Б. Киров

Извинявам се на дискутиращата националните особености компания, четох с интерес, но ще се върна пак на предишната си идея - системата на управление на една национална държава, при която властта се намесва директно /или индиректно чрез олигарси/ в икономиката е огромен национален проблем. Това го открих в книгата на Михаил Хазин "Стълба към небето", която Фружин ми препоръча с линк. Там Хазин, човек врял и кипял, с пределна откровеност описва тази система в Русия. Това е прословутата "вертикала на властта" с олигархичния бизнес. В Европа, освен в България, този модел никъде не действа така силно наподобяващ руския. Има го очевидно в някои източноевропейски държави, четейки Скуби, в Унгария, но в България е изведен като система. А това, според мен, без да се правя на интересен, е основната причина за посредственото и слабо икономическо развитие на България, въпреки приемането й в ЕС. Хазин го обяснява по най-ясния начин - когато властта не може да генерира достатъчно ресурс за себе си, тя бива принудена да мине на "ръчно управление" на икономиката. Всъщност предишната система прези 89-та беше такова "ръчно управление", но - пак според Хазин, - това управление носи огромни рискове и обикновено завършва с катастрофа, защото бизнес и политика са две съвършено различни сфери. В икономиката не са в сила феодалните закони на йерархията васал-суверен, валидни за политическата власт, там има съвсем други правила и действа принципа на меритокрацията, по-скоро правилата са на естествения отбор. Заниманията на властимащи с икономика са контрапродуктивни, както и влизането на предприемачи в политиката могат да доведат до конфузни положения /Тръмп като слон в стъкларски магазин в партийните игри/; на Запад, и в Европа, икономическата класа от предприемачи се е формирала векове и е с традиции, обикновено хора от тези среди, без особено желание и полза за себе си, понякога влизат временно в политиката /властта/, за да защитят интересите на своята класа, след което отново се връщат към бизнеса си /англичаните наричат това "въртяща се врата"/; България няма такава традиция, по-точно тя е прекъсната - затова и в политиката и в бизнеса влизат едни и същи типажи, които нямат опит и капацитет нито за едното, нито за другото, нито могат да разграничават едното от другото. По мое мнение много калпава система, подлежаща на основна ревизия.

Аха, така е. И аз се шегувам, разбира се. Вметката ти за ритуалите е напълно резонна. Лично много се дразня от такива ритуали като "тържествена заря проверка" /която си е една и съща от татово време до днес/, полагане на венци от политици и вой на сирени със ставане на крака и изпънати мирно хора, но... те си продължават. Няма да ги стигнем швейцарците така.

+ за целия постинг, но отделям това, за да го свържа с темата най-пряко. Човекът е имал донякъде шанс, че не е попаднал под валяка на, чудя се как да я дефинирам, организираната олигархична конкуренция. В бранша където аз работех, книгоиздаването, през първите години на прехода, доста до късно, олигархичния капитализъм не се месеше активно, главно поради бавната възвращаемост на средствата - нямаше сериозни опити за рекет нито за монопол, даже за пране, защото става бавно. В един момент обаче "нишите" при олигарсите се позапълниха и те проявиха интерес и към книгоиздаването - това стана видимо по времето на царя, поне тогава го видях. Разработиха врътки да вкарват финансови потоци и да ги движат сравнително бързо, както и други техники, но важното е, че им светна идеята да уедрят и монополизират. Не съм гледал механиката отвътре /кой ще те пусне/, но наблюдавах отвън - не са рекетирали или правели нещо насилствено, просто си набелязаха способните по техни критерии колеги в бранша и ги изкупиха на ангро, така че сега имат контролния пакет от пазара. Сред тези колеги има много способни и кадърни хора, невероятни професионалисти с усет и поглед върху професията, дума на отрицание в професионален план не мога да кажа, но отдавна не са независими и свободни предприемачи, които могат да решават самостоятелно - интегрирани са в по-големи структури. това е което мога да споделя с езоповски език без конкретика, не бих желал, но процесите протекоха приблизително в такова русло. Онези останали отвън, според мен, просто нямат шанс на пазара, защото не могат да продават на него, веригата на търговците е в същите ръце, в които са и групата издатели, ипон за монопола. При това всичко се случва в рамките на законноста, без насилие. Мисълта ми е за порочната връзка между бизнес и политика - вертикалата на властта преминава през сферата на пазара, а това води до системни проблеми в него - като почнеш с качество на мениджмънт и свършиш с качество на продукция, все едно е да смесваш вино със зехтин, не са съвместими.

+ Много емоционално, Ник, но като цяло споделям мнението ти. Заинтригува ме тази шведска фирма, намерих това Долу вляво е Alfred Brakl (1905 - 1984), основателят на фирмата, той е емигрант от Австрия в Швеция през 30-те не установих кога точно, но фирмата му е основана 1939, следователно след аншлуса на Австрия от нацистите през 1938, та е вероятно да се е спасил с бягство точно от тях. Както и да е, интересното в тази семейно-фирмена снимка, правена преди 1984, защото тогава почива основателя, е точно семейната атмосфера - до него е жена му, възрастната усмихната дама, а до тях двамата им синове; горе са служители на фирмата, преди тя да бъде изкупена от шведската фирма KROHNE и да се слее с нея. Всички тези хора на фотографията ми изглеждат непресторено щастливи и радостни, това не са усмивки нагласени за фотосесия, явно между тях има добри взаимоотношения, разбирателство и са доволни от работата и живота си, както и един от друг. Снимката е правена преди фирмата да се слее с KROHNE /2006, която вече работи корпоративно, съдейки по обхвата на продажбите/, ще рече основния сертифициран продукт е бил направен от австрийския емигрант и неговия екип. Прав си, нещата се правят от индивидуални усилия, на позитивни хора с вяра в собствените сили и способности, и се правят като световни марки точно на тази база, после идват корпорациите и ги налагат с разгърната си организация по цял свят. Има нещо друго обаче при този човек Alfred Brakl /според мен е от еврейски произход и е избягал от нацистите/ - все пак той бяга в неутрална и развита Швеция, която му дава възможност да се развие и прояви като свободен предприемач. Нямаше да има възможност да направи това в окупирана Австрия, но според мен, както описваш ситуацията в пловдивската фирма, този човек, колкото и да е способен, нямаше да просперира и там. Допусни хипотетично такава възможност - някакъв подобен като способности човек, българин, се появява като свободен предприемач в Пловдив, прави си фирма, изобретява продукт с качество по-добро от тези, продавани от описаната от теб корпорация, и се опитва да го наложи на българския пазар. Би ли успял, според теб, колкото и да е позитивен и иновативен, или "невидимата ръка" на конкуренцията би му посочила пътя към изхода? Хипотетично. п.с. Без да искам съм познал за родословното дърво, ето го, на основателя на фирмата: https://www.geni.com/people/Alfred-Brakl/6000000014152540120

Знам че е цял фронт, не се хващай за думата Сталин винаги се е презастраховал, затова успява да се задържи толкова дълго на толкова високо. В мемоарите на Буров има изложена версия как са протичали преговорите с англо-американците, и как според Буров те са били провалени от българските преговарящи съзнателно, чрез забавяне и шиканиране от тяхна страна. Това обаче е мнение на Буров, а фактът, че той не емигрира, ми говори, че е хранел надежди България да не попадне в съветската сфера - богат човек като него не е имал никакъв проблем да отиде при парите си където и да било на друго място, но той остава, въпреки че се мотивира с патриотизъм за това, според мен послъгва.

Възможно е и да греша за американския посланик, мисля че съм го чел в книга на Жоро Цветков за войната, а и в разговор с него го е казвал, но може и да греша. Между другото, ако българската армия, която тогава наброява над 500 000 щика, дисциплинирана и сравнително добре въоръжена /това се вижда после в операциите й срещу германците/ се беше изправила на Дунава да воюва срещу армията на Толбухин, нещата можеха да се развият много по-драматично за всички участници. Не мисля обаче, че Борис би издал такава заповед, ако е бил жив. По-скоро е щял да лавира усилено и да търси англо-американска военна протекция. Нещо което дипломацията след него не успява да постигне. Моето мнение е, че и да е бил жив, едва ли би постигнал гаранции от англичани и американци, вероятно е щял да бъде изправен пред Народен съд и да сподели участта на Филов и компания.

Да, както и тази в Гърция, но гръцкия монарх оказва съпротива на Вермахта, доколкото съм чел, горе-долу по това време американския посланик в София предлага нещо подобно на Борис - да изкара поне една рота про форма срещу Вермахта, след което да емигрира, но да съхрани монархията - отказът е твърд, това предопределя написаното върху салфетката.

Според мен не, защото е изпуснал времето за това, договорките между Тримата Големи вече са били направени в Техеран, Царят е бил обречен. Но въпросът ти от гледна точка на темата е резонен.

Съгласен съм, че навсякъде има производители, които разчитат само на националния пазар, нещо повече, има и такива, които разчитат само на локалния – един малък производител на кашкавал, например, може да разчита на селския си пазар. Въпросът в този казус е националната държава не да му помага, а да не му пречи – да не го стресира и отказва с чиновнически рекет или шуробаджанашки тормоз в полза на близък до властта производител, а точно това става на практика в България и тук ЕС няма никакъв принос, нито глобализацията. Ние работим за други, но не е тяхна вината за това, а си е чисто на българското управление – то не съумява да организира вътрешния пазар на здрава пазарна основа, политиците се месят в пазара, правят „обръчи от фирми” на властови принцип, „разпределят порциите” не само в държавата, а дори на ниво селско кметство и това пак не идва като проблем от ЕС, а от българската власт, от грешната по принцип основа, от която се упражнява властта – тя се меси в пазара и иска да го управлява с политически лостове. Големият капитал /корпорациите/ си търси световни пазари, това е неизбежно, работата на националната власт е да осигури рамка за прозрачен и честен по правилата на пазара бизнес в рамките на националната държава. Ще ви дам пример – във Франция занаятчиите, дребните занаятчии, имат по-голям пазарен дял от автомобилната индустрия, същото е и в Италия. Един дребен производител на колбаси или вино може да продава стоката си, без да се страхува от рекет на чиновници или мутри. Не е необходимо властта да му „помага” с каквото и да е – единственото, което трябва да прави е да не му пречи и да го защитава от нелоялна конкуренция във вид на рекет, който е кадърен и работлив ще си намери пазар, тоест купувачи. Според мен въобще не е работа на държавата да „създава” уникални марки, това правят предприемачите, тоест частния бизнес, държавата само може да изработи и прилага закони, стимулиращи определени отрасли с данъчни облекчения и т.н., толкова, държавата няма работа в частното предприемачество, то не е нейната сфера. Нейната сфера са законите и тяхното спазване, както точно отбелязвате.

Според мен се дължи на насажданата около два века "хиспанофобия" в САЩ по чисто обективни причини - през целия 19-ти век САЩ се разширяват за сметка на говорещи испански държави, населени с "латиноси" - най-вече Мексико, те изтласкват тези държави от тяхна територия и я присъединяват. Първите колонизатори на Калифорния, Ню Мексико и други щати са били испанците, които са колонизирали земите и са насадили с насилие системно католицизма, както и испанския език, при това те са били дълго време владетели там, до революциите за национална независимост, оставили са трайни културни следи. Тази "испанофобия" в САЩ, оправдаваща новото колонизиране, до ВСВ не създава големи проблеми, защото властите я мотивират с противопоставянето на англосаксонския демократичен модел на католическия и склонен към авторитаризъм испански. След ВСВ обаче започва голямата вълна на легална и нелегална миграция от съседните испаноговорящи на САЩ страни. За разлика от афроамериканците, всички тези имигранти, легални или не, са испаноговорящи, повечето католици и обединени от принадлежност към Латинска Америка, те формират веднага свои общности, но не гета, имат силната подкрепа на католическите мисии и църкви в САЩ, живеят компактно, някои от тях въобще не се научават да говорят английски. Същевременно белите посрещат пришълците със старите стереотипи на "испанофобия" и ги приемат като непълноценна раса. Политицете естествено се възползват от новия електорат, той по презумция е на Демократическата партия, и реално правят всичко възможно да го държат компактен /познато нали/ по различни начини, подхранвайки му чувствата, че е "репресиран". Така или иначе, тези хора живеят в компактна испаноговоряща общност /повечето са англо-испано говорящи, но почти всички са испано говорящи/. Сред тях има голяма престъпност и безработица, тяхната средна класа е процентно по-малка и от на белите, и от на афроамериканците. До белите якички и големите корпорации пътя им е много по-труден и засега те присъстват твърде малко там. The youth of this population means that they are a demographic critical to all aspects of our economy and civil society. As the white population ages and baby boomers exit high-skilled jobs en masse, Latino youth are poised to sustain our economic, social and civic institutions. They will be going to college and filling the jobs the baby boomers depart. They will pay taxes, contribute to Social Security, start businesses, begin families, buy homes and vote. Negative stereotypes may also lead to barriers when those in positions of authority exclude Latinos from networks and opportunities that provide entrée into positions of power, including managerial and executive positions and seats on corporate boards. In 2013, only two percent of all CEOs at Fortune 500 companies were Latino. In addition, Latinos held only three percent of board seats in the Fortune 500. Seventy percent of Fortune 500 companies did not even have one Latino person on their board. https://theconversation.com/the-effect-racist-rhetoric-has-on-young-latinos-and-why-all-americans-should-care-57408 Като средна възраст това население е много младо: Contrary to what you hear on the campaign trail, Mexican immigration to the U.S. has fallen below zero. A recent Pew Report finds that between 2009 and 2014, more Mexicans left the U.S. than entered. Latino population growth in the U.S. is now being driven by births, not immigration. In fact, the majority of Latinos in America are not immigrants. Nearly two-thirds of Latinos in the U.S. were born in America. Latinos are also younger than any other racial or ethnic group. The median age of Latinos is 29, compared to 34 for blacks, 36 for Asians and 43 for whites. And the share of young U.S.-born Latinos is growing. Today, some 800,000 U.S.-born Latinos enter into adulthood each year, and the median age of U.S.-born Latinos is only 19. Раждаемостта при тях е като при нашите роми и по-голяма, към 2060 те ще бъдат около една трета от населението на САЩ, докато при белите раждаемостта намалява. Накратко на въпроса ти, според мен се дължи на три неща: езиковата им и културна хомогенност, относително слабата им интеграция и не на последно място векове насажданата испонофобия, сега експлоатирана от двата политически мастодонта, видя се на изборите, те обърнаха вота.

Това сриване на цената може да дойде от държавна намеса, Китай забранява търгуването с криптовалути, а в китай се произвеждат над 30 процента от световните критовалути. Сривали курса на юана, което е резонно. В резултат на това цената се е смъкнала с около 25 процента за десетина дни: http://fortune.com/2017/09/11/bitcoin-price-value-usd-china/

Либерализмът е в основата на западната демокрация, независимо дали е „ляв” /Демократическа партия в САЩ и социалдемократически в Европа/ или „десен” /Християндемократи в Европа и Рупубликанска партия в САЩ/. Но има една много съществена и голяма разлика между САЩ и ЕС и тя не е толкова на политическо и идеологическо ниво, а на икономическо. Става въпрос за т.н. „крони капитализъм” – един нов термин, придобил популярност по време на последната изборна президентска кампания в САЩ. В САЩ големите корпорации с пасивното съдействие на държавата изнасят производствата си извън страната и тотално заобикалят по този начин данъчното облагане, ерго държавата трупа дълг, защото когато китайския клон на Епъл например произвежда в Китай и търгува в Европа, Епъл заобикаля почти напълно американското данъчно облагане. Търговският дефицит на САЩ през последното десетилетие е чудовищен – годишно той надхвърля 500 млрд. долара. Не че американските компании не произвеждат и не правят печалби – те само заобикалят тяхното корпоративно облагане в САЩ и акумулират по този начин дефицит и държавен дълг. Лично аз така си обяснявам огромното затъване във външния държавен дълг на САЩ и дефицита в бюджета им. Само от Китай този дефицит е годишно около 400 млрд долара, но е голям и в търговията с Мексико – сумарно дефицитът от търговския баланс на САЩ за последните 10 години надхвърля 5 трлн. долара, което е всъщност сумата на техния външен държавен дълг. В Европа това е ограничено от много по-силната и социална държава и оставането на европейското производство на европейска почва. Най-ясно тенденцията личи в Германия, която за последните години стабилно генерира положителен търговски баланс – нейното търговско салдо е определено на плюс ежегодно с по над 200 млрд. или за десетина години това означава плюс 2 трлн. евро, сума съизмерима с тази на БВП на Германия. Това означава висококвалифицирани и добре платени работни места в страната, също и не толкова високо квалифицирани но сравнително добре платени, разпределянето на приходите от данъци за социални подобрения, които от своя страна привличат нова работна ръка. Накратко, либералният капитализъм се разбира и практикува различно от двете страни на Атлантика – в Европа държавите съумяват да задържат националния си капитал на европейска почва и той да работи за социални нужди чрез данъци, в САЩ това не е така, американският капитал „изтича” зад граница. Ето защо го наричат „крони капитализъм” – система, при която най-богатите използвайки лостовете на държавата прехвърлят данъчното бреме върху другите класи от обществото, избягвайки данъчното облагане. Както пише един американски публицист, „в САЩ 5 гениални момчета изобретяват нов продукт или технология, след което 50 000 работници в Китай или Виетнам го произвеждат”. Но при това данъците от това производство по неведоми пътища почти се изпаряват и не стигат до американската държава, а се вливат в корпоративните каси. Разбиране и прилагане на либералната идеология по различен начин и с различни резултати. Идеята за национално величие не играе никаква роля тук, защото колкото и могъща да е такава идея, щом държавния бюджет е твърдо на дефицит всяка година и данъците от свободната пазарна икономика /или каквато и да е икономика/ не влизат в държавата, никаква воля за величие не може да осигури такова. За Русия и Турция проблемите са от съвсем различно естество, като при това са специфични за всяка от двете държави. В САЩ има и друго – там поне засега наистина имаме хомогенна нация, но и етнически разлом в нея, защото латиносите и афроамериканците в перспектива от няколко десетилетия или най-много век ще бъдат мнозинство, а американската национална традиция поощрява компактните етнокултури, това ще им изиграе лоша шега в перспектива, според мен. В Европа такова нещо не може да се случи, пак според мен, защото имаме ясно разграничени национални зони в лицето на националните държави. Колкото и турци и африканци да се интегрират в Германия например /а германските власти много точно калкулират техния допустим за националната им държава брой, според мен/, те ще бъдат претопени като национално самосъзнание в германци, няма да могат да формират ясно обособена етно-култура, защото това е национална политика и стратегия, въпреки че либерално им се оставят относително широки граници на свобода да изповядват религия и обичаи.

"демокрация, права на човек, пазарна икономика" по същество е базата на либерализма, тази дума е натоварена с негативизъм от пропагандата с "либерастия", но на практика това са либералните ценности, които се изповядват от християн-демократи до социалдемократи в Европа. Това е идеология, но неагресивна и нерепресивна идеология. Както се вижда от развитието на ядрото на ЕС, Германия, тази идеология е превърнала най-милитаристичната и тоталитарна държава в най-отворената и динамична европейска икономика, икономически и политически локомотив на другите страни. Така че "идеология" има, но тя е една много толерантна към другостта идеология, максимално съобразена с индивидуалните права идеология. Език и гражданство не са непреодолими препятствия - и сега почти всички от младото поколение говорят английски, Шенген е почти пълна крачка към общо гражданство, еврото е световна валута с потенциал и тежест. Липсва споделена отбрана и сигурност, общо банково управление и наднационална изпълнителна власт. По отношение на общото историческо минало, то не отрича това на отделните нации, въпросът е да бъде извадено жилото на нетърпимостта и агресията в прочита на националните истории. Европа най-добре разбира и помни какво е война и омраза, защото последните две световни войни нямат аналог на другите континенти.

Щях и този текст да добавя, но се замислих и се отказах, защото точно учителката ми по литература, Мара Георгиева, беше пълен антипод на това описание - тя беше факторът, който ме накара да запиша литература в университета, макар че никога пряко не ми го е казвала. Успяваше да ни накара да мислим и чувстваме сами текстовете, обичаше си работата, разбираше я и преподаваше на по високо ниво от повечето ми преподаватели в СУ. п.с. Но тя бе изключение, почти по всички други предмети нещата, докато бях ученик изглеждаха почти така, както в цитирания текст. Не знам как е сега, защото нямам преки впечатления от гимназиалното образование, при най-малките, където имам, по мое мнение учебния процес е с по-ниско качество от това, което беше, когато аз съм бил на тази възраст.

Е щях да го пиша сам, но ти го направи - ами стана това, което наричаме Виденова зима, рухна производството, защото секнаха пазарите. Колапс - виж падането на доходите и икономическия ръст между 1989-2000. Нямаш пазар - умираш. Ще трябва да се бачка здраво и да не се краде толкова. Да се спазват законите и да се ореже корупцията. Да се управлява, а не да се властва. Да живеем като другите в Европа, следвайки пътя на Румъния. На първо време, според мен разбира се

"Психология на българина" от Константин Гълъбов, писано някъде през 30-те години на 20-ти век. Не че се правя на начетен, гугъл открива всичко, честно казано не бях чел нищо от него /срам без вина/, но сега ще наваксам. Иначе по текста - поне 80 процента от нещата в психологията и манталитета са останали консервирани, както е било по негово време. За мен лично повратна гледна точка е отношението му към Алеко /огледално тълкуване на образа на Бай Ганьо като автопортрет/ и на Пенчо Славейков - не бях се замислял досега от тази огледална гледна точка, много правдоподобност има в нея, ще се опитам да я доразвия за себе си.

Имаме безмитен внос и износ, свободно движение на хора с възможност да работят в ЕС, оттам влизат ежегодно стотици милиони евра, заработени от български граждани, заради тези търговски облекчения, кому пречи това и защо, пазар за продукцията на българските производители при облекчени митнически и данъчни тарифи, щом половината от продукцията се изнася за ЕС, това означава и половината работни места свързани с тази продукция. Следователно, заплатите. Затворете този канал за приходи, или го натоварете с мита, какво бихте получили като компенсация, къде има други пазари, на които можем да се възползваме от такива условия. Отделно България консумира ежегодно между 10-15 процента от бюджета си безвъзмездни помощи от ЕС по кохезионни фондове, другите по-развити икономики са ни донори.

Може ли по-конкретно, кои са тези в България, на които им пречат пазарите в Европейския съюз? И защо да им пречат, след като изнасяме и внясаме за там и от там на стойност почти половината произведен БВП. Губи ми се връзката.

Ще цитирам Антон Страшимиров, брат на историка Д.Т.Страшимиров и автор на "Хоро", за шопите и шоплука. Цитирам, защото не подлежи на резюме и коментар, без да се прочете. Антон Страшимиров, макар и много краен и остър в изразите, според мен е един от най-проникновените познавачи на българската народопсихология наред с Иван Хаджийски. Дарбата му на писател понякога го отвежда далече от научния тон и системното изложение, което има при Хаджийски, но и при двамата обобщенията не са изсмуквани от пръстите, а са плод на емпирични наблюдения и опит. Страшимиров почти обособява като отделни етноси по нрав и обичаи пет групи в България: шопи, мизийци, тракийци, македонци и рупци. Цитираното тук е от неговото изследване "Книга за българите", целият текст е на линка, заслужава си да се прочете https://kristo1975.wordpress.com/2017/04/12/антон-страшимиров-книга-за-българите/ https://www.helikon.bg/books/177/-Книга-за-българите_205957.html Шопи От всички български групи най-обособени са шопите. Етнографичната група от народа ни, която сама нарича себе си шопи, обръща вече вниманието и на чужденците, които проучват нашата страна. Снажни и дебеловрати, но бавни и тежки, те се оказаха през войните такива, че днес комай със завист загледват към тях дори студено самонадеяните мизийци. Шопите населяват земите ни между реките Искър и Морава; тук е българското море от „белодрешковци”. Те се преливат в македонци още при Кюстендил, но обхващат също Крива паланка и Враня. Компактна маса шопи има обаче и пo на юг – в прилепското Морихово. Те сами не долюбват името си, но бърсаците и там ги шлепят по дебелите вратове и им викат шопи. Инак тази група по диалект, носия и нрави не се отличава от софийската. Революционен организатор на мориховските шопи е „сливенецът” войвода Дядо Марко Лерински, който е баща на четническата организация в Македония1. Секретарят на Дядо Марко Христо Силянов разказва следната случка, възможна само между шопи: Войводата разхвърлил в Мориховско данъци за доставяне на оръжие. Явил се пред него шоп и натъртил: „Не че платим данъко, оти не можем”… Първенците в Мориховско познавали шопа като богат, та се разсмели. И войводата обърнал дебелия край: заповядал да му наложат „данък по голо”. Но и шопът разкрил опакото в душата си: „Нeчем”! – отсякъл той. И се сблъскали студената кръв на мизиеца с железния инат на шопа: било е състезание цяла нощ… След всеки час извеждали пред войводата шопа с нови синини по месата и след всеки час той по-твърдо обявявал: „Нe че платим данъко – нeчем!” На утрото шопът вече не можел да върви, но изведен пред войводата, той пак се пропял: „неечем”. Дядо Марко се изплюл и сам го изритал навън с дебела псувня – казват, единствената такава, чута от устата на тоя легендарен старопланинец. Шопът живее неспретно, кажете нечисто: около къщата му обикновено няма градина – свинете са всичко разровили. Облеклото му е бяло, с тесни беневреци, а кожухът му, нерядко с вълната навън, е лъснал от кир. Шопът попийнува – това най-добре знаят велешани: те от незапомнено време харчат своите люти ракии в Шоплука. Като изключение от всички други български групи, в Западна България има села алкохолици (пияници по бащи и деди). Но рядко пият и жените, наопаки, шопкините в двете Пасарели (между Самоков и София) със сопи разбиха кръчмите и поискаха от Народното събрание да ги закрие… Въпреки тези качества шопът не прави изключение от общобългарската народна черта: той обича земята, ламти да я владее, негова да си е, свое да работи, господар да няма. За шопа, както за всеки българин, е срам и поразия да изгуби своето и да тръгне „по чужди врати”. Такова злополучие е особено тежко за шопа още и затова, че селянин ли се е намерил той, мъчно става гражданин; най-многото, което постига, е да стане в селото си бакалин – за по-голяма търговия сякаш не е роден и гурбетчийство не знае (освен радомирските шопи, които са добри бозаджии и конкурират гегите). Дават се престорено за прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, а всъщност те едничко вред и винаги са се непоколебимо опирали на мащехата народна съдба. Шопът има особена слабост към женската си половина и вечно воюва с нея – за него като че ли няма нищо по-омразно от жена. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще изхока, шопът вика: „Ах ти, жено!” А около Вратца ще добави: „Ах ти, жено врачанска!” Мълчалив, нехаен и бавен, шопът обикновено сочи кротък като овца. Но софийските евреи го познават добре: пази се от шопа, казват те, когато вирне врат като бивол и загледа накриво към земята… Но от това не бива да се съди, че шопът е съумял да се опре и на евреите. Синовете на Израиля са му научили езика, настанили се в селата му и хубаво са се впили в неговата кесия. Разбира се, ако не е евреинът, ще дойдат цинцаринът, арменецът или бодкаджията колибар от Габровско, или пък прилепските чираци от Македония: шопът в търговията рядко отива по-далеч от кръчмар. Познават шопа добре българските офицери; общо е мнението, че той е роден за войник: понослив, покорен и суров като вълк. А познаха го и сърбите при Сливница. Шопите са войнствени, това личи сега: другите български групи ще трябва да им снемат шапка. А такива бяха те и преди: щом се заговореше за война, току ще ги видите на групи из София – усмихват се кротко на кого де срещнат… Макар тъй суров, шопът не е съвсем непоетичен, наопаки, той е преход от хладнокръвния мизиец към сантименталния македонец. Шопските песни са унили, но народните им игри са кръшни и еротиката им е понякога детски нежна. Често хороводните им песни имат припевки към либе, трогателно чисти. Тази любвеобилност у шопите може би е причина да са те тъй смешни в гизденето: жените им и досега ходят из София с големи паунови пера на главата, а с червени дамски чадъри в ръце, пък мъжете върху бели беневреци отпущат европейско пардесю… До неотдавна софиянци ходеха в Бояна (два часа път в полите на Витоша) да разговарят със стар шоп, който на младини еднъж бил ходил в София, но оттогава вече не беше слизал там: гледал човекът през 30 години как расте пред очите му нов грамаден град и пак не се наканил да прескочи, да го види… Шоп! Шопите дадоха големи благодетели в делото на народното възраждане, какъвто е прочутият покойник Денкоглу от София. Но малко са техни представители между по-първите наши културни дейци. Големите пазарни центрове на шопите са София, Пирот, Враца и Видин. Шопите в София се обезличиха, макар да прибягнаха до „кореняшката” си организация. Бавни, каквито са, те в столицата останаха назад от пришълците из разните български земи, които заграбиха пазара. Шопите капитулираха пред развилия се трескав живот в стохилядния град, макар че някои от тях се изхитриха да задържат нивите си, които някога бяха купували за стотина грошове, и да ги продадат по-късно за стотина хиляди левове… Обезличаването на шопите в София обаче личи само на пазара. Инак – вслушайте се в езика на младоците: децата и на пришълците от бреговете на Черно море завалят днес на шопски даже когато държат матура. Очевидно упоритото в душата на шопа е и в езика му! А това може би е на добро: София се помакедончи, пък нашите игриви южани биха намерили полза, ако се надъхат с мънинко шопска упоритост… Аз хвърлих тази си мисъл някъде в Македония и разсмях там няколко добри и хитри българи. Те възразиха под нос: – Харно е, море, ала боим се: шопите сет овакви от простотия… За щастие добрите македонци не бяха прави. Един от най-културните наши центрове допреди освобождението на България беше Пирот. В началото на миналото столетие, когато българските занаяти процъфтяват и заграбват пазарите на цяла Турция, първи сноват от „Будим града до Анадоло” шопите от Пирот със своите килими. Така пиротчани наред с копривщенци бяха преварили всички други българи и в занаяти, и в търговия, и в наука (а също е и със самоковските шопи). И когато Пирот остана в Сърбия, нима от простотия всички предни пиротчани се прехвърлиха отсам, та са и до днес между първите ни хора – държавници, професори, лекари и военачалници. А нима тази просветеност на пиротските шопи различава с нещо тях от другите? Четете съчиненията на сръбските военни историци върху Сръбско-българската война през 1885 г. Те не се свенят да признаят, че техните дружини от Пиротско са отказвали – и в най-големия разгар на сраженията – да стрелят срещу нас… И началниците им ги избивали! Не, това си е шопът: той не играе, не се чупи, не се кърши, за него „нaдве” няма…

И двамата забравяте едно от най-големите предимства на София - тя си има Витоша, малко столици в света могат да се похвалят с близост до планина. Въобще не е за пренебрегване.

Исках да ти отговарям изчерпателно, но Ник ме изпревари и направо закова целия ми отговор в една синтезирана формула: Няма начин да го кажа по-добре, но ще се опитам да го кажа по друг начин от моя гледна точка. Точно в липсата на идеология е силата на ЕС, за какво ти е на теб или на мен или на Х или У идеологията - идеологията, според мен, им трябва на обсебените от власт политици, тя е "меката сила", с която упражняват Власт, когато не могат да си позволят "твърда сила" - на хората идеология въобще не им трябва, те искат предимно три неща: 1. Сигурност за себе си и децата си 2. Дом 3. Стабилни доходи и добра работа Това е идеологията на ЕС. Принципно новото е, че се формира европейска нация от много нации, за разлика от САЩ, например, където имаме мултиетническа и мултикултурна нация, или бивша Югославия, обединена от така високо поставяната от теб идеология. А дали на знамето или герба ще пише "God save the King" или "God save the Coin" е въпрос без никакво практическо значение за живота.

За дрехите не съм изненадан, тук търговците такова турбо-надуване правят на китайския евтинджос, особено за детски дрешки и обувки, че не е истина, надуват по 2-3 пъти от цените на които купуват. За чушки и домати, има огромна разлика ОТКЪДЕ купуваш, знаеш го, в един магазин е така, както казваш в друг е по-евтино от България, всеки според джоба му, но "етажите" на цените са много диференцирани и си има купувачи за всеки от тях - има хора, за които не е проблем от снобизъм да купят десет пъти по-скъпо нещо, докато на една пряка от тях го има на много по-малка цена.

Южняк отиваме в ОТ, защото темата беше за нациите и глобализацията, но виж статистиката - 63 процента от американците имат собствено жилище, тоест изплащат ипотеки, в България този процент е 89 по наследство от соца, работата обаче не стои точно така с 4/5, защото за 20-30 годишна ипотека тази сума е значително по-малка, освен ако не изплащаш къща в Бевърли Хилс, сега не ми се рови за цени, но по малките градчета и по крайните квартали цените не са такива на къщите, че да гълтат по 4/5 от заплатите, мога да го докажа с информация, но отиваме в дълбок офтопик.

Добре, ОК, съгласих се, прав си, но животът не е 10-на пъти по-скъп. Освен това среден доход на домакинство е твърде разтегливо понятие, защото "домакинство" може да е и 1 човек, може и да са 10, в домакинство може да не работи никой, могат да работят и всичките му членове.

Ще поживеем, ще видим - дано да се окажеш прав, това за популярния анекдот ми хареса