Б. Киров

Отговорът на Сократ за Ерос в "Пирът" на Платон: Втора част Федър и всички останали го помолиха, разбира се, да говори така, както смята, че трябва да се говори. Предварителни установки на Сократ с агатон – В такъв случай, Федре, позволи ми да задам още няколко малко въпроса на Агатон, за да се уточня с него, че тогава вече да говоря. – Разбира се – отговори Федер,- питай го. Тогава Сократ започна някак си оттук: – Действително, мили Агатоне, мисля, че ти правилно смяташ, че най-напред трябва да се посочват качествата на Ерос, а след това неговите дела. Тази уводна част аз особено много я ценя. Понеже и в по-нататъшното си изложение ти разгледа прекрасно и блестящо качествата на Ерос, кажи ми сега и следното: “Ерос непременно ли е любов към нещо, или не е?” Не те питам в смисъл на любов към майка или баща – смешен би бил въпросът, дали Ерос е любов към майка или баща, – но в смисъл ако те попитах например за “баща”: “Бащата баща ли е на някого, или не е?” – без съмнение ти щеше да ми отговориш, ако искаше отговорът ти да е правилен, че бащата е баща на син или дъщеря. Или не е така? – Разбира се – отвърна Агатон. – Нали същото се отнася и за “майка”? Агатон се съгласи и с това. – Хайде, още мъничко ми отговори – продължи Сократ,- за да разбереш по-добре какво искам да кажа. Ако те попитах: “А брат по това, което той представлява, брат ли е на някого, или не е?” Агатон отговори утвърдително. – Нали той е брат на брат или на сестра? Агатон се съгласи. – Опитай се сега да отговориш и за Ерос: “Ерос любов ли е за нищо или за нещо?” – Разбира се, да. – Това именно внимавай – каза Сократ – и го запомни. Сега ми отговори само, дали Ерос, на което е любов, го желае, или не? – Естествено – отговори Агатон. – Дали като притежава това, което обича и желае, той го обича и желае, или като не го притежава? – По всяка вероятност, като не го притежава – отговори Агатон. – Внимателно прецени – каза Сократ,- вместо до вероятност, дали не се касае до необходимост именно да се желае това, което липсва, и да не се желае, ако не съществува липса. Аз решително смятам, че се касае до необходимост. Ти как смяташ? – И аз така смятам. – Отговорът ти е правилен. Нали, ако някой човек е едър, не би искал да стане едър? Или ако е силен, да стане силен? – Съгласно горните установки това е невъзможно – отвърна Агатон. – Понеже не би бил лишен от тези качества, които ги има. – Това е истина. – Ако някой е силен, би желал да бъде силен – продължи Сократ,- а ако е бърз, да бъде бърз, и ако е здрав, да бъде здрав, и т.н., може би някой би помислил, че такива хора, които притежават такива качества, могат да желаят това, което притежават. Казвам го, за да не стане някакво недоразумение. Ако размислиш за тези случаи, Агатоне, това, което те притежават, необходимо е да го притежават и в момента, независимо дали е по волята им, или не. А кой в действителност би пожелал това? Когато някой каже: “Аз съм здрав, желая и да съм здрав, аз съм богат, желая и да съм богат; желая именно това, което имам”, ние бихме му казали: “Ти, човече, притежаваш богатство и здраве, и сила, но искаш и за в бъдеще да ги притежаваш, понеже в настоящия момент, ти, щеш не щеш ги имаш. Внимавай, следователно, когато казваш: “Желая това, което имам”, дали мислиш нещо друго, а не това: “Желая това, което имам, да го имам и по-нататък.” Той би се съгласил с нас или би отговорил другояче? – Той ще се съгласи – отвърна Агатон. – Нали това означава той да обича нещо, което още не е осъществено и не го притежава, да го запази и притежава за в бъдеще? – Разбира се – отвърна Агатон. – Така че и този човек, и всеки един, който желае, желае нещо, което още не е осъществено, не е в негово притежание и това, което няма или което не е той самият и което му липсва, такива са нещата, към които съществува желание и любов. – Да, така е. – Хайде – каза Сократ, – нека да повторим установките, до които стигнахме. Ерос не е ли, първо, любов към нещо и, второ, любов към това, което в момента липсва? – Да. – Към това си припомни с кои неща ти свърза Ерос в речта си. Ако искаш, аз ще ти припомня. Мисля, че ти се изрази в следния смисъл: недоразуменията между боговете са се уредили поради любов към хубавото, понеже към грозното няма любов. Не говори ли в този смисъл? – Да, в този смисъл – отвърна Агатон. – И твоите думи са съвсем подходящи, друже – каза Сократ. – И ако това е така, то Ерос не би ли бил любов само към красотата, а не към грозотата? Агатон се съгласи. – А нали установихме, че от което някой се нуждае и не го притежава, към него изпитва любов? – Да. – Следователно Ерос се нуждае от красота и не я притежава. – Това следва по необходимост. – Какво в такъв случай – нуждаещото се от красота и не притежаващо по никакъв начин красота, смяташ ли, че е красиво? – Не, разбира се. – Още ли следователно смяташ, че Ерос е красив, ако горното е вярно? А Агатон отвърна: – Струва ми се, Сократе, че не разбирам нищо от това, което тогава казах. – В действителност ти говори хубаво, Агатоне. Само че ми отговори още на един малък въпрос: добрите неща не смяташ ли, че са и красиви? – Да. – Ако следователно Ерос се нуждае от красиви неща, а пък добрите неща са красиви, то той би се нуждаел и от добри неща. – Аз, Сократе – отвърна Агатон, – не бих могъл да ти противореча: нека бъде така, както ти казваш. – На истината, мили ми Агатоне, не можеш, на Сократ никак не е трудно да противоречиш. Сократ предава разказа си с Диотима Теб вече ще те оставя на мира. А сега разказа за Ерос, който някога чух от една жена от Мантинея, Диотима – тя беше сведуща и в тази област, и в много други и накара атиняните да принесат жертвоприношения, с което отложи чумата с десет години; тя именно ми обясни и нещата, свързани с любовта, – та нейния разказ ще се опитам да ви предам, доколкото ми е възможно, със свои думи, като изляза от това, което установихме аз и Агатон. Трябва, разбира се, най-напред да се каже, както ти, Агатоне, обясни, кой е Ерос и какъв е, а след това да се говори за делата му. Струва ми се, че най-лесно ще бъде, ако разкажа нещата така, както тази чужденка ги изложи пред мен, задавайки ми въпрос след въпрос. Понеже и аз й казвах почти едни такива работи, каквито казваше сега Агатон и на мен – че Ерос бил велик бог, че бил любов към красивото. Тя, разбира се, ме опроверга с тези аргументи, с които аз опровергах Агатон, че той нито е красив, както аз смятам, нито е добър. Природата на Ерос – Какво говориш, Диотимо? – казах аз. – Значи, Ерос е грозен и лош? – Недей да кощунстваш – ми каза тя. – Или мислиш, че ако нещо не е красиво, непременно трябва да е грозно? – Разбира се, да. – Нима, ако липсва знание, това е незнание? Или не си забелязал, че съществува нещо средно между знание и незнание. – Какво е то? – Правилно да се разсъждава, но без да може да се даде обяснение, не знаеш ли, че това не е нито знание – как би било знание нещо, което не може да даде аргументи, – нито пък е незнание – понеже това, което отговаря на действителността, как би било незнание? Така че нещо такова е правилната представа между логично разсъждаване и незнание. – Вярно е – казах аз. – Така че недей иска непременно, което не е красиво, да бъде грозно, нито, което не е добро, да бъде лошо. Така е и при Ерос: понеже сам си съгласен, че той не е нито добър, нито красив, то пък недей мисли, че трябва да бъде грозен и лош, но нещо между тези две неща. – Все пак – възразих аз – всички са съгласни, че е велик Бог. – Под “всички” ти разбираш незнаещите, или слагаш в тяхното число и знаещи? – Всички заедно разбира се. Тя се засмя: – Че, Сократе, как биха били съгласни, че той е велик бог, тези, които въобще не го признават за бог? – Кои са те? – попитах. – Единият си ти, другата съм аз. – Какво имаш пред вид, като твърдиш това? – попитах аз. – Много просто – отговори Диотима – кажи ми: не смяташ ли, че всички богове са щастливи и красиви? Или би се осмелил да твърдиш, че някой от тях не е щастливи и красив? – Кълна се в Зевс, ни бих могъл. – А не наричаш ли щастливи именно тези, които притежават добрите и красивите неща? – Разбира се. – Но ти призна, че Ерос поради липса на добри и красиви неща желае именно тях, понеже от тях се нуждае. – Да, признах. – Как следователно би бил бог този, който няма дял от красивото и доброто? – В никакъв случай, както изглежда. – Виждаш следователно, че и ти не смяташ Ерос за бог. – Че какво би бил в такъв случай Ерос? – казах аз. – Смъртен ли? – Ни най-малко. – Но какво е всъщност? – Както е при по-предишните случаи – отговори тя, – между смъртен и безсмъртен. – Но, Диотимо, какво е той следователно? Ерос е демон – Велик демон, Сократе. Понеже всяко демонично същество е нещо средно между бог и смъртен. – Каква е тяхната роля? – попитах аз. – Да обясняват и да предават на боговете, това, което идва от хората, а на хората – това, което идва от боговете, именно молбите и жертвоприношенията на хората, и заповедите на боговете и възнагражденията за жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два елемента, те запълват празнината помежду им, така че Вселената да осъществи вътрешната си връзка. Чрез тях се осъществява цялата мантика и се увенчава с успех жреческото изкуство при жертвоприношенията, посветителните обреди, заклинанията, всяко предсказание и магия. Боговете нямат пряк контакт с човека – чрез демоните се осъществява всяко общуване и разговор на боговете с хора, и будни, и насън. И сведущият в такива области е “демоничен” човек, а пък този, който е сведущ в нещо друго, било то изкуство или занаят, е занаятчия. Тези демони, разбира се, са многобройни и от всякакъв вид. Един от тях е именно Ерос. Митът за раждането на Ерос – А кои са баща му и майка му? – попитах аз. – Доста дълго е за разказване – отговори тя, – но все пак ще ти го разкажа. Когато се родила Афродита, боговете се събрали на угощение, като между тях бил и синът на Разумността, Способът. Като се нахранили, дошла да проси от това обилно угощение Бедността и застанала при вратите. Способът, който се бил напил с нектар – тогава още нямало вино, – излязъл в градината на Зевс и понеже бил натежал от пиене, заспал. А пък Бедността, поради липсата на собствен способ, замислила да получи дете от самия Способ, легнала при него и заченала Ерос. Затова именно Ерос е спътник и служител на Афродита: създаден е на нейния рожден ден и същевременно по природа обича красотата, понеже Афродита е красива. Понеже е син на Способа и Бедността, Ерос се намира в такова положение. Първо, той е винаги беден и далеч е от това да бъде нежен и красив, както мнозинството хора мислят. Напротив, той е твърд, сух, бос, бездомен, винаги ляга на гола земя, спи по вратите и пътищата под открито небе и понеже има природата на майка си, нуждата не се разделя от него. От бащина страна обаче крои коварства на красивите и добрите, понеже е мъжествен, с устрем напред и напрегнатост, страшен ловец, винаги плетящ някакви примки, жадуващ за разум и изобретателност, занимаващ се през целия си живот с философия, страшен магьосник, знахар и софист. И по природа не е нито безсмъртен, нито смъртен: в един и същ ден той ту цъфти и живее, ту умира и щом му провърви, поради наследената от баща си природа, отново оживява. Но това, което постига, винаги му се изплъзва, така че Ерос не е нито беден, нито богат. Освен това той се намира по средата на знанието и незнанието. Нещата стоят така: никой от боговете не стреми към знание, нито желае да придобие знание – понеже той го има, а и всеки друг, който притежава знание, не се стреми към знание; нито пък незнаещите се стремят към знание и не желаят да придобият знание – защото незнанието е самата тъпота: да е достатъчно на един човек да изглежда духовно издигнат и умен, без да е в действителност! Който не смята, че се нуждае от нещо, той не се стреми към това, от което не смята, че се нуждае. – Но кои са тези, които се стремят към знание, Диотимо – попитах аз, – ако това не са нито знаещите, нито незнаещите? – Това е вече съвсем ясно и на едно дете – отговори тя: – тези, които стоят помежду им, и един от тях би бил и Ерос. Понеже знанието е измежду най-красивите неща, а Ерос е любов към красивото, така че по необходимост той се стреми към знание и като така, той е по средата между знаещ и незнаещ. Причина за това е и неговият произход: баща му е знаещ и богат със способи, а майка му е незнаеща и неспособна. Тази е следователно природата на този демо, мили Сократе. А каквато представа ти имаше за Ерос, в това няма нищо чудно. Ти мислеше, доколкото мога да съдя от думите ти, че Ерос е, който е обичан, а не, който обича. Затова Ерос ти се е струвал, мисля, прекрасен. Понеже предметът на любовта е действително красив, нежен, съвършен, достоен за облажаване, а това, което е обичащо, има съвършено друг характер, такъв, какъвто ти го обясних. Благодеянията на Ерос Тогава аз казах: – Е, добре, чужденко, ти говориш чудесно, но като е такъв Ерос, каква полза принася на хората? – Това е именно, Сократе, второто нещо, което ще се опитам да ти обясня. Установи се, че такава е природата на Ерос и че така е бил създаден: установи се също, че той е любов към красотата, както ти казваш. Ако някой ни запита: “Какво означава любов към красивото, Сократе и Дитимо?”, или още по-ясно: “Обичащият красивите неща обича – какво обича?” – Да ги получи – отвърнах аз. – Отговорът ти – рече Диотима – предизвиква един такъв въпрос: “Какво ще стане на оня, който би получил красивите неща?” Казах й, че съм твърде затруднен да отговоря веднага на този въпрос. – Но както ако биха те запитали, заменяйки думата “хубаво” с “добро”: “Хайде, Сократе, обичащият добрите неща обича – какво обича?” – Да ги получи – отвърнах аз. – И какво ще стане на оня, който би получил добрите неща? – Това мога да ти отговоря по-лесно: ще бъде щастлив. – А с притежаване на добри неща – продължи тя – щастливите са щастливи и повече не е необходимо да се пита: “С каква цел желаещият да бъде щастлив го желае?” Мисля, че твоят отговор изчерпва въпроса. – Така е – казах аз. – А това желание и тази любов дали смяташ, че са присъщи на всички хора и че всички желаят да притежават постоянно добрите неща – какво смяташ по този въпрос? – Така смятам – отговорих аз, присъщо е на всички хора. – Но ако всички обичат същите неща, и то постоянно, защо в такъв случай не казваме, че всички обичат, а твърдим, че едни обичат, а други не? – И аз се учудвам – й отговорих. – Не се учудвай – ми каза тя, – понеже ние просто вземаме една форма на любовта и я наричаме любов, като й даваме названието на цялото, а другите й форми означаваме с други названия. – Например? – попитах аз. – Например следното. Ти знаеш, че творчеството, poiesis, е много широко понятие. Всяка причина едно нещо да премине от несъществуване в съществуване е творчество, така че дейностите при всички тези занаяти са творчество и майсторите им всичките са творци, poietai. – Вярно е. – Но все пак – продължи тя – ти знаеш, че те не се наричат “поети”, но имат други названия. Ние отделяме от цялото това творчество – от цялата тази “поезия” – една част, именно свързаната с музиката и размерите и я наричаме с името на цялото: само тази част се нарича “поезия”, и само тези, които работят в тази част на творчеството, се наричат “поети”, poietai. – Истина е – потвърдих аз. – Така стоят нещата и с любовта. Основното е: всяко желание за блага и щастие е “за всеки един най-голямата и коварна любов”. Но за тези, които се обръщат към нея в най-различни области било за печалби, било като любов към гимнастика или към знание, не се казва, че обичат, не се наричат влюбени, а другите, които са предадени ревностно само в една нейна форма, са си присвоили названието на цялото – любов, обичам, влюбен. – Възможно ли е да е истина – казах аз. – Някои твърдят, че тези, които търсели своята половина, те обичат. Аз пък твърдя, че любовта не е насочена нито към половината, нито към цялото, освен ако се случи, друже мой, то да бъде нещо добро. Ето, хората допускат да им се отреже ръка или крак, ако сметнат,че тези техни части са лоши, понеже мисля, че ценят не своето – освен ако някой не нарича добро родственото му и собственото му, а лошо чуждото: хората не обичат нищо друго освен доброто. Или си на друго мнение? – Кълна се в Зевс, не аз – отвърнах. – Всъщност толкова просто ли е да се каже, че хората обичат доброто? – Да – отговорих аз. – Нима? Не трябва ли да се добави, че те обичат и да го притежават? – Трябва да се добави. – Но нали – продължи тя – не само да го притежават, но и да го притежават винаги? – И това трябва да се добави. – Накратко казано, любовта е насочена към това, да притежаваме доброто вечно. – Думите ти са самата истина – казах аз. – Щом като любовта се състои винаги в това – каза тя – то при какъв начин на живот и в какъв вид дейност би могло да се нарече любов усърдието и напрягането на тези, които преследват тази цел? В какво се изразява тази дейност? Можеш ли да ми кажеш? – Че в такъв случай аз нямаше да се възхищавам от твоето знание, Диотимо, и да идвам при теб, за да разбера именно тези неща! – Добре, аз ще ти кажа. Тази дейност се изразява в раждане на красота и в телесно, и в духовно отношение. – Гадател е необходим за думите ти – аз не ги разбирам – казах аз. – Добре, ще ти го кажа по-ясно. Всички хора зачеват, Сократе – каза тя, – и телесно, и духовно, и когато достигнат известна възраст, природата ни желае да роди.Тя не може да роди в грозно, а в красиво. Свързването между мъж и жена е раждане, а то е божествено нещо и в смъртното същество безсмъртието е това – зачеването и раждането.Невъзможно е те да станат в неуредена обстановка, а за всяко божествено нещо неуреденото е грозно, докато уреденото е красиво. Така че за раждането Красотата е Мойра и Ейлейтия.Поради това всякога, когато заченалото същество се доближи до нещо красиво, то става кротко и се разтопява от радост и така ражда и създава.Доближи ли се обаче до нещо грозно, то се свива мрачно и скръбно, отдръпва се и се стяга и не ражда, а задържайки плода, се чувства зле. Поради това именно оплоденото и вече набъбнало от своя плод същество го обхваща копнеж към красивото, поради това, че който го има, то го освобождява от силни родилни мъки. Така че,Сократе, целта на любовта не е красивото, както ти мислиш. – Но какво е всъщност? – Създаването и раждането в красота. – Добре – казах аз. – Точно така е – подчерта тя. – А защо именно раждането? Понеже вечното съществуване и безсмъртието за смъртния е раждането. От това, което вече установихме, щом любовта е стремеж завинаги да притежава доброто, то по необходимост следва, че заедно с доброто тя е стремеж и към безсмъртие. Стремежът към безсмъртие Всичко това тя ми обясняваше всякога, когато говореше за любовта, и веднъж ме попита: – Коя мислиш, че е причината, Сократе, на тази любов и този стремеж? Не забелязваш ли в какво необикновено състояние се намират всички животни, когато ги обхване желание да раждат – и сухоземни, и хвъркати, – те боледуват от това любовно състояние: първо, да се свържат взаимно, след това да отхранят потомството си и са готови да се бият за него, дори и най-слабите с най-силните, и да загинат, самите те се измъчват от глад, за да отхранят рожбите си и какво ли друго не правят. При хората би могло да се помисли, че го правят, понеже разсъждават. Но при животните коя е причината за това любовно състояние? Можеш ли да кажеш? Аз отново казах, че не знам. Тогава тя продължи: – Смяташ ли, че можеш да станеш добър познавач на проблемите за любовта, ако не обмислиш тези неща? – Но затова именно идвам при теб, Диотимо, както току-що ти казах, със съзнанието, че се нуждая от учители. Затова ми обясни причината и на тези неща, и на всичко останало, което се отнася до любовта. – Ако действително си убеден, че любовта по природа е стремеж към онова, което многократно установихме, няма защо да се учудваш. В този случай, също както в предишния, смъртната природа търси да бъде, доколкото й е възможно вечна и безсмъртна. А тя може само по този начин, чрез раждането, понеже винаги оставя едно друго ново същество на мястото на старото, дори когато всяко едно от живите същества се смята, че живее и че е същото; например за човека се казва, че е същият от детството до старост; без да има повече същите неща у себе си, все пак се казва, че е същият; но той винаги става нов, како загубва известни неща в коси, плът, кости, кръв, накратко в цялото си тяло. Но не само в тялото, но и в душата си: привичките, нравите, схващанията, желанията, удоволствията, скърбите, страховете – нищо от тия неща не остава у всеки един същото, но едно се появява, друго се загубва. Но нещо още по-странно от това, че и знанията ни не остават същите – едни се появяват, други се загубват, – ние никога не сме същите и по отношение на знанията си и с всяко едно от знанията ни се случва същото. Това, което се нарича занимание, означава, че знанието ни напуща, понеже забравянето е загубване на знания, а заниманието пък, внедрявайки отново спомена за загубеното, спасява знанието, така че не изглежда, че е същото. По този начин всяко смъртно нещо се запазва, не така че да бъде напълно същото, както е божественото, но така че отиващото си и остаряващото да остави нещо друго ново, подобно на това, което е било то самото. Чрез този способ, Сократе – каза тя, – смъртното се приобщава към безсмъртното и тялото и всичко останало – по друг начин е невъзможно. Така че не се учудвай, че за всяко същество по природа е най-скъпо собственото му потомство; заради безсмъртието е това старание и тази любов у всеки един. Като чух тази й реч, аз се удивих и казах: – Как, премъдра Диотимо! Нима това действително е така? А тя ми отговори, както постъпват съвършените мъдреци: – Бъди напълно уверен в това, Сократе. Ако погледнеш, да кажем, към човешкото честолюбие, ти би се учудил от неговата безсмисленост, не вземеш ли под внимание това, за което говорих, и разсъдиш в какво необикновено състояние се намират хората, обхванати от любов да станат прочути и слава во веки безсмъртна да спечелят. И затова те са готови да се изложат на всякакви опасности, дори повече, отколкото за децата си, и богатства да разходват и какви ли не мъки да понасят, та и живота си да дадат. Ти смяташ ли, че Алкестида би умряла вместо Адмет или Ахил би последвал в смъртта Патрокъл, или пък вашия Кодър е загинал, за да запази царската власт за децата си, ако не са мислили, че ще оставят за доблестта си безсмъртен спомен, какъвто ние днес пазим? Далеч са били от тази мисъл, но за безсмъртието на своята доблест, мисля, и за тази огромна слава всички правят всичко, и то толкова повече, колкото са по-добри. Понеже те обичат безсмъртието. Тези, които носят плодовитостта в тялото си, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А пък тези, които носят плодовитостта в душата си – да, има и такива – каза тя, – които оплождат в душата – и то много повече, отколкото в тялото – това, което й е присъщо и да го зачене, и да го роди. А какво й е присъщо? – Мисъл и останалите добродетели. Между тези хора са без съмнение и всички поети, които са творци, а между занаятчиите тези, които наричат изобретатели. Но най-значителната и най-красивата изява на мисълта е тази, която се отнася до уреждането на държавата и изобщо на живота и чието име е именно благоразумие и справедливост. И всякога, когато между тези хора някой още от млада бъде плодовит в душата си, понеже е божествен, и като му настане възрастта, го обхване желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал нещо, което никога не би направил в грозно. В този момент на проява на плодовитостта той обича повече хубавите, отколкото грозните тела, а попадне ли на красива, благородна и талантлива душа, той се радва извънредно много на това двойно съчетание и при един такъв човек той е пълен с речи за добродетелта, с какво трябва да се занимава, за какво да заляга един достоен мъж и се заема да го обучава. Понеже, свързвайки се, мисля, с този красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит, и присъствайки и отсъствайки, той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата. Така че такива хора имат помежду си много по- силно общуване, отколкото е общуването с децата ни, и много по-здраво приятелство, понеже техните общи деца са по-красиви и по-безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение, и ако погледне към Омир, Хезиод и останалите добри поети, ще ги облажи какви потомци са оставили след себе си, които им носят безсмъртна слава и спомен, защото и самите те имат тези качества. А ако искаш други примери, виж какви деца е оставил Ликург в Лакедемон – спасители на Лакедемон и, така да се каже, на Елада, а у вас на почит е и Солон заради създадените от него закони; и навсякъде другаде има мъже – и у едните, и у другите народи, – които са показали множество красиви дела и създали всякакви добродетели. На тях са били учредени множество култове заради такива деца, а на никого още заради човешкото му поколение. Посвещаването в любовните тайнства. Степени. Разбира се, в тези тайнства на любовта може би и ти, Сократе, би могъл да бъдеш посветен, но аз не зная дали ти е по силите да проникнеш в тези съвършени и най-съкровени тайнства, заради които съществуват и тези първи указания, ако се върви по правия път. Разбира се, аз ще ти обясня, без да щадя усилия, а ти се опитай, доколкото ти е възможно, да ме следваш. Който иска да върви по правия път към тази цел, трябва да започне още от млад да ходи при красиви тела, и то най-напред, ако неговият ръководител го насочи правилно, да обича само едно тяло и тук да създаде красиви речи, след това сам да разбере, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло и ако трябвада преследва красотата във външността на тялото, голяма глупост би било да смята, че красотата във всички тела не е едно е също нещо; като разбере това, той ще почне да обича всички красиви тела и ще отслаби изключителната си любов към едно-единствено тяло, понеже ще го смята за вече дребно и незаслужаващо внимание. След това ще смята вече, че красотата в душата е по-ценна, отколкото красотата в тялото, така че, ако попадне на човек не много цветущ, но с благородна душа, това ще му е достатъчно, за да го обича, да се грижи за него и да се старае да роди такива речи, които да направят младежите по-добри, за да бъде и той от своя страна принуден да обърне погледа си към красотата в заниманията и нравите и да види, че всичко това е сродно помежду си, и да смята телесната красота за нещо незначително. След заниманията неговият наставник ще го доведе до знанията, за да види и в тях също така красота, и обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно нещо, и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце или на един човек, или на едно занимание, да бъде жалък и дребнав роб, но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го, да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата и има следния характер. Краят на посвещаването: разбулване на Красивото Постарай се сега – продължи Диотима – да напрегнеш по възможност целия си ум към това, което ще ти кажа. Когато един човек бъде обучен до тази степен в областта към любовта, наблюдавайки в правилна последователност красивите неща и достигайки вече към края на този път към любовта, внезапно ще види нещо дивно красиво по същност, това именно, Сократе, заради което са били полагани по-предишни усилия: първо, че то съществува вечно и нито възниква, нито загива, нито расте, нито чезне. После, че не е в едно отношение или в един момент красиво, а в друго отношение или в друг момент грозно, нито е красиво спрямо едно, а грозно спрямо друго, нито пък е красиво на едно място, а грозно на друго, че за едни е красиво, а за други грозно. Също така това красиво няма да му се покаже например като някакво лице или че пък има ръце, или нещо друго, което е присъщо на тялото, нито пък във вида на някаква реч или на някакво знание, нито пък като нещо съществуващо в нещо друго, например в някакво живо същество било на земята, било на небето, или пък в каквото и друго нещо, а съвсем само в себе си, винаги едносъщно, а всички други хубави неща принадлежат към него, но по такъв начин, че те възникват и загиват, но от това то не става нито повече, нито по-малко, нито изобщо търпи някаква промяна. Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел. Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е Красиво само по себе си. На това място в живота – когато човек съзерцава Красивото само по себе си, драги Сократе – каза чужденката от Мантинея, – си струва трудът той да живее дори ако му е възможно да избере друг момент. Ако някога го видиш, ти ще сметнеш, че то не може да се сравнява нито със злато и облекло, нито с красиви момчета и младежи, които като видиш сега, изпадаш в захлас и сте готови, и ти, и много други, като гледате любимците си и сте постоянно с тях, нито да ядете, нито да пиете, ако някак си това беше възможно, а само да ги гледате и да бъдете заедно. Какво действително можем да мислим – каза тя, – че ще изпита някой, ако му се случи да види Красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, не съдържащо човешка плът и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата едносъщност? Мислиш ли, че става жалък животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не признаци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността? И че като е родил истинска добродетел и я е отгледал, не му ли се полага да стане любим на боговете и че ако изобщо се полага на някой друг от хората да стане безсмъртен, то това не се ли полага преди всичко на него? Това именно, Федре, и вие, другари, ми каза Диотима и аз бях убеден. И понеже съм убеден, опитвам се да убедя и другите, че за добиването на това благо никой не би намерил лесно по-добър помощник на човешката природа от Ерос. Затова именно лично аз твърдя, че всеки мъж трябва да почита Ерос и сам почитам това, което е в областта на любовта, и се занимавам усилено с него, и подканвам и другите, и прославям, доколкото ми е възможно, и сега, и винаги силата и мъжеството на Ерос. Така че тази реч, Федре, ако искаш, я смятай, че е казана като похвално слово за Ерос; ако пък искаш, дай и такова име, каквото ти е приятно. https://pvpetrov.wordpress.com/2008/01/23/77/

Невъзможно е да се конкурираме с това: "Основната заплата е 900 юана (130 долара) на месец за осем часа работа шест дни в седмицата. Но при още допълнителни 30 часа работа на седмица скачала до 2000 юана (295 долара)." Основната заплата е за 6-дневна работна седмица, допълнителните 30 часа правят 80 часа седмично за 295 долара месечно, ще рече около 500 лева, нечовешко ниско е, а това е само Китай със 140 млн. пролетаризирани селяни като работна ръка, тук не говорим за Виетнам и други азиатски държави, където заплатите са още по-ниски. Нямаме шанс да се конкурираме. Но фирмата на Дервишев прави нещо друго, според мен, тя проектира интегрални схеми за процесори и т.н. "чипове", а това е висококвалифициран труд, изискващ високо специализирано образование, той затова разширява пловдивския офис, доколкото разбирам. И си остава открит въпросът, след като подготвиш ай-ти специалист тук на високо ниво, какво би го задържало в България със заплата 1500 долара, след като може да вземе 7000 долара в Германия или Калифорния?

Собственикът на американската Сайбис е българинът Радослав Дервишев, възпитаник на Математическата гимназия, основал фирмата си за проектиране на процесори през 2003 в Калифорния, Силиконовата долина. В известен смисъл пловдивският му офис-академия е своеобразен реекспорт на бизнес България-Калифорния-България. Ето какво казва той по този повод в друго интервю: "Когато решава да създаде български офиси, Дервишев открива наведнъж два – в София и в Пловдив. „Екипът в София беше по-подготвен и с по-добри компютри. В Пловдив нямаше подготвени експерти и техника, но за сметка на това хората бяха по-амбицирани“, припомня си успелият специалист. В крайна сметка след време той закрива софийския офис на Sibiz и се фокусира върху пловдивския. „Големият проблем у нас е, че липсват кадри“, признава Дервишев. Но това със сигурност не е непреодолима пречка, според него. И той се заема с обучението на хората. Инвестира в лаборатория по проектиране в ТУ – филиал Пловдив, изнася лекции и наема студенти на стаж. Към момента в пловдивския офис работят около 50 човека, има и десетина стажанти. Sibiz отклонява доста поръчки по една проста причина – липсват достатъчно специалисти. Именно затова в бъдещия офис-център ще има база за подготовка на бъдещи служители. На въпроса дали компанията му има клиенти от България, Дервишев отговаря, че у нас нямаме производители на компютри, таблети, смартфони. Така че – не, Sibiz няма български клиент. В България не си струва да се създаде и завод производител на хардуерни компоненти, защото тази дейност е с ниска норма на печалба и се изпълнява от по-слабо платени работници, каквито светът е открил в Азия. „У нас си струва да развиваме високите технологии, които носят висока принадена стойност." http://podtepeto.com/defile/uspeliyat-v-sash-plovdivchanin-rodi-dervishev-izgrazhda-10-etazhen-it-centr-do-metro/ Но пак си мисля, може и да не съм прав, че държавата ни е длъжник на такива инвеститори, тя трябва да ги търси буквално със свещ из целия свят и да прави всичко възможно те да се завърнат.

Още малко информация по темата аутсорсинг: България от 3-та позиция през 2015 е отишла на 15-та през 2017, но по-интересното за мен са критериите "финансова атрактивност", "квалификация и наличие на кадри" и "бизнес климат" въз основа на които се прави цялостна класация. Сравнете тези отделни показатели между САЩ и България, например, за да видите къде са силните и слабите ни страни.

Добър въпрос

Бракът по сметка е една от най-трайните връзки, според мен, върху него се крепят кралства, империи и държави. Но ми е трудно да си представя Ромео и Жулиета в щастлив и дълговечен брак. Кое прави връзката трайна? Може би по-точно кое прави връзката силна. Нека го изразя в най-възможният широк според мен смисъл - Ерос, любовта, усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е без да прецизирам. Други идеи?

Не можем да го интерпретираме широко: бракът е обществена институция и няма широка интерпретация, или е "брак" или не е. В различни общества е структуриран по различен начин, но върху него се градят имуществени и властови структури. Примерът с говедата е живот в стадо. Между другото, доколкото сега си припомних "Пир" там не става въпрос за брак, а за Ерос и любов.

Няма такава институция. Според мен. Когато става въпрос за "институция", става въпрос за интереси и принуда. Поне така си мисля сега. така си обяснявам и факта, че много млади двойки предпочитат да не сключват брак, въпреки, че живеят заедно и имат деца. От лични наблюдения имам впечатления, че много от тези двойки са по-щастливи и здрави семейства от сключилите брак.

+ "Все счастливые семьи похожи друг на друга, каждая несчастливая семья несчастлива по-своему." - Л.Н.Толстой от "Анна Каренина", част първа, първата фраза, начален акорд. Проблемът не е в мъжете и в жените, според мен /и според Толстой/, а в институцията брак.

- 6 % от БВП на страната се генерира от аутсорсинг индустрията. - през 2015 г. броят на заетите лица в аутсорсинг сектора в България възлиза на 42 000 души. - 1.7 % от работната сила е заета в аутосорсинг, но този процент дава 6 % от БВП, с една дума секторът е 3 пъти по ефективен от средното - 40% от работната сила в аутсорсинга са заети с разработване на софтуер, от които 11 % са на старши позиции. - Председателят на Българската аутсорсинг асоциация Стефан Бумов допълни, че 2 400 лева е средната месечна работна заплата в бранша през 2015 г., което е близо три пъти повече от средната за страната. - България е на девето място според Global Services Location Index за 2014 г. на анализаторската компания A.T. Kearney и е единствената европейска държава в Топ 10. - През 2015 г. България се нарежда на 3-то място като най-привлекателна аутсорсинг локация в индекса според Business Process Outsourcing (BPO) и Shared Service Location Index на глобалната консултантска компания Cushman & Wakefield. - България е на първо място в Европа по сертифицирани IT специалисти на глава от населението. - България се класира трета в света по сертифицирани IT специалисти на глава от населението. - България е в Топ 10 на страните в света с най-бърз интернет, като поддържа 8-а позиция със скорост на интернета над 32 МБ/сек. В Европа е на 5-о място. http://www.outsourcinginbg.com/bg/outsourcing/map/1185 И всичко това е станало без помощта на държавата. Само ще отбележа тук, че всичко което е постигнал като първоначален успех Сингапур е аутосорсинг, изнасяне на чуждо ноу-хау на местна почва, това е богатството на Сингапур и досега, квалифицираната работна ръка като държавна политика. Национално безотговорно е тази българска асоциация за аутосорсинг да е инициатива на частни организации и лица, а не държавна политика и то с най-голям приоритет. При три пъти по-голяма ефективност от средната и великолепна стартова позиция, оставена на свободно падане.

Според мен създаването на качествени продукти е в сферата на бизнеса, но това може да се случва, само ако там действат правилата на върховенство на закона и няма политическа и държавна корупция. Примерът на Ретро със сирената беше класически - един производител произвежда по-качествен продукт от другите, който, ако държавата беше нормална и защитаваше правилата на пазарната икономика, щеше да пробие и да се продава на голям чужд пазар; това обаче не се случва, поради корупционен натиск на администрацията и спиране на продукта, при това уж по правилата, с нагласена спецификация - резултатът, този продукт губи шансове, защото вече влиза преетикиран като турско производство на корейския пазар. Та мисълта ми е, бизнесът ни може да прави качествени продукти, не е необходимо държавата да се занимава с това, тя не бива да пречи и трябва да осигури правна и законова рамка бизнесът да се развива и намира пазари. Останалото е работа на предприемачите.

Това ,първо.Без него нищо друго няма смисъл. +++ Оттам започва и свършва всичко, това е най-важната и задължителна крачка. Всичко описано в статията на финансовия министър на Чили за 1985-89 Ернан Бучи, която беше цитирана в темата, се е случило след това. Партиите в Чили, леви, центристки или десни, са преминали през този избор на пазарна икономика и правова държава, след което редувайки се, са изпълнявали различни елементи от една обща програма за устойчиво развитие на страната. Сега Чили се радва на такова развитие и вече не е от решаващо значение дали ще управляват леви или десни, те имат своята национална рамка. Дали ни трябва Пиночет и дали е неизбежно - според мен не, нито пък мисля, че нямаме друг алтернативен вариант, който няма да ни доведе до баниране от ЕС, ако сменим системата. Според мен, имаме такъв вариант, вече е имало такава държава в България - това е надпартийното управление през 30-те години със служебни кабинети и силна централна власт. Страната при това не е залитнала към фашистка диктатура, най-силното доказателство е спасяването на българските евреи в най-трудните години. В Европа /ЕС/ днес има две полупрезидентски републики - Франция и Румъния, - които се справят добре. Румъния с тази си форма на управление се развива много по-добре от България, точно заради постигнат надпартиен консенсус по въпросите за върховенството на закона, при това го правят демократично без никави конфликти с европейските ценности, дори са адмирирани от европейските институции. Една промяна в Конституцията не е невъзможна.

Е той и Квазимодо е имал скрита душевна красота, но и гърбица, затова не се е явявал на конкурс по физическа красота, а му е бил необходим Юго да разкрие скритата му душевна красота.

+ Много показателна статистика: вижда се ясно наопаки обърната икономическа логика в България - при цена 9 евроцента средно за ЕС цена на ток за промишлеността и 21 евроцента за потребление през 2015, тоест 2.5 към едно в полза на производството, в България ток за производство е 7 евроцента срещу 9 за потребление: това отразява целия популистко-лицемерен начин да се политизира икономиката, за да сме "добри" с избирателите, сме "сурови" към предприемачите производители - е затова фармацията се изнася да произвежда в САЩ и Италия, защото там мислят по различен начин. Другото, което се вижда, е че за 11 години България вече не е на най-ниската позиция по цени както за граждани, така и за производители, по показател за промишлен ток е почти изравнена със средноевропейските цени, но при 52 процента по-ниска производителност на труда, да не говорим за технологична изостаналост. Всичко си е в ръцете на българските управляващи, никой не им е виновен за изоставането в икономиката, освен собственото им мислене /неспособност за такова/ и собственият им манталитет. По повод на внос-износа на електроенергия, съгласен съм, че различните страни внасят и изнасят различни количества и трябва да се гледа балансът между двете, но има една константа и тя е независимо такава от внос-износ - тази константа е потреблението.

Тази статистика тогава задължително следва да се обвърже с цените, на какви внасяш и на какви изнасяш, а също така на какви продаваш на вътрешния пазар, отделно за производители и за граждани, дяволът е в детайлите, но те са за профитата.

Неадекватен ти е примерът, колега Душко. Автомобилите се внасят с различен ДДС и митнически тарифи във всяка отделна страна и регион. В САЩ се внасят с 5 процента мито от Германия по споразумение за търговия като най-облагодетелствани нации, в Германия се продават на вътрешен пазар с 20 процента ДДС, в САЩ федералния данък е около 6 процента, оттам идват разликите. В Саудитска Арабия например е друга ситуацията, затова един и същи модел, има различна цена в Германия, Русия, САЩ или Саудитска Арабия за краен клиент. Ето например за този модел БМВ: https://www.drivearabia.com/carprices/ksa/bmw/bmw-i8/2016/ В Саудитска Арабия като го обърнеш в долари по курса е около 175 000 В САЩ същият модел е 140 000 долара http://www.thedailyrecords.com/2018-2019-2020-2021/world-famous-top-10-list/highest-selling-brands-products-companies-reviews/best-most-expensive-german-cars-luxury/1951/ В Русия е 144 000 долара https://www.truecar.com/local-car-prices/2017-bmw-i8-prices-russia-oh/ В Германия без екстри стартира от 126 000 евро http://www.bmwblog.com/2014/03/09/bmw-i8-pure-impulse-package-costs-145000-euros/ Във Великобритания 99 000 паунда Всичко зависи от митнически тарифи и данъци, както и от това, дали заводът не е открил местно производство в свой клон в самата държава. По принцип обаче да сравняваш електроенергия с автомобили е неадекватно - в единия случай продаваш стока с ниска добавена стойност, в другия с много висока.

България има свръхпроизводство на електричество. Дори сега да спре АЕЦ Козлозуй, България покрива нуждите си за ток без него. !!! цифрите са в млрд kWh https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bu.html http://www.kznpp.org/index.php?lang=bg&p=production&p1=electrical_reports https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bu.html При положение, че населението, битовата консумация, намалява, като след 20 години ще бъде около 20 процента по-малко от сега, че е очевидно, че тежка индустрия няма и няма да се развива, свръхпроизводството на ток е неизгодно за националната икономика, поне според мен. При това токът, който изнасяме, го изнасяме на по-ниски цени, отколкото токът, който консумираме вътре, страхотна далавера. Износ на ток в млрд.kWh за 2016 Albania 1.869 billion kWh (2016 est.) Australia 0 kWh (2016 est.) Belarus 3.482 billion kWh (2015 est.) Belgium 8.465 billion kWh (2016 est.) Brazil 219 million kWh (2015 est.) Bulgaria 14.83 billion kWh (2015 est.) Chile 0 kWh (2016 est.) China 18.91 billion kWh (2016 est.) Croatia 1.858 billion kWh (2015 est.) Cuba 0 kWh (2016 est.) Greece 1.037 billion kWh (2016 est.) Hong Kong 1.205 billion kWh (2016 est.) Hungary 5.24 billion kWh (2016 est.) Iceland 0 kWh (2016 est.) India 5.15 billion kWh (2015 est.) Indonesia 0 kWh (2016 est.) Iran 6.822 billion kWh (2015 est.) Iraq 0 kWh (2016 est.) Ireland 1.583 billion kWh (2016 est.) Israel 5.2 billion kWh (2016 est.) Italy 6.155 billion kWh (2016 est.) Japan 0 kWh (2016 est.) Korea, North 0 kWh (2016 est.) Korea, South 0 kWh (2016 est.) Kosovo 553 million kWh (2015 est.) Kuwait 0 kWh (2016 est.) Liechtenstein 0 kWh (2015 est.) (2015 est.) Macedonia 58.5 million kWh (2016 est.) Mexico 7.308 billion kWh (2016 est.) Montenegro 517 million kWh (2015 est.) Nepal 3.25 million kWh (FY 2016 est.) Romania 11.22 billion kWh (2015 est.) Russia 13.13 billion kWh (2016 est.) Serbia 6.428 billion kWh (2016 est.) Turkey 1.442 billion kWh (2016 est.) Ukraine 3.591 billion kWh (2015 est.) United Arab Emirates 0 kWh (2016 est.) United Kingdom 2.153 billion kWh (2016 est.) United States 9.695 billion kWh (2016 est.) Uruguay 1.321 billion kWh (2015 est.) Uzbekistan 13 billion kWh (2014 est.) Vanuatu 0 kWh (2016 est.) Venezuela 0 kWh (2015 est.) Vietnam 811 million kWh (2015 est.) Virgin Islands 0 kWh (2016 est.) West Bank 0 kWh (2016) Western Sahara 0 kWh (2016 est.) Yemen 0 kWh (2016 est.) Zambia 1.176 billion kWh (2015 est.) Zimbabwe 1.239 billion kWh (2015 est.) България е по-голям износител на ток от САЩ, Великобритания и се равнява с Русия и Китай. При това всичките ни балкански съседи произвеждат достатъчно и дори продават, тогава на кой ще продаваме, на какви цени и най-важното защо и за чия сметка, след като изнасяме на по-евтина цена от вътрешната?

За водата и плажовете може би ще стане по-лесно. Специално за пазара на книги е свързано със закони, съдебна система и държавни институции. Търговците на едро не плащат, защото между производител и тях няма никой, освен Господ. А те са атеисти, и плащат само на който трябва.

Е нямам друго желание от Златната рибка, това е - да си работя работата която разбирам и която ме кефи, но не става, защото губя, а не печеля от нея - това ми е проблемът, такава е играта с пазара, дотам я докараха.

Знаех, че така ще кажеш, имах предвид Учителя Йода, той ми е любим образ от филма. Според мен, ако китайците не инвестират /на тях пък защо да им е Белене?/, няма да се намери друг - съвсем лаишко и безотговорно мнение, но нали сме дискутирали, че печалба в този проект няма. Момчетата от БАН си нямат друга работа.

Ценя реализма у другите, а у себе си най-много Пошегувах се както за твоя бизнес, така и за МинФина, отказвам го още от сега, не ставам: искам си обратно бизнеса с книгоиздаването, който направи така, че да си струва да се върна отново в него, ще му издигна домашен олтар и ще паля свещ всеки ден в този олтар.

Ник, това е двусмислено : 1. Ако имаш предвид, че ставаш Лорд Вейдър, бащица на екипа, препоръчвам ти първата работа да направиш една Антикорупционна комисия на твое разположение и под твое наблюдение, занимаваща се с корупцията по високите етажи, и да бъдеш безпощаден като Ли Куан Ю, това съм го разказал в темата за Сингапур /самият Ли Куан Ю си го разказва/ 2. Ако се виждаш като Министър на Вътрешните работи - пак същото, да настояваш пред Канцлера за формирането на такава комисия, за която да му посочиш некорумпирани и компетентни кадри лично.

+++ Иначе, ако съм сериозен, блестящо направена хронология, подписвам с две ръце този анализ.

Ретро, добре дошъл в Екипа - отстъпвам ти и Финансовото министерство заедно с поста на касиер-ковчежник, правим малка трампа, ти ми прехвърляш твоя бизнес с магазините /братовчед ми е в сферата на мандрите, така че имам нещо общо/, аз ще съм ви коректив, докато работите за бизнеса, ще ви информирам как е при мен бизнеса с млечните продукти ОК? На първо четене - оттам откъдето дойдоха юпитата на Царя, от чужбинско. Вижте момчетата и момичетата от Чикагската школа на управлението в Чили - всичките са млади, Бучи е 36-годишен министър на финансите, преди това е бил надзор на Централната банка, човекът, за който пише, че е събирал екипа е 33- годишен. Ще ги търсим и вътре в страната, из вузовете и Ай-ти сектора предимно.

Звездите актьори стават режисьори и продуценти на собствените си филми Добрите стари времена от величието на Холивуд са безвъзвратно минало. Филмовата индустрия е из основи променена в последните десетилетия: много повече хора гледат филми днес в домовете си, отколкото в киносалоните. И все пак, магията на киното е жива. Всяко ново поколение отново и отново се влюбва в своите “звезди”, преоткрива “класиците”, смее се заедно с Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди… Отсятото от времето не умира, то възкръсва като Феникс в денонощно излъчващата телевизия и в Мрежата. Както е вярно, че старият Холивуд, с неговите успехи и падения, скандали и блясък, вече е история, така е и истина, че филмовият бизнес непрекъснато се обновява. Студийната система се трансформира, раждат се нови звезди и от двете страни на камерата. Касовите сборове стават все по-големи, а хора като Стивън Спилбърг, например, са извънредно богати. Киното е спектакъл и бягство от действителността, страната Утопия, една несъществуваща, но по-добра Вселена. Киното е нещо съвсем лично за всеки отделен човек. То беше Изкуството на ХХ век, а защо да не е и на ХХІ? За добро или лошо, киното се докосва до душите на много повече хора, отколкото театъра, музиката или книгите. Американската версия на Кралската институция е филмовата звезда. Мнозина известни актьори имат статут на кралски особи и притежават почти легендарен статус: Грета Гарбо, Мерилин Монро или Кларк Гейбъл са повече мит, отколкото реалност. Ако киното е свят на мечтите, то на звездите е дадено правото да сътворят Мечтата върху сребърния екран. Някои изследователи на масмедиите виждат нещо зловещо в начина, по който Холивуд употребява звездите. Херберт Маркузе пише: „Те (звездите) не са толкова образ на друг начин на живот, колкото изключения от същия този живот, потвърждаващи правилата на съществуващия ред.” Звездите са символи. Те са знаци на нещо особено. От Джон Уейн може да се очаква мъжествена стабилност, точна стрелба и точни думи. Хенри Фонда е обгърнат от аура на неподкупност и олицетворява архетипа на либералната почтеност. Мерилин Монро е самата невинна радост от секса и детска фриволност. Всички големи звезди имат своя доминираща персоналност и именно тя се очаква от публиката. Понякога звездата може да въстане срещу стереотипа: Грегъри Пек, та дори и Фонда, изпълняват роли на негодници; Мерилин има своите опити да изглежда “блестяща и напудрена” красавица, но – разбира се – без успех. От зората на Холивуд до днес винаги тече един добре организиран производствен процес за откриване и създаване на звезди. Като правило кандидатите трябва да са с ефектна външност, олицетворяваща различни американски архетипове. Ако Холивудските “гуру” (продуценти, собственици на студиа или мастити режисьори) сметнат, че някакъв нов “тип” ще представлява интерес, започва усиленото му търсене или премоделиране. Рита Хейуърт, например, е подложена на мъчителна процедура на електролиза за промяна на прическата, защото Хари Кох, босът на Колумбия пикчърс, решава, че така ще изглежда по-добре в новия си имидж. Имената са първото нещо, което изчезва, ако не отговарят на измисленото амплоа: Морион Майкъл Морисън става Джон Уейн; Дорис фон Капелхоф – Дорис Дей; Дайан Флик – Дайана Доорс. Списанията за фенове и филмовите критици подготвят публиката за изгряването на звездата, а след като това стане, те я защитават и лакират. В старата Холивудска студийна система звездите са обвързвани със седемгодишни договори, с възможност за наемащото студио на всеки шест месеца да ги преподписва или прекратява. Това са заробващи условия за актьорите. Бети Дейвис и Оливия ди Хевиланд завеждат съдебни искове срещу своите студиа, печелят делата и чупят феодалните си окови. Бърт Ланкастър и Кърк Дъглас са двама от пионерите в Холивуд, които стават звезди-продуценти на собствените си филми. Те основават свои компании, сами финансират продукцията си и я продават на големите студиа за маркетинг и дистрибуция. Не след дълго големите звезди се превръщат в предприемачи: милиони долари влизат в касата на един филм, само заради участието на определено име в него. Филмовите агенти придобиват неимоверно важна роля, защото истински могъщите от тях предлагат цели пакети с по няколко големи звезди, водещ режисьор и преуспели сценаристи, т.е. – гарантиран касов успех. Звезди като Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер и Робърт Редфорд са повече бизнесмени, отколкото актьори. Барбара Страйсънд сама продуцираше, режисираше и играеше в собствените си филми, същото правят и Мел Гибсън и Уди Алън. Колко нереално далече изглежда днес епохата на нямото кино, когато фигурите върху екрана бяха анонимни, а “сладкото сърце на Америка”, Мери Пикфорд, беше просто “момичето на Байограф”. ползвани са текстове от "Енциклопедия Киното:Филми, актьори, режисьори" http://www.bgbook.bg/%C5%ED%F6%E8%EA%EB%EE%EF%E5%E4%E8%FF-%22%CA%E8%ED%EE%F2%EE%22.-%D4%E8%EB%EC%E8,-%E0%EA%F2%FC%EE%F0%E8,-%F0%E5%E6%E8%F1%FC%EE%F0%E8-_10564.html