Б. Киров

Aero L-159 Alca - 16 броя на бойно дежурство, продадоха количество на американска компания, която тренира с тях бойни пилоти /предпочете ги пред израелски стари Ф-16, продадоха и на Ирак, техните участваха в бойни действия срещу ИДИЛ/ https://en.wikipedia.org/wiki/Aero_L-159_Alca За Миг-29 много сме писали тук, това което излиза по медиите са официални данни - тази година са преведени 26 млн. лева по този контракт, значи керванът си върви. Доколкото попрочетох из мрежата, преговорите с Локхийд-Мартин са най-вероятни да доведат до резултат, на този линк има сравнителни тактико-технически данни и цени, може да се види в детайли какви са предложенията: https://bulgarianmilitary.com/2018/07/26/technical-information-and-unit-prices-of-the-five-combat-aircraft-for-which-bulgaria-will-ask-for-offers/ За мен най-големият плюс би бил сключване на офсетно споразумение за някаква съвместна индустриална дейност, а точно това тъне в мъгла от източниците за информация. Локхийд преместват целия монтаж на Ф-16 в Индия, което е супер-сделка за Индия, но това е на политическо ниво, а и България няма капацитет за това, дори за производство на части, доколкото видях от интервютата с представителите на фирмата. Може би в областта на авиониката и радарите, нямам конкретна информация. “Realistically Bulgaria will not be able to produce parts for the Bulgarian fighters, but we are looking for ways for cooperation and will offer them. We do this all over the world,” said Randy Howard." Стан Стелмач, който ръководи индустриалното сътрудничество на Lockheed Martin, каза, че компанията работи над предложения за офсетни програми или т. нар. индустриално сътрудничество за производство на елементи на самолета в България. "В момента обмисляме единствено работа за подизпълнители и провеждаме проучване на българската индустрия, но предстоят разговори с българското правителство за това как офертата ни може да се реализира. Мислим, че има много добри възможности за работа в България". До голяма степен тази сделка е и политическа, защото схемата е, Локхийлд сключва сделката, американското правителство плаща на Локхийд, българското правителство плаща на американското. Тоест сделката е между държавите.

Румъния изръси 4 млрд. долара за противоракетни системи Пейтриът, така че не са критерий; още по-малко Гърция, която не може да си плаща лихвите по заемите и е в жестока рецесия с над 20 % безработица. Между другото, Гърция продължава да заделя големи средства за военен бюджет /защо ли?/ и има паритетна авиация на Турция. Military expenditures: 2.4% of GDP (2017) 2.56% of GDP (2016) 2.54% of GDP (2015) 2.34% of GDP (2014) 2.36% of GDP (2013) country comparison to the world: 35 Централноевропейските държави не ги коментирам, те са под чадъра на НАТО, ние имаме различен съсед, за който не е ясно накъде ще тръгне в бъдеще. С уговорката, че всякакви мегаломански проекти за изцяло нови и най-модерни бойни самолети е утопия, според мен - съгласен съм, че да се закупят 30-40 нови Ф-16 или Ф-18 или Еврофайтър е нереално, но втора ръка Ф-16 + част нови, примерно 1 ескадрила от 16, в срок до 2030, като се поддържа дотогава с минимален ресурс /10 пъти по-евтино/ Миг-29 е съвсем резонно и възможно. Погледнете чехите - половината им самолети за полисинг са тяхно производство, и те участват пълноценно в маневри на НАТО с тях, другата половина са наети Грипени /което е далавера на политиците, защото реално не могат да воюват, според шведските закони/; швейцарците са още по-интересни по отношение на поддръжката на стара техника, разгледайте техния инвентар.

Споразумението на стойност 81 милиона лева предвижда доставка на резервни части и на услуги като подмяната на резервните части ще бъде извършвана от българските инженери в авиобазата в Граф Игнатиево. По този начин ще бъде осигурена поддръжка и ремонт на 12 бойни и 3 учебно-бойни самолета МиГ-29 за срок от четири години. Така се възстановява летателната годност на изтребителите на ВВС и се гарантира тяхната експлоатация, включително и изпълнението на задачите по охрана на въздушното пространство. https://nova.bg/news/view/2018/03/21/210555/подписано-е-рамковото-споразумение-за-поддръжка-на-миг-29

България има нужда от 3 пълни ескадрили /48 самолета/, за да има пълноценни ВВС, и преди сме дискутирали това в други теми. Миговете ще изпълняват патрулиращи функции /могат с ресурс, ако не ги захвърлят/ до 2030, това е предвидено, когато са купувани. В момента финансово нещата с бюджета не изглеждат зле: Budget: revenues: $21.67 billion expenditures: $21.15 billion (2017 est.) Taxes and other revenues: 30% of GDP (2017 est.) country comparison to the world: 80 Budget surplus (+) or deficit (-): 0.8% of GDP (2017 est.) country comparison to the world: 22 Public debt: 23.9% of GDP (2017 est.) 27.4% of GDP (2016 est.) Reserves of foreign exchange and gold: $28.39 billion (31 December 2017 est.) $25.13 billion (31 December 2016 est.) Малко държави в света имат валутно-златни резерви по-големи от 50 % БВП в съчетание с малък публичен дълг, ниски данъци и балансиран бюджет с излишък. Според мен Ник е прав. Вместо да се обсъждат безумни идеи за наборна армия, по-добре да се заделят средства за авиация и обучение на квалифицирани кадри в армията.

Мисля, че твърде много се отклонихме от първоначалната идея на темата, изразена в първия постинг на нейния автор. Ник беше споменал, че преди да обсъждаме глобализацията, трябва да се дефинира понятието, което, може би, според мен, е най-трудно. Защото едно е глобална търговия на стоки и услуги, друго глобално движение на капитали, а съвсем трето е политическия глобализъм и разпределение на сфери на влияние. Нещата са свързани, но не винаги се припокриват, понякога дори драстично се разминават, както и на групите, които преследват своите цели. Една интересна за мен гледна точка, изразена под формата на официален доклад пред американския Сенат тази година, показва гледната точка на американските политически мислители по отношение на Китай и ЕС, както и баланса от политическа гледна точка, препоръчван от тях на американските политици: Отношенията на Китай с американски съюзници и партньори в Европа Томас Райт и Торстън Бенър Четвъртък, 5 април 2018 г. Thomas Wright, director of the Center on the United States and Europe at Brookings, testified at a hearing of the U.S.-China Economic and Security Review Commission on "China’s Relations with U.S. Allies and Partners in Europe and the Asia Pacific." The testimony was co-authored with Thorsten Benner, director of the Global Public Policy Institute. Резюме на ключовите точки - Китай се интересува от стабилен - но гъвкав и фрагментиран - ЕС и от големия и интегриран европейски единен пазар, който го подкрепя. Лидерите на ККП са достигнали до заключението, че правилно насочвани /от тях/, части от Европа могат да им бъдат полезен инструмент за постигане на интересите им. - Китай иска да отслаби трансатлантическия съюз като актьор в подкрепа на либералния международен ред, но е еволюирал в своето виждане за НАТО и постепенно е увеличил ангажимента си към НАТО, особено по отношение на Афганистан и тероризма. - Китай командва свой комплексен и гъвкав инструментариум в Европа за изграждане и упражняване на влияние. Този инструментариум варира от публичен до секретен и е стратегически разгърнат в различни области: политически и икономически елити, медии, гражданско общество и академични среди. - Китай е постигнал най-големи успехи в усилията си в Централна, Източна и Южна Европа. В Западна Европа Китай среща повече съпротива. - От най-големите държави в Западна Европа, Обединеното кралство е най-вероятно да следва стратегия за ангажиране с Китай, дори ако трябва да плати политическа цена. Това се дължи на натиска, който Брекзит упражнява върху Лондон, при усилията му да намери нови икономически партньори. - Съединените щати могат да помогнат на Европа в подготовката и справянето с предизвикателствата на Китай. Това включва укрепване на демократичните институции, свободата на печата и върховенството на закона; повишаване на интереса на САЩ по отношение на Китай по-специално в отношенията със страните от Централна, Източна и Южна Европа; изграждане на капацитет по отношение експертизата на Китай в Европа; и насърчаване на ЕС да приема широкообхватни общи правила за това как чуждестранните инвестиции засягат интересите на националната сигурност. Целите на Китай по отношение на Европейския съюз (ЕС) Търсенето на политическо влияние от страна на китайското ръководство в ЕС се дължи на две взаимосвързани мотивации: осигуряване на стабилност на режима в самия Китай и представяне на политическите му концепции като конкурентен модел на политическо и икономическо управление за нарастващ брой трети държави. Като цяло, за разлика от сегашното руско правителство, Пекин се интересува от стабилен - но гъвкав и фрагментиран - ЕС и от големия и интегриран европейски единен пазар, който подкрепя. Лидерите на ККП стигат до заключението, че ако се управлява правилно от тях един процес, части от Европа могат да им станат полезен инструмент за постигане на китайските интереси. От политическа гледна точка това се разглежда като потенциална противотежест за САЩ, в което са улеснени в ерата на подхода "Америка на първо място" на администрацията на Тръмп. Пекин също е наясно, че Европа има много активи като технологии и интелектуална собственост, от които Китай се нуждае за своята индустриална модернизация, поне в областите, в които все още не е изградил свое собствено технологично лидерство. ЕС е полезен и като "легитимиращ фактор" на китайските глобални политически и икономически дейности, като например инициативата "Belt and Road" (БРИ). Пекин преследва три свързани цели. Първата е насочена към изграждане на подкрепа сред трети държави като държавите-членки на ЕС по конкретни въпроси и политически програми, като придобиване от ЕС на статут на пазарна икономика или признаване на китайските териториални претенции в Южнокитайско море. Част от тази краткосрочна цел е изграждането на стабилни мрежи сред европейските политици, бизнеса, медиите, мозъчните тръстове и университетите, като по този начин се създават слоеве на активна подкрепа за китайските интереси. Неотдавнашните опити на Китай да обезкуражи отделните страни от ЕС да предприемат мерки, които противоречат на китайските интереси, като подкрепянето на координиран отговор на ЕС по отношение на териториалните претенции на Китай в Южнокитайско море, среща с Далай Лама или критичните доклади за правата на човека в Пекин са точно такива казуси. Втората свързана цел е да отслаби западното единство както в Европа, така и отвъд Атлантическия океан. Пекин разбира, че разделянето на САЩ и ЕС ще бъде от решаващо значение за изолирането на САЩ, за по-широкото противодействие на западното влияние и за разширяването на собствения му глобален обхват. Китай усеща, че е отворен прозорец на възможността да преследва целите си, а администрацията на Тръмп се е отказала от ролята на пазител на либералния международен ред, която САЩ отдавна играят. Това е в допълнение към предизвикателствата пред западните либерални демокрации от възхода на нелиберално-авторитарните политически движения. Третата цел е по-широка от гледна точка на "преформатирането на един по-сигурен свят за авторитарния модел на Китай". Това означава да се създаде по-позитивно глобално възприятие на Китай и да се представи политическата и икономическата му система като жизнеспособна алтернатива на либералните демокрации. В голяма степен това е мотивирано от продължаващия страх на ККП от проникването и влиянието на така наречените западни идеи като либералните и демократичните ценности. От гледна точка на Пекин, европейската и западната "мека сила" винаги е имала остър, агресивен ръб, заплашващ китайския режим. В същото време тази цел се основава на идеята, че тъй като Китай се издига от икономическа и военна гледна точка, той трябва да придобие повече респект сред световното обществено мнение. Дейностите, насочени към дългосрочни промени в глобалното възприемане, включват подобряването на глобалния имидж на Китай чрез мерки като медийно сътрудничество, което прави либералната демокрация по-малко популярна в световен мащаб, като посочва реалната или предполагаемата неефективност в демократичните процеси на вземане на решения и подкрепя нелибералните тенденции в европейските страни. Гледната точка на Китай за трансатлантическите отношения и НАТО Китай се стреми да отслаби трансатлантическата връзка между Съединените щати и Европа, но се е развил в своето виждане за НАТО, що се отнася до борбата със заплахата от ислямисткия тероризъм. Китай има три възражения срещу силната трансатлантическа връзка: - Китай се тревожи, че Съединените щати и Европа имат извънредна роля при определянето на правилата на международния ред. От 40-те години на миналия век либералният ред е до голяма степен трансатлантически. Има части от този ред, които Китай харесва, но не е съгласен с либералните норми относно демокрацията, правата на човека, мултилатерализма и дори правилата в икономиката. За Китай ще бъде много по-добър шанс да преформатира световния ред, ако има различни центрове на власт, отколкото, ако Европа и Съединените щати действат като едно цяло. - Китай не иска САЩ да влияят на европейската политика спрямо Китай. Китай има изявена конкуренция със Съединените щати, поради ролята на САЩ в Индийския океан. Европа, от друга страна, не е резидираща власт в Азия. Китай се притеснява, че гледната точка на Европа по отношение на Китай ще бъде силно повлияна от Съединените щати, каквато беше през 2000-те години по отношение на оръжейното ембарго. Днес това се проявява в технологичния трансфер, позицията на ЕС по отношение на морските териториални спорове, правата на човека и китайските инвестиции в критична инфраструктура. - Китай се опитва да замени световния ред, организиран в голяма степен около американските съюзи, със световен ред, състоящ се от сфери на влияние на регионалните сили, включително Китай. Китай никога не е вярвал, че алиансите са част от световния ред; вместо това китайските лидери ги смятат за подкопаващи световния ред. Освен това, Китай отхвърля идеята, че трансатлантическият съюз или който и да е алианс може да легитимира използването на сила за военни намеси, както е действал НАТО в миналото. https://www.brookings.edu/testimonies/chinas-relations-with-u-s-allies-and-partners-in-europe/

Какво е усещането?

„Малкият” човек, който прави „голямата” история „Мостът на шпионите“ (Bridge of Spies), 2015 Том Ханкс в ролята на Джеймс Донован е онзи „човешки фактор”, който променя хода на историята и за това разказва номинираният с 6 Оскара филм на Стивън Спилбърг. Жененият на българка / Маргарита Ибрахимова - Rita Wilson/ актьор великолепно влиза в кожата на своя исторически прототип и заслужено високо оцененият от публиката и критиката филм, който жанрово може да се определи като „исторически трилър, е центриран около неговата актьорска игра. Сюжетът е взет от историята на Студената война: през 1957 в САЩ е арестуван съветския разузнавач Рудолф Абел /британец по произход/, който според американските политици тогава трябва да получи смъртна присъда; единственият адвокат на свободна практика, имал смелостта да защитава такъв белязан клиент е Джеймс Донован, и то предварително предупреден „отгоре”, че процесът е формален, а присъдата предопределена. Джеймс Донован Но не и за Джеймс Донован, корав етнически ирландец и честен човек. В хода на делото и срещите му с Абел, между двамата възниква искрено уважение един към друг и респект; оказва се, че между тях има много общи неща – и двамата ценят семейството, родината и дълга, и двамата са готови да воюват докрай за принципите, в които вярват. Донован /Ханкс/ се изправя сам срещу цялата политическа машина на американската държава и срещу насъскваното от пропагандата обществено мнение – и печели, той обръща процеса в полза на Абел и успява да го спаси от смъртно наказание. Впоследствие Абел е заменен за американския пилот на шпионски самолет Гари Паурс, заедно с още един източно-германски затворник, а договарящият се с източно германските и съветски власти Донован /Том Ханкс/, и то изпратен като частно лице на личен риск, а не като официален представител на САЩ, постига невъзможното абсолютно сам: Абел е разменен за Паурс и през 1962 и двамата затворници се завръщат като герои в своите родини. „Мостът на шпионите“ (Bridge of Spies) Филмът е строго изграден върху действителни факти от историята на Студената война, но същевременно е с много силен авторски сценарий /на братя Коен/ и режисура /Спилбърг/, както и с ярка игра на актьорите в главните роли, една великолепна сплав от история, живот и драматизъм. https://www.imdb.com/title/tt3682448/ Оценка 7.6 от 250 600 зрители. http://muvibg.com/filmi/6845-bridge-of-spies-mostt-na-shpionite-2015.html

Ами, колега, те парите не растат по дърветата, изработват се - погледни цифрите, БВП на Канада е $1.652 trillion (2017 est.); този на Русия е $1.527 trillion (2017 est.); едните пари /канадските/ ги изработват 19 млн. трудещи се, другите пари /руските/ са сътворени от 76 млн. трудещи се. Поинтересувай се за технологията сам. Лека нощ.

Идеята да се прави сравнение между икономиката на Русия и тези на Канада и Австралия с аргумент, че последните две също имат голям износ на суровини като Русия, според мен, не е коректна, защото - да, формално погледнато това е така, - но и Канада и Австралия не са обвързали растежа на БВП с този износ, и двете държави не залагат главно на суровинно ориентирана икономика, а на високотехнологична продукция на стоки и услуги. За Австралия посочих някои данни, почти същата картина виждаме и в показателите на Канада: GDP (official exchange rate): $1.652 trillion (2017 est.) GDP - composition, by sector of origin: agriculture: 1.7% industry: 28.1% services: 70.2% (2017 est.) Labor force: 19.52 million (2017 est.) Market value of publicly traded shares: $1.593 trillion (31 December 2015 est.) - Канада изнася много суровини, но не формира голямо положително салдо от това: Exports: $433 billion (2017 est.) $393.5 billion (2016 est.) country comparison to the world: 12 Exports - commodities: motor vehicles and parts, industrial machinery, aircraft, telecommunications equipment; chemicals, plastics, fertilizers; wood pulp, timber, crude petroleum, natural gas, electricity, aluminum Exports - partners: US 76.4%, China 4.3% (2017) Imports: $443.7 billion (2017 est.) $413.4 billion (2016 est.) country comparison to the world: 11 Imports - commodities: machinery and equipment, motor vehicles and parts, crude oil, chemicals, electricity, durable consumer goods Imports - partners: US 51.5%, China 12.6%, Mexico 6.3% (2017) Ако трябва да съм прецизен, баланса даже е отрицателен с 10 млрд., както и при Австралия/, докато за Русия при БВП $1.527 trillion (2017 est.) положителния баланс от износ на суровини е 124 млрд. или около 8 %, това е решаваща цифра за бюджета и доходите в страната; и Канада, и Австралия не генерират растеж и благосъстояние базирани предимно върху суровини, при тях тези суровини са благоприятни дадености, но не център на внимание в икономическата им политика, докато за Русия е очевидно центрирана върху износа на нефт и газ, дори размерът на заплатите в тези сектори го индикира. Производителност на труда, ефективност и високи технологии - това е моторът на растеж и благосъстояние на австралийската и канадската икономика, затова намирам сравнението с Русия за неадекватно; и Канада, и Австралия не могат да влязат в категорията "суровинно ориентирани" икономики, Русия е влязла там и не прави особено големи усилия да смени пистата: такива са Иран, Венецуела, някои /но не всички!/ арабски страни, които стават заложници на суровинно базираните си икономики. На другия полюс са Сингапур /практически без никакви суровини, дори вода си внася/ и Швейцария.

Несравними са Русия с Австралия и Канада: Австралия: GDP - per capita (PPP): $50,300 (2017 est.) Руския е наполовина, и то крепящ се главно върху пазара на нефт и газ, докато структурата на австралийската икономика е съвършено различна: exports of goods and services: 20.5% imports of goods and services: -20.8% (2017 est.) agriculture: 3.6% industry: 26.1% services: 70.3% (2017 est.) Market value of publicly traded shares: $1.187 trillion (31 December 2015 est.) $1.289 trillion (31 December 2014 est.) $1.366 trillion (31 December 2013 est.) country comparison to the world: 13 Стойността на стоковите акции търгувани на австралийската борса е 300 % по голяма от тази на руската стокова борса, което ми говори само едно: капитализмът в Австралия работи на пределни обороти и генерира голяма принадена стойност, поради което 13 млн. работна сила в Австралия изработва 90 % в номинална стойност като продукт от това, което изработват 76 млн. работна сила в Русия, или иначе казано австралийският капитализъм е 5 пъти по-продуктивен от руския Австралия изнася 20 % от БВП и внася приблизително толкова, тоест растежът в нейната икономика не е обвързан със суровини, растежът идва предимно от сферата на услугите; при руската икономика имаме положителен баланс от 124 млрд. долара от суровини, което е почти 8 % от БВП в номинална стойност, секне ли този източник ще има колапс. Да не говорим за Канада, където нещата са още по-контрастни.

Проблемът по принцип в страни ориентирали икономиките си като износители на суровини е първо в конюнктурата в цените на тези суровини, второ в технологичното изоставане в други сектори, и трето, че около суровинните сектори се формира олигархия, която е свързана с тоталитарно управление и диктатура. Трите фактора в комплекс понижават конкурентно способноста на такива държави.

+++ Всъщност идеология в отношенията между Китай и Русия няма и няма как да има; става въпрос за пари и пазари. Конкретно за мега проектите за газопроводи и нефтопроводи от находищата в Сибир към Китай, нещата не са толкова много "мега", ако ги превърнем в "денги", в най-добрия случай говорим за изравняване на вноса на газ и нефт в Китай с този в Европа, казва го Медведев, и е така: “The eastern route has the same strategic importance for Gazprom as the western,” says Alexander Medvedev, Gazprom’s deputy chairman. “Having concluded a single contract, China equalled our largest European consumer. This cannot but inspire hope for more . . . And Gazprom is ready to meet this demand.” Този мегапроект, тръбата е дълга 3000 км, ще вкарва 1.3 трлн. куб. м. газ годишно за 30 години, който китайската страна е длъжна да купува за този срок; обаче ако го остойностим по днешни цени сумите не са чак толкова грандиозни, това е малко над 120 млрд. долара за целия срок. Проектът струва над 55 млрд., тоест ще се изплати над 2 пъти, като почти цялата инвестиция е китайска - 40 млрд., тоест китайците са предплатили около 30 % за което са придобили над 14 % от акциите на Газпром. Нефтопроводите от сибирските руски находища са също насочени към Китай, като с новите тръби Русия става най-големия снабдител на суров петрол за Китай; това обаче отваря пазарна ниша за американски и арабски пазар на петрол в Европа, която, без съмнение, ще бъде запълнена по един или друг начин и то скоро. така че може би в случая "третия" печели най-много. Русия разработва сибирските си находища, където досега не е имало развита инфрастурктура към Китай, тъй като основната продукция е била насочена към Европа, където има такава инфраструктура. Китай инвестира, както го прави в цяла Централна Азия и внася, като същевременно развива и собствените си находища, които никак не са малки. https://ig.ft.com/gazprom-pipeline-power-of-siberia/ Великият комунистически блок в розово няма никакъв шанс да се състои под егидата на Китай, по простата причина, че дефакто Китай отдавна е загърбил принципите на комунизма с развитието на частния сектор, идеологията е едно, реалността съвсем различно - ако Китай изгражда някаква имперска коалиция, в която той ще стои в центъра, това ще бъде върху идеологията на Велик Китай и икономически гравитиращи в орбитата му подчинени държави, основаваща се повече на конфуцианството, отколкото на комунизма: Поднебесната Империя огрява като слънце всички варварски територии. Всъщност преговорите за тези тръбопроводи, за петрол и газ, са се точили 25 години в безплодни пазарлъци между Китай и Русия, докато бъдат сключени споразуменията, но както казва един от инженерите-строители на газопровода от руска страна: "Китайците са много трудни преговарящи, те протакаха 25 години, но какво е четвърт век за тази страна с 4000 години история."

Нямам нищо против, щом повторенията затвърждават убежденията ти. Това е точно така: Русия формира положително салдо от над 124 млрд. долара предимно от експорт на нефт и газ в ЕС: Exports: $336.8 billion (2017 est.) $281.9 billion (2016 est.) country comparison to the world: 16 Exports - commodities: petroleum and petroleum products, natural gas, metals, wood and wood products, chemicals, and a wide variety of civilian and military manufactures Exports - partners: China 10.9%, Netherlands 10%, Germany 7.1%, Belarus 5.1%, Turkey 4.9% (2017) Imports: $212.7 billion (2017 est.) $191.6 billion (2016 est.) country comparison to the world: 24 Imports - commodities: machinery, vehicles, pharmaceutical products, plastic, semi-finished metal products, meat, fruits and nuts, optical and medical instruments, iron, steel Imports - partners: China 21.2%, Germany 10.7%, US 5.6%, Belarus 5%, Italy 4.5%, France 4.2% (2017) https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/rs.html Същевременно Русия внася от ЕС и от САЩ високо-технологични стоки, от които има необходимост, санкциите не спират търговските потоци и в двете посоки, ако тези санкции ограничат или спрат вноса и износа, руската икономика ще претърпи много тежки загуби. Руският износ: 48 % газ и нефт, от които се формира положителното салдо, основният партньор на този износ е ЕС: Само Холандия, Германия и Италия консумират два пъти повече руски нефт и газ от Китай. Същевременно Русия е голям вносител от ЕС и от САЩ: САЩ са трети по обем вносител в Русия за 2017, а САЩ, Германия, Италия и Франция /без други страни от ЕС/ експортират повече стоки в Русия, отколкото Китай; разликата е, че тези страни експортират предимно високо-технологична продукция, докато тази на Китай е предимно евтина манифактура за широко потребление https://tradingeconomics.com/russia/imports Икономически Русия е повече свързана със Запада, отколкото с Китай и други икономики. Съотношението е даже по-силно очертано, отколкото при Турция, защото Русия поддържа много голям доларов резерв предимно от американски ценни книжа.

Тезата на господин Каролев е кристално ясна и добре обоснована: политиците създават кризите, като се намесват в икономиката подобно на слон в стъкларски магазин. Нека сега се опитам да го прочета от позицията на "адвокат на дявола" с противоположна теза: банкерите създават кризите, политиците само им помагат: Тази криза, макар и само финансова, е ключово важна за следващите, според мен, защото ознаменува създаването на картела частни банки (FED), който става Централна банка на САЩ. Забележете - има логическо противоречие в цитирания текст - а то е следното: най-напред се създава картел с цел елиминиране на конкуренти /класика/, после този картел създава паника, паниката разраства и заплашва и самия картел, финално картелът 1. овладява паниката 2. елиминира конкурентите 3. извоюва си позицията на Централна банка /кредитор на политиците/ и заема монополно положение. Тук вече сме в Голямата Депресия: същата схема, картелът вече ЦБ наричан ФЕД, надува паричния балон с финансиране на правителството, тези двама играчи вече са неразделни - правитлството и банкерите, едните дават на другите пари, които вторите харчат безумно и - бум! - балонът се пука, виновни пред публиката са разбира се политиците. Отиваме в 1937, отново същата схема - ФЕД надува балона с помощта на политиците Кризата от 1953 - отново същите заподозрени, правителството стимулира /разбирай иска пари и дава пари/, банкерите в ролята си на ЦБ задоволяват исканията - балонът се надува Пак същия модел - едните искат пари, другите им ги произвеждат от чист въздух, балонът се надува Кризата от 1973 - господин Каролев ясно го е казал: тя е основно вследствие разпадането на на златното обезпечение на американския долар. Вече няма никаква ограничителна спирачка /златното обезпечение/ пред производителите на пари от въздух Така наречената "петролна криза" от 1981: отново е ясно казано, не петролната криза, а "пореден период на бясно печатане на пари", от кой? от Централната банка естествено в тандем с искащите политици и оправдаващите исканията макроикономисти Тук сме на последната криза от 2008 - схемата е същата, политиците искат, Централната банка дава количествени улеснения; социалистите могат и да крякат, че ФЕД е частна банка, но той и без тях е конгломерат от частни банки, генезисът му е такъв, справка самият цитиран текст, първата криза от 1907 година и овластяването на ФЕД като Централна банка. Кой създава кризите? Който ги решава. Производителите на стоката пари.

Между другото, ето какво се случва със съотношението цена "тройна унция злато - долар", след отказа на САЩ да фиксират курса на долара към златото /втори златен стандарт/: https://www.bullionbypost.co.uk/gold-price/alltime/ounces/USD/ От 35 долара през 1970 /дотогава споразумението от Бретън-Ууд действа/ цената стига 1713 долара в началото на 2013 /цената скача успоредно с количествените улеснения за 4000 млрд. долара емитирани от ФЕД след 2008/

90 000 рубли са 2296 лева по курс на БНБ или 1174 евро, минималната заплата в Люксембург е 2000 евро, не стига за изплащане на вноска по порше https://bg.coinmill.com/BGN_RUB.html#RUB=90000

Резюмирано Родрик предлага пет конкретни неща в статията си, за да се преформатира сега съществуващата глобализация, поне толкова видях в статията му: "Има обаче още един, много по-добър път напред: демократично ребалансиране. Да се оттеглим от хипер-глобализацията, без да затлачваме вратата, като възстановяваме по-голяма национална автономия с цел създаване на по-приобщаващ вътрешен ред. Какво, по-конкретно, може да включва това? 1. Разработване и прилагане на идеята за "справедлива търговия" в търговските закони под формата на антидъмпингови и изравнителни мита, които страните могат да използват, за да се намесят срещу народите, които ценообразуват износа по хищнически начини или го субсидират, за да получат пазарен дял 2. Ако търговските преговарящи разширят приложенията на тези средства за защита към това, което би могло да се нарече "социален дъмпинг", конкуренция чрез подбиване на трудовите стандарти, например, те може да са осигурят на глобалния търговски режим и популярната подкрепа, която сега му липсва. 3. Можем да дадем приоритет на координирането на корпоративния данък над засилването на защитата на патентите; 4. По-добри трудови стандарти пред специални съдилища за инвеститори; и 5. По-голяма регулаторна автономия пред минимизиране на разходите за транзакции зад граница. Разпределението на печалбите и загубите във и извън нациите би било драстично променено: засилването на легитимността на световните пазари вероятно ще стимулира глобалната търговия и инвестициите, вместо да я възпрепятства. Такава глобализация би била по-устойчива, защото би се радвала на повече съгласие." Той го нарича "ребалансиране" и е напълно оптимист, че това може да стане, за да рестартира "глобализация 2". Ноам Чомски, който е архикритик на корпоративната глобализация писал съм в друга тема за него, той е много интересен автор, е по-песимистичен, според него глобализацията е загубила перспективата си след оттеглянето на САЩ от Бретън-Удската система по времето на Ричард Никсън и след него /1971/: "Две основни фигури на тази конференция са Джон Мейнард Кейнс (начело на британската делегация) и Хари Декстър Уайт (сътрудник секретар в американското министерство на финансите). Планът на Кейнс предлага световна валутна система, основана не върху съществуваща вече валута, а върху нова — така нареченият „банкор“. Американците от друга страна предлагат организация около американския долар, както и създаването на фондове за стабилизация, с помощта на влогове от страна на страните-членки, както и създаването на банка за преустройство и възстановяване след войната. В крайна сметка надделява предложението на Уайт, което организира световната валутна система около американския долар, но той от своя страна е свързан с фиксирана цена на златото от 35 долара за тройунция. Така щатският долар става световна валута, наред със златото.Друга цел на конференцията е да сведе до минимум опасността от спекулативно движение на капитали като създаде ефикасни мерки за контрол. Затова тя поставя началото на такива организации като Международна банка за възстановяване и развитие (МБВР) и Международният валутен фонд (МВФ), които отпускат кредити за страните-членки за преодоляване на краткосрочни дефицити в платежния им баланс, без да се налага незабавно обезценяване на валутата". https://bg.wikipedia.org/wiki/Бретън-Удска_система Според Чомски, това е отворило вратите за невиждани финансови спекулации и съсипва реалния растеж на индустрията. това също е гледна точка, в която, според мен има резонно основание, но също така според мен, е пресилена и хиперболизирана. Линк към възгледите на Чомски, той е много плодовит и гласовит автор и критик при това с голям авторитет и думите му се чуват от интелектуалците на запад: http://bezlogo.com/2012/12/ноам-чомски-какво-представлява-глоба.html

Красиви картинки, колега, ама затова се сетих за Остап Бендер и милионера Корейко, който си държи милионите в картонен куфар в шкафче на гарата. Тази работа не е като онази.

Като става въпрос за китайската Алибаба, скоро имах приключение с тях - направих си регистрация, просто от любопитство и - изненада! - на следващия ден ми позвъня по телефона китайска служителка и близо половин час ме кандърдисва да си регистрирам сайт като търговец с привилегии, платинени, златни или не знам какви си, като най-евтината оферта тръгваше от 2500 долара за "търговец с привилегия"; като й обясних най-сетне, че не съм търговец, се осведоми подробно какво ме интересува да купувам, казах й по принцип нищо, но това не я отчая, защото и досега ми засипват пощата с оферти да купувам в българия - като започнеш от бояджийски четки и стигнеш до автомобили, един електромобил например /китайски, но изглежда много прилично/ го предлагат за 4500 долара, но уловката е, че трябва да купиш минимум 50 броя, за единичен 10 500 и т.н. Предлагат лаптопи за цена между 100-150 долара при това с добри показатели, с една дума агресивни са като никоя друга западна фирма.

Тук вече отиваме в приказния свят на Илф и Петров, Ню Васюки шахматната столица на света, в която любителите на шахматната игра в крайна сметка гонят Остап Бендер и Иполит Василиевич, за да се разправят с тях с не шахматни средства Но това е за литературни теми.

Гастарбайтерка /гостуваща работничка/, ама зависи на кого гостува и за кого работи - ако преподава английски в частно училище за деца на китайски милиардери членове на ККП, може и да й плащат в Шанхай за 1 година колкото да живее богато във Виена, и милиардерите комунисти са хора, имат разбиране. Ако работи учителка по английски в държавно училище в Шанхай ще й плащат колкото да си купува обратно билет за икономична класа в самолета със спестяванията в най-добрия случай, може и затова да не й стигнат първата година и да й се наложи да остане още една.

Това е извлечение от данните на ООН, което съм направил за БВП в стойност по днешни щатски долари, което намирам за коректно: данните са от 1984 до 1990, сложил съм годините долу в графата за БВП на Сърбия, защото там в празните полета липсват данни, за Сърбия данните са от 1990, вижда се, че тогава са имали два пъти по-висок БВП по номинал от България, когато цифрите говорят трябва да се слушат, това по отношение членството на България в ЕС и развитието на Сърбия извън ЕС За съотношението между БВП на САЩ и СССР през онези години и разминаването с цифрите в данните на Фактбук, според мен, методиките са причина, но няма съществено разминаване: Фактбук са давали данни по валутни курсове, което обяснява близо 4 пъти разликата с данните на ООН в долари от 2017, реално валутния курс, който съветската държава тогава си е била определила е бил силно завишен, по онова време още не се борави с понятието "БВП в долари по покупателна способност" и реално валутния курс е изпълнявал тази роля, поне така мисля От тези данни се вижда и БВП на Китай през 1989 - 461 млрд. долара, както и на Франция - 1030 млрд., забележителни промени, СССР с цялата му военна мощ е притежавал БВП в номинална стойност долари от 2017 в размер на 784 млрд. долара, останалото са статистически упражнения. Тружениците от Люксембург и Лихтенщайн не произвеждат два пъти повече от тружениците в Германия, просто през техните банки преминават ужасно много пари на труженици от всички трудещи се демокрации, полу-демокрации, а понякога и диктатури; парите имат това качество, да оставят златен прах по пътя по който минават, затова трудещия се в Люксембург получава средна заплата 5000 евро, а германския труженик се задоволява с такава от 3000, но и това са усреднени и нереални данни, защото редица трудещи се в Германия получават в пъти повече от мнозина трудещи се в Люксембург, както се казва всичко е относително и временно

... да завършим със статията на Родрик: ...Дори и при най-добрите обстоятелства, освобождаването на търговията предизвика толкова болка, колкото и печалба. След 80-те години този баланс започна да изглежда все по-зле и по-зле. Когато тарифите –както и данъците, - са твърде високи, те изкривяват икономическото поведение и причиняват повече щети отколкото просперитет. През 50-те и 60-те години на миналия век тарифите често били много високи и поради това намаляването им значително увеличавало цялостния икономически пай. Но четири или пет десетилетия по-късно, в свят, където типичните тарифи са вече в едноцифрени числа, картината е различна. Ако погледнете тарифите от следвоенната ера, стандартните икономически модели обясняват, че за да се постигне обща нетна печалба от 1 долар национален доход чрез либерализиране на търговията, се предполага да се преразпределят около $ 4 или $ 5 от дохода в различните групи на съответната държава. Но при тарифите, прилагани към края на 20-и век, този оставащ за цялото общество долар печалба ще съответства на 20 долара преразпределени в печелившите групи, което от друга страна предполага създаването на ужасно много губещи. И това се подсилва още повече от факта, че до 90-те години на XX век бяхме в епоха на редуциране на държавните помощи, а не на разширяването им. Така че стана още по-малко правдоподобно да се смята, че тези загуби ще бъдат компенсирани. Нека вземем например НАФТА, което влезе в сила през 1994 г. Неотдавнашно проучване на въздействието на пазара на труда установи, че значителна част от американските работници са претърпели значителни загуби на доходи. Не е изненадващо, че ефектът е най-голям за работниците със сините яки: отпадането от гимназиално образование е било по-голямо в населени места, където е имало 8 процентни пункта по-бавен ръст на заплатите причинено от НАФТА през периода 1990-2000 г. в сравнение с подобни работници, които не са били засегнати от търговията по НАФТА. Растежът на заплатите в най-защитените индустриални отрасли, загубили своята защита, спадна със 17 процентни пункта спрямо първоначално незащитените индустриални отрасли. И общата полза от споразумението? Според последните оценки нетната икономическа печалба за САЩ е доста под 0,1 процентни пункта от БВП, т.е. по-малко от една десета от един процент от националния доход. Просто си помислете колко по-малко вероятно щеше да бъде избран за президент Доналд Тръмп, ако целият този политическа капитал, изразходван за инициатива, причинила толкова много трудности на толкова много американци, без съществено да допринася за икономиката, беше разгърнат за индустриални програми, умения или инфраструктура, създаващи прилични като доход американски работни места. Отвъд границата Вносът е само един източник на смущения на пазарите на труда и обикновено не е и най-важният източник. Шоковете на търсенето, технологичните промени и обичайната конкуренция с други местни фирми обикновено предизвикват по-големи негативни ефекти върху работната ръка. Въпреки това търговията е много по-изявена политически. Това я прави лесна изкупителна жертва, тъй като политиците могат да насочват пръста си към чужденци - китайци, мексиканци или германци. Но има и друг, по-дълбок въпрос, който прави проблемите, причинени от търговията, особено спорни. Понякога международната търговия включва конкурентна борба с мръсни правила, която е изключено да практикувате у дома, защото нарушавате договорените норми. Едно нещо е да загубите състезанието с някой, който се състезава при същите правила като вас. Друго е, когато загубите бизнеса си пред нелоялна конкуренция на компания, която се възползва от лоши условия на труд, занижени или никакви норми на опазване на околната среда или трудова безопасност в чужбина. Такава конкуренция може да подкопае важни разпоредби и данъчни правила минавайки през задната врата. Загрижеността за справедливостта тук надхвърля пряко засегнатите лица. По-широката общественост ще бъде разтревожена, когато смята, че нейни съграждани са лишени от достойни условия на труд в резултат на "нечестни" практики. Хипер-глобализаторите обаче пренебрегваха тези опасения. Вместо това те удвоиха усилията си да глобализират и настояваха за търговски сделки, които всъщност на практика вече не бяха за свободна търговия. Фокусът им се насочи към регулации извън границите, ограничаване на земеделските субсидии, стандартизиране на инвестиционните регламенти, продуктови стандарти, права върху интелектуалната собственост, финансови мерки. Всички тези неща традиционно са резултат от институционални споразумения или вътрешни политически изгодни сделки. Изведнъж те започнаха да се виждат като търговски бариери и подлежаха на римейк чрез нови търговски споразумения. Детайлите на търговските режими стават много политизирани, много неуправляемо бързи върху този терен. Нека разгледам един пример от реалния свят, който би могъл да бъде разбран от британските читатели, този за стандартите за welfare в производството на яйца. В някои страни ще има сравнително по-голяма загриженост за кокошките в кафезите, а в други - повече за евтината храна. Когато Великобритания забрани малките клетки за птици в домашни условия, но според правилата на Европейския съюз трябваше да се запази вносът на яйца от по-малко регулираната Полша, британските фермери бяха възмутени. Няколко години по-късно, когато Великобритания успя да затегне правилата за клетките за кокошки в ЕС, то дойде ред на поляците да се почувстват яростни. За разлика от конвенционалната свободна търговия, хармонизацията извън границите не винаги обещава повишаване на ефективността. Няма обща теория, която подобно на тази за Comparative Advantage, да обясни защо единната хранителна или банкова нормативна уредба би трябвало по принцип да може да работи в полза на всички страни. Подобна хармонизация обаче води до жертвоприношение на националната регулаторна автономия - а заедно с нея и на способността да реагира на особеностите на отделните икономики и общества. Пактовете, уреждащи трансграничните инвестиции и инициативи като Споразумението TRIPS , което регулира интелектуалната собственост от 1995 г. насам, със сигурност са точно това, което са искали и често са получили много мултинационални компании, финансови фирми и големи фармацевтични конгломерати. Такива споразумения стават спорни, защото се разглеждат като привилегироване на корпоративните интереси пред обществените, а също и като пряка атака срещу националния демократичен контрол. Луди пари Може би най-голямата грешка на хипер-глобализаторите след 90-те години беше да се насърчи финансовата глобализация. Те взеха аргумента от учебника по икономикс и се завтекоха да работят буквално с него. Свободният поток на финансите по целия свят, ако бъде точно изчислен и насочен, ще накара парите да работят там, където могат да направят това най-добре. Със свободно течащи потоци на капитал, спестяванията автоматично ще се насочват към страни с по-висока възвращаемост; с достъп до световните пазари, икономиките и предприемачите ще имат достъп до по-надеждно финансиране; и обикновените индивидуални спестители също биха имали полза, тъй като вече няма да бъдат принуждавани да поставят всичките си яйца в едно гнездо или иначе казано в една национална кошница. Тези печалби, като цяло, просто никога не се материализираха; понякога ефектът беше обратното на обещаното. Китай стана износител на капитал, а не вносител на капитал, което, според теорията, се предполагаше за млади и бедни страни, че трябва да бъдат. Разхлабването на веригите на финансите доведе до поредица от изключително скъпо струващи финансови кризи, включително и в Източна Азия през 1997 г. В най-добрия случай има слаба връзка между отварянето към чуждестранните финанси и икономическия растеж. Съществува обаче силна емпирична връзка между финансовата глобализация и финансовите кризи, както се случваше и през 19-ти век, когато свободно движещите се международни капитали се вливаха ударно в аржентинските железопътни линии или в някакъв далечен ъгъл на Британската империя само за една минута, само за да избяга от там по същия устремен начин в следващата минута. Съвременната финансова глобализация отиде най-далеч в еврозоната. Паричното обединение имаше за цел пълна финансова интеграция, като премахна всички транзакционни разходи, свързани с националните граници. Въвеждането на еврото през 1999 г. действително доведе до намаляване на рисковите лихви /за различни валути/ в страни като Гърция, Испания и Португалия, тъй като разходите за погасяване по заеми се уеднаквиха. Но какъв беше ефектът? Да се даде възможност на кредитополучателите да поддържат големи дефицити по текущата сметка и да натрупват проблемни суми на външния дълг. Парите се вливаха в онези части от икономиките на длъжниците, които не можеха да се търгуват през границите - преди всичко строителството и инфраструктурата - за сметка на конкурентните от търговска гледна точка дейности. Кредитните балони в крайна сметка се превърнаха в неизбежните бомби и причиниха жесток спад в Гърция, Испания, Португалия и Ирландия вследствие на глобалната кредитна криза. Днес вижданията за финансовата глобализация в най-добрия случай са неясни. Добре е разбрано, че пазарните и правителствените неуспехи - асиметрична информация, банкови фалити, излишна колебливост, неадекватно регулиране - са ендемични за финансовите пазари. Глобализацията често акцентира върху тези неуспехи. Всъщност, в кризата от Източна Азия през 1997 г., онези икономики, които държаха по-голям контрол над чуждестранния капитал, оцеляха с по-малко щети. Накратко, безусловна отвореност към чуждестранното финансиране едва ли е добра идея. По-голямата част от скептицизма е насочена към краткосрочните финансови потоци, които се отдават на криза и излишък, докато дългосрочните потоци и преките чуждестранни инвестиции обикновено се разглеждат благоприятно. Тези инвестиции са по-стабилни и стимулират растежа. Но не и без проблеми. Това води до промени в данъчното облагане и договаряне от позиция на силата, които са неблагоприятни за труда. Защо? Тъй като доколкото заплатите са частично определени чрез договаряне, работодателите ще аргумента на една достоверна заплаха: да приемете по-ниски заплати или ние отиваме някъде другаде. Има известни доказателства, че спадът на дела на труда в националния доход е свързан със заплахата от преместване на производството в чужбина. Освен това, ако капиталът стане много по-мобилен от труда, тогава трудът става по-изложен на местните шокове. Работниците с най-ниски умения и квалификации, които са най-малко способни да се движат през границите, обикновено са най-засегнати. Тъй като капиталът става мобилен, става все по-трудно да се облага с данъци. Правителствата все по-често трябва да се финансират, като облагат с данъци нещата, които са по-малко мобилни: а това са потребление или труд. Всъщност корпоративните данъчни ставки, които в момента се обект на рязане, са намалели рязко в почти всички развити икономики от края на 80-те години, понякога наполовина или повече. Междувременно данъчната тежест върху заплатите (например таксите за социално осигуряване) остава приблизително постоянна, докато размерът на потребителските данъци и данък добавена стойност (ДДС) много често се увеличава. И така, какво следва? Първото нещо, което трябва да кажа е, че не трябва да очакваме ранно завръщане към онези очаквания на 90-те години, на безмилостна икономическа интеграция, която не обръща внимание на политиката. Избирателите просто няма да го понесат. Огромният скок в подкрепа на популистите отляво и отдясно в световните демокрации прави това ясно. В страните, в които популистите участват в избори, по моите изчисления те са привлекли по-малко от 10% от гласовете в края на 90-те години, но това се е повишило до близо 25% през последните години. Ако старият път е затворен, кои други са отворени? Кошмарът на повторно разпадане и колапс в сътрудничеството в стил от 30-те години изглежда милостиво малко вероятен. Десетилетия след разпадането на Съветския съюз никой няма да бъде убеден от сталинисткия "социализъм в една страна", по начина, по който много от левите са били тогава. Национализмът остава мощна сила, но но не по-мощен, отколкото през 30-те години. Днес имаме много по-силни международни организации и макар че мрежите за социална сигурност могат да се разпадат у дома, те все още правят повече, за да облекчат онези, които са неблагоприятно засегнати от търговията, отколкото през годините на Депресията. Може би най-важното е, че балансът на политическата власт в напредналите демокрации днес силно подкрепя групи, които благоприятстват международната търговия и инвестициите. Все пак има друг грозен сценарий, който е значително по-вероятен: центристките елити не успяват да реагират по подходящ начин на предизвикателствата, а това постепенно подхранва популизма и протекционизма. Това би попречило на отвореността на нашите икономики към чуждестранни продукти и може би идеи и, най-важното, би могло да разруши и либералната демокрация. Това е риск поради презрението, с което популистите обикновено се отнасят към към върховенството на закона, защитата на малцинствата и заиграването с "волята на народа", както го дефинират самите те. Нездравословен елемент на националистическия шовинизъм може лесно да се промъкне. Брекзит и Тръмп са предвестник на този сценарий. "Глобализацията се оформя от правилата, които властите решават да приложат и интересите, които те привилегироват" Има обаче още един, много по-добър път напред: демократично ребалансиране. Да се оттеглим от хипер-глобализацията, без да затлачваме вратата, като възстановяваме по-голяма национална автономия с цел създаване на по-приобщаващ вътрешен ред. Какво, по-конкретно, може да включва това? Разработване и прилагане на идеята за "справедлива търговия". Това е понятие, за което икономистите трудно затоплят; много от тях смятат, че то е синоним на прикрит протекционизъм. Но справедливата търговия вече е залегнала в търговските закони под формата на антидъмпингови и изравнителни мита, които страните могат да използват, за да се намесят срещу народите, които ценообразуват износа по хищнически начини или го субсидират, за да получат пазарен дял. Разбира се, тези т. нар. "Средства за търговска защита" подкопават блокирането на някои борси, но също така позволяват политическо отваряне на пътища за отворена търговска система. Ако търговските преговарящи разширят приложенията на тези средства за защита към това, което би могло да се нарече "социален дъмпинг", конкуренция чрез подбиване на трудовите стандарти, например, те може да са осигурят на глобалния търговски режим и популярната подкрепа, която сега му липсва. Хипер-глобализаторите обаче никога не се забавляваха от подобна идея. За тях сравнително предимство е сравнително предимство, независимо дали е било произведено от ресурсите на дадена страна или нейните репресивни институции. Чрез Тръмп, Брекзит и възраждането на левия популизъм, те днес плащат цената на безразличието си. Онези, които искат да запазят отворен либерален ред, сега трябва да се замислят какви политически процеси могат да напишат отново правила за лоялна търговия, които не само ще се прилагат, но и ще се ползват с уважение отвъд националните граници. Можем да започнем с разработването на търговски споразумения, които подобряват легитимността на глобалната икономика в очите на широката общественост, вместо да преследват специалните интереси на глобалните корпорации. Основното нещо, което трябва да схванете, е, че глобализацията е - и винаги е била - продукт на човешката дейност; тя може да бъде оформена и преформулирана, за добро или за лошо. Големият проблем с насилственото утвърждаване на глобализацията на Блеър през 2005 г. беше презумпцията, че тя е по същество е нещо неотменимо, и че нашите общества трябва да я изживеят, вятър на промяната, с който не биха могли да се водят преговори или да се спори. Това недоразумение все още засяга нашия политически, финансов и технократски елит. Но няма никаква орисия или предопределена съдба в онзи щурм на хипер-глобализация след 1990-те, фокусиран върху свободното финансиране, рестриктивните патентни правила и специалните режими за инвеститорите. Истината е, че глобализацията е съзнателно оформена от правилата, които властите решават да приемат: групите, които те привилегироват, областите на политиката, с която се справят и онези, които оставят, и кои пазари подлагат на международна конкуренция. Възможно е да се върнем към една глобализация в полза на обществото, като се направи правилният избор тук. Можем да дадем приоритет на координирането на корпоративния данък над засилването на защитата на патентите; по-добри трудови стандарти пред специални съдилища за инвеститори; и по-голяма регулаторна автономия пред минимизиране на разходите за транзакции зад граница. Глобалната икономика, в която ще се приложат тези алтернативни решения, би изглеждала много по-различно. Разпределението на печалбите и загубите във и извън нациите би било драстично променено. Не е задължително да имаме по-малко глобализация: засилването на легитимността на световните пазари вероятно ще стимулира глобалната търговия и инвестициите, вместо да я възпрепятства. Такава глобализация би била по-устойчива, защото би се радвала на повече съгласие. Това също би било глобализация, която съвсем не е тази, която имаме в момента.

Безспорно, България спечели от глобализацията и най-вече от интеграцията си в ЕС и това може да се види релефно при едно сравнение със Сърбия, която започна от по-високо стартова позиция /от войната Сърбия се възстанови много бързо, но после започна да изостава от България/– мислех да покажа това сравнение в темата за източноевропейските и балкански държави. Китай, да, е най-големият печелещ от тази глобализация номер 2, но, както пише и Дани Родрик, Китай "танцуваше на ритъма на собствените си барабани" - България за добро или лошо не може да танцува в такъв ритъм.

Нещо по-интересно и към темата: Лъжата наречена "хиперглобализация" by Dani Rodrik / December 12, 2017 https://prospectmagazine.co.uk/magazine/the-great-globalisation-lie-economics-finance-trump-brexit Евангелизаторите на свръхглобализацията я представят като неизбежна и изгодна за всички. В действителност, тя не е нито неизбежна, нито изгодна за всички, а либералният ред плаща цената. Не толкова отдавна аргументът срещу глобализацията се разглеждаше като немислим от партии вляво, така и от тези в десния спектър. Речта на Тони Блеър от 2005 г. пред Лейбъристката конференция отразява вкуса на епохата: "Чух хората да казват, че трябва да спрем и да обсъдим глобализацията, -каза Блеър на партията си. - Може би ще обсъдите и дали есента ще последва лятото. Да, има трудности, но някои вече са зад гърба ни, и всичко това е без значение: хората трябва да се справят с всичко това. Нашият променящ се свят - продължи Блеър, - е изпълнен с възможности, но те отиват само при тези, които бързо се адаптират и не се оплакват". Никой компетентен политик днес не би могъл да призове гласоподавателите си да мислят по този начин. Титаните на мисълта от Давос, Блеъровци и Клинтъновци, всички те се почесват по главите и си задават въпроса как глобализацията, за която те настояваха, че е необратима, е тръгнала в обратна посока. Търговията престана да расте заедно с производството, трансграничните финансови потоци все още не са се възстановили от глобалната криза отпреди десетилетие и след дълги години на застой в разговорите за световната търговия, един американски националист отприщи популистка вълна към Белия дом, където той отрича всички досегашни усилия за мултилатерализъм. Онези, които бяха мажоретки на хипер-глобализацията в началото на века, нямат шанс да разберат къде се обърка всичко, без да осъзнаят колко малко разбират от процеса, който те защитават така пламенно. Още през 2005 г. на същата конференция на която Блеър произнасяше речта си, вече се прокрадваха основания за съмнение в "това, което единствено работи: отворена, либерална икономика, която постоянно е открита за промени, за да остане конкурентоспособна". Ами какво да кажем за социалната солидарност? Дали глобализацията ще я изличи? Блеър настояваше, че тя може да оцелее, но само ако бъде предефинирана към други цели. Общностите не биха могли да бъдат допуснати да "се противопоставят на силата на глобализацията"; ролята на прогресивната политика била просто да им позволи "да се подготвят за нея". Глобализация беше несъмнено и единствено заключение; единственият въпрос беше дали обществото може да се приспособи към глобалната конкуренция. Блеър и компанията бяха толкова сигурни в думите си, не само защото светът вървеше по техния път, но и защото имаха един много силен аргумент на своя страна: конкуретното предимство. Това не беше нов аргумент; всъщност беше на 200 години. Но това беше много модно и имаше истинска логическа сила: търговията даде възможност за специализация, а една страна, специализирана в това, в което е най-силна, бе по принцип добро нещо. Мажоретките на глобализацията обаче, повече или по-малко забравиха, че говорят само "по принцип". Освен това, те небрежно се подхлъзнаха върху това, че говореха "по принцип" за търговията със стоки, но не и за либерализирането във финансите, където аргументите им изглеждаха вече по-съмнителни, защото всичко там е по-различно. Без да намаляват децибелите на реториката си и за миг, те се обявиха гръмогласно за премахването на бариерите "по границите", като например тарифите за внос или квотите, и подеха едни политическо натрапчиви инициативи да хармонизират задграничните правила, - за инвестициите, за продуктовите стандарти, за патентите и авторските права - като според тях, от това трябваше да се очаква, че интеграцията между отделните държави непременно ще подобри положението на нациите в тези държави. Не е чудно, че най-големите бенефициенти на глобализацията станаха държави като Китай, които избягват официалните правила и танцуват в ритъма на своя барабан. Той и други азиатски страни се ангажираха в световната икономика, но го направиха по свои собствени начини: те практикуваха търговски и индустриалните политики, забранени от Световната търговска организация, манипулираха своите валути и поддържаха строг контрол върху международните капиталови потоци. В резултата на всичко това, те генерираха забележителен икономически растеж и извадиха стотици милиони свои поданици от бедността. Но в утвърдените индустриални икономики крайните резултати са много по-смесени. Основните бенефициенти на правилата на глобализацията след 1990 г. бяха корпорациите и професионалните елити. Без съмнение, хипер-глобализаторите вярваха в своята кауза. Но те я надцениха до пълното й изкривяване и бяха шокирани от неизбежната реакция на своите граждани, които впоследствие се оказаха по-малко склонни да "не се оплакват". Исторически уроци Противно на уверенията на Блеър, глобализацията е обратим процес и при това обръщан в обратна посока не веднъж. Имало е много болезнени исторически уроци в това отношение. Големи височини на международна интеграция са били достигнати в началото на 20-ти век, което прави този по-ранен период в много отношения сравним с днешния. Съгласно режима "Златен стандарт" националните валути са могли свободно да бъдат превърнати във фиксирани количества злато и капиталът е преминавал без пречки през границите. Режимът на "златен стандарт" не само е насърчавал капиталовите потоци, но и търговията, като е премахвал валутния риск: търговците са можели безопасно да плащат от всяка точка на системата, без да се безпокоят, че валутните курсове се променят. До 1880 г. златният стандарт и свободната мобилност на капитала са били норма. Хората също са били свободни да се движат, което те и правели масово от Европа до Новия свят. Точно както днес, подобренията в транспортните и комуникационните технологии - параходът, железопътната линия, телеграфът - значително улеснили движението на стоки, капитали и работници. Катастрофата не закъсняла. Още през 70-те години на 19-ти век спадът в цените на селскостопанските продукти в световен мащаб създава натиск за възобновяване на защитата на вноса. С изключение на Великобритания, всички европейски страни увеличили селскостопанските тарифи към края на 19-ти век. В много случаи селскостопанският протекционизъм се разпространил и върху промишлени стоки. Имиграционните ограничения също започнали да се появяват в края на 19 век. През 1882 г. Конгресът на Съединените щати приел Chinese Exclusion Act и ограничил японската имиграция през 1907 г. По-късно през 20-те години на XX в. САЩ създават по-системна и цялостна система за имиграционни квоти. Първото самоосъзнато популистко движение в света се появи в САЩ през 1880-те в опозиция на Златния стандарт. Защо? Тъй като системата насърчаваше глобализацията, тя създаваше и губещи. Тъй като вътрешното парично предлагане е свързано с количеството злато, периодите, в които златото е в недостиг, доведе до строги кредитни условия и високи реални лихвени проценти. През втората половина на 19-ти век златният стандарт се асоциира с дефлационен ефект, подобно на днешната политика на строги икономии. Земеделските стопани се оплакват, че са принудени да продават зърно евтино, във време, когато цените на товарите и кредитите са скъпи. Заедно с организираните работници и миньори в западните щати те воюваха срещу североизточни финансисти, които те смятали за бенефициенти на Златния стандарт - и за източник на техните беди и затруднения. Американските популисти в крайна сметка ще бъдат победени, до голяма степен в резултат на откритията на златни залежи след 1890 г., които обръщат дефлационния натиск в системата. Но напрежението между финансовите и космополитните интереси, които поддържат Златния стандарт от една страна и националистическите икономически групи, които понасят тежестта от този стандарт, ще се засилва. Това напрежение стига до своя връх в Европа между двете войни. Старата система на Златния стандарт скоро се разпадна на фона на пламналата през 1914 г. Първа световна война, а опитът да се върне света към нея през 20-те години на миналия век се оказа невъзможен под тежестта на икономическата криза и политическите сътресения. Както писа моят колега от Харвард, Джефри Фридън, реакцията към политиката на мейнстрийма след това се прояви в две форми. Комунистите избират социална реконструкция на международната икономика, докато фашистите и нацистите избират националното пренареждане. И двата пътя се отдалечават от глобализацията. Печалба срещу болка Така че защо толкова напреднали етапите на глобализацията - през първата половина на 20-ти век, а и сега отново в началото на 21-и век - се оказаха толкова уязвими и податливи на регресия? Най-доброто място да започнем обяснението е с това, което глобализаторите си мислят за най-ясно: либерализиране на граничните бариери на търговията със стоки. Няма съмнение, че многократните кръгове на многостранните търговски преговори след края на Втората световна война постигнаха много добри неща. Тарифите за внос и квотите за търговия с промишлени стоки тогава бяха изключително ограничителни; отпускането им позволи на света да реализира сериозни печалби. Освен това на първо време тази либерализация засегна търговията предимно между относително развитите икономики, където заплатите и условията на труд не бяха толкова различни. Първите признаци на беда се появиха след като развиващите се страни започнаха да се присъединят към световната икономика: защото ниските им заплати започнаха да създават напрежение при дистрибуцията в страните вносителки. Всичко това е точно както се преподава в учебниците по икономикс. Според известната теорема за търговията на Столпър-Самюелсън, на места като САЩ и Западна Европа, където са налице многобройни квалифицирани работници, неквалифицираните работници ще започнат да получават по-ниски заплати при по-свободна търговия. Отвореността към търговията винаги вреди на някои хора в обществото, освен в екстремен случай, при който единствените внесени неща са неща, които никога не се произвеждат у дома. На теория, страните винаги могат да компенсират своите губещи производители и работници, като преразпределят от онези които печелят и на практика понякога го правят. Със своите широки предпазни мрежи Европа през втората половина на XX век беше сравнително добре подготвена да се справи с разрушителните търговски потоци. В допълнение търговските преговарящи първоначално създадоха специални режими за производителите на облекло и текстил в развитите икономики, като ограничиха тяхната уязвимост от чужд внос. следва...