Б. Киров

Т.2 Приходи от финансирания /това е от Държавния бюджет, тоест от джоба на всички данъкоплатци/ - 192 млн. лева Т. 6 Разходи за персонала - ос. 78 млн. лв. Т. 1 Приходи от продажби - 68 млн. лв. На това му викам "бездънна яма": разходите за персонала са с 10 млн. повече от приходите от продажби, а ежегодно от ДБ /държавния бюджет/ се наливат дотации в размер три пъти /!!!/ по-големи от заработеното от продажби и приблизително 2.5 пъти по големи от разходите за персонала. На всекиму според потребностите, всекиму според способностите - БДЖ са постигнали комунизЪма. Още интересни и невероятни факти: превозени пътници 21.5 млн., но приходи от продажби 68 млн. лева, тоест средно по 3 лева на пътник; пътникокилометри 1457 млн. км, тоест средно на пътник по 70 км за година, че аз с метрото понякога на ден пътувам по толкова Може да се изучава като еталон за неефективност, впрочем градския транспорт в София е по същата схема и т.н. и т. н. А, дано, ама надали... ще се оправят там нещата.

Като се говори за отношението на Ататюрк към България, според мен, трябва да се имат предвид няколко фактора. Първо, по време на ПСВ и двете държави са на страната на губещите, и двете са силно ощетени от Версайския договор. Ататюрк воюва за целостта на Турция и установява авторитарен режим между 1923-45 година: еднопартийно управление, основано върху силата на армията и бюрокрацията в една аграрна страна, каквато е Турция. В България след войната започна гражданска война с бял и червен терор, поради което през 1934 г. се стига до 19-майския преврат, който в крайна сметка установява еднолично управление на монарха, гарантиран с щиковете на армията до смъртта на Борис през 1943. На практика това е моделът на кемализма, но не в социалдемократическия му вариант, какъвто е в Турция, а дясно ориентирано управление. Има и разлики, и то съществени: България остава прикачена към Тройната ос на Германия и отново се нарежда в редицата на губещите: Турция на Ататюрк с "ляв мигач прави десен завой" към победителите от Англо-американския блок. При това през 30-те години на 20-ти век Турция въвежда плановата икономика по съветски образец и цялата власт се упражнява от бюрократично-военната номенклатура на партията на Ататюрк. Държавата строи всички големи заводи и предприятия, инфраструктурни проекти, създава банки - този принцип на етатизъм е залегнал в Конституцията и се следва твърдо, гарантиран от армията. Парадоксът е, че Турция, както и България, са почти 90 процента аграрни общества. В Турция, по думите на един съвременник, "нацията се състои само от бюрократи и селяни" - политиката на унифициране на малцинствата и прогонването на арменци, гърци и евреи от бизнеса, където те са били на водещи позиции, лишава капитализма от начален капитал и квалифицирани хора, за да се развива частно предприемачество. Растежът е основан върху държавната инициатива, което след Ататюрк резултира в циклични икономически кризи и военни преврати. Това са процентите на хората заети в агросектора, промишлеността и услугите в Турция и съответно делът на продукцията им като част от БВП в тези сектори Това е населението на Турция в този период и съответно доходите на глава и БВП В България ситуацията е подобна, с тази разлика, че все пак при приблизително същия процент селско население, се формира тънка капиталистическа прислойка, заличена тотално обаче след 1945 и подменена с партийна номенклатура. Двете държави тръгват в съвсем противоположни посоки след тази година. Това са процентите на заетите в аграрния сектор, промишлеността и услугите в България през периода на управлението на Ататюрк и съответно процент от БВП от тези сектори, структурата на българската и турската икономика е сходна Ататюрк умира през 1938, недоволен от икономическите резултати на правителството на неговата партия - той самият има бизнес нюх и способности и усеща, че нещата в икономиката не вървят в правилната посока. Този текст, според мен, доста точно и аналитично описва защо икономиката на етатизъм, която упражнява кемалистката партия на власт от 1923-45 в крайна сметка не води до икономически успехи през този период. Източници: http://www.roiw.org/2000/231.pdf https://scialert.net/fulltextmobile/?doi=jas.2007.612.625 http://www.todaie.edu.tr/resimler/ekler/8c50b4adc5a3475_ek.pdf?dergi=Turkish Public Administration Annual

Това е оксиморон, класически: 1-6 отрича последното ти заключение, защото 1-6 не са "пазарни методи", правиш "сламен човек" - подменяш едно с друго.

то и без увеличително стъкло се вижда разликата: TrainOSE с 677 служители има приходи 120 млн. евро = 230 млн. лв., БДЖ със 7000 служители има приходи 250 млн. лева https://en.wikipedia.org/wiki/TrainOSE Или иначе казано частната компания е 10 пъти по-ефективна, какво да говорим повече - 1000 процента. Един гръцки жепеец работи колкото 10 български жепейци. Откъде са дълговете, ако смея да попитам, щом има печалби? И печалбата на БДЖ, според НСИ, не е "десетки пъти" по-голяма, защото 20 млн. лева са 10 млн. евро, а печалбата на гръцката фирма е 3 млн. евро, тоест чистата печалба на тези 677 работещи гръцки работници е три пъти по малка от 11 пъти повече служители работещи в БДЖ, съотношението на печалбата пак е 3: 1 в полза на гръцката фирма, ако се приравни броя на работещите. Надявам се да съм ясен.

Точно, което и направиха след 11септември, еквивалентното решение на Турция беше извънредно положение; ако продължим с аналогиите, след 11 септември САЩ промениха равновесната си точка след края на Студената война и от това произтекоха редица размествания в регионален и глобален план; Турция /засега/ е регионална сила с претенции да стане глобална, тя е 18-та икономика по номинален БВП и 11 по БВП по покупателна сила, като тенденцията е да върви нагоре, има човешки и икономически потенциал да го постигне в близките две десетилетия; по същество опитът за преврат отключи дълго подтискани процеси и размести цялата архитектура в турската властова структура, това е краят на кемализма като властова структура с военните и бюрокрацията на върха на властовата пирамида.

Можеш да си нарисуваш цяла торба емотикони, но реалностите са други: Има две коалиции с 5 партии в тях и още три самостоятелно участващи партии Ако погледнеш резултатите на коалицията "Национален алианс", те се движат твърде близо до тези на "Народен алианс" на АКП, разликата е около 7 процента и може да бъде преодоляна; освен това, турския избирателен закон не ограничава партиите да правят коалиции, които да участват като такива, а не като отделни партии и така да преодолеят 10 процентната бариера; сравни картината с Републиката на еднопартийното управление на Ататюрк или тази на партийните боричкания при 5 процентната бариера след ВСВ, преброй колко военни преврата са правени в Турция през това време и си задай такъв въпрос: ако в САЩ или в Германия, например, военните стрелят със самолети в народа и в Президента, какво ще предприемат властите там? Между другото, ръстът на икономиката в Турция е над 7 процента и е такъв в продължение на вече над 15 години.

Едно много добро британско сериалче от 8 епизода, което ненапудрено ни показва какво става в тайните служби, когато те се приватизират за лични цели. Дълбока Държава/ Терминът дълбоката държава, често се тълкува и като „държава в държавата” и се отнася до военни, разузнавателни, дипломатически или други конспирации, които съществуват паралелно с административния елит на „откритата държава”. Макс Ийстън е бивш шпионин, чието минало го навестява отново, когато е изтръгнат от новия си живот в Пиренеите и е призован от Джордж Уайт, началник на таен екип на МИ-6/ЦРУ, наречен „Подразделението”. http://kinofen.net/filmi/ekshani/29759-deep-state-season-1-dlbokata-drzhava-sezon-1-2018.html https://www.imdb.com/title/tt4785472/ Добре направен е, професионално, струва си да се гледа

Самият факт, че в предстоящите избори се състезават повече от половин дузина партии с големи шансове да спечелят мнозинство в коалиция, ако се обединят срещу лидиращата, говори за реална демокрация. Другото, което за мен е по-съществено - 50 процента от вноса и над 50 процента от износа на турция е ориентиран към европейски пазари, инвестиционните капитали в Турция са преобладаващо западни /европейски и американски/, едрата промишленост и големия бизнес е със смесено акционерно западно участие, фондовата борса и банките функционират с преобладаващо западни капитали - за каква Османска империя иде реч и какви бълнувания за "нов султан": много хора още не осъзнават, че в една развита капиталистическа икономика управлява капиталът, а не политическите фигури, които изразяват неговите интереси.

Ето ги 6-те принципа на кемализма върху емблемата на партията им: Републиканизъм, популизъм, национализъм, секуларизъм, етатизъм и реформизъм. Ако за петте /без етатизъм/ може да се каже условно, че са били прозападни за времето си, то етатизмът /пълен контрол на икономиката и политиката от държавата е отявлено тоталитарен и отживял времето си. "Необходимо ни е радикално да променим системата. Затова аз реших, че Турция ще бъде авторитарна република, управлявана от президент, който има в ръцете си цялата изпълнителна власт и част от законодателната власт. Формата на управление на турската държава ще бъде република. Тя се ръководи от Велико Национално събрание, което назначава различни кабинети от министри и избира от своите членове Президент на републиката. Списъкът на членовете на правителството трябва да бъде представен пред Президента на Републиката за утвърждаване от парламента." "Вие ми говорите за различни фракции в Парламента? Нищо не ви разбирам от това, което ми говорите. В държавата трябва да има само една фракция. Там не бива да съществуват никакви съперничещи си партии или идеологии. За мен е чест да съм председател на парламента и лидер на единствената партия, чието съществуване признавам - Народно-републиканската. За мен никакви други партии не съществуват." "В Турция не съществуват никави национални малцинства - кюрди, гърци, арменци, чеченци и всички останали." Мустафа Кемал Ататюрк В рамките на кемализма гражданство се отъждествява с етнос и всички жители на страната, включително 20 процента кюрди са обявени за турци. Всички езици, освен турския, са забранени. Това е провъзгласено в Конституцията от 1924, чл. 68, 69, 70, 80. Ататюрк изгражда системно моноетническа държава. Републиканската народна партия остава единствената в Парламента от 1923 до 1945, макар че системата формално е многопартийна. Останалите партии са разпускани или забранявани през този период. https://en.wikipedia.org/wiki/Kemalism https://en.wikipedia.org/wiki/Atatürk's_Reforms https://ru.wikipedia.org/wiki/Реформы_Ататюрка Ако това е идеалът за турската република, то той няма бъдеще. Кемализмът е позападняване, което е инжектирано във вените на турското общество като имунизация срещу ислямизма и разпада на полуфеодалната Османска империя, той е изиграл исторически ролята си, но вече е само история, Турция отдавна не е същата и го е надраснала, след Втората световна война кемалисткия принцип на етатизъм и държавна намеса в икономиката довежда до тежки политически и икономически кризи, военни преврати и фалити на държавата, това лесно може да се проследи като хронология. Очевидно е, според мен, че бъдещето на турската република не е кемализъм.

+ Темата, както е анонсирана, е много сериозна и задължително, за да остане такава, изисква връщане към близката история на Турция, от рухването на Османската империя и периода на Ататюрк и след него, както и икономически и политически анализ на този исторически период. За съжаление, тя е тръгнала по популистко-пропагандната плоскост на емоционални мантри от рода "харесва ми - не ми харесва", които дотук са я докарали до под кривата круша. Бих участвал в нея, след като съм готов, но това изисква време и много информация, с които в момента не разполагам, както и абстрахиране от личните пристрастия на пишещите в нея.

+ Нямаше да ви отговоря, ако не бяхте в открита от мен тема, но тъй като съм "домакин" ще: на базата на структурен анализ на речта ви, вие двамата сте като една душа в две тела, що не се земете?

Нямам образование на психолог и затова не мога да преценя доколко обосновани са идеите на авторката на статията, прочетох абстракта, заключителната част и по диагонал статията, също ми се видя много интересна като мислене и израз, нескована от догматичност. Поставил съм темата в раздел философия, точно заради липсата на системно образование по психология, интересува ме общата философска рамка на солипсизма, неговата философска обосновка и корени. Както и социалните последици от приемането му като идеология. Конкретно за статията, това което най-силно привлече вниманието ми, е следното: Further, I discuss the initial benefits of adopting a solipsistic stance and how despite being a maladaptive strategy, it nevertheless acts as a protective barrier for the integrity of one’s self. Lastly, I offer some suggestions for clinical practice, emphasizing the importance of understanding the patient’s suffering in any therapeutic alliance. Както и заключението: It may appear that I have not provided a solution to the paradoxes; however, the reality of the matter is that there is no such solution. But this does not have to be a negative or unfortunate outcome of a schizophrenic awareness. The mysteries of consciousness, pathological in this case, will continue to attract theorists, experimenters, and clinicians, despite perhaps knowing that there is no final point of unification for all explanations. Nevertheless, I believe that if one keeps furthering their understanding of the self, they will eventually reach the point where they can understand another human being’s suffering and take actions to alleviate it. Solutions, perhaps, will then emerge, not as attempts to resolve the paradoxes of awareness, but as genuine acts of understanding in order to ease the pain caused by such paradoxes. Но нямам компетентност да правя някакъв анализ или заключения по конкретните изводи на авторката, поради гореизложената причина. Интерес, поне за мен, представлява и връзката, която е направена, и начина по който тя го прави, с друго личностно разстройство dissociative identity disorder: сравнението със слепването на счупените части при шизоференията и капките живак при дисоциативното разстройство на идентичността е блестящо, въпрос на анализ е доколко е валидно: However, are such paradoxes specific to schizophrenia? What about other disorders of the self, such as dissociative identity disorder or depersonalization disorder (see Sass, Pienkos, Nelson, & Medford, 2013 Sass, L., Pienkos, E., Nelson, B., & Medford, N. (2013). Anomalous self-experience in depersonalization and schizophrenia: A comparative investigation. Consciousness and Cognition, 22(2), 430–441.10.1016/j.concog.2013.01.009[Crossref], [PubMed], [Web of Science ®], [Google Scholar] for a detailed discussion)? It is often recognized in the latter cases that the self-disturbances are not delusional, that is, not psychotic, and reality testing remains intact; but if the disordered self in schizophrenia really is not a delusional one as I argue, would this render the difference between schizophrenia and dissociation negligible? I think one needs to be very careful when differentiating the level of selfhood affected in these two disorders: the ipseity (a narrower and more basic definition than selfhood) is fragmented like shattered glass in schizophrenia, and solipsism acts as the adhesive trying to hold the pieces together, but the marks remain, whereas the self in dissociation has plasticity like beads of mercury which can come together or fall apart without leaving a mark (an analogy used by Scharfetter, 2008 Scharfetter, C. (2008). Ego-fragmentation in schizophrenia: A severe dissociation of self-experience. In A. Moskowitz, I. Schafer, & M. J. Dorahy (Eds.), Psychosis, trauma and dissociation: Emerging perspectives on severe psychopathology (pp. 51–64). New York, NY: John Wiley & Sons Ltd.[Crossref], [Google Scholar] which is also Laingian). In other words, the self in dissociation does not need this “adhesive” and therefore is not solipsistic. As a result, the paradoxes associated with solipsism will not apply to dissociation. Nevertheless, empirical studies need to be carried out in order to identify and measure the potential experiential differences and similarities, as well as perhaps the neurobiological substrates, between the two disorders. 7-ма глава "Theoretical and empirical implications"

Можеш да задаваш колкото си пожелаеш въпроси, но които ще ти се наложи да си отговаряш сам. Не е безлично, много ясно е посочен източник в линка, както и институцията, която го публикува. Ти го приемаш, темата за солипсизма, като нещо лично, аз не го персонализирам с твоята личност. Нито твърдя или дори намеквам, че си солипсист. Опазил те бог.

Sapere aude Солипсизъм Природа: Крайна форма на егоцентризъм, формулирана философски и включваща метафизика, епистемология, онтология и психология, която гласи, че цялата реалност на други лица и външни предмети не съществува независимо от съзнанието и самосъзнанието на съответното лице. В модерната си форма в развитите страни често се свързва с пристрастяването към мистицизма, окултизма, наркотиците, болестни състояния на съзнанието, социалното отчуждение и личния егоизъм при търсенето на върхови преживявания, хедонистични или други подобни. Не е изненадващо, че сред големия брой хора, прегърнали популярните разновидности на солипсистичното кредо, които са без философско образование, това отричане на реалността е свързано с отричане на всяка власт и авторитет и отрицателно отношение към социалните институции и организации. Солипсистът може да страда от личностни персонални разстройства /personality disorders/, най-често срещани от които са шизоидни, липса на емоционално развитие и неспособност да се общува с други хора. Твърдение: Солипсизмът е характеристика на псевдо-мистицизма и изкривяване на философията на идеализма. Това изкривяване е довело до доктрини на етичен субективизъм, които отричат реалността на ценности като доброта; и на latitudinarianism - критична парализа, която разглежда всички мнения и вероизповедания безразлично като еднакво безполезни. Има връзка с утопичните колективистични социални философии, анархизма и на загубата на свобода и справедливост, тъй като не придава никаква реална стойност на личната идентичност и националния суверенитет, както и на собствеността, правата и задълженията, които се отнасят до тях. По-големи проблеми: егоизъм дефектна логика Утежнява: нихилизъм шизофрения http://encyclopedia.uia.org/en/problem/160159 Това е линк към преведения от мен текст в Енциклопедия на Union of International Associations (UIA): The Encyclopedia of World Problems & Human Potential The Union of International Associations (UIA) is a non-profit non-governmental research institute and documentation center based in Brussels, Belgium, and operating under United Nations mandate. It was founded in 1907 under the name Central Office of International Associations by Henri La Fontaine, the 1913 Nobel Peace Prize laureate, and Paul Otlet, a founding father of what is now called information science. https://en.wikipedia.org/wiki/Union_of_International_Associations

Солипсизмът в чистия му вид е абсурден, но като прагматична методология /херметизиране/ би могъл да бъде функционален инструмент за прагматичното мислене. Например при абдуктивния метод. Имаме дедукция - емпирично наблюдение, което установява сходства и различия: индукция - обобщаване на емпирични набрюдения и съпоставянето им с вече изведени аксиоми /предикати/; и абдукция - въз основа на дедуктивните наблюдения и индуктивни обобщения създаване на недоказана хипотеза, която подлежи на проверка отново чрез дудуктивен метод. Всъщност това е схемата по която се движи работата на изкуствения интелект на този етап от неговото развитие. Този метод на абдукция използва описаната схема на солипсизъм, доколкото с наличната знакова информация се оперира в една затворена система, която предварително е програмирана като съзнание в себе си. В човешката психика и мислене обаче, според мен, практикуване на солипсизъм като начин на комуникация със света и другите хора би могло да доведе до тежки психични отклонения, граничещи със социопатия.

Солипсизмът и проблемът на другите умове Солипизмът понякога се изразява като мнение "Аз съм единственият ум, който съществува". Единственият оцелял от ядрен холокост може наистина да вярва в това и без да е солипсист. Поради това по-правилно е солипсизмът да се разглежда като доктрина, че по принцип "съществуването" означава за мен моето съществуване и съществуването на моите душевни състояния. Съществуването е всичко, което преживявам - физически обекти, други хора, събития и процеси - всичко, което обикновено би било разглеждано като съставна част от пространството и времето, през което аз съжителствам с другите и задължително се възприема от мен като част от съдържанието на моето съзнание. Солипсистът не просто вярва, че неговите мисли, преживявания и емоции са само въпрос на условен факт, a че са единствените мисли, преживявания и емоции. Напротив, солипсистът не може да придаде никакво значение на предположението, че може да има мисли, преживявания и емоции, различни от неговите. Накратко, истинският solipsist разбира думата "болка", например, да означава "моята болка". Поради това той не може да се замисли как тази дума трябва да се прилага в друг смисъл, освен в егоцентричен. Значението на проблема Никой велик философ не е приел солипсизма. Като теория, ако наистина може да се нарече такава, явно е много далеч от здравия разум. С оглед на това, може основателно да се зададе въпросът защо проблемът със солипсизма трябва да получи някакво философско внимание. Има два отговора на този въпрос. На първо място, макар че нито един велик философ изрично не е приел солипсизма, това може да се обясни с несъответствието на много философски разсъждения. Много философи не са успели да приемат логическите последици от своите най-фундаментални ангажименти и предубеждения. Основите на солипсизма се намират в сърцето на възгледа, че индивидът получава свои собствени психологически понятия (мислене, желание, възприемане и т.н.) от "собствените си случаи", т.е. чрез абстракция извлечена от "вътрешен опит". Тази гледна точка, или някакъв вариант от нея, се държи от много, ако не от по-голямата част от философите, откакто Декарт направи своето егоцентрично търсене на истината основната цел на критичното изследване на природата и границите на знанието. В този смисъл, солипсизмът е имплицит в много философии на знанието и ума, тъй като Декарт и всяка теория на знанието, която приема картезианския егоцентричен подход като основна референтна рамка, по същество е солипсистична. Второ, солипсизмът заслужава внимателно разглеждане, защото се основава на три доста забавни философски предположения, които са от фундаментално и широко обхватно значение. Това са: (а) това, което аз със сигурност знам е съдържанието на собствения ми ум - моите мисли, преживявания, афективни състояния и т.н .; (б) Няма концептуална или логически необходима връзка между умственото и физическото. Например, няма необходима връзка между появата на някои съзнателни преживявания или умствените състояния и "наличността" и поведенческите разпореждания на тялото от определен вид; и (в) Опитът на дадено лице е задължително личен за този човек. Тези предположения са от недвусмислен картезиански произход и са широко приети от философи и нефилософи. При справянето с проблема на солипсизма, човек веднага се справя с фундаменталните въпроси във философията на ума. Все пак фалшив, проблемът на солипсизма сам по себе си може да засегне всеки един. Всъщност, едно от достоинствата на солипсизма като метод на мислене е степента, в която той разкрива пряка връзка между очевидно неизразими и със сигурност широко разпространени вярвания на здравия разум и приемането на солипсистки заключения. Ако съществува такава връзка и искаме да избегнем тези солипсистки заключения, няма да имаме друг избор освен да ревизираме или поне да преразгледаме критично вярванията, от които те извличат своята логическа подкрепа. Исторически произход на проблема При въвеждане на "методологичното съмнение" във философията Рене Декарт създава онзи необходим му фон, върху който солипсизмът впоследствие се развива и изглежда, ако не правдоподобен, поне неопровержим. Защото егото, което е разкрито от cogito /мисля/, е самотно съзнание, a res cogitans /субстанция без връзка с материалния свят/ която не е разширено пространствено, не е непременно разположено във всяко тяло и може да бъде уверено в своето съществуване изключително като съзнателен ум. (Дискурсът за метода и медитациите). Тази гледна точка за себе си е вътрешно солипсистична и Декарт избягва чрез неговия метод на съмнение от отчаяната целесъобразност да се обръща към Божието благоволение. Тъй като Бог не е измамник, той твърди, и тъй като е създал човек с вродена склонност да поеме съществуването на външен, публичен свят, съответстващ на частния свят на "идеите", които са единствените непосредствени обекти на съзнанието, следователно такъв публичен свят действително съществува. (Шестата медитация). По този начин Бог свързва ли с мост пропастта между индивидуалното откъснато съзнание, разкрито по пътя на методичното съмнение, и интерсубективния свят на обществени обекти и другите човешки същества? Съвременният философ не може да избегне солипсизма под картезианската картина на съзнанието, без да приеме функцията, приписана на Бог от Декарт (нещо, което няколко модерни философи са готови да направят). С оглед на това не е изненадващо, че откриваме призрака на солипсизма, който се издига все по-заплашително в произведенията на наследниците на Декарт в съвременния свят, особено в тези на британската емпирическа традиция. Декартовата представа за природата на ума предполага, че индивидът придобива психологическите понятия, които притежава "от собствения си случай", т.е. всеки индивид има уникален и привилегирован достъп до собствения си ум, който е недостъпен за всички останали. Въпреки че тази гледна точка използва език и концептуални категории ("индивидът", "други умове" и т.н.), които са неприсъщи за солипсизма, то тя все пак фундаментално благоприятства исторически за развитието на solipsistic модели на мисълта. От тази гледна точка това, което аз знам веднага и с най-голяма сигурност, са събитията, които се случват в моя собствен ум - моите мисли, моите емоции, моите възприятия, моите желания и т.н. - и те не са известни по този начин от никой друг. По същата причина от това следва, че не познавам други умове по начина, по който познавам собствения си; наистина, ако трябва да кажа, че познавам други умове - че те съществуват и имат особен характер - то може да бъде само въз основа на някои изводи, които съм направил от това, което ми е пряко достъпно, поведението на другите човешки същества. Основните елементи на картезианския възглед били приети от Джон Лок, бащата на съвременния британски емпиризъм. Отхвърляйки теорията на Декарт, че умът притежава вродени идеи по рождение, Лок твърди, че всички идеи имат своя произход в опита. "Reflection" /"Отразяването"/ (това е интроспекция или "вътрешен опит") е единственият източник на психологически концепции. Без изключение, такива понятия имат своя генезис в опита на кореспондиращите им психични процеси. Essay Concerning Human Understanding II.i.4ff). Ако аз придобия моите психологически понятия, като вникна в собствените си умствени операции, то тогава аз правя това независимо от моето познание за моите телесни състояния. Всяка корелация, която правя между двете, ще се осъществи след придобиването на моите психологически концепции. По този начин корелацията между телесното и умственото не е логично необходима. Може да открия например, че когато почувствам болка, тялото ми е ранено по някакъв начин, но мога да разбера тази фактическа корелация едва след като съм придобил понятието "болка". Поради това не може да бъде част от това, което искам да кажа с думата "болка", че тялото ми трябва да се държи по определен начин. Аргументът от аналогията Какво тогава знам за умовете на другите? По мнението на Лок може да има само един отговор: тъй като това, което аз знам пряко е съществуването и съдържанието на моя собствен ум, следва, че моето познание за умовете на другите, ако може да се каже, че притежавам такова знание изобщо, би следвало да бъде непряко и по аналогия, извод от моя собствен случай. Това е така нареченият "аргумент от аналогия" за другите умове, който по-конкретно емпиричните философи, които приемат картезианското отразяване на съзнанието, обикновено възприемат като механизъм за избягване на солипсизма. (Сравнете J. S. Mill, William James, Bertrand Russell и A. J. Ayer). Като наблюдавам, че телата на други човешки същества се държат както моето тяло при подобни обстоятелства, мога да заключа, че психическият живот и серията от умствени събития, които съпътстват телесното ми поведение, също присъстват в случая на другите. Така например, когато видя проблем, който се опитвам неуспешно да разреша, чувствам се фрустриран и наблюдавам как действам по определен начин. В случая на друг, наблюдавам само първия и последен термин от тази три-степенна последователност и въз основа на това заключавам, че се е случил и "скритият" средносрочен план, усещането на чувство на фрустрираност. Съществуват обаче основни трудности с аргумента от аналогия. Първо, ако приемем картезианската гледна точка за съзнанието, трябва да приемем във цялата й консистенция да приемем нейните последици. Една от тези последици, както видяхме по-горе, е, че няма логично необходима връзка между понятията "ум" и "тяло"; умът ми може да се намира в тялото ми сега, но това е въпрос на абсолютна непредвидимост. Умът не трябва да се намира в тялото. Неговото естество няма да бъде засегнато по никакъв начин от смъртта на това тяло и по принцип няма причина да не трябва да се намира в тяло, коренно различно от човешкото. Също така, всяка корелация, която съществува между телесното поведение и умствените състояния, също трябва да бъде напълно условна; не може да има концептуални връзки между съдържанието на ума в даден момент и природата и / или поведението на тялото, в което той е разположен по това време. Това повдига въпроса как въобще трябва да се случват предполагаемите ми аналогични изводи за другите умове. Как мога да прилагам психологически концепции към другите, ако знам само, че те се отнасят единствено към мен? За да отбележа отново конкретен пример, ако науча какво означава "болка" в моя собствен случай, тогава ще разбера "болката" в нейното значение "моята болка" и предположението, че болката може да бъде приписана на нещо друго освен на самия мен, ще бъде неразбираемо за мен. Ако връзката между наличието на човешко тяло и някакъв умствен живот е толкова условно, колкото и в картезианския възглед за ума, трябва да бъде еднакво лесно - или също толкова трудно - да си представя че една маса изпитва болка, колкото и че друг човек изпитва болка. Въпросът, разбира се е, че това не е така. Предположението, че една маса може да изпита болка, е абсолютно безсмислено, докато приписването на болка на други хора и животни, които в своите физически характеристики и / или поведенчески способности приличат на човешки същества, е нещо, което дори и много малки деца намират безпроблемно. (Ludwig Wittgenstein, Philosophical Investigations, I. § 284). В този контекст най-елементарният отговор е, че дадена маса няма същите сложни физически характеристики като човешкото тяло или че не е способна на същите модели на поведение като човешко тяло, но това не работи от гледна точка на картезианството. Тъй като декартовата позиция предполага, че няма логическа връзка между умственото и физическото, между притежаването на тяло от определен вид и способността за съзнание. Физическата диференциация може и трябва да бъде призната, но тя не може да играе никаква роля в обяснението за това какво е да има умствен живот. Аз съм заобиколен от други тела, някои от които са подобни на моите, някои от които са различни. За картезианските принципи подобни прилики и такива различия са без значение. Въпросът дали за мен е легитимно да приписвам психологически предикат на други същества, различни от мен, с които аргументът по аналогия има за цел да се занимава, не може да зависи от вида на тялото, с което се сблъсквам в даден момент. Malcolm, N. (a)). Ако приемем валидността на картезианската позиция, трябва да заключим, че при тези условия има толкова малко или никакъв смисъл да приписваш на някое друго човешко същество някакъв психологически предикат, колкото да го припишеш на една маса или скала. В тези граници няма смисъл да се приписва съзнание и на друго човешко същество изобщо. Поради строгите картезиански принципи, аргументът по аналогията няма да свърши работата, която се изисква от нея, за да преодолее пропастта между моите съзнателни състояния и предполагаеми съзнателни състояния, които не са мои. В крайна сметка трябва да се признае, че ако се придържам към тези принципи, аз познавам само моите умствени състояния и предположението, че съществуват умствени състояния, различни от моите, престават да бъдат разбираеми за мен. По този начин изглежда, че солипсизмът изглежда неизбежен. Ако горепосоченият аргумент е валиден, той показва, че при приемането на картезианския възглед за съзнанието и виждането, че моето разбиране за психологическите концепции произтича, както и самите понятия, от моя собствен случай, се стига неумолимо до солипсизма. Въпреки това, може да се каже справедливо, че аргументът постига нещо повече от това. Той може и трябва да бъде разбран като редуциране на абсурдния принцип на тези декартови принципи. От тази гледна точка аргументът може да бъде парафразиран както следва: Ако няма логическа връзка между физическото и психическото, ако физическите форми не са част от критериите, които управляват моето приписване на психологическите предикати, тогава бих могъл да приема един неодушевен предмет като маса за имащ душа и съзнание. Но не мога да придам никаква разбираемост на понятието за несъзнателен предмет, който е съзнателен. Следователно, има логична връзка между физическото и умственото: физическото е част от критериите, които управляват моето приписване на психологически качества. Физическото и психическото Какво тогава е тази логическа връзка между физическото и умственото? На този въпрос може най-добре да се отговори, като се отрази например как карикатуристът може да покаже, че дадена маса е ядосана или изпитва болка. Както е посочено по-горе, невъзможно е да се придаде буквално значение на твърдението, че даден неодушевен обект е ядосан или го боли, но е ясно, че определена въображаема ширина може да бъде разрешена за конкретни цели и карикатуристът би могъл да представи маса картинно като ядосана по хумористични причини. В това отношение обаче е важно, че за да се постигне това, карикатуристът трябва да представи картината на масата като притежател на човешки черти - изобразената маса ще изглежда ядосана само дотолкова, доколкото притежава естественото човешко изражение на гняв. Концепцията за гняв може да намери реализация във връзка с масата само ако тя е представена като притежаваща нещо като човешка форма. Този пример демонстрира една фундаментална важна особеност: доколкото се формира някаква абстракция от собствения ме случай, от моя собствен "вътрешен" умствен живот, моите психологически концепции се придобиват в специфично интерсубективен, социален, езиков контекст и част от тяхното значение е основното им приложение при живите човешки същества. Или казано малко по-различно, всяка персона е живо човешко същество и човешката персонализация в този смисъл функционира като наша парадигма на това, което има ментален живот; точно по отношение на приложението им към хората научаваме такива понятия като "съзнание", "болка", "гняв" и т.н. Като такова, необходимо и предшестващо условие за приписването на психологически предикати като тези на обект, който трябва да "притежава" тяло от определен вид. Витгенщайн формулира тази точка в един от централно важните методически принципи в "Investigations": "Само за един жив човек и това, което прилича (живее като) жива човешко същество, може да се каже: има усещания; вижда; е сляп; чува; е глух; е в съзнание или в безсъзнание." (I. § 281). Следователно, убеждението, че има нещо проблематично по отношение на прилагането на психологически думи към други хора и че такива приложения са задължително продуктите на много грешни изводи за "вътрешния" умствен живот на другите, които изискват нещо като аргумента по аналогия за тяхното верифициране, се оказва фундаментално сбъркано. Интерсубективният свят, в който живеем с други човешки същества, и публичната езикова система, която трябва да овладеем, ако трябва изобщо да мислим, са първичните данни - "прото-феномени" във фразата на Витгенщайн. (I. § 654) Нашите психологически и непсихологически понятия произлизат от един лингвистичен фонтан. Именно защото живият човек функционира като наша парадигма на това, което е съзнателно и има психически живот, ние намираме солипсистичното схващане, че други човешки същества могат да бъдат "автомати", машини, лишени от съзнателна мисъл или опит, странни и объркващи , Идеята, че другите хора в действителност могат да бъдат "автомати", не е тази, с която можем сериозно да се забавляваме. Познание за мисленето на другите Сега сме в състояние да видим съществените недостатъци на аргумента по аналогия. Първо, погрешно е схващането, че ние се нуждаем от всякакви дедуктивни аргументи, за да се уверим в съществуването на други умове. Такава увереност изглежда необходима само дотолкова, доколкото се приема, че всеки от нас трябва да работи "навън" от вътрешната страна на своето собствено съзнание, да се абстрахираме от нашите собствени случаи към "вътрешния" свят на другите. Както е посочено по-горе, това предположение е фундаментално погрешно - нашето знание, че другите хора са осъзнати, а нашето познаване на техните умствени състояния в даден момент не е по същество дедуктивно, а по-скоро се определя от публичните критерии, които управляват прилагането на психологически концепции. Знам, че човек, който се държи по определен начин - който, например, се изчервява, вика, манипулира, говори яростно и т.н. - се ядосва точно, защото съм научил концепцията за "гняв" по отношение на такива поведенчески критерии. Няма извод тук. Аз не мисля, че "той се държи по този начин, следователно се ядосва" - по-скоро "да се държи по този начин" е част от това, което е да се ядосате и всеки нормален човек няма да си задава въпрос дали индивидът, който действа по този начин има съзнание или има умствен живот.(Investigations, I. § 303; II. iv., p. 178). Тъй като аргументът по аналогия третира съществуването на умствения живот на други живи човешки същества като проблематичен, той се стреми да установи, че е легитимно да заключим, че други живи човешки същества наистина имат умствен живот, за което всеки от нас може да каже уверено, че той е заобиколен от други хора, а не от "автомати". Трудността тук обаче е, че аргументът предполага, че мога да направя аналогия между две неща, себе си като човек и други живи човешки същества, които са достатъчно сходни, за да позволят аналогично сравнение и достатъчно различни, за да го изискват. Въпросът, с който трябва да се сблъскаме, обаче, е как или в каква степен съм различен или сходен с други човешки същества? Отговорът е, че нито едното нито другото. Аз съм живо човешко същество, както и тези други. Картезианската егоцентрична гледна точка на ума и на умствените събития, които предизвикват както призрака на солипсизма, така и опитите да се избегне това чрез аргумента от аналогия, произхожда от това голямо неразбиране. Несъответствието на солипсизма С вярата в съществената неприкосновеност на личния опит, която е елиминирана като фалшива, последната предпоставка, която стои в основата на солипсизма, се премахва и солипсизмът се показва като безполезен, на теория и в действителност. Съществува изкушение да се каже, че солипсизмът е фалшива философска теория, но това не е достатъчно силно или достатъчно точно. Като теория тя е несвързана. Това, което го прави несвързано, преди всичко е, че солипсистът изисква език (т.е. система от знаци) да мисли или да утвърди своите солипсистки мисли изобщо. Като се има предвид това, не е изненадващо, че тези философи, които приемат картезианските постулати, които правят солипсизма очевидно правдоподобен, ако не неизбежен, също неизменно предполагат, че езиковото използване по същество е индивидуално. Сборът от аргументи, които обикновено се споменават като "аргумент на индивидуалния език". Езикът е необратимо обществена форма на живот, която се среща в конкретни социални контексти. Всяка естествена езикова система съдържа неопределено голям брой "езикови игри", управлявани от правила, които, макар и конвенционални, не са произволни индивидуални конвенции. Значението на една дума е нейното (публично достъпно) използване на език. Да запитате, да аргументирате или да се съмнявате означава да използвате езика по определен начин. Това означава че трябва да играете определена социална езикова игра. Предложението "Аз съм единственият ум, който съществува" има смисъл само дотолкова, доколкото то се изразява на социален език, а самото съществуване на такъв език предполага съществуването на социален контекст. Такъв контекст съществува за хипотетичния последен оцелял от ядрен холокост, но не за солипсиста. Нелингвистичният солипсизъм е немислим и смисленият солипсизъм задължително е езиков. Следователно, солипсизмът предполага самото нещо, което се стреми да отрече. Това, че солипсистките мисли са разумни на пръв поглед, предполага съществуването на публичния, споделен, интерсубективен свят, който те претендират да поставят под съмнение. Stephen P. Thornton Email: stephen.thornton@mic.ul.ie University of Limerick Ireland https://www.iep.utm.edu/solipsis/

От изброените Одри Хепбърн ми е любима актриса. "Аз съм наполовина ирландка, наполовина холандка, а съм родена в Белгия. Ако бях куче, щях да бъда някакъв невъобразим мелез!" - казва тя сама за себе си. Много интелигентна и с разкошно чувство за самоирония и хумор. Майка й е холандска аристократка, баща й английски банкер. По бащина линия е била далечна роднина на крал Джордж III. Имала Йоркширски териер на име "Mr. Famous " и хобито й било градинарство. Един от най-постоянните и безкористни филантропи, дарявала много средства за гладуващите деца в Африка, самата тя е знаела какво означава хроничен глад по време на нацистката окупация на Холандия. Одри Хепбърн владеела отлично 5 езика: английски, испански, френски, холандски и италиански. Класирана на 3-то място сред 50-те най-големи легенди на екрана от Американския филмов институт и е един от малкото хора в света, които са спечелили наградите на Академията, Еми, Грами и Тони. Малко известни неща за Одри Хепбърн и още малко от Одри Хепбърн: Андреа Доти, вторият съпруг на Хепбърн, е известен италиански психиатър. Одри Хепбърн пее "Честит рожден ден г-н президент" на JFK за последния му рожден ден през 1963 година. Одри Хепбърн се концентрира върху благотворителните си работи за УНИЦЕФ и през последните години от живота си работи за нуждаещи се деца, особено в Африка и Латинска Америка, до края на живота си, когато на 20 януари 1993 г. тя почива от рак на дебелото черво в дома й в Швейцария. Имената на синовете на Одри са Шон и Лука. Шон е от първия й брак с Мел Ферер, а Лука е от втория й брак с Андреа Марио Доти. Шон е роден на 17 юли 1960 г. и Лука е роден на 8 февруари 1970 г. През 30-те години на 20-ти век родителите на Одри били членове на Британския съюз на фашистите. По време на Втората световна война, младата Одри се научава да танцува като балерина и играе балет, за да събере пари за холандската съпротива. След Освобождението на Холандия, Одри Хепбърн се разболява от системно недохранване, след като години наред единствената и оскъдна храна е била малко кондензирано мляко. Този неин горчив опит я мотивира през целия й останал живот да се посвети на благотворителните каузи на УНИЦЕФ. Любимата роля на Одри била в "Roman Holiday " (1953) с Грегъри Пек, където играе ролята на европейска принцеса, живееща инкогнито. Най-емблематичният филм на Одри е "Закуска в Тифани". Малката черна рокля, носена от Одри Хепбърн в началото на филма "Закуска в Тифани", е цитирана като една от най-култовите дрехи в киното. Одри Хепбърн умира от рак на 63-годишна възраст. Одри Хепбърн имала образование за стоматолог, преди да е била актриса. Одри Хепбърн винаги е била наясно с ходилата си и внимавала с какви обувки ходи, за да не изглеждат те твърде големи в сравнение с крехката й фигура - носела е обувки с размер 41. Юбер дьо Живанши прави парфюма "L'Interdit" за личната употреба на Одри Хепбърн, докато не го пуснка на пазара през 60-те години. Независимо от факта, че Одри Хепбърн има диплома за балерина, тя е направила само два мюзикъла по време на кариерата си: "Funny Face" и "My Fair Lady". Одри Хепбърн е номинирана за Оскар за ролята й в "Закуска в "Тифани", но губи срещу конкуриращата я София Лорен в "Две жени". Одри Хепбърн спасява живота на приятелката си Капуцин, която няколко пъти се опитвала да се самоубие. Одри Хепбърн е гласувана за най-красивата жена на всички времена от читателите на списание "Ню Йорк" през 2006 г. "1. За привлекателни устни, говорете думи на доброта. 2. За прекрасни очи, търсете доброто в хората. 3. За слаба фигура, споделете храната с гладния. 4. За красива коса, нека едно дете прокара пръстите си през нея веднъж на ден.5. За спокоен дух, разходете се със знанието, че никога не ходите сами ". "Една жена може да бъде едновремено красива и интелектуална." "Всеки, който не вярва в чудеса, не е реалист." "Докато пораснеш, ще откриеш, че имаш две ръце, една за да се помагаш на себе си, а другата за да помагаш на другите". "За мен единствените интересни неща са тези, свързани със сърцето" "Вярвам, че съм силна, когато всичко изглежда тръгва на зле. Вярвам, че щастливите момичета са най-красивите момичета. Вярвам, че утре е друг ден и вярвам в чудеса " "Вярвам, че смехът е най-добрият начин да изгориш калориите. Вярвам в целуването, целувайте се много. " "Реших много рано просто да приема живота безусловно; Никога не очаквах, че този живот ще направи нещо специално за мен, но все пак ми се струва, че постигнах много повече, отколкото някога се надявах. Повечето хубави неща се случиха, без да съм го търсила някога." "Аз не вземам живота си насериозно, но аз вземам това, което правя в живота си - много насериозно ..." "Не искам да притежавам нищо, докато не намеря място, където аз и нещата да се съберат заедно. Не съм сигурна къде е това, но знам как е. Това прилича на произведение на Тифани." "Научих се как да живея ... как да бъда в света и извън света, а не само да стоя настрана и да го гледам". "Чух едно определение веднъж: Щастието е здраве и кратка памет! Иска ми се да съм го измислила, защото е много вярно." "Обичам хора, които ме карат да се смея. Честно казано, струва ми се, че това ми харесва най-много, смехът. Той лекува множество злини. Това е може би най-важното за човека."

Тя не е добро малко момиче Джилиан Флин, запитана от журналист как е предала така достоверно вътрешния живот на мъжете в романа си „Не казвай сбогом“ (английско заглавие: Gone Girl), казва: "Това е част от самата мен." В автобиографичното си есе "I Was Not a Nice Little Girl..." тя пише, че се е вдъхновила за образа на главната си героиня Ейми Дън от собствения си вътрешен монолог. В това есе, Флин признава садистични детски импулси като например "хранене на мравки с паяци". Любимата й домашна игра била на "Подлата Леля Роузи", в която Флин играела ролята на "грижлива вещица", упражняваща зловредно влияние върху братовчедите си. В същото есе тя твърди, че "жените не успяват да признаят собствените си насилствени импулси и да ги включат в личните си разкази, докато мъжете го правят и даже украсяват с тях наратива за детството си." Романът на Флин, публикуван през 2010 стои 10 седмици като бестселър номер 1 в класацията на Ню Йорк таймс. Той е противоречив, но огромен успех. 20th Century Fox откупуват правата за филмиране върху него за 1.5 млн. долара през 2012 и предлагат на Дейвид Финчър да направи филм. Дейвид Финчър и Джилиан Флин Финчър се среща с Джилиан Флин, двамата си допадат от пръв поглед, и Финчър прави нещо необичайно за света на Холивуд - иска сценарист да е самата авторка, а не както е обичайната практика професионален сценарист. Двамата започват работа по сценария, който в крайна сметка става над 170 страници и ако трябваше да бъдат филмирани би продължил 3 часа и половина, но Флин го съкращава. Финчър заснема 500 часа , средно по 50 повторения за всяка сцена, той е перфекционист визионалист. В главните роли са Бен Афлек в ролята на Ник Дън /отначало е обмислян Брад Пит/ и английската актриса Розамунд Пайк в ролята на Ейми Елиът-Дън. Розамунд Пайк, тогава на 35 години, играе с десет години по-млада жена, но Финчър е непреклонен за нейния избор. Розамунд Пайк е голямата звезда в този филм, тя е номинирана за Оскар за най-добра женска роля, за наградата на БАФТА и за Златен Глобус, а печели награди Сатурн и Емпайър /британски/ за най-добра актриса. Филмът струва 61 млн. долара и е блокбъстър с приходи от 363 млн. Бен Афлек и Розамунд Пайк Парадоксът е, че този филм е по сценарий, написан от жена, която разбива митовете на феминизма за жената, която се предполага по дефолт да е жертва на брутално мъжко насилие. Нейната биография е подобна на тази на нейния герой Ник Дън, тя като него е била преподавател в креативно писане и казва: "Аз също като него бях попаднала в такъв перод от живота си, когато не знаеш какво следва по-натам и се изправяш пред безизходица...преживяла съм същата криза и обърканост, които има в характера на Ник." За брака тя пише, че е "върховна мистерия", а за романа си, че се е опитала да разкажа историята на един брак от две гледни точки на двамата участници, които дълбоко не си вярват един на друг. Флин още пише, че за сценария се е вдъхновявала от "Бебето на Розмари" и "Първичен инстинкт", изострила е сюжета на романа и го е превърнала в психологически трилър с елементи на хорър във версията на филма.

https://rutube.ru/video/ff04c71ea76ac390150dac8ce21fcd35/ ....... А четвертый – тот, что крайний, боковой, – Так бежит – ни для чего, ни для кого: То приблизится – мол, пятки оттопчу, То отстанет, постоит – мол, так хочу. Не проглотит первый лакомый кусок, Не надеть второму лавровый венок, Ну а третьему – ползти на запасные пути... Сколько все–таки систем в беге нынешнем! – Он вдруг взял да сбавил темп перед финишем, Майку сбросил – вот те на!– не противно ли? Поведенье бегуна – неспортивное! На дистанции – четверка первачей, Злых и добрых, бескорыстных и рвачей. Кто из них что исповедует, кто чей?

Приемам шегата, но мисля, че е синтез: човекът прави обстоен анализ на всичко известно преди него и по негово време, наистина гигантски труд по анализ, след което синтезира анализираното му познание в хипотеза /сбор от негови идеи/ за бъдещето; сублимация е преминаване на водата в пара; може да се се каже, че от "сублимацията" на идеите на Маркс, след превръщането им в "мъглата" на комунизма, остава "водата" на капитализма с човешко лице, който намира решение на класовите противоречия без революция, по-малко вода от първоначалната, но дестилирана

В политическата икономия по пътя на синтез Маркс стига до идеал за нов икономически модел, който нарича "комунизъм", само че този синтез не е проверен от задълбочен анализ, защото тази система е само в главата му - идеал - проверката чрез анализ показва неточности в идеала, но променя света като икономическа система, защото много от неговите идеи се оказват валидни. Такива примери има много в точните науки, но там имам малко информация и разбиране, доколкото знам най-трудно се доказва една теория, чрез математически анализ.

Съгласен съм, моя изразна неточност, може би "относително обективен"; поне би следвало след такъв процес на анализ и синтез да се получи по-обективно /точно/ отражение на предмета, отколкото преди това. При хората има и нещо, което при машините не - въображението, което предхожда анализа, затова един изследовател най-напред може да създаде синтез /идеал/, който после да докаже математически, чрез анализ. Реверсивен анализ.

Точният /доколкото преведен от английски е "точен"/ цитат от Сун Дзъ за войната и измамата е: "Войната е път на измамата. Затова, дори ако ти можеш нещо, показвай на противника, че не можеш. Ако се възползваш от нещо, показвай му, че не се възползваш. Даже и да си близко, показвай, че си далеч. Привличай го с изгода и го плени. Ако всичко при него е пълно, бъди готов. Ако е силен, избягвай го. Предизвиквайки гнева му, разконцентрирай го. Приемайки смирен вид, подбуди неговото самомнение. Ако е отпочинал и силен, измори го. Ако се разбират помежду си, скарай ги. Нападай го, когато не е готов, атакувай, когато не очаква. Във войната се опираш на лъжата, а действаш ръководен от изгодата. Военното изкуство се състои от измама и лъжа. По време на война нямаш право да се гнусиш от лъжата." Така или иначе, този трактат, който е изграден върху цитираната уводна част, тя само е доразвита в останалите глави, се изучава вече хиляди години във военните академии.

Да, но и в по широк аспект по принцип за всяко мислене: най-напред е необходим процес на анализ /разлагане на цялото в атомични части/, които се изследват поотделно, след което върху базата на анализ се събират в нова структурна цялост всички отделни анализирани /изследвани/ части, така че се получава ново свързване в синтез: при точен анализ би следвало да има обективен синтез, съответстващ на реалността. Подобен процес може да извършва и изкуствен интелект. Но според мен ще бъде механичен сбор от вложени в него функции. Засега и надявам се и в бъдеще, според мен, единствено човешкият мозък е в състояние да създава креативен синтез.

"Изкуството на войната е изкуството на измамата" - Сун Дзъ