Б. Киров

Абе вие двамата нямате ли си друга работа, я си стиснете ръцете.

Може би си прав. Винаги съм знаел, убеден съм от собствен опит, че конкретния човек на конкретно място може да промени из основи цяла система, точно обратно на вапцаровото "какво значи тук някаква си личност."

В тази тема си развих тезата за начина, по който държавния апарат може да се бори с корупцията. С Ник не постигнахме съгласие по това, неговата теза е, че трябва да става законодателно, моята е, че може да се осъществи на ниво изпълнителна власт от силна изпълнителна власт, която да го подкрепи със закони в парламента. така или иначе, постигнахме консенсус, че раковото заболяване на българската икономика е корупцията.

Анджък. Държавният апарат, нали това му е работата. За лицето което визираш като Козела нищо не съм чувал, нито знам.

на всички такива твърдения може да се каже само едно единствено нещо: "докажи", и тогава какво правим?

Е да ама тези приятелчета и тогава и сега бяха и са банкери и крупни бизнесмени, така че, реална полза от този закон никаква.

Еми прав си да си притеснен да ти кажа; и аз да знаех щях да съм притеснен. Докато се занимавах активно с книгоиздателска работа съм ставал инцидентно свидетел на някои неща, виждал съм, но си остава за мен. Първо нищо съществено не е, частични факти, второ голяма давност, трето нищо от това, което напиша, не мога да докажа, тогава за какво да го пиша.

Тя е толкова огромна, че едва ли ще ни стигнат и години. Пък и не е безопасна. Скоро двама автори, Едвин Сугарев и Христо Христов, написаха първи том по проблематиката, не се сещам заглавието, гледах представянето на книгата им в предаването на Евгений Михайлов, говореха доста смислено, особено Христов, който от години се рови в архивите по тази проблематика. Не им правя реклама, само отбелязвам, че има хора, които са навътре в архивите и числата, първата част беше до 1997, правителството на Виденов; втората трябва да се занимава с далаверите на ремедетата и приватизацията, както и с банките. На времето един царски депутат написа нещо от рода на "Записки по българския преход", точно за задграничните дружества, но не беше нещо особено добро, прехвърлял съм я, изобилстваше от цифри и имена без никакъв анализ, още по-малко синтез.

Може и да е създаден с тяхна помощ (САЩ, Британия, църковните банки), това в случая обаче е отклонение, защото са му помагали да го противопоставят на все още мощния съветски блок (врагът на моя враг е мой приятел, разделяй и владей и т.н. имперски тактики), НО - китайците са се възползвали в техен интерес от ситуацията. И в интерес на собствения си народ, сега там вече има мощна средна класа. Ако правим исторически ретроспекции, в Русия също е имало НЕП, който въобще не е бил нещо временно, както го представят в някои исторически текстове, а трайна линия към частна собственост, но дотам.

Това "крадеше се повсеместно" е направо заковано; беше си нещо като национален спорт, гледал съм го по "работнически колективи" и в текезесетата, когато съм бил по бригади, а "тарикат" беше титла за ум, поговорката "учи да не работиш" стимул за образование - все криви неща. Идеологията и репресията си бяха нещо отделно, отдолу народа си живееше по други закони, един вид "малката шаечна правда".

Моментът за реформиране на системата е бил изпуснат след смъртта на Сталин, 1953; тогава, три години по-късно, 1956 на власт в България идва човекът от народа. Това хубаво, обаче Големия брат не ще да се реформира, няма никаква идея да се даде икономическа индивидуална свобода за хората, икономиката си остава държавен капитализъм. В началото на 80-те китайците правят това, което руснаците изпускат през 60-те и само за някакви 30 години вижте къде са отишли в икономиката; ние в България се движим скачени със съветската система, тя стагнира, склерозира, и накрая на някои другари им светва в главите да правят капитализЪм, ама само за тях и родата си; е резултатът го виждаме налице.

Новият съветник на президента Тръмп по националната сигурност е Майкъл Флин (Michael T. Flynn). Съветникът на Президента по националната сигурност е важна фигура, в някои случаи от американската история той е бил ключово важна: съветници по националната сигурност са били Хенри Кисинджър (1969-1975, на Никсън и Форд), Збигнев Бжежински (1977-1981 на Джими Картър), Колин Пауъл (1987-1989, на Роналд Рейгън), Кондолиза Райс (2001-2005, на Джордж Буш, мл.), Сюзън Райс (на Барак Обама) и др. Съветникът по националната сигурност се номинира пряко от Президента, член е на кабинета на Президента, има свой собствен щаб от сътрудници, но няма отделен бюджет и не подлежи на утвърждаване от Сената. Той е член на Съвета по национална сигурност и работи пряко с Държавния секретар и Министъра на отбраната на САЩ. Ролята му в кризисни моменти е голяма, тогава той работи в специален Кабинет за кризисни ситуации в Белия дом и пряко информира Президента. Майкъл Флин (1958), от ирландски произход, генерал-лейтенант от запаса, носител на много военни награди и бивш директор на Агенцията по разузнаване към министерството на отбраната (Defense Intelligence Agency) в периода 2012-2014 – една от най-могъщите разузнавателни агенции в САЩ с щат над 16 500 служители с представителства в 140 държави. Той е с богат военен опит (Гранада, Хаити, Афганистан и Ирак). Още с назначаването му за директор на Defense Intelligence Agency през 2012, Флин излиза с писмено предложение работата на тази агенция да се реформира из основи, за „да отговаря на предизвикателствата на 21-ви век”; напуска агенцията през 2014, една година преди да изтече мандата му, под натиск и несъгласен с методите й на работа, де факто уволнен. През 2016, въпреки че е член на Демократическата партия, се присъединява към предизборния щаб на Доналд Тръмп; беше една от обсъжданите номинации за вицепрезидент на Тръмп, заедно с Майк Пенс. Според New York Times, Флин е изпращал постоянен поток от класифицирана информация до Президента за тежките последствия от свалянето на президента Асад, както и за подкрепата на такива екстремистки организации като Al-Nusra Front, Islamic State of Iraq и Levant, и това е станало причина за конфликта му с Белия дом и ранното му пенсиониране. След излизането му от службата, Флин заедно със сина си открива частна фирма Flynn Intel Group, занимаваща се с разузнавателна дейност за частни фирми и правителствени учреждения. Медийната група Politico (основана от бивши служители на Вашингтон пост) твърди, че фирмата на Флин е лобирала за интересите на Турция и е бил свързана финансово с правителствена турска компания на Ердоган. Флин е ярък критик на „политическата коректност” и е цитиран от Лос Анжелес Таймс: "На нас ни писна от празнодумието в речите на президента Обама и от неговата витиевата реторика. Всичко това доведе до крайния резултат света днес да няма никакъв респект към казаното от Америка, и да няма никакъв респект пред нашата мощ.” Пред интервю за Ал Джазира, Флин е заявил, че подкрепя плановете на Тръмп да екстрадира заподозрени за тероризъм американски граждани мюсюлмани, той описва радикалния Ислям като „политическа идеология и раково заболяване”. Автор е на книгата „Бойно поле – Как можем да победим в глобалната война срещу Исляма и неговите съюзници”, за която Доналд Тръмп е туитнал: @realDonaldTrump I highly recommend the just out book - THE FIELD OF FIGHT - by General Michael Flynn. How to defeat radical Islam. Информацията за Майкъл Флин е общодостъпна и е оттук: https://www.michaeltflynn.com/ https://en.wikipedia.org/wiki/Michael_T._Flynn Има още две важни номинирани от Тръмп фигури за неговия кабинет, директорът на ЦРУ и председателят на Върховния съд, които заслужават внимание. Представям тези фигури, защото в екип, според мен, те очертават възможните посоки на вътрешната, респективно външната, политика на новия Президент; техният подбор говори за някаква тенденция в бъдещите политики.

Нещо като «тиха необявена студена война» между Китай и САЩ всъщност тече още от 2008, въпреки активните им търговски взаимоотношения. През 2008 г. Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън тогава посещава Югоизточна Азия и обявява нова стратегия на активно военноморско присъствие на САЩ в Южнокитайско море. И това е факт и днес – 60% от американския флот е дислоциран в Тихия океан, като активността му е най-голяма в Южнокитайско море. Южнокитайско море е нещо като «гърло» за морската търговия между Тихия и Атлантическия океан – оттам годишно преминава стокооборот за над 5 трилиона долара и повече от 90 процента от Близкоизточния нефт; освен това, по този морски път с танкери влиза 50% от нефта за индустрията на Китай. Този морски път е стратегически важен за икономиката на Китай, и той е особено чувствителен към засиленото присъствие на американския флот там. Китай има претенция за регионална суперсила в Азия, а това зависи до голяма степен от стабилното подсигуряване на морската търговия в Южнокитайско море. Затова, в спорове с редица други държави от региона (Виетнам, Малайзия, Филипините и т.н.), Китай започва да изгражда военни бази и пристанища в архипелага от острови в Южнокитайско море, срещайки доста сериозен отпор от страна на САЩ. Китай отговаря, като неофициално трансферира технологии за атомна бомба на Северна Корея, която горе-долу от същото време започва активно да разработва такива технологии и да дрънка с оръжие, нещо което силно изнервя съседите и Южна Корея и Япония. На фона на постоянно отрицателния търговски дефицит за САЩ в търговията между двете големи държави (около 300 милиарда долара годишно, от които главно Китай формира доларовия си резерв), перспективата пред Съединените щати това да продължава така не е блестяща, защото подхранва икономиката на основния си глобален икономически съперник – през 2020 г. БВП на Китай ще надхвърли по изчисления на Световната банка този на САЩ със около 7 трилиона долара или над 25 %. Същевременно от 2008 г. Китай модернизира въоръжените си сили с ударение върху флота и авиацията и този процес е на доста напреднал стадии; най-важното при тази модернизация е съсредоточаване в киберсферата, където по оценка на някои американски военни експерти, Китай се изравнява и дори надхвърля възможностите на американците. В по-широк аспект разгледана темата за възможна нова студена война между Китай и САЩ, тя би имала тежки последствия и за двете свръхсили, но от друга страна, икономиката на САЩ още от началото на 20-ти век, след включването им в Първата и Втората световни войни, винаги е била теглена силно от локомотив на военната индустрия. Двете световни войни и несъстоялата се Трета, студената между Съветския блок и Запада, колкото и да е парадоксално, помогнаха много за развитието на високите технологии в САЩ и ги качиха на първа позиция в тях, защото тяхната военна промишленост е много добре интегрирана с гражданската и конвергенцията на високи технологии от нея в корпоративния бизнес е изключително бърза и ефективна.

И двата пътя водят към сигурна загуба за Запада в дългосрочен план. Вариантът за капсулирането на запада и връщането на производствата е по-вероятен, но това ще се случи, по мое мнение, в някакъв ограничен вариант; специално в случая със САЩ мисля, че това, което предлагаше Тръмп на средната класа и всички останали е нещо като New Deal, този път под мотото "да изградим отново Америка". По времето на Франклин Д. Рузвелт обаче на хоризонта е била задаващата се ВСВ и всички са знаели, че тя ще състои след Голямата Депресия, било е неизбежно при наличието на толкова много милитаризъм в Европа и в Азия. Всъщност голямата война е изличила последствията от голямата депресия и е създала тази просперираща средна класа в Европа и Северна Америка; и тук остава открит въпросът, необходим ли е нов точно дефиниран "основен противник" в геополитически план, за да се състои новият New Deal, предлаган от "новите десни". Моята хипотеза е, дано не съм прав, че това ще бъде Китай.

Според мен, държавите са длъжни да налагат правилата си над корпорациите, поне на тяхната суверенна територия, защото в противен случаи сме свидетели на това, което Стивън Бенън нарича „крони капитализъм” – корумпиран капитализъм, срастване на политически и държавен апарат с корпорациите; точно това поражда бунта на т.н. „чаена партия” в САЩ и популистките движения срещу политическия елит и бюрокрацията в Европа. Брекзитът на Великобритания има корените си също в негодуванието на британците от тежките правила и регулации на бюрокрацията в Брюксел, поне моето мнение е такова, но е друга тема. Американците са ярко изразени индивидуалисти в мнозинството си, такава е тяхната история и манталитет. Затова „новите десни” в Републиканската партия са се нарекли „чаена партия” – асоциацията е с бунта в английските американски колонии някога срещу въведения от Британското правителство данък върху вносния чай – да бърка безнаказано което и да е правителство или корпорация в джоба на такива индивидуалисти не остава безнаказано. Затова е избухнала Англо-американската война през 1775 г. и се е родила американската нация година по-късно. И всичко е започнало от срастване на корпорация-монополист с корумпирана бюрокрация; Остиндийската британска компания получила от английския Парламент монополно право да внася чай в колониите, а английския Парламент обложил вносния чай с голям митнически данък за американците; така английското кралско правителство само сложило последната капка в препълнената с гняв чаша на американските колонисти и войната между Англия и колониите започнала; после историята е известна, родила се американската нация; днес център-десните популисти в Съединените щати се обръщат пак към този спомен-символ на бунт срещу деспотизма на бюрокрацията в съюз с корпорациите и го поставят в основата на своето движение.

Някаква идея за алтернатива?

Коригирам се: махам от изречението си "либертариански" и остава това: "както и от досега демонстрирания от "crony capitalism", лобистки глобализъм, при който се срастват в корупционна връзка висши етажи на властта с големи корпорации."

Там, в осъществяването на практика на тези декларирани в предизборната програма Тръмп, икономически мерки е ключът към отговора на въпроса накъде ще поеме външната политика на САЩ; защото външната политика на всяка страна, според мен, е производна от нейната вътрешна икономическа политика. Затова мисля е твърде рано да се правят каквито и да е прогнози, преди да се видят първите реални действия на новото правителство във Вашингтон. Биха могли да се правят само спекулативни анализи на базата на предположения, нещо твърде рисковано, но все пак, биха могли да се правят такива спекулации, които с времето да се коригират в зависимост от реално случващи се неща.

Всичко, което пишеш е така и потвърждение е „рецептата” на самия Пикети за „решаване” на проблема с пролетаризирането на т.н. средна класа (която също е продукт на научно-техническия прогрес): той препоръчва... ДАНЪЦИ. За доходите над 200 000 годишно Пикети предлага данъци над 50-60%, а за тези над 1 млн. – до 80%. Освен това, въвеждане на глобален данък от 2% върху богатствата. Тоест за лечението на „болестта” с бързото имуществено разслояване, Пикети препоръчва повече държава, но сам стига до заключението, че на този етап това е утопия. Френска икономическа школа, французите винаги са били леви, но в случая с Пикети неговото „ляво” далече не е радикално, нито оригинално – препоръчаното средство може, според мен, да се квалифицира като социалдемокрация и в някои държави, скандинавските например, то се практикува; в конкретната тема за американската външна политика, подобно решение се предвиждаше в икономическата програма на Хилари Клинтън, пълно увеличаване на данъците по цялата имуществена скала и връщане на част от така иззетите пари от богатите към по-бедните чрез държавни социални програми. Цитирах тук изследването на Пикети, много популярно и в САЩ, само заради неговата прецизна работа с цифрите, които точно фиксират следствието – обедняване на средната класа има, то е прогресивно и трайно като тенденция. За връзка с Маркс не би могло и да се говори, самият Пикети отрича категорично такава и на въпроса дали познава и се позовава на трудовете на Маркс е отговорил приблизително така: „Маркс ли? А вие опитвали ли сте да изчетете тези огромни негови томове, аз го направих, но не успях да стигна до край...” Доколко и как „новите десни” в Републиканската партия обаче се съобразяват с очевидните факти за „потъването” на средната класа в имуществено отношение и за кризата в глобализацията в досегашния й вид, очертани обективно според мен от Пикети, можем да съдим по едно изказване на Стивън Бенън във Ватикана през 2014, още преди да се изявява като шеф на кампанията на Тръмп: „Има някаква ирония – казва той, - че сме се събрали точно днес, 100 години след покушението срещу Франц Фердинанд в Сараево, което сложи край на Викторианската ера и начало на най-кървавия в човешката история век. Само си спомнете какъв беше светът преди това покушение: имаше търговия, имаше глобализация, имаше обмен на нови технологии, християнството доминираше над Европа; само 7 седмици след атентата 5 милиона мъже облякоха униформите, а след още 30 дни 1 милион от тях лежаха мъртви. Това столетие беше век на варварството – безпрецедентно в човешката история – над 200 милиона хора бяха избити през 20-ти век, и трябва да си го признаем днес – ние сме рожба на времето си, деца на варварството. Но причината да съм тук е да ви напомня, че имаше и героизъм тогава: имаше бойци на френската Съпротива, имаше полски патриоти, имаше млади мъже от Канзас, които самоотвержено щурмуваха бреговете на Нормандия и командоси от Кралските Въздушни сили, жертващи живота си по време на тази велика война; всички те реално воюваха на страната на юдео-християнския Запад срещу Варварството, защитаваха принципите на истинският капитализъм. Този капитализъм реално генерира огромно богатство. И това богатство беше реално разпределяно сред средната класа, издигащата се средна класа, онези хора, произлизащи от реалната работеща класа, творящи онова, което днес ние наричаме Pax Americana. Последваха десетилетия на мир, но сега, след рухването на Съветския съюз в края на миналия век, в първите десетилетия на 21-ви век, аз виждам една обща криза на Запада, криза на капитализма. Ще ви кажа какво точно имам предвид, съществуват три тенденции на управление: едната е капитализъм, която се отдалечи от моралните основи на юдео-християнстното. Аз я наблюдавам всеки ден, а повярвайте ми, аз съм един твърде практичен и прагматичен капиталист, завърших бизнес в Кембридж, работих в Голдман Сакс, притежавам третата по големина консервативна медия в САЩ, имам нюх за тези неща, така че не ви говоря тук врели-некипели. От една страна имаме държавно спонсориран капитализъм, такъв виждаме в Китай и Русия; в този капитализъм имаме шепа хора, обвързани със силовите структури в държавата, която изцяло създава богатство само за тях, за тази много малка групичка от хора. И тук нямаме онова широко споделяне на богатство, което имахме след войната през 20-ти век. Втората форма на капитализъм е не по-малко смущаваща, това аз наричам „капитализъм на Обективистичната школа на Айн Ранд” или либертариански капитализъм. И вижте, аз самият съм голям почитател на либертарианството. Имам мнозина такива приятели, които са съществена част от консервативното движение, както в САЩ, така и в Обединеното Кралство. Но въпреки това, тази форма на капитализъм е твърде различна от „просветления капитализъм” на юдео-християнския Запад. Това е капитализъм, който превръща хората в машини за правене на пари, и ги употребява – като мнозина от последователите на Маркс – и те не виждат друга алтернатива, освен тази, която повтарят като папагали под рубриката „персонална свобода”. Тук мисля, че главното в дискусията какъв вид капитализъм искаме е да поставим въпроса за създаването на богатство и неговото разпределение. Това е нещо, което би трябвало да е в сърцето на всеки християнин, който е капиталист: „Каква е целта на това богатство (което правя), за какво трябва да правя с това богатство – нашето предопределение е като създаваме богатство, да откриваме с него нови работни места.” Твърдо вярвам, че спечеленото от нас трябва да се реинвестира в позитивни неща. Убеден съм, че бащите на нацията ни са гледали на капитализма по същия начин. Вижте, аз съм силен почитател на идеята, че днес има глобално движение на „чаената партия”. Виждаме го навсякъде днес, но ние сме първопреходците на това движение. Това е център-дясно популистко двежение, поход на средната класа на работещите мъже и жени в целия свят, на които вече им е омръзнало да се подчиняват на диктата на онази партия от Давос. Аз видях това, докато работех в Голдман Сакс, има хора в Ню Йорк, на Уолстрийт, които са по-близки с други като тях в Лондон и Берлин, отколкото със сънародниците си от Канзас и Колорадо, те се изживяват като някакъв елит, имат манталитет на властелини на света. Ще ви кажа обаче, че работещите хора в Европа, Азия, Съединените щати и Латинска Америка не вярват в това. Те имат ясна представа какво е добро за тях. Те знаят как да се грижат за семействата си и как да образоват децата си. Така че вие сте свидетели на една глобална реакция срещу централизираните правителства, независимо дали това е правителство в Пекин или правителство във Вашингтон или правителство в Брюксел. Ние сме много силно изразени капиталисти, аз съм убеден в ползите от капитализма, но виждам, че се прилагат два различни стандарта към капитализма. Единият стандарт е на „връзкарски капитализъм” (crony capitalism), и това е най-големия проблем, срещу който се бори Чаената партия (tea party) в Съединените щати, и реалната война на движението „чаена партия” не е срещу левите (ще стигнем и до тях), а срещу собствения ни естаблишмънт в Републиканската партия, който в голямата си част се е превърнал в корумпирана банда представители на „връзкарския капитализъм” (crony capitalism). Тези хора действат като някакви заговорници, те са си изработили мрежа от правила как да си взаимодействат и да си помагат, за да постигат целите си. И на практика това е причината финансовата ситуация в САЩ да е толкова отчайваща, специално нашия отрицателен баланс. Изтичат стотици милиарди долари в разни далавери, и всичко е заради онзи „връзкарски капитализъм” във Вашингтон. Ние в Breitbart (медията на Бенън) сме гласът на център-дясната опозиция срещу този вид капитализъм. И вече имаме много победи, нещата се обръщат, хората имат свой глас и платформа, която изразява техните мисли. Хората от средната класа са работещите хора и са уморени до смърт от консерватори-мошеници като Eric Cantor, които ежедневно продават интересите им на капиталисти-връзкари. И в Европа е същото. И темата е една и съща навсякъде – средната класа от работещи хора – те казват: „Хей, аз работя здраво, работя повече отколкото когато и да е било през живота ми, а получавам все по-малко отплата за труда си, виждам че ставам все по-беден, а виждам и един заговор на дебели котараци, които ми казват, че са консерватори и защитават принципите на капитализма, но са се сдружили с големите момчета от корпорациите и заедно ми измъкват парите от джоба.” Така че, аз мисля, този център-десен бунт е глобално движение – ще го видите в Латинска Америка, в Азия, ще го видите даже в Индия; и този бунт до голяма степен е базиран върху принципите на рейганизма, а аз съм горд, че точно моят сайт го оповестява на целия свят. Ако трябва накратко да обясня какво се случва сега със средната класа в Съединените щати ще ви го илюстрирам така: корпорации като General Electric и Boeing се финансират евтино от държавата, получават финансиране на цена, която те сами си пожелаят, а накрая слагат цялата тази тежест по изплащането върху гърба на средната класа. И това се посочва от Чаената партия като пример за „връзкарски капитализъм”; тези големи корпорации които си лягат да спят в едно легло с федералното правителство не са свободно-пазарни капиталисти. Ние сме защитници на капитализъм на свободните предприемачи. Те не са. Те са това, което ние наричаме „корпоратисти”. Те искат да имат още и още монополна власт и те осъществяват един вид конвергенция с голямото правителство. И битката тук е между капитализма на предприемачите и между „корпоратистите”, които са се сдушили с големите момчета в политиката, и същото е и в Москва, и в Пекин. Голямата криза от 2008 беше предизвикана от алчността на инвестиционните банки. Моята стара фирма, Голдман Сакс, традиционно считана за една от най-добрите банки, имаше покритие (налични активи към раздадени активи) 1:8; когато гръмна кризата през 2008, инвестиционните банки имаха покритие 1:35. Това правило ексклузивно бе въведено от един тип на име Hank Paulson, той беше Секретар на държавното съкровище. В качеството си на председател на Голдман Сакс, той беше отишъл години преди това във Вашингтон да лобира за тези промени. Това направи банките не реално инвестиционни банки, а ги направи големи хедж-фондове – твърде подозрителни от гледна точка на ликвидност. Така че, ако съм честен, кризата от 2008 въобще не е отшумяла в САЩ, а икономиката ни е в много лоша форма. И помислете, на практика нито едно криминално обвинение не беше повдигнато срещу банков мениджър във връзка с тази криза; и на практика нещата са още по-зле, нито един техен бонус (на банковите мениджъри) не беше намален. Ние се нуждаем от банки, които са банки – търговските банки отпускат в заем пари, а инвестиционните банки инвестират в предприемачи; трябва ясно да се разграничим от това хитро средство за измама, каквито станаха хедж-фондовете; и си мисля, че хората, които пуснаха в ход тази измама с декапитализираните банки и кухите хедж-фондове през 2008, което в крайна сметка спука балона през 2008, никога не понесоха никаква реална отговорност за действията си, и оттам се надигна онзи гняв, който породи движението на Чаената партия в Съединените щати.” http://www.breitbart.com/big-journalism/2016/11/15/buzzfeed-steve-bannon-sees-entire-world/ Така обяснява Бенън базата за движението на т.н. tea party movement в САЩ, което, както споменах е имало над 40 представители сред конгресмените на Републиканската партия в предишния Конгрес и от което част са Майк Пенс (вицепрезидент) и Рейнс Прийбъс (секретар на кабинета); в крайна сметка върху тази популистка вълна от недоволство на средната класа се яхна и ДоналдТръмп. Друг е въпросът за реалната платформа от икономически мерки, които "новите десни" ще предприемат, за да оправдаят очакванията на своите избиратели от средната класа (тихите американци); ако го направят последователно така, както беше декларирано в предизборните програми на Тръмп, това ще означава и много сериозен завой във външната политика, защото, перифразирам Клаузевиц, политиката е концентриран израз на икономиката, а войната е концентриран израз на политиката. Те трябва да докажат на американците и на останалия свят, че предприемачеството в свободния пазар и капитализма са по-добрата и по-жизнена икономическа система от държавния капитализъм на Китай, както и от досега демонстрирания от либертарианците "crony capitalism", лобистки глобализъм, при който се срастват в корупционна връзка висши етажи на властта с големи корпорации.

Френският икономист Тома Пикети развива в книгата си „Капиталът през XXI век” следната обоснована с цифри и диаграми финансова картина на света във второто десетилетие на 21 век: Размерът на националния капитал, пише той, е сбор от целия доход на всички лица в дадена държава, като този доход се формира от инвестиран капитал и доход от трудова дейност. Размерът на националният капитал се съизмерва в съотношението му с националния брутен продукт. В повечето развити страни националният капитал надхвърля националния брутен продукт 5-6 пъти. Ръстът на икономиката се изчислява от съотношението на броя на населението и прираст на продукцията на човек от населението. Страна в която имаме висок праг на спестявания в съчетание с по-слаб ръст на икономиката и това продължава дълги периоди от време, акумулира огромен капитал, което на свой ред се отразява върху социалната структура на обществото и разпределението на богатството в него. Даже и незначителен превес на доходността от натрупан капитал над ръста на икономиката в продължение на по-дълъг период води до значителен ръст на капитала и силно изразено социално неравенство, което дестабилизира обществото. Данните на Пикети показват стабилен ръст на частния капитал до към 70-те години на 20 век. До началото на 70-те общия размер на частния капитал е превишавал размера на годишния национален доход около 2-3.5 пъти; но към 2010 това съотношение вече е 4-6 пъти. Тези цифри се обясняват не само с нисък икономически растеж и висок праг на спестявания, но и с приватизация на държавни активи. Екстремален пример на ръст на частния капитал е приватизацията в Русия, където огромни капитали на частни лица са акумулирани в резултат на преминаване на държавна собственост в частни ръце. Историческите данни на Пикети показват, че в страни като Франция, Англия, Швеция висока концентрация на богатство се е съхранявала относително стабилно в периода XVIII и XIX век. Към 1910 на най-богатата 10 % част от населението в тези страни е принадлежало 80–90% от цялото национално богатство, а най-богатите 1% процент са притежавали 50–60% от богатството. По онова време придобит по наследство капитал обезпечавал охолен живот, недостъпен за онези, които заработвали с труд, за да живеят, независимо от тяхното образование и лични качества. Оставащите 90% практически са били лишени от собственост. Хипер-концентрацията на богатство в европейските страни в продължение на векове обяснява защо икономиката по онова време е растяла с много бавни темпове и нивото на доходи от акумулиран капитал винаги е надвишавало ръста на икономиката. Едва през периода 1914-1950 двете световни войни, следвоенната разруха и въвеждането на прогресивно данъчно облагане, както и бързия ръст на икономическо развитие създават безпрецедентна в историята ситуация, когато ръстът на икономиката изпреварва доходността от капитала, който пада от обичайните за него 4-5 % до 1-1.5 %. В този период притежаваното национално богатство от най-богатите 10 % от населението пада от предишните 90 % до 50 %, а свръхбогатите 1% от населението имат вече не 50% от националното богатство, а 20 % от него – говорим за времето между 1950-1970. Такава динамика се наблюдава във всички европейски страни и в Северна Америка. След ВСВ имущественото неравенство в Европа драматично намалява, което води като последствие образуване на стабилен и широк слой от средна класа. Почти половината от населението на Западна Европа и Северна Америка за пръв път в историята на човечеството успява да натрупа сериозно благосъстояние, което е значителна част от националния капитал. Това обяснява ентусиазма през следвоенните години: на всички им се струва, че капитализмът е надскочил собствените си недостатъци, имущественото неравенство и класовите различия вече са безвъзвратно минало. Да, но не – твърди Пикети – имуществено разслояване започва да се наблюдава още през 1970-80 и този процес продължава с ускорение и днес. Онези около 30 години след края на ВСВ война се отдалечават като непостижим мираж, защото тогава е изглеждало, а е и било възможно, човек да се издигне сам от социалното дъно до върха на икономическата стълба само благодарение на личните си качества, способности и труд (меритокрация), а не благодарение на това, че се е родил със златна лъжица в устата (наследствено богатство). През 80-те и 90-те години на 20 век започва да набира скорост нов икономически феномен – заплатите и бонусите на висшите мениджъри в корпорациите и банките достигат невероятни височини. Най-ярко тази тенденция се вижда в САЩ: статистиката отчита, че от началото на 80-те имущественото неравенство се засилва за сметка увеличаването на най-богатите 1% от населението, чиято част в националния доход нараства от 9% през 70-те до 20% през 2010. Същото се отнася и за 10% процента най-богати – нараства техния дял като тежест. Това показва, че ръстът на доходи на тези две социални групи превишава средния ръст на икономиката в САЩ. Докато за богатите той е 10% нарастване, за останалите 90% от населението той е 0.5% или 20 пъти по-малко! В резултат покупателната способност на богатите расте с фантастично бързи темпове, докато покупателната способност на хората от средната класа и надолу стагнира. Естествено, облагодетелстваната социална група с по-висок доход получава и по-голямо политическо влияние, което тя в съответствие със своя групов интерес упражнява за по-ниски за нея данъци. Днес богатите 10% американци владеят 72% от цялото национално богатство, а най-бедните 50% се разпореждат само с 2% от това национално богатство. Изследванията на Пикети показват, че единствено поколенията, родени между 1910-1970, най-богатите 1% от населението се е състоял от хора, чиито основен източник за богатство е бил тяхната работа, а не унаследено богатство – тогава за пръв път в историята на западното общество образованието и работата са позволявали да постигнеш висок стандарт на живота, по-висок от тези с онаследено богатство. Но динамиката днес се обръща и вече е с друг тренд – наследниците на тези хора, постигнали сами богатството си, вече по презумпция получават по-големи доходи от наследеното, доходи надвишаващи размера на тези, които натрупват сега с работа. Във Франция, например, най-ниското ниво на унаследено богатство е бил през 70-те (40% от общия размер на частен капитал), тенденцията от 80-те натам е да расте дялът на унаследено богатство, като към 2050 г. Той ще достигне 90 % за Франция, подобна е картината навсякъде в западните общества. Но точно такава е била картината и в началото на 20 век преди Първата световна война; следователно, ако светът, по-точно Запада, продължава да се развива в този тренд ситуацията в него ще е точно такава, каквато е била към 1914 година. В същото време държавните дългове в развитие страни са около 90% от БВП – невиждан от 1945 г. ръст. Същевременно хората в Европа и Северна Америка са богати както никога. Само че, добавя Пикети, тъжната действителност е, че богатството е разпределено крайно неравномерно - едрият частен капитал процъфтява в задлъжнели държави. Така например, в Англия и Франция частният капитал е повече от 95% от националното богатство, но само процентите от лихви по държавните плащания на държавния дълг превишават инвестициите във висше образование. Какви са бъдещите перспективи пред този вид финансова глобализация? Изучаването на динамиката на движение на капитала, собственост на индивиди и различни фондове, води Пикети до извод, че при среден прираст на капитала от 4 % много крупните състояние растат със 7% годишно, докато малките капитали растат с 2% годишно, тоест, ножицата се разтваря. Ако нещата продължават така, без да се предприеме нищо, към средата на 21 век глобалният ръст на икономиката ще бъде средно 1.5%, нивото на спестявания средно 10%, а размерът на глобалния капитал ще превишава размера на глобалния доход 7 пъти. Накратко – целият свят ще изглежда така, както е изглеждала Европа в навечерието на Първата световна война. Съгласно данните на Пикети, днес една хилядна част от земното население, около 5 млн. души притежават 20 процента от цялото богатство на планетата; ако продължи описаната по-горе тенденция, след 30 години тази хилядна част от населението ще контролира 60 % от глобалното богатство, като по-нататъшното обогатяване на тези хора ще става за сметка на средната класа. А това е взривоопасна ситуация, както показва историята на 20 век. Данните цитирани от Пикети са оспорвани от някои икономисти, но такива са те в неговата книга, за да ги прецизира, той работи с повече от 30 помощници дълго време и ги е публикувал и на сайта си; не се наемам да ги потвърждавам или отричам, само ги цитирам. На таблицата е показана кривата на богатството на най-богатите 0.1% домакинства в САЩ за периода 1912-2013 На тази таблица съответно се виждат две криви - плътната черна отразява движението на капитала на свръх-богатите 0.01% американски домакинства в сравнение с богатите 0.1% с пунктираната линя - графиката ясно показва тренд към по-голяма концентрация на богатство в по-тесен кръг от хора Последната графика отразява спадането на спестяванията (натрупан капитал) в 90% американски домакинства, стоящи по-долу по-доходи от върховите 10% - тоест богатството на средната класа и тези под тях Пиша всичко това за книгата на Пикети, защото има пряка връзка с новия курс на Републиканската партия в САЩ и нейната идеология за обръщането с лице към интересите на «работещите хора», "сините якички" и средната класа, които всъщност ги докараха и на власт. «Новите десни» или както те се наричат движение на «Чаената партия» се опитват да предложат нов курс – вътрешен и външен – за спиране на описания от Пикети начин на глобализация, изяждащ доходите на средната класа за сметка на съвсем тънък слой от свръх-богатите 0.01 процента на върха на икономическата хранителна верига. Типичен изразител на тази нова идеология е Стивън Бенън, и макар естаблишмънта на Демократическата партия да го ненавижда и злепоставя по-всякакъв начин (на което той й отговаря със същото) като някакъв аутсайдер и чудак, в действителност Бенън е преуспяващ бизнесмен (неговата медия е третата по-големина консервативна медия в САЩ, работил е в Голдман Сакс, има магистратура по бизнес в Кембридж и е автор на няколко добре продавани книги и успешни филми. И нещо по-важно от всичко това, Бенън не е «бяла врана» в обкръжението на Тръмп или случайно попаднал там човек – той е тясно обвързан с елита на Републиканската партия, изразител е на техните идеи, но го прави по-екстремно и шумно от партийните номенклатури в нейния естаблишмънт. Когато се пише за евентуалният външен курс на това крило от "нови десни" в Републиканската партия, трябва да се разгледа внимателно тяхната идеология по отношение на данъците и средната класа, те ще следват тази идеология както във вътрешен, така и във външен план.

Единствено от него зависи. Има огромен шанс пред себе си, ако го използва за доброто на България, става шанс за всички в страната.

Сега с риск да ме срежат модераторите, ще ти кажа какво мисля за Радев: гледах го в двете пресконференции след изборите и впечатлението ми за него като човек е много добро. Той говори премислено, мисли бързо, изразява се ясно, има характер. Това са негови лични качества. Освен това, на втората пресконференция сряза каката и даде съвсем различна от нейната оценка, което предизвика смут и паника върху трибуната. Беше интересно. Не знам доколко такъв индивидуалист може да бъде контролиран, след като той самият доказано контролира перфектно свръхмощна и бърза машина, каквато е военен изтребител. Времето ще покаже. Това, което казва в първата цитирана от теб статия звучи като музика за ушите ми: "Какво казва Брюксел? Защо ви е страх от Румъния и Моника Маковей? Защо, като дойде тук тя, никой не я прие?", сряза конкурентката си ген. Радев. "До края на годината ще бъде приет антикорупционният закон", декларира Цачева. "Още, след като бъда избран, ще посетя националната антикорупционната дирекция. Над 2 милиарда евро са върнати за година в Румъния от антикорупция. Там ръстът на БВП е 4,2 процента", каза Радев. И двамата се съгласиха, че и сега, и при управлението на БСП по високите етажи на властта корупция има." Времето ще покаже, дали този мъж е истински лидер и има здрав гръбнак, засега изглежда, че е така. Между другото, някъде в началото на тази тема, посочих качествата, според мен, които би трябвало да притежава лидер, за да изведе страната от трудното положение, в което е затънала. Дадох си труд да приложа този списък от качества, разбира се субективно, върху личността на Радев и установих, пак субективно за мен, че над 85 процента има съвпадение с неговите. Не случайно на втория тур процентите бяха толкова големи, те не са само протестен вот, мажоритарният вот е много силно изразен. Изказвам само лично мнение, без никакви намерения да убеждавам този или онзи в тях.

Всичко това е обяснено на много високо ниво от Румен Аврамов като исторически корен в манталитета на българите и отражението му в икономиката на страната. Неговата монография, която ти си поставил на разискване във форума, си заслужава да се прочете внимателно, за да се разбере защо дефектния икономически модел се възпроизвежда отново и отново в България през целия 20 век, а продължава да се възпроизвежда и през 21-ви. И все имаме "неуспешен опит за летене", все не се получава.

Ето за това става дума. Писах в тази сравнителна тема между икономиките на Сингапур и България с единствената цел да покажа алтернативата в икономиката на Сингапур, а също така, че българската икономика е с вградени органично в основата й дефекти: преди всичко тя е изградена върху корупция, заради тясната обвързаност на политика и бизнес с държавния бюджет под благосклонния поглед на Темида. Докато това е така и не се реформира базата на българската икономика, като реформата е гарантирана от работеща съдебна власт, каквито и козметични промени да се правят в политическата надстройка върху сбърканата икономическа основа, положителен ефект в развитие в икономиката не би могло да има. 5 процента българи средна класа, 40 процента под чертата на бедността, една четвърт работещи в реалния сектор, тежка и раздута администрация, 24 процента на държавна хранилка при средно 15 за Европа, кръгове и обръчи от феодални фирми, скачени чрез корупция с организираната престъпност и висшите етажи на администрацията и партокрацията – това е моделът на губещите. Личностите и партиите тук са подробности от пейзажа и тяхната смяна няма да има практически ефект, докато основата на икономическия модел си остава непокътната, а съдебната система не работи. Ще наблюдаваме само бутафорен театрален бой на политическата сцена между партиите и лидерите им, демагогия и популизъм от тяхна страна за хвърляне на прах в очите на избирателите им, а държавния бюджет ще става все по-празен и по-празен, дълговете на държавата ще растат. Алтернативата накрая ще бъде или диктатура или фалит на държавата, като едното не изключва другото, напротив. И понеже вече се повтарям, наистина няма какво повече да напиша в тази тема, всичко това съм го написал по няколко пъти в нея.

Не съм го гледал, не мога да коментирам. В случая с Капоти го отнесе единствено Капоти, защото след екзекуцията се побърква от чувство за вина, алкохолизира се тотално и така си отива от този свят. Но пък печелят читателите му, т.е. всички ние.