Б. Киров

По-вероятно е да не бъдем допуснати, ако наистина е имало надпис на входа "Забранено за не геометри" Точният термин за "подражателно" е мимезис /Mimesis/, оттам и "мим". В Древна Гърция мимезис mimesis e идея, която е в основата на създаването на произведения на изкуството, кореспондира с физическия свят, който е модел за красота, истина и добро. Платон противопоставя мимезис или имитация /подражание/ на дигисис diegesis или с разказ, наратив, епос. След Платон смисълът на мимезис в крайна сметка се е насочил към специфична литературна функция в и неговото използване се е натоварвало с различни значения и е било интерпретирано многократно и различно. Едно от най-известните съвременни изследвания на мимезис Mimesis, разбирано като форма на реализъм в литературата, е на Ерих Ауербах "Mimesis: Представяне на реалността в западната литература", което сравнява начина, по който светът се представя в "Одисея" на Омир и Библията. От тези два основополагащи текста за Запада, Ауербах изгражда основата за единна теория на повествованието, която обхваща цялата история на западната литература, включително модерните романи, които са написани по времето, когато Ауербах започва своето изследване. В историята на изкуството "mimesis", "realism" и "naturalism" се използват, често взаимозаменяемо, като термини за точното, дори "илюзионистично" представяне на визуалната външност на нещата. Mimesis е теоретизирана от разнообразни мислители като Платон, Аристотел, Филип Сидни, Самюъл Тейлър Колридж, Адам Смит, Зигмунд Фройд, Теодор Адорно, Ерих Ауербах, Жак Дерида, Рене Жирар и много други. Аристотел, който също е бил член на Платоновата Академия, развива напълно друга гледна точка за изкуството и поетиката от тази представена ни от Платон в "Държавата" в съчинението си "За поетическото изкуство" http://theseus.proclassics.org/node/76 За мен неговата гледна точка е по-добра и по-многостранна; изследвайки драмата, комедията и поезията, Аристотел допуска възможността артистът едновременно да имитира и да има своя идея; Платон разделя догматично тези две зони, като "забранява" всяка "имитация" в "полезното" изкуство. В притчата за пещерата главен "герой" е Слънцето, което поражда всичко добро и хвърля светлина върху него, веднъж прозрял това, човек никога не би се занимавал със сенките на предметите и със самите предмети. + "Добрият артист имитира; големият артист краде" - това го приписват на Пикасо, но изглежда нещо подобно за пръв път е казал Гьоте, според спомените на биографа му Екерман: "Ако погледнете творчеството на който е и да било голям майстор, винаги ще забележите, че той взема от предшествениците си всичко най-добро и го използва, което го прави велик."

Това вече е за нова тема, но само мимоходом в тази, не мисля, че е точно така - изкуството на рекламата е жестоко манипулативно и не си служи единствено със средствата на изкуството; тъй като е огромен бизнес с извънредно /неприлично/ много пари, то интегрира психолози и специалисти по маркетинг и е сто процента комерсиално.

Ето как професионален изкуствовед дефинира "абстрактното изкуство": "Строго погледнато, думата абстрактно означава да отделите или да оттеглите нещо от нещо друго.Терминът може да се приложи към изкуство, което се основава на обект, фигура или ландшафт, където формите са опростени или схематизирани.Прилага се и в изкуството, което използва форми като геометрични фигури или жестове, които нямат никакъв източник във външна визуална действителност. Някои автори на тази "чиста" абстракция имат предпочитани термини като конкретно изкуство или не-обективно изкуство, но на практика думата абстракт се използва навсякъде и разграничението между двете не винаги е очевидно. Абстрактното изкуство често се разглежда като носител на морално измерение, тъй като може да изразява добродетели като ред, чистота, простота и духовност.От началото на 20-те години на миналия век абстрактното изкуство се е формирало като централен поток от съвременно изкуство." http://www.tate.org.uk/art/art-terms/a/abstract-art Цялата статия на линка е много интересна и разглежда най-видните представители на абстракционизма. Всъщност възгледите на Платон за изкуството са идеалната теоретична платформа за абстракционистите, особено тази част от тях, касаеща третата степен на познанието, а именно: /отрязъкът от линията/ С-Д е светът на идеите, които могат да се опишат и разберат с математически отношения и разсъждения (διάνοια dianoia), тази част от света на идеите няма връзка с физическия свят, но тя все още е на рационално ниво, валиден е езикът на съотношенията и математиката; В тази част, когато се приложи към визуалните изкуства, влизат всички геометрични и тригонометрични фигури, това което правят с формите художниците в началото на миналия век, те започват да прилагат законите на математиката и геометрията в изобразяването на видимия свят - не имитират, а изследват този свят. "Седем ябълки" - натюрморт от Сезан просто фотография на осем ябълки Може да се проследи еволюцията на абстракцията в живописта, и е правено, от първите експерименти на Сезан със свеждането на всичко до куб, сфера и конус и след това, би било интересно, но едва ли е мястото в тази тема По-широко погледнато, според мен всичко в изкуството е абстракция, различни са само степените. Историческата ирония е в това, че тиранията на философията, за която проповядва Платон в "Държавата", всъщност допуска само не-подражателно изкуство, чиито синоним е "абстрактно" или чисто интелектуално и рационално, а точно абстрактното изкуство е било най-ненавиждано от тоталитарни режими като болшевишкия в Русия и националсоциалистите в Германия; през 20-те и 30-те години абстракционистите са прокудени от тези държави, картините им са публично отречени, повечето от тях емигрират най-напред във Франция и Великобритания, а след това център на абстракционизма стават САЩ.

+ Това е много добър въпрос, на който, ако дадем отговор, ще можем да разберем самата същност на възгледите на Платон за поезията, респективно изкуството. Според мен, да, "правдивата" поезия, както и философията, за Платон съответстват на реалността. Но не на материалната /видима/ реалност, а на друга - тази на идеалното. Платон въвежда една разделна линия, която изглежда схематично така: Отрязъкът А-С съответства на физическия свят, материалният. Вътре в този свят А-В, най-малката и маловажна част, съответства на отраженията на физическите неща, той ги нарича "сенки и отражения", това именно е подражателното изкуство. В-С са самите неща, материалните, те съответстват на привидност (εἰκασία eikasia) и обичайното вярване (πίστις Pistis). Отрязъкът С-Е за Платон в неговата йерархия е светът на разбираемият свят, този на идеите: той е разделен в същото съотношение като това на реалния материален свят на две секции С-Д и Д-Е; първата секция от света на идеите, по-маловажната, според него, С-Д е светът на идеите, които могат да се опишат и разберат с математически отношения и разсъждения (διάνοια dianoia), тази част от света на идеите няма връзка с физическия свят, но тя все още е на рационално ниво, валиден е изикът на съотношенията и математиката; и накрая идва четвъртата и най-важна част Д-Е, която е от субектите на философското разбиране (νόησις Noesis): „ И когато говоря за друго разделение на разбираемия свят, ще разберете, че да се говори за друг вид познание, което се постига чрез силата на диалектиката, като се използват хипотези не като първите принципи, но само като хипотези – че е да речем, като стъпала и мястото на тръгване в един свят,който е повече от хипотези, за които тя може да се издигне над тях на първия принцип на цялото“ Това са нещата от света на идеите, които не подлежат на математическо описание и доказване, идеалите, постигани с хипотези. Точно това е зоната на философията и "правдивата поезия". В цялата тази картина на света, представена ни от Платон, физическият свят от телата /отрязък А-С/ се състои от серия от минаващи отражения на света на идеите /отрязък С-Е/, който е вечен и истински, за разлика от материалния на тела и техни сетивни отражения. Познаването на форми върви по една йерархична линия, очертана схематично тук: познаване на отражения на физически форми, най-ниско познание, познание на самите физически форми /все още в света на материалното/; познание с математически инструментариум на идеи /според мен това е днешния свят на науката/, което води до познаване на Формата на доброто по пътя на философията и "правдивата поезия" чрез хипотези, които обаче са недоказани. Да, Платон е откровен идеалист, за него реалността е единната форма на доброто, ерго достигаме до идеята за монотеизъм, при което Идеалът е непознаваем по пътя на разума.

Не, точно затова прави разграничение между "подражателна поезия" и "полезна поезия" 176 стр., следва едно дълго описание на посещение в небесните сфери и светът на грешниците, нещо като Ада и Рая за християните, в добавка с прераждането /което си е заемка от източната карма и колелото на живота, кръговрат на "мая", като има доста забавни описания кой от популярните герои в какво се преражда/; но прави разлика за "полезната" поезия, тази, която е "добра и правдива"

И аз отговарям тук за "дебелите книги" : 1. Романите на Достоевски 2. "Война и мир" на Лев Н. Толстой 3. "Атлас изправи рамене" на Айн Ранд 4. "Капиталът" на Карл Маркс

Идея за нещата, доколкото разбирам неговият текст; и да, там има идея извън материалните неща. За него светът е обърнат огледално, първичният е на идеята, вторичният и производен на материята, по-късно това е развито от Хегел за Абсолютната Идея и преобърнато още веднъж от Маркс и Енгелс в диалектически материализъм. Но при Платон се появява за пръв път като система, затворена в себе си. Християнството, такова каквото го познаваме като догматика, изцяло преповтаря с някои допълнения философията на Платон, само я облича с религиозно покривало. Затова цялото средновековно и ренесансово изкуство е религиозно християнско, по същество неоплатонизъм. Ако добрият реалист пресъздаде просто ябълка, той по дефиницията на Платон е шарлатанин-подражател, който имитира ябълка; ако художникът обаче съзерцава поетично идеята си за ябълка върху платното, той е Сезан, нарисувал ябълка.

Така да е, с лека корекция от мен, по скоро една прибавена и една изпусната дума: "абстрактното подражателно изкуство е само декоративно изкуство", ако приемате, ако не, можем да дискутираме, защо мисля така.

Връзката между Малевич и Платон за мен е очевидна - изкуството на Малевич не е подражателно, то е поезия на идеите. Нямам нищо против да отворим отделна тема, но идеите на платонизма са в основата на цялото западно изкуство, независимо от смяната на стиловете и техниките в него - това е голямото търсене в света на идеите, зад привидността на формите. Изтокът върви по съвсем други пътища на мислене, а оттам и на изразни средства, това наистина е за съвсем друга тема, въпреки взаимното проникване на идеи от Изток на Запад и обратно, синтез между двата мирогледа все още няма.

Ако имате желание, бихме могли да коментираме отношението на Платон към изкуството и поезията, така както е изразено в диалога му между Сократ и Гавкон в книга десета от "Държавата" http://uacg.bg/filebank/att_5872.pdf от 167 стр. до края, за съжаление нямам възможност да поставям в темата отделни цитати, тъй като файлът е заключен, затова ще си послужа с нещо като слайд от картинки. И така в мой прочит, Платон отрича подражателното изкуство, той го приравнява с измама и фокусничество: Художникът подражател, според него, стои по-долу от майстора-занаятчия, защото той за разлика от занаятчията, който изработва вещ по образ и подобие на тази създадена от върховния Творец /той е държател на авторското право за идеята за всяко материално творение/, художникът подражател подражава на подражанието, тоест той е третото стъпало под идеята. След като развива тази своя мисъл за художниците-подражатели, Платон, чрез думите на героя в диалога си Сократ, я експонира върху подражателите в драмата /той причислява към тях и Омир/ и към подражателите в поезията, всички те нямат място в идеалната държава, но, според него там имат място истинските поети, които пишат полезна поезия. И сега, тук големият въпрос, който според мен може да се дискутира, е какво разбира под "полезна поезия" Платон: В думите му можем да открием, поне аз откривам, две определения: "тя да бъде най-добра и най-правдива" и още "има нещо от истината"; въпросът е дискусионен, доколкото са дискусионни понятията в знаковата система на Платон: добра и правдива, както и откриваща истината е и философията. Платон приравнява "полезната поезия" /антипод на подражателната/ с философията. Но според него философията има за предмет само и единствено светът на идеите, светът на материята е едно криво огледало на хармонично построеният свят на идеите. Само дотолкова, доколкото "вечната душа" у всяко човешко същество би могла да се освободи от измамния свят на материалния свят, тя живее своя истински живот, този на идеите. Следователно "полезната поезия" и философията са двата пътя, според Платон, по които човек да изпрати безсмъртната си душа в идеалния свят на идеите и да я освободи от затвора на материята, която е илюзия и измама. "Полезната поезия", както и философията постигат по различни пътища една цел: те съзерцават безсмъртната душа в чисто състояние. Това е квинтестенцията в разбирането на Платон за поезията, в случая той обобщава с тази дума всички изкуства: те могат да бъдат полезни, само ако позволяват на човек да съзерцава безсмъртната си душа, тя не е от материалния свят, или по-точно, според него там тя пребивава в "повредено състояние". И след като разказва за пътешествието на една човешка душа "отвъд Лета" след смъртта на тялото в сферите на идеалния свят и завръщането и преродена в грешния свят на материята, Платон завършва своя диалог за идеалната държава.

Относително е, когато говорим за изкуство, предполагам, че за Мадона има повече от двамата заедно, но това не променя нищо. п.с. При мен излизат 153 млн. резултата при изписване на нейното име. но примерът ми не е май много удачен, защото при стесняването на търсенето с търсачката и добавяне на "певица", резултатите й се изравняват с тези на Данте Алигиери, в крайна сметка машината на гугъл е само една добра машина.

Напълно, затова участвам във форума. Получавам възможност да развивам собствения си поглед върху нещата в диалог с хора имащи различен. За мен така поставената от Вас тема в раздел философия е предизвикателство, защото връзката на изкуството с философията, лично за мен е по-неосветена област. Повече съм се интересувал от връзката между изкуство и религия и доколкото съм информиран тези две области на човешкото съзнание имат един корен в праисторическото изкуство /религия/ на шаманизма, когато изкуството е било синкретично, тоест не се е деляло, както днес, на визуално, драматично и т.н. Едно от най-древните изкуства, театърът, води корените си точно от шаманизма. Връзката между изкуство и религия все още не е разкъсана и при древните гърци, най-забележимо в тяхната драма, където персонажите са религиозни, а поетиката също. Доколкото видях в други Ваши теми, сте запознат с диалозите на гръцките философи от времето на Аристотел, Платон и Сократ, имахме такъв разговор. Не съм чел в оригинал /превод/ диалозите на Платон, но доколкото си спомням от отражателни текстове, той се занимава с идеалната държава и ролята на философите и хората на изкуството в нея. Мога да се опитам да запълня някои празнини в образованието си тук, надявам се.

Ваша си е темата, можете да махате и слагате каквото си пожелаете. "Ахил" в случая не е някаква историческа личност, за която даже е и спорно дали е съществувала, какъвто впрочем е и Христос. Има "Ахил" от епоса на Омир /чиято личност също е спорна/, има и "Ахил" на Гео Милев. Това са художествени образи и проекция на самите им автори. Вие въведохте "Ахил и стрелците", възползвах се от връзката "творец и занаятчии"; разбира се, че Ахил от гръцката митология е герой и полубог, който говори с боговете, а "стрелците"-ахейци са безименни занаятчии на войната. "Божествена искра" съществува дори в справочника на психиатричните отклонения под формата на "божествен комплекс", всеки дипломиран психолог ще ви го потвърди, може да не е класифициран точно така, но го има; това е висока форма на нарцисизъм. Божествен комплекс е имал Наполеон Бонапарт, дори е фиксиран като "наполеонов комплекс" във фолклора на историците. Краен индивидуализъм в изкуството е абсолютно необходим като особеност на психиката и мисленето, за да има уникалност на стил, а индивидуализъм във висока степен предполага също тъй голям и силен не-конформизъм, това е като правило за сферата на изкуството; големите творци правят нов стил, а това не става с подражание на стари изразни средства, ерго такъв човек няма как да е подражател и конформист, той е Индивидуалист. Същото важи за всяка сфера - наука, политика, война. И най-вече за философията, тя е индивидуално занимание, не колективно. Няма смисъл да "помпате" посетителските посещения, можем да направим темата интересна и без такива движения. Но нека преди това се четем внимателно и да не правим мапет шоу за глухонеми.

Проблясна светлина. В Темната дупка над лакатник. Лека нощ.

Бял квадрат върху бяло платно. Дзен.

Няма инструментално проверими белези. Самосъзнание.

Мисля че много добре разбирате : "Не е важно с какви постижения, срокове и самохвалства минаваш пътя си. Важното е да извървиш стъпките си. Нито ще те похвалят, нито ще те наградят, нито ще те забележат и запомнят. Просто трябва да изминеш пътя си до светлината." Сещате ли се откъде е това?

Малко повече за този китайски милиардер Liu Yiqian, който не е даже от най-богатите хора в Китай: https://en.wikipedia.org/wiki/Liu_Yiqian Богатството му се оценява /без стойността на колекцията му/ на 1400 млн. долара през същата 2015, през която е платил 170 млн. за Nu couché на Амадео Модилияни. Господинът е роден през 1963 и е започнал кариерата си като таксиметров шофьор, сега се занимава с инвестиции във фармацевтиката и застрахователния бизнес. Притежава колекция от около 2000 произведения на изкуството, която е изложил в два публични музея, достъпни за широката публика. През годините е правил и други големи покупки за десетки милиони за експонат. https://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/asia/china/11986987/Meet-the-Chinese-billionaire-behind-the-record-Amedeo-Modigliani-purchase.html Самата картина е с размери 60 х 92 см и жената изобразена на нея е неизвестен модел; мълвата говори, че точно тази картина е преляла чашата на търпението на полицейския началник, закрил изложбата /първа и единствена/ на Модилияни; първоначално картината, заедно с още дузина подобни платна е била собственост на дилъра на Модилияни, Зборовски, който ги поръчал и откупил от художника, по-късно сменя редица собственици, преди да попадне за рекордната сума в колекцията на мистър Лю. Модилияни не е най-фрапиращият случай на мизерстващ художник, чиито картини след смъртта му достигат баснословни цени; шампион в това отношение е самоубилият се Ван Гог, който успява да продаде една единствена своя картина през живота си, и то на хазайката си, като плащане на наем за стаята в която е живял. Все си мисля, че ако съдбата на Модилияни и ван Гог не беше толкова трагична, картините им нямаше да се продават днес на такива високи цени, понякога гузната съвест на доволния филистер се изкъпва с купища злато. така или иначе, тези картини са сигурна инвестиция и вероятно състоянието на мистър Лю би се удвоило, ако се прибави и стойноста на колекцията към парите му.

Димитър Аврамов синтезирано дава описание на онова, което се е случило през 60-те и след тях, не бих могъл да го напиша по-добре, затова отново ще го цитирам: "Първо - шокът от попарта (избухнал едновременно в Ню Йорк и Лондон, а след това - под името нов реализъм - и в Париж). Рухна търпеливо изгражданата цяло столетие преграда между елитарното изкуство - от една страна - и баналните продукти на консумативното общество и масовата култура - от друга; улицата нахлу с цинична безцеремонност в ревниво охраняваната "кула от слонова кост". Поруган бе храмът и идеалът на модерните художници - чисто изкуство. Рухна и модернистичният мит за "видовата чистота" - изчезнаха границите между живопис, графика, скулптура и архитектура, а заедно с това - и между изкуството и неизкуството. Традиционните, класическите материали, средства и процедури (платно, картон, хартия, стена, камък, дърво, бронз, метална плоча, маслени, акварелни и графични техники, четка и резец, ваене и дялане, рисуване и моделиране, и т.н.) бяха изоставени и заменени с готови или индустриално произведени обекти - подредени или просто безредно разхвърляни в изложбената, музейната или най-често обкръжаващата среда (в т.нар. post-studio - "алтернативни пространства": изоставени училища, хамбари, складове, халета, тихи улици или затънтени, безлюдни площадчета); заменени бяха с движещи се, енигматични форми и светлини: променливи и неподвижни, електрически и неонови; с физически и химически процеси; с фотографски, телевизионни и видеообрази - лазерни, холографски и компютърни; с акустични, хореографски и музикални изпълнения; с промишлени и урбанистични отпадъци; с пряко участие в природата (като естествена "сцена" и "пластичен материал"); с човешкото тяло (на автора или избрани от него модели) и т.н. Какво от целия този хаос има право да принадлежи на изкуството, какво от него е продукт на сериозни евристични експерименти и какво - на нахална, плиткоумна и бездарна спекулация, не е място тук да обсъждаме. Важното е, че то е неотделимо от анархистичната епоха на постмодернизма и понеже тъй или иначе става обект на изследване, правят се сериозни усилия да бъде подредено, етикирано и описвано. Оттук и дългата редица термини, с които се опитват ако не да обяснят, то поне да обозначат компонентите на ребуса: хепънинг, инвайрънмент, флусус, пърформънс, концептуално изкуство, видеоарт, лендарт, ърт-енд-сайтарт, бодиарт, арте повера, джънкарт и т.н." Тук той говори за визуалните изобразителни изкуства, но ако прочетете за историята на модата, ще видите същите процеси, които се случват приблизително по това време, най-важното е, че така наречената "висша мода" бива свалена от пиедестала си, появява се нещо, което се нарича "унисекс" мода - грънч, небрежност, облекла, които се носят от момичета и момчета, от богати и бедни, бутиковите облекла излизат в масови серии, така нареченият "евтин лукс", стиловете тотално и еклектично се смесват. Процесите в модния дизайн са много интересни, ако се съпоставят паралелно с тези в живописта, скулптурата и другите визуални изкуства. В това, което Аврамов дефинира като "попарт" /то има американски произход, несъмнено/ влиза и един огромен потоп от кич, високото се слива с ниското, вече е трудно да се прави деление между елитарно изкуство и изкуство за масите. Времето най-добре отсява пошлото и бездарното от шедьоврите, защото невъобразимо високата вълна на попарта понася в себе си и истински шедьоври на изкуството. типичен пример за това са съспенс криминалетата на Алфред Хичкок - те през 50-те и 60-те не се приемат за "високо" изкуство в киното, всички ги гледат с удоволствие, но е някак неприлично за критиката да ги причисли към класиката; днес Хичкок е нещо като Омир в древногръцката литература за киноманите, той е безспорен класик, от него са се учели и се учат режисьори като Трюфо, Скорсезе, Куросава и други велики имена, гледат на неговите филми като кинематографична Библия.

Трябва да се разглеждат нещата в контекста на това, което се случва в края на 19 и началото на 20-ти век. Точно тогава фотографията навлиза широко в живота и поставя под въпрос реалистичното изображение. Този процес се усеща силно още при импресионистите, всъщност фотографията ги задвижва към нови изразни средства. Те започват да разлагат светлината и образа на фрагменти, за да избягат от вече изчерпаното, според тях и публиката, реалистично запечатване на образ. Самите импресионисти /Гоген, Тулуз-Лотрек и др./ се интересуват от технологията на фотографията и я изучават. Постепенно оформят нов стил, оттам през Сезан, който започва като импресионист, "бягството" от старите изразни средства тръгва към кубизма, Сезан пръв рисува с геометрични и обемни форми, от него започва кубизма, оттам се върви към всякакви експерименти с разлагане на формата и прегрупирането и в нови конфигурации, целият модернизъм на 20-ти век е такива експерименти, немският експресионизъм, руският футуризъм, имаженизма и т.н. Същите процеси вървят и в литературата, не съвсем успоредно, по свои пътища, но могат да се открият паралели. След 60-те години на века има ретро вълна към старите стилове, но вече обогатени с постигнатото по време на модернизма, говорим за постмодернизъм. Лично не съм ценител на абстракционизма и предпочитам изкуството на старите майстори, но не мога да сложа под чертата на изкуството това течение, то има своите големи представители, някои от които споменахме. Във всеки стил и течение има екстремисти и имитатори, но те не определят нивото. Според мен не бива да се смесват две съвършено различни сфери - вътрешният свят на артиста и неговите изразни средства с външната оценка на публиката и култовете, които както споменахте се дирижират от силата на пазара.

Ще ви съобщя благата вест, че не въвеждам мистичен критерий, а говоря за онзи олимп, който е в самия човек, откъдето, след като го изкачи сам, той може да погледне на света по този начин: О, мой боже, правий боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата... Всеки има такова запазено място в самия себе си, но стрелците не знаят това, а Ахил е там.

Една жена казва на друга: - Муцка, моят е бог в леглото! Другата мисли известно време и отвръща: - Муцка, като се замисля сега, то и моят не е мъж в леглото!

Благодаря, Шпага, но заслугата за този текст, без никаква скромност от моя страна, си беше на колегата Втори след княза, който зададе въпроса си /в него беше и отговора/, аз само написах ненаписаното от него. Неговата теза, след като махна "кривата патерица" ми стана по-ясна, според мен, също е в сила за реалния живот. И като си говорим за "занаятчии" и "артисти", по мое мнение нещата никога не могат да бъдат ясно различими - веднага се сещам за един български поет, който е надарен и великолепен лирик /артист/, но е писал "на калъп" /занаятчийски/ и много меркантилно сервилна поезия за лична облага, като се сетих за него, дойдоха ми на ум цяла плеяда подобни. Чел съм интервюта на големи български актьори, а и в разговори на художници често се чува, че си изкарват хляба с "халтура", но работят за лично удоволствие и за душата си неща, които нямат нищо общо с хляба и конюнктурата. Нюансите тук са безкрайни - достатъчно е да споменем двата варианта на "Тютюн", само-цензуриран и пренаписан и оригинал, но не само.

Допълнение: ако трябва да ви отговоря без чувство за хумор, не съм съгласен с това. Според мен изкуството е дълбоко безразлично към властта във всичките й форми, в това число и към парите. Истинският човек на изкуството се различава от занаятчията точно по това, той не е от света на властта и парите и не е в него. Безразлично в коя сфера на живота практикува своето изкуство. Може да бъде самурай като Миямото Мусаши, може да бъде майстор готвач или художник, писател като Йовков или майстор на каруци като неговия герой Сали Яшар /тези двамата са сиамски близнаци/; артистът се интересува само от своето изкуство, това е неговият свят. И това, според мен, отличава стрелците от Ахил, те не могат да общуват с боговете.

Отнасям се напълно сериозно към написаното от Вас с подобаващо чувство за хумор.