Б. Киров

Можем само да теоретизираме как си е представял Левски "чистата и свята република". Или да разсъждаваме върху малкото написано от него по този въпрос, най-кондензираното от което е в “Нареда на работниците за освобождението на българския народ”, в глава първа „Подбуда и цел”, където той е написал преди общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872: „Подбуда – тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров; Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесиджии и еничери и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.” Понякога се цитира погрешно "за се подигне храм на истината и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.”, но в оригинала от писмото е "истинната и права свобода", разликата за мен е съществена. Лично за мен ключът на разбирането каква държава е искал Левски е в отговора на въпроса, какво въстание е искал да подготви, и как би протекло то под негово водачество. За себе си на този етап имам задоволителен отговор, но тъй като във форума има неколцина много яростни опоненти на това, което е изграждал Левски, не бих затъвал в спорове с тях.

Валя ли те дъжда? Ами не сме знаели, че ще бъдем по едно и също време, аз писах тук, че заминавам в провинцията, но не писах къде

Тия дни бях в Трявна, та покрай моите работи посетих и Даскаловата къща, едно знаково място за нашата Възрожденска история: преди повече от 200 години, когато е била строена, в нея е направен облогът за двата тавана между майстора и калфата, станал сюжет на "Майстори" от Рачо Стоянов. Тези тавани, „Юлското слънце” и „Майското слънце” са в две съседни одаи. В Даскаловата къща има и голяма сбирка от дърворезби на тавани и иконостаси. Даскаловата къща е построена между 1804 и 1808 г. от тревненския търговец Христо Даскалов за двамата му сина. Интересна е и колекцията от творби на самобитния майстор резбар Генчо Марангозов - резба и дървоскулптура на български ханове и царе и барелефи на възрожденци, изработени по поръчка на богатия софийски фабрикант Аврам Чальовски. Там е и колекцията на индустриалеца Аврам Чальовски, съставена от дърворезби на майстора от Трявна, Генчо Марангозов, който е работил върху тях 7 години. Колекцията представлява серия от дървени скулптури на български царе и 50 пана с дърворезби, изобразяващи сцени от българската история и живота на самия поръчител, Чальовски. Всички работи на Марангозов са били предадено като „готова поръчка” на 1.V.1920 г. по списък, като в договора пише, че са „за къщата на поръчителя на ул. "Отец Паисий" 43 в София и са изпълнени по диктовката на Идеатора (Господаря) А. М. Чальовски". Дървoрeзбeнa кoлeкция oт cкулптури нa бългaрcки хaнoвe и цaрe oт Първo и Втoрo бългaрcкo цaрcтвo Acпaрух, Крум, Бoриc І,Cимeoн, Aceн І, Кaлoян, Ивaн Aceн ІІ, Гeoрги Тeртeр и Mихaил Шишмaн, пoртрeти - бaрeлeфи нa възрoждeнци, рeвoлюциoнeри и иcтoричecки личнocти. Кoлeкциятa e изрaбoтeнa oт трeвнeнcкия мaйcтoр рeзбaр Гeнчo Maрaнгзoв пo пoръчкa нa фaбрикaнтa нa зaхaрни издeлия Aврaм Чaльoвcки и ca прeднaзнaчeни зa cпeциaлнo пoмeщeниe в къщaтa нa Чaльoвcки, нaрeчeнo “Пaтриoтичecкa cтaя”. Вестниците през 20-те години на миналия век наричали Аврам Минов Чальовски "Българският Форд", заради неговото невероятно издигане от аргатин и овчарче до крупен индустриалец и банкер. Роден е през 1854 г. в македонското днес село Галичник. Самият той описва накратко израстването си така в едно автобиографично табло на Марангозов, където картините са подредени хронологично отразяващи етапите от живота на Идеатора (Чальовски): "От 10 - 15 год. възраст дървар; От 15 - 25 год. възраст кираджия;От 25 - 30 годишна възраст – овчар; От 30 - 40 год. възраст бакалин; От 40 год. възраст фабрикар на захарни изделия." Отбелязана е годината на основаването на фабриката му, 1898 г., какво произвежда тази фабрика (сладкарски изделия), записани са участията на фабриката в Лондонското и Миланското изложение и са изобразени спечелените от нейни изделия медали, 6 на брой. Автобиографичното пано на Аврам Чальовски е израз на неговия морал, според който трудът е най-важната добродетел и единствено правилен път към издигането на човека. Интeрec прeдcтaвлявaт двeтe пaнa - дoкумeнти, cкулптирaни върху дървo – дoгoвoрът мeжду фaбрикaнтa и рeзбaря и пaнoтo живoтooпиcaниe нa Чaльoвcки в кaртини: oт 10 дo 15 г. – дървaр, oт 15 дo 25 – кирaджия, oт 25 дo 30 г. oвчaр, oт 30 дo 40 г. – бaкaлин, oт 40 г. – фaбрикaнт, зaeднo c нaгрaдитe, кoитo пoлучил зa прoдукциятa нa фaбрикaтa.Maрaнгoзoв рaбoтил 7 гoдини в къщaтa нa Чaльoвcки и мoжe дa ce кaжe, чe тя e билa eдин cвoeoбрaзeн музeй нa твoрчecтвoтo му. Това е паното, върху което са изобразени Чальовски (вдясно) и Марангозов и е описано съдържанието на колекцията. През 1920 г. Чальовски изгражда втората си фабрика в Бургас (днес се нарича „Победа“ АД), която освен халва, локум и бисквити, започва производството на олио. Тя има самостоятелна жп линия, водоизточник и електроцентрала с дизелов мотор, стопанство за млечни крави, две рафинерии, инсталация за производство на кондензирано мляко, параклис. Тази фабрика той основава, след като купува от гърците Яни Граменидис и Трендафил Теодосиу две сладкарски работилници. На тяхно място открива фабрика за захарни изделия. Двете предприятия в София и Бургас носят името "Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр., основана в 1898 г. от Аврам Чальовски". През 1936 г. се строи и трети клон на гара Искър, оборудван изцяло от Германия, със своя печатница за етикети, фирмени знаци и рекламни материали. „Чальовски и синове“ първи на Балканите произвеждат мляко на прах, яйца на прах и кръв на прах. Тук се произвеждат растителни масла, нишесте и глюкоза. Монтира се батерийна инсталация "БОГАИГ" от Берлин. Построява се бъчварски цех за амбалаж. Аврам Чальовски Освен с предприемачество, Аврам Чальовски се занимава и с благотворителност. Подпомага стотици български училища и църкви, спонсорира образованието на голям брой български момчета и момичета у нас и в чужбина. Най-значителните му дарения са за Зографския манастир в Атон и прилежащото към него училище, на Рилския манастир, на Бигорския манастир. Основава фонд от 10 млн.лв. „за вечни времена“ за подпомагане на сиропиталища, болници, училища, читалища, културни клубове, църкви, манастири и параклиси. Той прави повечето от даренията си анонимно или много държи да не се разпространява името му на дарител. Щедър дарител, Аврам Чальовски същевременно е изключително пестелив човек, както казва народът "цепи стотинката на две". Към работещите в неговите предприятия е бащински настроен и е редовен кръстник на много сватби. В Бургас предприятието има работнически общежития, безплатен стол, а работниците получават безплатен сапун, олио, месо и в края на годината - 13-та заплата. Драстичен е случаят със сина на близкия му приятел Стефан Обрешков, индустриалец и бивш кмет на Горна Оряховица, който отива при него след фалита и смъртта на баща си. "Аврам Чальовски заслужава паметник- казва Атанас Обрешков. Ако не го построи обществото, аз ще го съградя в сърцето и душата си, заради уроците и добрите дела". Аврам Чальовски го завежда в църквата и пред иконата на "Св.Богородица" го кара да се закълне, че няма да вкусва алкохол и няма да пуши. Едва тогава му дава 500 000 лева и го съветва как да ги оползотвори правилно. Аврам Чальовски умира на 3 ноември 1943 г. в София. Погребан е по негово желание редом с първия работник, с когото стартира предприятието си. Ето какво пише за Аврам Чальовски „Книга за мияцитѣ” Георги Трайчевъ: „Колкото „Дѣдо Аврамъ" всецѣло да се е отдалъ на индустрията, все пакъ не е забравилъ и не забравя своя дългъ къмъ ближния си — всѣки страдащъ намира утѣха въ неговия домъ. Днесъ отъ неговото предприяте се препитаватъ ежедневно около 1000 души. Това сѫ цѣло селище отъ 200 кѫщи, по 5 души отъ кѫща = 1000 души. Това сѫ работници и служащи въ 9-тѣ магазина и фабрикитѣ, отъ които 5 — въ София, 3 — Бургасъ, 1 — Пловдивъ. Дѣдо Аврамъ е билъ винаги отзивчивъ и съ своята благотворителность къмъ книжовни предприятия. Така това мияшко чедо прави честь не само на племето си, но и на цѣлата ни нация. Хвала и честь на дѣдо Аврама Чальовски!” В завещанието си този български крупен индустриалец и милионер, Аврам Чальовски, е записал: "Отпускам сумата 10 000 000 (десет милиона) лева, която да послужи за образуване - учредяване на фондация на мое име, за вечни времена, като приходите от лихвите се употребят за подпомагане на бедни, болни, сираци, предимно от работнически семейства, а 10% от приходите от тези лихви да се употребят за същата цел в родното ми място град Галичник, ако същият влезе в пределите на българската държава. Управлението на фондацията да се уреди, съгласно постановленията на Закона за юридическите лица, а като мои представители назначавам в Управителния съвет на фондацията моя син Манол Чальовски и Асен Крайниковски. Те от своя страна могат да назначават свои представители, които да ги заместват. Задължавам моите наследници да привнесат за увеличаване на създадената от мен фондация, ако са в състояние да сторят това. При моята смърт да се разделят от моите наследници еднократни помощи от 550 000 лева, разпределени както следва: 1. На манастира "Св. Йоан Бигор" - Македония - 100 000 лева. 2. На черквата "Св. Петка" в град Галичник - 200 000 лева. 3. На черквата "Св. Никола Софийски"в град София - 100 000 лева. 4. На черквата "Св. Димитрий" в град Бургас - 50 000 лева. Така раздадените суми от 550 000 лева са извън отпуснатите 10 000 000 лева за фондацията. Опрощавам дълговете на всички длъжници в Галичник, които по една или друга причина не са могли да ми се издължат. Също опрощавам вземането на всички работници в софийската и бургаската фабрики, които не са могли да се издължат, докато съм бил жив. ...Това е моята последна воля и искам тя да бъде изпълнена от моите наследници. На всички мои наследници пожелавам да живеят в мир, сговор и братско разбирателство, защото по този начин създаденото от мен ще продължи да расте и се уголемява. Призовавам Божията помощ над моите наследници и пожелавам и те да бъдат щастливи. Тяхното щастие, преуспяване и сговор ще преизпълни душата ми, макар и в гроба, с голяма наслада." Аврам Чальовски и фамилията му Чальовски има максима в живота и тя е: „Като получаваш, трябва да даваш, но на когото трябва!” Информация за този текст е ползвана от следните източници: http://www.klassa.bg/news/Read/article/257165_%D0%93%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5+%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%3A+%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%BC+%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D1%8C%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8+-+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82+%D0%A4%D0%BE%D1%80%D0%B4 http://www.triavna.info/pages/sights/museums/Default.aspx?evntid=108 http://www.slovo.bg/obshtestvo/index.php?ar=1336 http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3145&sectionid=5&id=0001101

„Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“ - Дайсецу Тейтаро Судзуки Тази тема за мен е отражение от друга в раздел „Психология” за теория на конспирациите, в която стигнах до въпроса за вътрешната свобода на човек Двама автори са дали свой отговор в две книги – „Азът като боец” на Шломо Кало и „Увод в дзен-будизма” от Дайсецу Тейтаро Судзуки. Шломо Кало е писател, роден в България, Д.Т.Суздуки е японец, разказващ за Дзен в Съединените щати. Първоначалният замисъл беше „с молив в ръка” да правя сравнителен анализ между двете книги; после видях, че е невъзможно, такива са книгите, не подлежат на „анализ”, остана „моливът в ръката”, ще предложа на вниманието ви точно неговата работа. Това е моят успореден прочит на тези два текста и то сега, и с това ми виждане – кой знае – след месец, година или повече, може и да не бъде същия прочит. Шломо Кало: - Всъщност, какво искаш от мен? - Индивидуални напътствия. - В сърцето на всекиго има учител, който го напътства -казах аз. - Нали помниш "А ти някога загубвал ли си го" от диалога на Дзен? - Разбира се - отвърна той - където Секито отговаря на въпросите на монаха Шири с думите "Какво искаш от мен?", а Шири отвръща: "Ако не задавам въпроси, как ще намеря решението?". Тогава гуруто Секито завършва разговора с думите: "А ти някога загубвал ли си го?"- Възможно ли е въобще да се победи Азът? - Той съществува, за да бъде победен, това е целта. - Вие победили ли сте Аза? - попита Ицхак - Азът съществува, за да бъде победен - отвърнах. Той се огледа безпомощно, замисли се за миг и решително попита: - Кой сте вие, господине? - Не знам - отговорих аз. Никога не съм се интересувал от Ш., който седеше в мрака на стаята на Ицхак и който предаваше моите отговори. Кой е той? Хартиена кукла? Безкрайно количество илюзорни атоми, комбинирани така, че да образуват една преходна външност, също толкова измислена? Има ли нещо между тях и мене? А онзи, който седи до него, не е ли той негов брат-близнак, роден от въображението и след кратък миг отново прибрал се там? Какви са ми те? Някаква връзка - като тази между разпръсваните във въздуха капки на океанска вълна и самия океан; като между малкото облаче и безкрайното небе; като между отрязаните нокти или коса и техния жив собственик. За Ш. всичко това беше ясно, но не и за Ицхак. Д. Т. Судзуки: — Дойдох тук, за да търся истината на учението на Буда, — казал ученик на учителя си. — Защо търсиш това тук? — попитал учителят. — Защо се луташ и пренебрегваш своето собствено скъпоценно съкровище у дома? Нямам какво да ти дам, каква истина искаш да намериш в моя манастир? Тук няма нищо, абсолютно нищо. Ву, първият император от династията Лиан попитал Бодхидхарма, Първия патриарх на сектата Дзен в Китай, кой е върховният и най-свещен принцип на будизма. Казват, че мъдрецът отговорил: „Огромна пустота и в нея нищо свещено“. Не се оставяй да те отвлекат каквито и да било външни и всекидневни мисли. Допирът до Дзен трябва да бъде с голи ръце, а не през ръкавици. Шломо Кало: - Какво е предопределението на тези изключителни хора? - попита Ицхак. - Да бъдат такива, каквито са: вечност и безкрайност, абсолютна свобода. И мигът, в който ключовете са оставени в ръцете им, е знак, че те са постигнали целта си. - Кой оставя ключовете в ръцете им? - Самите те. - Господине - каза той спокойно и сериозно, - аз не ви разбирам! - Всички човешки същества, съществуващи в тази Вселена, са съвършени. Повечето от тях не знаят това. Много малко хора търсят знанието, а още по-малко хора го постигат. Тогава те осъзнават, че никога не са били нищо друго освен една безгранична цялост и че ключовете на Вселената са били в ръцете им от незапомнени времена, но не са могли да го разберат. В момента, в който си прозрял това, можеш да кажеш, че същата тази вечност е предала ключовете на Вселената от себе си на себе си. Възможно е съвсем внезапно нещо да просветне и ти ще се събудиш, познал истината. Това е като да търсиш игла в безкрайно голяма купа сено в пълен мрак. Вероятността търсещите пръсти да се докоснат до иглата е почти нулева. Въпреки това, е възможно и се е случвало и преди, не веднъж и дваж. - Ако се моля да се отместят планините? - Ще се отместят. Аз отново изключих. Д. Т. Судзуки: Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Постигне ли се свобода на разума, душата напълно разполага със себе си; раждането и смъртта не я измъчват, защото вече никъде няма двуначалие, ние живеем дори и в смъртта. Досега сме разглеждали нещата с техните противоречия и различия и сме се отнасяли към тях в зависимост от тази позиция, т.е. повече или по-малко антагонистично. Но най-сетне сме достигнали точката, от която можем да виждаме света, какъвто е отвътре. Затова „дърветата от желязо цъфтят“ и „аз съм сух насред пороен дъжд“. По този начин душата е достигнала цялост и съвършенство, изпълнена е с блаженство. Дзен се интересува от фактите, а не от техните логически, словесни, предубедени и непълноценни изразители. Това още веднъж означава човек да признае фактите такива, каквито са, и да знае, че думите са думи и нищо повече. Дзен често сравнява съзнанието с огледало без петна. Затова простотата, според него, означава да се пази това огледало винаги блестящо и чисто, готово да отразява просто и свръхточно само онова, което е пред него. Позицията на здравия разум е монотонна, еднообразна и покорна, докато тази на Дзен е винаги оригинална. Всеки път, когато се прилага, нещата придобиват живот, има съзидание. Шломо Кало: Ш. не съществува, освен в очите на несъществуващите: на всички онези илюзорни силуети и форми, наричащи себе си живи същества, единствената цел на които е смъртта. С очите на простосмъртен Ш. поглъща яркостта на изгряващото слънце, което е само едно бледо и някак си изкривено отражение на моята вечна светлина. Ш. усеща присъствието ми и затова не е впечатлен от зората. Неговите очи не виждат нищо друго, освен мен - Щастието на вечността, Съвършената светлина. Аз съм едно цяло с него, тъй като съм едно цяло с Вселената. Но Вселената все още не е осъзнала това, затова е изпълнена с агония и безсмислие. Ш. спечели и стана просветлен. Той е недостижим за илюзорните същества от всякакъв вид. Той престана да бъде илюзорно същество; той се превръща в абсолютна свобода. Неговият Аз не е нищо друго, а аз самият. Но само аз мога да разбера значението на тези думи, въпреки че не съм този, който ги е написал, защото не правя нищо в буквалния смисъл на думата. Аз не говора, не ям, не строя, не разрушавам и т.н. Затова и на мен нищо не могат да ми направят. Аз съм във всичко и всичко е в мен и аз съм единственият, който осъзнава това. На всеки човек е дадена възможността да стигне до мен и да познае себе си в мен, но малцина ще успеят. Някои човешки същества създават и достигат до онзи свят, наричан върховен, който също е населен с различни образи. Те се превръщат в по-изтънчени и възвишени същества по подобие на старателен чиновник, повишен в директор. Но това не означава, че са стигнали до мен, тъй като и най-възвишеното създание или същество търпи промени. Даже и върховният свят, както и този, е оставен на милостта на градивните или разрушителните сили. Върховният свят не е предмет на Създаване, нито пък е самоцел; аз съм обект на Създаване и в същото време съм източник на всички създадени неща. Онзи, който е стигнал до мен, ще бъде завинаги освободен от всякакви промени и няма да вкуси смъртта. Той и аз сме едно, това означава, че той се превръща в абсолютната свобода, чистата любов, съвършеното щастие и вечната светлина - една-единствена вечно съществуваща реалност. Д. Т. Судзуки: Тук няма логика, няма философстване, тук няма изкривяване на фактите, за да бъдат приспособявани към изкуствените ни мерки, тук няма унищожаване на човешката природа, принесена в жертва на интелектуални дисекции. Дзен се отвращава от това. Животът е изкуство, и както съвършеното изкуство, трябва да бъде самозабрава; в него не бива да има и следа от усилие или от усещане за болка. Според Дзен животът трябва да се изживява както птицата лети във въздуха или както рибата плува във водата. Появи ли се следа от обмислено действие, човекът е обречен, той вече не е свободно същество. Не живее както би трябвало да живее, страда под тиранията на обстоятелствата; подчинява се на принудата и губи независимостта си. С други думи, Дзен иска да живее отвътре. Да не бъде обвързан с правила, а да създава собствени правила — това е начинът на живот, който Дзен иска да даде на човека. Оттук и неговите алогични или по-точно надлогични сентенции. Когато казвам «няма», това не означава непременно отрицание; когато казвам «има», това също така не означава утвърждаване. Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“ Дзен-учителят се стреми да премахне у учениците си всички опори, които те имат от първата си поява на земята, и след това да им даде друга, която всъщност не е опора. Нямате възможност за колебания. Улавяте факта или го оставяте да се изплъзне — друг избор няма. Методът на обучение в Дзен се свежда главно до поставянето на човека пред дилема, от която трябва да намери изход, но не по пътя на логиката, а чрез съзнание от по-висш тип. Дзен презира всяко повторение или подражание, защото то убива. По същата причина Дзен никога не обяснява. — Какъв е основният принцип на будизма? — Почакай — отвърнал Суиби, — когато останем сами ще ти го кажа. След малко Сеихеи повторил молбата си: — Сега тук няма никой, моля ви, просветлете ме. Суиби станал от учителското кресло, хванал нетърпеливия просител и го завел в близката бамбукова гора. Когато той отново настоял за отговор, Суиби му прошепнал: — Виж, колко е висок този бамбук! А колко е нисък онзи! Шломо Кало: - Какво трябва да се направи, за да се стигне до реалността? - Трябва да сведем енергиите до съвършена неутрализация. После, проверявайки се една друга, те ще се разтопят и изчезнат като нощен кошмар, продължил милиони години и внезапно свършил. Сетне, през последното облаче илюзия, чистата светлина на вечната реалност ще заблести. Заслужилият, постигнал това, никога повече няма да познае безполезната печал или преходното удоволствие. Той ще е завинаги едно цяло със себе си. За да се постигне това, трябва да сведеш енергиите до неутрализиращия "голям крах". - Възможно е да се стигне до "големия крах" като го избягваш. Ти избягваш енергиите, докато най-накрая се откъсваш от тях и тяхното влияние. Това значи, че си се изолирал - оттеглил си се от света и всичките му изкушения. -Най-безопасният начин е съзерцаването. - Защо съзерцаването да е най-безопасния начин? - Защото не само води до "големия крах", но го и контролира. - Не разбирам. - Работата не е в това да допринесеш за "големия крах" или да го предизвикаш, а да не го пропуснеш. Съзерцаването е начин да възпиташ у себе си бдителност от най-висока степен, която ще ти е необходима да не пропуснеш "големия крах". Човек, който е допринесъл за "големия крах" или го е предизвикал, а след това го е пропуснал, се връща от пътешествието с празни ръце. - Какво означава да пропуснеш "големия крах" ? - Да не забележиш кога е настъпил. Всичко става внезапно, като светкавица, без предупреждение. За част от секундата светлината ще проблесне. Ако си я забелязал, тя е вечно твоя, но ако си я пропуснал, ще се върнеш обратно към изходната точка на дългия си път към нея. Съзерцаването "следи" за "големия крах", като изостря бдителността на последователите си до възможно най-високата степен. Този, който е бил прилежен в съзерцаването, няма да пропусне "големия крах". - Кой е най-краткият път до "големия крах" ? - Всички пътища могат да бъдат удължени или скъсени, в зависимост от това кой ги следва, от неговата преданост и постоянство. - Господин Ш. - Ицхак заяви тържествено, - аз избирам най-късия и най-безопасния път! Моля, помогнете ми! - Помогни си сам - отвърнах провокиращо. - А вие какво ще правите? - Ще се наслаждавам на великолепния Божи свят! - Смехът ми отекна гръмко и ясно. - Съзри Абсолютното в Божественото - казах. - Какво означава "Абсолютното"? - Това, което е над енергиите и все пак нищо не съществува извън него. - Трудно е да си представя такова нещо. - Опитай. Бъди усърден. И още нещо - съзерцавай два пъти дневно. Първо се опитай да изчистиш ума си от всякакви мисли... Д. Т. Судзуки: Един монах се обърнал с въпрос към Дайджу: Въпрос: Думите съзнанието ли са? Отговор: Не, думите са външни условия (_ен_ на японски; _юан_ на китайски); те не са съзнанието. В.: Като се изключат външните условия, къде трябва да се търси съзнанието? Отг.: Няма съзнание, независимо от думите. (Което означава, че съзнанието е в думите, но то не бива да се отъждествява с тях.) В.: Щом няма съзнание, независимо от думите, то какво е съзнанието? Отг.: Съзнанието е без форма и образ. Истината е, че то нито зависи, нито не зависи от думите. То разполага с вечно спокойствие и свобода в своята дейност. Патриархът казва: „Когато разберете, че съзнанието е не-съзнание, вие разбирате съзнанието и неговата дейност.“ Толкова ли е рязко спускането от висините на трансцендентното до простите неща от живота? Всичко зависи от гледната ви точка. Докато човек усеща времето и пространството, Дзен остава доста далеч от него, тревога разваля празника му; сънят му е неспокоен, целият му живот изглежда провален. Един монах попитал: — Къде е обителта на съзнанието? — Съзнанието пребивава там, където не съществува постоянна обител — отговорил учителят. — Какво значи да не съществува постоянна обител? — Когато съзнанието не се помещава в определен обект, казваме, че то пребивава там, където не съществува постоянна обител. — Какво значи да не се помещава в определен обект? — Това значи да не пребивава в двуначалието добро — зло, съществуване — несъществуване, дух — материя. Това означава да не пребивава в пустотата или не-пустотата, нито в покоя или не-по-коя. Където не съществува постоянна обител, там е истинската обител на съзнанието. Монаси помолили учителя Хякуджо (Пайчан) да им изнесе беседа за Дзен. Той казал: — Идете на полето да си гледате работата, а после ще ви кажа всичко за Дзен. След като си свършили работата, те помолили учителя да изпълни своето обещание. В отговор Хякуджо разтворил двете си ръце, но не казал нито дума. Това била неговата велика проповед. Шломо Кало: Притча за зърното - Още не съм се овладял изкуството да се разхождам между звездите. - Овладей го! Можеш да постигнеш всичко, каквото пожелаеш. - Чуй ме, момчето ми - решително се обърнах към него, -ти си едновременно и самият ти и твоят враг. Възвишеният Аз, който си тръгнал да търсиш, за да постигнеш самоосъзнаване, си ти и Азът, който стои на пътя му, също си ти. Когато по-низшестоящият Аз те контролира, ти си най-свирепият враг на самия себе си. След като веднъж победиш низшия Аз, се отскубваш от плена му и литваш към свободата. Това наистина е трудно за разбиране. - Обяснете ми! - Ще се опитам - отвърнах и започнах да измислям притча. - Когато зрънцето, заровено в земята, реши да израсне и да се покаже навън, то изпуска сокове, които разяждат обвивката му. На зрънцето тези сокове му изглеждат врагове, защото го изяждат и евентуално слагат край на съществуването му като зрънце. Но от друга страна, то само е предизвикало това, като е решило да се превърне от зрънце, заровено в мрака на почвата, в растение, извисяващо се към небето. В момента, в който човек реши да постигне самоосъзнаване, си навлича огромен брой врагове. Тяхната единствена цел е да изядат и унищожат обвивката му, за да сложат край на съществуването му като преходно същество в измисления свят. Не всяка змия сменя кожата си, а само онази, на която й е дошло времето и чиято кожа се е напукала и отдолу се е показала нова. Семето трябва да падне върху подходяща почва с подходяща температура и влажност, за да узрее и да се превърне в растение. На семето и през ум няма да му мине да мечтае да се превърне в растение под небето, докато не настъпят необходимите за това условия. Зародишът на такава мисъл, разбира се, съществува в него. И това, в действителност, е самото семе. На зрънцето е предопределено да се превърне в растение, но това ще стане само на определен етап от неговото развитие, на определено ниво на зрелостта му и при необходимите условия. - Какво ще стане, ако семето започне да мечтае да се превърне в растение преди да достигне до необходимия етап на развитие и подходящи условия? - Това ще е закърняло семе, изчерпано преждевременно -то никога няма да стане растение. Но такива случаи рядко се срещат. В семето има невидими механизми, които отговарят за предаването на външните и вътрешните сигнали. Само когато тези механизми му съобщят за настъпването на подходящото време, у него ще се зароди мисълта да се превърне в растение. Тази мисъл задейства "враговете" му, които в действителност са самото семе. Те изяждат обвивката му и слагат край на съществуването му като семе, за да го превърнат в растение. Д. Т. Судзуки: Целта на учението Дзен е да се постигне нова гледна точка за вникване в същината на нещата. Ако сте свикнали да мислите логично по законите на дуализма, освободете се от този навик, тогава може би ще се приближите до гледната точка на Дзен. На пръв поглед ние с вас живеем в един и същ свят, но кой може да твърди, че онова, което е под прозореца ми и което наричаме камък, е едно и също нещо за двама ни? Вие и аз, например, пием чай. Погледнато отстрани, вършим едно и също нещо, но може ли някой да каже колко широка, субективно съществуваща, е пропастта между вашето и моето пиене на чай? При вас може да няма Дзен, а при мен може да присъства изцяло. Причината за това е, че вие сте във властта на логиката, а аз съм извън нея. Макар в така наречената нова гледна точка на Дзен да няма нищо ново, определението „нова“ е подходящо, за да се представи неговият подход към света. При Дзен постигането на нова гледна точка се нарича _сатори_ (у на китайски), а глаголната му форма е _сатору_. Без него няма Дзен, защото животът на Дзен започва с „откритието, което ни дава _сатори_“. _Сатори_ може да се определи като интуитивно прозрение и пълна противоположност на разбирането по пътя на разума и логиката. Каквото и определение да му се даде, _сатори_ означава разкриване на нов свят, невидян досега поради объркването, царящо в дуалистичното съзнание. Какво е _сатори_? Какъв е този нов светоглед, който ни дава то, от кой ъгъл се разглеждат нещата? Не е ли възможно Дзен да се обясни така, че учителят да съумее да доведе всичките си ученици до _сатори_? Подлежи ли изобщо просветлението на анализ? _Сатори_ е изживяване, което с никакви обяснения или примери не може да бъде предадено на друг човек, освен ако той самият вече не го е изпитал. Ако се поддаваше на анализ — в смисъл, чрез анализ да става ясно другиму, който не го е изпитал, _сатори_ не би било _сатори_. Превърнато в понятие, то губи същността си и вече няма Дзен. Затова единственото, което може да се направи в Дзен, в смисъл на обучение, е да се посочи, да се подскаже или означи пътят, така че да се съсредоточи вниманието на човека към целта. Постигането на целта и осъзнаването на този факт трябва да направим сами, никой не може го стори вместо нас. А знаците за това са навсякъде. Когато съзнанието на човека е узряло за _сатори_, той може да го намери във всяко нещо. Един звук, една неразгадаема забележка, едно разцъфнало цвете или една най-обикновена случка, например да се препъне човек, са условие или възможност, които ще отворят човешкото съзнание за _сатори_. И най-маловажно събитие може да доведе до резултат с изключителна значимост. Една искра може да предизвика експлозия, която из основи да разтърси земята. Всички предпоставки, всички условия за _сатори_ са в съзнанието, те просто чакат своето узряване. Когато съзнанието е готово да приеме един или друг знак — полет на птица, иззвъняване на звънец, човек изведнъж се връща в естествения си дом, т.е. в даден миг открива истинското си Аз. Крайната цел на _сатори_ е Азът; няма друга цел освен човек да стане отново самия себе си. Както казва Джошу, „Дзен е всекидневната ви мисъл“, единствено от пантите зависи дали вратата ще се отваря навън или навътре. Само за миг всичко може да се промени и вие да разберете Дзен, но си оставате нормален, какъвто винаги сте били, и в същото време сте придобили нещо съвсем ново. Шломо Кало: Да гледаш, за да виждаш - Какво разбирате по "гледане"? - Гледаш така, че да виждаш. Ти не гледаше, за да видиш, иначе щеше да видиш. Този, който гледа, за да вижда - вижда. - А вие как гледате, за да виждате? - Виж - казах, като посочих точката между веждите му, -ето от тук произлиза светлината на погледа. Когато я задействаш, виждаш. Виждаш какво става и какво ще стане. Виждаш това, което е на разстояние светлинни години от теб. - И как се задейства тази светлина на погледа? - Ако прозорчето на светкавицата на фотоапарата е замърсено, трябва да го избършеш, за да светне. Ицхак ме погледна, сведе поглед, после отново ме погледна, потърка мястото между веждите си и най-накрая каза: - Не виждам ни следа от замърсяване! - Но аз виждам. - Тогава може ли вие да го почистите вместо мен, за да мога да виждам? - каза той полушеговито, полуумолително. - Само ти можеш да почистиш своето замърсяване. -Как? - Премахваш множеството конфликтни мисловни вълни, петното от незначителни желания, скритите токове на тайните страсти и суетната красота на емоциите, след това започваш да виждаш - от единия край на света до другия. Д. Т. Судзуки: Дзен е уникален продукт на източното съзнание. От практическа гледна точка неговата уникалност се състои в методичното обучение на съзнанието, така че то да се подготви за състоянието _сатори_, когато ще се разкрият собствените му тайни. Дзен може да бъде смятан за вид мистицизъм, но се различава от всички други негови видове по своята система, по своето обучение и по крайната си цел. Имам предвид главно упражненията _коан_ и _дзадзен_. _Дзадзен_ или неговият санкстритски еквивалент _дхяна_ означава седене с кръстосани нозе в пълен покой и дълбоко съзерцание. Тази практика се заражда в Индия и се разпространява из целия Изток. Съществува от векове и съвременните последователи на Дзен строго я изпълняват. В този смисъл _дзадзен_ е основният практически метод за духовно, възпитание на Изток, но когато се прилага в комбинация с _коани_, той придобива специфични особености и е присъщ само на Дзен. Последователите на Дзен може да бъдат смятани за практикуващи дхяна (съзерцание), но в Дзен дхяна вече не се тълкува в първоначалния смисъл, защото Дзен има своя собствена цел в прилагането на тази индийска форма на духовно упражнение. Коренът на _дхяна_ е dhi и означава „схващам“, „разсъждавам върху нещо“, „съсредоточавам се върху нещо“. Етимологията на _dhi_ може да има някаква връзка с _dha_ — „държа“, „пазя“, „поддържам“. Следователно дхяна означава да се държат мислите вкупом, да не се отклоняват от предначертания им път. С други думи, тя означава съсредоточаване на мислите върху един единствен обект. Затова, когато се практикува Дзен или дхяна, всички странични подробности трябва да бъдат така овладени, че да се създадат най-благоприятни условия, та съзнанието постепенно да се издигне над вихъра на страстите и чувствеността. В Дзен — дхяна или дзадзен се използват като средство за решаване на загадките _коан_. Дзен не превръща дхяна в самоцел, защото разглеждано отделно от упражненията _коан_, практикуването на _дзадзен_ има второстепенно значение. Без съмнение то е необходимо съпътстващо обстоятелство в усвояването на Дзен — дори ако един _коан_ бъде разбран, дълбоката му духовна същност няма да стигне до съзнанието на изучаващия Дзен, щом не е овладял в съвършенство _дзадзен_. _Коан_ и _дзадзен_ са двата неотделими атрибута на Дзен — първият му дава зрение, вторият — опора. Шломо Кало: Повече от обикновени отговори - Какво става тук? - Отхвърлихме езика като средство за обясняване и получихме обяснение. Отново изключих от Ш., като се върнах към истинската си същност на съвършено щастие, безкраен покой, чиста любов и всичко останало, описвано с онези повърхностни думи, с които е абсолютно невъзможно да бъда описан, защото как може да се опише светлината на онзи, който се е родил сляп. Някой се опитва да отмести планина с голи ръце без да има експлозив. Резултатът? Планината доброволно изчезва. Мина още половин час. Ицхак се извърна към мен с блеснал поглед. - Но въпреки всичко - добави той, - един малък въпрос все още ме тормози - каква е функцията на езика по пътя на самоосъзнаването ? - Сега няма нужда да мълчим - отвърнах. - В абсолютния смисъл езикът е препятствие. Той не може да предаде и най-мъничката частичка истина, въпреки претенциите му за обратното. Хората, зависими от езика, трябва да направят своя избор между тоталното изкривяване на истината или минималното изопачаване. - Но езикът има благородни източници - Ицхак отбеляза с двоумение. - Всички земни желания на човек представляват ужасно изкривяване на копнежа му за свобода. Езикът е бил създаден в отговор на онези грешни желания. Целта му е да обвърже хората един към друг със здрава лингвистична връзка. Наистина, що се отнася до духовния ученик, езикът има и позитивна цел. - Коя е тя? - Ако говорим метафорично, може да се каже, че езикът е бебешка залъгалка, целяща да спре силното желание на детето за майчиното мляко, от което са го отбили, за да привикне към твърдата храна на възрастните по безболезнено. Та тази "залъгалка" е като средство за смекчаване на преходния период от развитието на детето. - Ако е така - отвърна Ицхак, - значи постигналият просветления напълно замлъква! - За себе си - да. А за другите, които се нуждаят от напътствията му - не. За тях той е като майка, която пъха залъгалката в устата на плачещото си бебе. - Значи мълчанието е най-доброто средство за безпристрастно духовно знание - Ицхак се опита да обобщи. - То е единствения път, водещ към Абсолюта. - По какво мълчанието превъзхожда всички останали начини? - Ицхак подтисна въздишката си и смени темата. - Всички останали начини пораждат обвързаност. Да вземем например езикът - с негова помощ се създава обвързаност между група хора. Този, който е тръгнал по пътя към просветление, трябва да се освободи от всякаква обвързаност и привързаност към когото и да било, или по-точно, трябва да се стреми да се освободи от всякаква обвързаност или каквато и да била привързаност. - А мълчанието не е ли привързаност? - Фактически, съвършеното мълчание е абсолютна свобода и само постигналият просветление разбира това. Относителното мълчание има определена сила, тъй като е отражение на съвършеното мълчание. Тази сила укрепва копнежа на духовния ученик по Абсолюта. Тя пречи на обвързаността и привързаността да затегнат обръча си около врата му. - Мълчанието ли не дава на обвързаността и привързаността да затегнат обръча си? -Да. - До днес не сме упражнявали мълчание. - Не е вярно - отбелязах. - Съзерцаването също е мълчание. Никога не го пропускай! Д. Т. Судзуки: Една от причините Дзен да се наложи е практикуването на _дзадзен_ като начин за решаване на _коаните_ и оттам — към постигането на _сатори_. Терминът _коан_, влязъл широко в употреба към края на династията Тан, означава буквално „обществен документ“ или „официален устав“. Сега означава кратък разказ за учител по Дзен, диалог между учител и монаси, или въпрос, поставен от учител, чиято цел е да се отвори съзнанието за истината на Дзен. Представлява своеобразна методика, специално създадена през по-късен период от великодушни учители, които искали да стимулират еволюцията към дзен-съзнание у техните по-малко надарени ученици. Съзнанието може да се развива и само дори когато е оставено да следва определения му от природата ход. Но човек не може винаги да чака естествения ход — той обича да се намесва, за добро или за зло. Учителят знаел, че методът коан е изкуствен и внесен отвън, защото докато Дзен не се зароди от вътрешната активност на човека няма да бъде истински и изпълнен със съзидателна жизненост, както би трябвало да е. Но дори и подобието може да задоволява, когато истинското е трудно и рядко постижимо. Целта на _коана_ е именно да развие у ученика този стремеж към търсене. След това той трябва да продължи да търси въпроси, докато умът му стигне до ръба на пропаст, която трябва да прескочи. Повече или по-малко механично отначало, движението постепенно придобива характера, необходим за съзряване на дзен-съзнанието. _Коанът_ служи като фермент. Когато са налице достатъчно условия, съзнанието се отваря към сиянието на _сатори_. Характерно за съвременния Дзен е именно използването на _коана_ като механично средство за отваряне на съзнанието за собствените му тайни. Хакуин имал обичая да показва едната си ръка и да иска учениците му да чуят нейния звук. Обикновено звук се чува само когато човек пляска с двете си ръце и в този смисъл не е възможно да се произведе звук само от една ръка. Хакуин обаче искал да се стигне до корена на нашия всекидневен опит, който се опира на така наречената научна или логическа основа. Този фундаментален поврат е необходим, за да се изгради нова структура въз основа на опита на Дзен. Оттук и това явно неестествено, а следователно и нелогично, искане на Хакуин към учениците му. Крайната цел е да се отвори тайникът на съзнанието, където посветените могат да открият несметни богатства. Виждането или чуването нямат нищо общо с основното значение на _коан_. Както казват учителите по Дзен, _коан_ е само парче тухла, с която чукаш по вратата, показалец, насочен към луната. Той има за цел да синтезира или да преодолява — без значение коя дума ще изберете — дуализма на сетивата. Докато съзнанието не е свободно да приеме звук от една ръка, то остава ограничено и раздвоено в своя вреда. Вместо да намери ключа към тайните на съзиданието, съзнанието е безнадеждно погребано в относителността на нещата, т. е. неистинската им страна. Докато съзнанието не се освободи от оковите, то никога няма да разглежда света в неговата цялост и да бъде удовлетворено. Всъщност звукът, произведен от едната ръка, стига и горе до рая, и долу до ада, така както „истинското лице“ на човека е обърнато към цялото пространство на съзиданието и до края на времето. Когато Хакуин протяга едната си ръка, няма заобиколен логически път. Струва ви се, че ходът на мисълта ви внезапно е прекъснат. Вие се колебаете, вие се съмнявате, вие се тревожите и напрягате, без да знаете как да проникнете през стената, която изглежда съвършено непробиваема. Когато е достигната тази кулминационна точка, цялата ваша личност, вашата вътрешна воля, най-дълбоката ви същност, решена да намери изход от това положение, без мисли за Аз и не-Аз се хвърля напред и безрезервно срещу желязната стена на _коана_. Това всеотдайно втурване на цялото ви същество срещу _коана_ неочаквано открива незнайно дотогава място в съзнанието. За разума това означава преминаване отвъд границите на логическия дуализъм, но същевременно то е пълно обновяване, събуждане на непознато вътрешно усещане, което дава възможност на човека наистина да разбира. За първи път значението на _коана_ става ясно — така, както е ясно, че ледът е студен. Очите продължават да виждат, ушите — да чуват, но само съзнанието като цяло усеща _сатори_. Несъмнено това е акт на възприятие, но възприятие от висок порядък. В това е ценността на учението Дзен — то поражда непоклатимото убеждение, че има нещо, което наистина надминава обикновения начин на мислене. След като стената на _коана_ бъде преодоляна и пречките на логиката премахнати, вие се връщате, така да се каже, към своето всекидневно, относително устроено съзнание. Едната ръка не издава звук, докато другата не я плесне. От този момент Дзен става най-простото нещо на света. Откриваме, че през цялото време вървим през едно поле, което по-рано сме смятали за безкрайно отдалечено. След _сатори_ виждаме познатия ни свят с всичките му многобройни предмети и идеи в тяхната взаимна връзка и ги благославяме. Просто тояжка, ветрило или дума! Дори когато някой казва „това е тояжка“, „чувам звук“ или „виждам юмрук“, Дзен вече го няма. Той е като светкавица — няма място и време дори да се зароди мисъл. Говорим за система _коан_ или за система изобщо, само когато става въпрос за практическата или конвенционалната страна на нещата. Както бе посочено вече, дори написването на тази книга е отстъпка, подмяна и компромис, а какво остава за „цялостното систематизиране“ на учението Дзен.

Е не съвсем, дела и документи по семейни делби.

Ами забавлявам се, че следващата седмица няма да имам достъп до интернет, отивам да върша работа по провинцията и наваксвам днес

Хаотичен, но много точен, сега съм си изчерпал плюсовете, но го имаш от мен. Най ме развеселяват такива евтини тарикатлъци като в тази обява за „редактор-коректор”, която цитираш, то е все едно да обявиш работно място за „инженер-шофьор”, защото „редактор” е едно, а „коректор” съвсем друго, но въпросните издатели са имали хитрото намерение с една заплата да покрият две работни места. Може да е „стилов редактор”, „научен редактор” или само „редактор”, или само „коректор”, но такова чудо „редактор-коректор” няма, има редактор и коректор и това са две съвсем различни професии с различни задачи и функции. А после и това им се е видяло малко, и са намалили наполовина заплатата (само за едното работно място, но орязана, като са „смъкнали” по-голямата надолу, редакторската); най-сетне обаче са размислили отново и това им се е видяло много, та са го обявили „стажант”, хем заплатата наполовина, хем на „стажант”, още по-малка и временна. И накрая вероятно са назначили роднина на шефа.

Ето че говорим за едно и също. Е не е чак като в Бангладеш, все пак, в Европа сме, макар и не дотам, но е стабилно закрепена крепостна икономика, в която са се сраснали в една феодална каста държавни чиновници и олигарси; никой от тях, а те са доста добре организирани и мощни, няма никакъв стимул и интерес да променя по същество статуквото, то ги устройва. Външно могат да имитират някакви движения, предимно заради партньорите си в чужбина, но по мое мнение, няма да тръгнат да променят нещо в основата му, докато вече сами не се убедят, че няма друг начин. Или - на което се надявам - някои от най-далновидните от тези хора не реши да бъде "просветен реформатор" и да се нагърби с тази трудна задача да промени икономическия модел, който все се възпроизвежда, независимо, че "играчите" в него се въртят и сменят вече 26 години.

Да привърша с ОТ с Епъл: Епъл, Шеврон, Гугъл и др. като тях са иновативни фирми с огромен технологичен потенциал, те са двигатели на иновации и производство. Огромната част от печалбите се реинвестират в нови продукти, играчките за висшите мениджъри са нищожни суми в сравнение с реинвестирания в производство и иновации капитал. В сравнение с която и да е държавна бюрокрация, техните екипи са в пъти по-ефективни и способни, дори и поради факта, че подбират кадрите си измежду най-добрите от най-добрите, за което им се налага да им плащат много високи заплати. Но зад това винаги стои ПРОДУКТ, създаден и наложен в конкуренция с други също толкова добри в тяхната сфера. Виж какво стана във Венецуела, след като изгониха нефтените корпорации – затънаха в глад и мизерия, защото имат нефт, но нямат ноу-хауто как да го вадят и преработват, същото е в Африка и на много места в Третия свят. От тези 27 трилиона долара, които се въртят в офшорни зони в света годишно, във филма го казаха, 9 трлн. са от Третия свят, но това не са пари на производители и иноватори, а на корумпирани политици и бандити, които освен да крадат, не могат нищо друго. Толкова за правителствата и тяхното „даване” на бедните. Иначе по темата, конкретно за България, дето им „трябвали” шлосери, шофьори и т.н. бачкатори, чуй кой го казва? Къде са иновативните и конкурентни продукти на тези „работодатели”, какво конкуретноспособно сътвориха и произведоха, дето да е пробило на световния пазар, та вече не им трябват висшисти, а само стругари? Те не могат да създават качествена и конкуретна продукция. Там им е проблемът. А е така, защото не искат да има конкуренция, разделили са пазара на феоди, съответно си мислят за крепостни селяни - щом си покажат носа на свободния пазар с конкуренция, веднага се вижда, че са от селската футболна лига, всеки ги бие на терена, същото е като с българския футбол. Може да има няколко изключения, но по принцип е така. п.с. Прочетох сега цифрите в таблицата на Ник за износа, обърнете им внимание, все пак говорят за много голям напредък, особено в структурата на износа. А това Фружине, "раздадени за пенсии" направо говори за всичко, което се случва тук и защо: че защо държавата "ще ги раздава" тези пенсии, нали веднъж ги е "взела" от работещите, те нали са си техни, защо тя, държавата да "ги раздава" - значи вземаме от всеки поотделно, слагаме ги в един общ кюп, после ги "даваме", но като вземем още повече от данъци (от кой?, пак от тези, които работят) ще ги "раздаваме" - даваме и раздаваме, ама чужди пари.

Още по-внушителни стават така цифрите, защото, ако погледнем на човек от населението, излизат някакви астрономически числа, но това е техен официален сайт, където са публикували статистиката.

Фружине, не се сърди, човече! Да не гледаме през клишета на някаква идеология, а да се опитаме да видим как стоят нещата обективно. Второто филмче за офшорните зони е много любопитно като цифри, но страда пак от пристрастност – тези хора, които говорят там казват половината от фактите, за да си докажат тяхната истина. Че корпорациите не плащат национални данъци е така, но погледни кои корпорации – Епъл, Амазон, Гугъл, Старбакс, Уолмаркет... Примерът с Епъл в Китай напълно те опровергава – Епъл търси квалифицирани работници (то смартфон с дърводелци не може да се направи), плаща им много добре – по 40-50 долара на брой, така че този китайски работник при китайските цени живее добре, издържа семейство, има жилище, автомобил и идва на екскурзия в Италия (примерно) или на друго място в Европа, където китайските туристи са почти колкото японските. Освен това, беше казано във филмчето, Епъл произвежда продукция в Китай за 12 млрд. долара, от които в Китай остават 800 млн – китайците не са алчни, тези пари влизат в тяхната икономика. По-натам какво прави Епъл – насочва продукцията от Китай в европейския си офис в Ирландия, където има 12 процента корпоративен данък, ирландците са се борили със зъби и нокти да дойде Епъл там, защото това означава хиляди работни места за ирландци и милиарди долари инвестиции. Но! – преди да дойде китайската продукция на Епъл, тя минава през офшорна фирма в Холандия, където патентния данък е нула, така че когато дойде в Ирландия (откъдето тръгва из цяла Европа като стока), тази произведена евтино в Китай продукция идва на почти нищожна цена от „холандския” посредник на Епъл на още по-ниска цена, така че 12-те процента ирландски данък се свеждат до реалния 1-0.5 процента данък за Епъл към ЕС, практически Епъл не плаща. При това, всичко е законно – холандците са доволни, ирландците са доволни, китайците също са доволни, най-печеливши са разбира се Епъл, защото продават 1 бр., който реално им струва 100 долара за 500. Но са доволни и европейските им клиенти, има култ към тези смартфони. И сега какво – кой е губещия. Ами най-напред, щатското правителство, защото, ако Епъл си правеха стоката в Щатите, щяха да плащат по 35 процента корпоративен данък, тоест по 130 долара за всеки смартфон, губят и европейските бюрократи, защото данъците на ЕС се дематериализират в Ирландия и Холандия. Ироничното е, че двете държави са членки на ЕС, но си играят (и то правилата) за техния си интерес. В Холандия от такива „преминаващи” като Епъл фирми годишно текат по 11 трилиона долара, това са Ниагарски водопади от капитал, 20 пъти по-голям от БВП на страната, защо да го спира, той ще потече от друго място. Разказвам цялата тази сага на Епъл, описана във филмчето, за да ти кажа, че има ситуации като тази, от която всички са доволни и печелят, защото парите правят нещо полезно и креативно – ако те бяха постъпили като данъци в ръцете на евробюрократите, това са 12 млрд, половината от тях щяха да изтекат в корупционни сделки на местно ниво без никаква полза. На теб пука ли ти за заплатите на европейските бюрократи, или за това какъв джип с присвоени европейски пари ще кара кмета на Долно Нанагорно, който на въпроса защо кара последен модел Мерцедес, отговаря нагло, че и "колегата" му Обама се вози в представителни коли?

Като заговорихме за Сингапур, който се е развивал в съвсем противоположна посока от тази на Бангладеш, за съжаление и от тази по която ние вървим, още нещо забележително, Сингапур е инвестирал в чужди икономики 620 млрд. долара през 2014, това е колосална сума, както и да го гледаме, примерно два пъти по-голяма от чуждите инвестиции в Русия през същата година; при това Сингапур е с население около 6 млн. души, а средният доход на всеки гражданин е 85 000 долара (с 30 000 повече от този в САЩ) годишно, няма природни богатства, няма никакви ресурси, само квалифициран труд, супер качествено образование и инвестиция в качествата на хората – меритокрацията е принцип на управление и живот. В една държава, изработила си цялото това богатство за 30 години, тръгнала в началото от нивото на Бангладеш, където средния доход на човек е 3000 долара годишно. Два пътя, два различни резултата. По-долу е графика на чуждите инвестиции в Сингапур (синьо) и инвестициите на Сингапур в чужбина (червено) http://www.singstat.gov.sg/statistics/visualising-data/charts/foreign-direct-investment

Фружине, направих справка с цифрите, но западният бизнес не изнася масово производството си в Бангладеш и точно в това се състои икономическата трагедия на Бангладеш. За справка – те, бангладешците (бенгалци, мюсюлмани) като население са 156,186,882 (July 2016 est.), а чуждите инвестиции в икономиката им са жалките $9.355 млрд. (31 December 2014 est.); в сравнение с тях ние сме на светлинни години напред в това отношение с население 7.2 млн. и чужди инвестиции от $54,980,000,000 (31 December 2015 est.) Справките са оттук: https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2198rank.html Или иначе казано на глава от населението нашите са около 100 (сто пъти!) по-големи, а ние като икономика далече не сме от шампионите в това отношение, на 60-то място сме в света. Спрямо Бангладеш обаче по чужди инвестиции сме като титан пред джудже. Защо това е така? Защото нямат развита инфраструктура, нямат електифициране (40 процента от населението без ток), нямат квалифицирана работна ръка и не могат да предложат такава на никакъв инвеститор. Чуждите им инвеститори са главно в суровинната промишленост и телекомуникациите, останалите са в шивашката и хранителната промишленост, където по принцип труда е ниско платен и неквалифициран. И забележи – най-тъпото в икономическата им политика е, че развиват точно това, което ги дърпа надолу – вместо да влагат в образование и технологии, те внасят памук и други тъкани от Китай и Индия, за да шият евтини дрехи. Съответно имат от превишен внос търговски дефицит, защото изнасят евтини продукти с ниска стойност. Затъването им е показател какво не трябва да се прави в икономиката. п.с. На този линк са 10-те най-големи чужди компании инвеститори в Бангладеш: http://www.businesshabit.com/2014/10/top-10-multinational-companies-in.html първи са Шеврон (добив на нефт и газ), други 2 са телекомуникационни компании, като една от тях е монополист с повече от половината им мобилни телефонни абонати (над 40 млн.), втората е шведската Ериксон, която се състезава с монополиста, 3 големи банки, останалите са в хранителната и шивашката промишлености - и всичко това е част от целокупните 9 млрд. чужди инвестиции, но вероятно тези 10-те са поне 80 процента от сумата, значи останалите са много малки фирми с дребни инвестиции.

Според мен, това сме го повтаряли не знам колко пъти тук с Ник, решенията са: 1.върховенство на закона; 2. качествено образование; 3. меритокрация – издигане и оценяване на хората единствено по техните качества и способности. Щом тези три принципа станат реалност, България ще тръгне нагоре. Тогава „ромският” или „турският”, или въпросът за враждебност между бизнес и работник естествено ще намерят решение, защото: меритокрацията (оценка на човека индивидуално, а не според етнос или социално положение) и образованието (даващо индивидуална стойност и начална квалификация) ще осигуряват на всеки един толкова, колкото стойност е вложил сам в себе си, а върховенството на закона (спрямо всеки индивид, независимо от етнос или социално положение) ще гарантира това. И всеки един ще има индивидуален интерес да влага повече стойност в себе си, респективно в обществото. Ако имаш някакво друго виждане или моето ти изглежда нереално, сподели го "безплатно" п.с. Всъщност, сега ми хрумна и това, че меритокрацията и върховенството на закона автоматично ще премахнат сега съществуващото "крепостно право", при което бизнеса (олигарси) и работещите (рая) се противопоставят в категориите "вълци" и "агнета", защото понятието "олигарх" е несъвместимо както с върховенството на закона, така и с меритокрацията, то идва от римско време, където богати са ставали определени хора, близки до властта и изпълняващи политически поръчки.

Означава заложена генетично с определен капацитет, който в стандартните тестовете се мери с ниво на IQ, но те са твърде ограничени, защото човек може да има много висока емоционална интелигентност и по-слаба логическа, комбинациите са безкрайни, самото понятие "интелигентност" е предмет на ожесточени спорове между психолозите, мнозина му дават съвсем противоречиви дефиниции. Като някаква база за дискусия тук предлагам един текст (не го открих на английски или български, затова е на руски) от книгата на Фр. Фукуяма, където той се опитва да очертае неговото разбиране за наследствената интелигентност в исторически контекст. Според мен, неговото изложение е достатъчно аргументирано и системно, прави връзка и с политическите "коректност" в трактовката на въпроса, за мен представлява интерес и като отделна част от книгата му. Цитирани са ключови автори и изследвания по въпроса в исторически контекст, направени са връзки и към по-нови изследвания: Наше постчеловеческое будущее: Последствия биотехнологической революции / Ф. Фукуяма; Пер. с англ. МБ. Левина. — М.: ООО “Издательство ACT”: ОАО “ЛЮКС” Наследуемость интеллекта В 1994 году Чарльз Мюррей и Ричард Хернштейн зажгли мировой пожар искрой своей книги «Гауссова кривая».[27] Эта книга, начиненная статистикой и прочно опирающаяся на большой массив данных, «Долговременное обследование молодежи страны», содержала два утверждения, вызвавших невероятный протест. Первое — что интеллектуальные способности во многом наследуются. Мюррей и Хернштейн утверждали на языке статистики, что от 60 до 70 % дисперсии интеллекта вызвано генами, а остальные связаны с внешними факторами, такими как питание, образование, состав семьи и тому подобное. Второе — что гены сыграли свою роль в том, что афро-американцы показывают результаты тестов ниже белых примерно на одно стандартное отклонение.[28] Мюррей и Хернштейн утверждают, что в мире, где рушатся социальные барьеры для мобильности и растет вознаграждение для интеллекта, общество будет все сильнее стратифицироваться по когнитивным линиям. Ключом к успеху станут гены и среда воспитания. Самые умные получат наибольшие выгоды; и действительно, благодаря «ассортативному спариванию» (склонности людей выбирать себе похожих супругов) когнитивная элита будет в общем и целом увеличивать со временем свое относительное преимущество. Люди с более низким интеллектом получат резко ограниченные шансы, а возможности компенсаторных программ исправить это положение далеко не беспредельны[29]. Эти аргументы повторяют более ранние, изложенные психологом Артуром Дженсеном в статье 1969 года в «Harvard Educational Review», заключение которой было столь же пессимистично[30]. Неудивительно, что «Гауссова кривая» вызвала такую волну протестов. Мюррея и Дженсена обзывали расистами и узколобыми фанатиками[31]. Говоря словами одного отзыва: «При всем своем воинствующем алармизме „Гауссова кривая“… есть просто очередная глава в продолжающей свое развитие политэкономии расизма»[32]. Общий смысл атаки состоял в том, чтобы разоблачить авторов книги как лжеученых, результаты которых столь ненадежны и пристрастны, что их даже не стоит серьезно оспаривать; а также связать авторов с различными ассоциациями скинхедов и неонацистов[33]. Но книга эта была лишь последним по времени залпом в продолжающейся войне между теми, кто утверждает, будто интеллект обладает высокой степенью наследуемости, и теми, кто говорит, что интеллект в основном формируется средой. Консерваторы часто симпатизируют аргументам в пользу природных различий, поскольку желают оправдать существующую социальную иерархию и противостоять попыткам правительства ее устранить. Левые же, наоборот, не могут смириться с мыслью, что природа ставит границы поискам социальной справедливости, в частности, что существуют естественные различия между группами людей. Заинтересованность этих групп в таких вопросах, как интеллект, настолько высока, что немедленно выливается в методологические диспуты, в которых правые утверждают, что когнитивная способность проста и легко измерима, а левые возражают, что это понятие определено очень нечетко и при его измерении допускаются грубейшие ошибки[34]. Очень неудобен, оказывается, тот факт, что развитие современной статистики (и вследствие этого современной социологии в целом) тесно переплетено с психометрией и работами многочисленных блестящих методологов, которые одновременно являются расистами и евгениками. Первым из них был двоюродный брат Чарльза Дарвина Фрэнсис Гальтон, создатель термина «евгеника», который в своей книге «Наследственный гений» утверждал, что исключительные способности до некоторой степени приурочены к семьям[35]. Гальтон был одним из первых в конце девятнадцатого столетия, кто создал тест для измерения интеллекта, который сам считал объективным. Он систематически собирал данные и пробовал применять для их анализа новые математические методы. Учеником Гальтона был Карл Пирсон, Гальтоновский профессор евгеники в университетском колледже в Лондоне, твердо веровавший в социал-дарвинизм. Однажды он написал: «История указывает мне один и только один способ, которым была порождена высокая цивилизация, а именно — борьба расы с расой и выживание расы, наиболее приспособленной физически и умственно»[36]. Кроме того, он еще оказался превосходным методологом и одним из основателей современной статистики. Каждый первокурсник, изучающий статистику, знает коэффициент Пирсона, базовый коэффициент корреляции, и знакомится с методом хи-квадрат для статистической значимости — тоже изобретение Пирсона. А вывел Пирсон коэффициент корреляции отчасти потому, что хотел найти способ более точно оценивать родственные измеряемые явления — например, сопоставлять тест интеллекта с лежащими в его основе биологическими характеристиками, в частности, с самим интеллектом. (Веб-страница факультета статистики университетского колледжа гордится его достижениями в прикладной математике, но скромно умалчивает о его писаниях по вопросу расы и наследственности.) Третий серьезный методолог был Чарльз Спирмен, который изобрел основную технику факторного анализа и коэффициент ранговой корреляции Спирмена — незаменимые средства статистики. Спирмен — психометрист — заметил, что тесты на умственные способности сильно коррелированы друг с другом: если человек хорошо отвечает, например, на вербальный тест, то у него больше шансов хорошо пройти тест по математике. И он постулировал, что есть общий коэффициент интеллекта (general intelligence), который он обозначил через g, и этот коэффициент определяет успехи индивидуума в различных тестах. Факторный анализ родился из его попыток строго выделить коэффициент g, и этот метод остается центральным в современных дискуссиях о наследуемом интеллекте. Связи психометрии с политически неприятными взглядами на расу и евгенику вполне могло быть достаточно, чтобы дискредитировать всю эту дисциплину в глазах многих, но на самом деле этот факт показывает, что не существует неизбежной корреляции между политически некорректными открытиями и плохой наукой. Отрицание методологической правильности у людей, чьи взгляды оппоненту не нравятся, и списывание их работы по ведомству «лженауки» — очень удобный уход от спора по существу. Этот уход практиковался левыми почти всю вторую половину двадцатого века и высшей своей точки достиг с публикацией в 1981 году книги Стивена Джея Гулда «Лжеизмерения человека»[37]. Гулд, палеонтолог, отличающийся сильными левыми симпатиями, начал с таких легких мишеней, как Сэмюэл Джордж Мортон и Пол Брока — ученые девятнадцатого века, которые верили, что об интеллекте можно судить по размерам головы, и чьи фальсифицированные данные использовались для поддержки расистской и антииммиграционной политики на рубеже двадцатого столетия. Затем он переходит к нападкам на более заслуживающих доверия сторонников генетических теорий разума, таких как Спирмен и сэр Сирил Берт, на которого весьма полагается Артур Дженсен. Последнее особенно примечательно, поскольку Берт, один из гигантов современной психологии, был в 1976 году обвинен в намеренной фальсификации данных по исследованию однояйцовых близнецов, из которых вывел оценку, что интеллект более чем на 70 % есть вопрос наследственности. Британский журналист Оливер Гилли в «Санди тайме» за тот же год заявил, что Берт подделал данные и обманул соавторов и что его результаты — фальшивка. Это дало колоссальное оружие в руки других критиков, таких как психолог Леон Камин, который утверждал, что «не существует данных, которые заставят здравомыслящего человека принять гипотезу, будто результаты тестов IQ хоть в какой-то степени передаются по наследству»[38], Он же вместе с Ричардом Левонтином и Стивеном Роузом продолжил атаку широким фронтом на всю генетику поведения вообще, которую они считали лженаукой[39]. К сожалению, мысль о том, что коэффициент g относится к чему-то реально существующему в мозге и что он имеет генетическую основу, не так легко убить, не выходя за пределы рассмотрения методологии. Более поздние исследователи, вернувшись к работе Берта, показали, что обвинения в заведомой фабрикации сами были сфабрикованы". Как бы там ни было, не только Берт проводил на однояйцовых близнецах исследования, показавшие высокую степень наследуемости; было еще много других, включая миннесотское исследование близнецов в 1990 году, которое дало результаты, очень похожие на полученные Бертом. Не стихает серьезный и сложный спор между психологами на тему о существовании и природе коэффициента Спирмена g, причем весьма заслуживающие доверия ученые приводят аргументы как "за", так и "против"[40]. С того момента, как в 1904 году была обнародована теория Спирмена о том, что интеллект есть нечто единое, на нее беспрерывно нападали те, кто считает, что интеллект представляет собой набор взаимосвязанных способностей, которые могут быть весьма различными у одного и того же человека. Одним из самых первых сторонников этой точки зрения был американский психолог Л.Л. Терстон; одним из последних — Говард Гарднер, чье учение о "множественности интеллектов" широко известно в американских академических кругах[41]. Защитники фактора g указывают, что спор в некотором смысле ведется об определениях: многие способности, которые Гарднер называет интеллектами, как указывают сами Мюррей и Хернштейн, можно вполне резонно назвать талантами, а термин "интеллект" зарезервировать для некоторого более ограниченного набора когнитивных функций. Свою аргументацию в пользу существования фактора g они основывают на факторном анализе, из которого можно сделать сильное статистическое утверждение, что фактор g есть нечто единое. Критики приводят разумные контраргументы о том, что сторонники фактора g делают заключение о существовании некоторой способности, которую, хотя она должна соотноситься с чем-то в мозгу, никто фактически не наблюдал. Появление "Гауссовой кривой" привело к публикации другими психологами и специалистами по интеллекту целого ряда книг, где суммируется все в настоящий момент известное о связи между интеллектом и наследственностью[42]. Из этой литературы ясно, что хотя ряд авторов весьма расходятся с Мюрреем и Хернштейном по многим из их главных утверждений, вопрос, который они поставили, — то есть важность интеллекта в современном обществе и следствия из наличия у него наследственных корней — никуда не девается. Например, мало кто не согласен, что существует значительная степень наследуемости того, что измеряют тесты интеллекта, будь то фактор g или какие-то другие, множественные факторы, составляющие интеллект. Специальный выпуск "American Psychologist", изданный вслед "Гауссовой кривой", резюмирует согласие о том, что дисциплина, будучи половиной интеллекта человека, связана с наследственностью в детском возрасте, и еще сильнее — при взрослении[43]. Среди специалистов идет технический спор, касающийся противопоставления "широкой" и "узкой" наследуемости, который приводит некоторых к утверждению, что генетический компонент интеллекта составляет никак не более 40 %[44], но мало кто принимает всерьез утверждение Камина, будто нет достоверных свидетельств, связывающих успех в тестах по проверке интеллекта с наследственностью. Различие в оценках наследуемости имеет потенциально важные следствия для публичной политики, поскольку меньшие значения в пределах от 40 до 50 % предполагают вопреки Мюррею и Хернштейну, что существуют факторы среды, подвластные политике правительства, которые могут содействовать подъему IQ у населения. Кто-то считает стакан наполовину полным, а не наполовину пустым: улучшение питания, образование, безопасная среда обитания и экономические ресурсы могут помочь поднять те 50 % IQ ребенка, которые связаны со средой, а потому являются вполне разумной целью социальной политики. Энвиронментальный компонент также смягчает удар в смысле многострадального вопроса интеллекта и расы. Тот же специальный выпуск "American Psychologist" подтвердил, что чернокожие действительно показывают в стандартных тестах интеллекта результаты значительно ниже белых — вопрос в том почему. Есть много привходящих причин, чтобы предположить: этот разрыв куда в большей степени вызван факторами среды, нежели генетическими факторами. Одна из наиболее сильных причин связана с так называемым эффектом Флинна, получившим свое название по имени психолога Джеймса Флинна, который впервые заметил, что результаты IQ в последние лет тридцать росли практически в любой развитой стране[45]. Весьма маловероятно, что такое изменение обусловлено генетическими факторами, поскольку генетические изменения так быстро не происходят; и сам Флинн тоже скептически отнесся к мысли, что люди в целом сейчас намного умнее, чем были в прошлом поколении. Это наводит на мысль, что массовый рост IQ есть результат действия каких-то энвиронментальных факторов, которые мы весьма плохо понимаем — от лучшего питания (отчего за тот же период у того же населения увеличился рост) до образования и большей доступности психостимуляции. Отсюда можно бы и заключить, что группы с плохим социальным положением, например афроамериканцы, имеющие серьезный гандикап в питании, образовании и других аспектах социальной среды, тоже в конце концов поднимут свой IQ. И IQ у чернокожих вырос, как и у и других групп иммигрантов, и разрыв между белыми и черными уже в какой-то степени сократился; в будущем он вполне может стать неразличимым. Смысл этого обсуждения вопросов интеллекта и генетики не в том, чтобы выступить на стороне одной теории интеллекта против другой или за какую-то конкретную оценку наследуемости интеллекта. Мои наблюдения над окружающими (в частности, над собственными детьми) наводят на мысль, что интеллект представляет собой действие не единственного фактора g, а проявление ряда тесно связанных способностей. Наблюдения с точки зрения здравого смысла также говорят мне, что дальнейшее изучение на молекулярном уровне не приведет к поразительным новым открытиям относительно расовых различий в интеллекте. Слишком кратко с точки зрения эволюции время, прошедшее после разделения рас, а степень генетических различий между расами при исследовании свойств, которые можно измерить (например, распределение групп крови), слишком мала, чтобы предполагать, будто в этом отношении могут существовать сильные групповые различия. Вопрос здесь иной. Если мы даже не будем предполагать прорывов в генной инженерии, которые позволят манипулировать интеллектом, само накопление знаний о генах и поведении будет иметь политические последствия. Некоторые из этих последствий могут быть очень хорошими: молекулярная биология может снять с генов ответственность за важные различия между личностями и группами, как исследования Боаса относительно размеров головы разбили "научный расизм" начала двадцатого века. С другой стороны, науки о жизни могут сообщить нам новости, которые мы бы предпочли не слышать. Политический пожар, зажженный "Гауссовой кривой", будет не последним, и пламя их станут подпитывать дальнейшие исследования по генетике, когнитивной неврологии и молекулярной биологии. Многие из левых желали бы просто криками подавить все утверждения о генах и интеллекте как расистские по существу и относящиеся к лженауке, но сама наука не позволит пойти по этому пути. Накопление знаний о молекулярных воздействиях на память вроде того, которое показал эксперимент Джо Цзина на мышах, позволит в будущем дать оценки наследуемости интеллекта куда более точные. Способы отображения мозга, такие как позитронная томография, функционально-резонансное отображение и магнитно-резонансная спектроскопия, позволят динамически отображать ток крови и включение нейронов; коррелируя их результаты с различными видами умственной деятельности, мы когда-нибудь сможем достигнуть некоторой окончательности в вопросе о том, является g единым фактором или множественным — локализовав его в различных частях мозга. Тот факт, что плохая наука в прошлом использовалась для плохих целей, не дает нам гарантии, что в будущем хорошая наука будет служить только тем целям, которые мы считаем хорошими.

Нямам наличен плюс, но утре ще го поставя, също мисля така. Интелигентността може да се се усъвършенства и шлифова, но или я имаш или не, просто е генетично заложена. Друг въпрос е, че има различни видове интелигентност, това е съществено.

Ако ги съчетаеш тези двете така, че "и Вълкът сит и Агнето цяло" ще те призная за гениален.

Веднага се сещам, преди около година, моя позната, учителка в Габрово, ми разправяше за едно такова дете, момче, което според нея било много талантливо и умно, говорим за началните класове, но баща му, който се грижел за него, заявил на учителите, че не го пуска на никакви извънкласни кръжоци (или както там сега им викат), защото трябвал да му помага, май в някаква вехтошарска дейност по събиране на боклуци. Мога да се поинтересувам по конкретно какъв е бил точно случая, но така или иначе, тази жена го разказваше с голямо съжаление, защото според нея това момче било най-талантливото и надарено в цялото училище, тя е учителка по рисуване. Иначе сегрегацията си съществуваше и преди по време на соца, сещам се като бях запас, караха в гарнизонния арест само арестувани войничета цигани, просто ги арестуваха по улиците на града, защото са такива и се отнасяха с тях много по-зле от българите войници-арестанти; милиционерите, които ги задържаха, най-напред ги биеха, задължително, после ги питаха дали са им редовни документите и ги караха в гарнизонния арест в Ботевград. Турците обаче и тогава бяха толерирани, пак по политически причини. Изобщо цялата тази работа да се решават реални проблеми по "политически съображения" никога не води до истински решения на проблемите. Ключовата дума е прагматичност.

Като ще е с притчи, да е: Без Бряг е Времето, и кой би го в Брегове сковал... и Слава Богу! Останалото е Мълчание. Малко компилация от текстове на Шекспир, благодаря на другарката Мара Иванова, която на времето ни караше да учим цели монолози наизуст.

Аби, здравей! Наистина ме развесели с този господин, ама има разлика - той не иска да е с лумпените, а да бъде вожд и душа на лумпените, според мен. Да бъде с тях и да им е президент май са различни неща. А иначе е много популярен и мъжествено отстоява ниските цени, хвала!

Е то само с образование не става, има и такива, които правят реалните неща в икономиката и тяхна е Силата, без да се интересуват от имитатори и местния и световен ред, защото те го задават. Но това е друга тема за световния ред, важното, според мен е, кой прави добър хляб, автомобили, и всякакви други материални и идейни неща, свързани с технологиите - в крайна сметка този (тези), които са по-добри в правенето и технологиите ще задават реда, другите само си мислят, че го правят, но живеят в дълбока заблуда, не различавайки причина от следствие. Без да имам понятие какво ти е образованието, моите уважения, ако наистина си добър в това което правиш и то е част от образованието ти, но така също ставаш един от "технолозите", а не от имитаторите.

Лапландец, промяната е нещо много добро, когато е истинска, но когато включиш на "имитатор", казармен лаф, така казвахме, когато имитирахме, че вършим нещо, резултата е в най-добрия случай 0, нула, положение на крепене, а в повечето случай е регресия. Адмирирам идеализма ти по отношение на промяната, но в конкретния случай с българската икономика имаме циклене и включване на "имитатор" - все едно нещо се променя, ама си въртим в кръг. Погледни цифричките на Фружин и ще го видиш очевадно - българската икономика цикли на нивото от 1975, най-силната година на соца.

Хе-хе, Преходът продължава, риформата... и няма край на шир и длъж.

Фружине, същото важи и за "българите лумпени", всеки уважаван и с висок доход човек не иска да има нищо общо с лумпени по принцип, па било те роми, българи или американски клошари. Работата е когато се води политика, която лумпенизира масата от хората в една държава, тогава какво правим?

Според мен, може да си завоюва такава позиция, колкото тежи като възможности за производство в собствената си страна, и тъй като тя е паразитно ориентирана, а не производителна и иновативна - тежестта й ще е малка; може да специализира на външния пазар в политически слугинаж и посредничество, което се нарича компрадорска роля, вземане на посреднически процент от сделки. Но посредникът си е посредник, той е бреме и за двете страни, защото ги товари допълнително, и в удобния момент и двете страни във всяка сделка гледат да се отърват от него и да работят на късо.