защото конфуцианството по същество е китайски национализъм. Не бива обаче, според мен, да си правим илюзии, че това, което виждаме като възраждане на национализма и съответно националистическия популизъм, е нещо повече от инструмент на една от двете глобални съперничещи си идеологии и икономически практики. И България не е изключение.

Имам предвид да има правителствени и общински програми за десегрегиране в големите градове, каквито програми има в САЩ за негрите от 70-те години, такива програми има и в скандинавските държави, различават се по методи и мащаб, но като насоченост са еднакви. Държавата и общините поемат финансово и организационно тази тежест. Опитът на САЩ е много ценен, защото те са имали същия проблем с чернокожите и са го решили в общи линии успешно. Същите расови предразсъдъци за непълноценност и природна склонност към престъпност и интелектуална малоценност, тук сме го обсъждали в други теми. Днес чернокожите в САЩ са успешно интегрирани и голяма част от тях са добре образовани платени, съществен сегмент от средната класа. Но са започнали преди всичко с дегетовизация. Това по лесния или по трудния начин ще стане и тук, по-добре по лесния, защото трудния е свързан със социално напрежение и взривове. Ако се направят изчисления какво се плаща като социални помощи за безработица, инвалидност и отглеждане на деца от самотни майки /което вече е бизнес сред циганите/ ще излезе една сума през годините, която е изтекла в съд с пробито дъно, с която е могло да се построят общински/държавни жилища за тези хора, като същевременно те ги изплащат разсрочено работейки /голяма част могат да бъдат включени да работят в самото строителство и така да изплащат/. Да, но това ще удари имотната мафия и спекуланти, защото ще смъкне раздутите цени на имотите в градовете, особено София, Пловдив, Варна, Бургас, защото сега цената е поне двойна на реалните разходи на строителя, ако не и тройна, ще изчезне спекулата и далаверата с имотния пазар. Затова "мижим" и чакаме таванът да падне отгоре.

+ За това съм съгласен с теб и слагам + на тази част от постинга ти. Да, те са различни, но според мен, има и много общи неща, като например право на равен достъп до жилище и право да не бъдат сегрегирани от другите етнически общности. Циганите в България сега нямат тези полагащи им се като на етническа група от българската нация основни права. Ниското им образование и изключване от трудовия пазар са последствие от сегрегацията.

Чили не прави "реиндустриализация", в Чили около 70 % от БВП идва от сферата на услугите, което е типично за повечето постиндустриални икономики. Да "произвеждаш" не е еквивалентно на "реиндустриализация", леко си се объркал.

Бобо, линка който даваш е "щрих към портрета" на българския популизъм. Въпросният "теоретик" и "идеолог" освен намеци за "световен заговор" и страхуване от апокалипсис не посочва никаква друга алтернатива за решаване на проблема с гетовизираните цигани, освен "реиндустриализация", което е смехотворно, защото "реиндустриализация" може да се осъществи, ако си конкурентен на пазара с други производители, а той въобще не обсъжда това. "Реиндустриализация" с примитивна технология и неквалифицирана работна ръка /да вкараме циганите в мини, фабрики и заводи, само и само да им отворим работа/ би довела до нова икономическа катастрофа, Орешарски и сие пееха такива химни, но бързо си отидоха отдето дойдоха. Това са утопии и чиста проба популизъм за наивни хора.

+ Историята на Чили е нагледно доказателство за това. Няма начин да преразпределяш, ако преди това не произведеш, няма такава алхимична формула за превръщане на всичко в злато. Цитирам: "Икономическата депресия, която започва през 1972 г., е изострена от изтичането на капитали, отслабването на частните инвестиции и изтеглянето на банкови депозити в отговор на социалистическата програма на Allende. Ръстът на производството пада и безработицата се повишава. Allende замразява цените, увеличава заплатите и прави данъчни реформи, за да увеличи потребителските разходи и да преразпредели доходите надолу, голяма част от банковия сектор е национализиран. Много предприятия в медната, въгледобивната, желязната, нитратната и стоманодобивната промишленост са отчуждени, национализирани или подложени на държавна намеса. Програмата на Алиенде включва защита интересите на работниците, заменяйки съдебната система със "социалистическата законност", национализиране на някои банки и принуждаването на други да фалират и укрепването на "народните милиции", известни като MIR, платформата му "народно единство" също така призова за национализация на най-големите медни мини в Чили чрез промени в Конституцията. Мярката е приета единодушно от Конгреса. Икономическите проблеми се засилват и от публичните разходи на Allende, финансирани главно чрез отпечатване на пари и лоши кредитни рейтинги, дадени на търговските банки. До началото на 1973 г. инфлацията излиза извън контрол. Осакатената икономика е още по-уязвима от продължителни и понякога едновременни стачки на лекари, учители, студенти, собственици на камиони, работници в мините и собственици на малък бизнес. На 26 май 1973 г. върховният съд в Чили, който се противопоставя на правителството на Алиенде, единодушно отхвърля нарушението на законността от Алиенде. Макар че според чилийската конституция е незаконно, съдът подкрепя и дошлият с преврат на власт Пиночет. Чили се насочи към свободна пазарна икономика, в която се наблюдава увеличение на местните и чуждестранните частни инвестиции, въпреки че медната промишленост и други важни минерални ресурси все още не са отворени за конкуренция. В плебисцит на 5 октомври 1988 г. Пиночет се отказва втори осемгодишен мандат като президент (56% срещу 44%). Чилийците избират нов президент и мнозинството от членовете на двукамерен конгрес на 14 декември 1989 г. Християндемократът Patricio Aylwin, кандидат на коалиция от 17 политически партии, наречен Concertación, получават абсолютно мнозинство от гласовете (55%). Президентът Айилвин има мандат от 1990 г. до 1994 г., което време се счита за преходен период. През декември 1993 г. християндемократът Едуардо Фрей Руиз-Тале, син на предишния президент Едуардо Фрей Монталва, довежда коалицията Concertación до победа с абсолютно мнозинство от гласовете (58%).Фрей Руиз-Тале е заменен през 2000 г. от социалиста Ricardo Lagos, който печели президентския пост в безпрецедентен изборен двубой срещу Joaquín Lavínот десния Alliance for Chile. През януари 2006 г. чилийците избират първата жена президент от Социалистическата партия Michelle Bachelet Jeria, която побеждава Sebastián Piñera от National Renewal, като удължават управлението на Concertación за още четири години. През януари 2010 г. чилийците избрират Sebastián Piñera за първи десен президент след 20 години; Пинера побеждава бившия президент Eduardo Frei Ruiz-Tagle от Concertación, и получава четиригодишен мандат след Бачелет. Себастиан Пинера не се кандидатира за преизбиране през 2013 г., а неговият мандат изтича през март 2014 г., което води до връщането отново на Мишел Бачелет." https://en.wikipedia.org/wiki/Chile https://data.worldbank.org/indicator/NY.GNP.PCAP.CD?locations=CL Това са данни на Световната Банка за БНП на глава от населението в Чили за период 1962-2014 в стойност на американски долари от 2017. БНП на глава от населението е измерител за развитието на една страна. "Капан на бедността" е границата от 4000 долара, тогава говорим за неразвита страна. "Капан на средните доходи" е границата от 10 000 долара /България е тук/ - страните в този диапазон /4000 - 10 000/ се определят като "развиващи се". Страните преминали "капана на средните доходи" /10 000/ са "развити икономики". Чили от 2009 е такава икономика. Графиката в съчетание с текста за историята на Чили съвършено нагледно показва през кои години Чили е излязъл от "капана на бедността" /4000/ и през кои години е преодолял "капана на средните доходи" /10 000/ - това са годините на управление на политици от десния и център-десния спектър.

Разбирам. Но сега си спомням, че идването на Сакскобуготски беше посрещнато доста сдържано от западните ни партньори още в началото, бих го определил като скептично. НДСВ със своята идейна платформа също беше доста близо до идеологията на християндемократите, дясноцентристка партия, лидерът й беше човек с история, потекло и харизма, екипът беше от млади технократи /юпита, но... Нещата не се получиха.

По принцип се опитвам да се придържам към правилата на форума и да не навлизам в съвременна политика конкретно, но по повод на този репортаж бих написал, че е обективен, не само защото е писан в германска медия. Въпросният политик може би, според мен, е неправилно преценяван от публиката в България, вероятно заради близката дистанция и привидно народняшкия вид. Моето мнение е, че той е прагматик, къквито в нашата политическа история от Възраждането насам се броят на пръстите на едната ръка, мога и да ги изброя, но е твърде субективно. Южняк беше написал преди доста време нещо подобно.

Тук в раздела за икономика имаме тема за икономиката на Сингапур и как там от бедна и изостанала държава от Третия свят са скочили за няколко десетилетия на върха на най-развитите, образовани и богати държави. Първото с което са започнали е било решаване на жилищния проблем на хората, направили са го мащабно и то така, че да спечелят всички - и хората, и държавата. Лидерът им не е бил популист.

Средата, възпитанието, закваската. Това най-бавно и трудно се постига.

Не дава право, но създава предпоставки. затова и в Англия, и навсякъде другаде в цивилизования свят се борят срещу причината, без да игнорират и последствията. Но обръщат повече внимание на причината, защото колкото и да си строг към последствията, ако остава причината, нищо не постигаш, кипи безмислен труд.

Ама те не са по техните възможности, да бъдат наравно с нас, нали затова пишем. Необразовани, бедни, без жилища. повечето цигани днес по градовете дойдоха от селата, където работеха по ТКЗС-тата. Там сега няма работа. Какво са виновни те, че са в неравностойно отношение. Ти имаш някакво образование, професия, бизнес и среда, която не е като тяхната, имаш и покрив над главата ти, който е приличен. Те нямат. С какво, например, да си плаща тока, като парите не му стигат, научи го да прави нещо, дай му работа, и тогава искай от него.

Разликата между популизъм използван от политик и политик популист е като разликата между автомобил каран от уравновесен водач и автомобил каран от неспособен да кара водач. Дьо Гол например е бил майстор на популистки жестове, но не е популист, когато нещата стават несъвместими с политическите му принципи, той се оттегля от политиката; един популист няма да го направи, защото няма принципи, нито спирачки. Популистът е политически спекулант, който иска да продава скъпо на другите и да купува евтино за себе си, ако може без никакви разходи. Какво предлагате вие, makebulgar и Бобо - да инвестираме много пари в затвори, да гоним до дупка с доброволни отрядници "циганските банди" и бой по манерката, и като финал може би да депортираме ромите в родната им Индия, както направихме с турците. Няма човек няма проблем. Това е малоумно от икономическа гледна точка и ще доведе до фалит на държавата и нацията. Или? кажете конкретно какво и как, вашата алтернатива.

Подобряване пригодността за обитаване на ромските жилища Мерките по Програмата за жилищна и социална интеграция (HSIP) на унгарското правителство в село Kerecsend включват ремонт на ромски къщи, които са в застрашаващо живота на обитателите им състояние, както и обновяване на публични пространства посредством израждане на тротоари и ремонти на улици, полагане на газопровод, почистване на обществените водоизточници, изграждане на нова площадка за игра и обновяване на публични пространства в централната част на селото. Към ремонтните дейности е подходено творчески, като те са съобразени със съществуващите потребности и наличните ресурси. След извършеното обследване на състоянието на къщите ремонтните дейности са извършени не само от експерти; за извършването на строителните работи са ангажирани на временни договори бенефициери с опит в строителството. На обитателите на къщи, които са в състояние да извършат дребни ремонтни работи по жилищата, са предоставени строителни материали. FRA (2009 г.), Анализ на конкретен случай: Борба срещу жилищната сегрегация сред ромите, Унгария. Според представител на Rom Net гръцката община Aghia Varvara на територията на община Атина е красноречив пример за това как собствеността върху жилищата може да се използва като средство за борба с пространствената сегрегация. Много роми, които представляват 8—10% от общото население на общината, са успели да закупят евтино земя през изминалите десетилетия в това малко работническо предградие на Атина и постепенно са изградили къщи в бедна, но не сегрегирана градска среда. Понастоящем общината предлага въпреки действащите финансови ограничения добре развити социални услуги и помощ на всички местни жители, включително на имигрантите (между които има и албански роми). Представител на Rom Net, интервюиран от националната фокусна точка на RAXEN, изразява мнението, че осигуряването на собственост на ромите върху земята следва да е ключов елемент от всяка жизнеспособна инициатива за жилищно настаняване, както и от усилията за постепенна интеграция на ромите в местните общности. В издаден през 2009 г. доклад на Съвета по правата на човека към ООН е приведен този пример и се посочва, че „община Aghia Varvara предлага положителен пример за интеграция на ромската общност в обществото без пространствена или социална сегрегация и с широко участие в живота на местната общност“ http://fra.europa.eu/en/publication/2011/housing-conditions-roma-and-travellers-european-union-comparative-report Навсякъде решението на "проблема" е по този начин, кметъла го направи в Каварна по същия начин.

Има как да стане, и става в някои държави, но точно затова трябва да се работи непопулистки / и в много случаи непопулярно/, а няма български политик или партия, на които да им стиска и да имат програма за това. Според мен, а и от данните това се вижда, основният проблем с българските роми е тяхната сегрегираност, отделеност и гетовизация. Твърдя, че българските роми са най-гетовизираните в Европа и това не е тяхна вина, а на поредица от български правителства. Привеждам данни: Това е европейско изследване от 2008, графиката показва разпределение на живеещите роми в 7 страни членки на ЕС. Много ясно се вижда, че в България процентът на сегрегация е най-голям 72, срещу 32 в Чехия; едва 8 % от българските роми живеят в квартали на етническото мнозинство, срещу 53 в Полша. Очевидна сегрегация. Графика показваща в какъв тип жилище живеят ромите в 7-те европейски държави: в България само 6 % живеят в собствен апартамент! 81 % живеят в "самостоятелно жилище", което обхваща или "квартира" или някаква "къща", може да се види какви са тези "къщи" в гетата. 6 % български роми в собствен апартамент срещу 87 % етнически българи в собствен апартамент и 25-30 % неизползван жилищен фонд, в това число в София, но процентът в другите градове е същия и по-висок. Мен лично ме е срам от това. И като последствие и резултат от тази жилищна сегрегираност и гетовизация: 65 % от българските роми говорят помежду си на ромски, едва 21 % говорят на български, а 13 % на друг или като цяло само 21 % говорят на български, те са се капсулирали в своята общност. Вижте например как е в Унгария - 99 % говорат унгарски. За какво образование в първоначалните класове можем да говорим и за каква равнопоставеност с българските деца, когато първокласникът идва в училище без да знае български, защото мама и татко си говорят вкъщи на ромски. Но това е последствие от сегрегация. Тази графика показва получено образование и тук българските роми стоят удивително добре на фона на другите, но според мен е още по инерция от минали времена, и все пак се вижда - общо 34 % са без никакво или с начално /до 5-ти клас/ образование. За мен много интересен е сравнително високият 10 % български роми с повече от 14 години образование, което показва, че тези хора могат и искат да се квалифицират и образоват, въпреки най-лошите битови условия в сравнение с другите роми в Европа, по този показател България е на първо място и това е много обнадеждаващо, според мен. Данните са от този линк: http://fra.europa.eu/en/publication/2011/housing-conditions-roma-and-travellers-european-union-comparative-report По трудова заетост българските роми са по средата с 32 % декларирали, че имат платена работа и 20 % "друго", което ще рече, че се препитават най-често с нерегламентирано предприемачество; 41 % са "нямам платена работа"; точно тези 20 %, както и 32 % "платена работа" са потенциално разширими, в случай че: - ромите не живеят сегрегирано и живеят в нормални жилища в среда на етнически българи - получават равностойно на българските деца образование - могат да упражняват регламентирано традиционните за тях занаяти и дейности с облекчен данъчен и бюрократичен режим върху тези дейности Целият ми постинг е отклонение от темата за популизма, но ме провокира това "и няма как това да стане"; винаги "има как" нещо да стане, ако има желание за това.

Моето мнение дали популизмът, който сега наблюдаваме в Европа, е нещо временно и краткротрайно е скептично, по-скоро не. Алтернатива за Германия, например, набира активистите си и отляво, и отдясно - ренегати от Християндемократическата партия, но и такива от социалдемократите и бившите комунисти в източните провинции, в добавка университетски интелектуалци и професионални мениджъри в инвестиционни корпорации, каквато е цитираната Алис Вейдел. Този микс е много жилава субстанция, но ако се вгледаме и в партиите на Льо Пен и Фараж, ще видим същата субстанция. Чаената партия в САЩ е на командно дишане, но сега Стивън Бенан се е заел да я реинкарнира в някакво ново дясно движение, което да комуникира с десните популисти в Европа. Това са планирани ходове с дълга перспектива, а не някакви импулсивни движения, според мен. САЩ, Китай и Русия са основни играчи за влияние в Европа и всеки от тях следва своя стратегия със свои цели, но има някаква тънка линия на препокриване в тези цели, която, уви, благоприятства подема на един "националистически популизъм" в последните няколко години, и което не работи за просперитета на Европа, според мен.

Ако погледнем в ретроспективен план популизмът в българската политика е основно изразно средство и език. Като се почне от "консерваторите" и "либералите" /"На маймуни ни направихте!", казва за тях новоизпечения кандидат за Солунската митница/, минем през предвоенните /ПСВ/ политици, Стамболийски, заиграването на "народния" цар, после Правешкия "цар" и стигнем до добре познатите ни лица от последните 20-30 години, почти не виждам нещо друго, освен популисти. С изключение на няколко служебни правителства, работили по месец-два, където имаше проблясъци на ефективност и рационализъм.

Тези думи на високото момче, глуповато високо, са своеобразен връх в развитието на родния популизъм, апотеоз на политическото и човешкото лицемерие. Нито Жорж Ганчев, нито Волен Сидеров, нито Бойко Борисов са си позволявали да плачат! И те страдаха, но по-скромно, така както съветва Камю да се страда – отмерено. А многообещаващият млад политик се хвърли да страда на акорд... Всъщност, ако забелязвате, политиците стават все по-обещаващи. И това е естествено, ескалацията на обещанията е неизбежна. С времето повечето работи вече са ни били обещавани. Създава се нещо като виртуална хедонистична мелница. Колкото повече получава човек, толкова повече му се иска. И политикът какво да прави, освен да дава. Обещания. Популизмът е приказка, разказвана с користна цел. Тя няма нищо общо с действителността, а е врата към паралелния свят на илюзиите и мечтите. Ражда се и избуява във времена на криза в базовите ценности на едно общество. Популизмът е начин да се излъже общественото доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на тежки и забатачени обществените проблеми, когато разумните средства за решаването им изглеждат вече изчерпани и остава само „чудото”. Хората са уморени и поради това лесно уязвими за популистката реторика. В съвременния български политически речник популизмът носи главно негативни конотации. Популист е синоним на политически спекулант. Ако се опитаме да формулираме закон на популизма, то той би звучал почти като закона за запазване на енергията – никога не изчезва, само преминава от един вид в друг. Виждаме го да взема своето както в страни със слабо развита демократична традиция като България, така и в утвърдените демокрации. Той извира непрекъснато от бедността (абсолютна или сравнителна), разочарованието от прехода, наличните реални опасности пред нацията (или просто страхове), които се преувеличават. Подхранва се от даденостите на националната психология, от атомизиране на обществото, от краха на моралните авторитети. Той търси и лесно намира виновни, които трябва да се накажат, и неправди, които трябва да се поправят. Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа. Извън патриотарските проповеди за „мъдрия български народ” съществува и едно друго езотерично познание, достъп до което имат само избрани. То звучи като вътрешноведомствения девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...” Българският популизъм се ражда с новата българска държава - в далечната 1879 г., в Учредителното събрание, което трябва да изработи българската конституция. На опитите на шепата юристи да създадат една умерена и съобразена с доскорошното робско битие и отсъствието на държавнотворческа традиция конституция либералите на двамата Петковци - Каравелов и Славейков - отговарят с пламенни народофилски речи. Те нямат аргументи и не се нуждаят от такива. “Какви са тия бабини деветини? (ръкоплескания)… Конституция консервативна… то прилича като да казва некой леща на кебап… Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи - искат некаква ветърничава конституция (ръкоплескания)…” И събранието “ръкоплеска”… И двамата либерални водачи непрекъснато изтъкват „вродения” демократизъм на българина, традициите му в общинското самоуправление и ред несъществуващи политически добродетели на българина. В основата на българския популизъм заляга егалитаристкият комплекс на българина. (Генезисът му е в общинското битие на възрожденския българин, в ограничения икономически ресурс, който налага стремежа към равенство като форма на оцеляване на всички...) 45 години народна власт доведоха този комплекс до абсурдна хипертрофия. В първите години на демокрацията, докато още не беше ясно, че равният шанс не означава равен успех, докато „американската мечта” беше още всенародна, „генетичната” обремененост беше приглушена. Това беше време, когато повечето българи гледаха на раждащата се демокрация като на неизпълнено обещание на социализма. Но ударната реституция и приватизация бързо отрезвиха надеждите за лично и всенародно щастие. Можем да приемем 2001 г. за условна граница, от която започна популисткият подем. Процесите, които набираха сила в предишното десетилетие, срещнаха националнопсихологическата предразположеност и липсата на реална политическа култура на българина и подготвиха почвата за популистките идеи. Тежката икономическа криза, която остави управлението на БСП, беше последвана от тежка морална криза след края на „най-успешното правителство” на прехода. Хайдушката евристика от първите години на демокрацията, когато политиците влачеха кой колкото може да носи на гръб, се замени от все по-суфистицирани, „научни” подходи. Касовата и „разбойническо-мениджърската приватизация” довършиха процеса на разграбване на основните ресурси. Много хора загубиха спестяванията си в пирамидите и банковата криза. И властта все по-трудно успяваше да ги храни с бъдеще - „макроикономическа стабилност”, НАТО, ЕС. Настана време Неведоми са превъплъщенията на популиста. Той може да се яви във всякаква форма. Пионерът Жорж Ганчев се яви и самопредстави като успял на Запад човек, живял в Лондон, работил в Холивуд... За времето си той беше самотен представител на жанра. Освен големия бутафорен реквизит, с който дойде, Жорж беше и доста подранил – кризата на Виденов предстоеше, още не бяха минали приватизационните сини печенеги... И това естествено ограничаваше идейния му арсенал почти единствено до „червено-синята мъгла” и някакъв отвлечен патриотизъм. След „най-успешния кабинет” се роди и подходящата социална среда за масовото избуяване на популизма. Голямата част от хората осъзнаха, че им се отрежда ролята на лузъри. Симеон дойде като добрия цар от народните приказки, обвит от аристократичната си харизма и романтиката на роялисткото завръщане след почти полувековно изгнание. Обеща морал и бърз скок в царството на благоденствието. Отбягването на всякаква политическа конфронтация отговори и на умората от двуполюсния модел, обявяван за основното зло на българския преход. Симеон се държеше и говореше като човек, който знае истини от по-висш порядък. А в обществото все още имаше надежди за бърз просперитет и той го обеща: „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни…” Затова, докато обикновените популисти се разпознават още на идейно ниво, царят беше разпознат като популист постфактум, по делата, не по идеите. Поведението на царя - драмите около създаването на НДСВ, дали да я оглави, отказът да се кандидатира за депутат, колебанията дали да приеме премиерския пост, поведението му по време на президентските избори през 2001 г. и общинските избори през 2003 г. – всичко това създаде основателни съмнения относно желанието му да остане трайно в българския политически живот и допълнително подхрани тезата за реституционното завръщане. Това бързо уби силно надценената харизма. Тя не понесе измерването в декари… Бог слезе (Deus ex machina), но завързаният сюжет не се развърза. Бойко е народният цар, Ивайло от село Банкя, чието основно достойнство е, че „притежава простотата на понятие”. Говори просто и - което е по-важно - мисли просто. Между другото, „Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”, макар и да съдържа откровени елементи на саморефлексия, когато е споделено от премиер, може да бъде определено единствено като изключителна популистка реторика. В негово лице хората си въобразиха един нов Крали Марко. Зле прикриваният инфантилизъм, сенилното говорене на Симеон роди нуждата от героика. На идейно ниво Бойко не обещава почти нищо. Неговият популизъм е, ако мога така да се изразя, по-скоро поведенчески. И затова се разви главно в медиите. Една от най-действените популистки идеи е противопоставянето на демокрацията на реда и сигурността. Сигурността е екзестенциална ценност, докато за нашия народ демокрацията все още не е. И в това противопоставяне обикновеният човек интуитивно застава на страната на сигурността. Бойко декларираше готовност да се бори с престъпността, подхвърляше носталгични препратки към реда и сигурността в тоталитарното минало и успя да си изгради образ на непримирим борец и бъдещ победител на престъпността. Другият особено важен момент е ясната и категорична персонализация на обещанията, съответно очакванията. На ясното усещане за колективна безотговорност, което роди тройната коалиция, Бойко отговори с категоричен личен ангажимент. До последния ден на управлението си той използваше Аз-формата дори за събития и решения, в които няма никакво лично участие: „АКТА я спасих аз... Шистовия газ го спрях аз. Може да изброя тези генномодифицираните храни ги спрях аз. И ще излиза някой и ще ми казва…” Дето се вика, сам си ги пуснах, сам си ги спрях, но кой ти помни… По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог. Но Борисов и на това му намери цаката, без да влиза в личностно раздвоение. Виновните се оказаха в миналото – лошото наследство на тройната коалиция. И една световна криза, дошла му като отговор на молитва… През цялото си управление Борисов, подобно на вещиците от „Макбет”, ловко разбъркваше в политическия котел тежка демагогия с личностен популизъм. И не е нужно много да се взираме, за да забележим, че и на власт, и в опозиция Борисов ползва една и съща реторика. От една страна, подклажда демагогски страх от връщането на триглавата ламя, от ужаса, който ще настъпи след него и без него. От друга - ежедневно доказваше семейната си и биографична връзка с народа. Филията мас стана символ на управляващия популист. Едно бедно, много бедно детство. „В края на краищата аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство…” Рано останал сирак (относително рано, на 38 г.), не се научил да яде с нож и вилица, езици също не успял да научи. Перфектният хамелеон! Сам си кара джипа, носи червен конец за уроки, костюмите му стоят като поръчани по интернет, слуша чалга, пали свещички на Богородичка, през постите яде само боб, леща, лапад и ориз с гъби… Единственият видим лукс – пурите, естествено са простими. Така де, няма човек без кусур. И много странно, че този човек, който по собствените си признания много обича да си похапва, няма нито една снимка на софра. Дори хляба от ритуалните пити отказваше… Разбира се, не всичко беше в стила на съветите на Полоний: „Естествено се дръж, но не простей!” Много от изказванията на Борисов трудно се задържат от светлата страна на кича и дразнят интелигентните българи, но те са извън таргета му. Безапелационната победа на стария морал над новия морал създаде условията за появата на крайния популизъм на Волен Сидеров и партия „Атака”. Сидеров е лидер тип „дуче”. При него това е съвсем съзнателен и репетиран избор. И на идейно, и на лексикално, и на металингвистично ниво той имитира националсоциалистите. Търси и винаги успява да намери врага на българската раса – евреите, циганите, турците, чуждите корпорации... Той говори на един от най-действените социолекти на популизма - омразата. В социален план играе на най-тънката струна на хилядите губещи – снема личната вина за неуспеха и я прехвърля върху политическата система. Виновни са тарикатите, а не обикновените хора. И естествено обещава реванш след голямото раздаване, национализация на откраднатото. Неговият популизъм е разчетен върху социалния и етническия реваншизъм. Той е много лесен за разгадаване, ако се възприема без лична емоция. Но за съжаление демокрацията ни роди много отчаяни хора, които посягат към симулакрумите на Сидеров като към последна надежда. Сидеров, бих казал за щастие, няма самодисциплината на Борисов. Той е отрицанието на принудителния стоицизъм на Борисов. Скъпи вечери, маркови вина, луксозни парцалки, скъпи воаяжи… На него му се живее, тук и сега. Независимо че и той, подобно на Борисов, е майстор да отрича очевидни неща, в момента изгребва дъното на популистката си находчивост. В десетте условия за по-нататъшна подкрепа на правителството, които наскоро съобщи на населението, той успя да синтезира целия идеен арсенал, с който се е хранил през годините. Казвам съобщи, защото зад тях не стои никаква санкция при неизпълнение. Просто за сведение… Един вид „продуктово позициониране”. Смъртта на Сидеров беше предизвестена. Електоратът започва да разбира, че крякането на Сидеров не е като крякането на гъските и няма да спаси Рим. Днес народният трибун агонизира в политически куриоз – антесистемен популизъм, коопериран с властовата демагогия. Антисистемната реторика си загуби адресата. Иронията на Дилов: „Добре дошъл в кочината!”, се оказа пророческа. Колкото и негативно да сме настроени към популизма и популистите, трябва да отбележим, че това явление носи понякога и колатерални ползи. Популистките тези са отговор, наистина често грешен отговор, но на реално съществуващ въпрос. Веднъж артикулирани, те не могат вече да бъдат премълчавани. И останалите политици няма как да ги заобиколят. Популистките идеи често поставят реален проблем, понякога дори посочват и вярното решение. Отделен въпрос е дали има искрено желание за промяна и дали популисткият лидер е точният човек. Българският популизъм не е изолирано явление. Българските политически девиации се проявяват в определен европейски, а и световен контекст – от Хайдер и Жан-Мари льо Пен до Уго Чавес и Ево Моралес. Българските популисти заимстват идеи и практики, поддържат контакти и индуктират престиж и легитимност от западните образци. И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно. Поради липса на място в този текст не се спираме на епизодици като Яне Янев и Бареков. Пък и те в много отношения са епигони. +++ Авторът Стойко Тонев /Тони Филипов/ си е направо класик, способен да напише "Бай Ганьо"-2, някой трябва да му го каже, ето казвам го, човекът има чувство за хумор и перо като на Алеко, да седне и да пише нещо по-голямо от статии и рубрики. Ето още нещо забавно от него, много се смях, сега го откривам: https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/d-r-toni-filipov-boyko-i-dogan-se-dogovorikha_news64102.html Съгласен съм. Идеята ми е, че "вятърът на промяната", който изду платната и на личности като Льо Пен и Найджъл Фараж, пък и такива от калибъра на Орбан и наши местни актьори, дойде от зад Океана, защото оттам част от най-силните финансови елити решиха да сменят правилата на Играта и да пренаредят света. Всички популисти усетиха прилив на сили от това разместване и започнаха да търсят допирни точки и ниши в така раждащия се нов световен ред. Всеки от тях си прави своите лични сметки и разчети, но им се отвори широк хоризонт, особено за дясно мимикриращите, защото левите се изчерпаха през последните две десетилетия, нямат нищо ново в репертоара, и сега десните популисти с наслада им приписват всички политически и икономически грехове /част от които са обективно такива/; особено стъписани са левите либерали в Европа, почвата под краката им в една добре позната игра с Големия Брат изчезна, а сами те трудно ходят на собствените си крака, това фигуративно, разбира се.

Според мен вълната от десния популизъм, който в Германия е институлиаризиран от парията Алтернатива за Германия в Бундестага, е органично свързан като идеология и генезис с десния популизъм в САЩ, стартирал от своя страна с Движението Чаена партия в САЩ през 2009; всъщност германската партия и Движението Чаена партия стартират синхронно почти по едно и също време. https://en.wikipedia.org/wiki/Tea_Party_moveme https://en.wikipedia.org/wiki/Alternative_for_Germany Чаената партия е финансирана от братята мултимилиардери Дейвид и Чарлс Кох и тяхната финансова империя; генезисът на ключови фигури в германската Алтернатива за Германия е подобен. Една от ключовите фигури в AfD, Алис Вейдел, която е лидер на парламентарната група на партията в Бундестага: https://en.wikipedia.org/wiki/Alice_Weidel има забележителна професионална кариера, преди да бъде катапултирана към върха на партията, нейните три професионални кариери са били: Weidel went to work for Goldman Sachs, before moving to Allianz Global Investors.[2] In the late 2000s, she worked at the Bank of China, living six years in China Веднага след 6-годишната си работа в китайската национална банка, Вейдел става основател на новата дясна/популистка партия Алтернатива за Германия, пропонираща отказ от еврото и изключване на Гърция /както и други изпаднали в това положение държави/ от ЕС По принцип, според мен, когато разглеждаме съвременния популизъм в България, не можем да го сепарираме като нещо изолирано от популизма в Европа, а в по-широк контекст от този в САЩ, защото "голямата вълна" специално на десния популизъм, на който Доналд Тръмп е върхът на айсберга, тръгна от САЩ и оттам черпи идейните си извори.

Това число - 40 млрд. евро брутен годишен приход /пред облагане с данъци/ - е безспорен статистически показател, защото се фиксира от данъчните власти въз основа на предоставено им от фирмите счетоводство. Няма значение дали фирмите оперират извън страната или в нея, данъчните им ставки и регистрация са фиксирани от германските данъчни власти и те са били 40 млрд. евро годишно за фискалната 2010. Оттук нататък, може да се направи съвсем елементарно изчисление: корпоративният данък в Германия е 30 %; подоходоносното облагане на лица достига до 55 % и е стъпаловидно в зависимост от доходите, социалните осигуровки за работещи са по 20 % разделени между работник и работодател, тоест 40 %; обобщено, тези 82 000 турски предприемачи са платили данъци /без ДДС и акцизи/ в размер на поне 55 % от годишния си брутен приход, тоест са оставили в германската държавна хазна най-малко 22 млрд. евро. В Германия по официална статистика тогава са живеели около 3 млн. имигарнти от турски произход, от които работещи са 1.2 млн. Разделена сумата 22 млрд. евро оставени за годината данъци от бизнеса на етнически турци върху човек от тези неработещи 1.8 млн. етнически турци прави по 12 000 евро на неработещ или по 1000 евро месечно, колкото е била минималната работна заплата през 2010. Следователно само платените данъци от работещият успешно бизнес на тези германски граждани от турски произход са покривали напълно социалните разходи и издръжката на техните сънародници. Без да се има предвид принадената стойност, генерирана от работещите като наемници 1 200 000, които са дали като принос към БВП на Германия поне още 10 млрд. /ако са работели на минимална заплата/, и направените от бизнеса инвестиции за 10 млрд. от неговата печалба след облагане 18 млрд.

Building a New Empire: Germany’s Turkish Entrepreneurs September 4, 2011 CNBC Business Magazine, Sept 1, 2011 Турците в Германия притежават над 80 000 компании, които генерират годишни брутни приходи от около 40 милиарда евро. * През 2010 за когато са тези данни целият БВП на България е бил 50 млрд. долара или около 45 млрд. евро, изработени от 2.5 млн. души в националната ни икономика, фирмите на германците от турски произход са направили тези пари с 5 пъти по-малко заети в тях - бел. моя. През 70-те години броят на турските предприемачи в Германия е бил около 3000 и тази цифра нарасна драстично през 80-те години на миналия век, каза Реджек Кескин, председател на Асоциацията на турските бизнесмени и индустриалци в Европа (ATİAD). "Днес в Германия има 82 000 турски предприемачи, в които работят 450 000 до 500 000 души, според Кескин. Тези фирми инвестират около 10 милиарда евро всяка година, каза той. "Процентът на предприемачите сред германците е 1%, докато тази цифра е 11-12% сред турците". Империята "Титаник-Хазир" е отличен пример за този предприемачески дух. След като работи в ресторанта на чичо си, Aygün създава първия си Hasir outlet през 1978 г. Сега има седем ресторанта (един италиански и шест Hasirs). През 2003 г. основава хотелската верига "Титаник" в Турция в партньорство с братята си, които все още са в Турция. Днес те разполагат с шест хотела в Истанбул и един, техния флагмански курорт, в Анталия на брега на Средиземно море, който разполага с 600 стаи и със средна заетост от 94%. По време на по-ненатоварените зимни месеци около 80 футболни отбори от Европа, сред които и Вердер Бремен, се възползват от осемте пълни футболни игрища в близост до хотела за тренировъчни цели. Разширявайки се в Германия, през март компанията откри бизнес хотел в Spittelmarkt, близо до централния площад Александерплац в Берлин. Реновираната й за 7 млн. евро сграда в Източен Берлин предлага 226 стаи, а цените започват от 75 EUR на вечер, с включена закуска. Но веригата "Титаник" има още по-големи амбиции, като това лято започва строителството на петзвезден хотел на площад Gendarmenmarkt, точно до изящната търговска улица Friedrichstrasse. Той ще бъде отворен през следващата година. "Хотелът ще разполага с около 200 стаи и ние работим с архитектите Patzschke & Partner, които ремонтираха хотел Adlon [петзвездния луксозен хотел до Бранденбургската врата]", казва Айтак Айгюн, най-големият син на Мехмет и шеф на европейските хотелски операции на компанията. "Нашата комбинация сами да си бъдем инвеститори, строителна компания и хотелиерска верига е уникална." Седим с него в ресторанта на хотел Spittelmarkt, и той видимо изглежда на възраст повече от своите 24 години. Той учи мениджмънт на хотели в Швейцария, където също усъвършенства английския си език. Айгюн казва, че продължаващото разширяване на бизнеса е поверено на баща му, който винаги е "много гладен" за идеи, които ще доведат до растеж. "Мисля, че това е един от качествата, които предприемачът трябва да има, за да бъде успешен. Ако се чувствате доволни и си помислите, "Добре, стига ми толкова, постигнал съм достатъчно", тогава не можете да растете. Винаги трябва да търсите нещо новаторско. " Произходът на империята Айгюн е подобен на много от историите на първите успешни турски имигранти, тъй като е фокусиран върху турския пазар в Германия. Първите турци-предприемачи в Германия доставяха на сънародниците си храни и продукти от родината, които не бяха лесно достъпни в Германия."Имаше истински бум в турския бизнес с хранителни стоки", казва Гюлсън Фидан, финансов консултант на хората, създаващи нови бизнеси. "Няколко гостуващи работници си създадоха собствени магазини, а други хора видяха колко добре върви този бизнес и започваха да правят същото." Чувствайки се комфортно в собствената си ниша първото поколение не смееше да навлезе на други пазари, но това се промени в през последните 20-30 години. "Вече няма "типична турска компания", казва Бакир от TD-IHK. Сега тези компании работят във всички сектори на бизнеса, от ИТ консултиране до машиностроене и възобновяеми енергийни източници.Турците са особено добре представени в ИТ с успешни бизнес-истории като Crytek, които произвеждат видео игри за персонални компютри и конзоли от следващо поколение като Far Cry и Crysis. Основана през 1999 г. от Avni, Cevat и Faruk Yerli, синове на турски гостуващ работник, компанията във Франкфурт има студия в Украйна, Унгария, България, Южна Корея и Великобритания. Друг пример е Solitem, основан от главния изпълнителен директор Ahmet Lokurlu, който дойде в Германия през 80-те, за да завърши докторат по инженерство. Той остава да работи като научен сътрудник и преподавател преди да му дойде на ум бизнес идея през 1993 г. да създаде охладителни системи, използващи слънчева енергия. "На юг имаме различна връзка със слънцето", казва той. "Когато някой от север мисли за слънцето, те мислят за топлина, но ние мислим за студ. Като инженер аз започнах да мисля как да използвам слънцето, като охладител. "След години, когато развиваше и разработва своята оригинална система, през 1999 г. основава фирмата си. С централен офис в град Аахен, в западната част на Германия, Solitem също така експлоатира слънчева централа в Турция. Неговите слънчеви енергийни системи без емисии се използват за генериране на топла вода, генериране на пара, отопление, охлаждане и генериране на електроенергия и също осигуряват климатици за нарастващия брой хотели и болници в средиземноморския регион. Локурлу е спечелил близо 20 награди, включително наградата Energy Globe Award и е обявен за Hero of the Environment от сп. Тайм през 2007 г. Kobil Systems, със седалище в Worms, западна Германия, води произхода си от желанието да създаде иновативен продукт. Основана през 1986 г. от Исмет Коуън, сега тя е един от водещите доставчици на технологии за сигурност при онлайн банкиране. Коуън за пръв път идва в Германия като тийнейджър през 70-те, за да учи компютърни науки. След като завършва висшето си образование той започва да работи върху идеите си за подобряване на компютърната сигурност. "Понякога човек просто иска да направи нещо различно", казва той. "Видях, че персоналните компютри стават все по-уязвими, така че работих, за да ги направя по-сигурни."Компанията, която има персонал от 120 служители и годишен оборот от 25 млн. евро, сега е водещ доставчик на мобилни високотехнологични ИТ решения в областта на цифровата идентичност. Сред клиентите й са Сосиете Женерал и Комерцбанк, а в Турция тя има 80% от пазара на банкова сигурност. За съжаление, успехът не е разсейвал стереотипите. "Когато казвам на хората, че съм бизнесмен, те често мислят, че работя с ресторант с кебап или магазин за хранителни стоки", казва Koyun. - Когато им казвам, че притежавам високотехнологична компания, те ме гледат недоверчиво. Локурлу, който има докторати по инженерство и философия, добавя: "Когато кажеш" чужденец "в тази страна, хората често си представят неграмотен човек, който не може да говори свободно немски, и който живее в изолирано гето. Но това е погрешен стереотип. " Въпреки всичко това, германците от турски етнически произход смятат, че понякога имат различен манталитет от своите германски колеги, който може да бъде изгоден в света на бизнеса. "Бих ги описал като по-решителни и упорити в техния манталитет", казва Фидан. Голдбърг от ZfT твърди, че германците от турски произход често са по-склонни да поемат рискове и са много по-отдадени, а Бакир от TD-IHK твърди, че те имат силно чувство за солидарност с общността, което им помага да преодоляват личните си кризи. "Те се подкрепят от приятели и семейство, включително финансово", казва той. Някои твърдят, че младото поколение, родено в Германия, получава най-доброто и от двете култури. "Да бъдеш точен, организиран и дисциплиниран са всички положителни аспекти на немското възпитание", казва Фидан, родена в Германия, след като родителите й се преместили там през 1971 г. "От друга страна, като турчин човек е по-отворен, по-заинтересован в опознаването на други хора и по-ориентиран към клиентите. " Айгюн със сигурност смята, че комбинацията от немски и турски черти му е помогнала в бизнеса: "Мисля, че турците са много практични хора, способни незабавно да решават нещата, докато германците са много дисциплинирани. И ние, деца на гостуващите работници, сме продукт на този микс. " Локурлу посочва, че корените им и в двете култури прави германците от турски произход по-отворени към трети култури, така че бизнес отношенията им с хора от различни държави да стават по-лесни. "Това взаимодействие между двете култури е предимство", казва той. "Когато човек идва от една култура, той имат само нейните параметри. Невероятно съкровище е да имате тези две култури във вас. Това е основата на моя успех. " Едно проучване на PricewaterhouseCoopers Germany, наречено "Рецепти за успех на турски предприемачи", изследва 150 собственици на бизнес през 2009 г. и установи, че много от тях виждат комбинацията от немски и турски характеристики като ключови за собствените си постижения. Има и проблеми, разбира се. При повечето германски предприемачи от турски произход началният капитал идва от семейство или приятели. "Това означава, че можете бързо да откриете компания, но съществува и опасност всички семейни пари да бъдат загубени. И това не е само индивидуално бедствие, а едно за цялото семейство."Друг проблем, пред който са изправени тези предприемачи е расовата дискриминация "В това, предприемачите не се различават от другите части на обществото", казва Бакир от TD-IHK. "Дискриминацията все още съществува и може да бъде премахната само чрез повече взаимодействие и информация".Koyun казва, че успехът на Kobil Systems говори сам по себе си, но когато започвал бизнеса си, той срещнал трудности. "Когато отидох в големи компании и предложих да работим заедно по един проект, понякога те ме гледаха странно и попитаха дали някой в Турция въобще е способен на това. Но сега, след дългогодишен опит, това не се случва много често. " Всъщност проучването на PricewaterhouseCoopers установи, че една трета от германците от турски произход собственици на бизнес смятат, че са преживели дискриминация; други 47% са се съгласили с това частично. Някои от анкетираните заявиха, че са убедени, че те са по-строго инспектирани от длъжностни лица, имали са по-големи затруднения да осигурят банкови заеми и са били в неравностойно положение в сравнение с други компании, когато става въпрос за възлагане на договори. Norbert Winkeljohann, председател на надзорния съвет в PwC Germany, проведе проучването. "Като цяло то показва колко успешни и интегрирани са много турски бизнесмени в Германия", казва той. "Въпреки понякога трудните обстоятелства, те са постигнали много." Той обаче предупреждава, че дори идеята за дискриминация може да представлява опасност за германската икономика. "Дори субективните чувства също да играят роля тук, ние в индустрията и политиката трябва да обърнем много внимание на осигуряването на равно третиране", казва той. "В противен случай имиджа на Германия като място за правене на бизнес може да пострада в дългосрочен план". https://siobhandowling.wordpress.com/2011/09/04/building-a-new-empire/ http://www.hurriyetdailynews.com/turkish-migrants-give-live-to-german-economy-6520 Толкова срещу аргументите на Сарацин /името му означава "пустинен арабин"/ срещу германците от турски произход, че не давали адекватен принос за германската икономика, всъщност само техните фирми изработват 1 % от БВП на Германия, което на броя заети лица в тях е реципрочно на цялата обща ефективност на работещите германци, отделно 1.2 млн. германски граждани от турски произход работят в германски фирми. Книгата му, на сарацин, между другото е пълна боза - миш-маш от всичкология и цифри, доказващи предпоставена теза, освен, че е написана некадърно като публицистика, според мен, разбира се.

Една великолепно написана като литература и абсолютно по темата като сюжет и тематика книга на Елиф Шафак за турско-кюрдско семейство в Лондон, като епизодичен, но не второстепенен герой има и българка в Лондон /която се представя за рускиня/. Животът на самата авторка е подобен на главните герои и книгата в този аспект носи автобиографични черти. За който обича добра художествена литература и има търпение да я чете ще бъде удоволствие и познание: https://chitanka.info/text/32491-chest