Б. Киров

Според древните гърци, а и според митотворците, тя е Муза, наричат я Клио Според безпристрастните изследователи, каквито са археолозите, е наука. Пак е според гледната точка.

ОК, това е така, но има подмяна на тезата - ставаше въпрос да се преподава чрез "прост наратив" история, а не митове: защото по логическата верига на сравнението с математиката, мога да очертая такава картина, ако вместо "четирите аритметични действия", на децата им се разказват митове за тези действия, например "събирането деца наподобява качването на Исус върху кръста, а изваждането е отлитането на неговия Дух на Небето", след което онези, които изкласят до по-горните класове и стигнат до интегралното и диференциално смятане ще трябва отново да се върнат към елементарното събиране, изваждане, делене и умножение, защото дотогава са били захранени с митове.

Абсолютно не съм съгласен, че Русия не е новатор/визионер до раждането на комунистическата идея: затова споменах имена като Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Станиславски и Рьорих - всички те са новатори и визионери в световен мащаб и никой образован човек на Запад не го оспорва, защото тези имена, и още много други, лежат в основите на западното /в това число европейско/ световъзприемане. Съвременният роман след Джойс и Пруст, отчасти и Франц Кафка, стъпва върху художествените открития на Достоевски, това се преподава и в американските университети по литература, а произведенията на тези велики руснаци стоят винаги върху полиците на престижните книжарници и библиотеки. Споменах и Айн Ранд. Комунистическата идея не е руско откритие, нейни визионери са германците Карл Маркс и Фридрих Енгелс - Владимир Улянов-Ленин я адаптира към руска почва, а наследникът му Йосиф Сталин я деформира и трансформира в нов феодализъм, това им пречи и до днес да се върнат към корените си на европейци, техните власт имащи елити изповядват този сталинизъм, който като стена ги разделя с нациите от Европейския съюз. Разбира се, спазвайки добрия тон на форума, казвам, че това е само мое виждане, без да ангажирам никой с него. Бяха поели по този път, но не издържаха, а и направиха много икономически грешки, според мен, фундаментални грешки в икономиката, поради което опитът им абортира и се върнаха към имперския модел, познат им от близкото минало. Но по мое мнение е въпрос на време.

Мисля, че подценявате ролята и тежестта на Русия за европейската и световната цивилизация. Изпускате целия 19-ти Златен век на Русия, и въобще развитието на Русия като европейска държава след Петър Първи. Русия дава на света Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Лев Толстой, Тургенев, Чехов, Есенин, това са световни писатели, оказали и оказващи огромно влияние върху интелектуалците в цял свят; руският балет, руската театрална школа на Станиславски /върху която се гради играта на Бродуейската и холивудската актьорска театрална и филмова школи, адаптирана от Лий Страсбърг/, руските композитори, руските художници Репин, Айвазовски, Шишкин и цялата школа на т.н „передвижники”, руските футуристи, модернисти като Кандински и Малевич, руските социални мислители като Херцен, и Бакунин, руските учени... И не само това, през целия 19-ти век Русия е една от „първите цигулки” като държава в Големия Европейски концерт, руските владетели са в родствени връзки с почти всички европейски владетели, руският капитализъм в края на века започва да се конкурира с американския по производителност, размах и мощ, няма голямо събитие от историята на този век без решаващо участие на Русия. Социалният експеримент /породен от месианство/ изхвърля Русия от цивилизования свят и я запраща към нео-феодализъм, но Русия има своята много дълбока европейска традиция, дълбоки корени на интелигенция от световен мащаб /изпуснал съм да изброя поне още няколко дузини от тях, достатъчно е да спомена само американската писателка, родена и оформена като личност и интелект на руска почва Айн Ранд, оказала и оказваща огромно влияние върху либерализма в САЩ и до днес, Елена Блаватская, Рьорих.../. Така че по отношение на Русия лично моето мнение е оптимистично – рано или късно тя ще се завърне към европейското си семейство, към което исторически и културно принадлежи. За Турция съм съгласен, макар че по чисто политически и геостратегически причини, също мисля че в дългосрочно бъдеще ще бъде присъединена /сама ще се присъедини/ към Европа. Там културните различия обаче са фундаментални.

Според мен двата процеса вървят успоредно без да си пречат и без да има противоречие - след ВСВ броя на независимите държави се е увеличил три пъти, но глобализацията в икономиката също е несравнима за този период с тази преди ВСВ. Погледнете какво става в Каталония, вероятно такива неща ще се случват и на други места в Европа, но това не спира урбанизацията и нарастването на космополитните градове с мултикултура. Идеологиите са локални, икономическите процеси глобални и трябва да приемем тази реалност. Според мен проблемът е във фанатичното вкопчване на хората в определена идеология, противопоставяща ги на такива с различна, в нетърпимостта и фундаментализма.

Единствената република в Европа в края на 19-ти век е Третата Република във Франция. Гърците за кратко провъзгласяват република, но тази форма на управление не устоява и няколко години при тях, под натиска на Великите сили. Следващият век е векът на републиките и падането на монархиите. Но иде реч за друго - за неспособността на българската интелигенция да приеме консенсусно своя собствена историография, разчитайки на чужди авторитети. Тази неспособност донякъде е и обективна, няма достатъчно подготвени историци, които да боравят с извори и документи компетентно. Сърбите, например, се възползват максимално от историческата версия на Хамер, която представя техните крале като защитници на християнството в цяла Европа - битката при Косово е представена в целия й блясък. И поради това не им се налага да търсят вносни владетели. А истината, както отбелязва КГ, е между двете версии - героичната и колаборационистката, защото част от българската аристокрация отстоява не по-малко твърдо от сръбската своята и на държавата независимост, но тази част е неглежирана.

Точно така, такава е идеологическата рамка на българската възрожденска интелигенция – от Петко Славейков до Левски, Каравелов и Ботев – всички те приемат тази версия, поднесена им от историята на Хамер: българската феодална аристокрация е била неспособна като елит да защити българската държава от османците, това е причината за османското владичество, народът сменя единствено едни господари с други, но той е здравата сила. Но вижте какво се получава, и тук виждам ирония на историята, нейната лоша шега с българите – линията на Паисиевата история и нейните продължения е съвършено различна, тя представя Иван Шишман като български герой, отстоявал до последно с величествен подвиг на османското нашествие. Тази линия, с тихото съгласие на възрожденските историци, после се пречупва под влияние на историята на Хамер, в която последните български владетели са представени като колаборационисти с османците и де факто предават доброволно ключа към властта на българската държава. Така ги е устройвало възрожденските интелигенти по онова време, повечето от тях с републикански и демократични възгледи за държавата, включително Левски, Ботев и Каравелов. Но приемайки „дарът на данайците”, Троянския кон на една написана от австроунгарски историк и дипломат /защото Хамер е бил такъв/ история за българската капитулация пред османците, същите тези възрожденци признават мълчаливо, че ние нямаме хора, достойни да бъдат аристократи – нито по наследство, нито направени като парвенюта, както е в Сърбия, например. И затова трябва да си „внесем” и аристократи от чужбина – руски или австроунгарски, това е въпросът. И така идва Фердинанд, протежето на Австро-Унгария, същата държава, чиито официален историк ни поднася на тепсия вариант за нашата история, по-късно ни поднася на сребърен поднос и владетел. Цената да нямаш собствена историография и да ползваш чужда такава.

Да, може би си прав, вероятно е имало такива мотиви при писането на историята на Йозеф Хамер. Но става въпрос за нещо принципно по-значимо, което отбелязва и авторката: "Начинът, по който се развива възрожденската историография, блокира появата на култ към последния български владетел и има основание да смятаме, че през 70-те години процесът вече е необратим. идеологическата перспектива, в която се мисли падането под османска власт, работи като твърда норма и не допуска вариации извън определени граници. Рядко се срещат толкова удобни случаи да наблюдаваме как един исторически мит се натъква на идеологическа блокада. Може да се каже, че такива ситуации по принцип са нехарактерни за възторжените времена, в които нациите се формират и точно затова българският казус заслужава интерес. Той би могъл да се рационализира като ефект от огромния авторитет на европейската наука и началния стадий, в който се намира развитието на националната историография. Тези фактори съдържат обяснение защо разказът за българското минало се образува предимно чрез трансфер на версии, които са изработени в чужбина и не са създадени, за да се ползват като инструмент за конструиране на национална идентичност. Българската интелигенция обаче ги внася именно с такава цел и затова понякога й се налага да ги коригира преди да ги употреби в изграждането на престижен колективен образ. Историята на Йозеф Хамер предоставя на българските си читатели много нови данни, но в тях не се съдържат ресурси за развитие на месианистичен мит." Българската интелигенция по ред причини "внася" версията на Йозеф Хамер и я приема като базисна, защото няма еквавилентна и достатъчно авторитетна за нея своя версия, няма развита историография. Поради което й се налага да адаптира и прекроява чужда такава за нуждите на своята национална идеология. В резултат на това омаловажава и развенчава собствения си мит за героичния цар Шишман, и влиза в противоречие със собствената и героизирана версия, не й се отдава да избегне това, след като консумира вносна история за собствения си народ. Проблемът е в недостатъчната степен на научно развитие на българската възрожденска историография, този проблем можеше да бъде решен, ако сред българската интелигенция имаше достатъчно компетентен историк, за какъвто тя приема Йозеф Хамер.

Написах, че няма да преразказвам статията, но се изкушавам да цитирам някои резюмирани части от нея, по мое мнение, много пряко свързани с дискусията за митологизирането и идеологизирането в българската историография: "В общи линии така изглеждат финалните страници от българската история във възрожденските учебници. Те са продукт от търсенето на компромис между епичната визия на Царственика (българите падат последни, покрити със слава) и антигероичната версия на Йозеф Хамер (българите падат първи, покрити с позор). Рецепцията на Хамеровата история е бърза и подчертано ефективна, тъй като книгата се възприема като проекция на европейската гледна точка към военния театър на Балканите през ХІV век. Тя се цитира често, тъй като се смята за външен, незаинтересован и следователно благонадежден източник на информация за десетките малки и големи сражения, както и за делата на цяла галерия от главни и второстепенни действащи лица. Царственикът на Христаки Павлович (1844) е съставен въз основа на препис от историята на Паисий, която е преправена и компилирана със съчинението на Спиридон. По същество между двете перспективи няма естествена пресечна точка, поради което всеки автор постига нужния баланс чрез комбинация на събития и действащи лица по собствен избор. Резултатът е, че в сюжета произволно влизат или съответно излизат братя, синове, дъщери, сестри, султани, паши, князе и войводи. На картата се появяват и изчезват градове. Разиграват се решителни сражения, които в други варианти изобщо не се случват. Иван Шишман всеки път загива не само на различно място, но и по коренно различен начин. Толкова остър дефицит на нормативност по принцип не е характерен за националните истории - още по-малко за техния финал. Причината е, че идеологическата рамка, в която се развива сюжетът за падането под османска власт, е изключително устойчива. Колкото и да се разминават детайлите, както и да се различават събитията и конкретните герои, авторите винаги откриват една и съща дълбинна връзка между тях. Същият ред на мисли е продължен с логичен реторически въпрос в учебника на Тодор Шишков: "И при този ред на работите можеше ли са закрепи еще за много тъй разглобеното и разставено вече царство, което само по себе си беше вече приготвено някак да стане плячка на първия си силен домогател?" Под една или друга форма всеки учебник по история задава подобен въпрос и тази настоятелност сама по себе си подсказва, че надали е останал някой възрожденски ученик, който да не знае правилния отговор. Той от своя страна е максимално прост и гласи, че българската държава изчезва от историческата сцена по обективни вътрешни причини, а именно заради слабостта и моралната разруха на собствения й елит." Ще изложа накратко моето мнение върху този текст: опитът да се натика в идеологическа рамка историята при силно изразен дефицит на авторитетни и достоверни източници, според мен, винаги ще води до този трагико-комичен от научна гледна точка резултат - от една страна предпоставена версия, необходима за постигането на някакви политически цели; от друга липса на конкретни източници, които да се покриват с тази рамка - и между тези две точки волунтаристично поле за всякакви интерпретации и акробатични интелектуални изпълнения на автори, чиято задача е да запълнят пропастта между тяхната некомпетентност и късото прокрустово ложе на идеологическия им калъп. Отстрани наблюдавано от безпристрастен наблюдател това е исторически водевил при който се реже и натъкмява излишното или недостигащото от тялото на историята, за да се напъха това многострадално тяло в калъпа на идеологията. Твърде жалка картинка, според мен. Пенчо Славейков я нарича "фасулковщина".

Тодор Шишков е възпитаник на Сорбоната и Пражката литературна школа. Но той е филолог по образование. Опитът му да напише История на България е в отговор на една дискусия, разразила се по повод на други подобни опити, в които има ярко идеологизиране, в стремеж да се "вдигне духа" на българите. Списание Читалище тогава задава въпрос: "Периода на нашето подчинение под властта на Османските царе не заслужава ли никакво внимание, за да не го препустим съвсем от книгата? Или сведения нямаме за него? Нито едното, нито другото. (…) Сведения за този период вече имаме тук-таме разпръснати; защо не се погрижи някой да ги събере на едно, доколкото е възможно, и така да състави едно по-пълно ръководство по нашата история?" и Шишков се заема да пише цитираната от теб История - нещо, което свършва в рамките на година, от 1872 до 1873. За всеки занимаващ се със сериозна изследователска работа е очевидно, че за този срок един непрофесионален историк не може да напише стойностен исторически труд, при това фундаментален. Сравнението с маймуната и очилата идва от явната диспропорция в този труд на Шишков - според него 150 страници за българската държава стигат за баланс на 167 страници за произхода на българите и историята на тяхното падане под турско владичество. Структурата е деформирана, очевидно е, поради което съвременниците му се подиграват, а и никой след това не преиздава и споменава този труд, освен тесни специалисти. Ето тук е ситуиран разказът за този учебник в една много смислена статия на доцент Десислава Лилова по темата за идеологизирането на историята. https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/459-balgarskiyat-razkaz.html Няма да преразказвам статията на Лилова, само ще допълня, че нейната позиция съвпада с моето разбиране за изучаването и преподаването на историята като наука.

Великолепно. Анализ и синтез без митология. Какво ще се случи, ако това бъде разказано по този начин популярно в учебника по история, без митове и легенди, които не се нуждаят от коментари. Децата ще започнат да задават въпроси ли? Много добре. Ще мислят. Тогава за какво бяха споровете. И щом това е било така през твоя прочит, и през моя, къде има място за легенди за Левски например. Мислиш ли, че той е бил по-малко прозорлив от мен или теб и не е виждал нещата в Империята и извън нея приблизително по този реалистичен начин, поради което е бързал да подготви въстанието, което избухна в оставената от него мрежа на ВРО. Няма начин да подготвиш мислещи хора с митове и легенди, пък ако го правиш, те не са годни да управляват собствения си живот, ерго властта не е способна да управлява ефективно държавата. С всички последствия от това, сред които живеем.

Тогава защо въобще задаваш въпрос? След като знаеш отговора.

Приемам, че въпросът не е реторичен, в противен случай всичко написано по-долу може да не се чете. Полезният ход в случая, според мен, е Министерството на образованието да изработи единен критерий за всички издателства. Това може да стане съгласувано с Факултета по история в СУ, където се преподава научна история. Повечето от децата няма да станат професионални историци, но някои от тях ще се занимават професионално с история, не само като историци, но и като социолози и в други сфери на хуманитаристиката. Затова е резонно да има „калибриране” на материята, която се проподава в началното и средното образование, такова може компетентно да се направи от гледна точка на това, което се преподава като наука във висшето образование. При изработването на тези критерии вече може да се дефинира кои области са спорни и кои не. Тогава може да се намери баланс и да се включат т.н „митове” в такава интерпретация, каквато е адекватна на съвременността и бъдещите перспективи на България, останалата част, която е безспорна, да влезе като такава във вид на научнопопулярен разказ. Тези критерии трябва да са очертани с ясни граници, за да не дават много голямо поле на различни автори със свои пристрастия да интерпретират историята субективно и да се издават учебници с на практика различни истории. И още нещо, което споменах и в предишния си постинг по този въпрос – учебниците да са така написани /като изискване и критерии на Министерството/, че да включват допълнителна активност както за преподавателя така и за учениците, да отварят възможност за дебат и самостоятелно мислене.

Да, но вижте ги тук - това са френски и германски войници от френско-германската обединена бригада /5000 души/ - не се прегръщат братски, но ми изглеждат приятелски настроени. Хората нямат нищо един срещу друг, политиците са тези, които ги противопоставят. Това го усетих лично, когато преди години бях в Македония, на ниво лични контакти няма никакви проблеми между нас, когато се намесят митове за национално величие, минали войни, политика, хората губят лицата си. По отношение на демитологизацията, за която пише Торн тук, мисля че допуска една основна грешка, като демитологизира от днешна гледна точка и мери със съвременни мерки - всяко нещо е във времето си и има историческо измерение. Национализмът по време на Възраждането има едни цели, след Освобождението други, след Първата световна война трети, защото се променя глобалния свят по време на всички тези периоди. Днес съвсем различни, защото общо взето хората навсякъде мислят така, повечето от хората, моята родина е там, където ми е добре, поне така мислят с краката си, със сърцата и сантиментите си остават привързани към предишната си национална принадлежност, дори и интегрирани в друга нация. Второто и третото поколение обаче губят тази емоционална връзка. Каузата днес е да живеем добре в собствената си нация, всичко останало с което надуват тръбите популистите-националисти е мит и прах в очите, за да не виждаме тази кауза. Историята трябва да си помним и ценим нейните герои, те са били герои за времето си и за каузата си, и такива ще останат в историята, но днес националната кауза по мое мнение е съвсем различна и не можем да вървим към нея, обърнати с лице назад.

Този миг е рухването на пазара през 30-те години в САЩ. Тогава започва и кризата в Европа, алтернатива на която са две претендиращи за глобални държави - СССР и нацистка Германия, защото тя също претендира за глобалност, националсоциализмът е глобалност за една раса. Но наистина се опасявам, че твърде много се отклоняваме.

В смисъл милиони убити мъже и жени, сринати до основа градове и промишленост и индоктринирани от нацистка идеология 90 процента хора, не може това да се определи като "просто си оправиха разрушенията" - те са били срината до основи нация, и ментално, защото са вървели плътно зад Хитлер, защото носят бремето на историческа вина с масовите убийства. Но сега са най-космополитната европейска нация. Как да определим такъв преход с "просто си оправиха разрушенията", това е самоизградила се нова нация, 17 милиона чужденци са интегрирани успешно в нея и работят за тази нация като германци, не е просто.

Офтопнахме темата тотално, извинявам се на Торн, ама конфликтът ни с циганите, според мен, не е етнически, а на база бедност и социална неуреденост. Спирам.

Нямаме противоречия, според мен също е устойчива на промени, но пазарите не са, вече не са така парцелирани както преди Първата и ВСВ, вече можеш да проектираш и произвеждаш кораби в Швейцария, където няма море и да ги продаваш на Сингапур, където има, въпросът е че има реална глобализация. Устойчив е езикът, обичаите, историческата памет, но същевремено са отворени за промени, защото са променени правилата на играта - Хитлер воюва за житниците на Украйна и нефтените полета в Кавказ, но сега Германия си купува руски газ, с енергията от който произвежда високотехнологични автомобили и пак ги продава на същите руснаци, с които преди десетилетия е воювала. А те пък имигрират в Германия и стават германци - диалектика, отрицание на отрицанието. Не можем да не отчитаме променящия се свят.

По въпроса за моделите наистина могат да се водят много дебати, но има много успешни и добре работещи и модерни национални концепции. Споменах Германия на прима виста, защото при тях излизането от разрухата е най-тежко, те излизат физически и морално опостушени от ВСВ, и от Първата, между другото. Има нацизъм, има страшно много жертви, има тотално разбита икономика. Но се възраждат като Феникс. Сега дали нашите национални особености кореспондират с техните, въпрос на по-задълбочен анализ, въпросът е че в света има много нации, проспериращи нации, постигнали едновременно национална идентичност и модерност, те са интегрирани в световния глобален пазар, но най-вече заради качествения си човешки фактор и добрите решения от социална гледна точка, за да могат да го притежават.

Според мен концепция има /а може и да си прав и вече даже да няма?/, но няма никаква воля, желание и интерес тази концепция да се приложи на практика. Концепцията ни е пред очите, не е необходимо да откриваме топлата вода - погледнете една социална и добре развиваща се държава като Германия, тя самата е концепция, осъществена.

Анджак, точно това е - нациите въобще не са това, което е било преди сто години, не са това и което бяха преди 40 години, интернет, новите технологии, образованието, още много неща коренно преобърнаха дефиницията за нация, според мен най-голямата промяна е в третия компонент по класическата терминология за нация "една територия, един език, един пазар" - пазарът е глобален и това е което глобализира нациите. Онези които си живеят в миналото и не могат да се адаптират умират, естествен подбор.

Въобще не ти говоря за отпадане на националната държава, а за умирането на българската национална държава, поради неспособност от нейна страна да се адаптира към глобализацията. Националната държава не изключва глобализацията. Психологическите мотиви са свързани и с икономическите и обществени такива - когато в училище и семейството на едно дете му се набива в канчето какво трябва да бъде, а не се поощряват неговите индивидуални способности и склонности, когато после в работата му, колкото и да е способно и даровито, този младеж не расте в кариерата, собственикът на фирмата или шефът в учреждението лансира роднини и приятели, защото само му са такива, младежът си хваща шапката и заминава някъде, където не е така. Нарочно опростявам изказа, да не е лозунг.

Виж сега, на никой няма да му е интересно да те убеждавам в личен план, че не ми е внушено от филмчета и статийки, нито пък от хората, с които общувам, затова няма и да го правя тук, само ти казвам, че не е така, ако искаш мога на лична поща и да ти го разкажа как е конкретно. Същността е в херметично затворената икономика, защото въпреки камуфлажа, твърдя, че е такава и авторитарното обществено устройство на българското общество, там е ключът. Бизнесът е мафиотски и мутрашки, изграден подобно на куполите в сицилианската мафия, пазарът за другите субекти е запушен. И това е следствие на авторитарност, тотална - отгоре до долу, наследена от предишната система. Затова и обръщението "батка" между такъв тип "бизнесмени" и т.н. Същото обаче е по вузовете, училищата и навсякъде - някаква връзкарска семейственост и йерархия, която задушава всяка индивидуална инициатива, това е болестта.

Понеже цитираш мен, а желаеш друг да отговори, ще ти отговоря аз. Краткият отговор е - глупости По-не краткият е, всичко което съм написал е плод на личен живот, аз самият съм го изживял, затова няма начин да ми е внушено и да не е собствена мисъл. Ако имаш аргументи против конкретно, изложи ги. Иначе лепиш етикет върху съдържание, който е подвеждащ и не отговаря на това, което си написал върху него.