Б. Киров

Брус Лий е роден в Годината на Дракона – 1940, и в Часа на Дракона – 6.00 сутринта. Той умира на 32-годишна възраст. Брус Лий имал германско потекло – майката на неговата майка е наполовина германка. Той бил толкова бърз, че обичайните 24 кадъра в секунда не можели да уловят движенията му, затова го снимали с 32 кадъра в секунда и забавяли филма, за да виждат зрителите движенията му. Този изумителен спортист и актьор е бил висок 170 см и тежал 61 кг. Когато го попитали в радио-интервю дали се смята за китаец или американец, Брул Лий отговорил: „Аз съм преди всичко човек.” Кръщелното име на Брус Лий е „Малък Феникс”, семейството му никога не го наричали „Брус”, а предпочитали Сай Фон – Малък Феникс. Брус е записано като име от акушерката в родилния дом в Сан Франциско, където е роден актьорът, по-късно акушерката казала, че го записала с това име, за да няма неприятности с американското кръщелно свидетелство. Преди да навърши 18 години, Брус Лий бил дете-звезда на хонгонгското кино с 20 филма с негово участие зад гърба си. Брус Лий, преди да стане американски актьор, далече не е бил „добро момче” – докато учи в английския колеж La Salle в Хонг Конг, той бил изключен за хулиганско поведение. Като тийнейджър бил главатар на улична банда, наричана „Тигрите от Junction Street.” След участие в редица улични сбивания, хонгонгската полиция настояла баща му да го изпрати да живее в родния му Сан Франциско, което и станало. Лий бил отличен танцьор и на 18-годишна възраст спечелил първенството по танци през 1958 Cha Cha Championship в Хонг Конг. Същата година той станал и шампион по бокс на Хонг Конг в Boxing Championship. Брус се записал студент във Вашингтон, където учел философия, фокусирайки се върху философските принципи в източните бойни изкуства. Той имал увредено зрение и носел контактни лещи, поради което бил определен като физически непригоден да служи в американската армия. Тайното му хоби било да пише поезия. Първият забележител филм на Лий "Golden Gate Girl" бил заснет в САЩ, но бил прожектиран там едва пет години, след като се въртял из киносалоните на Хонг Конг. Докато учел в колежа, Брус се издържал като преподавал уроци по бойни изкуства. Неговият колега от университета и ученик, Джо Хиъмс, свидетелства, че Брус Лий можел да пробие с удар на пръст кутия на Кока-Кола, по времето, когато контейнерите за безалкохолни напитки били изработени от стомана, много по-дебела от съвременните алуминиеви кутии. Тренирал бързината и прецизността на движенията си, като подхвърлял във въздуха оризови зърна, които улавял с клечки за хранене. Бързината му била феноменална, специалитетът му бил удар от късо разстояние, който той изпълнявал със скорост пет стотни от секундата на разстояние 75 см, при това силата на удара била достатъчна да счупи 4 см дебела дъска. През 1970 Брус получил много тежка травма на гръбначен нерв, лекарите му предписали да спре със заниманията си по бойни изкуства, но той се възстановил и заснел четири филма в периода 1971-73. Брус бил голям фен на Мохамед Али и не пропускал да гледа всеки негов мач. Джеки Чан започва кариерата си на актьор като каскадьор във филмите на Брус Лий "Fist of Fury" and "Enter the Dragon". Ежедневната тренировка на Брус Лий включвала задължително 2000 удара с крака и 5000 удара с ръце. Той създал свое бойно изкуство, Jeet Kune Do, което в превод означава „път на посрещащ юмрук”; тази система е микс от кунг-фу, западен бокс и някои движения във фехтовката. Когато попитали Чък Норис, ако наистина му се наложи да се бие срещу Брус Лий, кой според него ще победи, Норис отговорил: „Брус Лий, разбира се, той е непобедим.” В личната библиотека на Брус Лий имало над 2000 книги. Синът му Брандън Лий е застрелян при „мистериозни обстоятелства”, докато го снимали в кадри за филма "The Crow". Според самият Лий, дори създаденото от него бойно изкуство Jute Keen Do не било най-добрият начин да се води бой, той го приемал единствено като метод за самоусъвършенстване и самопознание. По този повод точните му думи са: „да усвоиш каквото става в практиката, да отхвърлиш онова, което не е пригодно и да се движиш по свой собствен път.” “Не спирай.” „Ако твърде много мислиш за нещо, никога няма да го направиш.” „По дяволите обстоятелствата; аз създавам възможностите.” „Целта не винаги трябва да бъде постигната: често тя се поставя пред човек, за да има към какво да се стреми той.” „Аз се боя не от човек, който тренира 10 000 различни удара, а от такъв, който тренира един удар 10 000 пъти.” „Умният ще научи повече от глупав въпрос, отколкото глупакът от умен отговор.” „Всички заучени модели са непригодни в живота; там нещата се случват извън всякакви модели.” “Всички видове познание се вливат в едно единствено – самопознанието.” „Празнотата е извор на всичко: преди да разбереш колко пълна е моята чаша, ти трябва да изпразниш твоята. Приятелю, забрави цялата си персоналност и всичките си предварително фиксирани идеи и стани неутрален. Знаеш ли защо един съд е ценен – защото е празен.”

Финална част на този обемист за формата на форума сравнителен анализ между България и Румъния: Общо 44 процента от румънския износ се формира от стоки с висока принадена стойност, в която се изисква квалифицирана работна ръка – електроника и електроприбори, автомобили и транспортни средства, машини и ядрени реактори; сравнението с България е очевидно в полза на румънския износ, България изнася 20 процента такива стоки, два пъти по-малко. Същевременно, България изнася стоки с ниска принадена стойност в обем от около 80 процента, съотношението е структурно определящо предимствата на румънската износна продукция. Това е най-важната разлика, по мое мнение, която дава дългосрочно предимство в развитието на Румъния, защото тук реакцията е от тип на падащи плочки от домино – за да произвеждаш стоки с голяма принадена стойност, трябва да си технологично развит, за да си е необходимо да имаш ноу-хау, оттук следва необходимостта от квалифицирана и образована работна ръка, оттам по веригата е засегнато цялата система на образование, нейната структура и насоченост, както и качеството на образованието. От характера на износа се определят и търговските партньори за този износ: 60 процента от износа на Румъния отива към високотехнологични и развити икономики – Германия, Италия, Франция, Великобритания, Испания, Холандия, Австрия и централноевропейските държави. При България сборът от процентите от износа към такива партньори е около 40; за сметка на това преобладават страни от Третия свят и държави като Сърбия, Турция, Молдова, Либия, Мароко. И за България и за Румъния вносът нарства с почти еднаква интензивост през годините, но по-важно е какво внасят двете държави и откъде, тук разликите са очевидни: румънците внасят най-много от това, което изнасят: това донякъде се обяснява от факта, че внасят компоненти за същите видове изделия, които после изнасят във вид на завършен продукт. Но фактът на така структурираният им внос говори, че около 40 процента от него е високотехнологичен и с висока принадена стойност – съответно малко повече от същия вид изделия Румъния изнася. България внася повече високотехнологични стоки, които не произвежда /такива са изцяло автомобилите, 7.4 процента от целия внос/; също така, за разлика от Румъния, очевидно е, че дори в областите, където е постигнала някакво производство с висока добавена стока, България внася повече, отколкото изнася. България е зависима при вноса си на горива от Русия, това ясно личи от делът на вноса по държави – 9 процента от целия внос на страната е от Русия и това са предимно горива, фактът е обществено известен. По отношение на директните външни инвестиции, те изглеждат стабилни и дори нарастващи за България, но лошата новина е, че са стабилни на ниско ниво – средногодишният им обем от 1996 до 2017 е 184 млн. евро за година; за Румъния се забелязва спад в тренда на обема на директни чужди инвестиции, но въпреки това, средният им обем за същия период е два пъти по-голям от този за България; като се вземе предвид големината на румънската икономика, това също не е много, очевидно по ред причини и двете държави не са търсено място от големи чужди инвеститори, въпреки относително ниското заплащане на работната ръка. По отношение на туризма статистиката не изглежда никак блестяща за България: на пръв поглед нещата при сравнение не изглеждат толкова зле, ние имаме приблизително равен брой посетители от чужбина годишно: но по отношение на тренда за посещаемост от чужди туристи, при България се вижда един рязък спад след 2004 година, като предишните нива не могат да бъдат достигнвати в следващите вече 13 години – трендът е забележимо надолу. По отношение на корупцията ретроспективният поглед от 1997 до 2017 веднага показва, че Румъния винаги е стояла по-високо, тоест корупцията е била по-ниска, въпреки че трендът и при двете държави е нагоре; все пак, румънците са стигнали сега това ниво, на което ние сме били около 2004 – 58 точки според скалата на Transparency International /колкото повече точки, толкова по-висока корупция/; в Европа България е на 33-то място от 41, като след нас са 8 държави /вървим почти успоредно с Турция/, не членуващи в ЕС, шампион по корупция е Русия със 131 точки; Румъния е с 4 позиции над нас, между Италия и Унгария. Индустриализираната и индустриализиращата се Румъния произвежда почти толковаел. енергия, колкото България, но има брутен продукт повече от три пъти по-голям от българския, съответно повече от три пъти повече потребление на електричество. Същевременно трендовете и при двете страни в производството на електроенергия са възходящи. Моето мнение е, че на електроенергията в България се гледа не като средство за произвдство на продукти с висока добавена стойност, а като суровина за износ, което е крайно нерантабилно с оглед на големите инвестиции и бавна възвръщаемост при този начин на продажба. Крайно негативна картина в сектора на индустриалната продукция: възходящ тренд в румънската графика, низходящ при българската. Лоша перспектива за България, ако нещата продължават в същата линия. consumer confidence a statistical measure of consumers' feelings about current and future economic conditions, used as an indicator of the overall state of the economy. "markedly improving consumer confidence means people have become more prepared to borrow" Потребителско доверие, терминът е обяснен в английския текст, най-важното е, че ако то расте, консуматорите повишават нагласите си да купуват, основен двигател на растежа е наличието на оживен вътрешния пазар. В Румъния трендът като цяло е отрицателен, но тенденцията от 2013 пречупва тази линия и тръгва нагоре; в България се забелязва такава тенденция почти по същото време, но спадът преди това е бил драстичен, а нивото от което се тръгва ужасно ниско, много по-ниско от румънското; за по-широко сравнение съм публикувал нивото на потребителско доверие в Европа – България и Гърция /по обясними причини там/ удрят дъното, по-зле сме по този показател от Албания, Русия, много по-зле от Румъния, да не говорим за Турция, където то е много високо. Защо ли така? Средно за ЕС потребителско доверие – 2.2, България -27, повече от 10 пъти по-надолу. Много червен маркер. И на фона на ниско потребителско доверие, още един щрих от абсурдистан – висока потребителска задлъжнялост – в Румъния трендът е надолу, като започва да се вдига от 2015, но е към 8 млрд евро, в България трендът на потребителски кредити е рязко нагоре, и достига до 12 млрд евро, при три пъти по-малобройно население. Драстична разлика, съчетание на потребителско недоверие и потребителски кредити, много лоша комбинация. Кредитната задлъжнялост расте в България, но консуматорското харчене не толкова бързо – в Румъния то е средно годишно за целия период около 5 млрд евро, в България също почти толкова; излиза, че при по-високо консуматорско доверие, румънците харчат по-малко около три пъти, и приблизително толкова по-малко са и дълговете им, следователно, българите са харчили на версия, на кредит и са много по-задлъжнели, кото продължават в същия тренд. цифрите са съответно в левове и леи - 1 румънска лея е приблизително 22 евроцента. И следващата графика го илюстрира, задлъжнялостта на българските домакинства съизмерена с БВП е достигнала около 37 процента от неговия размер през 2017, като трендът е подчертано възходящ, при румънците този процент е под 20, като трендът е низходящ. Romania's Household Debt reached 34.4 USD bn in Mar 2017, compared with the reported number of 34.7 USD bn in the previous quarter. Romania's Household Debt: USD mn data is updated quarterly, available from Mar 2007 to Mar 2017. The data reached an all-time high of 55.9 USD bn in Sep 2008 and a record low of 31.3 USD bn in Mar 2007. CEIC converts quarterly Процент на собственици на домове от техните обитатели: тук по наслество от социализма Румъния е на първо място в Европа с над 96 процента, българия е на 10 позиция с 82 процента, но тенденцията в България е рязко надолу, докато в Румъния този тренд е много по-плавен. разгледах повече от 30 показатели по които съм сравнил България и Румъния в един над 20-годишен период. Можете да се опитате да направите някакви синтези и обобщения на тези данни, поне аз ще се опитам да го направя в следващ постинг.

Някои показателни трендове, отличаващи двете държави в тяхната икономическа философия: Търгуваните акции на стоковите борси в Румъния са на стойност 2 млрд. евро за 2016, като трендът е стабилно възходящ, което говори за нарастваща активност на този пазар и добра възможност за капитализация на фирмите; в България тези обеми са близо 10 пъти по-ниски, оборотите за 2016 не надхвърлят 250 млн. евро, а трендът е едва забележиво възходящ. В ретроспективен план се вижда какво рязко вдигане е имал в България в перода 2004-2008, когато беше спукан имотния балон, и колко по-плавна е линията в тренда на стоковата борса в Румъния, но затова пък стабилно възходяща, след спада от 2008. за мен това е ясен индикатор за инвестиционния и бизнес климат в двете страни – възможността да се финансират от стоковата борса чрез емитиране на акции за румънските работещи фирми е многократно по-голяма от тази на българските, което им осигурява несравнимо по-добри пазарни възможности. Или иначе казано, в Румъния има много по-добре развита пазарна икономика в сравнение с квази-пазарната българска – стоковите борси са ярък индикатор. Едни цифри, изключително показателни за мен по отношение на средната класа и пазарната ориентираност на двете икономики: От над 9 млн. работна ръка в Румъния, постоянно наети са около 5 млн., 500 000 са временно наети, останалите са самонаети или имащи собствен бизнес; това е така, защото румънското дребно земеделие е съхранено, хората на село, където живее и половината ромско население, се издържат като самонаети; цифрите в сравнение с България са драстично различни – в България от около 3 млн. работна ръка, постоянно наетите са над 2.5 млн., самонаетите около 250 000, а останалите са временно наети. Структурата на разпределение на работната ръка, по мое мнение, е много по-благоприятна за Румъния като държава, защото тези близо 40 процента самонаети и самоиздържащи се румънци не се устремяват така силно към държавния бюджет, което е предопределено от структурата на българската работна ръка. Липсата на възможност за издържане като самонает големия брой заети от българската работна ръка в обществения сектор, където работодател е държавата – над една четвърт от наетите в българската икономика са служители в обществения сектор, който пък от своя страна е два пъти по-неефективен от останалите сектори. Неблагоприятни диспропорции, които не са налични в Румъния и не тежат така силно върху икономиката й като инерционна тежест. Индексът на нарастване на цената на труда в сравнителен план между България и Румъния, като за база е взета годината 1995, отбелязана като 100 процента е по-висок при България. В друга тема се водиха диспути за това, но статистиката е красноречива: цената на труда в България е нарствала с по-бързи темпове от тази в Румъния: съответно около 120 процента в Румъния и окобо 150 процента в България. Но цената на труда е неразривно обвързана с неговата производителност, а тя се измерва с изработвания годишно БВП на глава от населението. И тъй като в Румъния той е с около 30 процента по-висок от този в България, а цената на труда е растяла с 30 процента по-бързо в България, то по тези показатели отново категоричния победител е Румъния. Нейната икономика произвежда повече, но с по-бавни темпове се вдига цената на труда, тя е по-конкурентна. Отново на база 100 процента през 1995, българската работна ръка е повишила своята ефективност с около 130 процента /но заплатите са повишени със 150/, докато румънската ефективност пак на същата база е скочила със 160 процента /но заплатите са повишени със 120 процента/: е как да не е по-високо конкурентен румънския пазар на труда и по-добър стандартът на живот, то е заложено в самите пропорции – произвеждат повече, като вдигат по-бавно цената на труда и са по-ефективни, при това по-рационално разпределена работна ръка по сектори – най-ефективните им сектори, каквито са услугите и промишлеността поглъщат най-много работна ръка, а в селското стопанство отиват самонаетите, които обаче не тежат на държавата с прекомерни социални помощи, защото се самоиздържат. Откъдето и да го погледнете, кондицията на румънската икономика е по-добра от тази на българската, чисто структурно. Това ще проличи много ясно, когато се разгледа структурата на техния внос и износ, както и на търговските им партньори като дял. Показателна графика на индекса на потребителските цени за реалната покупателна способност на румънци и българи по-долу, румънците държат ценовия си индекс на ниво 100 поне от 12 години, докато българският индекс, на база 1990, е скочил на 6500; само от 2005 до 2017 повишението е повече от 60 процента, при нулево за румънците. Това означава по висок стандарт на живот за румънците. При това със запазващ се тренд и в двете графики – повишаване на ценовия индекс в България и стабилизране на този в Румъния. Но по-интересно е на какво се дължи това, моето мнение е, че на по различен начин структурираните икономики. What is the 'Consumer Price Index - CPI' The Consumer Price Index (CPI) is a measure that examines the weighted average of prices of a basket of consumer goods and services, such as transportation, food and medical care. It is calculated by taking price changes for each item in the predetermined basket of goods and averaging them. Changes in the CPI are used to assess price changes associated with the cost of living; the CPI is one of the most frequently used statistics for identifying periods of inflation or deflation. Едно от малкото неща, в което България е имала временно предимство е нивата на инфлация. Това в момента вече не е предимство, румънците са свели инфлацията на валутата си до 0, каквато е тази и на българския лев, чиментиран от валутния борд, усмирителната риза, наложена от МВФ на българските тарикати политици и мутри; махнем ли я, политаме към виденов-2. Една изключително показателна графика, индикираща екстензивния характер на българската икономика: експортните стоки от български производители, освен че са с ниска добавена стойност, за което ще стане въпрос по-късно/ демонстрират постоянен тренд да снижават цената си. Това не е добре, защото индикира или че са в лошо таргетирана пазарна ниша или че доверието на консуматорите им спада – и двата индикатора са жълт картон. Ето за какво става въпрос в сравнение с други експортни стоки на други държави: същевременно, ако погледнем успоредно с този показател, цена на експортни стоки, един друг – цена на производител, ще забележим нещо много характерно: и в двете икономики, българска и румънска, тенденцията е този показател да расте /което прави стоките по-слабо конкурентни/, при германската, която е високотехнологична и ефективна, цената на производител намалява, съответно тези стоки стават по-рентабилни и конкуретно способни. Друг финансов показател, индикиращ за по-добрата кондиция на румънската икономика в сравнение с българската – заемите на частните предприемачи в България имат дългове/заеми за над 15 млрд евро към 2017, като трендът е възходящ; тези в Румъния, която е три пъти по-голяма икономика от българската имат заеми/дългове за 2.5 млрд. евро, или ако приравним съпоставително, българският предприемач дължи 20 пъти /!/ повече от румънския му колега, 20 пъти е 2000 процента, огромна разлика. при това трендът на румънските заеми в частния сектор е низходящ, бизнесът там става все по-способен да работи със собствен капитал. Ще продължа в следващ постинг за структурните съотношения в износа и вноса на двете икономики, чиито анализ ясно ще покаже и структурните различия при ориентацията в продукти с по-висока принадена стойност в румънската в сравнение с тези в българската. п.с цитираните в текста от мен стойности в евро, на някои места в таблиците и графиките са в левове и леи, поради което има несъответствие, обръщал съм ги съответно в евро.

Вярно че е жега и това предразполага към не особено адекватна мозъчна дейност, но все пак, ще се аргументирам или поне опитам. Не става въпрос че проклетите янки или МВФ са лишили Русия от възможността да печата рубли, механизмът е съвсем друг. По приети спогодби с МВФ, руската ЦБ е самостоятелно юридическо лице, което е независимо от руското правителство и има пълна самостоятелност в полтиката си да емитира руска валута, рубли. Това не е така в някои държави, но в Русия е прието със закон по времето на Елцин, в желанието на руската държава тогава да се интегрира в световната икономика. Добро или лошо, това е така, можеш сам да провериш. като абсолютно независима институция от изпълнителната и законодателната власт, ЦБ на Русия провежда и своя абсолютно самостоятелна финансова политика, а тя най-обобщено може да се характеризира с антиинфлационна. Това е интерес и задължение на банкерите, но тази тяхна линия, поне според мен, е доведена до хипертрофирана величина. Ще се мотивирам с цифри: Stock of broad money: $177.2 billion (31 December 2016 est.) Това е монетизацията, тоест еквивалента на рубли в долари, емитиран от руската ЦБ за 2016 С цел да държи ниска инфлацията, която отчасти е постигната, ЦБ на Русия е ограничила емитирането на рубли, тя е емитирала в парични инструменти посочената горе сума, с която е постигнала свиване на инфлацията до към 5 процента, повече от двойно в сравнение с преходната година, което е похвално за нейната компетентност и оправдава работата й като банкова институция Но в резултат на това цената на кредита в Русия в рубли е стигнал 15 процента на годишна база, което при дългосрочен кредит го прави абсолютно непродаваем като продукт за бизнес - няма луд предприемач, който да вземе кредит при такива условия, защото ще банкрутира, ерго - производството застива, край на активността Само за сравнение БВП на Русия за същата година в реални стойности е GDP (official exchange rate):$1.268 trillion (2016 est.) или иначе казано, банката е монетаризирала около 15 процента от произведения в Русия БВП, това е несъразмерно и невероятно малко, то е сицилианска примка за бизнеса, защото вдига цената на кредита - тази монетаризация на практика убива работещия руски бизнес с рубли, защото го задушава - колкото повече мърда, толкова по-бързо ще умре Ето сега виж за същата година каква е монетаризацията в някои други икономики: United States$18.56 trillion (2016 est.) - почти 100 процента Germany$3.495 trillion - почти 100 процента China$10.73 trillion (2016 est.) тоест работещите икономики монетаризират БВП, като го превръщат във фиатни пари, с които финансират с ниски лихви пак нарастването на своя БВП, те затова се ефективни, защото ползват парите като двигател за дейност, чак на второ място идват ниските лихвени проценти; руската ЦБ прави мечешка услуга с рестриктирането на паричната маса, тя задушава собствената си икономика, прекъсната е най-важната функция на парите - да произвеждат БВП Bulgaria$50.45 billion (2016 est.) - колкото е БВП в стоки и услуги, толкова е широката парична маса, даже надминава 100 процента https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/fields/2195.html#rs Иначе ако ме питаш лично, дали ми пука за руската икономика или не, честно ще ти кажа, като оня овчар от един стар виц за Бриджит Бардо, че въобще не ми пука, опитвам се да бъда обективен, обаче. Приятна вечер

Нас лишили возможности печатать свои деньги. А секрет экономического чуда после Второй мировой войны заключался в том, что все ведущие страны перешли к необеспеченным деньгам. Япония первой начала финансирования восстановления промышленности с выпуска ничем не обеспеченных денег под планы по расширению производства. Советский Союз, само собой, никогда не испытывал нехватки в деньгах – был план производства, под который строился финансовый план. Европа начала выпуск фиатных денег под векселя, ничем не обеспеченных, Центральные банки просто контролировали, чтобы предприятия возвращали кредиты, и когда нас бросили в этот омут под названием "шоковая терапия", парализовав государство, отняв у государства функцию планирования, функцию создания денег и сказали: "Ну вы там барахтайтесь как хотите, выкручивайтесь". И в ходе этой ваучерной приватизации к власти на предприятиях в лучшем случае пришли красные директора, которые понимали производство, но не могли в этой ситуации обеспечить ни укомплектации – помните, были неплатежи, предприятия не могли друг другу оплачивать продукцию потому, что не было кредита, не было навыков работы в рыночных условиях, разрушилась полностью отраслевая наука, которая оказалась никому не нужна, потому что надо было смотреть в будущее далекое, чтобы поддерживать науку, откуда-то изыскивать деньги на нее, мотивация была краткосрочной, поэтому этих красных директоров очень быстро сменили барыги, грубо говоря, люди, пришедшие с улицы, у которых краткосрочное мышление, главный мотив – схватить прибыль, обогатиться любой ценой. Ю.П.:Одно из обвинений, которое постоянно летит в Ваш адрес – что "Глазьев хочет укатать финансовый сектор"… С.Г.:Еще раз скажу: деньги – это выдающееся изобретение человечества. Но не в смысле монет золотых, как думают монетаристы, а в смысле инструментов поддержки экономического роста. Особенностью крупных экономических систем ХХ века стал переход на фиатные деньги, о чем я говорил. Деньги стали инструментом финансирования развития прежде всего. Кредитные деньги не отменяют, конечно, золотые монеты, но сегодня вес золотых монет в общей денежной массе ничтожно мал. Вы видите, как сегодня ведущие страны мира переходят к новому технологическому укладу. Как они создают деньги, дешевые. Европейский центральный банк даже премию дает, если коммерческий банк вкладывает деньги в реальный сектор, выдаваемых под отрицательный процент. Я не говорю, что это хорошо или плохо – это медицинский факт, что называется. Деньги, начиная с 1947 года (в Японии, потом в Европе), а с 1971 года в Америке, стали фиатными деньгами. Они обеспечены обязательствами государств, которые используют денежную эмиссию для финансирования государственного бюджета. Практически все доллары, которые находятся в мире, проходят через бюджет США, и они печатаются под покупку облигаций американского казначейства. То же самое касается евро. В Японии деньги проходят тоже через финансирования институтов развития и бюджета. Китай еще во многом по советской традиции создает деньги под планы развития производства. Это не жесткое планирование – в основе этой системы планирования лежит постоянный диалог между государством, бизнесом и наукой. Эти планы составляют не чиновники в министерствах, - чиновники просто выступают в роли дирижеров, координаторов этого процесса - а реальное наполнение планов развития, ткань этого индикативного стратегического планирования формируется предпринимателями вместе с учеными-инженерами, которые берут на себя обязательство наращивать производство, модернизировать, внедрять новые технологии, создавать новые рабочие места, а государство под эти планы выделяет ресурсы, обеспечивает макроэкономическую стабильность, субсидирует НИОКРы (научно-исследовательские разработки). С.Г.:Вы знаете, это, во-первых, не так. У нас сегодня очень много банкротств. Причем количество банкротств, просроченных кредитов резко начало расти с тех пор, как ЦБ поднял процентные ставки. У нас сокращается объем кредитов в экономике, потому что под такие процентные ставки предприятия брать не могут – себе дороже. Рентабельность не позволяет. У нас, еще раз напомню, уровень капиталовложения в два раза ниже, чем был в 1990-м. В Китае, замечу, в 20 раз больше. И объем денег там в 20 раз больше. То есть кредит в современной экономике – это механизм авансирования экономического роста. И все классики денежной теории, включая знаменитого Тобина, говорили: "Главной задачей денежных властей является создание максимально благоприятных условий для роста инвестиций". Поэтому денежная политика должна обеспечивать экономическое развитие. В ситуации, когда денежная политика подчиняется каким-то монетаристским критериям типа снижения инфляции, возникают очень серьезные сбои в воспроизводстве экономики. Потому что деньги для экономики – это как кровь для организма. Когда их мало – плохо, когда их много – тоже плохо. И мы на большом статистическом массиве вычислили закономерность: для каждого состояния экономики существует свое оптимальное количество денег. Если денег становится меньше, чем нужно для нормального воспроизводства, происходит сжатие производства, прекращение инвестиций. Экономика начинает сжиматься, производство сокращается, падает покупательная способность денег. А это означает, что повышается инфляция. И самое неприятное – нарастает технологическое отставание. А платой за технологическое отставание является хроническая девальвация валюты. Как раз утрата покупательной способности денег. Поэтому снизить инфляцию путем сжатия денег в недомонетизированной экономике невозможно. Это ведет к деградации экономики, снижению технического уровня и в конечном счете к новому витку девальвационно-инфляционной спирали. То, что мы прошли, вообще-то, в третий раз. И нас по-прежнему загоняют в этот угол. То есть мы вместо того, чтобы создавать свою систему развития, со своими приоритетами, исходя из закономерности научно-технического прогресса, исходя из максимизации наших конкурентных преимуществ, мы пошли на поводу у догматиков, которые нам подбросили из Вашингтона модель. У нас на самом деле три сценария. Когда идут дискуссии по темпам роста. Вот если ничего не делать, у нас так и будет: плюс-минус 2%. В зависимости от конъюнктуры и мировых цен. Но весь мир идет вперед и вперед. Падение эффективности – это опять девальвация и девальвация. Невозможно добиться стабилизации цен в условиях падения и деградации производства. Снижение инфляции достигается за счет роста производства и за счет внедрения новых технологий. Это блестяще показали все эти страны. В Китае объем кредитов по отношению к ВВП вырос примерно в пять раз. То же самое касается и других стран. Сверхмонетизация экономики Китая, так же как и Японии, не сопровождается ростом цен. Потому что главным средством борьбы с инфляцией, как и экономического роста, является тот же научно-технический прогресс. Снижение издержек, повышение эффективности, расширение производства товаров. Мы вполне в состоянии эту модель сделать, потому что многие элементы мы сами формировали. Мы самые первые в мире занимались конструированием этой модели еще в Российской империи. Имея такой исторический опыт, конечно, совершенно печально наблюдать, как научно-производственный потенциал сегодня используется менее, чем наполовину. Мы сегодня можем в два раза больше производить. Поэтому вилка такая: либо мы ничего не делаем, и тогда плюс-минус два процента и бесконечная стагнация, либо мы формируем современную модель управления экономикой на тех принципах, о которых я говорил, нового мирохозяйственного уклада. Это нам даст примерно 4-5%. Если мы к этому добавляем стратегию опережающего развития на базе нового технологического уклада с концентрацией кредитных ресурсов, которые сами создаем в ключевых направлениях роста мировой экономики, поднимая наш потенциал и используя возможности евразийской интеграции, то можем выйти до 10% в год.

Последното не го разбрах? Руската държава в лицето на руската централна банка емитира фиатни пари, с които кредитира целенасочено и селективно проекти на руски предприемачи. Фиатни пари (по-надолу обяснение и за фиатна валута, фиатна система на валутата) означава: пари, декларирани от правителство като законно платежно средство.[1] издавани (печатани) от държавата пари, които не са конвертируеми в нещо друго (напр. злато), нито притежават фиксирана стойност в смисъла на обективен стандарт.[2] https://bg.wikipedia.org/wiki/Фиатни_пари Фиатните пари са буквално правене на пари от въздуха, количествени улеснения, които централната банка печати без обезпечение от злато или друга резерва валута. В САЩ такива пари се печатат от ФЕД по искане на правителството, в ЕС скоро бяха отпечатани трилиони такива количествени улеснения по план на Марио Драги за стимулиране на европейския бизнес и производство. Глазьов иска руската централна банка да се отвърже от верижката на долара и споразумението си с МФВ да емитира толкова руски рубли, колкото долари има в златния и валутен резерв /знам че Атом има по друго виждане тук, но не го споделям/. У нас такава роля играе валутния борд. Но така или иначе, Глазьов говори за кредитиране на руското производство и иновации от банкерите с емитирани фиатни пари, тоест рубли напечатани точно за тази цел и необвързани с валутния и златен резерв. Пиша тук това, което той обяснява в интервюто си, постнал съм го като текст още в първия си пост в темата http://temidnya.ru/blog/43090913616/Sergey-Glazev:-Myi-otdali-svoe-buduschee-v-chuzhie-ruki Всъщност китайската и индийската централни банки оперират с емитирането на местна валута по тази схема на фиатни пари, те нямат зависимост от МВФ и системата на доларов или златен резерв, задължителен за Русия. Според Глазьов тази обвързаност дърпа руската икономика към блатото на застой, висока инфлация и суровинна ориентираност, защото доларовите запаси се попълват главно от износ на петрол и деривати. Лично аз не виждам за България никаква възможност да търси някакви възможности по този път, защото икономически ние донякъде сме част от един общ пазар на ЕС, където, според Глазьов няма място като съставна част на този етап за Русия, той вижда нейното пазарно бъдеще на Изток. дали е прав или не, не се наемам да давам оценки. Че Русия страда от болестта на същия икономико-политически модел Кой като България, противоречие нямаме, само бих обърнал обратно нещата - България страда от същия модел, копи пейстнат от Русия на наша почва. Глазьов и Хазин обаче говорят за пускане на кепенците на този модел, за неговото закриване в Русия.

Одобрението ми беше за интересния материал, който е постнат в темата, а не за извода, че са спечелили държавно ориентираните икономики. Всъщност Глазьов въобще не твърди това. В този материал, писан /говорен/ в края на 2016, преди изборите в САЩ, Глазьов казва няколко възлови важни, според мен, неща: - Руската /съветска/ икономика е пропуснала историческия си шанс да се реформира в пазарна, какъвто шанс са използвали китайците, резултатът е, че преди 25 години Русия е произвеждала 2 пъти повече от Китай, днес съотношението е 5 към едно в полза на Китай или 10 пъти, 1000 процента в полза на капитализма. Китайците са прескочили пропастта между планова и пазарна икономика на три малки скока, Русия е паднала при опит да я прескочи с един голям скок, китайската котка не е била идеологическа и всички мишки са били хванати от нея. - Другото е, Глазьов призовава за одържавяване на руската централна банка и превръщането и в целенасочен кредитор на руското капиталистическо производство, тоест скъсване с доларовата система, което за мен означава отделяне в самостоятелна орбита. Къде я вижда той? - В Евроазийската икономическа зона, но какво разбира под това понятие. за разлика от Хазин, който я привижда между Русия, Турция и /евентуално/ Иран, Глазьов говори за Пътя на Коприната - тоест той вижда такава зона в старите рамки на този Път; а това ни повече ни по-малко означава целия Близък Изток по оста Турция, Иран, Ирак, Индия, Китай. - Глазьов говори за "време разделно" - или ще си останем в старото блато на застой от +- 2 процента растеж-спад и суровинна икономика, казва той, или трябва решително да тръгнем по-свой път на индустриализация и иновации, като държавата кредитира със собствени пари собствения бизнес; пазар - пазарът на страните по Пътя на Коприната; в противен случай, казва Глазьов, останем ли си в крони капитализма на монетаризма и финасовиге спекулации с валута, ще станем лесна плячка и от Изток /Китай/ и от Запад /САЩ/. Това е казано с известна месианска нотка за изключителността на Русия, която би могла да се превърне в лидер през 21 век, според него.

Възможно е, но, според мен, е малко вероятно. Стаски беше изследвал задълбочено този въпрос - ханчето е наето от Латинеца, докато Левски е в Букурещ на Учредителното събрание на БРЦК, дори Левски не е бил наясно, че това ханче е свързано с революционната дейност, Латинеца го наема като частно лице, въпреки противоположните твърдения с по-късна дата. Колко събрания са провеждани в това ханче или каква куриерска дейност между Търново и Ловеч е преминавала през него от април до декември - отговорът е никаква. Откъде тогава турската агентура, която безспорно е била на високо ниво, защото я ръководи германец, Шнайдер, е могла да знае за комитетската функция на ханчето в Къкрина. И пак влизаме в кръга от неколцината посветени лица от Ловеч. Лично мнение. Наистина е имало инцидент с посетител на кръчмата в ханчето, който заговаря Левски и му задава въпрос кой е, първото обяснение на Левски не е най-доброто - той се представя за Христо Иванов-Големия, което естествено предизвиква удивление в този селянин, познавал Големия, това става някъде към 18-19 вечерта, още с пристигането в ханчето. Това е единствената сламка, върху която може да се построи такава хипотеза.

Цялото интервю във вид на текст го има на този линк: http://temidnya.ru/blog/43090913616/Sergey-Glazev:-Myi-otdali-svoe-buduschee-v-chuzhie-ruki Глазьев е академичен икономист за разлика от Хазин, цитирал съм негово интервю в друга тема за Русия. Тук той отново настоява на идеята си, че Руската Централна банка трябва да печати фиатни пари, с които да кредитира иновации и производство. Това интервю не е точно академична лекция, има много емоция в него, но е интересно, с констатацията, че Русия е на кръстопът.

Ето какво казва Кен Дженингс, един от шампионите, играл в състезание по тривиа срещу Уотсън: “ The computer's techniques for unraveling Jeopardy! clues sounded just like mine. That machine zeroes in on key words in a clue, then combs its memory (in Watson's case, a 15-terabyte data bank of human knowledge) for clusters of associations with those words. It rigorously checks the top hits against all the contextual information it can muster: the category name; the kind of answer being sought; the time, place, and gender hinted at in the clue; and so on. And when it feels "sure" enough, it decides to buzz. This is all an instant, intuitive process for a human Jeopardy! player, but I felt convinced that under the hood my brain was doing more or less the same thing. ” А това е схемата на архитектурата на IBM's DeepQA , по която процедира Уотсън: подсигурена от внушителен хардуеър: The system is workload-optimized, integrating massively parallel POWER7 processors and built on IBM's DeepQA technology,[20] which it uses to generate hypotheses, gather massive evidence, and analyze data.[2] Watson employs a cluster of ninety IBM Power 750 servers, each of which uses a 3.5 GHz POWER7 eight-core processor, with four threads per core. In total, the system has 2,880 POWER7 processor threads and 16 terabytes of RAM.[20] According to John Rennie, Watson can process 500 gigabytes, the equivalent of a million books, per second.[21] IBM's master inventor and senior consultant, Tony Pearson, estimated Watson's hardware cost at about three million dollars.[22] Its Linpack performance stands at 80 TeraFLOPs, which is about half as fast as the cut-off line for the Top 500 Supercomputers list.[23] According to Rennie, all content was stored in Watson's RAM for the Jeopardy game because data stored on hard drives would be too slow to be competitive with human Jeopardy champions https://en.wikipedia.org/wiki/Watson_(computer) тази успоредна линия от "генериране на хипотези", "прецизно филтриране", "хипотези и оценка на резултати", която тече успоредно отдолу е свързана с контейнер "тренирани модели", според мен; двете линии се събират в "синтез", след което следва "финално сливане и класиране" - "отговор". Доколкото има поле да се говори за аи, а не за машина, то е в полето на втората линия долу, където има "модели на обучение"; играчът, Дженингс, дефинира по своему този процес като "непрекъснат, интуитивен процес" и декларира, че неговият мозък работи по същия начин.

Южняк, понеже пишеш, че си се занимавал с "deep learning", обучаване аи на гугъл, би ли обяснил най-общо принципа на това обучаване - става въпрос за изграждане на нещо като невронна мрежа от процесори, които наподобяват начина, по който протича мисленето при човек ли, на принципа "грешка-проба", научаване ли? Защото това, което прочетох за Уотсън е нещо приблизително такова, той се "самоубочава", отсявайки огромен обем ненужна и грешна информация и в крайна сметка синтезира полезна и вярна информация. При това тази машина работи с 90 модула от по 4 8-ядрени процесори, доста мощ има на разположение, но дори това не я класира в категорията на топ 500 супер-мощни компютри, примерно това е наполовината на последния от тези 500. Правят ли експерименти по обратния път - с нанотехнологии да търсят имплантиране на микропроцесори в мозъка на човек? За да използват тези микропроцесори във вече създадена верига от неврони, каквато е човешкия мозък.

Разбирам. Според мен, програмирането на изкуствен интелект все пак е ограничено от развитието на хардуеъра, защото става въпрос за брой операции в определено време. Неотдавна имаше нещастен случай с катастрофирал човек в кола, управлявана от автопилот и моделът беше изтеглен. Изкуственият интелект, управлявал машината в случая не е съумял да различи за определено време един символ, получен от сензора, обърквайки го с друг, заложен в програмата му, което доведе до катастрофата. В този случай става въпрос не за дефект в програмата, а за несъотвествие във времето на работата на бордовия компютър, изпълняваш инструкциите на тази програма. Ще ти дам друг много елементарен пример, който сам наблюдавах с „енжин” на шахматна програма: имам една на таблета, с която понякога разпускам, тя е добра, не мога да я надиграя над 3-4 ниво от 10. Обаче хлапето на племенника ми ме сложи в джоба си, той е на 9 години и едва знае как се местят фигурите. намери и лесно цаката на програмата – нагласи я на 10-то ниво, най силното, и започна да мести така бързо фигурите, че програмата нямаше време да мисли, за да му отговаря адекватно и играеше като пиян човек, хлапето я победи в стил „супер-блиц” на най-високото й ниво на трудност, заобиколи изискването за време. Аз мисля не по-малко от минута на ход, за това време програмата на това ниво ме размазва, малкият местеше на секундата и разгроми „енжина” на програмата, той я размаза. Мисълта ми е, че при това програмиране, бързината на процесорите и мощността на хардуеъра, според мен, е от решаващо значение. Ето линк към статията за т.н. суперкомпютри в света – виж за каква надпревара става въпрос и какви чудовищни скорости са постигнати в последните години. https://en.wikipedia.org/wiki/Supercomputer Интересното е, че има жестоко състезание между китайци и американци. Големият проблем там е в охлаждането на процесорите. Затова мисля, че по пътя на този тип процесори и компютри лимитите са ограничени и не може да се стигне до пробив от някакво принципно ново ниво, колкото и бързо да се развива програмирането, носителят е ограничен.

Скуби, в САЩ всеки втори през онези години е имигрант от Европа, така че тези имена, които цитираш, те наистина са големи и важни за американското кино, обаче не можеш да се каже, че са принос на Източна Европа, машината на Холивуд щеше да открие други подобни, ако не бяха тези. За мен много по-съществен е приносът на метода на Станиславски, наричан накратко Метода и адаптиран от Лий Страсбърг и неговата Бродуейска школа. Повечето велики американски актьори минават през тази школа - Брандо, Ал Пачино, Дъстин Хофман, Де Ниро, много от по-старото поколение; докато нашите актьори се отнасят с високомерна насмешка на аристократи към Станиславски, американският театър и кино го приемат и адаптират, цялата актьорска игра и досега е базирана върху него Малко любопитни факти за филма "Кръстникът": Paramaunt купуват правата за филмиране на “Кръстникът” още докато Марио Пузо е написал 100 страници от романа си за $12,500, с опция да вдигнат сумата до $50,000, в случай, че завършения текст бъде филмиран. Трябва да се отчете пазарната прозорливост на изпълнителния продуцент на Paramaunt, Робърт Евънс, който измъкнал правата за филмиране един ден преди такъв договор да подпише с Пузо Бърт Ланкастър, който възнамерявал лично да изиграе главната рола на дон Вито Корлеоне. Бърт Ланкастър, който през 1969 година е на крачка да откупи правата за филмиране върху "Кръстникът" на Пузо Копола не бил първият избор на Paramaunt за режисьор на филма, били обсъждани имената на Артър Пен, Питър Йейтс, Ото Преминджър, Ричард Брукс, Елиа Казан, Фред Зинеман и още половин дузина други известни режисьори. Всички те казали „не”. Най-сетне продуценът Евънс стигнал до заключението, че „филмите за мафията са празна работа, никой не иска да се занимава с това, и ако има такъв режисьор въобще, той трябва да е американец от италиански произход.” Така се стигнало до избора на Копола. Той също бил на път да откаже, като в частен разговор с продуцента споделил, че романът на Пузо му изглежда като „сензационен и популярен опус, твърде евтина изработка.” Но най-сетне приел, отчасти защото точно по онова време /1972/ неговата лична компания American Zoetrope била пред фалит и той спешно се нуждаел от голям хонорар, за да я спаси. Копола в началото на 70-те Щом се съгласил да режисира „Кръстникът”, Копола рязко сменил тона си в изказванията си за романа, той го определил като „достоен за древногръцка трагедия, съвременна драма за един Крал и неговите трима синове-наследници.” Двамата с Пузо се сработили много добре и изразявали подчертано взаимно уважение. Копола се преборил за 5-милионен бюджет и поискал от Paramaunt срок от 80 дни за да заснеме филма, студиото му отпуснало исканите пари, но съкратило срока на 53 дни. Веднага след това изникнал въпросът кой ще играе главната роля на дон Вито Корлеоне? Paramaunt настоявал това да бъде Антъни Куин, но в техния лист по-надолу били и имената на Лорънс Оливие, Жан Габен, Джон Хюстън...Копола настоявал за Марлон Брандо, чието име по онова време било табу в студиата, заради скандалджийския нрав на Брандо и сприхавия му характер. Босът на Paramaunt Стан Джеф направо заявил: „Брандо никога няма да припари до до този филм.” и забранил всякакви дискусии по-натам по въпроса. Копола обаче продължава да настоява, че Брандо е най-добрият избор за ролята и в крайна сметка убеждава босовете на студиото в това. Марлон Брандо е бил на 47 години, когато му предлагат да играе главната роля във филма Останалите роли също са проблематични. Paramaunt искат Робърт Редфорд или Раян О’Нийл за най-малкия син на дон Корлеоне, но Редфорд сам отказва, след него и Уорън Бийти. Обсъждат се имената на Мартин Шийн, Дейвид Карадайн и Дийн Стокуел, пробват за тази роля даже Робърт Де Ниро; единствен Копола настоява за Ал Пачино, кото открива в него „дълбочина”, докато изпълнителния продуцент Фред Рос го наричал „малко хилаво човече”, но Копола надделява с аргумента, че Пачино ще се задоволи само с 35 000 долара за участието си в целия филм. Джеймс Каан в ролята на импулсивния Сони Корлеоне Джеймс Каан също е тестван в ролята на Майкъл Корлеоне, но накрая му намират по-подходящата за него роля на Сони. Джон Казале още отначало се оказва перфектен за ролята на Фредо. Копола възразява на искането да даде ролята на Кони Корлеоне на сестра си Талия Шиър с аргумента, че сестра му е твърде красива за тази роля, но накрая включва с роли дори родителите си и тримесечната си дъщеря София, като по този начин филмът става семеен. Марлон Брандо в ролята на Вито Корлеоне и Ал Пачино в ролята на Майкъл Корлеоне Снимането също върви трудно и много нервно, Копола постоянно се оплаква от ограниченията, които му налагат продуцентите и очаква те да го уволнят всеки момент, по-късно той разказва, че често му се е случвало да дочува такива разговори от гримьорните между актьорите: „Този филм е пълен боклук.” или /за него самия/ „този човек просто не знае какво и как да го прави.” Междувременно продуцентите обсъждат смяната му с Елиа Казан, но Брандо категорично заявява, че няма да участва по-натам в снимането, ако Копола бъде уволнен. Пачино в спомените си за снимането на „Кръстникът” също се оплаква, че непрекъснато е трябвало да се доказва и е постигнал това едва след кървавата сцена с убийството на Солоцо в ресторанта. Брандо е безспорният лидер сред актьорите, участващи в заснемането на филма: „той от половин дума схващаше и най-откачената ми идея – спомня си за него Копола, - и я пресътворяваше по най-великолепния начин.” Гримират Брандо, за да изглежда „като булдог” Брандо иска да направи Дон Корлеоне да изглежда „като булдог”, затова подпъхва подплънки от памук, за да се издуват челюстите му, а по-късно, недоволен от ефекта, кара дентист да му изработи специални протези, които носи за ролята, за да постигне искания ефект. Брандо често забравя репликите си и се налага да му ги пишат на специални карти, от които ги чете. Ал Пачино бойкотира церемонията на Академията по връчването на Оскарите, ядосан от факта, че той се появява в повече екранно време във филма от супер-звездата на „Кръстника”, номиниран за най-добър актьор – Марлон Брандо. „Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш” Репликата „Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш” е включена в списъка на 100-те най-забележителни филмови реплики за всички времена, направен от Американската филмова академия; тази реплика заема почетното второ място в списъка, първото е на „Честно казано, скъпа, не давам пукната пара за това” от „Отнесени от вихъра” /1939/ Гласът на дон Вито Корлеоне е базиран на реалния глас на Франк Костело, който Марлон Брандо наблюдава по телевизията, когато сенатска комисия разпитва публично прочутия гангстер през 1951 година. Котката в ръцете на Брандо била негово хрумване извън сценария Въпреки слуховете за консултанти-мафиози, такива не са ползвани нито за филма, нито за написването на книгата на Пузо. Марио Пузо казва, че никога не е имал каквито и да е контакти с мафията и с мафиози и че доколкото познава света на престъпността, това е от посещенията му в заведенията за хазарт. След написването на романа му, той получава много писма от мафиози, които му дават препоръки и изразяват възхищението си от детайлното познаване на техния свят. Пузо, за разлика от героите си Корлеоне, води потеклото си от Неапол, а не от Сицилия. Единственият реален мафиоз, взел някакво участие в „Кръстникът” е актьорът Лени Монтана, който на младини е бил в тези среди. Монтана изпълнява ролята на Лука Брази. Когато Пузо, в ролята му на консултант, му прави забележка как по-заплашително да върти барабана на револвера в една от сцените, Монтана го изгледал втренчено и казал: „Ти майтапиш ли се с мен?” Един от главните претенденти за ролята на дон Вито Корлеоне бил Орсън Уелс, личен приятел на Копола. Уелс дори свалил десетина килограма, за да влезе във форма, преди кастинга, но Копола не го допуснал до такъв, с аргувмента, че Брандо е най-добрият избор за тази роля, който той вече е направил. Алекс Роко в ролята на Мо Грийн – начинът по който го застрелват във филма повтаря изцяло начина, по който бил убит Бъгси Сийгъл, създателя на Лас Вегас, с тази разлика, че Бъгси не носел очила и реално бил дясната ръка на Майер Лански Според Марио Пузо, образът на „певеца на мафията” Джони Фонтан не е базиран на прототипа на Франк Синатра. Въпреки това, Синатра бил бесен на Пузо, и вендъж, когато и двамата били в един ресторант, се нахвърлил с вулгарни обиди срещу него. Точно заради този инцидент, появата на Джони Фонтан във филма била сведена до минимум. Един от поканените преди Копола режисьори от Парамаунт бил Серджо Леоне, който отказал. Според него тази история представяла мафията в прекалено положителна светлина. По-късно Леоне признава, че съжалявал за отказа си. Той прави свой филм за мафията през 1984 – Имало едно време в Америка. Според Стенли Кубрик „Кръстникът” е най-добрият филм за всички времена, събрал най-силният актьорски състав за всички времена. От похарчените близо 6 млн. за заснемането на „Кръстника”, Копола отделя около 460 000 за пробни кастинги, в които заснема различни кандидати за ролите, преди да реши на кой актьор да даде ролята. Този негов внимателен и педантичен подбор му се отплаща скъпо с превъзходна актьорска игра. Когато се снима филма, Брандо е на 47 години и според мнозина кинокритици, въпреки умелия грим, е твърде млад за тази роля. Босът на италианската мафия в САЩ по онова време, Джо Колобмо, и неговата организация The Italian-American Civil Rights League започват организирана кампания да прекратят прожекциите на филма. Робърт Евънс, продуцентът на Парамаунт, пише в мемоарите си, че хората на Коломбо му се обаждали с лични заплахи към него и семейството му. Най-сетне от Парамаунт се съгласяват с исканията на Колобмо, думите „мафия” и Коза Ностра да бъдат изтрити от репликите в сценария на филма. Продуцентът Евънс не харесва музиката на Нино Рота и дори след феноменалния успех на „Кръстникът” твърди, че тази музика е „нелепа”. Копола на снимачната площадка И за да са пълни трудностите за Копола, като венец на всичко идва стриктното изискване за дължината от страна на студиото: „Ти си заснел цяла сага, сега бъди добър да ми представиш филм”, казва на последната прожекция преди премиерата продуцента Евънс на Копола, който е принуден от оригиналните 180 минути да изреже почти една трета и да натика целия филм в исканите от Парамаунт 135 минути. ползвал съм информация от тези линкове http://www.telegraph.co.uk/culture/film/starsandstories/6189162/The-Godfather-Nobody-enjoyed-one-day-of-it.html http://www.imdb.com/title/tt0068646/

Какво имаш предвид, Южняк? Къде са проблемите, според теб?

На Фриц и аз съм се учил, с моите много скромни любителски възможности, стигам до най-ниските му нива, нагоре е Чудовище. Но доколкото бегло съм се интересувал, във всяка такава програма влагат милиони изиграни реално партии, дебюти, комбинации и ендшпили, оттам нататък как става магията на избора в тази информация, и формирането на стратегия, не съм много наясно.

Точно във войната, според мен, Фружине, е най-ужасяващото място за приложение на изкуствен интелект - представи си цяла танкова бригада или ескадрила от изтребители, управлявани от изкуствен интелект, без никакъв екипаж от хора, това вече се разработва като идея и практика. А да копираш такава технология е невъзможно, защото става въпрос за изключително сложен програмен продукт - тук вече примитивната техника изцяло губи значение. И другото супер-опасно място е да се поверят политически и социални решения на такъв интелект. Предполагам оттам идва биполярното разстройство на Илън Мъск; той самият разработва Франкенщайн.

Може би е фалшива, но не виждам това да променя много по принцип целия въпрос за използването на изкуствен интелект, защото тестовете със самоуправляващи се автомобили са приложение на такъв - разграничителната линия е вземане на решение. Дали в конкретния случай тези ботове са взели самостоятелно решение да създадат свой език или не е частен случай на това дали по принцип могат да вземат самостоятелни решения или не. Преди двадесетина години, когато диийп блу на ай би ем победи Каспаров, самата фирма спря по-нататък разработването на тази платформа и се извини на всички хора, които са любители на шахматната игра. Каспаров оспорва коректността на фирмата и твърдеше, че по време на играта е имало човешка намеса в ходовете на машината, но фирмата отрече. При това процесорите на дийп блу бяха много по-бавни от това, което представя на сайта си Nvidia. Ако в западния свят бъдат наложени ограничения върху развитието на изкуствен интелект по някакви етични и морални причини /както се случи със стволовите клетки/, китайците и индийците няма да спрат да го разработват. Същото е като с атомната енергия преди 70 години.

Според мен Южняк е прав, никой не може да спре развитието на изкуствения интелект, проблемите са чисто технологични. Доколкото си спомням от мемоарната книга на Бил Гейтс, там той развива идеята, че двоичния компютър, мислещ с 0-1 код е краен като възможности и неговото поколение няма да може да предложи нещо принципно ново в това отношение. Просто новата технология ще е нещо друго - квантов компютър? или някакъв друг хибрид, защото процесорите и чиповете са ограничени като капацитет. Но съм лаик и само задавам въпрос.

Южняк, привет! ценна информация си постнал. Доколкото прочетох в този линк, самата система за управление на автомобил като хардуеър не включва нещо принципно ново освен чипове и процесори: The scalable architecture is available in a variety of configurations. These range from one passively cooled mobile processor operating at 10 watts, to a multi-chip configuration with two mobile processors and two discrete GPUs delivering 24 trillion deep learning operations per second. Multiple DRIVE PX platforms can be used in parallel to enable fully autonomous driving. http://www.nvidia.com/object/drive-px.html Всъщност тя е традиционен компютър. Много по-бърз е процесорът. Имаш ли повече информация за това?

Марио Пузо започва да пише романа си „Кръстникът” на 45-годишна възраст, беден като църковна мишка и със семейство с 5 деца, които не може да издържа. Преди това е издал два романа, от които е получил общо 6500 долара, но е натрупал дългове от хазарт за 20 000. Пузо започва „Кръстникът” с единствената идея да изкара пари от този роман, той самият в интервюта казва, че не го оценява като литература високо. Предлага в началото идеята си на различни издатели, но среща твърди откази. Отчаян, с 10 написани страници, той най-после получава шанс, когато един ден негов почитател-читател го запознава с издателите от Putman. Босът на издателството безцеремонно му заявява, че иска от Пузо „съвременен роман, в който да бъдат разработени темите, които интересуват най-много американците днес: семейството, капитализма, престъпността. Роман, който да се продава добре.” Подписват договор за аванс от 5000 долара и процент от бъдещите продажби. През 1969 романът е завършен, Пузо осребрява аванса в пътнически чекове и заминава за Европа на пътешествие с жена си, на която години наред е обещавал такова пътешествие. Когато се връщат, от аванса не е останало нищо, а към дълговете си от преди, Пузо е добавил още 8000 долара, проиграни в казината в Монако и Монте Карло. Отчаян, той вече обмисля възможността да прекара остатъка от живота си в затвора, когато му се обаждат от издателството и му съобщават, че са му изпратили авансов чек от 100 000 долара, а до три месеца ще му издължат още 300 000 долара от продажбата на книгата му. Пузо се обажда най-напред на сестра си /той има 7 братя и сестри, отгледани от самотната му майка, властна италианка, за която той пише, че когато слушал гласа на Марлон Брандо в ролята му на Дон Вито Корлеоне, винаги си представял, че чува гласа на майка си/. Реакцията на роднините му отначало е подигравателна, защото Пузо е бил винаги „черната овца” за тях, която те са издържали по милост, но най-сетне майка му, чула погрешно 40 000 вместо 400 000, защото не може да повярва, че нейният „поет” е способен да спечели по-голяма сума, му дава единствения съвет: „Не излизай на улицата с толкова пари, опасно е.” Романът на Пузо стои 67 седмици като номер едно в топ класациите за бестселър на New York Times, като от него се продават 21 милиона копия, превеждат го на 17 езика и има огромен успех в Европа. Това провокира Френсис Форд Копола да предложи на Пузо да филмира романа му и двамата да направят съвместно като сценаристи вече десетилетия не слизащия от класациите като номер едно филм с три Оскара и седем номинации за Оскар, заснет с бюджет от 6 млн. долара и с приходи от над 245 млн. долара. Копола дотолкова цени съавторството на Пузо, че предлага на студиото, което го продуцира, заглавието да е „Кръстникът на Марио Пузо”, но предложението му е отхвърлено. За филма "Кръстникът" ще продължа в следващ пост.

Този „механизъм” не е нещо ново в историята на българската икономика. Ако прочетем от тази гледна точка „Тютюн” на Димитър Димов, романът е една блестяща илюстрация за механизма на корпоративната държава. Борис Морев и татко Пиер търсят сближаване с нациста Фон Гайер върху корпоративно-картелна основа, а не от лични или политически симпатии. „Никотиана”, която Морев превръща в картел, се нуждае от големия германски пазар за тютюн. В контекста на цялата държава такова корпоративно поведение обяснява напълно обвързването на България със силите на Оста по време на ВСВ. България развива мощни суровинни картели за производство на хранителни стоки и кожарска индустрия, въгледобив, ориентирани изцяло за немския пазар – Буров изкупува и инвестира точно в тези отрасли. И в крайна сметка ориентацията на България се определя от Буров и сие /Морев и Пиер в „Тютюн”/, а не от политиците, които са само парата в свирката на локомотива на тази корпоративна държава. Същият олигархично-корпоративен модел се наблюдава и днес, но това е дълга тема за раздел икономика. Накратко бих написал само, че такъв икономико-политически модел на управление подменя представителната демокрация и предефинира изцяло функциите и ролята на държавата.

Знам, че държавата няма да инвестира днес крупна сума в държавно строителство на домове за бедни. Този план, макар че е напълно изпълним и работещ, при сегашната структура на българската държава е сто процента утопия. И не по политически или популистко-расистки причини. Поради една желязна и незаобиколима реалност - българската държава е корпоративна, това го обсъждахме и в друга тема. Тази диаграма на НСИ за тежестта на различните сектори в общата стойност на българския БВП през 2014 много нагледно илюстрира това, което имам предвид: подчертаните цифри в червено са стойностите в млн. левове от две основни дейности с недвижимите имоти - тази от строителство е 3395 млн. лв., а тази от операции с недвижими имоти през брокери е 7504 млн. лв. или повече от два пъти по-голяма. Появата на една мощна строителна държавна фирма, която е в състояние за година да построи хиляди нови апартаменти на ниски цени - примерно 40 000 лв. за апартамент, който сега се продава за 120 000 лв. ще помете този спекулативен пазар и ще спука имотния балон. Ето защо, според мен, лобито на строителните предприемачи и брокерите на недвижими имоти никога не биха позволили това да се случи. Държавата може да го направи чисто теоретично, щом се обсъждаше варианта да вложи 10 млрд лева в нова АЕЦ, но няма да го направи, най-вече по посочената по-горе причина, според мен. Част от "корпоративистите" няма интерес, и то съществена част, даваща около 15 процента от БВП на страната.

Как се ражда киното Киното се ражда с проектора, раздвижващ серия образи върху екран. Братята Латъм и един млад асистент на Едисън, Диксън, изобретяват проектор Паноптикум, който изважда филмите от кутията. Същата година (1895) братя Люмиер (Огюст и Луи) представят пред публика в Париж свои филми. Моментът е епохален. Ето как го описва един участник в него, Жорж Мелиес: “На този първи сеанс количеството на зрителите бе съвсем скромно – около 30 души, платили по 1 франк за вход, няколко журналисти и приятели на Люмиер. И ето, светлината в залата угасна. Операторът нагласи електрическата дъга. Няколко мига, и на екрана се появи площад Белкур в Лион. Аз се обърнах възмутен към съседа си: “И ни безпокоят само за това неподвижно изображение?!”. Тогава се обади бащата, Антоан Люмиер: “Ние се трудихме повече от 10 години, за да накараме един кон да тръгне към нас и вие сега ще видите това!”. При това зрелище ние всички застинахме с отворени уста. Бяхме зашеметени. После видяхме стена, падаща под ударите на чук в облаци прах, пристигащ влак, закуска на дете на фона на клатещи се от вятъра клони и трепкащи листа, излизане на работници от фабрика и накрая – знаменития Полят поливач. Прожекцията завърши с неистови аплодисменти. Публиката беше покорена, очарована от “движението на фотографии”, улавящи “истинския живот”. Но времето за възторзи свърши. Дойде времето за преговори. Аз направих предложение на мосю Люмиер да купя един от апаратите му за моя театър Робер-Худен. Той отказа. Без да се отчайвам, стигнах до сумата 10 000 франка, която ми се видя огромна. Мосю Тома, директор на музей Гревен, му предложи 20 000. Без резултат. Накрая мосю Льолеман, директор на Фоли Бержер, стигна до 50 000. Напразно. Мосю Люмиер остана непоколебим. Той добродушно ни каза: “Този апарат е голям секрет и аз не искам да го продавам. Искам да го използвам сам.” Ние си отидохме очаровани и разочаровани. Веднага разбрахме какъв колосален финансов успех ще има това откритие.” Цитираният Жорж Мелиес – един професионален илюзионист, е силно заинтригуван от възможностите на кинематографа. Между 1896 и 1913 той режисира, снима, продуцира и участва в над 500 късометражни филма. През 1902 прави първият филм в историята на киното, получил световна дистрибуция (благодарение на пиратството) – Пътешествие до Луната по Жул Верн. Никелодеоните През 1902 в Лос Анджелис е открит първият киносалон Илектрик. Такива салони са наричат никелодеони, защото плащаш никел (5 цента), за да видиш шоуто. Към 1907 вече има около 3000 никелодеона из цяла Америка. Формират се филмови компании – Байограф и Витаграф. Киното е на път да стане бизнес. Никелодеоните са гладни чудовища с ненаситен апетит за 15 или 30-минутни филмчета. Ню Йорк тогава е център на американското филмово производство. Холивуд все още е само предградие на Лос Анджелис, в което растат портокалови горички. През 1903 фабриката на Едисън произвежда запазената марка на американската филмова история – първият истински игрален филм със заглавие Големият влаков обир. Няколко години по-късно, в нюйоркското студио Байограф, един млад актьор на име Грифит случайно замества простудилия се режисьор на късометражното филмче Авантюрите на Доли. Така започва кариерата на големия режисьор Д. У. Грифит. И ако младият актьор Грифит е имал единствената амбиция да стане “сериозен артист”, то отсега ще трябва да се откаже от нея, защото между 1908 и 1913 му предстои да режисира 450 игрални филма. Машината на киноиндустрията се задвижва: киното вече е бизнес! Първата "звезда" До 1910 кинокомпаниите се отнасят доста пренебрежително към актьорите: за зрителите те са просто “момичето от Байограф” или “малката Мери”, “момчето с тъжни очи”, “солидният банкер” и т.н.Една такава актириса е и Флорънс Лоурънс. Тя играе главни роли във филмите на Д. У. Грифит и дори, според договора, сама си избира костюмите. Но Карл Лемъл, собственик на конкурентната Индепендънт моушъл пикчърс й прави предложение, на което тя не може да откаже: той й обещава по-висока заплата и, най-важното, разкритие на истинското й име върху рекламните плакати. Лемъл е гений на рекламата: пуска лъжливо съобщение в пресата, че при катастрофа е загинало “известното на всички ви момиче от Байограф, което се казва Флорънс Лоурънс”. В следващият брой на вестниците Лемъл опровергава съобщението, като казва, че то е инсинуация на конкурентите от Байограф, но Флорънс вече работи при него. Следват пресконференции със самата Флорънс, на която възторжени фенове й разкъсват шапката, за да имат "спомен”от нея. Името й вече блести ярко. Не след дълго Лемъл я уволнява поради некадърност, но тя остава първата звезда в историята на киното. Скоро цяла Америка е залята с пощенски марки с ликовете на нови звезди, конкурентните компании не спят. Грифит открива цяла плеяда. На 19 март 1911 Байограф (последна от всички компании) публикува в едно списание фотографии на своите звезди с техните имена. “Момичето на Байограф” сега е Мери Пикфорд, “годеницата на Америка”, както я наричат по онова време, най-популярната звезда на САЩ тогава. Как и кога Холивуд измества Ню Йорк като център за филмопроизводство Причините са няколко: независимите продуценти бягат на запад, за да се отърват от лапите на Филмовата Патентна компания, един тръст (в него участват Витаграф и Байограф), основан да налага монопол върху патентите за снимане; предградието на Лос Анджелис е сравнително неразвито и богато на природни условия за евтино филмиране (слънце, пустиня, планини, урбанизирани околности); и най-вече, по-евтина работна ръка от тази в Ню Йорк. През 1914 е основана компанията на Джеси Ласки Фючър Плей. Към нея се присъединява доведеният му брат Самюел Голдфит (по-късно, Голдуин), както и още едно голямо име на Холивуд – Сесил де Мил. Де Мил заснема първият им филм, Буреносни мъже, в един хамбар. През същата година е основана Парамаунт пикчърс, за да реализира филмите на Плеърс къмпани. Продукцията, дистрибуцията и прожекциите стават трите носещи кита на първите компании. Мак Сенет и неговият Кийстоун През 1909 Майкъл Сенет е само един млад канадски ирландец, син на ковач, който от няколко месеца работи като второстепенен актьор в Байограф при великия Грифит и подражава без особен успех на комика Макс Линдер: същите гетри, цвете върху ревера и тръстиково бастунче. Д. У. Грифит обаче го забелязва и харесва, заради безгрижния и същевременно неспокоен дух. В края на 1910 Мак Сенет вече е вторият по ранг след Грифит режисьор в Байограф - кралят му отстъпва половината си кралство. През 1911 Сенет напуска Грифит и Ню Йорк и заедно с предприемачът Кесъл основава нова филмова компания с многозначителното име Кийстоун (в превод “основен камък”). И наистина, в следващите години Кийстоун се превръща в основната фабрика за производство на смях. Сенет е нейният гениален двигател. Рецептата му е проста: банална история, добро знание за онова, което зрителят иска да види, абсолютна свобода и майсторство на монтажа (последното е усвоил от Грифит). Най-важното е, че при Сенет смехът винаги има приятен вкус. Актьорите имат карт бланш за всякакви хрумвания. Те подражават на италианската театрална комедия дел арте, прескачат се и се гонят, замерят се с предмети (най-често торти), разменят си удари с палки (слапстик). Филмите на Сенет са грандиозно акробатично шоу. Навремето той самият се е подвизавал като изпълнител на акробатични танци и треньор по бокс. В Кийстоун са привлечени актьори от мюзикълите – Ал Сейнт Джон, Хък Мен, Чарлс Мюри… Героите му са типични глупаци, похотливи, безсъвестни, лукави и по детски жестоки. В крайна сметка винаги печелят, а зрителите са доволни и с превъзходство се смеят. Сенет въвежда своя “картотека на смеха” няколко десетки “гамени”, които сам той подбира (между тях са все още неизвестните Бъстър Кийтън, Еди Клайн и Клод Брукмън) четат хумористичните списания и обелязват на какво се смеят хората. В киносалоните си Сенет монтира “смехографи”, регистриращи нивото на смях при различни сцени. От Грифит той е научил най-важното за киното: то е изкуство на движението. И абсолютизира това във филмите си. В тях преследването и гонитбите никога не секват. Ако гонитбата между двама души е смешна, то гонитбата между цели тълпи трябва да е още по-смешна. През 1913 Сенет формира “кийнстоунска полиция” и назначава за неин началник знаменитият по-късно Фети Арбъкъл. Хората от тази “полиция” непрекъснато се катерят по покриви, плуват през реки, хвърлят се под конски копита или гасят пожари. През 1915 той отива още по-далече и въвежда във филмите си скандално разголени балерини, изпълняващи чудовищно смели и екстравагантни за времето си танци. Те се появяват в най-неочаквани моменти, без връзка със сюжета и внасят атмосфера на остра чувственост и ритмичност. Опиянен от собствената си свобода, Сенет издевателства над всички обществени институции и норми. Той внушава на зрителите една логика на абсурда: героите му ходят по отвесни стени, автомобилите се движат по телеграфните жици. Камерата му ни убеждава, че персонажите му са безсмъртни. Използва множество кинотрикове, като ускореното движение и двойната експонация, вмъкването на документални кадри и др. С появата на анимацията и Уолт Дисни удря камбаната за динамичните комедии на Макс Сенет. Анимираните Том и Джери имат по-големи възможности и от най-добрите акробати. Чарли Чаплин и другите В края на 1913 в Кийстоун се появява един дребничък и изразителен английски мим. Сенет обаче не оценява в него бъдещият крал на комедията и след участие в Проваленият роман на Тили (1914) Чарли Чаплин напуска студиото. Мак Сенет, подобно на цирков директор, залага на трупата, а не на актьора. Това което повечето хора днес си спомнят от “тихите години” са комедиите и комиците: Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Фети Арбъкъл, Харолд Лойд, Бен Търпин, Лаурел и Харди. И докато комедиите на Мак Сенет са основани само върху лудо движение и акробатика, другите големи комици от “нямата комедия” са със силно индивидуално присъствие. Контръстът с образа на “малкия скитник” на Чарли е най-силен. Слапстиците са сведени до минимум, а мимиката и жестът, доведени до недостижима висота. “Каменното лице” на Бъстър Китън печели симпатиите на публиката най-вече с рафинирана ирония. Фети Арбъкъл е не по-малко знаменит за съвременниците си от Чарли Чаплин, докато не се проваля с трясък, заради един холивудски скандал. Харол Лойд ще се запомни вечно висящ върху покривите на небостъргачи, докато Бен Търпин се изразява по-нюансирано чрез мимиката на лицето. Дебелият и Тънкият, Лаурел и Харди, са емблема на “нямата комедия”, те са толкова ефективни като образи, че малко хора ги помнят в озвучените им филми. Нищо в киното не е така динамично като комедията. Много от звездите на “нямата” комедия са такива, защото са неми. Щом проговорят, всичко рухва. И все пак, онова което най-много се показва от началото на ХХ век днес по телевизията и върху видеокасети е именно американската комедия. И занапред светът ще се смее от сърце на тези легендарни безмълвни лунатици. Най-великият ням филм за всички времена "Раждането на една нация" е реализиран през 1915. Той е 12-ролков епос за Гражданската война и нейните последствия. Режисьор е Д. У. Грифит. Филмът получава от критиката статус на “пътеводител” за цялото развитие на киното и определения като “мечта за масите” (които са в сила и до днес). Освен това, има зашеметяващ касов успех. Ала срещу него се надига вълна на гняв и отричане, най-вече от чернокожите. От днешна гледна точка се вижда колко жесток расизъм е заложен в неговата идеология. Ку-Кукс-клан са представени като герои-защитници на цивилизацията, а северняците и “негрите” като негодници. Но като оставим това, Грифит въвежда принципно нови кинотехники – близък план, паралелен монтаж, масови и батални сцени – които вече демонстрират, че киното прави огромна крачка към нови хоризонти Текстът е от Енциклопедия "Киното: Филми, актьори, режисьори”, 2002 http://www.bgbook.bg/%C5%ED%F6%E8%EA%EB%EE%EF%E5%E4%E8%FF-%22%CA%E8%ED%EE%F2%EE%22.-%D4%E8%EB%EC%E8,-%E0%EA%F2%FC%EE%F0%E8,-%F0%E5%E6%E8%F1%FC%EE%F0%E8-_10564.html

Здраво сте спорили в онази тема, прочетох 3-4 страници, добри реплики, качествена игра А на Фружин не му отговорих, защото го видях, че се заяжда, та и "либерал" ме етикьоса, само това досега не бях чел. Ама не му хващам карез, защото го познавам, той се прави на народняк от Зелениково, но всъщност е интелектуалец под прикритие Фружине, споко - чалга не понасям от вида на тази "само кат те гепна... и т.н", направо ми се повдига от тези мазни вибриращи извивки, изкилиферчени страсти и текстове, писани от Трендафил Акациев и колектива му. Чалгата, каквато я обичат мутрите /бивши настоящи и бъдещи/ няма нищо общо обаче с автентичната чалга на Ибряма, но и на нея не съм поклонник, въпреки, че изпитвам респект към виртуозното й изпълнение. Обаче да сравняваш чалгата на разни певачки с Ибряма е като да сравняваш Казандзакис със Ст.Ц. Даскалов, ако ме разбираш, за по кратко наричан Сте-Цето. И сега за финал към Фружина, за да го скандализирам, както той мен с признанието си за Маркс - харесвам еврейската автентична фолклорна музика Фружине, слушам я с истинско удоволствие, без да имам и милиграм еврейска кръв във вените си.

Според мен, не си прав. Сред моите познати образовани хора има личности с най-широк кръг музикални вкусове. Братовчед ми, например, който е с две висши образования, е голям почитател на Висоцки и руската класика, но имам и приятели, които харесват това, за което ти пишеш. Въобще не може да става въпрос за някакъв културен модел, все едно да обсъждаме тук каква кухня харесват хората - ами всякаква, според вкусовете им. Това, според мен, въобще не е зависимо от някаква идеологизация, а е индивидуално.