Б. Киров

Няма такова нещо като модел ЕС, всяка отделна държава има свой собствен модел и никой не иска от нея да следва някакъв общ модел, има общи нормативи и изисквания, но модел, особено пък икономически, няма.

+++ Много дълбоко отиваме, Ник. Да, давал съм примери, защото съм минал по този път и знам механизмите за контрол на пазара в моята сфера и отстраняване на случайни конкуренти, но по аналогия предполагам, че така е и в други сфери. Това не е точно пазар, нещо друго е. Как да се измъкнем от схемата? Нямам рецепти само предположения. Затова обсъждайки как е в Сингапур или Чили отварям поле за размисъл. Иначе сънуваме с широко отворени очи. Не е трагедия, нито нещо уникално, ще мине и това. Налъмите няма да цъфнат обаче.

+ Този въпрос си заслужава специално внимание и изследване, затова предлагам по-късно да направим един успореден анализ на двете икономики, Чили и Куба, те са и два различни пътя и икономически модела сега, за да видим кой къде е и как стои. За мен въпросът накъде би вървяла страната Чили по пътя на Алиенде има приблизително отговор и той е: Куба. Чили би постигнала в най-добрия случай това, което днес е Куба, защото тогава моделът на онзи държавен социализъм, който почти се консервира в Куба, предлагаше това. Днес Уругвай се управлява от социалисти, само че те не са с икономическото мислене на Алиенде и Кастро, те вървят по съвсем друг път, но тази тема е дълга, затова продължавам със статията на Ернан Бучи, финансов министър на Чили от 1985-89: ...Продължение Най-важната икономическа реформа в Чили беше да се отвори търговията, главно чрез плоска и ниска тарифа върху вноса. Успехът на чилийските икономически реформи през следващите 30 години зависеше от решението да отворим нашата икономика за останалата част на света. Силата на чилийските фирми, продуктивните сектори и институции бяха базирани върху тази фундаментална промяна. Хаотичната ситуация в Чили през 1973 г. заслужава някои мисли: Тази криза беше у дома. Тя се различаваше от кризите, предизвикани от външни шокове, като нефтените кризи от октомври 1973 г. и 1979 г. и кризата с дълга от 1982 г. Един анекдот е поучителен: когато някои хора се оплаквли от прекомерното нарастване на парично предлагане през 1973 г., президентът на Централната банка заявил, че паричното предлагане е "буржоазна променлива", без значение за изграждането на чилийския социализъм. Ако Чили сега е представяна като пионер на икономическата реформа на свободния пазар, трябва да помним, че в началото на 70-те години страната беше абсолютната противоположност: Чили представляваше авангард на контролирана държавно икономика, икономика с много държава. Някой би могъл да си въобрази, че чилийската икономика от началото на 70-те години е била хаотична и неефективна, но морална, поради социалната си ангажираност, но това е дълбоко погрешно. Всичките социални политики за жилищно настаняване, образование и здравеопазване не успяха да помогнат на 20% от чилийците, тънещи в екстремна бедност. Тези социални политики само допълнително противопоставиха работниците и средната класа в обособени класи с противоположни интереси. В края на краищата Чили се превърна в експериментална лаборатория за сбърканите интелектуални идеи, преобладаващи в края на 60-те и началото на 70-те години. Нашите хора изпиха горчивата им чаша. Сега те се възползват от прилагането на коректните идеи за икономическа свобода. Две тревоги и два урока Когато станах министър на финансите през 1985 г., имах две основни опасения: първо, че завръщането на популистките политики би могло да вкара страната в спирала надолу, да отмени вече извършените реформи, които обещаваха да превърнат Чили в латиноамерикански еталон на устойчив растеж и от друга страна, че политическата вълна, предизвикана от кризата, може да подкопае планираното завръщане към демократични избори през 1988 г., както го изискваше конституцията. Това бяха заплахите, пред които бе изправена нашата администрация и по принцип много други администрации, когато се изправят пред критични избори. Тези две съображения ме накараха да приема предизвикателството и аз не съжалявам. Напротив, последвалите събития допринесоха решително за това, Чили да стане успешен случай на икономическа реформа, която работи. По този начин, почти неволно, станах актьор на чилийската политическа сцена, дори влязох в ролята на кандидат за президент на изборите през 1989 г. Тези избори бяха спечелени от Патрисио Айлиуин, който поведе процеса на прехода в демокрация, но ние също постигнахме някои важни цели в тези избори. Айлиуин спечели 55% от гласовете, което остави силна опозиция, способна да изрази силен вот и да има съществено представителство в Националния конгрес. Това силно представителство на опозицията беше от решаващо значение за корекция на промените, които биха могли да разрушат чилийския икономически модел. Сега гледайки в ретроспекция и опитвайки се да осмисля уроците, които могат да бъдат извлечени в подобни ситуации, осъзнавам, че за успешния процес на икономическата реформа има два основни компонента. Първо, промените трябва да бъдат интегрални и достатъчно дълбоки, за да бъдат поддържани с течение на времето. За съжаление, много от процесите на реформиране в други латиноамерикански държави, за които се смята, че са се провалили, са частични и необмислени планове, макар и понякога вдъхновени, провеждани от реформатори, които не са разбрали основните концептуални предизвикателства на икономиката. В един от случаите Аржентина направи допълнителната грешка да даде на обменният курс на валутата да играе централна роля в реформите, което доведе до неуспеха им, защото те се опитаха да заместят липсата на силни политически институции със закона за конвертируемостта - закон, който определя, че стойността на песото ще бъде вързана с тази на долара - което след това стана единствената им опора в целия процес на реформи. Голям екип от висококвалифицирани професионалисти и технократи е от съществено значение за осъществяване на фундаментални промени. Както в повечето случаи, успешните икономически реформи не са резултат от вдъхновението на един човек; по-скоро те са резултат от усилията на екип от мъже и жени, които се опитват да постигнат обща цел. При начинания от такъв мащаб, които наподобяват възстановяване след ужасно земетресение или друго природно бедствие, трябва да бъдат обхванати всички области за действие. Това изисква не само експерти по макроикономика и финанси, но и хора, които разбират реалностите в чувствителни области като образование и здравеопазване. Следователно, ние не говорим за шепа изключително квалифицирани личности, а за стотици и дори хиляди такива личности. В случая с Чили, Мигел Каст Рист, икономист от университета "Católica de Chile" със следдипломна квалификация в Университета в Чикаго, изигра основна роля в набирането на тези професионалисти, които бяха предимно млади и имаха икономически опит. Той беше велик лидер, ентусиаст и неизчерпаем работник. Трагично, Мигел почина от рак на 33-годишна възраст, след като бе служил като министър с два различни портфейла и като президент на Централната банка. Лидерството и чувството за неотложност сплотиха тези екипи в едно цяло и им позволиха да извършат интегралните промени, необходими за крайния успех на реформите. Вторият важен елемент в случая с Чили беше кризисна атмосфера. Въпреки че кризата причини големи щети, тя отвори и възможност за създаване на чувство за неотложност за промяна и мобилизиране на екипите. Споменатият по-горе пример за природни бедствия е адекватен, тъй като такива събития докосват душите на хората и ги мобилизират в стремежа им да постигнат обща цел. Стотици сътрудници бяха направили своите лични решения, за да се посветят изцяло на тази задача, въпреки че имаха по-добре платени опции, които биха изисквали по-малко лични жертви, и те излязоха от условията на криза с чувство за мисия. Освен това, последиците от липсата на реформи се осъзнават по-ясно при извънредна ситуация. В края на 1984 г. Чили беше в критична ситуация. Близо един на всеки трима работници не бе в състояние да си намери добре платена работа в частния сектор, в който липсваха както подходящо финансиране, така и търсене на неговите продукти. Официалната безработица достигаше 20%, а почти 10% бяха включени в програми за спешна заетост, финансирани от правителството. Тази ситуация превръщаше създаването на работни места в една от основните цели на нашето управление. Като цяло, ние действахме в критичен момент, който можеше сложи кръст на големите икономически реформи, предприети от Чили. Ключовите реформи Много икономически реформи трансформираха Чили. Те са провеждаха в продължение на много години и всички те притежаваха определени перманентни и фундаментални елементи. Работата ми като финансов министър през този труден период беше, понякога, да разширявам някои от предишните реформи, а в други случаи да ги спася от възможността за връщане назад. В този раздел обсъждам основните и постоянни реформи, които по мое мнение са от съществено значение за преобразуването на Чили. Отвореност на търговията и система за фиксирани тарифни ставки. Чили е малка страна с малко население, разположена далече от световните центрове за потребление, което обяснява значението на пълното отваряне на страната за външната търговия. Само екстремната идеологическа пристрастност на 60-те години може да обясни подобно отклонение като теориите за "вътрешно развитие", които препоръчваше Раул Пробиш от ECLAC на нашата страна и други. През 1974 г., под ръководството на министрите Хорхе Каус и Серхио де Кастро, Чили започна задълбочен процес за намаляване на тарифите за внос. През 1979 г. за всеки внос бе приета плоска тарифа от 10% (ниска за този период). Както намаляването на тарифите, така и прозрачността, постигната от една плоска тарифна система, са от основно значение за постигането на конкурентноспособността,от която чилийските компании имат нужда, за да се конкурират в световен мащаб. В същото време ниската, плоска тарифа спомогна за повишаване на конкуренцията на вътрешните пазари, където цените бяха либерализирани след период на градираща държавна намеса. Въпреки това, кризата от 1982 г. доведе до крачка назад, като тарифите се увеличиха до 35% в два случая, когато влязох в длъжност. За щастие, дори и в тези случаи, се поддържаше равнището на тази плоска тарифната структура, като се избягваше нарушаването на схемата за диференцирани тарифи. Като основна част от плана за икономическо възстановяване, който приложихме, реших да предложа на Националния конгрес да намали тарифните ставки до 15%. Прилагането на това предложение увеличи конкурентоспособността на чилийските стоки и доведе до значително увеличение на износа. При следващите правителства тарифната ставка бе намалена първо на 11% и след това на 6%. По-силен частен сектор. Ако осигуряването на радикалното отваряне на чилийската икономика беше първата основна задача, която предприехме, втората беше възстановяването на частния сектор. Преди моето влизане в Министерството на финансите, бяха приватизирани някои държавни предприятия и извършени редица други реформи, които да позволяха на частния сектор да се развие, но кризата напълно подкопа капиталовата наличност на много чилийски компании. Последвалите девалвации на песото през 1982 г. доведоха до това, че дългът на компаниите в щатски долари се взриви номиниран в песос във време, когато финансовият сектор беше в криза. Нашата цел беше да позволим на компаниите да се рекапитализират и знаехме, че данъчните стимули ще бъдат от основно значение за това. Ето защо ние установихме данък върху доходите, който се прилага само за печалбите, изтеглени от дружествата, което силно насърчаваше те да се капитализират чрез реинвестиране на печалбите си. Втората основна реформа бе да се даде възможност на частния сектор да се възстанови, като добави динамика към икономиката. Всъщност важни сектори като производство и разпространение на електроенергия и телекомуникации все още се управляваха от държавни компании. След като реализирахме мащабен план за приватизация, включващ повече от 50 000 нови преки акционери и няколко милиона непреки акционери (чрез пенсионни фондове), тези дружества бяха управлявани от частни предприемачи, които приложиха важни планове за разширяване. В енергийния сектор съществена част от тази задача вече беше завършена, когато правителството въведе рейтингова система, насърчаваща ефективното използване на енергийните ресурси. По това време пенсионната система все още беше в държавни ръце и липсваха потенциални частни купувачи на акции на компаниите за комунални услуги. Следователно, липсваха необходимите условия, за да могат реформаторите да направят обосновано предложение за приватизация, което да убеди опозицията, защитаваща държавната собственост. Години след това, след като пенсионната система беше приватизирана, ситуацията беше различна и стана възможно приватизацията на и на други комунални услуги. От друга страна, трябва да се използва всяка възможност да се извърши реформа в правилната посока. Дори ако обхватът на реформата е частичен само в краткосрочен план, по-късно тя може да доведе до повече ползи. Минното дело е много важен сектор на чилийската икономика. В продължение на много години медта е основният ни износ, а CODELCO, държавната компания, която управляваше най-важните държавни минни залежи, беше най-голямата чилийска компания. Конституцията от 1980 г. определяше държавна собственост на "най-голямото медодобивно предприятие", но Минният кодекс включваше възможността за "пълна концесия". Като непосредствен резултат правителството ни позволи и на частни компании да експлоатират големи залежи. Към края на 80-те години на миналия век започнаха инвестиции в основните частни мини за мед в Чили, като La Escondida. Днес по-голямата част от частните минни дейности са в ръцете на чуждестранни компании, които произвеждат много повече от CODELCO и на по-ниска цена. Също така работихме за насърчаване на чуждестранните инвестиции - трудна задача в атмосферата на ликвидна криза. Поради тази причина променихме разпоредбите на Комитета за чуждестранни инвестиции, оптимизирахме и ускорихме процедурите за инвестиционни проекти. Широкото разширяване на чилийския износ през 90-те години и след 2000 г. е пряко свързано с факта, че частните предприятия могат да оперират в голямата миннодобивна индустрия. Кризата от 1982 г. също остави половината чилийски банков сектор в несъстоятелност и всички усилия за възстановяване на здрав частен сектор опираха до преодоляване на този проблем. През януари 1983 г. министърът на финансите постанови, че правителството ще се намеси в двете основни частни банки и ще ликвидира други. Когато бях върховен банков надзорник, имах възможността да започна процеса на възстановяване на стабилен банков сектор. В това си качество, след намесата през 1983 г., аз бях включен в анализа на регулациите в банковата сфера с цел да се определят ясно механизмите, по които банките биха могли да оперират с активи като същевременно увеличават капитала и платежоспособността си. Нашата цел беше да насочим спестяванията на чилийския народ в капиталовите пазари. Многобройни реформи на законите, регулиращи корпорациите, регламентите за финансовия сектор и други допринесоха за постигането на тази цел. Реформата на чилийската система за пенсионни фондове от 1981 г. заслужава специално внимание. Под ръководството на министъра Жозе Пинера беше разработена програма за индивидуална партиди според конкретния принос на вносителя, управлявани от частни институции, избирани от работниците. Чилийските Администратори на фондовете за пенсии (администратори на пенсионни фондове или АФП) днес са копирани в повече от 20 държави и над 100 милиона работници в различни части на света използват тези сметки, за да спестяват за пенсиониране. Финансовата ликвидност на капиталовия пазар, постигната от тази реформа, беше от съществено значение не само за финансиране на растежа в производствения сектор, но и за преодоляване на недостига на инвестиции, потопил чилийската икономика след кризата. След като основните проблеми бяха преодолени, частният сектор започна да ни сътрудничи в тази задача, чрез влагане на корпоративни и лични спестявания на персонала в частната пенсионна система. Отварянето на икономиката за международната търговия и интеграцията в световен мащаб беше работата на лидерите на реформите между 1974 и 1979 г. Нашият принос беше насочен повече към защита на постигнатия до момента напредък в условията на световна икономическа криза, която силно засегна нашите външни и фискални счетоводни баланси. Както всеки министър на финансите знае, това е трудна задача, поради непосредствените нужди от финансиране. В тези случаи е от съществено значение да не се губи дългосрочната перспектива. Чили наскоро подписа споразумения за свободна търговия със Съединените щати и Европейския съюз, в резултат на което консолидира по-ранната интеграция на страната ни в световната икономика. Тези споразумения никога не биха могли да бъдат постигнати, ако Чили не отвори икономиката си към света в средата на 70-те години и не поддържаше реформите през цялата криза от началото на 80-те години на миналия век. Още по-илюстративен пример за непрекъснатост и синергия по пътя към напредъка е впечатляващото подобрение на пътната инфраструктура в Чили, инициирано от реформата в средата на 90-те години, която достигна своя апогей преди няколко години. За да се финансират пътните концесии, е от съществено значение да имате стратегически инвеститори способни на дългосрочни инвестиции, като частните пенсионни фондове /AFP/ и застрахователните компании. Реформата на социалното осигуряване от 1980 г. даде живот на тези институции, без които нямаше да имаме средства за финансиране на тези концесии за строителство на магистрали. Тази трансформация на пенсионната система демонстрира синергията между реформите. Когато частната пенсионна система стартира, инвестиционните портфейли бяха много лимитирани и консервативни, поради големите притеснения за частното управление на социалното осигуряване. С течение на времето, обаче, беше разрешено на пенсионни фондове инвестирането в акции. В същото време, след кризата от 1982 г., приватизацията на държавните предприятия беше от съществено значение за възстановяването на частните инвестиции и заетостта до нивата от преди 1982 г. Нуждаехме се от частни инвеститори, които желаят да закупят тези държавни предприятия, и от повече инвестиционни инструменти за нарастващите активи на пенсионните фондове. Постепенно и с много предпазни клаузи разрешихме на пенсионните фондове да инвестират в акции на по-консолидираните приватизирани дружества. По този начин голямото увеличение на цената на акциите на тези частни компании - пряк резултат от много по-доброто частно управление на компаниите и техните планове за разширяване - облагодетелства всички чилийски работници благодарение на високата възвращаемост на техните пенсионни фондове. В този раздел изтъкнах важността на отварянето към световната икономика, ролята на частното предприятие като двигател за растеж и създаването на капиталов пазар, който канализира спестяванията и инвестициите като ключови политики за икономическата трансформация на Чили. Тези реформи са един вид матрица, поддържана постоянно през годините. Имаше и редица други големи реформи, като подобряването на методите на финансиране и усъвършенстването на управлението в публичния сектор. Ще бъде необходима цяла книга, за да се опишат многото реформи, които бяха направени и как те работиха заедно, за да трансформират страната ни. Избрах няколко от най-важните, които описват как една реформа взаимодейства с останалите, както и политическата стратегия и времеви график на тяхното въвеждане. Всичките реформи, включително новите социални политики и укрепването на институциите, които обяснявам подробно в следващия раздел, представляват задължително допълнение към матрицата за икономическа трансформация на Чили. В дългосрочен план урокът, който остава от моето време като министър на финансите, е, че ефектите от добрите (и лошите) политики се простира далеч отвъд това, което някой повърхностен външен наблюдател може да си представя. Съществува една много важна инерция в ефектите на икономическата политика. Повече от едно правителство се е възползвало от това, което другото преди него е направило, а други са платили сметката за действията на предходното правителство. За да разберем тази проста истина за това как една национална икономика може да бъде трансформирана, лидерите на правителството трябва да имат визия за нацията и да се откажат от личните си амбиции да действат в полза на цялата страна. Следва...

Точно така, Ернан Бучи провежда най-тежката част от реформата като финансов министър от 1985-89, няма ненаказано добро, плодовете от неговата работа после събират наследниците му на този пост от Християн-демократическата партия /те са аналог на Християндемократите в Германия/. Ще започна с моя превод на статията на Ернан Бучи, той много точно обяснява каква е била икономическата ситуация след Алиенде и какво е направило неговото правителство и лично той /извинявам се за грапавини в превода, не съм професионалист/: Как Чили успешно трансформира своята икономика Hernán Büchi Buc Преди Маргарет Тачър да стане министър-председател на Великобритания или Роналд Рейгън да бъде избран за президент на Съединените щати, Чили извърши безпрецедентна приватизация и други реформи. От средата на 80-те години насам до азиатската криза през 1997 г. чилийската икономика нарастваше със среден годишен темп от 7,2%, следван от средно годишен темп от 3,5% между 1998 и 2005 г. Този ръст е много добър в сравнение с други страни. Изключителното икономическо представяне на Чили и подобреното благосъстоянието са международно признати и са резултат от системно прилагане на стабилни икономически политики. Пътят обаче не винаги беше гладък. В някои критични моменти по пътя към икономическия успех на Чили процесът заплашваше да се изплъзне от контрол. Например, брутният вътрешен продукт на Чили (БВП) спадна с 14,1% през 1982 г. в условията на силна световна рецесия. Едновременно с това чилийската валута беше надценена, което я направи още по-уязвимо от забавящата се международна икономика. Капиталът спря да тече, драстично намаля способността за финансиране на инвестиции. Последвалата девалвация на чилийската валута изостри ситуацията, като намали реалното богатство на компании и хора. Ударът продължи две години, като безработицата се увеличи до над 23% от работната сила, а реалните заплати спаднаха с повече от 10%. Макар че много други държави в региона са претърпели подобни кризи, никой от тях не пострада така остро като Чили. Успешното управление на кризата спря кървенето. Десет години по-късно цифрите от Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибите (ECLAC) показаха, че Чили преживява най-силния икономически растеж на всички страни в региона през 80-те години, с изключение на няколко карибски държави, които не бяха засегнати от външните шокове. Успешното управление на кризи беше критично, защото острата криза застраши реформите, въведени от чилийското правителство през 1974 г. Тези реформи включваха отваряне на икономиката към света, приватизация на някои държавни компании и ограничаване на тежка инфлационна криза чрез фискална дисциплина и строга парична политика. Тези пионерски реформи осигуриха бъдещо благоденствие за нашата страна. Налагайки се на път да стане една от най-отворените икономики в света, Чили беше крачка напред в сравнение с други страни в адаптирането към днешния глобализационен феномен. Преди Маргарет Тачър или Роналд Рейгън, чилийското правителство се осмели да приватизира неефективните държавни компании. фискалният баланс, който сега е изискване за присъединяване към големи икономически и политически блокове като Европейския съюз, бе постигнат повече от четвърт век по-рано от тази малка страна в южния ъгъл на света. Възможно ли е рецесията от началото на 80-те години да пропилее усилията на всички тези години? Това беше въпросът, който си задавах самият аз, когато през януари 1985 г. г-н Аугусто Пиночет, президент на републиката, ми предложи длъжността министър на финансите. Чилийската икономика, 1974-1984 г. Преди да обсъдя периода, когато бях министър на финансите, бих искал да кажа нещо за периода между 1974 и 1984 г., когато правителството на Пиночет започна радикална трансформация на икономиката на страната. Когато правителството на Салвадор Аленде падна през септември 1973 г., годишната инфлация на Чили беше 286%. Три месеца по-късно, след като новото правителство коригира най-очевидните изкривявания, причинени от контрола на цените, инфлацията се увеличи до 508%. Така например цената на основните стоки се удвояваше на всеки два месеца. Цените на повечето основни стоки бяха фиксирани от правителството през 1973 г. Въпреки че Чили беше и все още е малка икономика, нивото на протекционизъм беше високо. До края на 1973 г. номиналната средна тарифа за вноса е беше 105%, максималната 750%. Нетарифните бариери възпрепятстваха и вноса на повече от 3 000 от 5 125 регистрирани стоки. Точно както предсказва икономическата теория, големите опашки пред магазините са обичайни в Сантяго и други градове в Чили в резултат на недостига, причинен от контрола върху цените Спадът на БВП през 1973 г. отразява свиването на производствения сектор, в който основните активи постепенно попадат под държавен контрол или собственост чрез отчуждавания и други правителствени интервенции в икономиката. В резултат на това делът на правителството в общото секторно производство достигна 70% през 1973 г., с изключение на индустриалния сектор, където той е бил 40%. Фискалната ситуация беше хаотична. Дефицитът достигна 55% от разходите и 20% от БВП и беше основната причина за инфлацията, тъй като централната банка печаташе пари за финансиране на държавния дефицит. До края на правителството на Алиенде брутният размер на спестяванията е бил 6%, а инвестиционният процент е бил 7,9% - най-лошите цифри от 60-те години на миналия век. Това означава, че в много отрасли не са инсталирани нови машини, не са започнали нови фирми и са създадени все по-малко нови работни места. Няма капиталови пазари, а контролираните от правителството лихвени проценти не отразяват недостига на финансиране. Дефицитът по платежния баланс (ПФ) се е увеличил за период от три години, а социалистическото правителство е увеличило външния си дълг с 23%. Следва

Тази статия е лекция по модерна пазарна икономика, от която е извадена отровата на политизирането. Заслужава да се преведе и за по-широк кръг читатели, което ще се опитам да направя, доколкото мога. Такава отрова на политизиране е просмукала общественото съзнание в България и дава почва за популизма - без значение ляв, десен или националистичен. Не искам да персонализирам, но познавам професори по икономика, които мислят по същия начин по който разсъждава колегата по форум - според тях държавата е основата и покрива на живота. Тези хора пишат "наука", преподават и създават обществени нагласи. Не мога да си го обясня, наистина, в ежедневието си са рационални личности, някои от тях с висок коефициент на интелигентност и изведнъж, когато стигнат до определена точка в дебат, рациумът изчезва, преминават в друго измерение. Не конкретизирам, един от тях по стечение на обстоятелствата ми е много близък - до определена точка разговорът върви, зачитат се и чужди аргументи, след което влиза в защитна позиция и в лабиринт без изход, като в анекдота на Мирче Кришан за краставицата, пълен цикъл - започваш пак отначало, правиш кръг и... отново до безкрай.

Стинка, как по-ясно да се илюстрира етатизъм от пример като този какво става с българската войска в периода 1934-44. За тези 10 години тя нараства от 50 000 на 430 000. Войската става най-големият вътрешен пазар за монополите, свързани с държавата: вещеви оклад, храни, строителство на казарми и свръхвъоръжаване, маркирано с корупционни скандали. Без никаква реална заплаха от страна на съседните Гърция, Турция или Югославия в този период, под патриотичните възгласи за сигурност и защита се осъществява сбъднатия блян на монополизма със съдействието на държавата. Нещо подобно скоро имаше с призивите за наборна армия, където да отиде некачествената продукция на местните монополисти, солунската митница на бай Ганьо. Но ако търсиш научни аргументи, прочети монографията на Румен Аврамов, той е системен и сериозен анализатор на българското банково дело преди 1944 година, Ник ти е посочил линк към неговата книга. Моделът е такъв през целия период, идването на държавния капитализъм след 1944 само финализира този модел, в който сме и сега. Не става въпрос за отделни изолирани случаи, а за система.

Така е, освен това си мисля, че се развива и заради намерените нови пазари, след ПСВ България все по тясно се обвързва с германския пазар, особено след идването на Хитлер на власт и милитаризирането на Германия, България в икономически план прави категоричен избор да се ориентира към пазарите на Германия и Италия, през 30-те години се късат постепенно стопанските връзки с Франция и Великобритания, изтеглят се капиталите им, което по време на Голямата депресия и след нея води до срив в банковото дело, Буров описва тези трудни за него години и как взема решителен завой към немските капитали и пазари, той преориентира всичките си финансови потоци към немския пазар, тогава започва да купува и разработва мини за нуждите на немската военна индустрия, също така навлиза в кожарската и тютюневата индустрия, защото има осигурени големи пазари. Парите влизат там където виждат пазар, тоест печалба.

Да отричаш това означава да си затваряш очите, било от незнание, било от предубеждения, било от желание да спориш заради спора. Доказателство за такъв олигархичен капитализъм преди соца има навсякъде: в законите от онова време, облагодетелстващи "наши хора", през 30-те години се приемат закони, ограничаващи свръхразвитието на дадени индустрии и де факто ликвидиращи конкуренцията. Причината е обективна на пръв поглед, някои клонове на леката промишленост започват да произвеждат свръхпродукция, която няма реализация на външния пазар, но застрашава монополното положение на вече утвърдили се капиталисти и те натискат лостовете на държавата в своя полза - въвеждат не антимонопол, а антиконкуренция, убиват конкурентите със закон. И не само това, отвори "Големанов", "Службогонци", "Бай Ганьо" и ще го видиш в оголен вид - щом се докопа до политическата власт партийното лице започва безогледно да мачка всякаква икономическа конкуренция на противната партия и да издига нагоре по политически принцип своите партийни протежета в бизнеса. Сопаджийство, партизанлък, корупция, мачкане с политически средства на опонентите в бизнеса под благородния девиз за "благото на Отечеството". Ако според теб това не е етатизъм и олигархичен капитализъм, кое е. Самият Буров откровено разказва за тези отношения в мемоарите си, той сам получава най-апетитните късове от икономиката с политически машинации и натиск, събира компромати за конкуренти в банкерския бизнес, шантажира бизнес противници, за да получи концесии и държавни поръчки. Мащабите са огромни и водят до остаряла техническа база в промишлеността, защото когато нямаш конкуренция на пазара, произвеждаш боклуци, няма друго да те конкурира нито отвън нито отвътре - затова въвеждат и протекционизъм и затварят външната конкуренция на по-качествени стоки от Европа, за да владеят вътрешния пазар, но това спъва развитието и понижава качеството. Та нима това не беше и при социализма? Спомни си за симпатичния "милиционер" Соколовски, "внедрил се" в работилницата на занаятчията с "куче касичка", милицията преследваше конкуренцията на държавния монопол. Но не мога да ти помогна, човек сложи ли идеологическите очила, докато сам не си ги свали, все ще вижда цветни сънища през тях.

Стачките започват през 1939 във връзка с въвеждането на т.н. "тонга", модернизиран метод за по-ефективна обработка на тютюна в складовете, която съкращава нуждата от работна ръка, всъщност в романа на Димов е описано как Борис Морев, никому неизвестно парвеню от социалните низини, влиза дръзко при тютюневия магнат и му предлага цялостен план за въвеждането на този модерен метод, след което пред Морев се отваря кариера в концерна /това като отклонение/ За съкращаване на работния сезон твърде много допринася и въвеждането във всички манипулационни складове през 1939г. на една от най-опростените манипулации – тонгата. „Тонга” бива известна у нас и по-рано, но едва през 1939 г. бива въведена повсеместно като единствен начин за обработване на тютюните. Тя намалява производствените разноски и с това дава възможност на българските тютюни да бъдат по-конкурентноспособни и да се продават на по-ниски цени на външния пазар. „Тонга” скъсява работното време с около 60-70% и изисква по-малко квалифицирани работници, за разлика от сложни манипулации като „басма” и „широк пастал”; поради това става възможно да се наемат по-слабо платени работници. Докато при манипулация „широк пастал” 100 кг тютюн се обработват за три дни от четири работнички, при „тонга” същото количество тютюн се обработва за три дни от една работничка. Това дава възможност да се намали работното време за манипулация от 8-10 месеца годишно на 4-5 месеца, а дори и по-малко. Намалява се общият годишен доход на работниците с около 30-40%, въпреки че през периода 1937-1939 г. техните заплати биват увеличени с 20%. https://trs1940.wordpress.com/2014/04/13/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-1939-1940/ Съгласен съм, че и преди 1944 функционира държавно-дотиран капитализъм, обсъждали сме това, че този модел е вроден порок на българския политико-икономически модел, в крайна сметка е модел, довел до посредствени резултати в развитието на икономиката и модернизацията на промишлеността, заради срастване на власт с икономика, това е модел Кой, при който държавата работи за и обслужва определени магнати /олигарси/, свързани политически /партийно/ с властта, такъв по онова време е Атанас Буров, политик и магнат. Точно този модел, според мен, е причина в периода между двете световни войни България да забави осезателно темповете си на модернизация и да изостане дори в сравнение с Гърция през тези години, нещата продължават в същата посока и след ВСВ, но вече с ускорени темпове, заради стопроцентовия държавен монопол върху цялата икономика в България. Тогава обаче икономическа олигархия и политико-партийна власт се сливат в колективното лице на Номенклатурата.

Много е добър сериала, започнах го от 1-1 и съм на 1-7, отивам да гледам.

Ех, да бех богатско чедо, Буров да ми беше дедо, Дубъл-екстра щех да пуша, мъката с тех да душа. Или пък хавански пури, що ги пушат хора щури, Но за бедни като нас, стига ни и некой фас. https://bg.wikiquote.org/wiki/Стоян_Миленков_(певец)

Царство България е официалното наименование на българската държава от 1908 до 1947 г. Първият министър-председатели на царството е Александър Малинов / 1908–1911 г./, а последният Кимон Георгиев /1944–1946 г./. Как се развива стопанството в този период от време? През 1921 г. в Царство България има 1544 промишлени предприятия (включително насърчаваните от държавата) с общо 55 000 работници, пише еxtremecentrepoint.com. През 1928 г. е приет Закон за насърчаване на местната индустрия, който предвижда безмитен внос на непроизвеждани в България машини и съоръжения, безплатно отпускане на държавни и общински земи за строеж на фабрики, намаление с 25 до 30% от тарифите на БДЖ, освобождаване от някои данъци и такси и др. До 1929 г. (от 1923) индустриалното производство в България се увеличава с 88% , или средногодишен ръст от 11%. Една от причините за това е силният протекционизъм на държавата. През 1941 година индустриалната продукция възлиза на 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен ръст от 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост / 62%/, но се развиват и циментова промишленоста, както е металообработката, химията и електротехниката. В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%. Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война може да се види, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави. Да вземем само пшеницата. На глава на населението в кг през 1938 година тя е била 280 кг за България, 142 – за Гърция, 245 – за Румъния, 248 – за Турция и 197 за Югославия. В началото на 30-те години с приемане на различни закони земеделското производство се увеличава средно с 18% за периода 1934-1939 г., а увеличението на земеделската продукция е около 70% в сравнение с довоенното ниво. През 1939 г. доходът в земеделието нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв. Подемът на икономиката довежда до подобряване на жизненото равнище на широки слоеве от населението. http://www.paragraph22.bg/22-novini/read/ikonomikata-i-zaplatite-v-carstvo-bulgariia-prez-1939-g Само за сравнение - средна пенсия 1400 лева по цени от онези години се равнява приблизително на 700 сегашни, цена на кг. месо е бил около 20 лв., на сирене около 25 лв. Тютюнът е бил основно износно перо и много развита индустрия, това е описано в детайли в романа "Тютюн" на Димитър Димов /корекция, вторият му баща е бил тютюнев експерт/, не е изнасяна просто суровина, а висококачествен продукт, българските цигари са били много висок бранд. п.с. Реално по-голямата част от местната хранително-вкусова и текстилна продукция са се реализирали на вътрешния пазар, основно са се изнасяли кожи, тютюн и живо за Германия. Но местната лека промишленост е имала почти пълна реализация на местен пазар, външната търговия е била вяла. Външната търговия в навечерието на Втората световна война в млн.лв. по текущи цени Години Внос Износ Оборот Салдо 1935 3009 3253 6262 214 1938 4934 5578 10 512 664 1939 5197 6065 11 262 868 структурата на промишлеността е била приблизително такава:

Paul Bairoch (24 July 1930, Antwerp – 12 February 1999, Geneva) was one of the great post-war economic historians who specialised in global economic history, urban history and historical demography. He published or co-authored more than two dozen books and 120 scholarly articles. https://en.wikipedia.org/wiki/Paul_Bairoch Това е таблица на БВП на държавите в Европа от 1880 до 1938 направена от Paul Bairoch, историк на икономиката, дал съм линк към биографията му. Таблицата показва БВП на държавите в Европа в периода по възходящ ред. Въз основа на тази таблица, Paul Bairoch прави историческа карта на Европа по БВП на глава от населението за 1938, която съвсем нагледно показва къде сме били по икономическо развитие тогава в сравнение с другите европейски страни. Картата отдолу е направена по БВП на човек от населението по стойност на долара от 1960, но принципът е такъв - авторът е използвал статистиката за население и БВП от 1938, обърнал е стойностите на БВП в стойност от долари 1960 и е разделил съвкупния БВП на броя на населението за годината 1938. Това е резултатът: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_regions_by_past_GDP_(PPP) Лесно е да се направи сравнение как са се променили нещата, ако сега до тези цифри се нанесат днешните, те са общодостъпни.

Не е точно така, има нюанси във всичко това, Пиночет управлява 17 години, след него се редуват социалдемократи и християндемократи /десни/, големият ръст на икономиката е от 2000 натам и е заслуга и на леви и на десни, но излизаме от темата. Все пак при Пиночет има съществен ръст на икономиката, той подготвя следващия растеж, видно е от графиката: Пиночет управлява от 1973 до 1990. какво би станало, ако Алиенде е за алтернативния раздел.

Не ми се влиза в дребнави спорове, погледнете архивите и сатистиките, там ще откриете всичко за това каква промишленост е имала България, какво е произвеждала, какво е изнасяла преди 1944. Само ще постна архивен материал от Държавния архив за промишлеността в София и Софийско, вижда се какво е имало и какво не: http://gov.archives.bg/guides/13_P_C_2012.pdf Страницата е 99-100 По отношение на доходите, преди съм сравнявал заплати на учител, чиновник, офицер, работник, приравнено към сегашните цени и стойности заплатите са били големи; приравнени към европейските тогава са били съпоставими. Много български младежи учат в Чехия, Германия, Франция на издръжката на родителите от България, но за разлика от сега, след това се връщат в България и упражняват професиите си на инженери, лекари или юристи тук. Защо според вас са се връщали, ако е бил толкова нисък стандартът и заплащането, тогава масова емиграция от България не е имало. Съгласен съм, така е, с уточнението, че се индустриализира по идиотско-идеологическата матрица на сталинизма "Ще строим завод, другари, завод за заводи" и то "с кирки, знамена, да зашумят като гора"; е, "зашумяха", видяхме какво стана с "гигантите" на соц. безумието Кремиковци, Радомир и т.н. гигантомански изцепки, добре че не прокопаха и Канал от Черно море до Дунав през София. Обаче разбиха селото и го ликвидираха окончателно с приватизацията на парче през 90-те. Съгласен съм с извода ви, че експорта в дългосрочен план няма да вдигне доходите, най-вече поради факта, че е по-малък от импорта и това си остава константа с годините. Не изнасяме стоки с висока принадена стойност а суровини и стоки с малка принадена стойност, затова големият обем на износа не надминава вноса на стоки с висока принадена стойност. Сам по себе си износът би могъл да е двигател на растеж, когато надминава много вноса, това прави Китай, това прави и Германия. Ай-ти продукцията е малка, това е факт, но там има резерв, защото тя се прави без големи материални активи и капиталовложения, тя е в основата на много старт-ъп предприятия и в нея биха инвестирали много чужди инвеститори, ако видят бъдещи ползи за себе си. Това че не го развива България си е неин проблем, не на инвеститорите. Туризмът сам по себе си като отрасъл няма да ни измъкне от капана на ниските доходи, няма такъв случаи в световната икономика - в Турция и Гърция туризмът е сериозно перо, но не е решаващо на фона на целия БВП, не е магическата пръчица, която ще ни реши проблемите с растежа на БВП. Иначе съм съгласен, че с този тип евтин туризъм перспективите са изчерпани. +++ Това се опитвам да развивам като идея и виждане в цялата тема. Също мисля, че без реформирана политическа, правна и законова рамка, цялото наливане на пари, било от бъджетни излишъци, било от резерва, вместо да изпише вежди ще извади очи. За съжаление популистите точно натам въртят колелото, към наливане на пари в нереформирани системи.

Ресурсът не е малък и едно /младите семейства/ не изключва другото - България има сравнително малък държавен дълг и много голям резерв от 40 млрд. лева, за какво го пазят политиците, за ново КТБ ли, те друго не умеят, поне досега са показали това. Ситуацията е благоприятна като световен тренд в икономиката нагоре за коренни реформи, пенсионерите не са пречка за младите семейства, ресурсът е достатъчен, моментът добър. + Съгласен, но ми се налага да прекъсна, ще продължим диалога

Според мен реагираш емоционално, разбирам те, защото и аз преди време мислех като теб. Но ето какви са аргументите ми: когато в едно общество се поляризират групи от бедни и ощетени и богати и ощетяващи, цялото това общество отива в канализацията. Случаят в България, според мен е такъв. Сделката е огледално обърната на това, което на запад наричат "уин-уин" /печелят всички/, при нашата сделка /да я наречем Обществен договор/ губят всички, макар, че тарикатите си въобразяват, че са прецакали останалите. Да откраднеш от някого, в случая това са сегашните пенсионери, нещо и после да кажеш, "да, откраднато е, но има по-нуждаещи се и затова няма да им го върнем" е нерационално, то работи само за лошите. Така се насъскват различни групи в обществото една срещу друга - млади срещу стари, цигани срещу българи, бедни срещу богати, леви срещу десни и т.н. Според мен това е грешка, дори от чисто икономическа гледна точка. Ти гледаш на пенсионерите като на излишни гърла, които подяждат работещите: погледни на тях като на купувачи, които ще купят нещо произвеждано от предприемачи, това е пазар от 2 млн. души, купувайки повече, тази група отваря търсене, търсенето ще задвижи предлагане, предлагането изисква производство, производството отваря работни места, конкуренцията за работни места повишава заплатите и ето ти имаме възходящ тренд нагоре в икономиката. Същото важи и за циганите, не гледай на тях като на проблем, а като решение на проблем, те де факто са такива в тази демографска ситуация, там има резерв за квалифицирана работна ръка, тук е, само трябва да се разработи. Необходим ни е нов обществен договор, поне според мен.

Мисля че най-големият дефект на българската политическа система е зависимостта между политика и икономика. И това не е от вчера, нито от времената на соца. Не е работа на политиците в една държава да се месят в пазара. Нито десните политици в Турция го правят, нито левите в Уругвай, нито тези в САЩ - управлението на държавата и пазара са две различни сфери, които действат по свои закони и правила. Когато едното се смеси с другото настъпват аномалии. това не могат да проумеят много хора в България. Работата на политиците, според мен, е да осигурят добра законова и управленска рамка, а по отношение на пазара да управляват събираните с данъци пари. Дотам е тяхната връзка с пазара. Никой политик в Турция не диктува на Коч холдинг например в какви сфери да инвестира и как да развива бизнеса си - пазарът е този, който определя това. Същото важи навсякъде - не е президентът на САЩ е този, който ще посочи на Илон Мъск къде да инвестира активите си и с какво да се занимават корпорациите му. Който си мисли това дълбоко се заблуждава и бърка причина със следствие. Затова всякакви дебати къде да инвестираме и какво да развиваме са безпочвени, това ще решат условията на пазара. Можем да дебатираме как да се осъществи върховенството на закона, как да се разпределят парите от данъците и какви да са тези данъци, а също какви закони да се направят и прилагат, за да могат предприемачите на пазара да работят пълноценно. Самите предприемачи, когато имат всичко това, осигурено от държавата, ще намерят пътищата за развитие на пазара и на бизнеса си - те ще инвестират там, където пазарът им отваря ниши, парите са като голямата вода, те винаги намират посоката си. Държавата просто не бива да се меси и да пречи, още по-малко да се изживява като пазарно лице. Нито мъдрите глави на макроикономистите могат да предвидят къде ще расте пазара, те не са олимпийски богове или оракули, тяхното място е в университетите и академичните общности, но на пазара са активни и актуални съвсем различни икономисти, които са прагматици.

В България пенсионерите са малко над 2 млн., а пенсиите над 2.5 млн., което е около 30 процента от населението. В Турция хората на пенсионна възраст /за мъже 60 години, за жени 58/ не са толкова малко: http://www.indexmundi.com/turkey/age_structure.html Те реално са над 12 процента от населението, или над 10 млн., в Турция - при добри пенсии, тези хора са огромен пазар за турските производители и стават двигател на икономиката. Според мен не бива да гледаме на пенсионерите като на социално бреме /което сега се случва у нас, допълнително условие за конфликт между поколенията/, а като на потенциален пазар - какво по-хубаво от това пенсионерите да получават добри доходи и да пазаруват на вътрешния пазар, те са страхотно добри клиенти, особено за фармацевтиката и хранитело-вкусовата промишленост, стига да имат пари в джобовете си, които между впрочем не са "парите на другите хора", а техните собствени спестени пари - защо да получа 60 процента от вложеното от мен, а не по-висок процент? На какво основание. тези пари по време на социализма бяха влагани в почивни станции и фабрики, които при приватизацията бяха откраднати, цяло едно поколение беше ограбено, тези пари могат да се върнат на законните им притежатели, на пенсионерите.

Голяма част влизат в онзи сегмент, наричан "застрашени от бедност", по спомени той беше над 43 процента, но може би се е увеличил. Повече от 40% от българите са били застрашени от бедност или социално изключване през 2016 г., с което България продължава да държи първото място в Европейския съюз по този показател, сочат данни на Евростат, публикувани днес. Въпреки това се наблюдава лек спад спрямо предходната година, когато този дял е бил от 41,3%. Една от най-застрашените групи в страната са възрастните над 65 години – 45,9% от тях, като предишната година обаче те са били 51,8%. Другата най-засегната група от гледна точка на възрастта са младежите под 18 години с близък резултат – 45,6%. Жените като цяло са изложени на по-сериозен риск от социално изключване и бедност в сравнение с мъжете – 42,1% спрямо 38,5%. Най-застрашената от бедност и социално изключване група обаче продължава да бъдат безработните – 77,5%. https://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/bylgarite-prodyljavat-da-sa-nai-zastrasheni-ot-bednost-v-evropeiskiia-syiuz-248508/ Останалите около 30+ процента нагоре се водят "средна класа", но реално, според мен, те не са такива по покупателна способност, защото статистиката у нас не отчита, пак според мен, реалните потребителски цени; в така наречената "потребителска кошница" липсват някои много високи разходи за храни и облекла, което според мен изкривява картината с цените, наемите също. Ето го индексът на потребителските цени според НСИ, излиза по тези данни, че между 2014 и 2017 няма повишение, но аз го усещам по джоба си, щом вляза в супермаркета, а и по сметките за парно и ток, цигарите и т.н. траснпортът в София!, според НСИ обаче всичко е ОК, упойката действа, можем да вадим зъба на пациента. Българските домакинства са много задлъжнели, в сравнение с турските например, процентът е много по-висок. Има и друго - статистиката отчита бодри цифри за увеличаване на спестяванията, но когато един човек примерно тегли ипотечен или потребителски кредит от 20 000, той не си ги държи в къщи, а в банката, банката го води "депозит", но същия този "депозит" е и дълг, с лихвите по-голям от сумата на депозита. А това е според Евростат в проценти дълг на домакинства спрямо БВП Тук влизат и ипотеките, статистиката води намаляване на лошите ипотеки, но същевременно води и намаляване на процента на хора със собствено жилище - ами банката ти продава апартамента, взема си парите, и нямаш вече ипотека, като скачени съдове са. Ето за това иде реч:

Не толкова в структурата, колкото в ефективността и намирането на пазар, е проблемът на българската икономика /като се абстрахираме от политически фактори/. В тази връзка, Китай, който е най-големият износител с най-голямо положително салдо в света, изнася повече от 50 процента нискотехнологична продукция, тоест формира положителното си салдо предимно от този износ. С тенденция да разширява вътрешния си пазар.

+ Точно. Структурата на индустрията не винаги означава висока принадена стойност в продукта, както се вижда с агропродуктите на Холандия, агропродукцията не е хай нито медиум-хай сектор, но на холандците носи десетократна принадена стойност при износ. Да продаваш пшеница във вид на суровина или във вид на луксозни бисквити е нещо съвършено различно, но е въпрос на бранд и умение за намиране на пазар. Най-важният фактор обаче е политическата система, според мен. Ще цитирам Ретро: 1. Държавен апарат - свръхраздут и политизиран, подлежащ на съкращаване поне 30-40 процента 2. Купен етнически вот - огромен проблем, дискутирали сме го в темата за ромите, обричаш на социален паразитизъм голяма част от населението, за да обслужва това население политически интереси на олигархията; може да се обърне тази зависимост, но е в ръцете на държавата решението. Визията на мафията е да крепи статуквото и да увеличава социалната зависимост на тези хора. 3. Пенсионери - почти същата ситуация като с етническите малцинства, всъщност тези две групи формират сегментите "бедни" и "застрашени от бедност", които са близо 70 процента. Без фундаментална пенсионна реформа с лични партиди, плюс връщане на ограбеното при приватизацията в пенсионния фонд, масата на пенсионерите ще продължава да бъде социално бреме и воденичен камък за икономиката. И логичен изход - младите бягат и така още повече задълбочават проблемите и заякчават модела.

Доколкото си спомням от това, което четох, когато дискутирахме икономиката им в друга тема, нямат развити Hi или "Medium Hi-tech производства, големите им предприятия са в хранително вкусовата и преработвателна промишлености, развит сектор на услугите - тези два сектора дават най-голяма част от БВП и растеж. Директни чужди инвестиции, сравнително колкото у нас, дори по-малко: Баланс между вътрешна и външна търговия, отрицателен /нашият също е такъв, но техния обем е много по-малък/ При това стабилен и висок растеж средно около 5 процента между 2004-2017 няма на какво да се дължи, според мен, освен на разширено вътрешно потребление, в това число и държавно, и на добра социална политика при разпределение на доходите, баланс между интереси на производители и потребители.

Лист на световните производители на коли: Обърнете внимание на Иран, 18-ти в света и на модела - за вътрешния пазар и за износ: Турция също е един от големите производители, 14-ти в света, задоволяват вътрешния си пазар със собствено произвоство, но предимно лицензирани марки И, разбира се, номер 1, Китай - всяка трета кола в света през 2016 се произвежда там, повече от два пъти по-голяма продукция на автомобили от САЩ

Какво точно означава това? Добре, тъй като нямам конкретна информация за Уругвай, ще се опирам на това, което прочетох за турската икономика. Там съществуват сравнително малко големи холдинги, произвеждащи по-голямата част от БВП на Турция, преобладаващо фамилни, които по същество са клъстери от множество фирми в различни сфери, обикновеновено със собствена банка. Най-големият Коч Холдинг е такъв клъстер от различно профилирани фирми със собствена банка и изследователски център, Университетът Коч в Истанбул. При това този университет, освен че се занимава с приложно изследване на пазара, предлага кариерни перспективи на студентите в него, още докато следват, както и да работят в някои от клоновете на Коч холдинг.