Б. Киров

Днес слушах един бивш министър на социалните грижи, който в прав текст и много ясно каза следното: от 10 години в България дефицита в НОИ за изплащането на пенсиите расте и от 200 млн. лева през 2005 през 2015 е бил над 4000 млн. лева – 20 пъти по-голям. Откъде се плащат тези пари на пенсионерите – от данъците на работещите, прехвърлят се оттам. И това създава конфликт между поколенията, отбеляза този бивш министър. За да се види какво прави българската държава по въпроса, ще цитирам материал, който добре осветлява проблема. В темата отделно съм показал как си е решила въпроса с осигуровките държавата Сингапур. Когато нещо не работи очевидно, трябва ли просто да се чака това нещо да се счупи само. http://ekipbg.com/problemite-v-noi-i-efektite-im-vurhu-pazara-na-truda/ Автор Даниел Василев септември 8, 2015 „В средата на миналата седмица стана ясно, че, както почти всяка година, синдикатите и работодателите са постигнали споразумение за увеличаване на размера на осигуровките. То ще засегне 39 индустрии, в които работят 956 хил. души. Как влияят осигуровките върху заетостта? За мнозина на пръв поглед подобен ход изглежда смислен – когато работещите плащат по-високи осигуровки, държавата ще може да гарантира по-достойни старини на пенсионерите, спокойно майчинство на майките и препитание за безработните и пострадалите при злополуки. Както може би би констатирал някой, по този начин с малко по-голяма жертва от страна на трудещите се всички ще живеят малко по-добре. Само че предполагаемите позитивни ефекти от един подобен ход няма как да не бъдат засенчени от негативите, които обаче значително по-трудно могат да се забележат. На първо място, както вече сме писали, повишаването на осигуровките води до по-малко заетост. Нейният спад може да се осъществи под две форми: или като реално освобождаване на вече заети служители, или като въздържане от наемането на нови служители. Тези феномени се наблюдават абсолютно винаги, независимо от желанията и целите на авторите на промените (без значение дали те са синдикатите и работодателите, или социалния министър, който еднолично определя конкретния размер на нарастването на осигуровките). Причината за това е много проста. За да може един служител да бъде нает на работа неговата добавена стойност за работодателя трябва да е по-голяма от разходите за наемането му, защото ако тя е равна или по-малка мениджърът просто би си запазил парите, вместо да ги разходва за назначаването на служители. Същевременно това, което често се пропуска, е, че разходите на фирмата за наемането на един работник не се ограничават само до неговата работна заплата. Те включват всички плащания, които въпросната компания трябва да реализира за наемането му, в това число и разходите за здравни и социални осигуровки. Затова чрез увеличаването на осигурителните плащания фактически се увеличава цената на труда, което представлява пречка пред наемането на нови работници. Ако договореното преди няколко дни увеличение на осигуровките беше единичен прецедент, това все пак би била една вредна практика сама по себе си. Но ситуацията на трудовия пазар допълнително се влошава от факта, че осигуровките се покачват по квази-административен път ежегодно. Динамиката на това увеличение през последните няколко години е: 2012 2,5% 2013 4,1% 2014 3% 2015 7,8% Така ако приемем осигурителните прагове, плащани през 2012 г., като базови (т.е. 2012 = 100), то само за последните 4 години средностатистическата осигурителна тежест е нараснала до 118,48, което представлява ръст от 18,48%. За да бъде цялостен нашият анализ на увеличаването на осигуровките следва да разгледаме и контекста, в който това се случва; т.е. трябва да обърнем внимание и на самата осигурителна система. Държавната част на пенсионната система е т.е. т.нар. „първи стълб“, в който всички работещи на трудов договор внасят средства. Той е организиран на разходопокривния принцип, при който работещите днес внасят средства във фонд „Пенсии“ към Националния осигурителен институт (НОИ), а тези средства се изплащат на пенсионерите днес. Срещу средствата си платците получават обещанието, че когато се пенсионират държавата ще има средства, с които да изплаща тяхната пенсия. За да видим доколко устойчив е този модел можем да се обърнем към закона за бюджета на НОИ от последните няколко години. В него за тази година е заложен дефицит от 3 938,5 млн. лв., който не изглежда твърде голям. Но само тази картина скрива действителността в НОИ. Ако разгледаме бюджета на фонд „Пенсии“, който е най-голямото звено в НОИ, ситуацията изглежда коренно различно. Според приетите в закона постановления, разходите на фонда възлизат на малко над 8 млрд. лв., докато очакваните постъпления във фонда са 6 191 503,2 млн. лв.; т.е. дефицитът е вече почти 2 млрд. лв.[10] Но дори и това не е всичко, защото от тези 6 191 503,2 млн. лв. едва 3 483 022,7 млн. лв. са осигурителните вноски, платени от работодателите и работниците, а останалите 2 707 830,4 млн. лв. се плащат от бюджета като трансфери в размер на 12 на сто върху сбора на осигурителните доходи на всички осигурени лица за календарната година. Така, ако от уравнението извадим вноските от бюджета, за тази година дефицитът в НОИ достига повече от 4,5 млрд. лв. Ако само тази година бюджетът на НОИ имаше толкова висок дефицит, това щеше да е достатъчно лошо. Но бюджетният дефицит във фонд „Пенсии“ в частност е ежегоден феномен. Казано с други думи, дефицитът е хроничен. Ако НОИ и фонд „Пенсии“ в частност бяха частна компания, те досега щяха да са фалирали. Разбира се, няма как все по-големият дефицит да бъде запълнен с ежегодното увеличаване на размера на осигурителните вноски. Икономистът Десислава Николова от Института за пазарна икономика изчисли, че за да се случи това ще е необходимо покачване на вноската от работодател и работник с 26 процентни пункта; т.е. ще трябва осигуровките да възлизат на 43,8% от трудовото възнаграждение. Тъй като увеличаването им до тази стойност би убила голяма част от бизнеса, изглежда според управляващите дефицитът в НОИ трябва просто да се подава от правителство на правителство, без да се вземат мерки за разрешаването, с изключение на вредната мярка да се увеличават осигуровките. Трендът обаче сочи, че дефицитът ще продължава да расте; респективно ще са необходими все по-големи трансфери от други пера на бюджета, за да се запълва. Интересно е, че, като контрапункт на фонд „Пенсии“ към НОИ, частните пенсионни фондове не изпитват подобни проблеми. Те оперират на принцип на действителни спестявания, при който всеки отделен клиент има собствена сметка, която се трупа през периода на професионалната му кариера. Нещо повече, в идеални условия всеки клиент би имал възможността да избира каква доходност ще му носят месечните вноски, т.е. с какъв процент би нараствала пенсията му. Никой във фонд „Пенсии“ не може да се възползва от подобни услуги и дори единствената гаранция на пенсионерите, че ще получават някакви средства, е просто обещанието на държавата, че тя ще успее да намери пари. Увеличаването на осигуровките не може да се разглежда като обещание за по-достойни старини или като механизъм за увеличаване на благоденствието на майките или хората с намалена трудоспособност. Това е така, защото в системата на ДОО хората не извършват спестявания; вместо това средствата, които плащат днес, биват трансферирани към днешните пенсионери. Тъй като броят на последните е твърде висок, фонд „Пенсии“ реализира ежегодни дефицити, които трябва да се покриват от други приходи в републиканския бюджет. А тези дефицити създават нуждата от увеличаване на приходите в системата, внасяни като осигуровки. Така опитът да се подобри представянето на една технически фалирала структура поражда негативни ефекти върху пазара на труда. В икономиката модел на плащане в определена структура, който се основава на принципа на внасяне на средства, срещу които вносителят получава обещанието за приходи от вноските на други хора в бъдещето, се нарича „схема на Понци“ или „пирамида“ и е обект на преследване от страна на прокуратурата в някои държави.” И за да не търсят читателите алтернативното решение, за което писах в Сингапур, ето го още веднъж: Социално осигуряване (пенсионно и медицинско) А. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на разбирането, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Ето защо, още през 60-те години формират държавен ЦПФ (Централен Пенсионен Фонд), в който задължителните вноски за пенсия в лични партиди отначало са малки, като в продължение на 20 години постепенно ги вдигат до праг от 25 процента през 1984 от заплатите. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наслество принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон. Б. Успоредно с формирането на ЦПФ с индивидуални партиди, основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за приватизация на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за опезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да бъде конфискувано от кредитори, то е неприкосновено. Може да го отнеме само ЦПФ, ако човекът, който го изплаща по една или друга причина спре да прави това. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”. С този свой ход – да използва спестените пари от работещите, за да строи с тях мащабно жилища за същите работещи, правителството си осигурява широк фонд за държавни инвестиции и същевременно политическа подкрепа. В. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисав и пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. Печелят хората, печели и държавата. Г. От 1977 всички членове на ЦПФ в Сингапур са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца.Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотватява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд – Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция.

Това е забележително добре казано +++++ И сте абсолютно права, не бива да гледаме на политиката и историята като на бинго зала; шансът винаги е за този, който е готов за него, той ще бъде в добра позиция, дори да не получи шанс.

Да, това безспорно е така, пропуснати етапи в развитието, по-скоро - прекъснато развитие, и то ще ни тежи като нация още много дълго. Всъщност ние сме държава от по-малко от 150 години, една много млада държава, иначе гордите патриотарски лозунги за хилядолетна история са красиви, но истината е, че има огромна пропаст между другите европейски държави (поне повечето от тях) и нашата. Не всичко обаче в икономиката би могло да се обяснява с този обективен факт. Затова се втренчих и толкова внимателно в Сингапур - при тях нещата с историческото им наследство са още по-контрастни; те започват буквално на "гола поляна" от нула и правят скок за 30 години. Но ако се обърнем по-наблизо и към нация с не толкова отдалечен манталитет от нашия, гърците, те имат много сходна с нашата история; освобождават се от Османската империя сами (и с чужда помощ) 50 години преди нас, но за тези следващи години до ПСВ, въпреки че България се появява като държава по-късно, те изостават и това е така почти до края на 30-те; след това ни подминават като икономика и сега, макар че са в криза, само можем да им дишаме праха и да ги догонваме. Трябва да анализираме причините, за да си видим грешките, иначе сме слепи и ще продължаваме по не най-добрия за нас път.

Не, не съм съгласен. Погледнете темповете на развитие на България в периода 1885 (след Съединението) до 1913 - тогава е имало още по-малка подготвеност, но страната просперира, тя върви нагоре, създават се индустрии, земеделието е във възход, държавата и хората работят в една посока. Тук във форума съм цитирал статистика, според която България е изпреварвала държави като Финландия и Норвегия, да не говорим за такива като Гърция и Сърбия, с една учителска заплата Мара Белчева почива в хотел на Лаго ди Комо, оттам пише писма на Пенчо Славейков в годините преди ПСВ, българският лев има златно покритие и един учител може да си позволи този лукс.

Ако моделът е условно казано „колелото”, в демокрацията хората трябва да имат доброволен консенсус да го „карат”, да влагат максимално усилията си то да върви; в ЕС вървят по една писта 28 такива „колела” (сходни модели), а българското все е последно, без особени изгледи ситуацията да се промени към по-добро. Само заради волята и консенсуса на българските граждани ли е това изоставане, или има нещо нередно в „карането на колелото” (модела), та той върви тъй зле. И защо младите и способни „колоездачи” така системно напускат страната и не искат да въртят колелото й, а отиват да правят това за други колела? Ще ви кажа моето мнение: нещо в колелото скърца и не е както трябва, заради тези на кормилото и заради механиците. Един малък илюстративен пример: пенсионната система. На пръв поглед тя е точно както повечето пенсионни системи в Европа – има централен осигурителен фонд за задължителни вноски на работещите и т.н., от който се плащат пенсиите на пенсионерите – така е почти навсякъде в Европа. Но има една „малка” разлика: хората в този фонд нямат ПЕРСОНАЛНИ сметки; това е голяма шашма вътре в модела. Защото дори в авторитарна Русия такива персонални партиди има и всеки пенсионер знае ТОЧНО с какви средства разполага в личната си партида. Тук КАЗАНЪТ е общ, в него бъркат на воля чиновници и политици, но осигуряващият се носи ПЕРСОНАЛНА отговорност, ако не плаща в общия фонд. Най-сетне получава, каквото му дадат по тяхно благоволение чиновници и политици. Така стигаме до парадокси, един човек с две висши образования и работил цял живот да получава по 90 евро месечно. Не считате ли, че той се чувства ограбен и излъган? А и да не се чувства така, ако може да медитира и е философ, той пак си остава обективно ограбен и ощетен. Нещата не са нормални, не намирате ли: имаш лична отговорност, но нямаш лично право. Защо тогава да чакаме съгласие и консенсус от управляваните със системата, тя не работи за тях, приватизирана е от групи по интереси. И това е само един от многото подобни примери.

Благодаря за интересните препратки, прочетох ги. Бих могъл, заради учтивостта, да кажа, че съм напълно съгласен с всичко, написано от вас. Но тогава диалогът ни ще замръзне в „съгласие”, което е задънена улица. Затова ще напиша къде резонират мненията ни по въпроса за икономическото чудо на Сингапур и Япония и къде се разминават. Резонират тук: „културата на заимстване на най-добрите практики на други народи и усъвършенстването им чрез горния принцип.Приемат се, естествено, само практиките, които се вписват добре.” И според мен това е така, поне напълно за Сингапур, не съм се вглеждал толкова детайлно в икономическото развитие на Япония. И къде не резонират: „Сингапур е повторение на японското икономическо чудо” Да, формално погледнато, Сингапур е азиатско икономическо чудо, което може да бъде оприличено на друго такова азиатско икономическо бързо издигане, това на Япония след ВСВ, но според мен, това е общото, остават доста съществени различия. Ще се обоснова за Сингапур. Сингапурците, за разлика от японците, никога не са се и опитвали да правят някакви собствени национални брандове като „Тойота”, „Хонда”, „Мицубиши” и т.н., те в това отношение са великолепни чужди изпълнители, цялата им стратегия е не да развиват свои могъщи корпорации, както правят японците, а да се докажат на чуждите брандове като най-добрите, квалифицирани и образовани техни подизпълнители: най-напред правят пробив с американските гиганти в електрониката, после идват европейците и накрая японците. Това е първата крачка към „сингапурското чудо” – Сингапур предлага на чуждите корпорации сравнително евтина и много квалифицирана работна ръка, добро законодателство и политическа стабилност; какво повече да търсят чуждите корпорации. Втората голяма крачка в „чудото Сингапур” е идването на големите банки и техните капитали; пак на същия принцип, образована, квалифицирана работна ръка, стратегическо местоположение за трансфер на капитали и безупречна акуратност и строгост на закона. Третата, финална крачка на „чудото” е привличането на големите нефтопреработвателни компании – Шел, БП, американските; и тази крачка става в разгара на петролната криза, когато Сингапур се доказва като най-твърдия и принципен защитник не само на своите национални, а и на нефтените компании интереси. След това те вече масово инвестират там и строят рафинерии. Точно това е основното перо в износа на Сингапур – той внася суров петрол и газ от целия свят и го преработва и дори реекспортира, главно в Китай, най-големия консуматор на петрол и газ за промишлеността. И като финал, в последно време – развиване на мащабен бизнес в патентното право (много стабилно и добро законодателство в тази област), което помага на държавата Сингапур да регистрира на собствена територия високо технологични патенти и да се възползва от това. Доколкото съм запознат, ще чета още, в Япония цялата стратегия на развитие е насочена в друга посока: японската икономика се развива като високо технологично производство на местни концерни и корпорации, които осъществяват собствена експанзия в целия свят. Да, и сингапурците (предимно етнически китайци) и японците са азиатци с много общи черти като култура и манталитет; същевременно, японците винаги са били остров, векове наред затворен и изолиран от Запада, с много силно национално чувство за принадлежност (тук във форума има човек, който учи в Япония, може да ни разкаже повече); Сингапур е основан като британска колония, той е отворено пристанище, винаги обслужвало западната търговия, най-напред на Британската Империя, после предимно тази на американските корпорации с Китай. Сингапурците са космополитни, те всички са пришълци, търговията е в основата на техния живот като нация; не случайно действието в „Цар Плъх” на Дж. Клавел се развива на територията на днешен Сингапур, а симпатичният му герой е гений в покупко-продажбите, ненавиждащ японците. Дали има някои особености в азиатските култури, които не могат да бъдат повторени никъде? Категорично да, но в Сингапур политиката на правителствата е да ги нивелира и приближава към западните, там официален език е английския, малцинствата се третират абсолютно равноправно с мнозинството, уравнението на равенството е решено чрез меритокрацията, ценност на личността, според индивидуалните качества, без оглед на етнос или каста. Доколкото съм запознат, в Япония не е точно така, може и да греша. Според мен, моделът Сингапур е много по-универсален и приложим по принцип, отколкото този на Япония. Стана малко дълго и объркано, дано да е поне донякъде аргументирано.

В Сингапур се приемат много по-решително някои западни практики (меритокрация напр.), отколкото дори в развитите западни страни. Същевременно в Сингапур се отхвърлят също така решително други западни практики, например силната роля на профсъюзите и осигурителната система, която преразпределя прекалено много от способните и активните към мързеливите и неспособните. Освен това, Сингапур става ключов посредник между Китай от една страна и САЩ и големите западни корпорации и банки от друга; той е нещо като депо за капитали, стоки и суровини, движещи се в двете посоки; за това говори и дори цифрата на неговия експорт, който надхвърля брутния му продукт. Но сингапурците са успели да си извоюват такава позиция единствено и само поради високото качество на техните посреднически услуги и точност, не са били избрани, поради някаква друга причина.

Няма да споря, въпрос на терминология, може би сте права. Ако приема вашата формулировка на "хардуеър" в конкретния случай със Сингапур, той е Правец-16, число клонящо към нула, на него не може да се качи никакъв софтуеър - единственото, което имат, е едно пристанище на добро място; но такова имат и съседите. Всичко, според мен, е в качествата на хората, и способността на лидерите да ги използват рационално. Качествата на хората, техният потенциал, това имам предвид под "хардуеър" - аналогично, Северна Корея - Южна Корея; Източна Германия-Западна Германия; корейци и германци, при различен "софтуеър" върху еднакъв "хардуеър", различни постижения.

За Сингапур, според мен, не се подвеждам, пиша това на базата на премислени неща, след като прочетох и осмислих доста от тяхната история и икономическа политика. За северната част на Западна Европа, признавам, не знам почти нищо, предстои ми интересно „пътешествие” към информация. Но в Сингапур живеят 77 процента китайски заселници, останалите малцинства са главно малайци и индийци. Тези хора, сингапурците, преди да започне голямата трансформация на обществото им от 60-те години, са имали манталитет и живот на колониална нация, разчитали са на „голям бял брат”(британците) да им дава, да ги закриля, да ги храни, да ги образова, да ги организира, имали са ниско национално самочувствие в началото. Всичко това се променя из основи много бързо за някакви 30 години. В темата е показано как и защо се е случило, разказва го един от тях, Ли Куан Ю. Разбира се, станало е по много техен и специфичен начин – като управлението е засилвала силните им страни и е туширала слабите. Общо взето, сами са се изтеглили за косата от блатото. Но от компетентно и силно управление. Крайният резултат е блестящ, те като нация сега са в първата десетица на развитите страни от Първия свят по материално благосъстояние, качество на образование, технологично развитие, запълват пропуските си и в културно отношение. А просто двете неща са свързани - не можеш със слаб софтуеър да постигнеш добри резултати, дори да имаш добър хардуеър. Говоря условно, ако хардуеър са наследените културни качества и манталитет.

Много добър въпрос. Там е работата, като текст, разбира се, тя е само литературна. Обаче като връзка с читателите, защото всеки литературен текст е жив, когато има читатели, вече не е само литературна. Ето, вижте какво имам предвид: https://www.goodreads.com/book/show/12741622 Тук е престижен форум за литература, а тези над 1200 отзиви на български читатели за книгата на Русков са преди всичко на млади читатели, мнозина от тях са българи в чужбина. Книгата на Русков си има свой живот в тези хора, това е жива връзка. Иначе аз връзката между героите на Йовков (неговия свят) и тези на Русков сам си я правя, това е моя асоциация, субективна. Открил съм я за себе си, бих могъл да се обоснова защо, но отиваме в раздела за художествена българска литература.

Ник, прочети, ако имаш време и желание, „Земляци” от Йовков и „Възвишение” от Милен Русков и ще видиш една съвсем друга България. Нишката между Йовков и Русков не е скъсана. А защо да се занимаваме с хомункулуси, 30-сантиметрови човечета, направени да служат вярно на „създател”, скучно. С което ме подсети в тази тема за Финландия. Някъде във форума бях публикувал данни на двама британци, според които Финландия по брутен продукт е била след България през 1913 (времето на „Земляци”). Интересно е да се види какво се е случило при тях и как след това и защо сега са отишли толкова напред в икономиката си, в сравнение с нас.

Приказка да става, Фружине.

„Нероден Петко”, както наричаш България тогава, през 1890 г., само 18 години след това, вече като държава има население по-голямо от това на Сърбия и Гърция взети заедно и произвежда брутен продукт колкото двете други държави общо. И то в орязаните си етнически граници наполовина, без Македония и Добруджа – иначе щеше да е поне по две. Така че се не си точен в това, както и за преценката на руското външно министерство (Азиатския департамент) по отношение потенциална на българите да се организират сами за въстание и оценката им на кой могат да заложат за това. Допуснали са грешка, недооценка. И са ги подвеждали най-вече българи. Ето какво пише Левски в началото на 1868 г. на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив: „Ваше благородие г-н Найдене, При дохождането ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза пред времето макар 25 дена, да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо и на които трябва да се каже по-отнапред - и тогава ще имаме сигурна нашата къща с двора й. Зато моля ви сега писмено да пред априля 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят. Напротив, ако не ме пуснат пред времето, от което ви пиша по-горе, и не ми дадат потребните от Влашко, тогава знам, че нищо няма в нашата къща...” Към писмото си Левски прилага и фотографията си като знаменосец в четата на Панайот Хитов. Левски иска 6 пушки и 6 револвера, за да влезе в България като емисар на руските интереси. Оръжие обаче Левски не получава, даже отговор не благоволява да му даде руския чиновник от български произход, за който се предполага, че трябва да има точна информация за хората на място и вярна преценка за техните качества. Геров е познавал Левски поне от 5 години, знаел е кой е той. Тогава Левски се обръща към "Българско общество", емигрантска организация с прозападна ориентация, масони, всъщност легално прикритие на ТБЦК. И с техни средства и задача, като техен емисар той прави първата обиколка отсам Дунава от декември 1868 г. до февруари 1869 г. Така че още преди да започне да подготвя комитетите си, чиято крайна цел е въстание и преди даже турската полиция да го е усетила, българите на руска служба го дамгосват. Но тези от ТБЦК го "наемат" и Иван Касабов, председателят на ТБЦК, по-късно ще пише за него: „Този Васил Левски в мое време беше най–верният наш агент, който ходеше в България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България лично, с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места.Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание.” Найден Геров е инструктиран от началството си да проучи детайлите, иска информация от Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ. Двамата са карловци (съграждани на Левски) с руски паспорти, милионери. На 11 март 1869 г. Христо Георгиев докладва на Геров със заключението: "Стига сега толкова, на приказките на Дякона кажете да не дават уверение." Геров пише на 30 май с.г. до Христо Георгиев: "Преди 6-7 дни заминал от тука Дяконът, и както тука, така и насъде, отдето е минал, е показвал прокламация една на българский език за българите с печат от "Привременно Българско Правителство", а друга на турский език за турците; но и от двете е имал само по една, та ги е показвал, а не оставял от тях нийде. Аз ги видвах. Турската не можах да прочета, а българската не чини, празна работа, и ме е страх да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и тии да теглят и на други беля да докарат...И друго едно шюпе (съмнение) ми дава това нещо. Дяконът, дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да зима пари!" А другият „мъдрец” от Влашко ето какво му отговаря две седмици по-късно: "Прокламациите, що сте видели у Дякона, тия се типариха (печатаха) тука от Райнова и Касабова, и се придадоха сичките на Дякона, за да ги раздаде. Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова, за да се рекомендува, че е добър шпионин, какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават." Райнов, който е набеден, че получава „лъжливите писма” от Дякона е Теофан Райнов, същият, който е назначен от барон Хирш за управител на българския клон от неговата железница през 1872 г. През същото време той е "двоен шпионин", който уж служи на турската полиция, а като неин агент й дава лъжлива информация, и внася турски държавни пари в касата на българския ТБЦК. А Дяконът е онзи, който прави сметка и на маслинките в тефтерчето си. Щом нямаш точна информация, как можеш да имаш точна преценка?

Значи Гербов, биеш все в една точка. Русия, та Русия. Хайде тогава, като сме тръгнали по този начин в обратна перспектива да разглеждаме събитията от гледна точка на това какво вече се е случило (което не винаги е най-коректния начин), да анализираме тогава ГРЕШКИТЕ на руската външна политика по отношение на българските национални интереси ТОГАВА. Защото такива грешки обективно са били допуснати, и то стратегически. Първо – руската дипломация и военна доктрина през 60-те и 70-те години на 19 век залагат основно на Сърбия, но това се оказва тяхна стратегическа грешка (макар и тактическа победа), оказва се, че са залагали на куц кон. Веднага след Берлинския конгрес, след като са получили каквото могат от руската военна победа над Турция, сърбите обръщат кормилото наобратно и се прилепват към Австро-Унгария (за да си „вземат” и оттам каквото падне); Запада (най-вече Англия, но и Австро-Унгария и Германия), стреснати от перспективата да има една голяма и мощна Санстефанска България под руска ръка (Задунайска губерния), провалят тази възможност с Берлинския конгрес и в резултат се появяват Княжеството и Източна Румелия. Още на онзи етап имаме проиграване на възможности от руска гледна точка. Ако Русия не бе заложила главно на „куция кон” Сърбия тогава, който после й обръща гръб, а бе приела на сериозно възможността да води равнопоставени преговори за съюз с една мощна и обединена България (Мизия, Тракия, Македония, Добруджа), извоювала независимост както благодарение на свое УСПЕШНО въстание (подпомогнато и от Русия), но и в резултат на неизбежната поредна Руско-Турска война, БИ МОГЛА да се опре в дългосрочна перспектива на силен съюзник в лицето на тази славянска държава, каквато щеше да се формира в резултат на такова въстание. И вероятно щеше да бъде призната и от Запада като независима държава, поради своето геостратегическо положение и възможности за икономическа експанзия на изток. Без да има необходимост Русия да назначава свои губернатори и окупационни власти в тази държава. И без да предизвиква контрареакция на русофобство в лицето на Стамболов, след опитите й да прави военни преврати и да тласне България към обвързване за следващите десетилетия с германските интереси. А България, макар и на губещата страна и в двете световни войни, се доказва като верен и лоялен съюзник. По принцип. Можеше да не бъде германски. Това разбира се са пак разсъждения за раздел „Моделиране на история”, но все пак.

Интересна алтернативна възможност, според мен, напълно реална. През същата година на Априлското въстание великият везир Митхат паша детронира султан Абдул Азис и издигнатия от него Абдул Хамид II въвежда Османската Конституция, даваща големи правомощия на парламента (всички тези събития се случват под влияние на големия външен натиск след Априлското въстание). Новият султан обаче не продължава с реформите на Империята към модернизиране и през 1877 г. Митхат паша (негов главен везир и бивш валия на Ниш и Русчук по времето на Левски) е хвърлен в затвора, заради убийството на предишния султан, а по-късно е насилствено умъртвен. Когато разглеждаме политическите интереси по онова време, много съществено е да не ги откъсваме от икономическите. Тук искам да обърна внимание на един малко осветен въпрос: строителството на Барон-Хиршовата железница, която е част от т.н. Източни железници, един от най-големите инфраструктурни проекти за Европа по онова време. Източните железници са били кръвоносната система на търговията между Западна Европа и Османската империя, нещо като мрежата от магистрали днес. Компанията „Източни железници” е концесионна и е основана през 1869 (годината на втората обиколка на Левски по българските земи) между барон Хирш и Османската държава, договорът е ревизиран през 1872. Ако погледнем на първата карта, ще видим, че основната и най-пряка линия между Виена-Истанбул минава през територията на Сърбия. Да, но тази отсечка е построена след 1884, когато вече Сърбия е сменила геополитическата си ориентация от Русия към Австро-Унгария. Преди това, до Берлинския конгрес, сърбите провеждат русофилска политика и не допускат трасето на железницата да премине през тяхна територия. Нещо, което принуждава концесионерите да правят обиколни маршрути (а това са огромни допълнителни разходи) – едното е през гръцка територия, другото, което тук не е обозначено е през български земи – линията Русе-Варна. Линията Русе-Варна обаче има големия геополитически недостатък за Австро-Унгария, че разчита продължението й да прекосява територията на Румъния, която е пряко зависима от руски контрол. С червените пунктирани линии съм отбелязал откъде би трябвало да мине трасето по проект, но откъде се е прокарвал обиколния маршрут Русе-Варна, наложен от сръбския отказ. Играта е много голяма от финансова гледна точка и докарва Барон Хирш почти до фалит, заради огромните разходи и несигурността на отклонението. По времето, когато се строи българската отсечка Русе-Варна, валия на областта е гореспоменатият младотурски реформатор Митхат паша; не е без значение факта, пропускан като маловажен от повечето изследователи, че през 1872 управител на българския клон на Барон-Хиршовата железница става един от най-доверените хора на Левски, карловецът Теофан Райнов (Левски кореспондира с него и Райнов е негов близък съратник). Животът и дейността на Райнов са предмет на отделна тема и изследване, но фактът, че през 1872 г. той е управител на Барон-Хиршовата железница в България е много значителен. Барон Хирш е нещо като европейският Ротшилд по онова време, той е много богат, десетки пъти по-богат от най-богатите български търговци братята Георгиеви. Въпреки отказа, обаче, на Сърбия преди Берлинския конгрес да даде концесията за Източни железници през нейна територия, през 1873 е построена на българска територия отсечката Пловдив-Белово, която е очевидно част на железницата, предназначена за сръбското трасе, т.е. концесионерите вече са знаели, че ще им се отвори по-късно в перспектива и сръбската линия. Всички тези неща имат пряка връзка с национално-освободителното движение и организацията на Левски, но чакат да бъдат изследвани. На втората карта е показано отклонението през България, което е било наложено поради отказа на Сърбия по онова време да пусне железницата през своя територия. Точно тази отсечка обаче в случай на въоръжено въстание, с неин управител Теофан Райнов, би могла да изиграе ключова роля за снабдяването с оръжие на въстаниците.

Левски търси и има контакти и с водачите на Добродетелната дружина в Румъния, съхраняват се негови писма до тях; също така поддържа връзка с Одеските българи, откъдето разчита да получи оръжие и помощ. Срещите му с Найден Геров са нееднократни, дори Геров като руски консул го спасява от турски затвор при първата му обиколка в България. Наистина, от дистанцията на времето изглежда по-леко сега да се дават оценки за някои негови грешки, но моето мнение е, че доверието, което Левски е предоставял на „хранени хора” на други държави е било хладнокръвно калкулирано от него и в повечето случаи той си е оставял резервни „вратички” за измъкване от евентуални клопки, в които е имало вероятност да го вкара това отпуснато в аванс доверие към тях. Най-неизследваната страна на Васил Левски си остава неговата индивидуалност, единственият автор, докоснал се до сложната му и противоречива природа с верен усет и интуиция е англичанката Мерсия Макдермот. Може би точно психологическият портрет на Васил Левски, ако бъде направен точно и в дълбочина, би могъл да хвърли нова светлина върху неговата дейност като основен двигател на национално-революционното движение в годините 1868-1872. Но това е почти непосилна задача, едно поради времето, заличило следите, второ, поради неговия непроницаем дори за съвременниците му характер. П.с. Бях забравил за книгата на Мойзес Наим, ти сега ми напомни, прочетох биографията му и съм впечатлен от нея, свалих си книгата в електронен вариант, благодаря, ще чета.

Професор Генчев е брилянтно точен в анализа и блестящ в синтеза. Сега предлагам един мой прочит на неговия текст, цитиран от теб, от който стигам до по-различно заключение от твоето, без да претендирам, че то е единствено вярното или "правилно", просто е моето. Ако можеш аргументирано с факти да ме убедиш, че греша в прочита, ще се приема твоето виждане. 1 „координиране на усилията с балканските народи само тогава, когато българската революция разполага с достатъчно военна сила” Да „преведем” тук Генчев в конкретност: координиране с КОИ балкански народи? Сърбия – монархия, управлявана от монарси-селяни, защото и двете династии, Обреновичи и Караджордчевичи имат корените си в основоположници овчари, при това люто се мразят и воюват помежду си; и като всички парвенюта, са безогледни и безскрупулни в постигането на целите си, в техните вени не тече „синя кръв”; Караджорджевичи гравитират към Австрия и Турция; Обреновичи балансират между Русия и Австрия за сметка на Турция, опирайки се на Англия и Франция. Но и двете династии са алчни за власт и крайно безогледни шовинисти с безкрайни мераци за български територии. Гърция – извоюва независимостта си като Република през 1828, но само след 5-6 години й е сложен ярем на монархия от Великите сили, след което тя си следва своята утопична „мегали идея” за реставрация на Византия. Румъния – най-гъвкавата от изброените до тук монархия с наследствена аристокрация, балансираща между интересите на Русия и Франция, но също с големи териториални претенции към българска Добруджа. Турция – но не Отоманска Турция, а „Млада Турция” на просветеното младотурско масонство с неговата идея за „озападняване” на Империята; най-ярък представител тук, с който българското национално-революционно движение е имало неизследвани досега подобаващо контакти е Митхат паша, реформаторът свалил от власт султан Абдул Азис и автор на Конституцията от 1876, която по-късно младотурците на Ататюрк връщат към живот. Точно с тази Млада Турция е било възможно взаимодействие на базата на общи интереси. Но знаем какво правят младотурците с арменците, нали? Това са основните балкански „играчи” по времето на Левски, с които Генчев пише, че могат да се координират действия, НО!, само след като „българската революция разполага с достатъчно военна сила”. Последното е ключово, и точно тук е ролята на ВРО, изграждана от Левски – на Общото събрание на БРЦК през 1872, когато идва с делегатите от България, Левски слага на масата пред емигрантите политикани в Букурещ реална тежест – това са комитетите в Българско, всеки от които е посочено колко хора може да мобилизира в случай на въстание, това е реална военна сила в ръцете му. Другото е клатене на въздуха с думи и политически мераци, което се чува от вестника на Каравелов и по механите на хъшовете. 2 „независимост на освободителното движение от великите сили, конкуренти в Изтока”; Кои са тези сили по онова време? Русия – най-активна и последователна във войните си с Османската империя, придвижващи Руската Империя неотклонно към Проливите. Англия – неин основен съперник за контрол върху Проливите като доминираща световна морска и търговска империя през 18-19 век Австрия (после Австро-Унгария от 1867) – наследник на Свещената Римска Империя през 19 век, заедно с Германия, стълб на монархизма в Европа, Империя с претенции върху славянските територии в наследството на Отоманската империя Франция – единствената Република в Европа по времето на Левски (1870), с много силна банкова и промишлена експанзия в Ориента и Отоманска Турция, но заинтересована от статуквото в този регион, след разгрома на Наполеон в началото на века Всяка една от тези Велики сили са конкуренти, а в отделни случаи и моменти, и партньори в подялбата на наследството на „болния човек”, Османската Империя; съответно всяка от тях преследва своите имперски цели и интереси. Как да се гарантира независимост на българското национално-освободително движение от мощния натиск на всяка от империите? Левски ясно е изковал Формулата – „Република или Смърт”; преведено на политически език това означава Независимост, защото в края на 19 век в Европа няма друга република, освен Третата във Франция. След ПСВ монархиите и империите в Европа ще падат една след друга като плочки на домино, но това е чак след 50 години. 3 „отхвърляне на политиката на Запада, който поддържа в името на своите интереси статуквото в Ориента” Запада, както обобщено го е дефинирал Генчев, през 19 в. в Европа са Англия, Франция, Австрия и Германия (последната има вътрешни проблеми до обединението си през 1871); в името на своите интереси тези Велики сили поддържат статуквото да крепят на реанимационни системи „умиращия човек” Османската империя, колкото се може по-дълго, защото източват усилено всичките му ресурси с икономически колониализъм (заеми и изгодни за тях инвестиции); Русия, по силата на своите интереси, е рушител на статуквото. Генчев твърди, че Левски, създавайки по същество национална българска държава в пределите на Османската империя (а това е ВРО), отхвърля политиката на западните Велики сили да пазят статуквото, тоест целостта на Османската империя. При това Левски е конкретен: „Чак тогава, когато съберем и четирите краища на Българско в едно и направим [опис на хората и оръжието], та да видим какво имаме пред нази.... Нали пишете, че играем с живота на 7 милиона българи. Трябва зряло да се постъпва...” Четирите краища на Българско са Мизия,Тракия,Македония и Добруджа. Нито една от Великите сили на Запада не би приела да има такава голяма и мощна национална българска държава в тези териториални граници, това е статукво по презумпция. 4 „използуване на руската политика за ликвидиране на Турция, но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба.” И накрая стигаме до най-костеливия орех – използването на руската експанзия в интерес на българската национална държава. Тук Генчев наистина е брилянтен: „но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба”. Какво повече да добавя или коментирам? Освен да допълня само това, написано от самия Левски: „«От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противопоставя и най-силната стихия.” Ти правиш заключение върху базата на синтеза на Генчев, че „Левски не е разчитал на чужда помощ.”; но според мен, разчитал е много, но не на оная помощ от типа „ела Неволю”, а на другата, за която народа казва „Помогни си сам,за да ти помогне и бог.”

Князът на Сърбия по това време (ноември 1872) е Милан Обренович (същият, който нахлува в България през 1885), той навършва пълнолетие (18 г.) през август 1872. До тогава от 1868 (когато е убит предшественикът му княз Михаил Обренович) Сърбия е управлявана от трима регенти под закона на консервативна монархическа конституция, ограничаваща силно всякаква демокрация и делегираща авторитарна власт на монарха (княз тогава, по-късно крал) да назначава правителство, да има квота от парламента и т.н. Повече от ясно е, че на такова правителство от регенти, един от които е писал конституцията, и почти малолетен крал с огромна власт и привилегии, да предложиш „Балканска Република” е абсурдно и е нещо предварително обречено на отказ, защото означава политическо самоубийство за монархията. Милан Обренович не се различава много по шовинистичната си политика от предшественика си Михаил Обренович. Той също заиграва между Австрия и Русия, сменя посоките на ориентация, според интересите на великосръбската линия. Милан Обренович е нарцистичен, но некадърен: през 1876 той поддържа русофилска линия и обявява война на Турция през юли с.г., но след по-малко от два месеца, поради военна некадърност и претърпени поражения, предава командването на руския генерал Михаил Черняев. Когато обаче Сърбия получава независимост след Берлинския конгрес в резултат на Руско-турската война от 1877-78, Милан прави рязък завой в политиката и сключва таен договор с Австро-Унгария, който задължава Сърбия да не сключва никакви договори с трети страни, без съгласието на Австро-Унгария. През 1885, пак под давление на Австро-Унгария, след Съединението на Източна Румелия с Княжество България, след като българите очакват нападение от Турция, Милан Първи (вече провъзгласил се за Крал през 1882) заповядва на сръбската армия да удари България в гръб. Такъв „съюзник” е бил княз Милан Обренович.

Като работиш с факти, знаеш ли кои са били тези „братя сърби” и кой е бил техния княз, с който е имал лични връзки Раковски? А кой му е бил външен министър и министър-председател на този княз и какво „добро” е направил на българите от Зайчарската чета през 1867 г. този същия Илия Гарашанин? Ако не знаеш, можем да го коментираме тук. Същият Гарашанин, който е автор на Начертанието” (1844) - сръбска държавна доктрина на т.н. „Стара Сърбия” върху развалините на разпадащата се Османска Империя. Доктрината на Гарашанин претендира за сръбска държава върху почти всички български територии, видно от тази сръбска карта, публикувана във Франция през 1862 г. със заглавие: "Карта на сръбското население в Турска Европа и Южна Австрия, очертаващи границите на Сръбската Империя на Душан Велики през 14 век”. Друга карта (долу), печатана в Сърбия през 1874, напълно съвпада с очертанията на тази от 1862, като населението в земите на изток от София е обозначено като „србо бугари” и „србо рашани”, каквото и да значи. Картите не са секретни, публикувани са в уикипедия. Мислиш ли, че Левски не е бил наясно с мераците на тези сръбски политици и държавници да асимилират българите в такава „Балканска федерация” под хегемонията на Велика Сърбия? Доктрината „Гарашанин” накратко се изразява в това, че той предвижда след разпада на Отоманска Турция, апетитите на Русия и Австро-Унгария към „исконно сръбските земи” (които са обозначени на двете карти по-горе) да се сблъскат, а Сърбия да излезе с пълни ръце и суха от този сблъсък, като лавира между двете империи, противопоставяйки ги една на друга, и същевременно да се опира на Франция и Англия, за да постигне своите интереси. И което е най-удивително, точно с тази политика на „тако и вако” се пръква държавата Югославия след Първата световна война. Та какво предлагаш ти да бил направил Левски - да им предложел на тези "братя" да правим тогава Балканска федерация по техния модел ли? Отношението на Левски към чуждата помощ е видно в писмо до Филип Тотю: „Брате, не отказваме помощ и от дявола, но имаме си предначертание.”

Гербов, никъде не съм изкарвал мръсници съратниците на Левски, никой от тях. Такова нещо не можеш да ми приписваш. Дори за Димитър Общи и Анастас поп Хинов не бих казал такива тежки думи. В случая с Панайот Хитов взаимоотношенията между Левски и него са доста сложни. Сам знаеш, че Хитов е бил най-таченият стар войвода, а Левски само няколко години преди да създаде мрежата си от комитети в България е бил негов байрактар. Хитов му е помагал с пари, когато е бил опериран във Втората легия. Нещо повече, Хитов се е застъпил за него, за да го вземе като негов байрактар в четата си, въпреки неодобрението на Раковски. Сам Хитов му дава много добра характеристика като байрактар (втори човек след него в четата) в спомените си. Обаче! После ролите се разменят, байрактарят му става с по-голяма тежест в национално революционното движение от стария войвода. Не можем да изключим човешкият фактор, честолюбието. Въобще във взаимоотношенията на Левски с емигрантите във Влашко това прозира от всичките разменени помежду им писма. В Левски такова самолюбие аз не съм забелязал – той е умеел да се подчинява безпрекословно, когато това се налага, доказва го и участието му в четата на Хитов, който дума на упрек не намира за онова време срещу Левски. Същевременно, когато Левски пише на емигрантите „байовци, играем с живота на 7 милиона българи”, той изисква от тях безусловно спазване на дисциплината и мястото им в организацията. Да, прав си, че БРЦК в Букурещ е била просто една партия, но ВРО на Левски в България е съвършено различна организация от партията БРЦК в Букурещ, и точно ти го знаеш много добре, защото си написал два много добри материала за това тук във форума. По отношение на това, че още с първия постинг, цитиран тук от теб, темата трябваше да отиде в раздел „Историческо моделиране”, да, прав си. Затова пиша, че в историята няма „ако”, но с този постинг отговорих на Ник и нямах никакво намерение да навлизам в конкретни дискусии по натам.

Левски е вземал мнението на Панайот Хитов и на Филип Тотю, но е искал и те да се съобразяват с неговото и на ЦБК, при това винаги се е подчинявал на „вишегласието”, както става с наложения му за помощник Димитър Общи. Според мен, в цитираното от теб писмо на Панайот Хитов от януари 1873 г. това го казва, макар и непряко, и самият Хитов: „Аз са осъдих и писах няколко пътя да зема участие в работите без дозволението от Ц. Б. К., защото мислех в себе [си], че 15 годишната ми практика не щеше да бъде безполезна за премилото ни отечество. Но на жалост, че моите съвети строго се отбиха от Ц. Б. К.” Как така „да земя участие в работите без дозволението от Ц.Б.К., защото мислех за себе си”? Това е равносилно един генерал по време на война да нареди на своята военна част да атакува „без дозволението” на главнокомандващия – какво следва за него в такъв случай? Военен съд, защото своеволието му застрашава успеха на армията във войната. И защо е смятал Хитов да стори това – „защото мислех в себе си (?), че 15 годишната ми практика не щеше да бъде безполезна”. Това говори както за неговата наивна простодушност, така и за адски трудните условия, в които се е налагало на Левски да работи. Много от хората в емиграция, а и вътре (Анастас Попхинов, Димитър Общи...) не са си давали сметка какво е дисциплина и йерархия в една по същество военнизирана организация, защото ВРО е била това, а не детска градина. Това не са взаимоотношения като в механата или на седянка, след като имаш устав, организация, цел, вече в сила са законите на държавността. Левски пак е бил забележително толерантен към такива изяви на своеволие – не налага смъртно наказание за Общи (което е било по устав), не прави нищо повече от изолиране за Попхинов, който му отваря кореспонденцията и го клевети. В случая със своеволията на Панайот Хитов става въпрос за конкретно негово писмо до Сливенския частен революционен комитет, в който той ги уведомява, че иска да влезе с чета и те да му осигурят хора, които да се присъединят – сливенци основателно му отказват, като пишат, че това може да стане само с решение на Централния комитет. По същия своеволен начин действа и Общи в Орханийско, отцепва комитети, събира своеволно пари, които не предава в Централния комитет, накрая извършва фаталния Арабаконашки обир пак на своя глава. Резултатът е известен.

Не е тук темата, където да търсим вини и заслуги, обаче по събитията се вижда кой, кой е бил. Хитов е главният фактор да бъде натресен за помощник на Левски лицето Димитър Общи, от който тръгва провалът във ВРО. Въпреки че го е знаел що за стока е, добре го е познавал и е имал ниско мнение за него, праща го през Данаил Попов, въпреки нежеланието на Левски да работи с този човек. И такъв въпрос – не били съгласни Панайот Хитов и Филип Тотю с Левски да се вдига въстание през зимата и даже му се „обидили”, а защо не идват с четите през пролетта, баш хайдушко време, по време на Априлското въстание; не зимата им е била причината.

Вниманието? Не мога да ти отклоня нещо, което го няма. Привеждаш цитат от писмо на Хитов успоредно с мои думи и пишеш, че думите ми са измислица. Посочвам ти в следващ пост съответствието между фактите в цитата на Хитов и написаното от мен, ти за трети път пишеш за моя измислица. Къде ти е вниманието? По-натам се аргументираш с войводите Хитов и Филип Тотю, които не приемали тактиката на Левски. Добре, но това не е аргумент, че тези двамата са били прави. Къде са те по време на Априлското въстание? За да не кажеш, че си измислям, ще цитирам: Панайот Хитов – „След оттеглянето си в Сърбия Хитов живее в Белград като пенсионер на сръбското правителство. Става привърженик на идеята, че българското освободително движение трябва да се съюзи със сръбските действия срещу турците. В периода 1869 – 1871 г. Хитов излага своите възгледи пред Васил Левски, с когото води кореспонденция. Без да се вслушва в съветите на Апостола, през лятото на 1871 г. Хитов подписва договор с черногорския войвода Матанович за едновременно въстание в България, Босна, Херцеговина и Албания. След смъртта на Левски играе важна роля в комитета, макар и да продължава да живее в Белград. През август 1875 г. председателства събранието на БРЦК, взело решение за обявяването на Старозагорското въстание. Според плана Хитов трябва да предвожда чета, но това не се осъществява поради внушение на сръбското правителство. Поради същите причини не повежда чета и по време на Априлското въстание.” https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D0%BE%D1%82_%D0%A5%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%B2 Филип Тотю – „Установява се в Одеса, където получава пенсия от руското правителство.През 1875 г. е определен от Българския революционен централен комитет (БРЦК) за войвода на чета в Старозагорското въстание (1875), но не успява да се прехвърли в България поради неговото преждевременно избухване и потушаване. Завръща се в Русия и отказва водачеството на четници по време на Априлското въстание (1876). Мястото му заема Христо Ботев.” - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BF_%D0%A2%D0%BE%D1%82%D1%8E Още ли мислиш, че тези двамата са били прави, а Левски крив? Сега ще ти кажа нещо друго: гръцкото национално освободително въстание започва през 1821 г. и продължава 7 (седем) години. Накрая завършва с успех и „през 1828 принц Ioannis Capodistrias от Корфу е избран за първия губернатор на Гърция, след като турско-египетската армия напуска Пелопонес завинаги. Гърците приемат Конституция за Република, а на 31 март 1833 последните турски войски, окупирали Акропола, се изтеглят.” (http://ahistoryofgreece.com/revolution.htm Левски, когато гърците обявяват своята Република, не е бил роден още. Аз не съм рекламен агент на Левски, който да продава стоката „Левски”. Твърдя само, че той е бил най-големият реалист и прагматик сред българските национални революционери и поради това е имало доста голяма вероятност, ако въстанието бе протекло по негов план и под негово водачество, руската освободителна за България армия да бъде посрещната тук не от отсечената глава на Бенковски, а от Привременно българско правителство, начело с Васил Иванов Кунчев (Левски). Но това е съвсем друга история.

Гледаш, но не виждаш. Никъде цитираният от теб текст не опровергава това, което пиша: „Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция [на] място. После идат главните пътища, подир тях селата, по-после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата? [Тя] ще отегчи пътя на войските, а [особено] на артилерията и всадниците [конниците]. [А те] са най-яки и сигурни в революцията. Без тях султанът е мъртъв и ние сме вече господари.” Тоест, Левски не изключва да се водят боеве в селата и градовете, но казва, че през зимата това ще бъде по-трудно за войската, защото не може да докара лесно конница и артилерия. В случай на отстъпление се отива „в горите”, в планината. Какво не разбираш тук? Естествено, че този, който се е укрепил зад зидове и окопи в град има предимство, атакуващия дава повече жертви, това са елементарни неща. Ето ти още от Левски за тази негова тактика: „Ще намерим войводи, но не учени, а юнаци за извън градовете, като за по планини, друмища, села и пр. А за в градовете трябва по-ученички, (които) що-годе да познават военната тактика и дисциплина; да знаят кои улици да затворят и кои да отворят; кои и какви къщи трябва да осигурят за профилование (запазване и защита) срещу всякакви противности; каква форма трябва да се даде на шанца, който ще заобикаля града според местоположението му, ако има реки, блата, гори, шумнати места. Все трябва да знаят срещу горните как да се разположат. Таквиз младежи имаме, които познават отчасти, дето сме учили заедно с тях в Сърбия. А всички искат ли да умрат за Българско? — Не мога да кажа. Това е Ваша длъжност, да се поразходите барим с писма из Влашко и ще ги намерите всички, (за)щото има (и) та(кива), (които) не знаят какво се работи в Българско.Като бъдем готови да купим горните пушки, в същото време ще ни трябват хора, които да познават що-годе военната тактика. Вие сте приели, братовче, с бай Йованица тая за вас много свята работа. Радвам Ви се и Българско ще ви награди.Ония, които искат да умрат за отечеството си, предизвестете ги да бъдат готови, че като дойде време да ги повикаме, ще им назначим мястото, заде да тръгнат. (Същевременно) забележете ни имената им (на тези), които ще бъдат готови. Левски до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г. Левски предвижда боеве и в градовете, но и войводи, които да извеждат хората „по планини, друмища, села и пр.” Затова иска да има на разположение както офицери, завършили военни школи (за фортификации в градовете), така и опитни войводи, водили чети по Балкана. Така се бият и четниците по време на Илинденско-Преображенското въстание, и се бият успешно, доказват го цифрите на техните и на турците жертви. Защо мислиш, че са вдигнали въстанието не в разгара на лятото, а в края му, през август – защото са предвиждали по-дълга съпротива през есента и зимата. За какво „международно признание” очакваш да пише Левски, да получи гаранционно писмо в аванс от руския Император или от Австро-Унгария, или от Франция? Естествено че е следял внимателно какво става около България и го е имал предвид, отчитал е баланса на сили и интереси, ето какво пише до комитета в Карлово на 16.I.1872 г.: Според препоръката на изпратените ни хора гледайте да работите по-скоро, защото усилва (своята дейност) и турският комитет „Млада Турция“. А по-близо е да захванат черногорци (и) сърби с турците бой. Черногорските юнаци ни питат в писмата (да им кажем) в какво сме готови, та да им назначим и деня, в който да се почне (боят) в едно и също време. Нашият отговор беше следният: „Братя, още в малко има да се приготвим и ще Ви явим.“ Следователно трябва бързане, защото в много (още) не сме приготвени, а хората, като ни гледат, че работим мързеливо, няма да ни чакат… Но както и да е, няма да ни чакат за дълго време да се мъдрим в работата си. И ако се захванеше от която и да е страна бой с турците, пък ние неприготвени в нищо? Затова Централният комитет е невинен, защото каквото е виждал и чувал, предизвестявал е всичките местни комитети. Ако ли пък ни преварят горните, за които казахме, и се захване бой с турците, то (това) ще е за нас честита случка и време за неизпущане. В такъв случай Централният комитет ще употреби всичките си сили по-скоро да даде ред (заповед) на всичките местни комитети за революция, защото инак сме изгубени во веки веков…”Защото тяхната и наша цел е една — народно управление, което и те тайно са предначертали.Предвижда се, че (черногорците) ще ни преварят наедно със сърбите, (но) едно е само, което спира черногорците, (та) да не подават още ръка, (за) да захванат наедно със сръбското правителство. Младотурците вече са били съществен фактор в Турската империя и са подготвяли преврат с цел републиканско управление още по онова време, нещо, което осъществяват по-късно. Левски не е бил монархист, това е очевидно и вероятно те дразни, но такъв е бил човекът Левски, сам пише за себе си: „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турски и никакъв роб”

Левски е бил прагматик и да се гледа на неговата дейност с проповядването на свободата като „чакане на Годо”, който никога няма да дойде, е несъответстващо на природата му. За три години той извършва по-трудната и важна работа от обявяването на въстание – изгражда разгърната и функционираща като държава комитетска мрежа, наричана ВРО.Това, че на някои днес би могло да им се вижда абсолютно невероятно успешно българско въстание по онова време, като изчисляват колко пушки е имало и колко пари за оръжие събрани, е елементарен подход. Да, в историята не съществува „ако”, но съществуват аналогични ситуации и събития. Тактиката на Левски е била, след като се обяви въстание, да води партизански тип война, с ужилване на армията, отнемане на оръжие от нея и оттегляне на въстаническите отряди в планините, където да се държат „свободни зони” и да се печели време за политическо решение на въпроса с признаването на българската държава. Затова е искал въстанието да се обяви в късна есен и всички опитни войводи и завършилите офицерски школи българи в чужбина да се върнат. Подобна, и то успешна от военна гледна точка (но не и от стратегическа политическа), е била тактиката на четниците по време на Илинденско-Преображенското въстание. Резултатът от въстанието е бил по-малко от 800 убити въстаници и над 4000 жертви от редовния турски аскер при 20 000 въстаници срещу 300 000 турска армия. Подобна военна тактика е имала успех и е довела до пълен обрат на държавния строй в Куба, където Кастро превзема държавата с 82 души, дебаркирали с „Гранма” на брега, които се качват в планината Сиера Маестра и след 18 месеца слизат от там на вълната на масово въстание, преодолявайки съпротивата на 30 000 професионална добре въоръжена армия. На пръв поглед, от военна гледна точка, подобни събития изглежда абсурдни като хипотеза, но някои от тях са се случили. По принцип няма невъзможни неща, те са такива за някои хора, в определени моменти, не и за други хора в друга ситуация. Разбира се, в историята нещата са такива, каквито ги знаем. Твърдя само, че в случая с Левски би могло да има съвсем реално друго развитие, при друго стечение на обстоятелствата. И основание ми дават неговите качества на лидер и човек, както и извършеното от него в годините 1869-1872.