Б. Киров

Поздравления за написаното в статията ти и от мен, всъщност най-обоснованото и информативно четиво, което досега съм чел по темата. Цитирам от твоята статия някои абзаци, които лично за мен бяха нова информация и са много ценни като такава: +++ "На 740км от базата си Грипен може да остане в района на дежурство само 12 минути, докато при Ф-16 това биха били 113 минути. Веднага може да се оспори, че 740км са много за България, но това реално погледнато е разстоянието от Граф Игнатиево до средата на Черно море, а точно над него са и целите ни за прехващане по Air Policing (те са и основно занимание за МиГ-29ките ни в момента). Та Грипен ще стигне, ще идентифицира целта и ще трябва да се връща, защото горивото привършва. Ако трябва да се води потенциално и въздушен бой това би била трудна задача, защото ще е нужен форсаж, а горивото няма да позволява по-продължителната му употреба. Възможностите за работа по наземни цели пък са ограничени от скромния полезен товар, малкия боен радиус (който става още по-малък при по-тежките муниции за работа по земя) и малкото количество интегрирани муниции" "Най-голямата заблуда е свързана с цената, защото се сравняват буквално ябълки с портокали - конкретно съдържанието на офертите и ДДСто. По неофициална информация предложението на Швеция е 1,3 млрд лева при бюджет от 1,5 млрд лева. Сумата звучи крайно реалистично ако се сравни с офертата за Хърватия, където се получава същото при конвертирането в левове. Също така е поднесена без ДДС, което е стандартно за такива сделки. За офертата на САЩ се знае, че е 2,1 млрд лева при бюджет от 1,8 млрд. В Народното събрание също много често се чува фразата „бюджет от 1,8 млрд лева“, което е странно, но там цените явмо предпочитат да ги гледат с включено ДДС по някаква причина. За да можем да ги сравняваме трябва да махнем ДДСто от 2,1 млрд и да получим 1,75 млрд лева при бюджет от 1,5 млрд. С други думи офертата на Швеция е с 450 милиона лева по-евтина. Такова директно сравнение обаче е крайно неправилно, защото съдържанието на офертите е различно и офертата на Швеция не отразява истинските разходи, които България ще трябва да направи. По-конкретно в цената са включени 8те изтребителя, симулатор, нужната самолетообслужваща техника и поддръжка за период от 3 години. Въоръжение, обучение, лицензи и оборудване като Link 16 НЯМА, а това не са никак малки разходи и когато се включат и те, офертата на Швеция също надвишава бюджета от 1,5 млрд лева. В офертата на САЩ от друга страна е включено всичко необходимо като техника, симулатор, обучението и въоръжението. По този начин и двете оферти са реално над заложения бюджет, като тази на Швеция е в рамките му само условно. Ф-16 при всички случаи е по-скъп самолет като първоначална цена поне, но по всичко личи, че не чак толкова по-скъп. Закупуването на оръжие само от САЩ за Ф-16 би било по-евтино, защото всеки знае от ежедневието си, че при големи и пакетни покупки при един търговец получава намаления. В случая с Грипен ще трябва да купуваме снаряди за оръдието от Германия (единствен производител, оръдието е нейно), прицелен контейнер от Израел (само такъв е интегриран), ракети за БВБ пак от Германия (иначе без IRIS-T за какво ни е нашлемна система за целеуказание?) и ракети за ДВБ, муниции В-З + Линк 16 от САЩ. Покупката на същото количество въоръжение ще излезе по-скъпо, защото ще са множество малки сделки без пакетни отстъпки. При покупка на Ф-16 ще можем да се разберем със САЩ поне за локално производство на снарядите за оръдието (като Полша и много други държави), докато в другия случай това няма как да стане – Германия явно не дава лиценз, защото е единствен производител поне за сега." "Предлаганото обучение в Швеция е само за период от 6-8 месеца, което представлява приучаване към Грипен. То включва и запознаване с но оборудване като прицелния контейнер (AN/AAQ-28 LITENING III) и Линк 16, но не покрива тактическото му применение (част от базовото обучение било само включването и изключването…). Презареждането във въздуха, което се смята за базова компетенция в днешно време, също не е включено в обучителната програма. Обучение за работа по наземни цели също не е включено, а това за въздушен бой представлява само 1 на 1 BFM (Basic fighter maneuvers) и ДВБ по двойки. Най-проблемни обаче са минималните изисквания към пилотите, които могат да бъдат допуснати до обучение в Швеция. Първо от тях се изисква да имат поне 500ч на реактивен изтребител. В Словакия това изискване го покриват само 5 пилота (от по-възрастните), ситуацията в България едва ли е много по-различна предвид мизерния брой часове годишно през последните вече доста години. Второто проблемно условие е владеенето на английски на професионално ниво по стандарт STANAG 6001 Level 3, което не се покрива от нито един пилот от ВВС на Словакия. От друга страна, обучението предлагано от САЩ е много по-комплексно и за период от 3-4 години. То включва детайлна и солидна подготовка по всички видове въздушни операции – включително и обучение за презареждане във въздуха. Поради задълбоченото обучение се приемат и далеч по-млади пилоти, които нямат все още голям нальот. Изискванията за английски също не са толкова строги и са включени 25 седмични езикови курсове за пилотите, които не покриват стандарта ECL 85. "

Религиите са изградени върху безусловна вяра. Арнолд Тойнби дефинира големите монотеистични религии като "пашкул" на цивилизациите и в исторически план големите цивилизации каквито ги знаем днес са израствали около ядрото на някоя от тези религии - християнска, мюсюлманска, будистка, конфуцианска, юдейска. В този смисъл, според мен, религията и културата имат общ корен. Църквите като обществени организации не се градят върху безусловна вяра, а изискват като институции такава, обличайки институционалната си власт в йерархия от догми. В това виждам основната разлика между религия и църква.

В този аналитичен материал, писан от Wayne M. Morrison https://www.linkedin.com/in/wayne-morrison-b02433b8 за Congressional Research Service https://en.wikipedia.org/wiki/Congressional_Research_Service е направен исторически ретроспективен анализ на развитието на китайската икономика от 50-те години на 20-ти век до 2018 и с хоризонт на перспектива до към 2035 година. Авторът си е поставил за цел да очертае предизвикателствата, които биха могли да бъдат създадени от китайския модел на капитализъм с централно планиране пред американския икономически модел и световен ред, какъвто е в настоящето. Той очертава две основни зони: - инициативата "Пояс и Път" за инфраструктурни проекти и търговия обхващаща Азия, Европа и Африка - китайският план "Произведено в Китай 2025" https://en.wikipedia.org/wiki/Made_in_China_2025 Според мен ударението е сложено върху Made in China 2025, защото там пряката цел, оповестена от китайските лидери е директна технологична конкуренция със САЩ в областта на т.н. Четвърта индустриална революция и оспорването на технологичното лидерство на САЩ в глобален мащаб. Китай е очертал съвършено конкретен план за развитие в 10 основни технологични области с времеви хоризонт до 2025 година, в които трябва да постигне 70 % технологична самодостатъчност като производство, за да премине към осъществяването на това, което днес се нарича "четвърта индустриална революция" https://en.wikipedia.org/wiki/Fourth_Industrial_Revolution https://en.wikipedia.org/wiki/Industry_4.0

Мисля или поне така ми се струва, че в темата не се разграничават "религия" от "църква", което е фундаментално важно.

+ Инфлацията в Китай също е около 4-5 процента годишно, толкова е лихвата по кредита отпускан от ЦБ на другите банки, но лихвите върху депозитите е 0.3 %, очевидно да се държат спестявания на банков депозит е загуба. Въпреки това китайците ежегодно спестяват 37 % от чистия си доход, който средно на домакинство годишно е над 4000 евро по номинал - или иначе казано всяко домакинство слага на депозит годишно по около 1600 евро, което умножено по 400 млн. домакинства е около 800 млрд. щатски долара или около 7 % от БВП, повече от годишния растеж на БВП. Защо го правят? Според мен, основно заради конфуцианската традиция поколенията да се подкрепят финансово и родителите да инвестират спестяванията си в своите деца. Ако сравним цените на жилищата в Китай и Турция, тези в Китай са 6-8 пъти по-скъпи от тези в Турция: 1. Цени на кв. метър в Истанбул/вляво и в Пекин/вдясно Price per Square Meter to Buy Apartment in City Centre 1,522.99 $ 14,908.43 $ Price per Square Meter to Buy Apartment Outside 719.41 $ 7,420.98 $ +878.89 % Съответно заплати в Истанбул и Пекин след облагане Average Monthly Net Salary (After Tax) 454.17 $ 1,232.19$ 2. Цени на кв. метър средно в Турция/вляво и в Китай/дясно Price per Square Meter to Buy Apartment in City Centre 1,063.91 $ 6,927.00 $ (47,367.07 ¥) +551.09 % Price per Square Meter to Buy Apartment Outside of Centre 560.35 $3,552.54 $ Средна заплата в Турция и в Китай след облагане Average Monthly Net Salary (After Tax) 435.02 $ 898.31 $ https://www.numbeo.com/cost-of-living/compare_cities.jsp?country1=Turkey&city1=Istanbul&country2=China&city2=Beijing&displayCurrency=USD Комуналните разходи, храната и дрехите в Китай са на почти същите цени като в Турция, но голямата разлика е в цените на жилищата Една графика на процента на спестяванията от БВП илюстрира огромния дял на тези консервирани средства в китайските банки в сравнение с останалия свят: В това отношение турските домакинства, макар и по-напред от европейци и американци, са далече под нивото на китайските: Турската икономика расте много силно от вътрешна консумация: Turkey household consumption: 59.1% (2017 est.) government consumption: 14.5% (2017 est.) investment in fixed capital: 29.8% (2017 est.) investment in inventories: 1.1% (2017 est.) exports of goods and services: 24.9% (2017 est.) imports of goods and services: -29.4% (2017 est.) В сравнение с нея китайската икономика: China household consumption: 39.1% (2017 est.) government consumption: 14.5% (2017 est.) investment in fixed capital: 42.7% (2017 est.) investment in inventories: 1.7% (2017 est.) exports of goods and services: 20.4% (2017 est.) imports of goods and services: -18.4% (2017 est.) Китай има сравнително ниска вътрешна консумация и огромни инвестиции във фиксиран капитал, но това са инвестиции досега предимно във "вторичното производство" - промишлеността, манифактура на стоки Китай по причина на тези невероятно големи инвестиции е страната с най-голям вътрешен дълг в света: Stock of domestic credit compares the total quantity of credit, denominated in the domestic currency, provided by banks to nonbanking institutions. The national currency units have been converted to US dollars at the closing exchange rate on the date of the information. 1 China $27,340,000,000,000 31 December 2017 est. 2 United States $21,590,000,000,000 31 December 2017 est. 3 Japan $13,070,000,000,000 31 December 2017 est. 4 Germany $5,033,000,000,000 31 December 2017 est. 5 France $4,334,000,000,000 31 December 2017 est. 6 Italy $3,422,000,000,000 31 December 2017 est. 7 United Kingdom $3,220,000,000,000 31 December 2017 est. 8 Canada $3,219,000,000,000 31 December 2017 est. 9 Korea, South $2,986,000,000,000 31 December 2017 est. 10 Spain $2,491,000,000,000 31 December 2017 est. 11 Australia $2,384,000,000,000 31 December 2017 est. 12 Brazil $2,206,000,000,000 31 December 2017 est. 13 India $1,927,000,000,000 31 December 2017 est. Същевременно е страната с най-голямата печатница на пари в обращение М1: M1 China $8.351 trillion (31 December 2017 est.) $7.001 trillion (31 December 2016 est.) World $34.4 trillion (31 December 2017 est.) $30.17 trillion (31 December 2016 est.) United States $3.512 trillion (31 December 2017 est.) $3.251 trillion (31 December 2016 est.) European Union $8.775 trillion (31 December 2017 est.) Което по принцип крие рискове от финансова нестабилност, ако излезе вън от контрол.

One study found that SOEs constituted 50% of the 500 largest manufacturing companies in China and 61% of the top 500 service sector enterprises.61 Not only are SOEs dominant players in China’s economy, many are quite large by global standards. Fortune’s 2016 list of the world’s 500 largest companies includes 103 Chinese firms (compared to 29 listed firms in 2007).62 Of the 103 Chinese firms listed, Fortune identified 75 companies (73% of total) where the government owned 50% or more of the company. Together, these 75 firms in 2016 generated $7.2 trillion in revenues, had assets valued at $20.7 trillion, and employed 16.2 million workers. Of the 28 other Chinese firms on the Fortune 500 list, several appear to have financial links to the Chinese government. 30 стр. от цитирания документ: 75 държавно /партийно притежавани китайски фирми през 2016 генерират 7.2 трилиона долара приходи, когато целия БВП на Китай е бил 11.2 трлн. долара; в комбинация с преференциалното финансиране/нисколихвени бързи кредити/ на тези държавни корпоративни гиганти от държавно/партийните банки, според мен, е най-големия риск за китайската икономика, защото този растеж си има цена, плащана от частния бизнес и хората. Това одържавяване на икономиката ражда непрекъснато и корупция, колкото и сурово да се преследва, тя е симптом, причинен главно от държавната собственост. Банките в Китай, които почти изцяло са държавни, дават ниски лихви на спестяванията на хората, което за тях при съществуващата инфлация е загуба да си държат парите в тях. Но китайците са световен шампион по влогове в банките и това е по причина главно на тяхната традиционна спестовност в съчетание с прекомерно скъпите жилища и националната им култура да спестяват за жилище. Тези замразени пари на населението са главния източник за корпоративни кредити на големите държавни фирми /изброените 75 корпорации дават около 70 % от БВП, но наемат 2 % от работната ръка/. Тази финансова експанзия до сега беше насочена предимно към манифактура за износ, но ако китайският износ, който е един от главните двигатели на растеж, стагнира, свръхпроизводството се трансформира в корпоративни дългове, които между другото за китайските корпорации са огромни и с днешна дата, те са по-големи от дълговете на американските корпорации. Изходът е цялата тази свръхпродукция да се реализира на вътрешния пазар, който в Китай засега не е основен двигател на растежа.

В Китай системата на икономиката е капитализъм, въпреки че управляващата партия е комунистическа. Не съществува уравнивиловка в заплащането, както и частната собственост е гарантирана, което де факто отрича комунистическата доктрина за преразпределение. Разликата между минималната и средната заплата е повече от три пъти, в България е по-малка, китайската държава законодателно стимулира конкуренцията между хората. Проблемите на Китай в по-дългосрочна перспектива биха могли да дойдат, ако страната се самоизолира технологично от САЩ и Европа и не получава достъп до нови технологии, което се усеща като преориентация в политиката и стратегията на САЩ - те възприемат Китай като основен свой глобален конкурент в икономиката, не без основание. Измерването на покупателната способност на китайкия юан чисто статистически, според мен, е изкуствено занижено от едно единствено перо, включено в така наречената "потребителска кошница", която се взема като база - цената на недвижимата собственост. Поради това, коректно като цифри, но нереално, покупателната способност на БВП на китай на човек от населението е около 16 000 щ.долара годишно, по-ниско от това в Турция и България, например. На практика обаче нещата не стоят по този начин, защото единствено жилищата смъкват драстично надолу тази покупателна способност, а 90 % от населението е собственик на жилище. Останалите цени са сравнително ниски, тоест покупателната способност на населението при средна заплата вече над 1000 щатски долара номинално на практика е много по-висока от статистически фиксираната.

Много добър анализ и то от китайски автори - Channel NewsAsia са сингапурска телевизия. https://en.wikipedia.org/wiki/Channel_NewsAsia Общоизвестен факт е, че Китай е класиран от Световната Банка и МВФ в "горната част на средните доходи", която е някъде до 12 000 номинални щ.д. БВП на човек; ако запази темпове над 6.5 % растеж на БВП, страната ще премине тази граница някъде към 2024 година. Моето мнение е, че ако не направят някакви сериозни грешки, лидерите на Китай ще успеят да постигнат тази цел. затова обаче им е необходимо да преминат към по-високотехнологичния сектор на услугите като основен икономически двигател на растеж, което изисква високо качество на човешки капитал и образование, голямо предизвикателство за страна, в която все още около 25 % от населението е заето в аграрния сектор, тоест са селяни.

Сигурно поводът е бил този, но според мен си е заложено още в закона от 2009, където е записано, че (2) Размерът на възнаграждението се определя с оглед значението на вещта и приноса на лицето за нейното запазване при условия и по ред, определени в наредба на министъра на културата. само че без да се посочва нищо конкретно като сума, за разлика от рестриктивните мерки в другите членове, които с такава радост цитира маке. Законът е написан като нож, чиято ръкохватка е в ръката на чиновника, а острието е насочено към гражданина - несависимо дали е колекционер или намирач на съкровище. Някои го олицетворяват с определени лица, министрите, но според мен това извиване на закона да облагодетелства бюрократите е отражение на цялата философия на държавата, каквато я имаме днес. Друга особеност, която ми направи впечатление, е да се притискат местните колекционери на антики и изкуство с постоянни и многобройни изисквания да доказват непрекъснато произхода на вещите си, до такава степен, че да се откажат от тяхната собственост; същевременно ценностите влизащи с документ за собственост от чужбина нямат никакви проблеми, което води до извод, че един колекционер може нелегално да изнесе ценност от България, да си извади документ за собственост зад граница и да си я внесе съвсем спокойно отново без никакви трудности. От всичките тези ведомствени комисии, които оценяват дали една намерена вещ е национална ценност или не, печелят и се хранят най-вече членовете на тези комисии, които са овластени субективно да решат, че тази вещ е незаконно придобита съвсем безпрепятствено с така заложените рестриктивни капани в закона.

Това е точно така по закона за собствеността. Обаче! чиновниците от министерството на културата са направили ловка маневра и го заобикалят. Защото чл. 95 от Закона за културното наследство казва: Чл. 95. (1) На лицата, предали вещи по реда на чл. 93 или съобщили ценна информация за такива вещи, се дължи възнаграждение. Възнаграждение не се дължи, ако лицето не е изпълнило някое от задълженията си по чл. 93. (2) Размерът на възнаграждението се определя с оглед значението на вещта и приноса на лицето за нейното запазване при условия и по ред, определени в наредба на министъра на културата. Демек закона за собствеността тук се отменя с наредба на министъра на културата, която пък гласи: Глава първа. УСЛОВИЯ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ Чл. 3. (1) Възнаграждение се определя само в случаите, когато намерената вещ бъде идентифицирана от съответния музей като движима културна ценност. (2) Възнаграждението се определя с оглед значението на вещта и приноса на лицето за нейното запазване и може да бъде в размер до 5000 лв. (3) Размерът на възнаграждението не може да бъде обвързан в процентно отношение със стойността на движимата културна ценност. С други думи, ако лицето Х намери 2 килограма злато на буца, ще му изплатят 25 % от стойността на това злато, ако обаче същото лице намери 2 кг. златни монети, които се класифицират от чиновниците в комисията като "културна ценност" могат да му се изплатят до 5000 лева за тях. Наредбата отменя Закона: Да живее контрабандата и черния пазар.

Римското право за собственост и притежание Според thesauri inventio или "открито съкровище", правило е, че ако нещо е открито от човек на собствената му земя, то е остава за него; ако се намери на земята на друг, половината отива при откривателя, половината на собственика на земята. Съкровище по закон се дефинират монети, златни или сребърни предмети, намерени скрити в земята, за които не може да бъде открит собственик.В по-голямата част от феодалната Европа, където суверенът е считан като краен собственик на всички земи, неговите претенции към съкровищницата стават, според основателя на международното право, Hugo Grotius, общо и универсално право. В Англия както и в Шотландия правото върху съкровищата е на короната, което право може да бъде предоставено като франчайз. Предполага се, че такива предмети някога са имали собственик; и в негово отсъствие те не принадлежат на търсача, а на короната. Тяхното прикриване е престъпление в Англия, но не е престъпление в Шотландия. В Англия търсачът трябва да докладва въпроса на следовател, който трябва да проведе разследване, за да открие дали откритието е съкровище или не. В Съединените щати обичайното право, следвайки английския закон, изглежда би предоставило на обществената хазна съкровището, но на практика откривателят има право да го запази за себе си. В Луизиана половината отива у намерилия го и половината у собственика на земята. Съвременното френско, немско, италианско и испанското право е същото. https://www.britannica.com/topic/treasure-trove#ref138896 С уточнението, че във всички изброени държави, определеното за "съкровище" се заплаща от държавата на намерилия го, когато е "национално съкровище" се прави специална комисия от експерти, която го оценява и също се заплаща. Всичко това в Англия е регламентирано със закон: https://en.wikipedia.org/wiki/Treasure_Act_1996 Впрочем, така е и в Гърция, и в Италия: Greece offers handsome rewards to prevent relics falling into private hands. It paid 440,000 euros ($553,300) to a fisherman for a female torso off the island of Kalymnos in 2005. https://www.reuters.com/article/us-greece-treasures/sunken-greek-treasures-at-risk-from-scuba-looters-idUSTRE51M0C120090223

Според мен това коя ще бъде водеща икономика в близките десетилетия до голяма степен зависи от иновациите и качеството на образованието, защото капиталите отиват винаги към по-квалифицираната работна ръка, както и новите технологии се изобретяват и внедряват в тези региони и страни. Ето една моментна за 2019 картина на най-добрите университети в света, според QS World University Rankings, една от трите институции в света, занимаващи се с ежегодно оценяване на висшето образование: САЩ - 33 университета в първите 100; 104 в първите 500 Великобритания - 18 в първите 100; 50 в първите 500 Германия - 3 в първата стотица, 29 в първите 500 Франция - 3 в първите 100; 17 в първите 500 .......... Европа като цяло, превъзхожда по това класиране САЩ, но не с много, почти има паритет ................ Китай - 6 в първите 100; 22 в първите 500 Хонг Конг - 4 в първите 100; 6 в първите 500 Япония - 5 в първите 100; 17 в първите 500 Южна Корея - 5 в първите 100; 15 в първите 500 Русия - 1 в първите 100; 15 в първите 500 Индия - 0 в първите 100; 6 в първите 500 https://www.topuniversities.com/university-rankings/world-university-rankings/2019 България влиза в първите 1000 с 1 университет, СУ "Климент Охридски" между 801-1000 при това трендът му е надолу в сравнение с предходните 4 години https://www.topuniversities.com/universities/sofia-university-st-kliment-ohridski#wurs

Предполагам, че се шегуваш с цел да оживиш разговора.

Благодаря, Дора :). Не участвам в дискусията, защото темата не ме вълнува особено. Лично съм атеист, тоест не вярвам в някакъв бог, но напълно разбирам вярващите и уважавам техния избор, независимо в каква религия вярват. Прочетох отново "Франи" на Селинджър с удоволствие, благодаря и на Нели Константинова, която го е написала на български великолепно. Симптомите на Франи може би са ОКР, но мотивът, според мен не е религия. Мисля така, защото тя дори не се интересува от религията, описана в книжката на руския проповедник, нея я обсебва самата молитва като бягство от пошлостта на скучното й ежедневие, начин да избяга от сивата посредственост, така я разбирам. Същото прави Холдън Колфийлд в "Спасителят в ръжта", както и всичките герои /или повечето/ на Селинджър, както и той самият. Писал е 25 години и е мълчал 45, писал само за себе си и забранил да публикуват написаното след 1965, според мен, бил е перфекционист. "По-високо билото, майстори" /Raise High the Roof Beam, Carpenters - буквалното "Вдигнете гредореда на покрива по-високо, дърводелци" според мен е по-точно/ отговаря на този негов стремеж да прави съвършени нещата.

В конкретния случай с вестник "Лос Анжелес таймс” всички „образи на новините” през конкретния ден, защото вестникът е ежедневник, са свързани смислово с една точка – консервативната дясна идеология на тази медия, графично изразена със заглавието „Лос Анжелес Таймс” в готически тежък шрифт горе, главата на вестника. Това е смисловата точка, през която редакцията на медията пречупва/гледа и вижда всички събития през деня и ги структурира като образ около тази точка, затова твърдя, че развитието е спираловидно, архитектурно изградено около тази точка, събитията се представят като развиваща се спирала около този мироглед/идеология на медията, която е ядро на съдържанието. Друга медия, с друга гледна точка, би представила тези събития като друго съдържание с друга форма, макар събитията да са едни и същи през деня. Образът вече ще бъде различен. Според мен този принцип е валиден за всяка форма и съдържание.

Според мен в образите има логика и двете неща са форма и съдържание, нещо като онзи спор кое е първо - яйцето или кокошката/ петела Образите не са нещо аморфно или поне човешкото съзнание не ги възприема по този начин. По принцип изграждането на образ в съзнанието става по спираловиден път, като от едно основно ядро се върви по спирала към разширяване на образа. Идеална илюстрация за този път на възприятие е филмът „Вертиго” на Хичкок. Вестникарите професионалисти много добре владеят трансформирането на информацията в образ. Вземам за пример Лос Анжелес таймс от 4 януари 2019. Цялото издание от над 50 страници е структурирано като спираловидно разгръщащ се образ. Ядрото на този образ /на професионален журналистически жаргон „акцент”/ е уводната страница, тя е най-важната за първото възприятие, на нея се разчита да „грабне” вниманието на читателя и да продаде вестника. В първата страница на конкретния брой са изведени като „ядро на образ” или „акцент” за този брой 5 основни теми онагледени с фотографии /зрителни образи/ - тези пет теми са ядрото, ако се сложат повече „образът” на целия вестник ще се разпадне на фрагменти и вниманието на читателите трудно ще фокусира. Центърът на това ядро от 5 теми е най-важното за този ден, според редакционната колегия на вестника, новина и тема: „Смяната на Властта бележи нова ера” – това е статия посветена на победата на демократите в Конгреса и на тази статия с тази ярка и хубава фотография се разчита да прикове погледа на редовните читатели на вестника, тя е черешката на тортата в уводната страница. Прехвърля се от 1 страница на 6-та, където е доразвита. Веднага „закачена” за основната тема е втората по важност и това личи също от голямата фотография/образ – темата е посветена на местната калифорнийска публика, където вестникът разчита на най-много читатели; по сходен начин темата се доразвива и прехвърля на същата 6-та страница, където е пратена и първата по важност национална новина за Конгреса. Отдясно на този топ тема за Калифорния е прикачена друга локална тема за сеизмичните проблеми със земетресенията в щата и начина за тяхното измерване, която отива на 10-та страница, но тази тема е подчинена йерархично на другата местна, макар че е в топ 5 за деня От международните теми към ядрото от 5 централни теми е включена с фотография/образ новината за китайския космически успех е изведена с яркото и шокиращо заглавие „Малка крачка за Китай, голям скок за неговите космически амбиции”, това е като фойерверк, който вече ни насочва към 10-та страница с доразвиване на темата-образ, където са международните новини; на 10-та страница е сложена обаче и локалната тема за земетресенията, тоест в топ 5 от първа страница „китайската” и „земетръсната” тема са стурктурирани като второстепеннна част след новините за Конгреса и законодателните промени на губернатора. И накрая на трето йерархично по важност ниво е петата локална новина за стачката на учителите в Лос Анжелес, която също се доразвива на 10-та страница. Целият вестник е информационен образ и има архитектура, която е спираловидно развита, изградена върху едно ядро от пет акцентиращи теми, подредени в йерархия от три пласта. Всичко останало е свързано с тази структура професионално изграден медиен образ. Затова този вестник е все още жив от 137 години, има тираж 900 000 и 40 награди Пулицър.

Ето тук накратко е обяснена технологията на такива гигапикселови панорамни снимки: About this Gigapixel We created this 320 gigapixel panorama of London from the BT Tower in partnership with British Telecom to commemorate the Olympic summer of 2012. The panorama was shot by Jeffrey Martin, Holger Schulze and Tom Mills and then subsequently created by Jeffrey Martin. It is comprised of 48,640 individual images shot over a period of three days and processed over a period of three months using a powerful Fujitsu Celsius R920 workstation provided by Fujitsu Technology Solutions Europe. The pictures were taken using Canon EOS 7D cameras with EF 400mm f/2.8 IS II USM lenses and Extender EF 2x III teleconverters driven by special Rodeon VR Head ST robotic panorama heads from the Clauss company in Germany. If printed at normal resolution, the photo would be 98 meters long (323 feet) and 23 meters high (77 feet) – almost as big as Buckingham Palace! You can see our other world record gigapixel images we have made of Tokyo. http://360gigapixels.com/london-320-gigapixel-panorama/ Jeffrey Martin и компания са направили 320 гигапикселова панорама на Лондон

Това е максималното увеличение на фотографията от Шанхай Вижда се, избрал съм жилищна сграда с апартаменти и ми стана интересно какви са цените в този град и в Китай като цяло. Оказва се, че в Шанхай варират в диапазон между 6000-12000 евро/кв.м. или приблизително 10 пъти над тези в София, в Пекин са с около 30 % по-високи. Наистина мегамащаби Една статия на американец по този повод, обясняваща как при такива мегацени на недвижима градска собственост, 90 % от китайците са собственици на жилища: Как хората в Китай си позволяват да купуват безсрамно скъпите си жилища Бях изненадан, когато собственикът на един доста западнал апартамент с площ 82 квадратни метра извън централната част на центъра на Ксиамен, който веднъж наех, ми каза, че го продава за близо 300 000 долара. Апартаментът се намираше в запусната 15-годишна сграда - вече овехтяла в страна, където средния живот на едно жилище трае само 25-30 години - и имаше мръсотия, покриваща стените, плочки от кухненския под, които се бяха изкъртили, водата прокапваше от душа и крановете и общо взето целият му вид бе много мърляв. Макар и на цена от 22 000 RMB на квадратен метър /2800 евро/, не можех да кажа, че това място е струвало необичайно високо - това е точно това, което хората плащат за жилища в източната част на Китай. Средностатистическият апартамент с площ от 80 квадратни метра в централната част на Шанхай се продава за 886 000 долара; докато в крайните квартали на града се продава за около 200 000 щатски долара. В Пекин средната цена на жилището с такъв размер в крайните квартали е приблизително 310 000 долара. И това са цени в една държава, където за $ 5 може си напазарувате храна от местния пазар с която да обядвате обилно и $ 70 ви осигуряват запазено място в спален вагон на влак, който минава през цялата страна. Според съотношението цена / заплата на МВФ, в Китай са седем от десетте най-скъпи градове в света за жилищни имоти. В цялата страна като се почне от ценови пояс едно, две и три на градове по цени на жилищата, тези цени са силно несъразмерни с доходите на хората, които живеят там. В Ксиамен, крайбрежен град с постоянно горещ пазар на имоти, 300 000 долара за апартамент са нормални - въпреки че минималната работна заплата там е едва 200 долара на месец, а средната заплата е около 1000 долара. Дори и за жителите на средната класа в града, които правят между 1200 и 5000 долара на месец, цената изглежда прекалено висока. Хората от Китай обаче могат да си позволят да купуват тези изключително скъпи имоти. Всъщност, 90% от семействата в страната притежават своя дом, осигурявайки по този начин на Китай едно от най-високите нива на недвижима собственост в света. Още повече, че 80% от тези домове са собственост, без ипотеки или други утежнения. Освен това 20% от градските домакинства притежават повече от един дом, според Nomura. Така че как става този фокус с толкова ниски заплати и толкова високи цени на недвижимите имоти, толкова много хора да могат да си позволят да купуват и да притежават толкова много жилища? Преди да можем да разберем как хората в Китай могат да си позволят да са собственици в този прекалено раздут балон на жилищен пазар в Китай, трябва да погледнем откъде как е възникнал този пазар. Преди 20 години китайският пазар на недвижими имоти не съществуваше. До средата на 90-те години редица закони не позволяваха на градските жители да притежават и продават недвижими имоти. След това на хората беше дадена възможността да закупуват домовете си, притежавани преди от правителството, при изключително благоприятни цени, като повечето от тях станаха собственици на тези имоти. След като придобиха тези евтини жилища по този лесен за тях начин, хората в градовете вече можеха да ги продават по свое усмотрение и имаха възможността да купуват жилища по свой избор, и пазарът на недвижими имоти в Китай започна да расте. До 2010 г., малко повече от десетилетие по-късно, това стана най-големият такъв пазар в света. Когато говорим за това как хората днес си позволяват собствено жилище в Китай, не трябва да слагаме равенство как това се случва на Запад и е необходимо да отчитаме индивидуалните особености на китайците. В Китай съществуват цели семейни и приятелски мрежи, които финансово си помагат в търсенето на жилище. Във вътрешния кръг, ядрото на тази социална мрежа най-често са родителите на купувача. Когато един млад индивид добие самостоятелност, започне прилично заплатена работа и започне да мисли за брак, придобиването на собствено жилище обикновено става съществена част от разговора в неговия предишен семеен и роднински кръг. Притежаването на дом е практически социална необходимост за всеки зрял човек в Китай и често е основна част от критериите за оценка на потенциалния съпруг. Тъй като родителите са склонни да се преместват да живеят в домовете на децата си в напреднала възраст, това наистина става жизнено важен въпрос за всички поколения. Така че родителите често прехвърлят голяма част от спестяванията си, за да осигурят на децата си адекватен дом - в повечето случаи те купуват това жилище без кредити, заплащайки го в аванс цялото с техните спестявания. Ако родителите не са в състояние финансово да купят по този начин на децата си жилище, те по принцип помагат за авансовите първоначални вноски при теглене на кредит или най-малкото осигуряват достъп до тяхната социална мрежа, за да вземат необходимите средства на заем от роднини и приятели без лихва. Да вземем например случая с Йе Цюин, жителка на Ордос Кангбаши, която притежава две собственижилища в провинция Гуандун, откъдето е. Заедно с годеника си, тя печели приблизително 3 200 долара на месец от подготвителни курсове за университета, които водят. За първия си дом тя е направила авансово плащане на около 20 000 щ.д. от които 3 300 долара са от родителите й, 10 000 долара са под формата на заеми от сестра й и приятели, а останалите са от нейни спестявания. За да се намали нестабилността на често прегряващия пазар на имоти в Китай, съществуват много строги правила за това колко пари могат да заемат банките за закупуване на недвижими имоти. Въпреки, че това варира в зависимост от града и се колебае в отговор на текущите икономически условия, за първия си дом купувачът трябва да внесе 30% от стойността на имота като първоначална вноска, за втори дом 60%, а за всеки имот повече от втори дом банките не дават ипотечни кредити. За да могат хората да купуват жилища в тази страна, те трябва да имат голямо количество пари в брой на ръка. Всъщност 15% от всички жилищни имоти в Китай се заплащат изцяло предварително. Защо има толкова много налични ликвидни парични средства за тези сравнително големи авансови плащания има кристално ясно обяснение: китайците са едни от най-добрите спестители в света. Всъщност, с коефициент на спестяване, който се равнява на 50% от БВП, Китай е третият в света. Почти като тяхна културна традиция, китайците отделят за спестяване около 30% от доходите си, които най-често използват за авансово плащане на жилище, най-важната финансова сделка, за мнозинството китайци през целия им живот. Другият начин, позволяващ на китайските купувачи на жилища да правят авансовите си плащания, е чрез Фонда за жилищно осигуряване на страната. Този фонд стартира, когато страната започна да приватизира градските жилища и беше средство помагащо на градските жители да закупят домовете си. Част от този фонд включва правителствен план за спестяване, където служителите получават възможност да инвестират част от месечните си доходи и заедно с участието на техния работодател, да си помогнат при покупката на собствено жилище. След като авансовото плащане бъде направено, получаването на ипотечен кредит в Китай е сравнително опростена и бърза процедура и стандартите за одобрение от страна на банката са сравнително ниски. Като правило месечната заплата на кредитополучателя трябва да бъде най-малко два пъти размера на месечната погасителна вноска по кредита. Лихвените проценти са около 6%. Средно тези, които теглят тези заеми, ще отделят между 30% и 50% от месечния си доход за погасяването им. Докато в Китай и в чужбина се говори много за нарастващия брой китайски купувачи на жилища, които вземат ипотеки, статистиката опровергава тази медийна шумотевица. Само 18% от китайските домакинства имат жилищни ипотеки, в сравнение с половината от всички собственици на жилища в САЩ. Съотношението на вътрешния ипотечен кредит към БВП на Китай е само 15% през 2012 г., докато в САЩ този процент е зашеметяващите 81,4%. Въпреки че месечните заплати в Китай са относително ниски, неизплащането на ипотеки е почти нечуван прецедент - през 2013 г. процентът на лошите ипотечни кредити е бил едва 0.17%. И точно тук е мястото да напомним, че китайските банки са изцяло собственост на комунистическата партия, и социалната стабилност често има предимство пред суровото търсене на печалба, така че техните банкови кредитни практики не могат да се сравняват с подобни на западните банки. Част от смелите инвестиции в Китай на относително големи суми за жилища, се дължи на предположението, че заплатите ще продължат да нарастват. През последното десетилетие номиналният ръст на доходите в градския Китай нараства с 13% годишно, докато годишният разполагаем доход на глава от населението е нараснал от номиналните 1800 долара през 2006 г. до около $ 4,800 днес.Това означава, че китайците могат да си позволят домовете си, въпреки че те са изключително скъпи. https://www.forbes.com/sites/wadeshepard/2016/03/30/how-people-in-china-afford-their-outrageously-expensive-homes/#f2e2aa3ce57e Wade Shepard I'm a perpetually traveling writer who focuses on new cities (ghost cities), the New Silk Road, and international e-commerce as seen from the ground. I am the author of "Ghost Cities of China: The Story of Cities Without People in the World's Most Populated Country," a book which chronicles the two and a half years I spent in China's under-populated new cities. For the past three years I have been traveling up and down the various corridors of the 'New Silk Road' or Belt and Road doing research for a book which should be out in 2018. I have been featured in, interviewed by, or appeared on CNBC Squawk Box, CBC The Current, Forbes.com, VICE, NPR Morning Edition, and BBC World.

— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите. — Това е приказка, бе хлапе! — Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето. — Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина? — Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо. — Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек. Елин Пелин, Косачи, 1903

Има нещо съвсем конкретно и възможно, което българската държава може реално да направи, за да зачете гласа на работещите и живеещите зад граница български граждани и това е гласуване по интернет. Българската диаспора с право на глас в чужбина е една от най-големите в Европа като процент, но поради бюрократични трудности не успява да даде пълноценно гласа си на избори, доколкото си спомням най-много 10 % от правоимащите на глас го реализират. Естония са решили този проблем с емигрантите и техните сънародници зад граница осъществяват правото си на глас. Не е толкова невъзможно това, при наличие на желание и воля, нито е толкова технически неосъществимо. На тези линкове се вижда точно как става: Different ways to identify a person and to give digital signature while I-voting 1. I-voting by means of ID card Requirements: ID card with PIN codes. If PIN codes are lost, new ones may be requested from the service points of the Police and Border Guard Board or respective bank offices (more information here). Certificates can be renewed by the voter at www.id.ee). Computer with Internet connection Smart card reader and ID card software (may be installed from installer.id.ee). ID card software should be renewed if necessary. (See also www.id.ee) Stages of I-voting by means of ID card Voter inserts ID card into the card reader Opens the I-voting website Downloads and runs voter application Identifies himself/herself by entering PIN1 code the list of candidates of the voter's electoral district shall be displayed Voter makes his/her choice Voter confirms his/her choice by digital signature (by entering PIN2 code) Receives a notice that the vote has been accepted. 2.I-voting by means of digital ID Digital ID, i.e. digi-ID, is a document which allows identifying a person in the electronic environment and giving digital signature. Digi-ID looks like an ID card, but without a user’s photo, and it can only be used over the Internet. Stages of I-voting and means in using digi-ID are similar to the ones used with ID card. 3. I-voting by means of mobile-ID This method was used for the first time during the 2011 elections to the Riigikogu. Requirements: Mobile-ID SIM card with PIN codes and certificates Computer with Internet connection Mobile phone https://www.valimised.ee/en/internet-voting/internet-voting-estonia Честито Рождество Христово на всички.

+++

Първият Рим е сърцето на западната антична цивилизация след елинизма, Вторият Рим е претендентът за наследник на първия, Византия. „Третия Рим” е евфемизъм за амбициите на полуфеодалната крепостна Руска Империя от 19-ти век да наследи феодална Византия като империя номер едно в Европа чисто географски като се позиционира в столицата на Византия, Цариград /Константинопол/; но в 21-ви век „Третия Рим”според мен има съвсем друга семантика. Третият Рим е „главата на златната змия”, за която пише Аспандиат в друга тема – силата на концентрирания свободно движещ се капитал, който е главен двигател на западната цивилизационна мощ. Постоянен Център на света Трети Рим не може да има, той е подвижен като Интернет с център навсякъде и никъде. Но по принцип съм съгласен с теб.

Китайското колонизиране на Луната започва?

Не според мен. Терминологията от изобразително изкуство не е най-удачна, но се придържам към нея защото вече сме започнали да я използваме като метафора още в заглавието на темата. Според тази терминология тайните служби по-точно е да се каже че са „грунд за портрета на българския политически популизъм”, а не „щрих” от него. „Грундът (на немски: Grund – основа, почва, земя), е основен елемент от технологията на живописта, материал, който се нанася с четка или шпакла върху носителя на дадена живописна творба - дъска, платно, пергамент, хартия, метал и др., с цел по-доброто полагане на боите на гладка повърхност. Основната функция на грунда е технологична - той трябва да бъде достатъчно здрав и траен, а живописният слой, положен върху него, да прилепва добре.” https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%83%D0%BD%D0%B4_(%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81) Тайните служби преди да станат „тайни” са били създадени и си остават „служби”: те винаги служат на някоя политическа система и нейните воле-иразители, сами по себе си те не са политическа система. „Службите” не могат да функционират самостоятелно извън зададена предварително политическа матрица, управлявана и формирана от политическо ядро. Ерго службите са инструмент на някакъв политически център със собствена идеология и воля. Ако в случая с България след 1989 имаме политическо кадруване на действащите тайни служби извън волята на легитимната политическа система, с тях е било оперирано като с инструмент от друг политически център различен от легитимния и тези служби са били само опериращ инструмент на външнопоставена спрямо тях политическа воля и идеология в сянката на легитимната. Накратко – една политическа система може да формира тайни служби; тайните служби не могат да формират политическа система без ръководещ ги политически център извън тях, без значение дали този център е легитимен или не.

Българският популизъм има корените си повече в тоталитарното минало от 1944-89 отколкото в периода 1878-1944. Моделът на „две нации” – тази на народа и другата на номенклатурата – заимстван пряко от сталинския модел е сложил дълбок отпечатък върху социалната психология и политическите рефлекси на българската политика. От този масов политически модел се нароиха всички партии в демократичното пространство след 1990. Тези партии са образ и подобие на единствената голяма партия-държава съществувала в предишните 45 години, те волно или неволно я имитират. В центъра на всяка партия се издига един „вожд” с тесен кръг „гурута” около него, които формират нещо като „политбюро” на знаещите и можещите. Вождът е едновременно и идеолог и деец, той задава морала и работния график на партията. Членовете от по-ниските етажи са старателни изпълнители и епигони на „ядрото” около вожда, движени от амбицията и надеждата тяхната партия да спечели част от или цялата власт, където вече членската маса ще реализира материални изгоди в личен план. Системата действа като добре смазана машина, защото механизмът й е отработен десетилетия преди това, „органите” и партийното строителство около вожда и номенклатурното му ядро също са добре отиграни. Без значение от идейните послания на вожда, всички в това превозно средство към властта-облага знаят добре за какво става въпрос, а то е за пари. Така се ражда гротеската на популизма – говори се едно, но се прави друго и всички – публика и актьори в миманса – знаят за какво всъщност става въпрос. Широката публика от аутсайдери обаче участва с тайната надежда някой ден също да се качи на сцената като актьор.