Б. Киров

Ник, не съм чел информативно как точно са законите в Германия за турците, затова ще коментирам твоята информация: според мен, от една страна, да, третираш ги като "второ качество", но от друга - не им даваш двойно гражданство, следователно вече ги заковаваш в Германия и второто и третото поколение ще бъдат германци. Без никакви възможности да се върнат в турската родина на бащата, родени германци - това, както го виждам си е чиста проба асимилация. Германците си вливат свежа кръв в нацията: туркините са им по-полезни у дома като работещи майки, те може и да са туркини, но отглеждат малки германчета от турски произход. Които учат в германски училища, работят в германски фирми и са си второ поколение германци, а по силата на това и европейци.

Дедо Либене, прочетох за случая с Тео ван Гог и мисля, че прекалено много си се фиксирал в него. Контравъпрос: а ти какво мислиш за случая с Анреш Брайвик, който изпозастреля сума ти народ с фикс-идеята, че е "белия рицар" с мисия да свободи Европа от Исляма? Фанатизирани психопати винаги е имало, има и ще има, но не можеш да вземеш един изолиран случай и да правиш обобщения за цели общности върху него, дори върху серия от случаи, които да си свързваш в конструкции не бива, според мен. Нещата са много по-сложни и комплексни с ислямския фундаментализъм и ескалираха след 11 септември и последвалите западни инвазии в Близкия изток. В общи линии преди това, с изключение на инциденти предизвикани между араби и евреи и рефлектиращи в Европа по тази причина, не е имало. Ако погледнеш обективно историята от времето след ВСВ до 90-те години /визирам първата инвазия в Ирак/ и си сложиш ръка на сърцето, ще признаеш, че е така. Конспиративните теории са много, една от които цитираш, има и реални конспирации, свързани преди всичко с тайните служби, но като цяло историята и животът на хората, според мен, не се определят от такива сили, а от много по-прозаични фактори като икономика, пари и пазари. Тео ван Гог, доколкото прочетох биографични данни за него, е бил доста неуравновесен и конфликтен човек, меко казано, и сам е провокирал конфликти и скандали, срещнал е този екстремен отговор от подобен на него индивид, изживяващ се като лидер на ислямска бойна група. Едва ли зад тази история можеш да откриеш мащабен заговор с идеология.

Не е проблем да визиуализирам, но го правя след като проверя коректността на данните, както и обективността на този, който ги оповестява, а по принцип го правя повече за себе си, защото така разбирам по-добре, имам зрителна памет, така че не очаквайте от мен "визуализация по поръчка", правя такава донякъде от личен егоизъм заради себе си. Но благодаря, че насочихте вниманието ми към книгата на въпросния господин, свалих я в електронен вид, ще я прочета; почти навсякъде в Източния блок режимите бяха разклатени от взрив на национализъм - особено силно в бивша Югославия /където имаше брутално етническо прочистване/, в бившите съветски републики, особено Грузия, Армения, и досега там тлеят огнища на войни върху етническа и религиозна почва; България не беше изключение с т.н. "възродителен процес", който стана "голяма екскурзия" с еднопосочен билет за стотици хиляди българи от турски етнически произход. И това при пълна и параноична непоследователност на режима, защото години наред този режим подкрепяше "еничари" сред етническите турци, беше им отделил квоти в университетите и държавните учреждения, имаха свои вестници и т.н., само за десетина години етническата и религиозна омраза се канализира срещу тях, не без, според мен, коварно подхлъзване отвън с меркантилната цел една номенклатура да прати в пенсия друга, и под режисурата на външна тайна служба, но затова си има историци. Благодаря за линка, ще прочета цялата книга, Аврамов е задълбочен и интересен автор.

Дублирано

В една единствена област от изследването за различията между Източна и западна Европа от общо 18 области на практика различия няма: 1. Национално законодателство като идентичност - от 98 % до 82 % съответно Дания и Латвия 2. Национален език в диапазон 98-54 %, но тук най-ниските проценти са за страни с големи етнически малцинства, и то предимно в Източна Европа, руската сфера, изключение е Финландия от Западна Европа Което ме води до мисълта, че колкото и голяма да е интеграцията и централизацията в ЕС /обща армия, общи търговски закони, свобода на движение на хора, капитали и стоки/ факторът национална идентичност на ниво език и култура ще остане. За разлика от САЩ където имаме една федерация от щати с един език, Европа е стар континент с голяма история и културна идентичност, за да се откаже от нея в името на бъдещ нов проект. Във Франция да се пише и говори официално на английски, забравете.

С или без миграция на хора от Близкия изток и Африка, присъствието им в Европа вече е факт - дори в нулевия вариант /без никаква миграция, което е изключено/ тези хора ще бъдат 35 млн. в Европа /днешния ЕС/ след 30 години, което е 7 % от населението, при екстремния вариант ще бъдат 75 млн., при умерения 55 млн., така че ще ни се наложи да живеем и работим съвместно с тях. Има и нещо друго, Турция през 2050 година ще има БВП почти изравнен с този на Франция и Германия и на практика ще бъде третият решаващ фактор за европейската икономика, дори и формално да не влезе в Европа. България според мен не е географско понятие и девета дупка на кавала, такава могат да я направят само тъпите й управници - България си има своите потенциални слабости, но част от тях са и потенциални предимства, едно от които е турското малцинство и тяхната диаспора в Турция. Ако си спомняте, най-големите пари като помощи от български граждани живеещи в чужбина идват от Турция, а външните помощи са равни на външните инвестиции в последните години.

На този господин Саак Карапетян май съвсем случайно му се разбил хеликоптера преди два месеца: "3 октября 2018 года неподалеку от деревни Вонышево Солигаличского района Костромской области упал частный вертолет AS-350 с бортовым номером RA-07272. Среди погибших в результате крушения был и Карапетян" Точно нелегалните емигранти и бежанците натоварват социалните системи прекомерно и оттам се генерира повече престъпност: за 6 години в Европа те са били 1.6 млн. За сравнение в САЩ бежанци искащи убежище за същия период: са около 150 000, над 10 пъти повече са били в Европа! В САЩ има невероятно / The population of unauthorized immigrants peaked in 2007, when it was at 12.2 million and 4% of the total U.S. population. / голяма нелегална имиграция, която е несравнима с нищо в Европа. Тези цифри са за нелегалната, легалната е приблизително толкова, но те нямат проблеми с мюсюлманите, около 1% е мюсюлманското население в САЩ.

Ако решенията за политики се вземаха на база лакърдии в пъбове и кръчми такава борба за мир щеше да настане, че нямаше да остане жив човек на планетата. Затова се правят социологически изследвания. Едно такова, по германски акуратно, е направено през 2008 за германските натурализирани мигранти с мюсюлмански етнически произход, обхващало е 16 000 респонденти: https://www.bamf.de/SharedDocs/Anlagen/DE/Downloads/Infothek/Sonstige/muslimisches-leben-kurzfassung-englisch.pdf?__blob=publicationFile На базата на това изследване твърдя, че натурализираните германци от мюсюлмански произход са по-малко фундаменталисти в религията си от гражданите на Източна Европа с православо вероизповедание и веднага ще го докажа: Това горе са православните Изследването стига до заключението, че въз основа на регионалния произход мюсюлманското население в Германия е много хетерогенно. Доминиращата група, както може да се очаква, е голямата група от турски произход. Всъщност близо 2,5-2,7 милиона от мюсюлманите, живеещи в Германия (около 63%), имат турски корени. Между 496 000 и 606 000 души (около 14%) са граждани на югоизточна Европа от Босна, България и Албания. Третият по големина източник на мюсюлмански имигранти в Германия е Близкия изток с 292 000 до 370 000 мигранти (около 8%). Между 259 000 и 302 000 (около 7%) от мюсюлманите, живеещи в Германия, идват от Северна Африка, повечето от тях от Мароко. Останалите идват от Централна Азия / ОНД, Иран, Южна / Югоизточна Азия и други части на Африка (около 8% общо). Като цяло 36 процента биха се описали като много религиозни. Други 50 процента твърдят, че са по-скоро религиозни. Религиозността е особено очевидна сред мюсюлманите с турски произход и мюсюлманите от африкански произход. Картината е различна сред мюсюлманите с ирански произход, почти всички шиити, където само 10% се смятат за много религиозни, а за трети твърдят, че изобщо нямат религиозна вяра. Мюсюлманските жени са склонни да бъдат по-религиозни от мюсюлманските мъже в почти всички различни групи на произход. Сравненията между мюсюлманите и членовете на други религиозни групи също показват, че силната религиозност не е специфична за мюсюлманите. Съществуват само минимални различия по отношение на религиозността между мюсюлманите и членовете на други религиозни групи по отношение на повечето от различните контексти на произход. Съществуват обаче големи различия в зависимост от региона на произход и - в случая на мюсюлманите - в зависимост от деноминацията, когато става дума за ежедневни религиозни практики като молитва, празнуване на религиозни празници и религиозни закони за храната и постенето. Въпреки че религиозността и религиозните практики са силно развити сред мюсюлманите, нивата на членство в религиозна асоциация или общност са по-ниски, отколкото е случаят с тези нива на членовете на други религии. Поне една трета от германските мюсюлмани не спазват религиозния пост, което означава според мен, че определено не са вярващи, а едва 25 % от жените от първо поколение и 17 % от второ носят бурка/фередже. Резултатите показват например, че 25% от мюсюлманските ученици посещават уроци по етика, 5% посещават католически и 3% протестантски религиозни уроци съответно и 11% ислямско религиозно образование, когато се предлагат. Повече от половината от мюсюлманските ученици не посещават уроци по религиозно образование или етика. Цялата тази истерия с ислямофобията мирише на популизъм и неонацизъм, според мен; но защо и ние да се включваме в грозния хор.

С една уговорка ще коментирам повече от дузина графики от статистиките за мюсюлманското население в ЕС: http://www.pewforum.org/2017/11/29/europes-growing-muslim-population/pf_11-29-17_muslims-update-22/ според мен това население преекспонирано се дефинира като еднородно, защото „мюсюлманско население” на практика е нещо с много компоненти, така например от 25 млн. мюсюлмани в ЕС между 6-9 млн. са турци, има сирийци, мароканци, иракчани и т.н., има шиити, но и сунити от различни секти, има радикализирани елементи дошли като бежанци и други радикализирани елементи от второ и трето поколение натурализирани мюсюлмани, но има и голяма част напълно натурализирани мюсюлмани, част от които, и то не малка, около 30 % според статистиките въобще не изповядват вече активно ислям, друга по-малка част са променили религията си; с една дума слагането под един общ знаменател „мюсюлмани” по принцип е голям проблем, а не решение на проблем с радикализирането на някои мюсюлмани, вместо локализиране се използва генерализиране. Край на ОТ. Първата графика горе показва каква е възрастовата граница между мюсюлмани и немюсюлмани в различните държави – в България тя е от най-малките, 5 години. Графиката показва процент на мюсюлманско население в страните от ЕС през 2016 – при средно 4.9 за всички, в България той е 11.1, повече от два пъти над средния и дефакто втори най-висок след Кипър. Според мен отказът да се приемат повече мигранти мюсюлмани не е ксенофобия, а защитна реакция, тъй като реално България има едно много голямо необразовано и неквалифицирано малцинство от роми, което е огромен проблем за социалните системи в този му вид; двете основни социални системи – пенсионната и здравната – и без това са в окаяно състояние, но това е друга тема, макар и свързана с дискутираната. Тази графика илюстира най-тежкия сценарий на миграция като перспектива за 2050; този сценарий е свързан с войни и размирици, водещи до бежанци. При него след 30 години процентът на мюсюлмани в ЕС ще бъде 14 /75 млн/, за България при този сценарий се предвижда 11.1 %, тоест без никаква промяна спрямо сега и по-ниско от средното ниво за ЕС. Графиката показва % на мюсюлмани в 2050 при три сценария: нулева миграция /практически невъзможен/, умерена /най-вероятен/ и голяма Същите три сценария заедно с данните за 2010 и 2016; показват какво ще бъде съотношението на мюсюлманско и немюсюлманско население в ЕС при всеки от сценариите. Показва сегашното състояние /2010-2016/ на миграцията при мюсюлманите – вижда се от дясната графика, че редовните мигранти немюсюлмани в Европа са били повече с 400 000 от редовните мигранти мюсюлмани; голямата разлика идва от бежанците с нередовни документи – те са били с 1 млн. повече от мигрантите не мюсюлмани. Три категории – мигранти общо, мигранти бежанции, мигранти с редовни документи – за период 2010-2016, от мигранти с редовни документи такива от Индия са 470 000, от САЩ са 240 000, а от Китай 230 000 и заемат съответно първо, четвърто и 6-то място; в преобладаващата си част от 90 % тези хора не са мюсюлмани, но общия им брой е близо една трета от всички редовни мигранти в ЕС и като цяло е почти толкова, колкото са влезлите бежанци мюсюлмани за целия период. Обединеното Кралство държи първо място по приети мигранти въобще, Германия първо място по приети бежанци; Как е изглеждала Европа през 2010, 2016 и как би изглеждала при трите описани сценарии като съотношение „мюсюлмани-немюсюлмани” през 2050 Същата проекция, но разбита поотделно за всяка една държава. За България виждаме намляване с 30 000 души от 820 000 до 790 000 на мюсюлманите в периода 2010-2016, намаляване до 700 000 при нулева миграция, до 500 000 при умерена /този е най-вероятния сценарий/ и отново намаляване до 650 000 души при висока миграционна вълна към ЕС Същите съотношения, но вече изразени като % от населението на всяка една държава, а не като абсолютни стойности. Как биха се отразили в проценти на съотношението „мюсюлмани-немюсюлмани” трите възможни сценария до 2050 за всяка държава: за България ще има съществени промени при „нулевия” – нагоре с 1.3 % и при „умерения” /който е и най-вероятен/ - с 1.9 % надолу. Обяснението, според мен, е елементарно – при умерена миграция около 2 % от мюсюлманското население ще емигрира навън от България, при голяма миграция външния приток от мюсюлмани ще надмине емигриращия поток от такива местни хора. И накрая проекция за раждаемостта при двете условно разделени групи: вижда се разликата общо за ЕС 2.6:1.6 деца в полза на мюсюлмани, но конкретно за България стойностите са изравнени, разликата е едва 0.1 %, което в обобощен план говори, че с времето тенденцията е такава, уседналите дълго мюсюлмани изравняват процент на раждаемост с немюсюлманите, такава е общата тенденция в перспектива и в цяла Европа; според мен проблемът не е „религиозен”, той е социален.

Изследването цитирано в първия постинг, което е на либералния социологически център PEW е пряко свързано с друго тяхно изследване на този линк, което за мен е по-актуално и конкретно: http://www.pewforum.org/2017/11/29/europes-growing-muslim-population/pf_11-29-17_muslims-update-22/ Второто е за ислямското население в Европа и, поне според мен, в ядрото си и дискутираното тук, търси отговор на един жизнено важен от прагматична гледна точка въпрос за Европа: „Доколко толерантни са хората и общественото мнение в Източна и Западна Европа към най-голямото етно-религиозно малцинство в Европа, а именно мюсюлманското?”, другите въпроси около него по мое мнение са нещо като „гарнитура” на това „основно ястие” в изследването за толерантността в по-широки граници. И може би затова изследването започва с тематичния кръг толерантност към мюсюлманите, цитирам: „Континенталното разделение в нагласите и ценностите може да бъде екстремно в някои случаи. Например, в почти всички страни в Централна и Източна Европа, които са анкетирани, по-малко от половината възрастни казват, че биха желали да приемат мюсюлмани в семейството си; в почти всяка западноевропейска страна, повече от половината казват, че ще приемат мюсюлманин в семейството си. Подобно разделение възниква между Централна / Източна Европа и Западна Европа по отношение на приемането на евреите в семейството. В отделен въпрос западноевропейците също са много по-склонни от своите колеги от Централна и Източна Европа да кажат, че ще приемат мюсюлмани като съседи . Например 83% от финландците заявяват, че биха желали да приемат мюсюлманите като съседи в сравнение с 55% от украинците /и в двете държави обаче мюсюлманските общности са незначителни като процент, така че въпросът и отговорът не са толкова важни от практическа гледна точка за цялата картина в тези държави, моя бележка/. И макар разделянето да е по-малко остро от това за мюсюлманите, западноевропейците са по-склонни да изразят одобрението си и за евреите като техни съседи /това, пак според мен, е общоизвестна истина от години наред и едва ли е от толкова важно значение за Европа като цяло, по простата причина, че вълна от евреи емигранти към Европа не се забелязва да идва, по-скоро има обратното на такива към Израел, така че въпросът е зададен от учтивост и като съпътстващ декоративно другия, за мюсюлманите - моя бел./” Това горе са нагласите на хората в различните държави като толерантност/нетолерантност към мюсюлманите, а по-долу съм извадил данни от 2010 за реалния брой на мюсюлманите в Европа, преди идването на вълната от бежанци мюсюлмани от Близкия изток и Африка: https://www.theguardian.com/news/datablog/2011/jan/28/muslim-population-country-projection-2030 В данните, които са на същата институция правила и другите две изследвания, са включени актуални числа от 2010 с проценти за всяка държава и проектирани числа /преди голямата бежанска вълна/ за 2030. В 2016 обаче реалната картина в сравнение с 2010 е много по-различна, за което в линка по-долу има графика и числа, а проекцията за 2050 при умерена прогноза за миграция на мюсюлманско население /нито много висока, нито много ниска/ изглеждат така: http://www.pewforum.org/2017/11/29/europes-growing-muslim-population/pf_11-29-17_muslims-update-22/ тоест след около 30 години се очаква като цяло /без Русия/мюсюлманите в Европа да са повече от 11 % от цялото европейско население, разпределено съответно по страните, както е посочено. От графиката се вижда, че в три държави: Обединеното Кралство, Франция, Швеция този процент приближава 20, почти двойно на средноевропейското /за България прогнозата е дори надолу, според второто изследване на PEW, но нагоре според първата статистика, направена от същата институция преди 9 години, техните данни се разминават драстично в рамките на две различни статистики/. В тези три държави /Великобритания, Франция, Швеция/обаче, за разлика от източноевропейските, толерантността към мюсюлманите е висока. Съществуват и няколко малки държави в Европа с преобладаващо мюсюлманско население – Албания и Косово и като перспектива Македония /40 % при умерени прогнози за 2030/. Перспективата за Европа в близко бъдеще е да има етно-религиозно малцинство от мюсюлманско население, сравнимо като процент от цялото с малцинството на афроамериканците в САЩ. В някои от източноевропейските страни обаче – Русия и Грузия, например – където процентът на мюсюлманското население и сега е много висок, толерантността към това население е сравнително много ниска. В перспективата за 2050 на PEW тенденцията мюсюлманското население да расте като процент и като абсолютен брой от общото е много ясно оцветена – това става предимно насочено в страните от Западна Европа с висок стандарт на живот и доходи. Добрата новина за Европа е, че тези страни като обществено мнение и институции са подготвени да поемат такова увеличение; лошата за нас е, че сред източноевропейските страни само България, Македония, Черна гора и Кипър и Гърция ще имат голям процент от мюсюлманско население при сравнително ниска подготвеност на обществото и институциите да се справят с проблема за толерантност между малцинства и мнозинства /изключвам Русия, Грузия и Армения, защото там тенденциите са още по-изострени, но едва ли в обозримо бъдеще те ще бъде интегрирани в ЕС/. А как би изглеждала Европа с над 70 млн. мюсюлманско население през 2050 и над 100 млн. Турция член на ЕС?

Според мен не върху репарациите и помощите за Израел е изградено богатството на държавата и гражданите, а на доброто обществено устройство и способността на хората да работят ефективно и качеството на самите хора. То по принцип всяко богатство е това, другото е пари, но те лесно се губят.

Само да вметна, Израел е една от най-динамично развиващите се икономически нации в света, те са истинско "икономическо чудо" подобно на Сингапур. И понеже ставаше въпрос за връзка между либерализъм и богати и бедни нации, според мен има псевдобогати, типичен пример са арабските монархии, базирани на природни ресурси в съчетание със закостенели институции и полуфеодални обществени отношения; според мен истински богатите нации са тези с работещите и активни граждани, а това не може да се постигне без индивидуални свободи в най-широк аспект, какъвто е случаят с Израел и страните в Западна Европа;

"Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."

Моята хипотеза е следната: Основната причина Левски да бъде заловен в Къкрина е неговото кратко, по малко от 24 часа, влизане и оставане в Ловеч. Главна и единствена причина за това влизане и оставане е злоупотребата с комитетски пари от председателя на комитета и задържането на тези пари от близките му. Останалото е верига от логични последователни действия: добра работа на турската полиция, която в онзи момент е знаела поименно всички членове на комитета /цитирах документ/, знаела е в кои къщи се укрива в Ловеч Левски, а те са били 4 – на Величка Хашнова, на Сиркови, на Латинеца и на Марин Поплуканов. При положение, че ролята на Величка Хашнова и брат й Марин е била известна на турците /и двамата са били арестувани/, а къщата на Сиркови, която е съседна на Латинеца, е била наблюдавана непрекъснато /цитирал съм спомените на Сиркова затова/, а турците с положителност са знаели за Латинеца и Никола Сирков, че са членове на комитета, защото са издадени от арестувани във връзка с Арабаконак /Димитър Общи и др., има го в турските протоколи на разпитите/, не е бил кой знае какъв проблем за полицията да засече влизането и излизането на Левски и без помощ на информатор. Оттук насетне, след като е установила със сигурност, че лицето което издирва е там, за турската полиция не е имало кой знае какви проблеми да проследи и маркира неговото движение. Николчо Цвятков /чиято къща според Сиркова също е била под наблюдение/ изважда същия ден на излизането тескере за себе си и отива да вземе друго от Добри Механджията, който обаче не тръгва с него за Търново. Полицаят, заверявал тескеретата в Ловеч, Али Чауш, среща същия Никола Цвятков с непознат подозрителен човек, но с него не върви другия бакърджия, а именно Добри, а съвсем друга съмнителна личност, при това вероятно засечена от турско наблюдение най-малко над къщата на Хашнова /защото може да е било още от Сиркови/, в която Левски е влизал, това е доказано, тъй като Хашнов праща младия Христо Луканов да съпровожда Левски до срещата му с Николчо. Тоест пътя на Левски в Ловеч е бил трасиран от турско наблюдение, за да имаме 100 % увереност на каймаканина, че лицето е той. Като съберем това с информацията, получена от наблюдение, че Левски вече е влязъл в Ловеч, не е кой знае какво да се направи извода, че Цвятков, роднина на Латинеца и Сирков отива с „подозрителния”/известен вече на властта като Левски/ в Търново и ще минат през Къкрина и то в хана на Латинеца, защото Латинеца е отишъл рано сутринта там; да, но след него на рутинната си обиколка е минал предизвестения за идването на Левски турски стражар Али Чауш, неговият участък е Къкрина и той е можел с положителност да види, че Латинеца е отворил хана, както и след срещата да установи в кръчмата на Добри /Малък Добри, Добри Малчев Койнов, същия медникар/, че бакърджията-кръчмар си е в Ловеч, а колегата му Цвятков отива сам в Търново, след като е взел и неговото тескере, но с непознат. И така, Али Чауш е сложил финалната черта от това проследяване, след срещата си с Николчо и Левски, той е изтеглил маршрута на двамата до хана на Латинеца в Къкрина. Какво е станало с Латинеца при блокадата, можем само да гадаем: огромната случайност в промеждутъка от десетина минути потерята да се е разминала с него, според мен е супер-минимална. Според мен потерята е била много по-рано там и е наблюдавала, както го описва и нейният водач Юсеин Бошнак. Моето предположение е, че когато Латинеца е излязъл е бил тихо арестуван и набързо разпитан за местоположението на другите двама, след което са заели позиции и атакували, но не изключвам и чистата случайност на разминаването.

Доколкото прочетох цялата глава за Кели в книгата на Буре, Кели започва да предлага на пациентите си нещо като "ролева игра", като им създава нови когнитивни конструкти, в които ги кара да влизат за известно време, за да погледнат от нова гледна точка старите си и да потърсят алтернатива: http://moradabg.com/kelly_bg4.htm

По отношение на легализирането на абортите България е непосредствено след Обединеното Кралство и пред Германия с 80 % за легализиране и 15 % да бъдат нелегални, единствено Чехия и Естония от източноевропейските държави в това отношение са пред България, докато от Румъния надолу виждаме плътен блок на източно и централноевропейската /Полша, католическа/ държави в компанията на католическите Ирландия, Италия и Португалия; същевременно изследването отчита висок процент на религиозни и суеверни хора в България /за второто съм по-склонен да го приема като реално/; според мен, част от въпросите са зададени некоректно или подвеждащо с идеята да оцветят картата на Европа в два цвята, разделящи я на два относително монолитни блока, нещо като "Европа на две скорости", имало е Confirmation bias https://en.wikipedia.org/wiki/Confirmation_bias

Разбирам тезата ти, Гербов, благодаря за допълнителната информация. Но, според мен, в така представения анализ липсва поне един необходим елемент. Ти, доколкото разбирам, базираш цялата информация на турската полиция на донесението на Али Чауш. Не оспорвам достоверността на това, че е имало среща между него и Левски и Цвятков; за това свидетелства поне 5 пъти и самият Николчо Цвятков. Според мен, обаче, заключението, че един съмнителен човек е търсения Левски е на практика невъзможно от така описаната среща - и в двата източника, спомените на Николчо и тези на Али Чауш. Мисля, че стигнахме до консенсус, че проследяване на Левски до втората среща при местността Гьола не е имало, просто един съмнителен човек. Ако прочетеш внимателно спомените и на Левски, и на Али Чауш, ще видиш, че Николчо и Левски вървят поотделно при първата среща и Николчо отрича да познава този човек. Същевременно заптието със сигурност познава Николчо, той му е заверил скоро тескерето за Търново. Другият обаче, да допуснем, заптието се усъмнява че лъже, че е от Ловеч и дошъл да хвърля боклук на лозето си. На какво основание обаче заптието решава, че двамата вървят заедно и заедно ще нощуват в Къкрина? Такова предположение би могло да се направи със сигурност единствено, ако заптието е разпознало със сигурност Левски, а не "съмнителен човек" при това в допълнение с още информация, че Никола Цвятков е свързан с комитета в Ловеч и с комитетски членове, каквито са били Латинеца и Сирков. Значи в полицията са разполагали с точна информация за това, за да се задействат по този начин и да отидат точно в Къкрина, и точно в хана. Имали са достоверна и сигурна информация и тя не е дошла от поп Кръстьо. Прегледах внимателно показанията на Юсеин Бошнак, във всички от тях на него му се нарежда да отиде в хана на Латинеца в Къкрина, във всички от тях началниците му са сигурни, че лицето, което Али Чауш е видял е Левски, а не някакъв съмнителен човек, във всички от тях се дава нареждане да се хване жив. Приемам включването на името на поп Кръстьо от страна на Юсеин Бошнак като показания, дадени от страх от разправа от новите властници и желание да им се угоди. По простата причина, че поп Кръстьо в тези два дни, 25 и 26 декември хал хабер си е нямал, че Левски е в Ловеч, няма начин той да посочи Левски, а още по-малко хана в Къкрина, който при това не е бил нает от комитета, а от Латинеца като частно лице през месец май същата година и не се е използвал за комитетски нужди. Между другото, всички записани спомени на Юсеин Бошнак се базират единствено на една среща между него и Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и Иван Драсов, но различните лица в тази среща я разказват в различни варианти, а тези лица са били отявлени душмани на попа и са били гузни, заради злоупотреба с комитетски пари, Кръстьо е можел да ги изобличи поне за това.

Добре, всяко нещо може да се анализира по съвсем различен начин. Интересно ми е как ще анализираш това: 1. Баба Мария Николчевица, жена на Никола Цветков, родена Тодорова, родом от Ловеч, на 60 години, бивша жена на Николча Сиркова, записана от д-р Параскев Стоянов, 16.5.1901: "В къщата на Н. Сирков комитетът не се е събирал. Левски вардеше тая къща да си я има за тежки времена. Скривалището бе направено по същия начин, като това в къщата на Величка Хашнова и в къщата на Гечо Хашната до маслага над черквата “Света Богородица”. На тавана имаше две шинди, които като се махнат, се излиза на тавана и оттам по стълбата се покачва на полянката под скалата на крепостта Хисаря и избягва незабелязан от никого... Там Левски не позволяваше да идва никой. След улавянето на Левски Сиркова не безпокоили. От Света Богородица до Коледа къщата на Сиркова била заградена /в смисъл наблюдавана/, това след убиването на момчето Стоенчо. След убийството /на слугата/, както казахме, Левски след лозята се скри у Величкини и на заранта дойде у Никола Сиркова. Величка дошла след два дни да каже, че ще заградят къщата на Сиркова и Васил (Левски) да излезе. Той избягал, Сиркови скрили всичко. На третия ден след Богородица (19 август) чак заградили; Търсили и у Никола Цветков и вече заградили къщата, т. е. тайно я вардели отдалеч. Левски вече не дошъл, само довели коня му един път. Професор д-р П. Ив. Стоянов София, 1930 – 1931. Тетрадката оригинална моя, от която преписах всичко дословно, както е било писано от мен през 1901 г., когато събирах моите материали, тази тетрадка я подарих на Народната библиотека в отдела Ръкописи, защото се боях, че ако я дам в Ловчанското читалище, някой обиден потомък на някое от описаните тук лица да не го вземе от библиотеката на читалището „Наука“ в Ловеч и го унищожи. Моят анализ: Къщата на Сиркови е била наблюдавана от август до Коледа. Но никой от комитета не е предупредил Левски за това, факт, потвърден от указанието му да се носят всички неща там и идването му в тази къща. Същата къща е била обискирана на 19 август, тоест някой е казал на турците за нея. Два дни след убийството на слугата Величка идва при Сиркова да я предупреди за този обиск. Тя откъде е знаела, че ще бъде правен такъв обиск. Преди това Левски се е крил у Величка. Левски е пазел тази къща за тайна дори от членовете на комитета, там събрания не са правени. Причината е много ясна: къщата е имал тайник с изход на покрива, от който със стълба се е излизало под скалата на крепостта Хисаря, оттам е можело лесно да се избяга, а била неудобна за блокада и арест по същата причина. За мен това обяснява отказа на турците да предприемат опит за арест още щом са узнали, че Левски е в тази къща, можел е да избяга, била е неудобна за обкръжаване. 2. Марийка Сиркова/Цвяткова, след 1904: "Дойде Дякона за последен път чак на Бъдни вечер сам. Казаха ми, че Левски ще пренощува у дома, да отида и да се приготвя за вечеря. Левски ми каза да отида у Марийка Латинката, която живее наблизо до нас, и да ù кажа, че Христо ще се забави, а тя да си вечеря, тъй като Христо си има важна работа с Николча. Казаха ми да ù обясня, че по тази причина той няма да се върне и на нощната черква срещу Рождество Христово ще идем само двете с нея, тъй като Николчо няма да иде. За госта да не се споменава нищо. Да бъде готова и удари ли първата камбана, аз ще ида да я взема и ще идем двете. Отидох и ù казах. Върнах се и започвах да си шетам из вкъщи, а те тримата влязоха в скривалището на Левски. Когато удари първата камбана, дойдоха Левски и Николчо и Левски ми каза: - Като минавате край Величкини, отбий се у тях и насаме ù кажи, че съм пристигнал и съм наредил по тебе да ми изпрати писмата, които са били подхвърлени в нейния двор. Да ги свие в една кърпа, а ти ще ги сложиш в пазва и ще ги донесеш. Извикай я настрана, кажи ù това и ù съобщи утре да си бъде в къщи през целия ден, тъй като ще отида у тях. Кажи ù също да бъде у тях и поп Лукан, с когото искам непременно да разговарям. Като удари втората камбана, запалих фенера, минах край Марийкини, взех я и двете минахме през старото хоро. Отбих се у Величкини в къщата ù до маслака над черквата. Това е къщата на Гечо Хашната. Величка беше вкъщи, влязох само да ù кажа, каквото ми е наредено. С Марийка отидохме в черквата. Величка дойде след нас. В черквата служеха поп Лукан и поп Кръстю. Като наближи да привършва службата, Величка излезе преди нас. На връщане тя ме чакаше зад портата и ми даде писмата. Латинката не разбра нищо. Върнах се вкъщи. Чакаха ме с нетърпение. Още щом подадох кърпичката на Левски, той веднага я разгърна пред мене. Разгледа набързо писмата, обърна се към Николча и Христа и сърдито рече: - Казах ли ви, че тези писма са лъжовни и не са писани от поп Кръстя? Писмата, които бяха подхвърлени в двора на Величка и всички мислеха, че ги е писал поп Кръстю, Величка не ги даде, когато Николчо занесе нейното писмо до Левски и му го предаде в Тракия. Искаха да ги даде само на Левски. Николчо и Христо също подозираха, че може попът да е писал тези писма – уж че са от Левски, за да ги измами и Величка да отнесе книжата на лозето." Спомените на Никола Сирков, разказани пред отец Матей Преображенски, 1873 Васил, каза той, пристигна вечерта късно. Щом влезе вкъщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!” ... и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания – сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях. Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние дотолкова изтръпнахме и нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах тогава с поп Кръстя – нашият касиер, който ми разправи, че турците го били пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким Шишков, но те много го следили, за да не избяга. Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те биле на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, а като пристигна у дома, аз му предадох всичко. Мой анализ: Сирков е разпитван от отец матей няколко месеца след залавянето на Левски, тоест когато спомените му са съвсем ясни. Отец Матей няма никакъв интерес да ги преиначава. Сирков твърди, че Левски изрично казва "на никого да не казвате, че съм тук" и че е дошъл на 25 декември, Коледа; Мария твърди, че Левски е дошъл ден по-рано и е заръчал да се обади на Величка и да й иска писмата. За мен Сиркова не просто се е объркала, тя съзнателно лъже. Няма никакъв резон, ако Левски на другия ден е отишъл да спи у Величкини, да иска от нея писмата, те са си там така или иначе. Освен това Левски трябва да е меко казано идиот, да се пази от Величка и да иска всички писма и пари да се пренесат у Сиркови, а да търси среща с нея и да я уведомява, че е у Сиркови. Та нали сам в писмото си пише "отсега нататък оттам ще вземате и ще давате". Да, но когато отива в Сиркови установява, че парите ги няма. Затова на другия ден дегизиран като "циганин" както пише самата Сиркова, мимоходом минава покрай Величкини, последен опит да вземе парите, очевидно безуспешен. Да иска писмата и да ходи да спи другата нощ у Величкини е измислица на Сиркова, за да снеме вината от себе си и мъжа си: който последен го е видял, той е предателят, но се е престарала, защото никой друг от очевидците - нито Никола Сирков, нито Никола Цвятков, нито Христо Луканов, - казват за такова преспиване една нощ у Хашнови. Дали обаче е ходила на Коледната служба, според мен да, казала ли е на Величка на тази коледна /на 25 вечерта/ служба, че левски е у тях, според мен, да. Знаел ли е мъжът й за това, не мога да знам. Съдейки по реакцията му след залавянето на Левски, по-скоро не, но под въпрос. Сиркова отива на тази служба заедно с жената на Латинеца, Латинеца, Сирков и Левски остават в къщата на Сирков. И още нещо, Сирков ясно и недвусмислено говори за Марин Поплуканов като за председател, който не е предал комитетски пари на Левски; поп Кръстьо е касиер. След арестуването на Марин тези пари са били у сестра му и у поп Лукан, Левски пита дали са ги предали. 3 Мария Сиркова записана в Угърчин: "Нито на първия ден, преди да пристигне, нито в деня, в който са заминали за Къкрина, поп Кръстю не е идвал у Николча Сирков и не е питал има ли някой да заминава за Търново. Поп Кръстю не е разговарял, нито се е срещал през тези два дена нито с Николчо Сирков, нито с Христо – Цонев Латинеца. Левски не е писал никакво писмо на поп Кръстя да се срещат в Къкрина, нито пък Николчо Цвятков е разкривал пред мен или пред Николчо Сирков, че са си определили среща в Къкрина. Разпитвали са ме и Стоян Заимов, и доктор Стоянов вярно ли е, че попът е идвал. Това не е вярно и пред никого не съм казвала това – нито аз, нито Николчо Сирков. Аз съм стара жена, вярвам, че има Господ и не мога да си крива душата. Поп Кръстю не е знаел, че Левски е в Ловеч. Не съм чула нито една дума от устата на Левски нито по-рано, нито като беше у нас по Коледа да каже нещо за попа. Това от никого не съм чула, освен от Величка и от Лукановци. И те го разказваха, след като умряха Николчо Сирков, поп Кръстю и Христо Цонев – Латинеца." Никола Сирков пред отец Матей: Още тогава аз казах на Василя, че Величка Хашнова навсякъде разправяла, че поп Кръстю не бил вече наш човек, че се е предал на турците, та да се пазим от него. Но Левски като се позасмя, каза: „Поп Кръстю е наш верен човек. Аз пращах при него отец Давид от манастиря и той му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и, ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.” 4 Мария Сиркова записана в Угърчин: Когато хорото се сбра на Дръстенското хорище, Левски стана, облече се като циганин, задяна един наръч ластарки, които мъжът ми бе приготвил. Задяна ги и тръгна по пътя към старото хоро. Така без да подозира никой, той отиде у Величкини, където остана и преспа през нощта у тях. И така, Левски осъмнал на Коледа в дома на Величка Хашнова. Там се бе срещнал с поп Лукан и го разпитвал за откарването му в София и за срещата с Димитър Общи. На другия ден Николчо Цвятков си изважда тескере за Търново. Изважда едно и за Левски на името на Малък Добри [Добри Койнов от кв.Дръстене в Ловеч], който бе също бакърджия и по всичко приличаше на Дякона. Като удари камбаната за вечерня, Николчо Цвятков оседла коня, мина по пътеката, отбива се в кръчмата при Добри механджията, която е в Дръстене, В същото време Левски, облечен като турчин, излиза от Величкини и тръгва по пътеката под Стратеш. Братът на Величка, Христо [Луканов], излиза с двама другари с шейни. Той придумва другарите да отидат да се пързалят, а Христо оглежда да няма скрити хора из трънаците. Левски върви на стотина разкрача зад тях. Като стигат чуклинката, Николчо се показал с коня откъм пътеката и излязъл на шосето, а Левски след него. Христо и другарите му се върнали и се спуснали с шейните. Същия ден Христо Цонев – Латинеца още преди обяд заминал за Къкрина, където било уговорено, че ще преспят и ще заминат за Търново рано на другия ден. Николчо Цвятков не знаел, че ще преспят в Къкрина. Затова Левски му казал по пътя, като наближили ханчето и след като срещнали двете заптиета при Пазимост. Никола Сирков пред отец Матей: „Сутринта като станахме от сън – казал Сирков – ние пак говорихме с Левски. Тогава той ми каза, че след пладне той ще замине за Търново, но ще мине през Къкрина, за да се види с Христо Латинеца, а и да се позаличат следите му. След като съобщих на Латинеца, отидох да кажа и на Николчо да се приготви. Към икиндия Левски и Николчо тръгнаха, но всеки поотделно. Никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или че ще замине за Къкрина, затова след като го заловиха много се чудихме кой го е издал.“ Мой анализ: Сиркова съзнателно смесва реално случили се неща в един ден с такива в нейния разказ станали за два дни, с единствената цел да разтегне времето с още една нощ, прекарана от Левски във Величкини. Мъжът й тогава, поне 35-6 години преди нея, няма причина да го прави и не го прави, приемам неговия разказ за чиста монета, защото се потвърждава от Цвятков и Христо Луканов. Сирков казва "никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или ще замине за Къкрина", но според разказа на жена му, за това вече е знаела и Величка Хашнова. Че ще замине за Къкрина е друга тема. Очаквам анализът ти, Гербов.

1. Али Чауш разказал на Христо Латинеца: Този разказ на Али Чауш, заптието срещнало Николчо и Левски на пътя и след това участвало в залавянето на Левски, не е от първа и дори втора ръка, а през цели пет посредници. Най-напред Али Чауш го разказал на Хр. Цонев-Латинеца /а дали?!/. Латинеца на жена си Мария Латинката /същата за която пише Сиркова, че я придружила до срещата с Величка в коледната нощ/, която пък го предала на сина си Илия Цонев, последният от своя страна го разказва на иконом Тодор Хлебаров във влака от София за Търново. И за да е пълна картината на плетеницата, Тодор Хлебаров го предава на протойерей Никола Иванов, той е стигнал до нас в следния вид... “Христо, ти знаеш, че по него време хаярсъзи обраха в Арабаконак хазната. Тогава се разкриха много комитети и се арестуваха много хора. Каймакаминът ни събра и каза, че получил нареждане да се вземат строги мерки, като се проверяват пътища, ханища, хора, които пътуват насам-натам, и им попречим да избягат във Влашко. На мен и Оджоолу Асан каймакаминът нареди да проверяваме пътя от Ловеч до севлиевската ни граница и селата около пътя. И една вечер, като се прибирахме към Ловеч, при Пази мост видяхме, че идват срещу нас двама души – единият на кон, а другият – пешак. Спрях конника и го питам на къде, а той отговори, че отива към Търново. Тогава аз извиках и на другия: Кой си и къде отиваш, а той ми каза: “Аз съм от Ловеч и отивам на лозето си да видя колко тор са стоварили.” Аз още тогава се усъмних, че този човек не е чист, защото си припомних, че и друг път съм го виждал, когато пък ми каза, че бил от Свищов. Щях да го арестувам, но като размислих, че ще стане престрелка между нас, а може да бъде и убит някой от нас, реших само да го проследим и казах на моя другар: Днес българите имат Байрам (Коледа) и празнуват, а този човек ни баламосва, че отива на лозето си, и то по мръкнало да гледа боклука, затова ти, Асане, мини към този баир и проследи къде ще отиде, а аз ще те чакам и пазя тук, около Пази мост, за да видим, като казва, че е от Ловеч, дали ще се върне обратно. Чаках повече от един час, но не се върна нито човекът, който каза, че е от Ловеч, нито моят другар, на когото казах, че ще го чакам. Измина още време, докато Асан дойде и ми разправи, че съмнителният човек минал направо през лозята и нивите, но никъде не спрял, а се упътил към шосето за Севлиево. При това положение с Асан тръгнахме за Ловеч, където пристигнахме късно вечерта. Аз докладвах на юзбашията и той отиде в дома на каймакамина да му докладва. Повикаха там и мен. Аз разправих всичко и казах, че понеже е студено и няма къде да нощуват по пътя освен в Къкрина, то лесно можем да ги настигнем и проверим какви са. Тогава каймакаминът нареди да заминем десетина души под командата на Юсеин Бошнак и ги заловим. Докато се приготвим и намеря Юсеин Бошнак, който си беше отишъл до къщи, от Ловеч тръгнахме около сред нощ и стигнахме в Къкрина при първи петли. Като го заловихме, ви питахме кой е, вие не ни казахте. По пътя ви биха и пак не казахте кой е.” Мой коментар: Ако трябва да се добави хронология към този разказ, тя е че срещата с Левски е около 16.30 часа следобед на 26 декември при Пази мост, на 6 км от Ловеч и на около 12-13 км от Къкрина, Левски се отклонява от пътя и двамата с Николчо се събират в местността Гьола, която е поне на 4 км като Левски върви през лозята, а другарят на Али Чауш /ако въобще е имало такъв, защото Николчо в първите си спомени говори за едно заптие/, според Али Чауш го бил проследил до срещата, след което се върнал, да но 4-5 км път са около 40-60 минути ходене през къра без пътека пеша, а слънцето на този ден е залязло в 16.56 според календара, тоест в този час не имало никаква видимост. И друго, заптието суперченге Али Чауш прави умозаключението, че двамата нямало къде другаде да спят, освен в Къкрина, така е записано, да но в Къкрина Николчо Цвятков има и други роднини, освен Латинеца и не е задължително да спят в хан, а даже е по-вероятно да отидат в къща, където никой няма да ги види, Левски често е ползвал частни къщи за преспиване, но потерята не търси по къщите в селото, тя отива директно на хана на Латинеца. Има и още една нелепица в спомените на Али Чауш, така пламенно цитирани от защитниците на тезата, че предателство няма: „: Днес българите имат Байрам (Коледа) и празнуват, а този човек ни баламосва, че отива на лозето си, и то по мръкнало да гледа боклука, затова ти, Асане, мини към този баир и проследи къде ще отиде, а аз ще те чакам и пазя тук, около Пази мост, за да видим, като казва, че е от Ловеч, дали ще се върне обратно.” Стъкмителите са се оплели, Левски е бил облечен в турски дрехи и се е правел на турчин, “Облечен в турски дрехи – вишне гюру цвят тъмновишневия, полувехти” и “турски дрехи, ален шаек”. Това през цялото време се изтъква от всички очевидци, те са единодушни в този факт, носел е и лозови пръчки, говорел е свободно на турски, следователно защо да се представя като българин? Разказът на заптието, според мен, изцяло е съшит с бели конци фейк. 2. Юсеин Бошнак пред Иван Драсов, според д-р Параскев Стоянов Иван Драсов разширява кръга на разкритията, и то с данни от непосредствения ръководител в залавянето на Левски - Юсеин Бошнак. През 1901 г. д-р Параскев Стоянов от град Ловеч подготвя и издава книгата “Градът Ловеч като център на БРЦК...”. В тази връзка отправя писмо до Иван Драсов да му даде някои сведения и за предателството на В. Левски. Драсов му отговаря на 28 юни 1901 г. Явно отговорът е позакъснял, тъй като исканите данни не са поместени в книгата. И така, в писмото си Драсов му съобщава: “По предателството на Левски ето що знам: след сключването на С.Стефански договор, през пролетта почнаха да се завръщат на групи бежанците турци ловчани. В една от тези групи бе и Юсеин Бошнак, бивш заптия. От по-рано ние знаехме, че той е ранил Левски в окото, а последния него в ръката, когато се боричкали при плетът на Къкринското ханче. Знаехме още, че той беше доверено лице на жандармския юзбашия. Помислихме си, че единствено той ще може да ни даде положителни сведения по предателството и улавянето на Левски, затова аз, Д. Пъшков и М. Луканов отидохме долу край градът да срещнем тези турци. Щом ни видя Юсеин Бошнак, уплашен започна да ни се моли да го пощадим, защото той не бил в нищо виновен, а изпълнявал като стражар дългът си без предварително да знаеше какво ще искаме ние от него. Той бил уверен, че ние сме вече загинали и затова се решил да се завърне, инак той не би се завърнал, защото като ни преследвал по-рано вярвал, че ще му напакостим нещо. Ние обаче го утешихме, че никой нищо няма да му стори, но че ще искаме от него да ни разкаже що знае по залавянето на Левски. Той се обеща, че нищо няма да скрие от нас след като се настани в къщата, която бе оцеляла, дойде сам да ни намери и ни разказа следущото: ...имате един млад поп, с нисък ръст, струва ми се казва се поп Кръстю. Тоя поп няколко дни поред преди улавянето на Левски идваше рано и вечер късно при юзбашията, носеше му разни цветя, салата и пр. и дълго време оставаха сами в стаята на разговор, но какво са разговаряли аз, па и никой от стражарите, не можеше да знае. Една вечер, късно дойде пак, постоя при юзбашията 5-10 минути и пак си отиде. Веднага след това юзбашията ме повика и ми заповяда да зема колкото може повече стражари, да отида и запазим Къкринското ханче, гдето тая нощ щял да пренощува баш комитата Левски, когото да уловим жив и му го представим. Аз изпълних буквално тая заповед на юзбашията, сардисахме неусетно през нощта ханчето и чакахме да се прехвърли нощта и узнаем ако е вече вътре. Уверихме се, че вътре имаше хора, защото светеше. Почукахме да ни се отвори, но никой не се обади и веднага се огаси свещта. Ние почнахме по-силно да чукаме като угрожавахме, че ще запалим ханчето, но никакъв глас. Тогава двама от нас се покачиха на покрива с цел като разкрият дупка да могат оттам да влязат и ни отварят, а всички други стражари заградихме по-добре ханчето. Внезапно вратата се отвориха и един човек в потури изскочи като стреля и гръмна. Ние се уплашихме и му отстъпихме място. Той потича силно към плета, който беше достатъчно висок. Аз пръв се окопитах и стрелях не със цел да го убия, а само раня, защото ни беше заповядано жив да го уловим. В това време видяхме макар и мъчно, защото беше още доста тъмно, че увиснал на плетът. Аз се уплаших да не съм го убил и се притекох към него и посегнах да го уловя. Той ме удари с нещо в ръката, спуснаха се тогава и другарите ми и така увиснал надолу с главата го уловихме, отведохме в Ловеч и предадохме на юзбашията, заедно с още двама негови другари, от които единия се преструваше на заспал, а другия казваше, че го не познавал и не знаел нищо”. 3. Юсеин Бошнак, според спомените на Димитър Пъшков: „За улавянето на Левски бил пратен старшият полицейски стражар Бошнак Юсин Чауш. Като се завърна от бягството в Руско-турската война в 1877 год., отидохме при него: Иван Драсов, Марин Луканов и Д. Пъшков. Запитахме го да ни разкаже как е уловен Левски и откъде знаеше, че Левски ще бъде тази вечер на Къкринското ханче. Бошнак Юсин каза, че го повикал каймакаминът и му заповядал да вземе със себе си 10 души олицейски стражари и да отидат в Къкрино на ханчето да уловят Левски, като им дал строго нареждане да пазят да не го убият. На въпроса откъде знае каймакаминът, че Левски тая вечер ще бъде в Къкрино на ханчето, Юсин Чауш каза, че каймакаминът нищо не казал откъде знае, че Левски ще бъде в Къкрино тази вечер, обаче бейовете от идаре мезлиши (окр. съвет) говорили, че поп Кръстю съобщил за това.” Из спомените на Д. Пъшков. Д.Т.С., стр. 647. 4. Писмото – документ от Цариград до Дунавския вилает с дата 1.ХІІ.1872 г. (виж “Васил Левски и неговите сподвжиници пред турския съд” – 93), в което четем: “Наистина заслужава похвала хващането по един, по двама, без шум и глас, на повече от 50 членове на комитета... Вие полагате големи усилия и с положителност очаквате залавянето на главата на бунтовниците Васил Левски, който заминал да посещава Пловдивско и Казанлъшко...” Мой коментар: Писмото не се отнася до заловените и откарани в София членове на комитети след разкриване на обира в Арабаконак. Това писмо фиксира точно и безпогрешно целия Ловчански комитет, защото заловените и откарани в София членове на останалите комитети са над 60 души от различни комитети, а в писмото се говори „за хващането по един, по двама, без шум и глас”, докато в останалите комитети арестите са извършени явно и с надлежно разрешение от „високо място” за обиск в къщите им, но не „без шум и глас”. И още нещо важно като данни в това писмо: от него се вижда, че към 1.ХІІ.1872 г. османската власт е осведомена за движението на Левски в България, назована е посоката му на движение – Казанлъшко. Такива сведения властите не са могли да получат нито от Д. Общи, нито от другите арестувани извън Ловеч, тъй като арестуваните не разполагат с тях. “Казанлъшко” в телеграмата ясно издава издава “кореспондент/и” в Ловеч, които информират турската полиция за движението на Левски. Никола Сирков, Христо Цонев-Латинеца и Лукан Цачев Аджемооглу остават “неарестувани” официално след като Дидю Пеев, Д. Общи и Вутю Ветов по време на следствието ги изказват. Дори Н. Сирков е цитиран в Мазбат № 7 за присъдата на изворци, а Лукан Цачев в Мазбат № 15 за присъдата на Левски. Никой не ги търси нито след, нито преди залавянето на Левски, латинеца е освободен от София, след като дава показанията си в качеството си на свидетел. И Сирков, и Латинеца са били членове на комитета в Ловеч и властта е била наясно с това. В спомените на Мария Сиркова има един много важен момент: тя пише, че къщата им е била под наблюдение от месец август, когато е обискирана /била е предупредена от Величка Хашнова за този обиск, а откъде Величка е знаела, че полицията ще прави обиск на „най-тайната къща”/ до Коледа, тоест до идването на Левски там. А след като къщата е била под полицейско наблюдение?... 5. Из писмото на Левски до членовете на комитета в Ловеч от 12.12.1872: “Въ писмото Ви от 7 окт. е, да не дохождамъ въ градатъ Ви, защото можело да стани!... а председателятъ Ви, въ писмото Ви по негово мнение, да дода... ...Току да тръгна за въ градът Ви получихъ писмо, въ което ми са бележи, чи са биле подхвърляли въ някоя къща писма с моя подписка... и в писмото, йодардисвани слова, като да приличатъ на моите! Писменно да ми дадете за тия писма, които са писани от Васъ пророкувам целтъ каква Ви е била, и по висшегласие ли сте го направиле.” Мой коментар: Писмото на Величка Хашнова, писмото от името на членовете на комитета (7 окт.), както и т. нар. “подправени писма” липсват от архива на Левски, който е бил съхраняван от Мария Сиркова/Цвяткова и Никола Цвятков до предаването му на Захари Стоянов. Запазено е обаче писмото на председателя от 7 окт. От всички разпитвани от д-р Стоянов през 1901 г. ловчанци, единствено Марин твърди, че поп Кръстю е бил председател на на Ловчанския комитет, когато председател е самият той. Тези три писма до Левски – на Председателя, на членовете на комитета и отделно на Величка Хашнова, са занесени от Никола Сирков на Левски в село Миленча, вероятно на 12 декември 1872, защото той е върнал обратно по него своя отговор, цитиран по-горе. За мен лично е странно, на 12 декември членовете на комитета да изпращат свое и на Председателя си писмо от 7 октомври, тоест повече от два месеца назад, като същевременно Величка Хашнова изпраща свое писмо, описващо съвсем скорошни събития, което личи от отговора на самия Левски. 6.Христо Иванов Големия и Никола Обретенов в спомените си твърдят, че са разбрали за залавянето на Левски чрез телеграмите, изпратени от Ловеч до Търново (27.ХІІ.) и до Русе (през нощта срещу 28.ХІІ.72 г.). 7. Според члена на Троянския комитет Васил Бочев, Величка Хашнова веднага след залавянето на Апостола, още на 28 дек., съобщава по нарочен куриер на троянци: “Поп Кръстю предаде Левски на турците. Пазете се!” (Виж Даниел Кацев – Бурски, “Истината по предателството на Васил Левски”, 1991 г. – 154) 8. Каравелов като първа негова реакция в „Независимост”: „Научаваме се из достоверен източник, че покойният Васил Левски е предаден от двама Ловчанлий. Един от тях, по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е отявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тука е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство.” В. „Независимост”, бр. 38. г. III., 1873 г., а у Д.Т.С., стр. 601. 9. Христо Луканов според Д-р Стоянов: От бай Христо Луканов, който помагаше на Марина, исках да си спомни за това, което по-горе писах, и узнах, че от арестуването на Марина Васил Левски се явявал у Величкини, за да я утеши, и че искал с хора от с. Видраре да нападне ескортата и да освободи Марина и Пъшкова, но се бе отчаял и заминал към Тракия. Появява се сетне Левски в Ловеч чак след Карловската случка (т. е. когато му взели палтото и писмата) и се криел у Сиркова и у Христо Латинеца. В това време Величка и Христо намерили пред портата писмо, подписано; Дервишоолу Аслан (Иван); но познали, че е фалшив подпис. В писмото се казвало да изнесат на „Саръкая“ (жълт камък) в лозята всичките книжа и копирната книга (на комитета). Те всички бяха в скривалището у Величка, дето турците не търсили. Но те узнаха, че е подозрителна. След получаването на писмото отишла Величка, Христо и Гечо и заран с мотики на рамо, уж че ще вадят гулии, и видяли на кръстопътя поп Кръстя, че се криел из храсталака с двама-трима стражари. Те видели това и си отишли в лозето, копали и извадили гулиите; дошли 4-5 души преоблечени стражари и в колибата претърсили всичките, но не намерили нищо. След улавянето на Левски прибрали някои работи в скривалището на Величка. Скривалището било една голяма стая, в нея един зид, който отделял една малка стаичка. В тавана се оставяло 2 дъски, две шандри, които като улук влизат една в друга и се вадеха, когато трябва. Стаичката всичко 1 1/2 метра, широка около 1 метър, дълга около 3 метра. Имаше втория [в]ход през одъра, гдето оставиха дупки под одъра. В скривалището всичко [е] тъмно. Там скриха всичко: султана (перото) на шапката на Левски – златно; лъвче златно, калпак астраханен, далекоглед (изгубен през войната), тръбата (борузан), патрони, книжа, всичко За да не подозре никой, казал на Христо (мъжа на Величка, Гечо Хашната) да вземе 3-4 души приятели и да отиде с Левски, но тъй отдалеч, за да наблюдават пътя дали е чист от стражари и да види дали конят му е там. Отидоха до кръстопътя, до един хан на 3-4 километра от града (употребен след това от д-р Ораховац за изолиране на шаркови болни. Сега ханът е разрушен, останало само камък за вода). Там именно е кръстопътя на шосето за Севлиево и на пътя от Дръстени и лозята (за Драшан). Там стигнали, тъкмо когато Никола излизаше от Дръстени, Христо искал да се обърне, да му даде знак, но Левски не даде, Левски беше близо, взел си сбогом от тях с очи само и замина нагоре и се изгуби. Христо и другите се върнали в града. Това станало на 25 декемврий 1872 (Никола Цветков помни, че това било на 26.X). Заранта на 26 декември се научили, че Левски бил хванат. След арестуването на Левски всичко се умълча от комитета. Брат му Илия Луканов се бил върнал от Одеса, от Духовната семинария, и се условил в Ловеч за учител (1873–1874 год.). Христо [Поплуканов] бил малко настрана от комитета. От комитета почти нищо нямаше, знае, че като дойде Илия, почнал комитета да се реорганизира. 10. Кацев-Бурски за Христо Луканов, брат на Величка Хашнова, който единствен, заедно с нея, твърди, че е имало „лъжливи писма”, подпъхнати в портата на къщата им: “... Христо Луканов (брат на Величка и Марин), който не може да изтрайва, когато му се споменава името наред с хората, които последни са придружили Левски, та му призлява.” Кацев-Бурски (стр. 154) Мой коментар: В последните ми четири постинга съм изложил и цитирал изворов материал, който според мен, и без моите коментари, е достатъчен за всеки анализатор и изследовател да отсее фактите от измислиците и да си състави приблизително точна картина на онова, което се е случило между 25-27 декември 1872. Всичко е вътре в тези текстове, останалото са детайли.

Четирима са „евангелистите” записали Никола Цвятков – Димитър Пъшков, Христо Иванов-Големия, Захари Стоянов и д-р Параскев Стоянов – в хронологична последователност, както са изброени. Разликите в четирите версии са съществени, както и с показанията му пред следствената комисия в София и могат лесно да се забележат при внимателен прочит. Моето лично мнение е, че Цвятков не е бил толкова вътрешен и доверен човек на Левски, колкото Никола Сирков и Христо Латинеца, поради което той дори не е разбрал какво е зашито в самара на коня му, нито пък е знаел сутринта на 26 декември, че ще нощуват с Левски в хана на Латинеца, Левски му казва по пътя това; неговата задача е била на придружител и прикритие на Апостола, заради което отива в кръчмата на Добри Койнев /Малък Добри, същият е кръчмарят, наричан Дядо Добри/, който също е бил медникар като Никола и взема тескерето на Добри за Търново, за да го даде на Левски. Това тескере на Добри, което Николчо твърди, че Левски е погълнал по време на ареста, трябва да се знае, е заверено от Али Чауш същия ден, който няколко часа преди Никола Цвятков минава през същата кръчма, според очевидци цитирани в анкетата на Кацев-Бурски, а вероятно Али Чауш минава през същата кръчма и след срещата си с Левски и Николчо на връщане. Същият Добри Кръчмаря е посочен като предател на Левски от Каравелов за първи път във вестник „Независимост”, но не след дълго Каравелов подема името на поп Кръстьо. 1. Първият разказ е пред Димитър Пъшков в софийската тъмница: След откарването им в София, Н. Цветков бива затворен при Д. Пъшков в 4 отделение на затвора, а Левски затворен сам в казармата. Ето и неговия разказ, според както го записва Д. Пъшков. „Никола Цветков — пише Д. Пъшков, — както казах по-горе, беше затворен при мене. За улавянето на Левски ми разправи следущото: Никола Сирков с Левски бяха натуряли книжата на Левски в сламата на самара на коня на пайстрога ми. Сутринта на 26 декември 1872 год. Никола Цветков тръгнал от Дръстене от къщата на пайстрога ми с неговия кон, в самара на който бяха зашити книжата и тевтерчето на Левски, през Пчелинска стена из пътеката, като се наговорили с Левски да се срещнат на кръстопътя на Севлиевското шосе. А Левски в същото време тръгнал през Стратиш през шосето пеши, като пратил Христо Луканов с няколко момчета напред да проверят да няма някоя засада, наредена от турците, а Левски вървял след тях на няколко разкрача. Левски изминал опасните места по Севлиевското шосе благополучно и като се събрали на кръстопътя с Никола Цветков и се разделили с Христа, обаче Левски бил много неспокоен. Като се събрали на кръстопътя, Никола Цветков се качил на коня, а Левски тръгнал пеши и заминали по Севлиевското шосе. Като наближили „Пази мост”, Никола съгледал отдалеч един стражар на кон и обадил на Левски. Левски се отбил към лозята, къде чешмата се срещнали със стражаря, който запитал Никола къде отива и кой е другарят му. Никола казал, че не го познавал, сега го стигнал на пътя. Заптието запитал Левски кой е и за къде отива. Отивам, казал Левски, на лозето си, аз съм от Ловеч, да видя колко кола боклук са докарали кираджиите. Стражарят заминал по шосето къде Ловеч, а Левски из пътеката отишъл нагоре из лозята и стигнал Никола на шосето до самия гьол. Левски се качил на коня и по мръкнало стигнали в селото Къкрино и слезли на комитетското ханче при Христо Латинеца, комитетски човек и познат с Левски и Никола Цветков. Левски още вечерта поръчал на Христо Латинеца, като пропеят първи петли, да иде да намери кон за до Севлиево, и ще дойдеш с нас да ни покажеш пътеката за Севлиево, да не минаваме по шосето, защото постоянно стражари кръстосват по шосето. Като запели петлите, Христо Латинецът отишъл да търси кон за Левски. След излизането на Латинеца, минало се няколко време, потропали на външните врати на ханчето. Никола помислил, че се е върнал Христо Латинецът, и поискал да отиде да му отвори. В това време почукало се втори път по-силно и извикал на турски: „Отвори бе, ханджи”. Тогава Никола се връща при Левски и му казал: „Заградени сме от много стражари и познах по гласа вчерашния стражар, който ни срещна вчера на шосето. Левски грабва своя револвер и на Латинеца („Предаден съм, казал” — стоят думите на Левски в черновката на спомените на Д. Пъшков, б. на Д.Т.С.), като казал на Никола да каже, че го не познава. Левски излязъл през малките врата на яхъра на двора и отишъл към вратника на Денча, като мислил, че там няма никой. Без да отвори вратника, за да не скърца, прескочил го, гащите му се закачили на вратника и той, заедно с вратника, паднал по лицето си на земята. Там имало скрити трима стражари, които той в тъмнината не съгледал, които веднага го натиснали на земята. Левски ги отхвърля, става и стреля върху им и наранява едного от тях. Нараненият бил Бошнак Юсин Чауш. В тази шашарма тримата стражари извикали на другарите си: „Тичайте, че ще го изпуснем”. Всичките, около 12 души, с пушки стреляли в залп. Един куршум само ударил Левски над лявото ухо, а един стражар го ударил с тесака и му отрязал горната половина на ухото. В това време Никола бил в стаята, а вън всичко утихнало, помислил, че Левски е избягал и се успокоил. Прибрал всички неща на Левски и ги натрупал на леглото, гдето спал Левски. Стражарите почнали да блъскат вратата да им се отвори. Никола се престорил, че спи. В това време се връща Христо Латинецът. Турците го хващат, той казва, че е ханджията, потропал, Никола се обадил и отворил вратата. Влизат няколко стражари в ханчето, питат кой къде е спал. Никола показал на стражарите къде е спал непознатият и стражарите му прибрали нещата. След това довели непознатия гологлав, без пояс, с паднали гащи, вързани отзад ръце, потънал в кръв. Първоначално Никола не можал да го познае. Като го изправили, той извикал: „прощавайте, братя, и ти, мило Отечество, за теб аз отивам” . . . Едва тогава Никола по гласа познал, че е Левски. Стражарите накарали Никола да му вдигне и върже гащите. Левски качили на кола заедно с ранения стражар и други стражари, а Никола и Латинеца, вързали с едно въже, с ръцете отзад, и тръгнали. Като изминали от Къкрино едно значително разстояние, седнали да чакат колата с Левски. Като стигнала колата, Никола и Христо Латинеца качили на друга кола, а Левски останал с ранения стражар и тръгнали за Ловеч. По пътя Никола и Христо са бити със сопи до забравяне да кажат този ли е Левски, но те и двамата казвали, че не го познават. Като стигнали до Стратиш, вместо из шосето да влязат, слезли направо през баира пеша, минали реката Осъм през пешия мост и влезли в конака. Левски затворили в стаята на стражарите, а Никола и Христо затворили по отделно. Никола ми каза, че щом пристигнали, наскоро влезе поп Кръстю в конака и отиде направо в стаята при Левски. Никола, после из пътя, като отивали за София, Левски му казал, че поп Кръстю, като влязъл при него, попитал го: „Как стана тая работа?” Левски му отговорил: „Стана каквато стана, то се мина вече”. Каза ми Никола, че каймакаминът, след като се уверил от поп Кръстя, че заловеният е същият Левски, тогава чак телеграфирал в Търново на мютасерафина (окръжен управител) и последният е поискал Левски. Това Никола чул от ключаря на затвора, който разправил пред арестантите с голямо възхищение и радост, че е уловил главния комита.” [1] Тези свои трагични дни Никола Цветков Бакърджията споделя не само с Д. Пъшков, с когото е затворен в софийската тъмница, но по-късно ги споделя и с Д-р П. Стоянов [4], а тъй също и с Хр. Ив. Книговезеца [2]. Почти и на тримата разказва едно и също, с малко различие в казаното на Д-р П. Стоянов, а именно: Левски не му е казал за уговорената среща в Къкринското ханче с поп Кръстю. Вж. Д.Т.С., стр. 645. Из спомените на Д. Пъшков. 2. Никола Цвятков разказва пред Христо Иванов-Големия за втори път своята версия за случилото се. Тази версия няма да повтарям буквално, може да се намери в посочените под нея източници, в общи линии повтаря разказа пред Пъшков, с тази разлика, че вече поп Кръстьо е закован като предател с мотив присвоени комитетски пари. Трябва да се има предвид за този разказ – Големия, като организатор на бягството и роднина на всички замесени в прехвърлянето на Левски до Къкрина /Никола Сирков, Христо Латинеца, Никола Цвятков и Гечо Хашната/ и маршрута на Левски е изпитвал отговорност за залавянето на Левски. Преди Освобождението той идва в Ловеч провежда собствено разследване на случая, като се пише от различни автори, че искал да накаже „виновна жена”, което не изпълнява, а от други се пише, че през 1877 при навлизането на руските войски, убива хекимина, подозиран, че е отровил Сирков. За това, разбира се, няма документи, официалната версия за смъртта на Никола Сирков е „заболял от чума”, така е вписан в османските регистри, смъртта му е скоропостижна, буквално за три дни той издъхва мъчително. Другият му братовчед, мъжът на Величка, Гечо Хашната е убит по време на клането в Ловеч при повторното му превземане от турците в Руско-Турската война. Новият елемент в нея е, че Н. Цвятков уточнява в спомените си пред Христо Иванов-Големия, как поп Кръстю изразходвал 15 000 гроша, за да преправи къщата, която купил от турчина Идрис Чаръкчи с парите, присвоени от комитетската каса....... (Христо Иванов Големия, "Левски в спомените на съвременниците си", събрал Ст. Каракостов, 1973, стр. 307). Вж. Хр. Иванов. „Спомени”. А.Н.Б. II. В. п. 10. № 1021. 3. Никола Цвятков според биографичната книга за Левски на З. Стоянов: Легнали тѣ втори пѫть, но Николчо не заспалъ вече. После два часа Христо излѣзълъ отъ хана и отишелъ да обади на домашнитѣ си, че на другия день ще отсѫтствува отъ хана, а ако пита нѣкой, да кажели, че е отишелъ за свине по близкитѣ села. Левски не станалъ въ това време; той казалъ само на Христа Цоневъ „по-скоро” и дръпналъ ямурлука презъ главата си. Външнитѣ врата на хана скрипнали и Христо Цоневъ излѣзълъ. Десетина минути следъ неговото заминаване сѫщата тая врата така силно се хлопнала, щото цѣлото здание се залюлѣло чакъ отъ основата. Левски и Николчо трепнали отъ най-напредъ, но после се успокоили, като помислили, че Христо Цоневъ може да се е завърналъ, и Николчо отишълъ да му отвори. Докато той тури рѫка на дебелата дървена ключалка, грубиятъ и разтреперанъ гласъ на едного отъ гоститѣ му отворилъ очитѣ: — Ачъ капуи, бре ханджи (отвори вратата)! — изревалъ той. Николчо ималъ смѣлостьта да познае въ тия думи гласа на онова сѫщото заптие, което питаше Левски презъ деня въ лозята „кой си и кѫде отивашъ?” За да се увѣри по-добре въ качеството и количеството на нощнитѣ гости, турилъ си окото на една дупка и погледналъ навънъ. Що да види, Боже мой? Синджиръ заптии се групирали около хана, съ запрегнати пушки въ рѫцетѣ, съ натъкнати байонети, пристѫпвали предпазливо, съ поемането на душата си, къмъ стенитѣ на сградата, която криела тѣхния осемьгодишенъ заклетъ врагъ Василя Левски Дякона, гордостьта и славата на злощастна България! — Предателство, бай Василе, заптии настѫпватъ, познахъ едного по гласа! Ставай, бай Василе! Цѣлиятъ ханъ е заобиколенъ отъ щикове!... — пришъпналъ Николчо на нашия херой, безъ да се обади на заптието. Да се върнемъ пакъ въ ханчето. Когато Николчо отворилъ вратата на Левски бързо се върналъ пакъ на леглото си, наметналъ ямурлука си и се присторилъ, че спи. Чулъ той всичко, що станало навънъ, но вѣрвалъ, че Левски е сполучилъ да избѣга, защото заптиитѣ се замаяли твърде много. тори пѫть се похлопало на вратата на хана, сега още по-силно. Но нашъ Николчо спи сдокойно подъ ямурлука. — Чупете, сѣчете, палете! — викали гърлеститѣ онбашии и ритали съ краката си вратата и стенитѣ на хана. Чакъ когато извикалъ Христо Цоневъ, който билъ хванатъ вече навънъ, тогава едвамъ Николчо станалъ да отвори вратата. Около петь-шесть заптии, съ щикове въ рѫцетѣ, го посрещнали на вратата и го взели наоколо си. — Азъ помислихъ, че това лице е нѣкой селянинъ, заловенъ отъ заптиитѣ около хана, — говори Николчо. — Но като доближиха свѣщьта до непознатия, що да видишъ!? Той билъ Левски! Познахъ го само по дрехитѣ, защото цѣлото му лице бѣ облѣно съ алена кръвь, косата му и драхитѣ му — така силно омацани и отъркаляни съ снѣга. Не си вдигаше той главата да погледне нѣкого отъ присѫтствуващитѣ. Рѫцетѣ му бѣха извити и вързани отзадъ съ пояса му, гащитѣ му — развързани и ухото повиснало надъ страната! И въ това ужасно положение нашиятъ херой не забравилъ слабитѣ и беззащитни свои братя. Той намѣрилъ време да каже на Христо Цоневъ, да се не боятъ отъ нищо, а само да отказватъ, защото той ще вземе отгоре си всичката вина. Въобще, заптиитѣ се отнесли твърде благородно съ Левски. Ни бой, ни псувни, ни други безобразия — нѣща обикновени въ подобни случаи — не били употрѣбени. Това сѫщото се повтори и въ други градове, както ще се види по-надолу. Мнозина твърдятъ, че хероятъ е претърпѣлъ нечувани мѫки, но това сѫ патриотически прибавки. Сами заптиитѣ вързали главата на Левски, т. е. раната му, преди да тръгнатъ за Ловечъ. 4. Последният разказ на Никола Цвятков е записан от д-р Параскев Стоянов, според изследователите по-безпристрастният, защото Стоянов няма нищо общо със случилото се и дистанцията на времето е поизличила зависимостите) Никола Цветков Казанджията, женен за Мария Николовица, бивша жена на Николчо Сирков от Ловеч. Той бил комшия на Николчо Сирков и виждал всичко, какво се вършело в това скривалище на Левски. Бил тогава на 20 години. В събранията на комитета не е бил викан, но е знаел всичко. Знаел, че Левски е идвал там, знаел за него чрез Н. Сирков, виждал е често Левски у Сиркови. В къщата на Сиркова се държали писма, 3 пушки игленки, пратени като мостра, за да си избере комитета от тях, пратени чрез Влашко. В. Левски дошъл през 1869 г.; помни, че щели да вземат една тяхна къща за комитета, уж за шекерджийница, но не я взели и се прехвърлили в къщата на дядо Ивана, за да се крият хората и Левски. Въобще каквото е ставало в комитета, всичко знаел. Левски, като убил момчето Стоенчо, бил с Вутю Ветев от с. Видраре. След убийството Левски избягал, сетне ходил за риба на Осъм и почти по гащи се върнал в Ловеч у Величкини. Левски изпратил момчето на Величка (Никола?) заедно с Мария (жена на Никола Сирков) да отидат на мястото, дето бил Вутю да приберат из Кайрака скритото му оръжие (кама и револвер) и да го дадат на Левски. Те сторили успешно това. За дякон Паисия знае, че бил убит от комитета, защото шпионирал. Д. Общи го убил против волята на комитета. Николчо Сирков го помолил да отиде с коня си (на пастрока му Иван... баща на Петко Иванов Касапина), за да отидат заедно с Левски в Търново уж като негов кираджия. Това било на 26 декември 1872 год., на втория ден на Коледа. Той отишъл с кон през Дръстена до кръстопътя по севлиевското шосе (старото) и видял Хр. Луканов и десетина момчета, които играели уж на топчета, но всъщност наблюдавали дали пътят е чист (Христо Луканов бил млад на 18 год.). Н[икола] карал с кончето малко по шосето и настигнал Левски. Никола възседнал коня, а Левски вървял пеш до коня. Като стигнали до местността Пазимоста, видели турски жандари на кон на 200-300 крачки от тях. Той съобщил това на Левски (облечен в турски дрехи от ален шаек) и Левски се отбил от пътя на страна къде чешмата. Един жандар попитал Николча, къде отива. Той му отговорил, че за Търново, попитал го и за другия човек (Левски) накъде отива. Николчо отговорил, че не знае. Заптиетата запитали и Левски: „Кой си ти?“ Левски отговорил, че отивал на лозето си да види колко товара боклук да стовари на лозето. Левски казал: „Аз те познавам, ти не ме ли познаваш? От Ловеч съм.“ Стражарят си отиде към Ловеч. Левски вървял по пътеката из лозята и настигнал Николча на шосето до гьола. Левски се качил на коня на Николча, Левски имал у себе си само един револвер с шест патрона. Вечерта стигнали по мръкнало къде шест часа в село Какрина и кондисали в ханчето. Ханчето, комитетското, е онова в селото, а не онова на шосето, което било на Вълчо Сарев от Ловеч. Комитетският хан го държал Христо Цонев Латинеца, член от комитета. В този ден Христо Латиница бил и той в Ловеч, но те го пратили напред, за да бъде в ханчето, дето ще нощуват. Стигнали, Левски слязъл от коня и влязъл в ханчето. Това ханче още стояло в с. Какрина, на 2-3 километра от пътя. Левски по пътя не му казал, че отива в Какрина, за да се срещне с поп Кръстя, това не било вярно. Левски искал да бяга за Търново и оттам за Влашко, понеже се боял някой от по-слабите да не го издаде. Отивал за Влашко, за да го забравела малко полицията, и пак щял да се върне. В хана имало гости българи. Един от тях питал Христа за Левски: „Кой е тоз?“» Христо му отговорил, че бил Христо, дядо Иванова син, Крачула (на Петко касапина брат). Оказа се, че същинският Христо Иванов бил кръстника на този селянин, и той тогава влязъл в одаята, дето били Левски и Николчо, и запитал Левски: „Ти ли си бре, Христо?“ Левски му отговорил: „Аз съм.“ Селянинът отговорил: „Променил си се, не можах да те позная; нали си ми кръщавал децата?“ Левски се сетил, че дума става за Хр. Крачула и му отговорил: „Аслъ съм се изменил, като съм ходил толкова години по Сърбия!“ Левски си намерил работа и излязъл навън, като казал на селянина, за да се отърие от него: „Утре ще се видим!“ Николчо и той излязъл навън и с Левски гледали месечината. Тя била пълна (пълнолуние) и около нея – голям кръг светлина като харман. Левски обяснил на Николча, че това било знак „за дъжд“ (?). Селяните си излезли и в хана останали Левски, Николчо и Христо Латинеца, вечеряли наедно, поприказвали и си казали да станат рано, преди съмнувание. Христо щял да дойде с тях, за да ударят през преки и скрити пътеки, познати само нему, за да избягват шосето, на което постоянно сновели жандари, за да не минат през Севлиево. Левски казал, че имал малко работа в Севлиево, но че сега не му е време там да ходи. За поп Кръстя не се е говорило, нито Николчо е забелязал Левски да чака някого. Легнали си къде 3 – 3 1/2 [часа] по турски (9 – 9 1/2). Както са спели, Николчо сънувал един сън: „Като че си бях в бащината къща в Ловеч, а от тавана висели навързаници от мамули, които не му давали да излезе из стаята. В това време едно турче влязло в къщи и Николчо се спуснал да го бие, но той избягъл през комшулука (малка врата) и Николчо се събудил.“ Щом се събудил, почнал да буди Левски да тръгнат. Те станали и гледали часовника, било 6 часа по турски (12 с. по европейски). Левски казал, че било рано, и си легнали и двамата. На Николчо не му се лежало вече, той станал, запалил печката, извадил си кокоше месо да яде и вино да пие, докато стане време за ставане. Чакал два часа и пак събудил Левски. Станали тогава и той, и Христо. Христо казал, че ще отиде да стори хабер на комшиите роднини, че баща му ще дойде на хана и ако попита за мен, да му кажат, „че съм по селата да си купя свиня и че ще се върна пак сутре“. Христо излязъл, Николчо заключил вратата и си влязъл в стаята при Левски. Левски си разпасал пояса, за да излезе навън по нужда, в яхъра. Като се върнал, тъкмо си опасвал пояса и се потропало на вратата. Николчо помислил, че е Христо, и отворил вратата на одаята; докато да иде до външната врата, силно се ударило по нея и някой извикал: „Ач капу бе ханджи!“ (Отвори вратата, ханджио). Н[иколчо] познал гласа на заптието, което срещнали на шосето през деня, върнал се при Левски попитал: „Отде ги позна?“ Н[иколчо] му обади, Левски тогава на две на три се препасал, взел и му казал: „Заградени сме, има много жандари (по глъчката им познал).“ Левски го револвера и оня на Христа и с двата револвера в ръцете заповяда на Николчо да отвори малките врата за през яхъра, които излизали към двора на Денча. Н[иколчо] отворил, Левски излязъл в двора, видял, че няма стражара, опътил се към двора през яхъра и отишъл къде вратника на Денча, като мислел, че няма никого. Без да отвори вратника, за да не скърца, Левски поискал да прескочи плета, но гащите му (набързо обути) се закачили о него и Левски паднал по лицето си. Зад дувара имало скрити трима стражари. Те се нахвърлили върху падналия Левски и го притиснали о земята. Но Левски със сила се изтърсил от тях, станал, взел револвера и стрелял върху стражарите и наранил в пръста едина от тях (Исин Бошнак). В тази гюрултия те извикали: „Юруп бре!“ и стражарите вън (15-16 с пушки с по 16 патрона) изстреляли един залп към борящите се. Един само куршум ударил Левски над лявото ухо и му одраскал кожата. Едина от стражарите с ножа си ударил Левски по главата и с това му отрязал отчасти ухото и горната му половина увисна надолу. (Това всичко Николчо разказа само по отчасти виденото, но повече от по-сетнешните разкази на самия Левски по пътя и |в] затвора.) В това време Николчо бил в одаята и като престанали гърмежите и нямало вече шум, помислил, че Левски е успял да избяга, и почнал да мисли как да излъже турците. Набързо взел някои работи на Левски из дисагите (ризи, ботуши, чепици, антерия) и ги турил па леглото му. Жандарите пак се върнали и почнали да чукат и дават зор да отвори. Н[иколчо] се направил на заспал, чул, че викат за балтия, за да счупят вратата. В това време Христо се връща и турците го хващат. Той им казал, че е ханджията и че ходил в селото по работа. Хр[исто] идва тогава до прозореца и извика на Николчо да отвори. Този се събужда и отваря. Н[иколчо] вижда тогава да се втурнат в кръчмата 4-5 заптиета с щиковете напред. Н[иколчо] им светил cъc свещ при отварянето, те го питали дали има някой вътре. Н[иколчо] им отговорил, че имаше един, който спал заедно с тях, и че други нямало. Влезли заптиета и тършували из кръчмата и стаята, разтърсили навсякъде, питали кои им бяха ятаците (леглата) и той им показва своя, оня на Христа и на човека, който преспал при тях и е отишъл не знае накъде. Заптиетата пипали собата (печката) – още топла, и из одаята влезли всички в кръчмата. Там беше вече старшията (чауш) на заптиетата катил Хусу чауш. Той го попитал същото и изкомандува: „Я доведете оная свиня!“ Н[иколчо] и Хр[исто] видели тогава как 4-5 души стражари водят едии човек гологлав, разпасан и с паднали гащи, с ръце вързани отзад, цял облян в кръв. Николчо не можа да го познае изведнъж. Като го изправиха до стената, човекът извикал: „Прощавайте братя, и ти, мило отечество, за теб отивам!“ Чаушинът му извика: „Ний ще те простим.“ Н[иколчо] познал Левски, който се помоли да го опашат, и чаушинът прати Н[иколчо], като му заповяда: „Иди опаши оная свиня!“ Н[иколчо] му вдигна и опаса гащите и направи на Л[евски] знак да мълчи. Чаушинът прати в село за кола. Левски го качили на една каруца и ранения от него стражар и още 4-5 души стражари, а Н[иколча] и Хр[исто] ги вързали наедно с едно въже с ръце, вързани отзад. Н[иколчо] казва, че когато в одаята Левски си разпасвал гащите, оставил на земята една кърпа с вързани в нея 50 гроша и малко отрова в една хартия, но ги видял и ги взел и скрил в пояса си, когато ги арестували. Когато сетне излезли из селото и седнали да чакат колата, Н[иколчо] отворил кърпата, извадил парите, а отровата хвърлил. С колата излезли на севлиевското шосе, там гътнали Н[иколчо] в един трап и почнали да го бият с тояги. Един седнал на главата, друг на краката му и отстрани по един с тояги го били, за да изкаже. Николчо казал, че нищо не знае. Човекът не познавал. Били го, докато изгубил съзнание. Все го питали: „Тоз, уловения, Левски ли е?“ Но Н[иколчо] все казвал, че не го познавал. Тръгнали към Ловеч и спрели на шосето (на мястото, където е сега „черния руски паметник“) и оттам ги заведоха надолу, право надолу. Там над Осъма имало мост от диреци (за към табакчиите) само да не [ги] прекарат през града, а направо към затвора. Н[иколчо] мисли, че така бил подучил поп Кръстьо, да не би да ги убият, да не издадат (заптиите вероятно – б[ел.] моя). Трима-четирима стражари взеха Левски и надолу, както казахме, го закарали в конака, който бе там до Осъма. Левски заведоха в заптийската одая, а Николча и Христа – в „Тумрука“; в „Парцала“ (друг затвор) не им увили синджири, за да ги изкарат пред каймакамина. В „Тумрука“ като били, на ранина заранта дошъл поп Кръстю и отишъл направо в одаята при Левски. От Левски после Николчо узнал, че поп Кръстьо, като влязъл при него, го попитал: „Как стана тази работа?“ Левски отговорил: „Стана, каквото стана, то се мина вече!“ Изкараха ги и тримата пред каймакамина. Този ги попитал кой откъде е. Левски отговорил, че е търговец на пашкули, че нощувал в хана и живеел във Влашко. Н[иколчо] и Хр[исто] казали, че са ловчалии. Каймакамина извади един портрет на Левски в европейски дрехи и го попита самия него: „Познаваш ли го?“ Л[евски] кимна с глава и отговори: „Не го познавам!“ Същият попита същото и Н[иколча] и Хр[иста] и те казали, че не го познават. След това ги върнали в същите хапусане (затвори), в които си бяха по-рано. Николчо не помни дали преспаха в Ловеч (жена му казва, че не). Привечерю къде 2 1/2 [ч.] по турски чули движение в конака, махнали синджирите от врата на Н[иколча] и Хр[иста] и ги изкараха отвън в кафе-одъра (дето правеха кафето на жандарите). Там стояха около половин час. Н[иколчо] каза на Хр[иста] да не обажда нищо, даже ако ги мъчат. Изкараха ги вън от конака, на пътя, и на две талиги (в едната Левски и двама жандари, в другата – Н[иколчо] и Хр[исто] и един стражар) потеглили така за Търново, около тях на кон 20 стражара ги придружавали. Вървели много бърже, стигнали зад Кална Кория (къде Ново село) и стигнали в Търново къде три часа заранта, по турски. В Търново, на Марнополе, отсам фабриките, излязла една войска от 200 конни стражари, чакаха две шеркета, празни, на които качили арестуваните и така влезли в града. В конака турили Левски в една стая, другите – в друга стражарска стая. Скоро ги извикали и тримата пред пашата, пред мезлика (мезлиша – градския съвет). В мезлиша имало като членове трима турци и двама българи. Най-напред извикали Левски и го разпитали; но той никак не се признавал, че е Левски. Той все казвал, че бил 32-годишен и че бил търговец. Пашата му казал, че знаели всичко вече и че по-добре било да си признаят всичко и кажат истината. След него викали Николча, разпитали го, кой е, отгде е. Той казал, че е от Ловеч, че имал баща пайструх, че е на 22 години. Пашата го увещавал да каже и му обещал, ако каже кой е този (Левски), щели да го пуснат. Н[иколчо] каза, че за пръв път го виждал и че с този човек (Левски) се видял за пръв път из пътя за Какрина и му казал, че отива за Търново, че пътували заедно и че в Какринското ханче ги хванали и арестували и прочее. Вайкал се, че по-добре да му отсече главата, как щял да се връща в Ловеч след такъв срам и прочее. Викаха Христа, той също отказал и разправил, че Николчо му бил сродник и че дошли двамата (с Левски) в неговия хан. След тоз ръзпит ги върнали, но тоз път вече в затвора в две отделни стаи (Л[евски] в едната отделно). По икиндия пак извикали Васила (Л[евски]), но само него при пашата. Сега при пашата бил българина Карагьозов, ааза (член съветник) - при меджлиса, и го разпитали надълго и широко. Кар[агьозов] все убеждавал Левски да каже по-добре истината, че е по-добре. Показали му портрета и че всички го познавали. Левски най-сетне се изказал и се признал, че е Левски, и казал на пашата, че не е бунтовник, но народен човек, и че през тази пролет се канел сам да отиде при султана и от името на българския народ да му разкаже за мъките му и за положението на България и на Турция, че чужденците всичко взели в ръцете си: железници, училища, поща и прочее. Попитаха го кои му били другарите. Л[евски] отговорил: „Целият български народ ми е другар. С всичкия народ съм работил и никого не познавам.“ Тогава пратиха Левски в затвора при другите двама другари. В същата стая имало 20-30 души катили (осъдени вече). Един старши стражар дошъл с тях и им направил място и казал на катилите да ги оставят на мира. На мръкване един стражар им донесъл по една тепсия ястията и им казал, [че] пашата ги черпел с ястие. Васил не бил ял от три дни хляб и не смеел да яде, да не би да го отровят. Н[иколчо] го попита защо не яде и му каза да не се бои – турците няма защо да го тровят, те го вардят да узнаят от него всичко. Действително в Ловеч повикали един лекар Емироолу да превърже и зашие ухото на Левски. В Търново друг лекар българин (д-р Берон?) повикали да го превърже, така че да не се бои, че щели да го отровят. Левски седнал тогава при тях и се нахранили и тримата. Л[евски] благодарил на Николчо, че не обадил нищо за Ловеч и че казал, че на пътеката далеч от града се срещнали, и с това го избави да не дава обяснения за Ловеч. На заранта с файтон ги изпратили за София без железа на ръцете както им бе обещал пашата. Тримата със свободни ръце се качили на един файтон, дали им хляб и вода за път. Около файтона 20-30 души конни стражари (заптиета). Щом излезли към лозята, им туриха железата на ръцете: лявата ръка на Левски с дясната ръка на Николча в един билязик (желязо), а насреща Христо с един билязик отделно от тях. Стигнали вечерта в Севлиево, спали в затвора, пак вързани. Идущата заран ги закарали за Ловеч със същите стражари с един добър мюлязимин (подстариш). Като минали през Севлиево, видели 2-3 момчета познати, които Левски показа като „наши“. Било празник, по обед. Левски казал: „Днес е свети Васил, поднови се нов Васил.“ На икиндия били в Ловеч и пак ги затвориха отделно. След два часа със същия файтон потеглили за Плевен. Стигнали посред нощ и спали наедно в затвора. Един мюлязимин ги псувал много. Дошъл доктор да му превърже раната. Нахранили ги и ги качили на бричка с яйове. Било много студено, пуснали пердетата на бричката, за да не ги виждали хората, но те тримата се радвали, че им прави завет и не ги духа вятърът. Левски бил облечен в едно джубенце и антерия, с потури с късо дъно (бир бучук гьотлии) и по чорапи без пантофи. Оттам с 40-50 души помаци башибозуци потеглили за Луковит. Там ги завели в една българска къща и ги нахранили добре, с каквото останало от мюлязимина, който ял малко и си измил ръцете (другите останали гладни) и преместили софрата пред тримата арестувани, които се нахранили хубаво. Из пътя Левски разправил за всичко на Николча. Николчо сигурно твърди, че в хана Левски не изгорил никакви книжа. Книжата били скрити вътре в самара на коня и турците не забелязали коня. Н[иколчо] сетне, кога се върнал в Ловеч, узнал, че конят, като стоял три дни в Какрина и гладен със самара под корема си, и го завели в Ловеч като кон „йова“ на комитите и го пуснали в Ловеч край града да пасе. Тогава пайструха на Николча дал пари на турчина, от който преди малко време го бил купил, да каже, че този кон бил продаден и принадлежал на дядо Ивана (пайструха), и тоз си прибрал коня, без да знае какво се криело в самара. Чак когато Николчо се върнал от София в Ловеч, успял в затвора да каже на майка си да каже на Никола Сирков (който беше скрил тия книжа в сламата на самара) да си прибере самара. Сетне Николчо и жена му са пазили тия книжа, печата и всичко до 1901 г., когато аз ги прибрах в читалището „Наука“ в Ловеч. Левски казал на Николчо, че в Какрина заптиетата му ограбили кимера (кисия, която се крие в пазвата) и че в него имало 4500 гроша пари, от които 3000 били комитетски: от Ловеч – пари за оръжия, а че 1500 гроша били за него (Левски) за харч. За книжата се съгласили из пътя да кажат, че Левски тайно от тях е скрил книжата в самара на коня. Левски заръчал из пътя да кажат на Никола Сирков, ако книжата са спасени, да ги изпратят в Букурещ на Любен Каравелова. Казал му още: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знае; а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко. Ще се потурча даже (казал Левски) само да остана жив и пак да работя!“ За поп Кръстя Левски е говорил това, което писах досега, и че те заедно с Левски даже не се съмнявали, че поп Кръстю ги е предал. Левски из пътя им казал: „Нашата работа се поосуети малко, се позабави, но пак ще се поднови скоро, тя само закппя на няколко време!“ Левски от нараняването не можел да чува с лявото ухо, понеже било вързано. Вечерта им турили на краката „конски букаи“ освен прангите, които носели по-отрано. Николча и Левски вързали за по един крак (левия на Левски с десния на Николча) и така спали двойно обковани. На заранта потеглили за Орхание, където стигнали късно през нощта. Там ги чакали с две шеркета (файтони) 200-300 конни стражари. В конака ги извикал каймакамина в стаята си да се постоплят малко. Той се отнесъл много човешки с тях, дал им кафе и цигари (Левски не пушеше, ракия и вино не пиеше), дал им кафе, чай, сладки работи и отворил въпрос на Василя за един добър ат, който той имал, и го попита: „Видях те с него, какво го направи?“ Левски му отговори: „Минало то вече.“ В Орхание след два часа качиха Левски в едната кола, Н[иколчо] и Хр[исто] – в другата и карали толкова бърже, че за 5 часа стигнали в София в тъмни зори. Н[иколчо] и Хр[исто] турили в жандарската стая, а за Левски не знае къде. На съмнуване ги завели в казармата в по една отделна стая тримата. Стаите – през една, една до друга. Там стояли 11 дни, без да ги изпитват. През това време викали Левски (от стражарите научили това) на очна ставка с Д. Общи и че Левски го заплюл. Там ги фотографирали поотделно в двора. На Николчо се мъчили много да му отковат прангата, да го фотографират без пранга, по циганинът ковач не можал и го „извадили на портрет“ с един солдатин. Фотографинът знаел български. След 11 дни изкарали Николча пред комисията, която ги съдела (извънредна комисия, както по-рано казахме) един по един. Там имало чужди консули в залата. Н[иколчо] казал, че знае турски, и им разправил всичко, както разправил в Търново. Пашата го попитал за Марин Поплуканов. Н[иколчо] отговорил, че го познава като занаятчия. Пашата му казал, че уж М. Луканов му обадил, че бил дал на Николча един револвер, но Н[иколчо] отрекъл това и го върнали в друга стая вече при другите, при осъдените от обира на пощата – Общи и други катили, осъдени вече. Христо потвърдил същото пред комисията. Него турили в друг „кауш“ (стая), в който били Марин Поплуканов и Пъшков. Луканов успял да пошепне на Николча да не обажда нищо. Там Н[иколчо] се научил от Георги Стойков (от Извор), че и той издал всичко и другите от Тетевен и Гложене също, понеже Димитър Общи ги излъгал да кажат всичко, за да се отвори въпрос за комитетската сила и прочее. Имало едно момче Гавраил (осъден на заточение в Диарбекир) от Орхание, който му разправил, че обирът на пощата бил издаден от една жена, на която обадил мъжът й, пиян. След 15-16 дни (всичко 25 дни от Какрина до София и седенето там) ги викнаха пак, върнали на Николча 250 гроша негови пари, на Христа – 2500 гроша негови пари. Там били и парите на Левски в злато и юзбашията им казал, че на заранта ще вървят. На заранта извадили първен онези, които щели да отидат за Цариград. Н[иколчо] и Хр[иста] бяха забравили, но юзбашията ги видял и ги освободил. Коне не можали да намерят и тръгнали пеш по икиндия и двамата с един жандар. В близкото село намерили три коня и през Орхание, Турски Извор, за три дни стигнаха в Ловеч. В Ловеч каймакаминът го нямало, имало един проклет юзбашия Хаджи юзбаши, който не ги пущал при всичко, че в книжата пишело да ги пуснат. Задържали ги в затвора „Парцалхапусана“. Там нямало българи, но катили осъдени. Държали ги затворени от Ивановден до Великден и чак тогава ги пуснали. Хаджи юзбаши ги разпитал няколко пъти, той знаел за много тайни работи. Освободили ги. Христаки Хаджиславов чорбаджи е помолил да пуснат Николча, който нямал гарант. Една неделя по-рано Христа пуснали под гаранция (кяфилин). Николчо се бил разболял от треска, лекувал го един доктор полски. Така ги освободили за светлите празници с гаранцията на Христаки. Николча го повикал преди освобождението му един шпионин (арменец [или] грък) и го заставил да му обещае, че всичко, каквото узнае, ще му каже, дал му даже подпис за това. И така, на връх Великден освободиха скромния и добрия Никола Цветков - Казанджи! (От стражарите, които ги арестували, Н[иколчо] узнал, че Левски [в Какрина] си изял тескерето. Тескерето, казва Николчо, му бе извадил Малчев, Добре Койнов от Дръстени за пътуване за Търново.) Д-р П. Стоянов. „Ловеч и Ловчанско”, кн. IV.

16.5.1901. Баба Мария Николчевица, жена на Никола Цветков, родена Тодорова, родом от Ловеч, на 60 години, бивша жена на Николча Сиркова, записана от д-р Параскев Стоянов. Тя разправя, че Левски идвал веднъж да наеме къща наблизо (на пайструка на Никола Цветков) уж за шекерджийница (сетне узнала за какво, Левски също им го казал). В къщата на Н. Сирков комитетът не се е събирал. Левски вардеше тая къща да си я има за тежки времена. За комитетска къща взели под кирия чрез Христо Цонев една къща в Дръстени – къщата на Иванчо Радиля, сега вече съборена. В тази къща кондксвали хора отвсякъде. Левски по-често е живял у Никола Сирков. В къщата имало отдавна скривалище такова, че можели да се скрият трима души, влизаше се в него през тавана. Там се вардели книжата, пушките били скрити в отлукуна (дето е сеното). Най-много идвали в къщи: Иван Драсов, Марин Поплукансв, Тодор Драсов, Тюфекчиев. И други момци идвали, но Левски се сърдел, да не идвали така. В къщи имало цяла стая като печатница, печатали книги. Левски по цели дни пишел писма. Никола Сирков излизал с Левски по къра; веднаж Л[евски] го изпратил до Дунава, когато отивал за Букурещ. Отсред Дунава, в каика, Левски му извикал: „Много здраве на Кьороолу“ (сиреч турците). Комшиите, които го виждали в дюкяна (Никола Сирков бил механджия), все ги лъгали по нещо. Левски беше се запознал с тях чрез Христаки Иванов Крачула. Левски все се криеше, срещу стаята му беше поле. Левски стоял горе-долу две зими и едно лято (1870-1871). Често идвал все Дико от село Дарманци (който умря в заточение в Диарбекир след издаването на Д. Общи). Димитър Общи не е идвал никога у Сиркови. След убийството на Стоенча (момчето) Левски избягъл в лозята в Кайрака, се съблякъл по долни дрехи край Осъма, уж че лови риба, и се върна у Величкини с товар трева. Никола, момчето на Величкини, отишло в Кайрака и донесло дрехите на Левски. След улавянето на Левски Сиркова не безпокоили. От Света Богородица до Коледа къщата на Сиркова била заградена, това след убиването на момчето Стоенчо. След убийството, както казахме, Левски след лозята се скри у Величкини и на заранта дойде у Никола Сиркова. Той прати баба Мария в Кайрака в лозята и тя отишла с измикярина в Кайрака уж да търсят бурени. Той я натовари да му донесе, дрехите, камата и револвера. Мария опасала чалмата, дрехите ги скрила под роклята, в дрехите като бохча прибрала всичко и се върнала в къщи при Левски, из горния път през Дръстена, през дядо Добри. Величка дошла след два дни да каже, че ще заградят къщата на Сиркова и Васил (Левски) да излезе. Той избягал, Сиркови скрили всичко. На третия ден след Богородица (19 август) чак заградили; но Л[евски] през това време пак дошъл и излязъл после с Никола Сирков за Тетевен. Това било в понеделник, Мария разтребила добре и във вторник зараню къщата била заградена от много (около 100) стражари и затворници отвън; влезли в стаята, дето знаели, че се крие обикновено Левски (вероятно поп Кръстю, казва баба Мария, обадил, той идвал в тази къща), бастисали къщата, но не намерили нищо. Трите пушки, изпратени за мостра, били в лукумата под сеното със саблята, с куршумите и пр. Турците вървели по тях, но не ги намерили, даже кондака на една се зърнал, но те не го видели. Търсили и у Никола Цветков и вече заградили къщата, т. е. тайно я вардели отдалеч. Левски вече не дошъл, само довели коня му един път. След арестуването на Левски тефтерите, които Никола [Сирков] прибра от самарите с Христо Малкия „Бунето“ от Търново (умрял вече), ги прибрали в Търново и ги изгорили. В същата година – 9 месеца след обесването на Левски – мъжът й Никола [Сирков] умря, той се бе уплашил, като видял как Васила, Христа и Николча ги прекарали вързани през Ловеч, уплашил се и умрял от силна диария, после сюрдисало го черно, повърнал черно и умрял за три дни. От Левски останала формата от ален плат с бели гайтани като на конвоя (като румънските конници „кълъраш“ – „calarasi“ – бел. моя). Също и калцуни, шуба и други неща; но всичко се изгубило и било ограбено през войната, когато башибозука грабел града. Книжата и други неща останали, но в друго скривалище, някои писма и книжа ги изяли мишките, а някои в газено тенеке останаха и досега. Някои от тях Христо ги изгорил, а останало само каквото ми показа на мен и аз ги видях и прибрах в музея на читалището в Ловеч. Печата го взе Гечо Сирков (сега бил у бившия министър В. Радославов) – (тоз Гечо не бил от комитета). Мария се оженила за Никола Цветков в 1874 год. и се прибрала със своята дъщеря при него. От нея и особено от Николча Цветков узнах следното за Христо Иванов Крачула из Търново. След нападението (въстанието?) от Стара Загора той избягъл в Румъния и се върнал две недели преди въстанието. Писал на Никола Цветков да прати човек да дойдат тук. Гечо Сирков обещал, но не отишъл и след 2-3 дни Николчо получил писмо от Христака [sic], че е минал през селото Турчетата и отивал за с. Ново село. Там взел участие във въстанието. Като ги разбиха и разпръснаха, Христо дошъл предрешен като селянин и се скрил у Никола Цветков (Христо и Никола били братя от един баща и две майки, Никола доведен, Христо заварен, също с Петко Иванов касапина). Крил се от април до септемврий, сетне го видя една жена – и той се скри у Величкини и до идването на русите се е крил ту у Величкини, ту у Цветкова, всичко 14 месеца се е крил. Когато дошли турците в Ловеч след избягването на русите, като не успял да избяга, се скрил с Христо Маджара в скривалището у Величкини. Това Николчо [Цветков] го знаел от самия Христо Крачула. Тогава влезли в къщата 5-6 души аскери и башибозуци. Единият от тях видял дупката на скривалището и напипал оръжие там и извикал, че имало там оръжие, и се спуснали всички и с големи камъни, дърва, почнаха да удрят дувара и да го събарят. Зидът се съборил върху тях и в това време Христо казал на Маджара да бягат; но той не рачил и Хр[исто] избягъл сам из вратата към стаята в къщи, но в стаята имало един аскерин, който почнал да се бори с Христа. Тоз го съборил на земята и избягъл в махалата и се скрил под един лин за грозде (постав). Имал със себе си само револвер. Маджара хванали, той обадил, че избягалият бил комита, взели Маджара и го завели при пашата в града, на „Червен бряг“ (къде сегашния разсадник). Връщат го пак при същата къща. М[аджара?] викал за Христа всъде, но Христо не излязъл и тогава аскерите съсекли Маджара на парчета. Христо, скрит под лина, чул всичко това. Една бабичка дошла и търсела нещо наблизо до скривалището му, намерила револвера и го взела. Една друга жена (Мида) го хранела няколко дена. След 20 дни Хр[исто] избягъл в Севлиево, оттам избягъл в Търново, после с няколко другари доброволци дошъл в Ловеч и се събрали в Ловеч около 200 души от с. с. Микре, Какрина, Угърчин и влезли в сражение къде Турски извор, Лесидрен, като се присъединиха с четата на дядо Илю Македонеца. Били се къде Турски извор, разбили ги и някои разпръснали и избягали към Тетевен, а ловчалиите се върнали в града. Във време на войната Христаки и Николчо ходели пред войската да разузнават пътя и къде каква войска има. Плащали им по 8 полуимпериала на месец. След Освобождението Христаки се настани в Търново като книговезец. На два пъти през 1888-1890-1891 е бил избран за депутат и и умрял в 1898 год. от охтика (?), като оставил 9 деца (седем от първата жена и 2 от втората). Николчо стана старши горски стражар цели 14 и половина години; през 1892 го уволнили и го оставили без пенсия; а сега (1901) е касапин. Това е всичко, което имам в моята архива. Давам го за обнародване в новата книга, която се публикува сега. Професор д-р П. Ив. Стоянов София, 1930 – 1931. Тетрадката оригинална моя, от която преписах всичко дословно, както е било писано от мен през 1901 г., когато събирах моите материали, тази тетрадка я подарих на Народната библиотека в отдела Ръкописи, защото се боях, че ако я дам в Ловчанското читалище, някой обиден потомък на някое от описаните тук лица да не го вземе от библиотеката на читалището „Наука“ в Ловеч и го унищожи. Д-р П. Ив. Стоянов София, 25.2.1932 г. „Коректура свършена на 30.XI.1933, София. Тази тетрадка е дадена в Народната библиотека на 4.I.1934.“ Публ. във В. Тилева, З. Нонева, Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов „Материали за историята на град Ловеч“, сп. Известия на държавните архиви, кн. 57, София, 1989, с. 207-322. http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=687:vl&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 Мой коментар: Освен този спомен, записан от Марийка Сиркова през 1901 г. от д-р Параскев Стоянов, 3 години преди смъртта на втория й мъж Никола Цвятков и 10 години преди нейната, има още няколко по-ранни, които тя дава преди това, които в общи линии са варианти на казаното пред Стоянов, единствената съществена разлика е в преписваните й думи, че поп Кръстьо е идвал в къщата на Сирков вечерта преди тръгването на Левски оттам, от които думи обаче тя категорично се отрича в последните си спомени, записани докато живее при дъщеря си в Угърчин, няколко години след смъртта на Никола Цвятков и няколко години преди нейната смърт. От вариантите на записаните преди тези от Стоянов, според мен, заслужават внимание следните детайли: “За залавянето на Левски и че са докарани в конака, Николчо Сирков научи от поп Цока... Три дни в къщи синия не е слагана. Николчо ходеше като замаян. Само пушеше и пиеше мастика... През същата година, 9 месеца след обесването на Левски, мъжът ми Николчо умря. Той се беше уплашил, когато видя как Васил Левски, Хр. Ц. Латинеца и Никола Цвятков – Казанджийчето ги прекараха вързани през Ловеч. Уплаши се и умря от силна диария, после сюрдюса го черно, повърна черно и умря за три дни.” “Скривалището бе направено по същия начин, като това в къщата на Величка Хашнова и в къщата на Гечо Хашната до маслага над черквата “Света Богородица”. На тавана имаше две шинди, които като се махнат, се излиза на тавана и оттам по стълбата се покачва на полянката под скалата на крепостта Хисаря и избягва незабелязан от никого... Там Левски не позволяваше да идва никой.” И сега, последните записани спомени на Марийка Сиркова: Спомените на Мария Сиркова, записани от учителя Иван Войников в Угърчин и предадени от неговия внук, след смъртта на втория й съпруг Никола Цвятков през 1904 г. : "Много години по-късно съдбата среща дядо ми Иван Войников с най-доверената укривателка и сподвижничка на Апостола Марийка Сиркова – Цвяткова, родена 1837 или 1839 г. И починала през 1911 г. Подир смъртта и на втория си съпруг през 1904 г. баба Марийка се преселва в Угърчин при своята единствена дъщеря и живее там шест години. Сприятелява се с младия даскал Иван Войников, а той записва спомените ù за ония бурни времена: Дойде Дякона за последен път чак на Бъдни вечер сам. Идеше от Троян. През деня си бяхме клали шопар. Беше дошъл от Къкрина Христо Цонев – Латинеца да помага на Николча. Имаше и други помагачи. Аз помагах при уреждане на прасето и шетах за Бъдни вечер. Помагачите ядоха и си отидоха. Христо и Николчо (Сирков) – само двамата влязоха в кръчмата, а аз продължих да шетам. Беше тъмно. По едно време в пруста влезе Николчо и ми каза: - Марийке, стягай се, че тази вечер ще имаме скъп гостенин. Почудих се кой може да бъде. Видях седнали в стаята на Левски Христо Цонев и един „турчин“. Този човек беше Левски. Разказа ми случката. Николчо и Христо, след като изпратили помагачите, влезли в кръчмата и си огреяли ракия. По едно време на вратата почукал някой. Биле само двамата. Казали му: - Влез! Показал се турчин, наметнат с бял япанджак и държал в едната си ръка пушка ловджийска, а в другата – синджир и един палаш: Казал им, че е ловец, цял ден ходил на лов, но привършил тютюна и моли Николчо да му даде един пакет тютюн. Николчо го поканил да седне и му предложил чаша греяна ракия. Той отказал. Николчо му предложил да му направи кафе да го почерпи за празника. И тръгнал да тури кафето да го свари. Тогава турчинът ударил дюймето на вратата, махнал качулката на япанджака и когато им заговорил на български, разбрали, че е Левски. Разцелували се, заключили дюкяна и влезли във вътрешната къща, а Николчо решил да се пошегува с мене и ме вика да видя гост турчин на връх Бъдни вечер. Преоблечен като турчин ловец, с палаш, вързан на синджир, и с пушка в ръка, Апостола пътувал през целия ден от Колибето до Ловеч далеч от шосето. И вечерта влиза в нашата кръчма. Казаха ми, че Левски ще пренощува у дома, да отида и да се приготвя за вечеря. Христо също ще вечеря с нас. И тъй, на Бъдни вечер срещу Коледа, Левски за последен път вечеря в нашата къща. Сложихме синията и на нея всички постни гозби, Левски прочете молитва, прекадихме софрата и вечеряхме. Николчо и Христо пиха по малко вино, а Левски се задоволи с хубавия ошаф, който бях сварила – сушени круши, зарзали и череши. Левски много обичаше плодовете, а зимно време – ошафа, който варяхме много често. На Бъдни вечер синията не се раздига. Левски ми каза да отида у Марийка Латинката, която живее наблизо до нас, и да ù кажа, че Христо ще се забави, а тя да си вечеря, тъй като Христо си има важна работа с Николча. Казаха ми да ù обясня, че по тази причина той няма да се върне и на нощната черква срещу Рождество Христово ще идем само двете с нея, тъй като Николчо няма да иде. За госта да не се споменава нищо. Да бъде готова и удари ли първата камбана, аз ще ида да я взема и ще идем двете. Отидох и ù казах. Върнах се и започвах да си шетам из вкъщи, а те тримата влязоха в скривалището на Левски- Когато удари първата камбана, дойдоха Левски и Николчо и Левски ми каза: - Като минавате край Величкини, отбий се у тях и насаме ù кажи, че съм пристигнал и съм наредил по тебе да ми изпрати писмата, които са били подхвърлени в нейния двор. Да ги свие в една кърпа, а ти ще ги сложиш в пазва и ще ги донесеш. Извикай я настрана, кажи ù това и ù съобщи утре да си бъде в къщи през целия ден, тъй като ще отида у тях. Кажи ù също да бъде у тях и поп Лукан, с когото искам непременно да разговарям. Като удари втората камбана, запалих фенера, минах край Марийкини, взех я и двете минахме през старото хоро. Отбих се у Величкини в къщата ù до маслака над черквата. Това е къщата на Гечо Хашната. Величка беше вкъщи, влязох само да ù кажа, каквото ми е наредено. С Марийка отидохме в черквата. Величка дойде след нас. В черквата служеха поп Лукан и поп Кръстю. Като наближи да привършва службата, Величка излезе преди нас. На връщане тя ме чакаше зад портата и ми даде писмата. Латинката не разбра нищо. Върнах се вкъщи. Чакаха ме с нетърпение. Още щом подадох кърпичката на Левски, той веднага я разгърна пред мене. Разгледа набързо писмата, обърна се към Николча и Христа и сърдито рече: - Казах ли ви, че тези писма са лъжовни и не са писани от поп Кръстя? Писмата, които бяха подхвърлени в двора на Величка и всички мислеха, че ги е писал поп Кръстю, Величка не ги даде, когато Николчо занесе нейното писмо до Левски и му го предаде в Тракия. Искаха да ги даде само на Левски. Николчо и Христо също подозираха, че може попът да е писал тези писма – уж че са от Левски, за да ги измами и Величка да отнесе книжата на лозето. След това тримата се отделиха. След доста време захванаха да лаят кучетата от махалата. Коледарите бяха тръгнали да коледуват. Христо си отиде, а Никойлчо си дойде, за да не дойдат коледари, които идваха всякога. Изморен от пътя, Левски си легна. Заранта се поуспа. Като станахме, отговяхме, Николчо Сирков беше уговорил дядо Иван да даде коня си и Николчо Цвятков да замине за Търново, където бе Христо Иванов – брат му – уж че ще закупува бакър. Николчо Цвятков беше бакърджия. Левски и Николчо Сирков зашиха всички книжа, които Левски бе събрал, и тези, които бяха донесени от Величка, в самаря на коня. Николчо Цветков не знаел, че книжата са зашити в самаря. Обядвахме. Левски си полегна и поспа около два сахата. Когато хорото се сбра на Дръстенското хорище, Левски стана, облече се като циганин, задяна един наръч ластарки, които мъжът ми бе приготвил. Задяна ги и тръгна по пътя към старото хоро. Така без да подозира никой, той отиде у Величкини, където остана и преспа през нощта у тях. И така, Левски осъмнал на Коледа в дома на Величка Хашнова. Там се бе срещнал с поп Лукан и го разпитвал за откарването му в София и за срещата с Димитър Общи. На другия ден Николчо Цвятков си изважда тескере за Търново. Изважда едно и за Левски на името на Малък Добри [Добри Койнов от кв.Дръстене в Ловеч], който бе също бакърджия и по всичко приличаше на Дякона. Като удари камбаната за вечерня, Николчо Цвятков оседла коня, мина по пътеката, отбива се в кръчмата при Добри механджията, която е в Дръстене, пие едно вино за пътница и тръгва по пътеката под Пчелинската стена. В същото време Левски, облечен като турчин, излиза от Величкини и тръгва по пътеката под Стратеш. Братът на Величка, Христо [Луканов], излиза с двама другари с шейни. Той придумва другарите да отидат да се пързалят, а Христо оглежда да няма скрити хора из трънаците. Левски върви на стотина разкрача зад тях. Като стигат чуклинката, Николчо се показал с коня откъм пътеката и излязъл на шосето, а Левски след него. Христо и другарите му се върнали и се спуснали с шейните. Същия ден Христо Цонев – Латинеца още преди обяд заминал за Къкрина, където било уговорено, че ще преспят и ще заминат за Търново рано на другия ден. Николчо Цвятков не знаел, че ще преспят в Къкрина. Затова Левски му казал по пътя, като наближили ханчето и след като срещнали двете заптиета при Пазимост. Нито на първия ден, преди да пристигне, нито в деня, в който са заминали за Къкрина, поп Кръстю не е идвал у Николча Сирков и не е питал има ли някой да заминава за Търново. Поп Кръстю не е разговарял, нито се е срещал през тези два дена нито с Николчо Сирков, нито с Христо – Цонев Латинеца. Левски не е писал никакво писмо на поп Кръстя да се срещат в Къкрина, нито пък Николчо Цвятков е разкривал пред мен или пред Николчо Сирков, че са си определили среща в Къкрина. Разпитвали са ме и Стоян Заимов, и доктор Стоянов вярно ли е, че попът е идвал. Това не е вярно и пред никого не съм казвала това – нито аз, нито Николчо Сирков. Аз съм стара жена, вярвам, че има Господ и не мога да си крива душата. Поп Кръстю не е знаел, че Левски е в Ловеч. Не съм чула нито една дума от устата на Левски нито по-рано, нито като беше у нас по Коледа да каже нещо за попа. Това от никого не съм чула, освен от Величка и от Лукановци. И те го разказваха, след като умряха Николчо Сирков, поп Кръстю и Христо Цонев – Латинеца." Павлов, Павел. Белият япанджак. – В: Павлов, Павел. Шепа мигове. Том III. – С: Библиоскоп, 2013. – с.407-454 ISBN 978-954-8586-18-4] Мой коментар: Сиркова твърди, че Левски идва не на 25 и тръгва на 26, тя казва, че на Бъдни вечер, 24, когато се пости, Левски е ял „ошав” с тях, но през деня били клали прасе, и яли от него, според мен, цели да насочи вниманието към Хашнова, у които, уж, Левски бил прекарал нощта на Коледа. Другото фрапиращо несъответствие в нейните спомени и тези на първия й мъж Никола Сирков, записани 35 години по-рано от отец Матей /публикувани по-долу/ е, че Левски още с влизането казва "на никого да не казвате, че съм тук", според спомените на Сирков, но веднага след това, според нейните спомени, още същата вечер й наредил да мине покрай къщата на Величка Хашнова, да я предупреди, че той е в Ловеч и да й поиска "лъжовните писма", подхвърляни в портата на Величка, която тя й дала вързани в кърпа. Между другото, такива писма никога не са открити в архивите на Левски, останали у Сиркови, няма такива писма, единствените, които казват, че са ги видели са Величка Хашнова и брат й Христо Луканов. В това отношение /че Левски е дошъл на 24 декември, спал у Сиркови и отишъл да спи у Величкини на 25, откъдето тръгва през деня на 26 декември, спомените на Мария Сиркова противоречат на тези на първия й съпруг, Никола Сирков, дадени няколко месеца, след залавянето на Левски пред отец Матей. Спомените на Никола Сирков, разказани пред отец Матей Преображенски Този човек (Никола Сирков) беше нещо болнав, но като ни видя, се поококори и разправи всичко, каквото знаел по залавянето на Левски. Васил, каза той, пристигна вечерта късно. Щом влезе вкъщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!” Седнахме тогава край печката, за да се постоплим, защото беше доста студено и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания – сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях. Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние дотолкова изтръпнахме и нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах тогава с поп Кръстя – нашият касиер, който ми разправи, че турците го били пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким Шишков, но те много го следили, за да не избяга. Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те биле на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, а като пристигна у дома, аз му предадох всичко. Още тогава аз казах на Василя, че Величка Хашнова навсякъде разправяла, че поп Кръстю не бил вече наш човек, че се е предал на турците, та да се пазим от него. Но Левски като се позасмя, каза: „Поп Кръстю е наш верен човек. Аз пращах при него отец Давид от манастиря и той му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и, ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.” „Сутринта като станахме от сън – казал Сирков – ние пак говорихме с Левски. Тогава той ми каза, че след пладне той ще замине за Търново, но ще мине през Къкрина, за да се види с Христо Латинеца, а и да се позаличат следите му. След като съобщих на Латинеца, отидох да кажа и на Николчо да се приготви. Към икиндия Левски и Николчо тръгнаха, но всеки поотделно. Никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или че ще замине за Къкрина, затова след като го заловиха много се чудихме кой го е издал.“ В следващ постинг ще публикувам четирите варианта на спомените на втория съпруг на Мария Сиркова и придружител на Левски до Къкрина, Никола Цвятков.

Преки свидетели и участници: 1. Левски в показанията си пред комисията в София: - Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха? - От моите двама другари, именуваният Христо държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно време Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Какрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му. http://pavelnik.blogspot.com/2017/03/5-1973-6-1973-7-1973-8-1973-9-1873-q.html Версията на Левски: излиза от вратата /не прескача плет/, вижда човек с пушка /старши стражарят Юсеин Бошнак/, стражарят го хваща за ръката, Левски го прострелва в ръката, започва тогава да бяга, онзи го задържа, идват другарите му, удрят го по главата /няма изстрели срещу него/, ударили са го с нож и са разсекли ухото му при което го нараняват в главата с този удар, той пада, заловен е. 2. Христо Цонев-Латинеца също в показанията си пред комисията в София: - Как дойде Дякона в твоя хан и защо те задържаха? Щом ти не се познаваш с Дякона и не си му бил другар, щяха ли да те задържат? - Втората вечер на Коледа, към десет часа, те дойдоха заедно с Никола бакърджията [и] отседнаха в моя хан. Аз казах на вуйчо ми Вълчо: „Ако идеш в Ловеч, вземи коня на баща ми“ и си заминах. Когато отивах, аз накарах Никола бакърджията да заключи вратата. Когато се върнах, чух един пушечен изстрел [и] видях, [че] заловили Дякона. „Къде беше?“ - ме запита Хюсеин бинбашият. Аз [му] казах. Сетне те ми казаха: „Заключи хана и ела!“ Вземаха ме заедно с Никола [и] ни изпратиха в Ловеч, оттам в Търново, [а] оттам тука. В тая работа аз никак не влизам и нямам нищо общо с нея. https://pavelnik.blogspot.com/2017/03/6.html Версията на Латинеца: излиза от кръчмата, поръчва на Николчо да заключи след него, отива при роднина, когато се върнал /минали са десетина минути по разказ на Николчо по-късно/ чува един изстрел /няма залпове и други изстрели, това е изстрелът на Левски ранил в ръката Бошнак/ и вижда, че са заловили Дякона. 3. 1-3. Николчо Цвятков пред комисията: - Откога познаваш Васил Дякон Левски, с когото сте отивали заедно в Какрина? - Преди не го познавах. Тръгнах от Ловеч, отивайки в Търново да купя бакър. По пътя на един час от Ловеч аз стигнах до моста Пази мост. Дякона идваше през пътеката отсреща ми; оттатък идеше едно заптие. „Кой е тоя човек?“ - ме попита [заптието]. „Не зная“ - казах аз. Сетне заптието попита него, какво са разговаряли – не зная. Аз отминах. После, вървейки полека-полека, да имаше след един час, той [т. е. Левски] пак ме застигна. Аз го попитах: „Откъде си?“ Той ми каза: „Търновец съм, да вървим заедно!“ Стана ми спътник. „Къде ще спиш?“ - ме попита той. Аз казах: „В Какрина имам един роднина, там [ще спя]“. След това той дойде заедно с мене [и] отседна в Христовия хан. Христо, аз и Дякона, и тримата, спахме в една стая. Призори Христо ме вдигна [и] рече: „Аз отивам в къщата на вуйчо ми за коня.“ Яз заключих след него. После дошли заптиетата и заловили тогова [Левски], той искал да избяга, но те го хванали веднага. Сетне забраха и нас заедно [с него] и ни отведоха. - Когато дойдоха заптиетата, ти къде беше? - Аз спях, не [ги] чух. После дойде ханджията, заудря по вратата [и] аз станах тогава. http://pavelnik.blogspot.com/2017/04/7.html Версията на Николчо Цвятков: призори Латинеца го вдига /после ще пише, че е бил буден/, той заключва след него, после дошли заптиетата и заловили Левски, Николчо се прави на заспал в собата, когато влезли заптиетата със заловения Левски през вратата на собата, Латинеца заудрял по външната врата и му казал /после Николчо ще пише, че заптиетата удряли по нея и викали/, а той отишъл тогава да им отвори. Левски и Латинеца говорят за 1 изстрел, Левски единствен е стрелял, Латинеца го е чул; Николчо не говори тук за никакви изстрели; Латинеца твърди, че когато идва, Левски е заловен, и чак тогава Николчо отваря предната врата, след като Латинеца удрял по тази врата. Левски е бил въведен в кръчмата от групата на Юсеин Бошнак, заловила го пред яхъра. Яхърът е бил открит, заграден с плет, с две врати навън и една откъм собата на хана към него. През 1901 Никола Цвятков заедно с д-р Параскев Стоянов от Ловеч отиват в Къкрина и правят тази скица по останките от основите на първия хан. От нея се вижда: Ханчето е правоъгълна постройка с помещение за кръчма и една соба, в която са спали тримата, означени са и леглата им. Латинеца излиза призори през предния вход 1, минава необезпокояван /по думите му/ през блокадата там и отива по неговите думи до вуйчо си, когато се връща, чува изстрелът на Левски и после го вижда заловен, едва след това блъска по вратата според Николчо и казва на Николчо да я отвори; но Левски казва друго „заловили го /Латинеца/ после у дома му”; в случая има разминаване, вероятно защото Левски повтаря това, което Латинеца му е казал после насаме, а Николчо твърди друго, според което Латинеца се е върнал и му е казал да отвори вратата; минал два пъти през блокадата и си оставил револвера на излизане, защото Левски по по-късен разказ на Николчо излиза от врата номер 3 и с неговия /на Латинеца/ револвер. Така, както е очертан планът на ханчето Латинеца е излязъл невъоръжен 10 минути преди Левски да побегне, без да бъде задържан, преминал е под погледите на десетина въоръжени заптието, без да ги види, тъй като пред предните два изхода са стояли повечето от тях, водени от Али Чауш, заптието срещнало Левски и Николчо предишния ден, и после по обратния път се е върнал, след което е чул изстрел; на задния изход от открития обор са чакали Юсеин Бошнак и още трима /това е записано в по-късни спомени на Бошнак/. Бошнак е бил старши на групата и е преценил, че задния изход е по-важен, за да застане лично там. Той е изложил на риск живота си, но нито той, нито някой от неговата група е стрелял по Левски, използвали са единствено нож, за да го неутрализират. Залповете и виковете, които описва Николчо по-късно са художествени съчинения, първо защото разстоянието в тъмното е голямо, за да видят онези отпред какво става и за да стрелят оттам по фигура в задния двор на яхъра, второ защото и тези заловили Левски не са стреляли, началникът им е държал през цялото време Левски за ръката, това би означавало да убият или наранят и него. Един изстрел от Левски в ръката на Юсеин Бошнак и един удар с нож по главата на Левски. Както ще видим по-натам от следващите 4 /четири/ разказа на Николчо Цветков, всеки от тях става все по-цветист и наситен с живописни подробности, и все повече се отдалечава от първата му версия пред комисията в София. Латинеца не е оставил друг пряк разказ. Другите четирима преки участници в драмата на 25-26-27 декември 1872, които са оставили записани спомени са Никола Сирков /записани спомени от отец Матей/, Мария Сиркова, различни и противоречиви спомени, според мен най-достоверни са последните от Угърчин, малко преди да почине, Юсеин Бошнак, поне три варианта, противоречиви, но с ценна информация и косвено заптието Али Чауш, преразказани през няколко ръце години по-късно и силно съмнителни по тази причина, според мен. Ще ги съпоставя последователно и хронологично, заедно със спомени на непреки участници и турски документи. Пъзелът да си го реди всеки сам.

САЩ, доколкото познавам тяхната история и политическа система, са мултикултурно и мултиетническо общество, те са несравними в това отношение с Европа и не бих ги определил като англосаксонско творение, макар че генезисът им е британски. Ако се опитваме да анализираме изложените в първия постинг от темата данни, бих тръгнал от сравнително познатото, тоест от мястото на България в тези 18 позиции, а то обобщено е към златната среда на източноевропейските страни, с няколко много характерни и резки отклонения към консерватизъм в посока Източна Европа и леберализъм в посока Западна Европа. Но всяка отделна позиция, избрана като гледна точка на авторите на изследването, според мен би трябвало да се разглежда самостоятелно, преди да се правят обобщения, които по принцип са рисковани и хлъзгава територия.

Според мен основната разделителна линия между Източна и и Западна Европа минава по границата "богатство-бедност", като има няколко изключения. Ако това изследване беше направено в този формат през 1945 година, веднага след войната, границата щеше да мине между Англия, Франция и Скандинавия, от една страна, и цялата останала част от континентална Европа от друга, тоест "източната част" щеше да обхване Германия, Испания, Ирландия и повечето от страните, които сега наричаме "западноевропейски"; гледайте филмите на следвоенното испанско и италианско кино, за да усетите това. Хората са били силно религиозни, нетолерантни и фанатично вярващи в националното си превъзходство, само някакви си 70 години ни делят от този манталитет; защо сегашното положение да се смята за фиксирано и непроменяемо, в такъв случай.

Чак да се развихря не бих могъл, анкетата и резултатите в общи линии не са някаква голяма изненада за мен, по-скоро ми е интересна мотивацията за това изследване, както и конкретния момент, в който то се прави, не на последно място и коя е институцията, извършила иначе по принцип акуратната социологическа и статистическа работа, периодът е 2015-2017, с осъвременяване 2018. Според мен, конкретния повод е бил бежанската вълна от Близкия изток и Африка към Европа, когато "либералните" медии надигнаха вой колко нетолерантни са източноевропейците в сравнение със западноевропейците /като същевременно САЩ предвидливо удариха катинар за бежанци от тези региони с квоти и други рестрикции още тогава/; другият мотив, според мен, е страховете на тези "мозъчни тръстове" от разпад на ЕС с всички последствия за Големия Брат.