Б. Киров

Защо няма китайска теория на международните отношения? Yaqing Qin QIN Yaqing is President and Professor of China Foreign Affairs University (CFAU) and Chancellor of China Diplomatic Academy, Executive Vice-president of China National Association for International Studies (CNAIS) and editor-in-chief of Foreign Affairs Review, the academic journal of CFAU and CNAIS. He was on the resource team for the UN High Panel for Challenges, Threats and Changes (2003-04) and worked as Special Assistant to the Chinese Eminent Person, China-ASEAN Eminent Persons Group. https://academic.oup.com/irap/article-abstract/7/3/313/751459 https://www.prio.org/People/Person/?x=10961 Има много дискусии за това как да се развие IR теорията в Китай (Wang 2001, Johnston 2003). Китай е земя с дълги интелектуални традиции, а фактът, че Китай досега не е имал голяма теория на IR, е очевиден и озадачаващ (Zi 1998: 12–13). И така - защо няма IRT, създадена от Китай? В това отношение са очевидни три фактора: - липсата на "понятие за интернационалност"; - доминирането на дискурса на IRT на Запада; - липсата на теоретично твърдо ядро. Аз ще ги обсъдя по този ред. Липсата на понятие "интернационалност" В традиционния китайски ум не е съществувало нищо подобно на понятието "интернационален", защото не е съществувала структура, в която едно его стои срещу друго. Светът или държавата в китайската култура не е ясно дефиниран субект с крайна граница. Китайският свят се отнася до всичко под небето и на земята. Имало е усещане за пространство, защото е имало център и градиращо дистанцираща се периферия; имало е чувство за време, защото поколения китайци мислено и практически са виждали един безкраен континиум, в който историята на миналото и бъдещето се се дистанцирали градиращо от настоящето напред и назад (Hall and Ames 2005: 11-13). Ако застанете на върха на хълма в Императорската градина зад Забранения град, ще видите квадратна форма на сгради, заобиколени от по-голям квадрат, заобиколен от още по-голям квадрат и т.н. Това е китайското разбиране за света, което е безкрайни пространство и време, а в техния център е Императорския дворец. Това е било едно цяло, в което не съществуват противопоставени полюси. По този начин е имало само едно единствено его, едно самотно его без противоположно алтер. Този светоглед на традиционния китайски ум е практикуван в трибутарната система /tributary system/, която е била центрирана и управлявана от китайския император от 221 г.пр.н.е. до началото на 1800 г. Държавите са като хора. Китайците традиционно гледат на отношенията между държавите като на отношенията между хората. В този смисъл на държави, като едно общество на индивиди, дълго време е било концепция в китайския ум. В тази неравноправна, квази-интернационална система, наречена трибутарна система, Китай е бил доминиращата власт, поддържаща стабилност и предоставяйки институционализирани механизми за взаимодействие между държавите в района на онова, което в днешно време е Източна Азия. Трибутарната система не е интернационална система в нейния истински смисъл. Тя е моделирана по системата на китайската династия Джоу (1046 г.пр.н.е. - 771 г.пр.н.е.), система на император-принц, при която императорът владее земята и има власт над князете, управляващи в съответните им феоди в страната. Без идея и институция за суверенитет, китайският императорски двор е бил центърът и е властвал над околните държави като зависими от него. Трибутарната система не е била система от равни членове, но е продължила да функционира без много промени около 2000 години. Китай, като най-мощната държава и най-развитата цивилизация в региона, е изиграл огромна роля в поддържането на мира и търговията, осигуряването на обществени блага и управлението на системата. Трибутарната търговска система е осигурявала много повече облаги от Китай към трибутарните държави, а не обратното. Китай също е играел ролята на балансиращ инструмент, намесвайки се, когато се случи нахлуване на една държава срещу друга (Fairbank 1968; Fairbank и Reischauer 1989). Разширеното "Аз", макар и със същия онтологичен статус както в природата, не е било същото като социалния статус. Разстоянието от центъра е правело разликата в социалния статус. Тази разлика в статута представлява принципът на реда на трибутарната система. Същността на трибутарната система е била радиалното излъчване на "егото". Китай като "Аз" в центъра, докато другите трибутарни държави в периферията отдават лепта на центъра. Това е система, в която няма разлика между "его" и "алтер". Онтологичният статус на звената на системата е същевревенно онтологичното състояние на центъра. Тази система е оформена въз основа на конфуцианската представа за "държавата", която от своя страна е моделирана върху конфуцианската концепция за "Семейство". По този начин държавата е разширено семейство. Когато Джон Феърбанк казва, че трибутарната система не е междудържавна система, а световна система, той се докосва до ключов въпрос за тази централизирана в Китай система: не съществуват равнопоставени, макар и само де юре, отделни части позиционирани в нея. Това не е била "интернационална" система, защото не е имало правна равнопоставеност между звената. Трибутарната система е представлявала просто разширена система на китайската вътрешна система и двете всъщност са били едно неделимо цяло за традиционните китайски умове. По този начин трибуталната система, пространствено и концептуално, е като концентрични квадрати, различаващи се само по разстоянието от центъра и без разлика в онтологията. Периферията е била радиацията на центъра и следователно дуалистичното позициониране между егото и алтера изобщо не е съществувало. В такава система няма място за "интернационалност" и поради това традиционно китайците нямат никакво съзнание за "интернационалност" или свързаните с него понятия, като суверенитет и териториална цялост. Тъй като са нямали реална представа за "интернационален", било е естествено, че няма нужда да се развива теория за международните отношения. Когато била открита за китайци първата професура в английския колеж Aberystwyth веднага след Първата световна война, китайските учени все още вярвали, че "Половината от Лун Ю /трактат на Конфуций/ е достатъчен, за да се управлява целия свят". Доминирането на дискурса на Западния IRT в китайски контекст Китай има богати интелектуални традиции, които биха могли да осигурят източници за IRT /теория за международни отношения/. Неуспехът на модернизацията, когато Китай среща Запада в края на деветнадесети век, пречупва генеалогията на интелектуалната култура (Zhu 1984; Fairbank 1942). Невероятната сила на Запада, внезапнато осъзнаване от страна на китайците за тяхната изостаналост и променените идеи за тяхната страна, техните традиции и самите китайци, събрани заедно, причиняват огромна катастрофа и зори обръщат обратно тенденцията в китайската интелектуална история. Следователно, разпадането на трибутарната система е всъщност разпадането на китайската културна традиция. Последствията от Опиумната война обаче бяха много по-големи и по-дълбоки от поражението на бойните полета. Когато китайците биват победени в средата на 19-ти век, те отдават това на своята технологична изостаналост: западняците са използвали огнестрелни оръжия, докато китайците имали само копия и ножове. В резултат на това убеждение, движението за позападняване се инициира главно от високопоставени китайски служители с цел подобряване на китайските военни технологии. Те започват да настояват, че китайското обучение ще остане същност и основа, а западното обучение ще се надгражда върху него единствено практическо приложение. До края на 19-ти век обаче те започнаха да усещат, че не само техните технологии са изостанали, но китайската система на управление е погрешна. Държавници и учени изследват системата и стигат до заключението, че тя като цяло е проблематична. Реформата от 1898 г., започната от Kang Youwei и Liang Qichao и революцията през 1911 г., водена от Сун Ятсен, търсят промяна в политическата система и нейните институции. Реформаторското движение, започнало като критично изследване на политическата и икономическата система, вече преминава от чисто технологично ниво към институционално ниво. Това продължило до Движението 4 май 1919 г. (Li 2003: 309–38). Движението 4-ти май демонстрира най-голямата саморефлексия на китайците, защото те започват не само да поставят под съмнение китайската технология и китайските политически и икономически системи, но и китайската култура с нейното формиращо я ядро, конфуцианството. В категорична опозиция се очертават два големи лагера. Единият става школата за следване на традиционния китайски път, представлявано от съвременните нео-конфуцианци. Те защитават духа на конфуцианството и се опитват да го трансформират, за да го плиложат в модерен контекст. Те отстояват твърдо тезата, че конфуцианството е познанието за култивиране на моралния характер и развитие на темперамента, което го прави най-доброто средство за управление на обществото. Другият противостоящ им лагер е Школата настояваща за усвояване на западния интелектуален и управленски опит. Те вярват, че основният проблем на неуспешната модернизация в Китай е китайската култура: изостаналостта, консервативната природа и пренебрегването на науките. Те се застъпваха за "коренно западнизиране", вярват, че конфуцианството е убийствената доктрина и издигат лозунга "Долу конфуцианството!" Сблъсъкът на тези две интелектуални школи в Китай по този начин отразява конфронтацията на двете култури. Китайските марксисти в ранните години до известна степен са последователи на втората школа (Ge 2001, Li 2003, Zhang 2005). Традиционалистката китайска школа разглежда изучаването на китайската мисъл като своя крайна цел и западното знание и методология като средство за усъвършенстване на тази цел, докато школата на западниците се стреми точно към обратното. Въпреки че не съществува официална декларация за това кой в крайна сметка е спечелил тази битка, все пак е ясно, че школата за възприемане на западната интелектуална традиция се превръща в господстващ дискурс в Китай. Това става победа на идеите на Просвещението и на Нютоновата култура. В този смисъл Китай започва процес на модернизация, като се ангажира в международни взаимодействия и чрез форсирано преподаване на западни идеи от западни преподаватели по време на Вестфалската система в Европа. Сред идеите, които китайците научават, са концепциите за международна независимост и суверенитет. Паралелните събития - разпадането на трибутарната система и големите дебати сред китайските интелектуалци - оставят китайците с две противоположни традиции: конфуцианската и западната. Изглежда, че тогава конфуцианството започва да се възприема като символ на консерватизъм и изостаналост, а единственият признат учител става Западът. Китайците се изправят пред едно голямо прекъсване на интелектуалната им култура, в исторически момент, когато Западът среща Изтока. Тъй като китайската култура с конфуцианството като нейно ядро е конфронтирана и разгромена в началото на ХХ век, моралната система закодирана в нея, също се разпада. Това кара китайците да започнат да рефлектират своята собствена култура вече от външна гледна точка. В този контекст, независимо от това колко теоретизирате, ядрото на китайската хуманитарна наука е западно. Следователно, не може да се формира отделна китайска школа по теория на международните отношения, както и подобна теоретична школа за всяка друга социална теория. Тази ситуация продължава до настоящия момент. В продължение на 30 години от 1949 до 1979 г. имаше частично прекъсване, дължащо се на анти-западната нагласа на Мао. От 1979 г. насам, особено когато китайският институт по международни отношения започна да функционира като образователна институция и се опита да се обособи като независима дисциплина, процесът бе възобновен и усвояването на знания от Запада се превърна в основен двигател на китайската общност занимаваща се с международни отношения. Липса на теоретично твърдо ядро Социалната теория трябва да има твърдо ядро. В процеса на формиране на китайската теория за международни отношения липсва само този елемент. Всяка завършена теория има отделна твърда сърцевина и по-гъвкав защитен колан, за да се гарантира, че твърдото ядро не е увредено и ерозирано (Lakatos1978: 6).Това твърдо ядро идентифицира теорията. След като се формира ново твърдо ядро, се ражда нова теория. Въпреки че Лакатос не обсъжда формирането на това твърдо ядро, той обяснява, че формирането на изследователска програма започва от първоначалния "модел", който постепенно нараства със старателни усилия в изследователска програма. Този процес е подобен на това, което се нарича "нуклеизация", образуването на ядрото или твърдото ядро на теорията. Ако този аргумент е валиден, трябва да зададем един решаващ въпрос за всяка конкретна теория: Каква е нейната твърда сърцевина? В естествената наука е по-лесно да се отговори. Принципът на гравитацията, например, представлява твърдото ядро на Нютоновата теория. Това е описанието на причинно-следствена връзка, която обяснява факта, че една ябълка пада на земята, вместо да лети до небето. В социалните изследвания обаче това е много по-сложно, тъй като има за цел не само да намери закономерности и причинно-следствени връзки, но и да разбере значения в социален контекст. Затова твърдя, че ядрото на една социална теория съдържа два компонента: физически /материални и метафизични / идейни. Първите, подобно на изследователска рамка от първи ред, е свързана с материалния свят, а вторите, като вторична рамка, са свързани със спекулативния свят. Според тази концептуализация физическият компонент на твърдото ядро води до основни предположения и хипотези на теория за материалния свят, докато метафизичния компонент произвежда на онтологическа есентивност (и следователно епистемологическите и методологични производни) на теорията (Wendt 1999: 4-5). Въпреки, че хипотезите, разработени от физическата част на твърдото ядро се основават на емпирични опит в определен момент от време и пространство и при спазване на емпиричната проверка за фалсифицируемост, идеите, които извират от метафизичния компонент не са обект на такава емпирична проверка. По дефиниция те са спекулативни идеи, които не идват от реалността (макар че те са свързани с реалността и могат да създадат реалност). Този компонент се формира от години в културния контекст на хората от народа: тяхната история, интелектуалната им традиция, възгледите им за света, тяхната универсална визия и начин на живот и на мислене - с една дума, тяхната култура. Двата компонента са взаимосвързани и интерактивни. Когато възникне проблем в реалния свят, физическият компонент се активира и представлява този проблем, който се нуждае от интерпретации или решения. След това, тъй като проблемът е представен като такъв, той преминава през метафизическия компонент, за да намери отговора, как да разбере, интерпретира и решава този проблем. Когато двата компонента са добре координирани и изпълняват допълващи се функции, се появява успешна теория. Когато кажем за една теория че е различна или оригинална, имаме предвид, че или теоретичният въпрос е представен от физическия компонент по различен начин, или разбирането се предлага от метафизическия компонент по различен начин. Последното е особено важно, защото дефинира определена социална теория. Научната дискусия в Западната теория за международни отношения често пренебрегва този метафизичен компонент на ядрото на теорията. Може би това е така, защото те /западните учени/ го приемат за даденост или защото имат подобна подсъзнателна нагласа, която по презумция може да се върне към древногръцката философия, Ренесанса и особено Просвещението. Уилям А. Калахан сравнява американската теория за международни отношения, Английската школа и IR теорията за международни отношения с китайски характеристики. Той твърди, че всяка теория с национална идентичност трябва да има своя голяма идея: за американската теория такава идея е демократичен мир; за Английската школатова е интернационална общност; а за китайската IR теория, Datong (универсална голяма хармония). Голямата идея квалифицира голямата теория (Калахан 2002: 6). Това, което Калахан не пита, е защо те - американците, британците и китайците - имат различни големи идеи. За мен тази голяма идея не е напълно извлечена от реалността в момента. Настоящият проблем е възприет чрез конкретна културна и традиционна леща и е мислен чрез конкретна репрезентационна система. Това е работата на метафизическия компонент върху реакцията на физическия компонент на международната анархия. Голямата идея често е свързана с голям проблем. Аз твърдя, че всяка теория трябва да има различен проблем, който се развива в твърдо ядро и прави теорията жива и уникална(Qin 2005). Основните IR теории в САЩ имат едно общо нещо - как да решат големия проблем как САЩ да запазят ролята си като хегемон в международната система след Втората световна война или хегемонистичното й управление (Gilpin 1980; Organski and Kugler 1980; Krasner 1983; Keohane 1984). Независимо дали става дума за ударението върху твърдата сила или меката сила (Mearsheimer 2001; Nye 2002, 2004) и независимо дали това е поддържането на позицията на властта на хегемона или на хегемонно доминирана от тях система като цяло, големият проблем, пред който САЩ се сблъскват в следвоенната ера, е ядрото на всички тези теории. По този начин една голяма идея се основава на големия проблем на един международен актьор, като национална държава. Въпреки това в статията на Калахан и в моята собствена фокусът е върху производните на физическия компонент на твърдото ядро. Проблемът е специфичен, релевантен, видим и присъстващ. Проблемът занимава както теоретиците, така и прагматиците политици. Необходими са решения. Както казва Робърт Кокс: "Теорията винаги е за някого и за някаква цел" (Кокс1986: 207). В този смисъл теорията е инструмент, средство за решаване на проблема, с който се сблъсква един актьор (Залевски 1996: 341). Това, което тези статии не обсъждат или отсъства, е другият компонент: метафизичният компонент. Когато проблемът се манифестира в човешкия ум, решенията за него не идват от нищо. Китайският начин на лидерство или доминиране в трибутарната система е много различен от този на САЩ в ситуации след Втората световна война и след Студената война, въпреки че техният проблем е донякъде сходен, т.е. как да поддържаме доминиране или лидерство (Womack 2003) Проблемът е разбран, отразен и представен от ума. На основата на това представяне едно решение става възможно, а друго решение невъзможно или дори немислимо. Представянето е специфично за културата и зависимо от изминатия път. Този избор на решение зависи от метафизичният или второстепенният компонент на твърдото ядро на теорията. Това решение ще бъде продукт на теорията и част от културата, от начина на живот и мислене, който е бил формиран (и трансформиран) от историята на човешката практика. Този метафизичен компонент определя идентичността на една теория, различаваща я от друга. Поради това ние казваме, че всяка социална теория е етноцентрична по своя характер и в самия си произход. Китайската интелектуална традиция използваше ядро с ярко очертан метафизически компонент. Но неуспешната модернизация в началото на ХХ век я пречупи. В дългата и мъчителна борба с модерната интернационална система Китай започна да реконструира своята идентичност. Такава реконструкция на китайската интелектуална култура неизбежно доведе до срутване на метафизическия компонент на китайската традиция и формирането друг, подобно на западното Просвещение родено в борба срещу традицията. Идеите отвън следваха този път и се отдалечиха много далече от дълбоко вкоренената китайска система от интелектуални идеи и концепции. Естествената последица, произтичаща от разпадането на метафизическия компонент на китайската интелектуална култура и замяната й от западната е, че изследването на международните отношения започва да използва западния дискурс в китайски контекст. Потенциални източници за китайска школа за IRT Възможно ли е и дори неизбежно ли е да се появи китайска школа (или школи) на ИРТ? Тъй като социалната теория и човешката практика са близнаци, взаимодействащи помежду си в един непрекъснат прогрес, вероятно ще бъде разработена отделна китайска IRT в периода на голямата социална трансформация, която Китай преживява. Ще обсъдя три потенциални източника за китайска школа за IRT , всеки от които е двойка от идеи и практика. Светът на ‘Tianxia’ и трибутарната система Конфуцианството има важна концепция за Вселената или за света на ‘Tianxia’ , с което рационализира и обяснява трибутарната система. Буквално, ‘Tianxia’ означава "пространство под небето". Но тази концепция в традиционния китайски ум е много повече от естествения свят и географски определена област. Това е комбинация от природа, бог и морал. По този начин не се разбира нещо материално. Това е по-скоро културна концепция, съдържаща системата на морала или пътя на небето. Трибутарната система, основана върху философията на Tianxia, е система на неравенство. Това е частта, която противоречи на човешкото желание за равнопоставеност. Съществуват обаче и други важни идеи и практики в тази система, както и в нейната философия, които могат да бъдат много положителни. Първата е холистичният подход. Доколкото Tianxia е комбинираното Цяло, концепцията за субективността или субективното "Аз", изобщо не съществува и затова нямаше дихотомия между индивида и другостта. Както Qian Mu казва: "Позицията на китаеца често е интровертна. С интровертен, искам да кажа, че всичко е вътре в себе си "(Qian 1994: 14). В резултат на това в един китайски ум може да съществува нещо отдалечено във времето и пространството, но никога не е имало нещо, което е противоположно, нетолерантно и е необходимо да бъде завладявано. Отдалечеността просто е разширение на себе си, както например "прадядо" и "правнук" във времевата рамка са един род, или каквато е връзката между центърът на пулсиращите и постепенно разпространяващите се кръгове на вълните от хвърлен камък в някаква пространствена рамка. Тази холистична гледна точка за света е различна от западната дуалистична гледна точка на двете противоположности, където се подразбира неизбежен конфликт. Втората идея е най-високият идеал на философията Tianxia - Datong (пълната хармония). В дуалистичната философия пълна хармония е невъзможна (Keohane 1984). В холистичен мироглед обаче не само е възможно, но и неизбежно, че очевидно противоположните елементи винаги се допълват взаимно. Tianxia е концепция, която се грижи за целия свят, вярвайки в хармонично цяло и се стреми към него. Това е пространството, в което човекът и природата се срещат, където се срещат идеалът и реалността и където се срещат моралът и материалните нужди. Така Tianxia е едновременно материална и културна концепция, способна да разшири Datong/пълната хармония/ в човешкия свят до тази на естествения свят и да реализира идеала за "единство на природата и човека", което е важна идея в китайската интелектуална традиция. В един все по-глобализиран свят такъв холистичен светоглед може да помогне за оформянето на нова теория, както и нови перспективи. Третата идея е за ред. За конфуцианската философия редът е най-важният принцип в обществото. Трибутарната система започва с идеята за неравномерни социални взаимоотношения, но това неравностойно взаимоотношение в окото на конфуцианския учен не е същото като между животните в джунглата на Хобс, равни и враждебни; не е и като онова между хората в обществото на Лок, равни и конкурентни; дори не и онова между държавите в културата на Кант, равни и приятелски. По-скоро е между бащата и синовете в конфуцианското семейство, неравностойни, но добронамерени като между любящи един друг родител и деца. Най-малко, такава е изглеждала идеалната връзка в традиционния китайски ум като фундамент за подходящ социален ред. От самото начало тази връзка няма идея за джунгла, а за общество. Какво е държало сплотени членовете на едно общество заедно в обредите, нормите и институциите, съдържащи се в конфуцианството и практикувани в китайската династична система. В сърцевината са били петте взаимоотношения (баща-син, император-министър, по-голям брат, по-малък брат, съпруг-съпруга и приятел-приятел) и четирите социални връзки (коректност, справедливост, честност и чувство за срам), описани от Конфуций. Интерпретирани от негови последователи конфуциански учени и установени като ядро на китайския начин на управление. Управлението и властта, основаващи се на тези социални взаимоотношения и връзки, се наричали "Lizhi", което означава, че се управлява чрез етични кодекси или морал. По този начин философията на Tianxia и трибутарната система съдържат нещо очевидно различно от западната интернационална философия, невъзможно е те да бъдат обяснени или разбрани в дискурса на Западната IR теория. Въпреки че е необходимо да се изостави признанието за неравенство в тази практика, необходимо е също така да се проучат ценните компоненти в нея като цялостен подход и институционален ред на светогледът Tianxia и идеалът Datong. Модернизация и китайските революции Китай започна да има ясно осъзнаване на модерността, когато избухна Опиумната война. От Kang Youwei и Yan Fu до Sun Yet-san и Мао Цзедун, реформата и революцията се превърнаха в огромна тема в китайския стремеж към модернизация. Идеи, като суверенитет и национализъм, бяха резултатите от принудително отворената врата на страната и продуктът на колективната рефлексия. Тъй като реформата се провали през 1898 г., революцията представлява най-важният интелектуален идеал и популярна практика. Революцията се е превърнала в доминираща тема както за интелектуалците, така и за масите; чиято цел е да се разделят със старият Китай и да се създаде нов Китай. В това революционно движение имаше три сблъсъка, които помогнаха за формирането на поколения китайци. Първият е сблъсъкът между трибутарната система с Вестфалската, завършила с поражението на трибутарната. Трибутарната система беше критикувана заради нейния принцип на неравенство и завинаги отписана заради тази нея на частична особеност. От времето на Ренесанса и Просвещението, равенството се превърна в норма, ценност и идеал, общоприети. Въпреки че фактически съществува неравенство както във вътрешната, така и в международната сфера, това е целта на много революции и реформи. Революционната мисъл, много оформена от западните идеи през деветнадесети и двадесети век, възприема като ирационален и феодален традиционния китайски светоглед и ред, основан на неравноправни социални взаимоотношения. По този начин цел на революцията се превръща в прекъсване на този ред. Вторият е сблъсъкът между китайската философия, съсредоточена върху реда, и интровертната рационалност, управляваща отношенията между hwnan и западната интелектуална традиция на конкуренция и екстровертна рационалност, основаваща се на материализма. Традиционната китайска философия се съсредоточава повече върху връзките на hwnan, поради което подчертава емоционалната част на поведението на hwnan и стремеж към подходящи межддуличностни отношения; западната философия се фокусира повече върху материалните печалби, затова подчертава рационалната част от поведението на hwnan и се стреми към относителни печалби в отношенията между hwnan и природата и сред самите hwnan /индивиди/. Сблъсъкът доведе до поражението на китайската философия и материалните печалби бяха възприети като приоритет и отражение на човешката рационалност. Третият беше сблъсъкът между китайския холистичен подход за разбиране на вселената и западния индивидуалистичен начин за откриване на света. Учението от Запада започва от желанието да имаш силна и просперираща нация. Заедно с това беше неизбежното приемане на много западни идеи, между които суверенитетът беше може би най-важният от гледна точка на отношенията между нациите в света. Равенството се основаваше на независимостта на отделните индивиди и по този начин разруши концепцията за Tianxia. Дуалистичното възприятие започна да пуска корени. Революциите в Китай, ако погледнем ретроспективно, всички те са наситени с дихотомно разграничение и радикално разделение между "его" и враждебен "алтер". От тези сблъсъци се появиха влиятелни идеи. Революционното мислене, придружено от желанието за модернизация, е толкова важно в историята на модерния Китай от 40-те години на миналия век, че то представлява важен източник за евентуална китайска школа за теория на интернационалните отношения. Примерите включват теорията на Мао върху единния фронт, върху опозиция срещу противник и върху учението за трите свята, които очертаха ясна линия между "ние" и "те", или между "приятел" и "враг". Съгласуваната стратегия на Мао беше да се разграничат три категории: "ние", "съюзник" и "враг". Тогава "ние" трябва да обединим нашите "съюзници" срещу нашия "враг". Във вътрешнополитически план, Мао вярваше, че има различни класи, някои от които са съюзници и други врагове. В международен план беше подобно. Теорията на Мао за трите свята всъщност е разширена теория за класовата борба и единния фронт у дома. След като се направи ясно разграничение, човек ще знае със сигурност кой да атакува. От реформата от 1898 до Революцията от 1911 г. и до комунистическата революция, идеята и практиката бяха преобладаващо революционни. Естествено е, че руският начин на революция е бил възприет и практикуван в Китай. Тъй като това вървеше ръка за ръка със съвременната история на Китай и 100-годишния му унизителен комплекс, тя помогна да се оформят идеите на китайците, когато те се отваряха за света. Реформисткото мислене и интеграцията в международната система Реформата и отварянето, започнали в края на 70-те, доведоха до голямо икономическо развитие и социална трансформация. Идеята за започването на реформата, дойде от прагматичното мислене на Дън Сяопинг, че Китай трябва да развива своята икономика и китайският народ трябва да забогатее. Когато няколко селскостопански производители в отдалечено бедно село в Южен Китай решиха да премахнат системата за колективно земеделие, идеята им беше също така проста: те се нуждаеха от храна, за да не гладуват. Дън беше този, който навреме използва това събитие и предприе реформа в цялата страна. Това беше фундаментално скъсване с революциите и революционния манталитет. Идеите и практиките на реформата всъщност доведоха до три значителни промени в китайския живот, оказвайки голямо влияние върху нагласите на хората. Изминаха почти три десетилетия, оставяйки ни ценни наследства за развитието на китайската теория на интернационалните отношения. Извършените три промени са от особено значение. Първата промяна е институционална. Реформата на Дън е различна от тази на Хрушчов, тъй като Дън от самото начало обвърза реформата с отварянето на Китай към света. Реформата и отварянето, следователно, са близнаци, които взаимно се допълват и подсилват. Легитимността на реформаторите в Китай се основава на отварянето. Поради реформата на Дън и продължаването на реформата на наследниците му Китай не само е претърпял бърз икономически растеж, но и институционални промени. Процесът на преподаване от международните институции и изучаването от страна на китайските е очевиден. До 2004 г. Китай се присъедини към 266 международни многостранни конвенции и повечето междуправителствени организации (МПО). Съответно, Китай направи големи промени, за да адаптира националните си институции към международните норми и стандарти. Идеята за присъединяване към международната система и практиката на Китай през последните три десетилетия са едновременно храна за евентуална китайска школа за теория на интернационалните отношения. Втората промяна е социална, т.е. промяната в идентичността на Китай. Националната идентичност се отнася до това, каква е държава във връзка с международното общество по отношение на идентифицирането между двете. Оперативно съществуват три степени на такова идентифициране: положителна идентификация, нулева идентификация и отрицателна идентификация. Положителната идентификация показва, че държава се вижда като член на международното общество и участва в делата на тази общност. Приема международни норми, режими и правила. Нулевата идентификация означава, че една държава се отделя от обществото и се въздържа от международни дела според собствената си воля. Негативната идентификация, от друга страна, показва отношение към международното общество. Китай преживява предефиниране на националната си идентичност, т.е. трансформация от революционна държава в състояние на статукво, от аутсайдер до член на международното общество. Трансформацията започна в началото на 70-те и получи значителен импулс и скорост, когато политиката на реформиране и отваряне беше приета в началото на 80-те години на миналия век. Освен това, колкото повече се интегрира в международната система и нейните институции, толкова повече Китай се определя като неин член и то отговорен член. Третата промяна е идейна. Основната тема за съвременния Китай от 1840 г., както споменахме по-горе, беше революция. Тъй като реформата на Kang Youwei и Liang Qichao беше денонсирана като илюзорна, революцията и насилствената революция станаха идеята и практиката на нацията. От 1911 г. натам в Китай избухват революция след революция. Културната революция до известна степен беше кулминацията на вълните от революции. Идеите, стоящи зад всички революции, са тези, които се подхранват и култивират в борбата срещу традиционните ценности и норми на китайската култура. Реформата на Китай и отварянето му преди три десетилетия беше началото на нереволюционната ера. С бързото осезаемо развитие е естествено и необходимо да се осъществи идейна промяна с възобновяване на традиционното и привличане на идеи от Запада. Двете прицелни точки на революциите, международните норми и традиционните ценности постепенно се връщат като вдъхновяващи идеи. В същото време, други модерни концепции и настроения, като национализма, влияят и на китайците. Идейната промяна е много по-фундаментална от видимата промяна в икономическото развитие и увеличаването на националните възможности. Тези промени са характерни за ерата на реформата в Китай. Те са важни и фундаментални, оставяйки ценно наследство за онези, които се стремят да развият китайско школа за теория на интернационалните отношения. Заключение Ние обсъдихме три източника, от които евентуалната китайска школа за IRT може да извлече своите идеи. Както обаче беше споменато по-горе, трябва да има централен проблем, около който да се формира твърдото ядро на социалната теория. Досега в средите на китайската общност интернационални връзки все още се мисли върху това. Аз твърдя, че най-вероятният основен проблем е връзката между Китай и международната общност. Това е проблем, който озадачава Китай от 150 години. През 2000-те години на трибутарната система, Китай няма такъв проблем, защото китайският мироглед не съдържа нищо като суверенитет, национализъм или интернационализъм. През 140-те години от 1840 до 1980 г. Китай винаги е бил изправен пред проблема с отношенията си с международната общност, но никога не е имал подходящо решение. Всъщност през тези 140 години Китай е бил аутсайдер, опитвайки се да се колебае и да се взира в странна и понякога враждебна вселена. Това е най-фундаменталният проблем, преследващ Китай повече от век. Династията Цин не успя да го реши, както и по-късните китайски правителства. През 50-те години Китай започна да се развива, но Студената война, идеологическото разделение и вътрешният хаос пречеха на китайците да се справят с този проблем. Реформата и отварянето през 1979 г. позволиха на Китай да намери решение. Всъщност Китай навлиза на практика в интернационалната общност. Как да се вдъхновяваме от трите източника на мисленето и практиката и как да привлечем извори от западното теория за интернационални връзки и социална мисъл? Това са въпроси, на които трябва да се дадат отговори, ако желаем китайската школа за международни връзки да се появи в ерата на глобализацията.

„Мач пойнт” е касов филм на режисьора и сценариста Уди Алън с финансов и престижен успех, увенчан с петкратна печалба на вложените пари и номинации за Оскар и Златен глобус. Той е харесван от публиката филм и тихо недооценен от професионалната критика, която деликатно го нарича „лишен от душа”. Това е третият филм на Уди Алън на тази тематика – престъпление и наказание – и първият от трите, в които той не участва като актьор. Самият Уди Алън го цени много и заявява, че е от трите най-ценени от него собствени филми, а те са твърде много. Какво е парадоксално и куриозно в този филм, според мен: почти циничният /самият Алън го нарича „реалистичен”/ прочит на Фьодор Достоевски, конкретно „Престъпление и наказание”. Всъщност Алън пише кинематографично друга версия на прочутия руски роман: неговият убиец не е заловен от правосъдието, нито се самонаказва сам чрез съвестта си. Главният му герой извършва също брутално двойно убийство, на млада и възрастна жена, като Разколников на Достоевски, но за разлика от руският студент той няма своята Соня, която да го освободи от кошмара на вината и лудостта му; убиецът на Алън просто продължава живота си във висшето общество без вътрешна драма и катарзис. Философията на помъдрелият и вече лишен от разкъсващи го морални раздвоения Алън е ясна: животът е игра на руска рулетка и хвърлената монета се върти във въздуха, докато падне в дланта ви с „ези” или „тура” по чиста случайност. Метафората е кристално ясно въплътена кинематографично – „мач пойнт” е термин от тенис, когато топката закача върха на мрежата и застива там за миг, преди да отиде в полето на единия или другия играч – точката спечелена от такава топка е чиста случайност. Тук няма място за Бог, съвест и морал, нито дори за рационалност – чистата случайност определя границата между живот или смърт, успех или загуба. Добър ли е този филм? Според мен той е перфектно направен като режисьорско майсторство, игра /повечето актьори са английски и филмът е изцяло заснет в Англия/, виртуозно написан сценарий и работа на операторската камера. Но е студен и празен като операционна зала.

Познавам конкретно такъв младеж: има средно образование, апартамент, кола и къща на морето, но не иска да работи в България. Отива в чужбина за по 5-6 месеца на гурбет, изкарва някакви пари, връща се и живее с тях, след което отново повтаря упражнението. В България по статистика на НСИ има 160 000 такива, но според мен са много повече. Ако в България си намери достатъчно добро заплащане и работа съм сигурен, че няма да ходи на гурбет. В средите на ромите вероятно са над 50 % и точно грешната преразпределителна политика на държавата ги окуражава да бъдат перманентно обезкуражени безработни – дори има „професия” самотна многодетна майка постоянно безработна. 160 000 са около 5 % от цялата трудова сила, те могат да бъдат извадени от държавна политика от тази им позиция, дори има опити това да се прави. https://baricada.org/2017/02/14/bezrabotni-i-obezkurazheni/ https://www.az.government.bg/pages/nacionalna-programa-aktivirane-na-neaktivni-lica/ Част от тях ще се преквалифицират/образоват, други ще минат на по-ниско платени позиции, трети ще останат безработни. Същевременно една нова технология изхвърляйки част от работната сила, отваря и нови работни места и потенциални възможности за такива – примерно електронната търговия или програмирането на софтуеър и т.н. Според мен вносът на хитроумната Меркел не беше провал в дългосрочен план за Германия, някъде по немските медии бях прочел, че правителството е изпълнителен комитет на германската индустрия, а износът им го доказва; Германия продължава да произвежда и изнася много и от това генерира растеж, не без участието на внесената мултинационална работна ръка. Скоро мой познат беше в Берлин и впечатленията му са като за космополитен и отворен град; в повечето случаи германските имигранти са филтрирани още при влизането и впоследствие сполучливо се интегрират, след което с времето натурализират. Според мен, в по-далечно бъдеще, от порядъка на повече от 100-150 години, колонизирането на Космоса вероятно ще бъде актуално, но с навлизането на енергоспестяващи технологии и производства не мисля, че преди това време реално ще започне да се случва. Китай е най-развитата страна за производство на слънчева енергия и това ще става все по-ясно в следващите 20-30 години, те имат конкретно разработени програми за преминаване към алтернативни източници на енергия. Освен това, прогнозата за населението им е отрицателен растеж в следващите 50 години, вървят по пътя на Европа и Япония. За Африка е съвсем отделна тема, това ще бъде най-бързо растящото население на Земята, и преди съм го писал в други теми, глобализацията на Китай е ориентирана пазарно и суровинно предимно към Африканския континент, тоест на Юг.

Левите идеално се вписват в системата, Ципрас дойде като ултраляв, за да оправя дълговете на десните и роднините им отляво; китайските комунисти също нямат проблеми с капитализма, от техните среди има най-много милиардери в света.

Удиалъниада Любопитство, това ни убива. Не са грабители или тези всички глупости за озоновия слой. Това са нашите сърца и умове. I wanted to be an arch-criminal as a child, before I discovered I was too short. A relationship, I think, is like a shark. You know? It has to constantly move forward or it dies. Life is divided into the horrible and the miserable. In the event of war, I'm a hostage. Talent is luck. The important thing in life is courage. Life doesn't imitate art, it imitates bad television. Confidence is what you have before you understand the problem. Have you ever noticed that good people sleep better, but bad people seem to have more fun when they're awake? We fear death because we feel that we haven’t loved well enough or loved at all, which ultimately are one and the same. Maybe the poets are right. Maybe love is the only answer. Why ruin a good story with the truth? There are three rings involved with marriage. The engagement ring, the wedding ring, and the suffering. I read in self-defense. My one regret in life is that I am not someone else. I've never been an intellectual, but I have this look. Take the money and run. I hate reality, but it's still the best place to get a good steak. His lack of education is more than compensated for by his keenly developed moral bankruptcy. The difference between sex and love is that sex relieves tension and love causes it. Eternity is a long time, especially towards the end. If Jesus came back and saw what was being done in his name, he'd never stop throwing up. I'm not anti-social. I'm just not social. Men learn to love the woman they are attracted to. Women learn to become attracted to the man they fall in love with. Some men are heterosexual, and some men are homosexual, and some men don't think about sex at all. They become lawyers. There are two types of people in this world, good and bad. The good sleep better, but the bad seem to enjoy the waking hours much more. Sometimes to have a little good luck is the most brilliant plan. Sex without love is an empty experience, but as empty experiences go it's one of the best. Organized crime in America takes in over forty billion dollars a year and spends very little on office supplies. Death is a state of non-being. That which is not, does not exist. Therefore death does not exist. Only truth exists. Truth and beauty. In NYC,a small boy helps a bearded old man across the street & says, "Good Sabbath." The old man smiles & empties his pipe on the boy's head The secret private journal of Woody Allen will be published posthumously, or after his death, whichever comes first. I'm short enough, and ugly enough to succeed on my own. We were married by a reformed rabbi in Long Island. A very reformed rabbi. A Nazi. In California, they don't throw their garbage away - they make it into TV shows. The only time that my wife and I had a simultaneous orgasm was when the judge signed the divorce papers. Some drink deeply from the river of knowledge. Others just gargle. I don't know enough to be incompetent. My Lord, my Lord! What hast Thou done, lately? I took a test in Existentialism. I left all the answers blank and got 100. Life involves realty and fantasy. If you focus only on fantasy you'll end up in madness. I'm not a hypochondriac, I'm an alarmist. Having sex is like bridge. If you don't have a good partner, you'd better have a good hand. I believe there is something out there watching us. Unfortunately, it's the government. Nothing like a little post-traumatic stress disorder to make your day complete. Idea for a story: Some beavers take over Carnegie Hall and perform Wozzeck. Strong theme. What will be the structure? 94.5% of all statistics are made up. The greatest advice for a young author: "At the end of an interrogation sentence, place a question mark. It is very effective." La-di-da, la-di-da, la la. I would have killed myself, but I was in analysis with a strict Freudian & if you kill yourself they make you pay for the sessions you miss. Those who can’t do, teach. And those who can’t teach, teach gym. Those who couldn’t do anything, I think, were assigned to our school. I've often said, the only thing standing between me and greatness is me. My films are therapy for my debilitating depression. In institutions people weave baskets. I make films. https://twitter.com/woodyallendaily/status/366956379803623425

After Liberal Hegemony: The Advent of a Multiplex World Order Amitav Acharya | September 2017 "Доминирането на една голяма велика сила", пише американският учен Robert Keohane в широко аплодираната му книга "След хегемонията", може да допринесе за ред в световната политика при определени обстоятелства, но това не е достатъчно условие и няма причина да се смята че е необходимо условие." Този световен ред никога не е било подлаган на по-голям тест, отколкото сега, след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ през ноември 2016 г. Но митовете, ограниченията и упадъкът на този ред са били очаквани и предвиждани, въпреки че неговите привърженици не са го признавали. "Първият мит" за водената от САЩ либерална хегемония, както писах другаде, е "докъде се е разпростирала тя през по-голямата част от историята й, особено по време на Студената война"; аз посочих, че "Съветският блок, Китай , Индия, Индонезия и голяма част от "третия свят" бяха извън този ред... независимо от екзалтираните твърдения за неговото могъщество, легитимност и добре функциониращи институции, този ред не беше нищо повече от конфигурация между САЩ, Великобритания, Западна Европа и Австралия." Като отбелязвах, че либералния ред не е бил добър за много страни в развиващия се свят, аз твърдях, че трябва да се разглежда като ограничен международен ред, а не като всеобхващащ световен ред. Джоузеф С. Ней, един от най-великите шампиони на либералния ред, изрази подобен възглед, че либералният световен ред "беше ограничен до голяма степен до група държави със съмишленици, съсредоточени върху крайбрежен район на Атлантическия океан и не включваше много големи държави като Китай, Индия и съветския блок, и...не винаги имаше благоприятно въздействие върху нечленуващите". Либералният световен ред се разшири и заздрави с икономическите реформи в Китай и Индия и с края на Студената война. И докато шампионите на този ред празнуваха разширяването си, те все още смятаха, че основното предизвикателство пред него ще произтича от издигащите се сили, водени от Китай. Независимо от техните предположения, точно в момент, когато много от тези сили днес не се справят толкова добре, либералният ред изглежда имплодира. Победата на Тръмп и Брекзит предполагат, че сегашното предизвикателство пред либералния ред е точно толкова, ако не и повече, отвътре, колкото отвън. Вътрешните предизвикателства пред либералния ред от лидерството на Тръмп и неговите поддръжници обаче, биха могли да бъдат преувеличени. В края на краищата Хилъри Клинтън спечели мнозинство от гласовете на народа, а референдумът за Брекзит спечели само с малка разлика. По-важното обаче е, че кризата в либералния ред има по-дълбоки корени, дължащи се на дългосрочни и структурни промени в световната икономика и политика. Тъй като издигането на власт на Тръмп е следствие, а не причина, от упадъка на либералния ред, особено на неспособността му да се справи с проблемите на местните избиратели, изоставени при глобалното изместване в съотношението на силите. Като се имат предвид тези фактори, е малко вероятно Тръмп да спре залеза на либералния ред, дори и да иска. Вместо това той може да го доведе до ръба на пропастта. По-нататък първо описвам основите на либералния ред и показвам, че фундаментът,върху който той е построен, е ерозирал от известно време, въпреки че реториката и политиките на Тръмп са също допълнително вредни за него. След това твърдя, че за сега възходящите сили не са в състояние напълно да отхвърлят текущия ред и всъщност биха могли да желаят да запазят някои елементи от него в близък и средносрочен план. Описвам един "мултиплексен свят", в който се запазват елементи от либералния ред, но се включват в комплекс от многобройни, кръстосани помежду си "международни редове". Накрая предлагам някои идеи за това как учени и политици могат да управляват прехода към такъв мултиплексен свят. Основи на либералния ред Идеята за либерален международен ред се основава на четири основни елемента: свободна търговия; следвоенни мултилатерални институции; възход на демокрацията; и либерални ценности. Както ще ви покажа, всеки от тези елементи е стагнирал и се е разлагал от известно време. Вместо да бъде причината за стагнацията, Тръмп просто ускорява разпадането. През последните десетилетия феноменалният икономически растеж на Китай е бил основен фактор за разрастването на световната свободна търговия. От 2010 г. насам обаче световната търговия се развива със слаба годишна норма от 2%, а съотношението между външната търговия и БВП спада. Не случайно това съответства в голяма степен на неотдавнашното забавяне на икономическия растеж в Китай. И това не е временна промяна. Преминаването на Китай към икономика, ориентирана към местното потребление, и вероятността за влизането му в капана на средните доходи, може да продължи да оказва отрицателно въздействие върху световната търговия през следващите години, независимо от политиките, които президентът Тръмп може да приеме спрямо Китай или по отношение на търговията като цяло. Добавете към това забавяне и настроенията срещу глобализацията в Съединените щати, които ние видяхме да излязат на преден план на президентските избори през 2016 г. Тези щати, в които кандидатът на Демократическата партия Хилари Клинтън трябваше спечели по презумпция - като Уисконсин (който не беше гласувал за републикански кандидат за президент от 1984 г.) и Пенсилвания и Мичиган (които не са го правили от 1988 г. насам), Охайо и Северна Каролина, гласуваха за Тръмп, заради разочарование от икономическата глобализация и свободната търговия.Тръмп се появи на избирателна платформа, която обеща да се оттегли от транс-тихоокеанското партньорство (което направи), да предоговори или да се оттегли от НАФТА, и да накаже Китай за предполагаемите му валутни манипулации, "кражба на американските търговски тайни" и "несправедливото субсидиращо поведение". Вторият ключов елемент в основите на либералния ред е следвоенната система на мултилатерални институции, изградена и поддържана от Съединените щати и нейните съюзници. Подобно на търговията, тази система също вече се разпадаше дълго преди избирането на Тръмп. Големите ООН-базирани международни организации, оформящи ядрото на следвоенния ред, вече не са единствените играчи в глобалното управление. От създаването на системата на ООН през 40-те години на миналия век се наблюдава разпространение на регионални и многостранни договорености, частни инициативи и различни форми на партньорство, включващи правителства, частни партии и участници от гражданското общество в области като сигурността, изменението на климата и човешките права - много от които не са резултат нито на американското лидерство, нито са американска цел. Тук отново, както и с търговията, администрацията на Тръмп следва тенденцията, която вече е в движение, като се стреми още повече да омаловажи традиционните либерални институции. Това вече е индикация, че Съединените щати ще поставят по-силен акцент върху двустранните споразумения, основани на по-стриктна и по-пряка реципрочност, отколкото да разчитат на многостранност. В този смисъл, въпреки че алиансите са инструменти на realpolitik и политиката на силата, американски либерални интернационалисти отдавна разглеждат глобалната мрежа от американски алианси като либерален инструмент за придобиване на обществени блага. Тръмп, разбира се, не е първият американски лидер, който призовава американските съюзници да направят повече за собствената си защита, но неговият подход е много повече от обичайните разговори за споделяне на тежести, с които се ограничаваха президенти като Никсън и Рейгън. Тръмп проявява фундаментална липса на вяра в стратегическата и нормативна полезност на американските съюзи. Той е и първият президент, който изрично предупреди съюзниците за оттеглянето на защитата в САЩ в случай, че съюзниците не отговарят на неговите искания. Той може да не изпълнява заплахите си, но самата му позиция допълнително подкопава доверието в либералния ред. Третият елемент на либералния ред е растежът на демокрацията. Глобалната демократична революция, известна като Третата вълна, почти удвои броя на демокрациите след края на Студената война. Въпреки това, тенденцията достигна своя връх до 2000 година и там се сблъска с по-нататъшни неуспехи при неизпълненото обещание за Арабска пролет и обръщане и отстъпление в Египет и Тайланд. На този доста мрачен фон, сега има реална възможност победата на Тръмп да насърчи авторитаризма по света. Всъщност, победата на Тръмп е успокояваща не само за антидемократичните лидери извън Запада - като руския Владимир Путин, турския Реджеп Тайип Ердоган и унгарския Виктор Орбан - но също и за крайно десните движения на Запад като тези, водени от холандеца Геерт Вилдерс, италианеца Матео Салвини, британеца Найджъл Фарадж и френският морски пехотинец Льо Пен (който получи впечатляващи 33.4% на последните френски президентски избори). Дали ще се осъществи такава авторитарна вълна остава да видим, но няма съмнение, че победата на Тръмп направи "демокрация" лоша дума. "Демокрацията е Губещият в в изборите в САЩ", заяви China Daily, който критикува нивото на лични атаки и "гадни аспекти" на демокрацията в американски стил по време на дългата и брутална кампания за президентските избори. Четвъртият елемент на либералния ред са либералните ценности, които са претърпели много удари след избора на Тръмп. Както отбелязва Волкер Пъртхс, директор на Германския институт за международни отношения и сигурност, победата на Тръмп представлява "тежък удар за нормативната либерална основа на Запада." Тази победа също така омаловажава "меката сила" на Америка, която много зависи от привлекателността на нейната вътрешната политика, културата и институциите й. Хората от целия свят едва ли биха забравили атаката на Тръмп срещу съдията от испански произход в Калифорния, която спикера на републиканците в конгреса Пол Райън описа като "учебник по расизъм". Тъй като тази "мека сила" продължава да ерозира, влиянието на либералния ред ще продължи да намалява. Възходящите сили Иронично е, че докато създателите на либералния ред се оттеглят (поне временно) и самият либерален ред е на ръба на разпад, някои от световните сили, особено Китай, които би трябвало да го оспорят, му предлагат подкрепа, макар и диференцирана и потенциално краткосрочна. В речта си в Давос през януари 2017 г. китайският президент Си Джинпинг се изказа силно против протекционизма, а други китайски политици (като Хайфеи, бивш заместник-министър на външните работи) говорят за страната си, като за водеща нова вълна на глобализация. Това трябва да не е изненадващо, тъй като общественото мнение и в Китай, и в Индия категорично подкрепя глобализацията. Няколко седмици преди президентските избори в САЩ през 2016 г. Pew Survey съобщава, че 60 процента от китайските респонденти и 52 процента от индийците считат, че участието на страните им в световната икономика е положително, в сравнение с едва 44 процента от американците. Сред страните от BRICS , Русия е губеща страна от глобализацията и поради това може да е най-малко заинтересована сред тях за запазване на либералния ред. Освен това БРИКС не са в състояние да експлоатират кризата в либералния ред чрез съгласувани действия, дори ако желаят това, тъй като някои от тях като Бразилия, Южна Африка и Русия сами по себе си изпитват сериозни икономически и политически трудности. Ръстът на БВП на петте държави от групата БРИКС се забави от средно 9% годишно през 2010 г. до около 4% през 2015 г. Растежът на инвестициите се забави от 16% през 2010 г. на 5% през 2014 г. През 2015 г. "Голдман Сакс" затвори своя инвестиционен фонд за БРИКС, който е загубил 88% от активите си от пика му през 2010 г. Тези икономически неуспехи ще възпрепятстват всеки опит за формулиране на нов ред. В същото време, политическите предизвикателства изобилстват. Напрежението между Китай и Индия поради граничния спор в района на Доклам, както и опозицията на Китай, както за кандидатурата на Индия за присъединяване към Nuclear Suppliers Group, демонстрира че двамата най-важни държави от БРИКС, предвид техните огромни икономики и население, не споделят обща визия за световния ред. Освен това, въпреки че Индия е ключов член на многостранната Азиатска инвестиционна банка за инфраструктура (AIIB), инициирана от Китай, тя се противопоставя на инициативата на Китай Един пояс, Един път (OBOR) (и особено на китайско-пакистанския коридор) в Южна Азия. Китай и Индия също страдат от проблеми на легитимност и подкрепа от собствените им съседи, което допълнително ограничава техния потенциал да поемат по-голяма роля в световния ред. Китай е въвлечен в горчиви териториални спорове с Япония за островите в Източнокитайско море, както и с Виетнам и Филипините за други острови в Южнокитайско море. В същото време отношенията на Индия със съседните й южноазиатски държави остават трудни и биха могли да се влошат поради нарастващата китайска помощ за съседи като Пакистан, Непал и Шри Ланка като част от инициативата OBOR. Вътрешните политически проблеми (в Бразилия и Южна Африка) и зависимостта от глобалната търговия (особено за Китай и Индия) гарантират, че предполагаемите претенденти срещу либералния ред могат да го реанимират или дори да предложат по-голяма подкрепа на този ред поне в краткосрочен план, както декларира Ши Джинпинг е в Давос.Въпреки това би било грешка да се приеме, че изгряващите сили ще имат същия залог в либералния ред като Запада, просто защото са се възползвали и все още се възползват от него. Без конкретен напредък на исканията им за реформиране на съществуващите международни институции, което да им даде повече глас и влияние, издигащите се сили ще бъдат подозрителни към приемането на всяка нова схема, създадена на Запад за запазване на либералния ред. В същото време те все още трябва да съществуват съвместно със Запада, който самият трябва да преговаря с тях, за да спаси аспектите на либералния ред. Това взаимодействие е непреодолимата логика, която ни води към това, което наричам "мултиплексен свят". Мултиплексност, не многополюсност Много учени смятат възникващия световен ред за завръщане към многополюсността, но това е подвеждащо. Има поне пет основни разлики между предвоенната многополюсност и нововъзникващия световен ред от двадесет и първи век. Първо, преди войната многополярността до голяма степен беше свят на империи и колонии. Основните актьори в световната политика бяха великите сили, а те бяха главно европейски, въпреки че Съединените щати и Япония се присъединиха към клуба през последната част на XIX век. За разлика от това, съвременният свят се характеризира с множество актьори, които имат значение. Това са не само велики сили, а не само държави, но и международни и регионални институции, корпорации, транснационални неправителствени организации, социални движения, транснационални престъпни и терористични групи и т.н. Второ, същността на икономическата взаимозависимост днес е по-наситена, състояща се от търговски, финансови и световни производствени мрежи и вериги за доставки, докато преди войната многополюсността е основно базирана на търговията. Трето, съвременната икономическа взаимозависимост е по-глобална в сравнение с тази през деветнадесети век, когато тя е предимно вътрешноевропейска, а останалата част от света е била в ситуация на зависимост от европейските империи. Четвърто, днес има много по-голяма гъстота на относително дълготрайни международни и регионални институции, докато преди Първата световна война Европа имаше само една - отсъстващия Европейски концерт на големите сили - а в междувоенния период имаше само краткотрайната и неуспешна Лига на нациите. Пето, предизвикателствата пред реда и стабилността стават по-сложни. Традиционното предизвикателство пред световния ред, междудържавните конфликти, намалява устойчиво след Втората световна война и сега е на незначително ниво. В същото време вътрешнодържавните конфликти и транснационалните предизвикателства са се увеличили значително. Може би най-голямата заплаха за националната сигурност на много страни днес идва не от друга държава, а от терористичната мрежа. Освен това въпроси като изменението на климата, трафика на хора, наркотиците и пандемиите не спазват националните граници и се увеличават от взаимозависимостта и глобализацията, допълнително усложнявайки мозайката на предизвикателствата за сигурността, пред които е изправен светът на двадесет и първи век. По този начин възникващият световен ред не е многополюсен свят, а мултиплексен свят.Това е свят на множество модерности, където западната либерална модерност (и нейните предпочитани пътища към икономическо развитие и управление) са само част от предлаганото. Мултиплексният свят е като мултиплекс-кино, което дава на публиката си възможност за избор на различни филми, актьори, режисьори и сюжети, които са под един покрив. Тръмп и Брекзит показаха, че има сериозни вариации и различия в сценария на световния ред дори в Запада - не само между Запада и останалите, както обикновено се приема. В същото време мултиплексният свят е свят на взаимосвързаност и взаимозависимост. Това не е единствен глобален ред, либерален или друг, а комплекс от кръстосани, ако не и конкурентни, международни редове и глобализми. Мултиплексният свят не се дефинира от хегемонията на нито една нация или идея. Това не означава непременно, че Съединените щати са в упадък - това все още е спорно. Но това означава, че Съединените щати вече не са в състояние да създават правилата и да доминират в институциите на глобалното управление и световния ред по начина, по който е било през по-голямата част от периода след Втората световна война. И докато елементи от стария либерален ред ще оцелеят, те ще трябва да настанят нови актьори и подходи, които не се поддават на командите и предпочитанията на Америка. Алтернативни глобализации, а не либерална хегемония Грешно е да се каже, че глобализацията свърши. Вместо това, в един мултиплексен свят, тя ще приеме и вече приема, различна форма. Глобализацията може да стане по-малко задвижена от търговията и по-скоро от загрижеността за развитието. Това би могло да даде повече място на инициативите на нововъзникващите сили, които са склонни да се съсредоточат повече върху инфраструктурата, отколкото върху свободната търговия. По този начин новата глобализация може да се води по-малко от Запада и повече от Изтока, особено от Китай и Индия, както беше преди хиляда години преди европейския колониализъм. Самият Китай може да не е в състояние да води сам глобализацията в световен мащаб, но има потенциала да я променя с инициативи като стратегията One Belt, One Road и AIIB. Освен това новата глобализация ще бъде закотвена повече от връзките юг-юг, а не от север-юг. Това вече се случва: Според Програмата на ООН за развитие Югът е увеличил своя дял от световната продукция от една трета през 1990 г. до почти половина днес и е увеличил своя дял от световната търговия със стоки от 25% през 1980 г. на 47 % през 2010 г. И търговията Юг-Юг скочи от по-малко от 8% от световната търговия през 1980 г. до около 25% през 2014 г. Според конференцията на Обединените нации за търговия и развитие потоците от юг-юг в преките чуждестранни инвестиции съставляват над една трета от глобалните потоци. Тези тенденции могат да преформатират глобализацията. Поради значимостта на Китай и други възникващи сили, новата глобализация би могла да гледа с по-голям респект към суверенитета, особено в сравнение с водената от Запада глобализация през деветнадесети и двадесети век, която се свързва с колониализма и пряката и непряка военна намеса осигуряващи западни икономически и стратегически интереси (дълъг списък от примери като се почне от Суец и стигне до многобройни интервенции в Латинска Америка). Това не означава, че възникващите сили не използват сила или нарушават суверенитета. С нарастващите си инвестиции в чужбина, Китай ще бъде изкушен да се откаже от изявената си политика на ненамеса и да използва сила или принуда в подкрепа на своите икономически и стратегически цели. Но в съответствие с възгледите на нововъзникващите сили, новата глобализация вероятно ще бъде по-икономическа и по-малко политическа или идеологическа (особено в сравнение с промотираните от запада демокрация и правата на човека). G-Plus, не G-Zero, управление Много от обявените позиции на Тръмп внушават идеята, че това е националистична гледаща навътре къв националния интерес външна политика на САЩ. Неговите политики в областта на търговията и сигурността подкопават световните институции като Световната търговска организация и ООН и нарушават преговорите за изменението на климата. В много отношения това може да накара системата на глобалното управление да бъде още по-малко централизирана в САЩ и Западна Европа. Но и тук, както беше отбелязано по-рано, следвоенната архитектура на глобалното управление вече се движи в тази посока. Глобалното управление вече е започнало да приспособява нарастващите роли на частните организации (корпорации, фондации и т.н.), групи от гражданското общество и регионални споразумения, като по този начин намалява позицията на официалните междуправителствени организации. И нововъзникващите сили вече искат по-голям глас и лидерство в съществуващите институции, като същевременно създават нови глобални и регионални механизми, като например новата банка за развитие, инициирана от БРИКС и Conference on Interaction and Contingent Reserve Arrangement (финансов механизъм), AIIB, и нейната Conference on Interaction and Confidence-Building Measures като механизъм в Азия, както и собствените планове на Индия за развитие на инфраструктурата в Южна Азия. И докато търсенето на глобално управление ще остане, архитектурата ще продължи да се фрагментира и децентрализира, потвърждавайки началото на мултиплексния свят. Поддържането на световния ред зависи от реда в регионите. Както твърди Хенри Кисинджър, "Съвременното търсене на световен ред ще изисква последователна стратегия за установяване на концепция за ред в различните региони и за обвързване на тези реда в тези региони един с друг" .Но разработването на такива приобщаващи, отворени регионални редове е критично предизвикателство. Това би изисквало създаването на нови регионални механизми и подкрепата на тези, които вече съществуват, но са ограничени от липсата на ресурси. Докато някои либерални мислители виждат регионализма (без да се включва Европейският съюз) като заплаха за световния ред, има много регионални инициативи, които, ако бъдат признати и укрепени, всъщност биха могли да поддържат световния ред. Например инициативата ASEAN + 3 Chiang Mai initiative за финансите позволи на тези страни да се справят по-добре с краткосрочните проблеми с ликвидността, допълвайки съществуващия капацитет на Международния валутен фонд. Като друг пример, въпреки че администрацията на Обама се боеше че вдъхновената от Китай AIIB ще бъде конкурент на Световната банка, нейната структура и правила наподобяват тези на утвърдени многостранни институции и нейното управление включва лица от западни страни. По този начин AIIB е по-вероятно да се допълва, отколкото да се конкурира със Световната банка. В един фрагментиран и плуралистичен свят използването на местни и регионални инициативи в различни тематични области, които допълват старите, но фрагментиращи глобални институции, може да бъде един от най-обещаващите начини за изграждане на световния ред през двадесет и първи век. Мултиплексният свят няма да бъде свободен от безредици, но не е непременно обречен да бъде това, което Ян Бремер и Нуриел Рубини наричат "Г-нула свят" - "в който никоя държава или блок от държави няма политически и икономически лост - или волята - да провеждат истински международен дневен ред " - просто заради липсата на доминиращата водеща роля на САЩ. Споделянето на лидерство между западните сили и възникващите сили е по-постижимо от (твърдото) разделяне на власт. Светът, който е по-малко зависим от лидерството на САЩ - но без пълно отстъпление на САЩ в изолационизъм, все някак ще намери начини да си сътрудничи. Този свят все пак ще се обедини в криза, както се случи на срещата на върха на Г-20 след световната финансова криза през 2008 г., или в борбата срещу общите рискове, както стана с Парижкото споразумение за изменението на климата от 2015 г. Това беше възможно не поради проактивни Американското лидерство, но поради общо разбиране сред западните нации, възникващите сили (ръководени от Китай) и групи от гражданското общество. Важно е, че споразумението избягва традиционния западен подход, основаващ се на легализирани санкциии, в полза на по-мек, доброволен подход, характерен за Асоциацията на народите от Югоизточна Азия. Мултиплексният свят е свят на "Г-Плюс", включващ установени и възникващи сили, глобални и регионални институции и актьори, държави, социални движения, корпорации, частни фондации и различни видове партньорства между тях. Стабилността на мултиплексния свят Има няколко неща, които трябва да се имат предвид от международната общност като цяло, и по-специално от западните нации, за да се помогне за управлението на прехода към мултиплексния свят. Първо, спрете да пишете за връщането на либералната хегемония, с което имам предвид световния ред след Втората световна война, създаден и доминиран от Съединените щати и съсредоточен около западните интереси, ценности и институции. Тази ред би могъл да донесе много добро (както и много лошо) на света и някои от неговите институции (като системата на ООН) ще продължат, но конкретните исторически обстоятелства зад възхода на либералната хегемония са изчезнали. Глобалното разместване на силите е реално и ще продължава. Второ, освен ако и докато администрацията на Тръмп не промени радикално курса или не бъде заменена, подгответе се да живеете без значителна подкрепа от страна на САЩ за мултилатерализма. В рамките на Тръмп тази подкрепа може да дойде селективно и пестеливо, но нейното отсъствие не бива да възпрепятства международното сътрудничество, ако в него участват и го подкрепят други основни участници. Трето, краят на американската хегемония не е равносилен на "връщането към анархията", ако анархия предполага края на глобалното сътрудничество, както се притесняват някои. Напредъкът в глобалното управление никога не е бил линеен и не е имало някакъв консенсус, че глобалното управлението е добро нещо. Търсенето на глобално управление е и ще продължи да варира в зависимост от областта на проблемите. Подобно търсене се дължи на смесица от стратегически, функционални и нормативни мотиви, както и на вътрешнополитически калкулации. Докато нормативните и вътрешните мотиви може да намаляват сред западните държави, функционалните и стратегическите мотиви все още могат да доведат до търсене на глобално управление в няколко области, включително изменението на климата и транснационалната сигурност. Четвърто, въпреки твърденията, че светът е "в пожар", има и много успешни истории за растеж и стабилност в света. Що се отнася до международната стабилност, има както добри, така и лоши новини. Някои форми на международно насилие, като например междудържавните войни, са в дългосрочен упадък.При цялото си медийно отразяване и очевидната трагедия, тероризмът представлява силно концентрирана, локализирана заплаха. През 2015 г. например само пет държави - Афганистан, Ирак, Нигерия, Пакистан и Сирия - съставляват 72% от смъртните случаи от тероризма по целия свят. Също така забележителни са само четирите групи, които са отговорни за 74 процента от всички тези смъртни случаи: самопровъзгласената Ислямска държава, Боко Харам, талибаните и Ал Кайда.Освен това, много от признаците на "анархия" днес, включително жертвите в Близкия изток, са резултат от неуспешни политики на Съединените щати и нейните ключови западни съюзници, които межеха да бъдат избегнати. Примери за това могат да бъдат например нахлуването на Ирак през 2003 г. в Ирак или англо-френската операция в Либия през 2011 г., за да се извърши промяна в режимите (като по този начин се злоупотреби с Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, предназначена за гражданска защита). Освен това, както някои твърдят, случаят с Либия може да е отчасти причина за последващия отказ от военна интервенция в Сирия. Прогнозите, публикувани от Международния институт за стратегически изследвания, установяват, че от общо 180 000 смъртни случая, свързани с конфликти по света през 2014 г., в Ирак и Сирия са почти половината.Изучаването от тези грешки е по-важно за бъдещето на световния ред, отколкото копнежите да си върнем обратно либерална хегемония. Пето, отдайте дължимото на приноса на не-западните актьори към пазара на идеи за глобално сътрудничество. Страните от Латинска Америка подкрепиха правата на човека преди Всеобщата декларация за правата на човека и развиха традиция за регионална нормативна уредба и институционално изграждане преди създаването на ЕС. Източноазиатските страни, водени от Япония, пробиха пътя от постколониалната зависимост и недостатъчно развитие. Конвенцията на ООН по морско право имаше много общо с ръководството на дипломати от Югоизточна Азия. Идеите за човешкото развитие и сигурността на човека са замислени от пакистанския икономист Mahbub ul Haq, докато концепцията "Responsibility to Protect" е до голяма степен африкански принос. Шесто, насърчавайте прагматичния глобализъм на мястото на идеологически заредения либерален интернационализъм, термин, дълбоко свързан със западната хегемония и лицемерие. Историята предоставя много примери за практическо, не идеологическо, основано на конкретни теми сътрудничество между народите с разнообразен политически ред, за да се поддържа международната стабилност. Седмо, приемете с разтворени обятия глобалното управление на G-Plus. Нарастващата сложност на глобалното управление е неизбежно поради изникването на различни нови участници и транснационални въпроси. Невъзможно е държавните бюрократични институции, създадени през 40-те години, да се справят с тези промени. Тези институции трябва да приветстват появяването на нови "търсещи" глобално управление и да се научат да работят с тях, като избягват дублирането на ресурси. Продължаващата фрагментация в глобалното управление създава нови възможности за по-тясно партньорство между междуправителствените институции, гражданското общество и частния сектор. Осмо, вземайте сериозно регионалните сили и регионализма. Регионите са важни места за конфликти и сътрудничество. Когато разглеждаме начини за развиване на нов световен ред, не трябва да се съсредоточаваме твърде много върху големите нововъзникващи сили, докато пренебрегваме ролята на други регионални сили в развиващия се свят като Индонезия, Нигерия и Турция. Не всички форми на регионализъм са вредни за глобалното сътрудничество; наистина, те могат да допринесат за това. Много регионални организации споделят нормативната загриженост за мира и справедливостта и заслужават своето пространство във всяка значима схема за глобален ред. Традиционната либерална универсална тенденция за свързване на регионализма със сфери на влияние или балансиране на властта е погрешна, тъй като много примери за регионализъм днес са отворени, интерактивни и приобщаващи. Накратко, стабилността на мултиплексния свят ще изисква от много западни народи да се откажат "безплатното возене върху транспорта" на Съединените щати и да приемат споделено лидерство с нововъзникващите и регионалните сили. Това ще изисква по-голямо партньорство между глобалните и регионалните органи, както и публичните, частните и гражданското общество. Светът на "Г-Плюс" изисква истински реформирана система на глобално управление, която дава искрено признание на гласовете и стремежите на всички. Америка и нейните западни съюзници трябва да се откажат от изключителни привилегии като френското ръководство на МВФ, американското председателство на Световната банка и японското председателство на Азиатската банка за развитие в замяна на доверието и сътрудничеството на останалите. Нов лексикон за международни отношения Сложността на международната политика днес изисква по-голямо разбиране на съществуващите теории и речник на международните отношения, особено на либерализма и реализма. Либералите често изповядват монопол върху всички "добри неща" в международния живот като рационалност, зачитане на човешкото достойнство, добро управление, свободна търговия и ред, основан на правила, и проследяват произхода на тези ценности изключително от западната цивилизация. И все пак тези идеи и практики могат да бъдат намерени в други, неевропейски цивилизации, включително, но не само ислямска, китайска и индийска. Либералната теория показа малко признание за многобройните източници и принос за развитието на нейните идеи и практики. В резултат на това днес либерализмът се разглежда като искане и очакване "останалите" да следват принципи, за които се твърди, че са развити единствено на Запад, дори когато водещите либерални западни народи ги нарушават грубо. Такъв либерализма, който сега е подложен на предизвикателство у дома му, ще бъде още по-трудно да се продаде на останалия свят. Когато се изправят пред бъдещето, докато либералите остават в отрицание, реалистите се връщат в миналото. Вместо да търсят свежи идеи, които да разбират и обясняват промяната в световната политика, те продължават да претоплят понятията като многополюсност (или общата теория, че международната стабилност зависи главно от поляритета или разпределението на властта) или от Капанът на Тукидид, за да опишат сегашния или възникващия световен ред . Това е погрешно приложение на историята. Днес светът е далеч от многополюсната епоха от деветнадесети век; той е още по-отдалечен от самодостатъчната и херметична геополитика на гръцките полиси. Епохата на либералната хегемония е минала. Либералният международен ред ще бъде само една от многото взаимно пресичащи се системи и ще трябва да се конкурира или да се впише в други идеи в свят на все по-голяма сложност и взаимосвързана комплексност. Учените в сферата на международните отношения трябва да бъдат предпазливи към конвенционалната мъдрост и да бъдат отворени към нови концепции и теории и следователно към нови възможности за световен ред, който няма прецедент в историята. Keohane е прав: хегемонът не е нито необходим, нито достатъчен за глобалния ред - и нито, както се оказа, такава е и "неоспоримата" либерална идеология. В мултиплексния свят учените и прагматиците ще трябва да прегърнат сложността на тази нова система.

Великолепна като форма и изложение теза на автора, който, според мен, изцяло изразява незападна визия макар и с изразните средства на западен учен и писател. Основната му идея за „мултиплексов” свят /не многополюсен/ е оригинална алтернатива както на на либералната хегемония, така и на мултиполюсния свят с няколко центъра на сила и влияние. A multiplex or mux is the popular term used for the grouping of program services that are sub-grouped as interleaved data packets for broadcast over a network or modulated multiplexed medium, which are split out at the receiving end. https://en.wikipedia.org/wiki/Multiplex_(television) Тази система на "мултиплекс" обаче предполага да има един оператор или механизъм, който "сплита" и "разплита" отделните потоци от интереси, тоест нещо като световно управление или правителство. В статията на Amitav Acharya, може и да съм пропуснал, не видях обяснение за някакъв международен механизъм, който да има подобна функция. Ето защо, дали тези негови идеи не са визионерските му проекции върху въображаем екран, според мен на този етап, е отворен въпрос. Като отклонение: Само бих искал да уточня нещо от предишния си постинг: идеята на американските политически стратези за "Restraint" /Сдържаност/, като всяка такава най-общо формулирана идея, претендираща за стратегия и прагматична идеология, има двустранно значение и може да се използва като поне двустранно острие в практиката; ако погледнем тази концепция от значението й не като „сдържаност”, а като „сдържане”, то цялата конфигурация за „офшорното балансиране” и постигане посредством него хегемония в поне три глобални зони /Европа, Североизточна Азия и Персийския залив/ означава „сдържане, възпиране” на всеки потенциален кандидат за водеща роля в тези три глобални зони, освен САЩ, тоест трите изброени региона са приоритети за „националната сигурност” на САЩ. Поне засега, следването на тази тенденция е видимо последователно.

Един автор, Barry Ross Posen, привърженик на доктрината за Restraint /Въздържане/ "Restraint". Amazon. Amazon.com. Retrieved 12 July 2015. в неодавна написана от него статия "The Rise of Illiberal Hegemony: Trump’s Surprising Grand Strategy" https://www.scribd.com/document/375295554/The-Rise-of-Illiberal-Hegemony твърди следното: "И все пак, Тръмп се отклони от традиционната глобална стратегия на САЩ в едно важно отношение. В края на Студената война, както тези на демократите, така и републиканските администрации се стремяха към една глобална стратегия, която учените наричат "либерална хегемония". Беше хегемонистично това, че САЩ се стремяха да бъдат най-мощната държава в света и беше либерално, че Съединените щати се стремяха да основат една международна система на правов ред, регламентирана от многонационални институции, и да превърнат другите държави в пазарно ориентирани демокрации, свободно търгуващи помежду си. Тръмп се опитва да запази хегемонистичната икономическа и военна способност на Съединените щати и ролята им на арбитър по сигурността за повечето региони по света, но той се е различава от предшествениците си по отказа му от износа на демокрацията и по въздържанието му от многото многостранни търговски споразумения. С други думи, Тръмп въвежда нова глобална стратегия на САЩ: нелиберална хегемония. Въпреки че администрацията на Тръмп е изоставила много от стълбовете на либералния интернационализъм, нейната политика на сигурност остава постоянно хегемонистична. Дали нелибералната хегемония ще се окаже повече или по-малко устойчива от либералната си братовчедка остава отворен въпрос." Да припомня възгледите на този автор за "рестриктивната" нова стратегия на САЩ, те не изключват икономическа глобалализация, нито отказ от военна сила в глобален мащаб: Сдържаност Поддръжниците на стратегия за ограничаване призовават Съединените щати да намалят значително ангажиментите си за сигурност в чужбина и в голяма степен да избегнат участие в конфликти в чужбина. Америка ще се възползва от тази "забележително добра" стратегическа позиция: "[Съединените щати] са богати, отдалечени от други големи сили и защитавани от мощен ядрен възпиращ ефект. Другите големи сили в момента са по-слаби от Съединените щати близки един до друг и са изправени пред същия натиск да се защитят, както и Съединените щати. " В съответствие с традицията на "реалната политика", държавите са заинтересовани за собствената си сигурност и съответно ще търсят начин сами да защитят своите собствени интересите и баланс срещу агресорите; въпреки това, когато е възможно, държавите предпочитат да "се возят безплатно" или "евтино", като прехвърлят разходите за сигурност на други държави. Голямата стратегия на Сдържаността се отличава от изолационизма: изолационистите предпочитат да ограничават търговията и имиграцията и са склонни да вярват, че събитията в външния свят имат малко влияние в Съединените щати. Сдържаността обаче вижда икономическата динамика като ключов източник на национална власт и следователно има тенденция да спори за относително отворена търговска система. В офшорното балансиране Съединените щати се въздържат от значителни ангажименти в областта на сигурността в чужбина, с изключение на хегемония в това, което офшорните балансисти определят като три основни стратегически региона в света: Западна Европа, Североизточна Азия и Персийския залив. Posen, Barry R. (2014-06-03). Restraint: A New Foundation for U.S. Grand Strategy. Cornell Studies in Security Affairs. Ithaca, NY: CornellUniversity Press. ISBN 9781501700729. Само да допълня, че първите признаци на този завой към "сдържаност" се забелязваха още по време на втория мандат на Обама, а идеите за това не са патент на републиканците или на Тръмп, движението Чаена партия възниква през 2009, то е основна база като електорат за избора на Тръмп и включва както републиканци, така и демократи. парадоксът е, че платформата на това движение е ултралиберална, либертарианска, то е финансирано от едни от най-богатите хора и корпорации, но активистите му са от средната класа като социална база. Въпросният автор Posen, Barry, още през 2014 г. съвършено ясно артикулира платформата на Restraint стратегията, на този линк може да се прочете: http://bostonreview.net/us/barry-r-posen-restraint-grand-strategy-united-states

Бъди жив и здрав и успешна кариера.

В тази информация се казва ясно, че това е "най-старият запазен цял" кораб, който е датиран чрез радиокарбонно датиране към 400 г. пр.н.е, което означава някъде към времето на Пелопонеските войни A small piece of the vessel has been carbon dated and it is confirmed as coming from 400BC - making the ship the oldest intact shipwreck known to mankind. Казва се също така, че преди това откритие е направено друго на отломки, които са датирани на около 3000 г. или на 1000 г. пр.н.е, което е най-ранния т.н. Омиров период или Ранножелязна епоха /1200 - 800 г. пр.н.е/ Prior to this discovery ancient ships had only been found in fragments with the oldest more than 3,000 years old.

+++ Много точен и добър анализ. Също съм на мнение, че мерките на Родрик са академично верни и рационални, но на практика неприложими, което си обосновал в постинга си. По отношение на България също всичко е много точно очертано. Лично мисля, че така очертана ситуацията изглежда заключена и единственото реално решение е това, което е посочил Атом в неговия постинг - по пътя на опит/грешка, нов опит и т.н., тоест това е налучкване без визия и стратегия. Но предполагам, че по този начин изглеждат нещата, ако застанем от гледна точка на досега съществуващият световен ред, а той може да бъде обобщен като Pax Americana. https://en.wikipedia.org/wiki/Pax_Americana Според мен, обаче, което подлежи на анализ и верификация, със стария Pax Americana в общи линии е свършено и той си отива в историята. Каква е новата стратегия и визия на американския управляващ елит едва ли ще бъде публикувано в масовите медии, но моето мнение е, че такава вече съществува и работи.

Не съм специалист по японска история, но от обща култура знам, че СССР през целия период между двете световни войни разглежда съвсем сериозно възможността да има японска интервенция в Сибир. косвено доказателство за това е изпращането на съветския топ-шионин Рихард Зорге в Токио. Ето какво му пишат от центъра на съветското военно разузнаване в Москва през 1939: Japan must have commenced important movements (military and political) in preparation for war against the Soviet Union but you have not provided any appreciable information. Your activity seems to getting slack.[ Andrew & Gordievsky 1990, pp. 192 https://en.wikipedia.org/wiki/Richard_Sorge А една от шифрограмите на Зорге от 14 септември 1941 гласи: Sorge advised the Red Army on 14 September 1941, that Japan would not attack the Soviet Union until: Moscow was captured The Kwantung Army was three times the size of Soviet Far Eastern forces A civil war had started in Siberia.[40] This information made possible the transfer of Soviet divisions from the Far East, although the presence of the Kwantung Army in Manchuria necessitated the Soviet Union's keeping a large number of troops on the eastern borders...[41] Mayevsky, Viktor, "Comrade Richard Sorge", Pravda, 4 September 1964; quoted by Prange, Goldstein & Dillon 1984 https://en.wikipedia.org/wiki/Richard_Sorge#cite_note-41 Ресавски, смяташ ли, че в съветското военно разузнаване по онова време са работили глупаци?

В Приморье открыт целый ряд крупных и уникальных месторождений разнообразных полезных ископаемых, на базе которых создана и функционирует самая мощная на Дальнем Востоке горнодобывающая промышленность. В крае производится более 92 % плавикового шпата России, 64 % вольфрамовых концентратов, почти 100 % борных продуктов, 73,6 % свинца в концентрате и 8,4 % свинца рафинированного, добывается 18,2 % олова России. В крае выявлено почти 100 угольных месторождений с общими прогнозными запасами до 2,4 млрд тонн. Основные месторождения угля — Бикинское, Павловское, Шкотовское и Артёмовское — буроугольные, Партизанское и Раздольненское — каменноугольные. Многие месторождения угля имеют сложные гидрогеологические условия (небольшая толщина угольных пластов и их высокая обводненность). Это затрудняет добычу угля, делает её более дорогой. Вместе с тем около 70 % запасов угля пригодно для открытой разработки. Край богат месторождениями цветных металлов. Известно около 30 месторождений олова, которые в основном находятся в Кавалеровском, Дальнегорском и Красноармейском районах. В этих же районах сосредоточено около 15 месторождений полиметаллических руд, содержащих цинк, свинец, медь, серебро, висмут, индий, редкоземельные металлы. В Красноармейском и Пожарском районах края имеется несколько месторождений вольфрама. Кроме вольфрама, в этих рудах содержится медь, серебро, золото, висмут и другие ценные металлы. В северо-восточных районах Сихотэ-Алиня найдено несколько месторождений серебра. В крае разведано более 50 месторождений золота. Золотоносные месторождения имеются как на юге Приморья, так и на севере. Около 60 % всех запасов золота находятся в россыпях по долинам рек. В районе Дальнегорска находится крупнейшее в России месторождение бора (датолитовых, борсодержащих руд). Оно разрабатывается открытым способом и может обеспечить работу перерабатывающих предприятий не менее чем на 50 лет. Плавиковый шпат добывается в Хорольском районе (Вознесенское и Пограничное месторождения). Кроме плавикового шпата, в рудах этого месторождения содержатся редкие металлы. Открыты несколько месторождений фосфоритов на материковом склоне Японского моря. На запасах Дальнегорского боросиликатного месторождения, скарново-полиметаллических месторождений работает крупное горно-химическое предприятие ОАО «Бор». ОАО «Ярославский ГОК» разрабатывает Вознесенское и Пограничное флюоритовые месторождения. ОАО «Приморский ГОК» и ОАО «Лермонтовская ГРК» вместе разрабатывают богатейшие скарново-шеелитовые месторождения «Восток-2» и Лермонтовское. В посёлке Кавалерово ОАО «ГРК Хрустальная» (Хрустальненский ГОК) разрабатывает богатое оловянное месторождение «Искра». Кроме того, в крае добываются бурые и каменные угли, строительные материалы; действует ряд санаторно-больничных комплексов на базе подземных минеральных источников и морских грязей, в том числе крупнейший в России Шмаковский. В небольшом количестве в крае добывается россыпное золото, цеолиты, бентонитовые глины и другие полезные ископаемые. Вводятся в эксплуатацию коренные золотосеребряные месторождения. В структуре добычи традиционно преобладают бурые и каменные угли — 47 %, значительную роль играют цветные и редкие металлы — 21 % и неметаллы — 14 %. Производство благородных металлов (золота из россыпных и комплексных вольфрамово-медных месторождений, серебра из комплексных полиметаллических месторождений) не превышает 10 %, добыча общераспространённых полезных ископаемых — 3 %. Обеспеченность действующих предприятий сырьевой базой неодинакова. ОАО «Бор» и ОАО «Ярославский ГОК» обеспечены разведанными запасами борной и плавиковошпатовой руды на длительный срок. В крае имеются перспективы выявления промышленных месторождений как традиционных для края полезных ископаемых, так и новых, на базе которых могут быть созданы крупные горнодобывающие предприятия. Из традиционных полезных ископаемых есть перспективы поисков богатых скарново-шеелитовых месторождений в Лермонтовском рудном узле и высококачественных лечебных грязей в бухте Экспедиции на юге Приморья. Особенно благоприятные перспективы в крае имеются на выявление новых промышленных рудных месторождений благородных металлов (золота и серебра). Из новых полезных ископаемых в Приморье имеются перспективы выявления месторождений сурьмы, ртути, марганца, барита, каолинов и высококачественных кварцитов для производства стекла, в которых в настоящее время Россия испытывает большой недостаток. В крае в последние годы появились перспективы выявления месторождений драгоценных камней: алмазов в коренном залегании и корундов в россыпях, в первую очередь сапфиров в Вострецовском золотоносном районе. Имеется недоразведанное месторождение Радужное благородного опала в пределах Алчанской вулканоструктуры. В 1999—2000 годах начата переоценка перспектив края на нефть и газ, как в наземной части, так и на шельфе Японского моря. Прогнозная оценка на нефть по разным авторам колеблется в пределах 10—150 млн тонн. Развитая инфраструктура края и удалённость от нефтедобывающих регионов России позволяет с высокой степенью достоверности предполагать, что отработка даже мелких месторождений нефти и газа будет экономически целесообразна. https://ru.wikipedia.org/wiki/Приморский_край

Нещата в политиката и икономиката са прекалено широки. Иначе погледът е късоглед и стеснен. Според мен, разбира се.

По всичко изглежда, че не е било и реално възможно да бъде постигнато такова запазване на територията: която сега е руската Приморска област - Площ 164 673 km² (22-ро място в Руската Федерация, 0,96% от нейната площ). Население на 1 януари 2017 г. 1 923 116 души (26-то място в Руската Федерация, 1,31% от цялото население). Административен център град Владивосток. Разстояние от Москва до Владивосток 9302 km. https://en.wikipedia.org/wiki/Primorskaya_Oblast нито с пряка окупация от японската армия, нито под формата на буферна независима държава, каквато за кратко е била. През цялото време на военните действия, за които пишете, японските и други съюзнически сили са били в съотношение 1:6 в полза на болшевиките като численост. След изтеглянето на японските войски тази буферна държава е била обречена, но и дори с наличието на силен японски гарнизон, според мен резултатите щяха да бъдат същите. По този маршрут, Тихоокеанския, през ВСВ война минава 50 % от американската помощ за СССР, в случай че там съществува буферна японска държава, това нямаше да е възможно или е щяло да бъде много проблемно. The Pacific Route opened in August 1941, but was affected by the start of hostilities between Japan and the US; after December 1941, only Soviet ships could be used, and, as Japan and the USSR observed a strict neutrality towards each other, only non-military goods could be transported.[40] Nevertheless, some 8,244,000 tons of goods went by this route, 50% of the total.[39] https://en.wikipedia.org/wiki/Lend-Lease Американската експанзия в Тихоокеанския регион е минавала през имперските интереси на Япония там, което е било ясно за американските геополитически стратези още след края на ПСВ, защото американския военен корпус с голямо подозрение следи дислоцирането на японски войски в Приморския край, същото се отнася и за американските политици. Двата опита на японската армия да тества възможностите на червената армия през 30-те години /езерото Хасан и Халхин Гол/, според мен, карат японците да не предприемат никакви по-нататъшни военни действия срещу СССР, доколкото съм чел, те на политическо ниво вземат решение да не водят война срещу СССР, ако Москва не падне, но по ирония на историята, това тяхно решение де факто освобождава Сибирската съветска групировка да оголи далекоизточната граница и да се включи в битката за Москва, което тласка Япония в самоубийствена пряка атака срещу САЩ. Но съм съгласен напълно с вас, че независимо от това дали Япония е можела да задържат Приморския съветски край или не, САЩ нямаше да се примирят с разширяването на Япония в Югоизточна Азия и вероятно, ако не бяха атакувани първи, щяха да намерят друг повод да отворят война на Япония за хегемония в този регион. И от тази гледна точка, цялата интервенция на Япония във Владивосток и Приморския край в крайна сметка е била една не добре пресметната и безперспективна за нея авантюра.

Тази графика във френския блог, където се коментират идеите на Дани Родрик, обвързва като взаимно свързани три показателя: експанзия на чужди капитали, търговия на стоки и миграция на хора като ключови фактори за подем на ляв или десен популизъм във времеви диапазон 1870-2020. От нея се вижда, че нивата на популизъм в настоящия момент са свързани пряко с трите фактора. Родерик диференцира повече въздействието им, като твърди, че притокът на емигранти в добре уредената като социално осигуряване Европа вдига "дясна вълна" на популисти-националисти, докато по-слабо развитите социални системи в САЩ и Латинска Америка генерират ляв /в Латинска Америка/ и ляв /Бърни Сандърс/ и шовинистичен /изоланицонистки популизъм /"Америка над всичко" на Тръмп в САЩ/ Във френския блог има ретроспективен поглед към 20-те и 30-те години на миналия век, като се констатира, че национал-социалистите в Германия овладели властта върху вълната на омразата към средната класа, подкрепяни от едрия капитал и аристокрацията, смесвайки и яхвайки ляв популизъм /привилегии за работническата класа/ с улдра-десен /терор над всички опоненти вляво, отдясно и в центъра/, както и премахване на политическата им конкуренция вляво в лицето на комунистите и социалдемократите. Родрик е умерен оптимист, според него нивата на популизма от 30-те години не могат да бъдат постигнати отново, защото вече има изградено инстутиционално противодействие срещу такъв сценарии: Но вижда възможност за пробив и провал при сценарий ако центристките партии се провалят: И предлага своите мерки срещу хипер-глобализацията, които нарича "демократично ребалансиране"; особено важен е акцентът върху "демократично", защото всичките му мерки са фокусирани върху това, ребалансиране в прекалената свобода на движение на финансовите потоци, на търговските потоци с нелоялна конкуренция, срещу привилегиите на чуждите инвестиции, за защита на интересите на наемния труд, преместване на данъчната тежест повече върху корпорациите и облекчаването данъчно на труда и т.н. Без да го пише пряко, той възлага това на прагматично ориентираните политици и политики в центъра, които вижда като стопер пред левия и десен популизъм. Случай на техен провал Родрик нарича "грозен сценарий". "Проклятие е да живееш в интересни времена." - Конфуций

Как в най-общи линии виждам настоящето и бъдещето на капитализма: Настоящето Меритократична плутокрация: основното средство за прогрес и растеж на БВП /капиталите, свободните за инвестиция големи потоци от пари/ са концентрирани в ръцете на 0.001 % от анонимни плутократи. Тази свръх-овластена чрез неограничен достъп до пари обществена група формира чрез пряка селекция на меритократичен принцип /по лични качества/ йерархия от корпоративни изпълнители, поставени в среда на пазарна конкуренция, като използва лоста на концентрирания капитал, намиращ се в нейни ръце. Веднага под този много малък като кръг от лица на финансов елит са останалите 0.999 % от свръх-богати в елитната /и селектирана по описания по-горе метод/ група на корпоративни собственици и изпълнителни директори, това е групата на собственици и висши ръководители на крупния бизнес, съставляващ като брой фирми 1 % от световната икономика, но като БВП много повече. Собствениците и изпълнителните директори на корпоративния бизнес са широко рекламирани/щи се публични фигури, тези лица са нещо като „манекените на проспериращия капитализъм”, неговият „дрийм тийм” от суперзвезди. Този бизнес действа глобално и има големи привилегии, той е свръх-ефективен и не изпитва никакво затруднение да се капитализира неограничено; механизмът на финансирането му е хеджиране и други подобни схеми, много по-бърз и на практика несекващ, за разлика от традиционното банкиране, достъпно за нивата под него. Иновативност, динамика, рационализирана система на управление са характерни черти за корпоративните фирми и по принцип те селектират за свои служители най-блестящите кадри от работната сила чрез много точен подбор и голямо заплащане. Надолу в йерархията е средния и малкия бизнес, интегриран на принципа на „матрьошката” в големия корпоративен като подизпълнител в холдингови структури. Доколкото шапките на тези холдингови структури са способни да му осигуряват бързо и голямо капитализиране, този бизнес също се ползва от възможностите да се развива технологично и иновативно. И в основата и дъното на хранителната верига на частното предприемачество, наричано „капитализъм”, стои микробизнеса, обемащ около 95 % от цялата съвременна капиталистическа система като брой фирми, това е „зоната на здрача” и безогледната конкуренция, там има истинска борба за оцеляване на ниво свободна конкуренция и естествен подбор в класическия му вид на първоначалното натрупване на капитали. Разоряващите се конкуренти в областта на микробизнеса се вливат в редиците на наемния труд, но на тяхно място се появяват нови и това е нещо като перпетуум мобиле, защото и двата пътя – нагоре и надолу – са потенциално отворени в тази система. Следват хората на наемния труд, те, естествено са мнозинство във всяко общество, но единственият им капитал е тяхното работно време и умения. Най-долу са аутсайдерите от групата на принудително безработни и социално слаби, които по една или друга причина не желаят нито да работят като наемници, нито да се опитват да бъдат предприемачи в сферата на бизнеса; те са резервната армия от „паупери”, както ги дефинира Карл Маркс, от която стоящите над тях работодатели могат потенциално да черпят наемен труд, в случай, че им е необходим като резерв. Бъдещето – в общи линии с известни козметични корекции като настоящето, поради обстоятелството, че огромната маса от хора в тази система са съгласни с това обществено устройство и го одобряват. Добре заплатените служители на корпоративния, среден и малък бизнес, както и в наемниците в държавния сектор /бдящ за реда/ получават бонуси и сигурност, която не могат да постигнат в жестоката конкуренция на ниво микробизнес, те са „тихото мнозинство”, върху което се крепи описаното статукво. Впрочем идентична схема на обществена пирамида наблюдаваме и в България, тя не прави принципно отклонение /като изключим известен примитивизъм и някои „поправими” структурни дефекти/.

Тоест на хората се гледа малко като на дебили +++ Много ти е ценен текста от линка и ще цитирам от него, та дано в нечии глави просветне нещо, а дано... ама... "Във Великобритания всяка година се откриват стотици хиляди археологически ценни предмети, много от тях с помощта на детектори за метал, други - по време на археологически работа, строежи или добив на минерали и други ценни материали. През 1996 г. британския парламент прие Закона за съкровищата.Търсача е длъжен, в рамките на 14 дни, да докладва само за находките които отговарят на критериите за съкровище. Всички други археологически находки като фрагменти от керамика съдове, предмети и монети, стават собственост на търсача и собственика на земята и се докладват на държавата доброволно. Преценено е че музеите е безмисленно да притежават тия археологически обекти, просто защото те не могат да се грижат за всеки намерен обект , складовите помещения вече са пълни и те трябва да бъдат върнати на търсача след като всички научна информация е бъде извлечена от находката. Преходът от взаимна неприязън към диалог, развитие на общи интереси и цели води до създаването на нови механизми за работа и ново законодателство.Следващият важен аспект на английски модел е условията, които подтикват хората доброволно да докладват археологическите находки и съкровища. Доброволно и без никакви полицейски търсения или употреба на сила. Насърчаването на хората, се основава на справедливи финансови награди. Английските депутати смятат, че е много по-изгодно и благоприятно за бюджета на държавата, ако парите се изразходват за съкровища и награди, отколкото за финансовите ресурси, които не оказват влияние върху крайния резултат и са погълнати от полицията и разследващите служби. Привличането на съмишленици е прозорливо така се повишава общественото доверие и се решават основни социални проблеми. Размерът на финансовата награда за всяко намерено съкровище , се определя от специално създаден независим орган ,който включва независими експерти в различни области: представители на музеи, нумизматични компании, Националния съвет за детектори на метал и т.н. Те определят финансовата стойност на находката и плащат на търсача 100% от пазарната му цена. Ако съкровището се намери в частна земя сумата се разделя поравно между търсача и собственика на земята. Ако находката е археологически обект, но не е съкровище, в съответствие с критериите се връщат на търсача и собственика на земята, където е намерена. Находката официално става тяхна собственост. Преди това, обаче, всички подробности за откритието на археологическия обект са влезли в базата данни и са маркирани върху археологическата карта на Великобритания, така че тя може да бъде на разположение за бъдещи изследвания по всяко време след това. Това е обичай, не само във Великобритания, но и в други европейски страни, да се даде на търсачите(намервачите) извън официалните археологически обекти финансово възнаграждение, изчислено като процент от пазарната цена на обекта. В Англия това е 100% от стойността на обекта, в Германия - 100%, ако е бил намерен на частна земя и 50%, ако е бил намерен на обществена земя, в Италия - 25% от стойността на съкровището е т.н. През септември 1997 започва програма за сътрудничество с търсачите ..Английската схема за Portable старини се основава на сътрудничество ,взаимно уважение, доверие и партньорство между археолози и детектористи. Тя е доброволна схема за записване на археологически обекти, открити от членове на обществото. Всяка година хиляди предмети са открити, много от потребителите метал детектор, но също така и от хора, по време на ежедневната си работа. Такива открития предлагат важен източник за разбирането на нашето минало. Portable Antiquities е създадена за насърчаване на записването на тези находки и да се разшири информираността на обществото за значението на тези обекти. Схемата за Portable Antiquities се разви като доброволна схема за запис на находки, които не са обхванати от разпоредбите на Закона за Treasure 1996 http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=15322&p=411737#post411737

Това е решението. Между другото, навсякъде в "белия цивилизован свят" музеите се явяват като равноправни с частните лица участници по търговете на антични ценности и изкуство и участват като такива в ролята си на купувачи и продавачи.

Преди време се интересувах от ценни антични монети, които се продават на търгове в Кристис и Сотби - не като колекционер, а като човек, който има някакви планове да издаде каталог на монети, и много се вглеждах в тези търгове. Оказва се, че произходът на много ценни находки от монети е територията на България. Сега елементарния въпрос е, как стигат тези находки там, въпреки всички забрани. А другият е, щяха ли да отидат там, ако в България имаше легален пазар за тях. Но както казва авторът на цитираното интервю: честито на сивия пазар в българската икономика!

Едно откровено интервю по въпроса: http://www.kultura.bg/bg/article/view/21629 Другарката от МК заяви, че въпреки заключението на съда (а тя беше председател на четвъртата по ред експертна комисия, назначена от съда), министерството все още не се е произнесло за тези картини. Виждате ли какъв абсурд се получава – съдът казва, че това е тъмносиня кола, те казват – не, ние от МК още не сме категорични, защото, според нас, това е нюанс на зелено. И какво става - пак опираме до чиновниците... - Стои един донос и едни "изгубени в превода" чиновници от МВР и от МК, които едно знаят и само него повтарят: по закон искаме това и това да стане. Е, няма как да стане, защото прословутата наредба Н-3 от ЗКН[1], която е допълнението – трябва да я видите на сайта на МК, отново излиза без цените. Тя гласи, че за културна ценност се признава картина, която е създадена преди повече от 50 години и (съюзът и е много важен) стойността й е над 300 000 лв. Тази „подробност” - с цените - на сайта на МК е отрязана с ножица, тя не съществува там. Трябва да отидете до МК, за да го вземете черно на бяло. 300 000 лева са 150 000 евро. Целият ни търг беше за 37 000 евро – целият! (стойността на всички картини). Какво да говорим повече. Значи, дали нещо е културна ценност, МК не може да ни каже. Първо, нямат никакво право да ми кажат, че картината Х трябва да бъде идентифицирана – това е пожелателно. Аз решавам дали искам да я идентифицирам или не. Това е свръх нахалство. Но, както казва Остап Бендер: „Не искаш ли да ти дам и ключа от квартирата, където си държа парите?”. Много е важно да стигнем до механизма на плащане, защото в техните представи ние сме мултимилионери, щом продаваме картини. Това са безумно тъпи хора. Ние продаваме изкуство. И как го продаваме? С консигнационен договор! Вземаме картина от лицето Х и в договора пише: картината се взема на консигнация от тази до тази дата, определя се цена, примерно 1000 лв. Картината отива на търга и започва наддаването. Стига 2500 лв. Според тъпаците (не се срамувам от тази дума), ние вземаме 2500 лв., даваме 1000 лв. на този, който ни е предложил картината, и печелим 1500. Каква е истината? Когато картина се продава на търг за 2500, продавачът взема 2500. Има и т.нар. „премия на купувача” (това го има в Сотби, Кристи и всички останали тръжни къщи по света). И неслучайно, ако отворите сега и видите последни продадени картини на Пикасо (на 6 юни се продадоха две картини), си пише съответно: "Включена премия на купувача". Това означава, че аукционната къща казва: при 2500 лв. вие дължите (примерно) 10% върху тази сума на аукционната къща. Тоест, вие придобивате картината за 2500 лв. и още 250 лв., общо 2750 лв., които плащате по банков път с фактура. Ние превеждаме 2500 лв. на човека, който ни е дал картината с консигнационния договор, а 250 лв. остават за фирмата. Като се съберат парите от всички продадени на търг картини (ние върху тях плащаме съответните данъци, имаме си разходи и т.н.) и теглим чертата, виждаме колко печелим. И колко печелим? Милиони? За да ме обвинят разни пишман журналисти – тези плащат смешни данъци. Защото те така смятат. Я да видим за колко се е продала най-скъпата картина в България от – 60 000 евро. Леле, тия колко са взели – 120 000 лева. Много е лесно да се обвинява, но е още по-лесно да отвориш уеб страницата и да прочетеш начин и условия на търг – всичко е описано. И въпреки това, преди време чиновник ми каза в един разговор в МК: видях тръжните ви правила и имам някои забележки. Какви забележки имаш ти?! Това е частна фирма! Къде се бъркаш? Ти си държавен чиновник! Държавните служители явно се припознават като част от регулаторен орган... - Не. Какво иска тъпата държава в случая? Да уточня – страната е много хубава, държава е много зле уредена. Те искат да има единен регистър на всички произведения на изкуството, които се намират в България. Да бъдат заведени при тях (с копие в МВР) и да знаят в кого са. Защо? Това е информация. Тази информация се продава. И да кажат, примерно: в лицето Х има 1820 картини на Бенчо Обрешков, Златю Бояджиев, Майстора и т.н. Това и чака подземният свят – да отиде да ти разбие къщата и да ти вземе картините. Защо аз трябва да им казвам какви картини има у нас или какво притежавам?! Откъде накъде?! Това е частна собственост! В България по време на демокрацията те третират частната собственост както по времето на социализма. Обиколил съм цяла Западна Европа. Смея да твърдя, че познавам доста добре законите специално в тази област в Чехия, Англия, Франция, Германия, Австрия... Няма такава простотия като в България. И няма и да има. Никъде. А когато влезем в Шенген, МК ще приеме европейския закон и тогава... - Европейският закон е, че мога да притежавам каквото си пожелая. Ако живея във Виена, мога да отида в Париж, да купя картина на Пикасо и да си я занеса във Виена. Никой няма да ме пита откъде я имам. Мога след това във всеки един момент да отида и да я продам в Англия. А тук, на летището, от МВР/МК ще ме арестуват, защото изнасям национално богатство. Това не е национално богатство. Това е мое богатство, не е твое, не е държавно, то е мое. Това не могат да го разберат. Тук законът е така "направен", че да има непрекъснато прът в колелата. Ние не можем да вършим никаква дейност. Защото непрекъснато измислят нещо. - Идентификацията представлява следното нещо: всяка картина трябва да бъде придружена с три листа с въпроси и отговори по образец; да сте я снимали три пъти в размер 8/12 см.; да сложите снимките и да опишете картините – автор, техника... малко като по соц време: от мазките на художника си личи еди-какво си; подписана, датирана... Плаща се всеки един лист, като общо се събират около стотина лева на една картина, и след това трябва да подадете това в МК и те да ви кажат: Ние имаме комисия, което означава „елате с картините”, респективно - да ги натоварите и да ги закарате. Никак не е лесна работа да пакетирате 200 картини, да ги вземете в кола, да ги закарате до тяхната комисия, за да ги видят те и да ви кажат: „Да, вие можете да продавате” или „Не, не можете”. Някаква комисия ще ми каже дали мога да продавам или не?! Добре дошли! Честито на сивия пазар в българската икономика!

Според мен всичките тези забрани върху търсенето на ценности само стимулират черната борса и контрабандата. Ако тази дейност се регламентира и легализира ще излезе на светло и ще има пазар, който може да се контролира. Сега на практика се стимулира криминална дейност. Същото е с произведенията на изкуството. Обаче баналния и вечен въпрос е "кой има интерес?"

Срещал съм доста противоречиви мнения по въпроса, какво би се случило в края на 1941, ако съветската далекоизточна армия не е била прехвърлена към Москва. Дори в английската уикипедия е защитено подобно мение: Initially, the Soviet forces conducted a strategic defence of the Moscow Oblast by constructing three defensive belts, deploying newly raised reserve armies, and bringing troops from the Siberian and Far Eastern Military Districts. As the German offensives were halted, a Soviet strategic counter-offensive and smaller-scale offensive operations forced the German armies back to the positions around the cities of Oryol, Vyazma and Vitebsk, and nearly surrounded three German armies. It was a major setback for the Germans, the end of the idea of a fast German victory in the USSR. https://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_Moscow Всъщност по същото време японските политически и военни лидери вземат решение да атакуват Пърл Харбър, което вкарва директно САЩ във войната и променя коренно съотношението на силите. Съвременни руски автори омаловажават изтеглянето на тези части от Сибир и застъпват тезата, че и без тяхното участие хитлеристите са щели да бъдат спрени пред Москва, но това е въпрос на по-професионален военен анализ. Така или иначе, войната в Европа е била решена след контраатаката на червената армия пред Москва. Имате ли информация какви сили са държали на позиция срещу сибирската съветска армия японците по онова време, и какво става с тях след атаката над Пърл Харбър? п.с. По принципа на аналогията може да се предположи, че най-малко са били еквивалентни, на това което е прехвърлено от руснаците към Москва, а то е: Although the Wehrmacht's offensive had been stopped, German intelligence estimated that Soviet forces had no more reserves left and thus would be unable to stage a counteroffensive. This estimate proved wrong, as Stalin transferred over 18 divisions, 1,700 tanks, and over 1,500 aircraft from Siberia and the Far East.[82] The Red Army had accumulated a 58-division reserve by early December,[48] when the offensive proposed by Zhukov and Vasilevsky was finally approved by Stalin https://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_Moscow Стандартната пехотна дивизия на Червената армия по онова време е била 12 000, танковата 10 000, следователно това са поне 400 000 души или иначе казано около една трета от цялата съветска групировка, която започва контраатаката.

Нямаме противоречие по така изложената теза. Бих добавил само, че когато се появи нова технология, която вече прави съвършено излишна старата, според мен е ретроградно и лишено от смисъл да пазим старата, защото така или иначе новата ще бъде приета от други и ще ни изхвърли от всякаква конкуренция. Например идеята да пазим парните локомотиви, защото квалифицираните огняри ще останат без работа ми изглежда несъстоятелна; или да продължаваме да снимаме на фотоапарати с филм, който да проявяваме и да копираме на хартия, с аргумента, че работниците във фабриката за филм ще останат безработни.

Добре и обосновано написана статия, според мен. Според вас, имали ли са японските политици и военни реална възможност да анексират тази част от руската територия? И като последствие от това да не влязат след това в Тройния съюз, а да балансират между Съюзниците и Германия?