Б. Киров

Сумирах всички споменавани в различни постинги от тази тема имена на съвременни български автори и ето какъв внушителен списък се получи: Александър Секулов Атанас Раденски Богдан Русев Васил Георгиев Галина Златарева Георги Господинов Дарина Дечева Деян Енев Емил Андреев Емил Йотовски Калин Терзийски Мартин Карбовски Момчил Николов Павлина Йосева Петър Делчев Радко Пенев Радослав Парушев Светозар Стоянов Тома Марков Хари Грънчаров Янислав Янков Не всички от тези имена бяха споменавани с добро (особено в последния постинг), но от тях съм чел нещо само от Калин Терзийски, и не беше чак толкова зле, напротив, според мен. Карбовски, то се знае, кой не е чел от Карбовски, кой не е чувал Карбовски, но не знам дали пише художествена проза. Изпуснал ли съм някое значително, според вас, име или прибавил ли съм (пак според вас) някое, което не си струва да се чете?

Този постинг го адресирам към издателите, а не към читателите – дано някои от тях го прочетат. Докато издателствата в България не осъзнаят, че имат общи интереси, а не общи противоречия помежду си, нещата ще вървят все така – от зле към по-зле. Какво имам предвид? Издателите са донори и жертви на търговците. И те сами през годините се поставиха в тази си роля, като се „надцакваха” да дават все по-големи и по-големи търговски отстъпки на търговците и т.н. „консигнации” (отложени плащания, които се превърнаха в безкрайно отложени). И това се случи само заради тарикатския принцип „прецакай другарчето”, прескочи го. Крайният резултат – сега отстъпките стигат до 50 процента от коричната цена, и то на „консигнация”? Така ли е, господа и дами, издатели? Какво можеше и все още може да се направи – издателската гилдия да си изгради собствена корпоративна книготърговска мрежа. Ама затова трябват първо пари, и второ, но то е по-важно – колегиалност и солидарност. Не говоря за „книжни борси”, а за мрежа от книжарници. И като заговорихме за пари – издателите можеха да направят нещо като собствена каса, а защо не и банка, която да дава преференциални кредити на членовете на гилдията. А не да се надскачат един друг кой да вземе спонсорство или чуждестранна помощ, за да превари другите. И пак става въпрос за солидарност и далновидност. При наличие на такъв фонд, би могло да се развие и собствена книжарска мрежа, и транспорт за доставки, и да се намерят средства за професионални критици, а не „ревюта” от любители и роднини. Ако само тези две неща бяха направени през тези вече 27 години от 1989 г. сега картината щеше за е съвсем различна – търговците щяха да си знаят мястото, отстъпките в началото бяха 15 процента от коричната цена консигнация за 1 месец и 18 процента при плащане в брой, спомняте ли си тези години, драги ми издатели, и тогава тиражите бяха по 10 000 и нагоре средно и се продаваха за месец, а цените на книгите ви бяха 2 пъти по-евтини? И хората четяха и купуваха. Говоря за 1991-2 година, някои от сега големите издатели добре помнят тези времена. Мога да продължавам още, но се надявам наистина някои от издателите да прочете това и да се включи в дискусията.

Ник е прав, Нобеловата награда е шведска и се присъжда с решението на петчленен Нобелов комитет за литература към Шведската академия, която обявява името на избрания лауреат в началото на октомври. Американците тук нямат нищо общо и даже са донякъде ощетени, като видим какви имена не са получили награда. Ако се вгледаме по-внимателно обаче в получилите, не може да не направи впечатление, че от 107 имена, 7 са шведи, а скандинавците са значителен брой. Е, това е нормално, ако беше френска наградата, френските имена щяха да са сигурно два пъти повече. Според мен, обаче, има доста очебийни случаи на субективизъм и объркани критерии: така например, Шолохов получава Нобелова награда, но Лев Толстой - не, странно ми е това. С Толстой случая е почти скандален, защото същата година (а тя е първата) наградата е получена от неизвестния за мен, предполагам и за широк кръг хора, Рене Сюли Прюдом (Франция), който се оказва морализаторстващ поет със скромни възможности. Причината вероятно е била морална, защото по същото време Толстой проповядва срещу почти всички официални институции като църква, брак и правораздаване (човекът на стари години леко го избива на странности), но това е - наградата получава Рене Сюли, а не той. Има и други подобни решения в списъка. При българските номинации в повечето случаи кандидатурите са омаскарявани още в България, по стар народен обичай.

За коя точно задача става въпрос цар на F7, защото в последната няма такъв вариант?

Малко съм чел съвременни български автори от последните 20 години. Някой от съфорумците може ли да ми направи негова класация на автори и произведения, които си заслужава да се прочетат – но само художествена проза и поезия, без публицистика и научни публикации?

Ник, като погледнеш кои са Големите Липсващи от литературната Нобелова награда, някак си не изглежда трагедия, че там няма българско име; представи си присъствието на което и да е име на български писател и отсъствието на което и да е от тези имена

Е, сега, нова история ли ще пишем? Защо да не съществува?

Самотен вълк, замислих се над това, което пишеш, и се опитах да се сетя и за други големи автори, които описват живота на село. На пръв прочит - Мопасан във великолепните му разкази от сборника "Нормандска шега", но сигурно има и други. Можем ли да кажем, че ако една мелодия се свири на кавал и на орган, ще звучи по различен начин? Въпросът не е само в мелодията, важен е и инструментът, на който се изпълнява.

Спандьо, защо не застанеш на амбразурата, след като го виждаш ясно? Мисля че би било интересно, това е без никаква ирония. Темата е гранична, между история и култура, а там са най-интересни нещата, на границите.

Ами давай, пиши конкретно.

Съгласен съм, тогава да се съсредоточим върху прозата, и то по-специално върху по-дългите форми, не само върху късия разказ, където нещата понякога са на границата с лириката. В романа, съгласен съм, нещата са трагично провинциални, въпреки интелектуалните напъни на някои автори. И като погледнеш обективно - един-единствен Димитър Димов ни измива очите пред света. Тук обаче не се наемам да правя категорични изводи, признавам, малко съвременни романи съм чел, ако някой може да ме опровергае, бих се радвал.

Хващам се за последното ти изречение, иначе плюс за постинга, според мен тя не е точно "слаба", тя е ТАКАВА. На времето си играх да броя отворените гласни в късите разкази на Елин Пелин и в ранните стихове на Яворов ("Калиопа") - ами, те са музикално оркестрирани, като музика са, ако не е така текстът в тях ще е сив, скучен и мъртъв. Специално в "Калиопа" звуците са част от магията на стиха, там си има мелодия на фонетично ниво. Едва ли Яворов го е правил по учебник за стихоплетство или по някаква теория, нещата са станали естествено. Мисълта ми е, че този тип литература е първично сетивна в самото си ядро, оттам и е изворът. Това я прави изключително трудно преводима и понятна за чужденец - губи се самата й същност, защото не е интелектуална. Което обаче, според мен, не е слабост, а особеност. В Америка са луди по българските хора точно заради неравноделните тактове и първичността на българския фолклор. Никога не могат да го докарат обаче като български изпълнители - не им е в кръвта, каквото и да правят с техническото майсторство. Друг вид изкуство е. В Сърбия Горан Брегович е успял да го синтезира този балкански вид изкуство и го поднася като екзотична музика на целия свят. Казандзакис с "Алексис Зорбас" и "Капитан Михалис" също някак си е успял да го "преведе" на световен език, та даже го филмираха и в Холивуд. Дори и "Тютюн", за който тук пишем толкова хубави неща като за европейски роман, в ядрото на героите си (Ирина и Борис Морев) носи много самобитност. Ако се филмира с американска актриса например, не съм сигурен, че ще и се получи ролята като на Невена Коканова във филма, който, според мен, като цяло бе сполучлив. П.с. Не пиша това като категорично и последно мнение, просто се опитвам да сложа контрапункт на твоето, което е интересно, за да се получи дебат. Пенчо Славейков се опитва да пише "като по учебник" европейска поезия ("Островът на Блажените"), но някак си не му се получават нещата; всичко е перфектно като поетична форма, като идея, има дълбочина, но...трудно се чете.

ВРО не е масонска организация, но Левски е бил емисар на ТЦБК в Букурещ, която организация е основана от масони (това обаче не означава автоматично, че тя е „масонска организация”); ето линк към темата на Гербов (трябва да се свали файла от него), където добре е аргументирана връзката на Левски с Тайния централен български комитет в Букурещ. И макар с Гербов да имаме доста различия по отношения личността и ролята на Левски, в този материал той е точен и прецизен, според мен. Ще си позволя да го цитирам отчасти: http://www.chitatel.net/forum/topic/10588-%D0%B2%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%BB%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%80%D1%86%D0%BA/?page=1 „На практика Васил Левски през 1870 г. започва третата си обиколка на България като емисар на Тайния централен български комитет в Букурещ, какъвто е бил и при първите си две обиколки. „Каза ни, че е изпратен от Букурещкия централен комитет - обяснява Иван Драсов, - който комитет се съставлявал от лица достойни, образовани и че делото е разпространено в повечето градове и села в Тракия и България; и че оставяло още няколко места, за които той бил изпратен да ги скопчи. И така общото въстание не ще бъде късно.”В края на 1969 - началото на 1970 г. в Румъния е направен опит за активиране на дейността на ТЦБК. За това съдим по сведенията, които дава полският емигрант Т. Окша-Ожеховски, турски шпионин, имал за задача да следи революционните прояви на българската емиграция в Румъния. В доклада си от 11 януари 1870 г. агентът описва много подробно структурата, организацията и методите на действие на образуваните в румънските градове 12 български комитета, които имали за център Букурещ. Благодарение на личните си връзки с активиста на ТЦБК Георги Живков, турският информатор присъствал на 30 декември 1869 г. на едно събрание на тези комитети. На него се обсъждала тактиката на борбата за освобождение на българите, в която се разчитало на помощта на Босна, Сърбия, Черна гора, Гърция, на славяните в Австро-Унгария и на Русия. Очаквало се и помощ в оръжие и хора от италианските революционери Мацини, Линденберг и Бидискини, които обещавали такава. На 2 януари 1870 г. било проведено ново заседание на комитета (за който от приведените сведения става ясно, че не може да е друг, освен ТЦБК). На него се обсъждало въпросът за въстание в България през пролетта. Било взето решение всеки комитет да направи точна сметка на силите и средствата, с които разполага както в своя район, така и в самата България. Трябвало да се събира извънредна помощ по места, да бъдат издирени тайни места за складиране на оръжие, муниции и т. н. В същия доклад се споменавало, че четирима души, между които и Дякон Левски, трябвало да заминат във вътрешността на страната, за да подготвят духовете и да организират чети. Левски трябвало да обиколи и околните страни, за да се осведоми за приготовленията, които се правят в тях с оглед на съвместно действие. Делегатът на комитета от Браила и целият Букурещки комитет, обаче, се противопоставили.20 Едно писмо на Давид Тодоров до Панайот Хитов потвърждава, че Дяконът е бил по това време - до 7 януари 1870 г., в Букурещ.21 В същата посока за активиране на дейността на ТЦБК са и сведенията, пак от това време - 13 декември 1869 г., които дава Светослав Сапунов - Миларов в писмо, изпратено от Гюргево до Бидискини в Цариград (май е същият от по-горе?). Писмото е преразказано от Михаил Арнаудов в неговото изследване „Любен Каравелов - живот, дело, епоха.” Информация за съдържанието на същото писмо има представена и във „Васил Левски - документален летопис”. От двете може да се подразбере следното: Св. Сапунов в Румъния се срещнал с Г. Живков, Ив. Кършовски и Арон (?). Живков вече бил направил опити да състави комитети в Русе, Търново, Габрово, Трявна, Тулча, Плевен, Сливен, Лом, Видин и Свищов, а Кършовски се готвел да работи по съставянето на клубове във Влашко. В писмото Сапунов пише още: „Г. Львскы (Дiакона) един от революционерните начялници най-практичния и най-дръзновенния беше готов да тръгне за в Бълг. да събира хора, да ся приготвят да въстават на бой на първа пролет. Г. Кършовски го повикал тука, за да разискваме и решиме работите добре, да не би да направиме някоя погрешка. Г. Львскы е сега в Т. Мъгурели Г. Попович го помага в предприятието му. Имал една мечта: да събира всичките пръснати революционерни сили и да ги подчини на една програма, която ще бъде двигателя на общата ни работа на свободата.” п.с. Друг е въпросът, доколко Левски стриктно е изпълнявал плановете и нарежданията на ТЦБК и доколко неговата ВРО не се е отделила твърде рано организационно от комитета в Букурещ, но сега не ми се влиза в дълги дебати по темата.

Така е, и слава богу, иначе в тези рамки само от писателски труд наистина е трудно да се живее. Пък и не е задължително човек да е професионален писател, за да пише добре, в повечето случаи добрите писатели имат други професии. Но 2000 бр. е много нисък тираж за популярен и добър автор. Тук не сме говорили за преводните книги, там са още по-зле нещата, защото обикновено авторските права хич не са ниски, а има и сериозни разходи за преводачи. При тиражи средно около 1000 бр. няма начин цената на книгата за читателите да не отиде прекалено високо, ако издателя не иска да губи или не е спонсориран. И оттам и логично идва, че по-малко хора могат да си позволят да купят такава скъпа книга и се завърта една спирала надолу. Защото при тираж 1000 и тираж 5000-10 000 разликата за издателите е огромна, и цената на книгата за читателите би станала почти наполовина без издателя да губи - напротив.

Рамус, с някои неща съм съгласен, с други не. Но всичко това е извън темата. Ако искаш да се психоанализираме, пиши ми всичко това на лични, нямам нищо против.

Не, не всичко. В началото Левски използва техни пари и мрежа от комитети в България. После това, което създава като организация в България, постепенно преминава под негов контрол и хората около Касабов губят контрол върху него. Тук във форума има две много добре разработени теми от Гербов за това и за взаимоотношенията между Левски и комитетите във Влашко, там детайлно е описано всичко. Личността на Левски е много силна, за да бъде движен той като кукла на конци от който и да било, още след първата му обиколка започва това постепенно отделяне и обособяване на вътрешната организация с център Ловеч, който той си избира сам. Доста съм се отдалечил от темата, и ме връщаш към нея сега, но ти благодаря за това

Примерът с Кремиковци за мен е точно потвърждение на това. Коя държава не би проверила откъде са доходите на фирма с годишен оборот 7000 лева и загуба 18 000 лева, която придобива активи за 161 млн. евро, дори да са били взети в кредит, кой кредитор би дал такава сума на такава фирма и срещу какво. Абсурдистанът (абсурдна страна) е 100-процентен и наистина трябва да си луд, за да инвестираш тук при такива условия.

А ето и за финал и вдигане на мъглата още информация по въпроса за това кой купи Кремиковци и за колко (това е от 2013): "Сагата с мастодонта "Кремиковци" няма край. Неработещият комбинат се оказа с нов собственик. Това е търговското дружество "Крис Мит", регистрирано в столичния квартал "Надежда", съобщи във вчерашния си брой "Стандарт". Фирмата е закупила 100% от капитала на компаниите "Елтрейд Къмпани", "Надин Металс" и "Валпет Консулт", които пък сложиха ръка на активите на "Кремиковци" преди 2 години срещу 161,6 млн. евро. 76 на сто от "Крис Мит" се държи от Кристиян Младенов, а акционери с по 6% от капитала са още Наско Атанасов, Златин Дяков, Петър Лещаров и Емил Димитров. Експерти подозират, че скоро зад новия собственик ще изплува истинският купувач. Защото "Крис Мит" е доста скромна фирма за подобна сделка. Според отчета за 2011 г. дружеството има едва 7000 лв. оборот и 18 хил. лв. загуба. Най-куриозното в поредната сделка за "Кремиковци" е, че новият собственик е герой от нашумяла наркоафера. 46-годишният Кристиян Младенов бе осъден за разбитата фабрика за амфетамин край село Опицвет. През декември 1997 г. там бяха заловени близо тон наркотици. Става въпрос за 330 кг готов амфетамин и 666 кг бензил-метил-кетон (БМК)". Младенов се хвърля в металургичния бизнес, след като излезе от затвора с 5-годишна присъда, получена през 2010 г. Фирмата му, която придобива дяловете на "Кремиковци", обаче е регистрирана далеч преди да гръмне наркоаферата преди 16 години. "Крис Мит" първоначално тръгва като едноличен търговец през 1996 г. През 2009 г. е преобразувана в ЕООД, а на 20 март тази година вече е ООД, като в нея влизат като съдружници хора, свързани с металургията. Въпреки това основният предмет на дейност на фирмата остава търговия на дребно с обувки и канцеларски изделия. Адресът на регистрация на дружеството остава непроменен. Това е ул. "Железен мост" 28 в столичния жк "Надежда", където навремето, точно преди 20 години, Кристиян е заловен с 6 кг каптагон. 26-годишният тогава младеж си спретнал малка нарколаборатория, в която произвеждал хита на социалистическата контрабанда към Арабския свят. Едва ли е странно, че следственото дело за каптагона е спряно и захвърлено в някой прашен шкаф за вечни времена. По-късно стана ясно, че Кристиян има силни покровители. Той става член на Управителния съвет на футболния клуб "Локомотив" (София), а негови колеги там са двама от най-близките до тогавашния главен прокурор Иван Татарчев - шефът на отдел "Следствен" в Главна прокуратура Ангел Ганев и прокурорът Михаил Дойчев. Подобна е ситуацията и 3 години по-късно, когато антимафиотите удрят лаборатория в Опицвет, близо до магистралата за Драгоман." http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/osaden_za_narkofabrika_si_kupi_kremikovtsi-195036.html

Нека малко да се върнем към конкретната тема, зададена такава каквато е в първия постинг. Авторката твърди, че според статистиката средния тираж на книга от български автор е 300-500. Сега да си представим, че един български писател иска да е професионалист, тоест да пише и от това да се издържа, да се занимава професионално с писане. Да допуснем, че работейки сериозно и притежавайки талант, този автор ще постигне „астрономическите”, както се изразява авторката 3000 продадени книги. По закона за Авторско право, този автор може да се надява издателят да му плати хонорар до 15 процента от продадения тираж. Авторът е написал роман от 300 страници (хипотетично), романът му се е продал в 3000 бройки, цената на бройка е била 15 лв. Този автор може да получи най- много 6700 лв. за труда си. И това е теоретично, защото не всички издатели плащат тавана на хонорара, предвиден в закона, а не ги плащат и при предаване на ръкописа, а чак след като реализират тиража. Но такъв тираж в България се реализира за около година в най-добрия случай. Значи авторът трябва да разчита за положения най-малко за година труд (ако пише със скоростта на Хемингуей) на месечни суми от този труд около 600 лева. Че защо да бъде професионален писател тогава? Може ли да живее нормално от този занаят? И така направените изчисления са теоретични, действителността е много по-сурова към авторите. Изводът за мен е, че самата рамка на издателския и писателския труд в България предопределя ниското качество и дилетантщината на литературната продукция.

Малко информация за размисъл: "Китай традиционно е най-големият търговски партньор на България в региона на Далечния Изток. През 2012 г. износът ни за азиатската страна, изчислен в щатски долари, нараства с 88%, което нарежда Китай на второ място след Турция сред експортните ни дестинации извън ЕС. За периода януари-декември 2012 г. стокообменът нараства с 29% в сравнение с 2011 г. и се равнява на 1738.5 млн. щ.д., от които български износ 761.5 млн. щ.д. (+88.2%) и внос от Китай 977.0 млн. щ.д. (+4%). В периода януари-септември 2013 г. двустранният стокообмен достига 1334.1 млн. щ.д. (-2.6% спрямо същия период на 2012 г.), от които български износ за Китай 582.9 млн. щ.д. (-2.2%) и внос от Китай 751.2 млн. щ.д. (-3%). Значителното нарастване на българския износ за Китай през 2010 г. (83%), 2011 г. (62%) и 2012 г. (88%) се дължи на увеличения износ на рафинирана мед и медни сплави, които формират над 50% от износа ни за азиатската страна." http://www.bulgariachina.com/bg/pages/trade-and-economic-relations.html като през 2014 и 2015, които не са включени тук, тенденцията е износа да намалява, а вносът да се увеличава, което не е добре за нашата икономика. Китай през тази и миналата година сключи двустранни икономически отношения последователно с Франция, Великобритания и Германия за инвестиции на стойност десетки милиарди. Единственият реален опит за съвместно производство и износ към пазари на ЕС у нас, доколкото ми е известно, е автомобилния завод в Ловеч, но изглежда опитът не е особено успешен и тези автомобили не пробиха на европейския пазар. п.с. Тази информация не е свързана директно с темата за корупцията, но може би индиректно е, доколкото китайските "комунистически бизнесмени" едва ли са толкова склонни и свободни да дават рушвети на чиновници и политици, казва ли ти някой; спомням си само, че когато се закриваше Кремиковци се заговори и писа в пресата, че там могат да бъдат изградени съвместни икономически зони с Китай, след което всичко потъна в забвение и мъгла, та досега. И за да не съм голословен, ето текст от онова време: "Китайски инвеститор има желание да купи металургичния комбинат "Кремиковци". На мястото му ще бъде построен огромен панаирен град, подобен на Експото в Шанхай, съобщава вестник "Стандарт". Изданието информира, че представители на инвеститора са посетили няколко пъти комбината, като са изявили желание да участват във втория търг за имуществото му, който бе насрочен за 5 ноември. Знам за проекта, предстоят разговори за детайлите, уточни кметът на Кремиковци Ивайло Панев. Припомняме, сред като за първия търг не се яви нито един кандат, началната цена се намалява с 20%, което означава, че наддаването за халетата започва от 452 млн. лева. Инвеститорите обаче се надяват да си върнат вложеното, като разпродадат старите инсталации за скрап. Когато няма изложение, палатите ще се ползват и като логистичен център за стоки от Китай." http://gradat.bg/property/2010/10/29/984150_kitaici_iskat_kremikovci/

В "Тютюн" има също един много интересен герой, фон Гайер (който е немец), любовникът на Ирина, след разпада на брака й с Борис Морев. Самият Борис Морев може да бъде всякакъв - немец, американец, французин - той е обобщен герой на "самонаправил се човек" от низините, парвеню - такъв е героя на Мопасан от "Бел ами", такива са кариеристите на Балзак, такава е Беки Шарп от "Панаир на суетата" - хора вървящи през трупове към целта си и в крайна сметка саморазрушаващи се. Борис Морев може да е главен или второстепенен герой във всяка една световна литература от времето на капитализма, при превода на чужд език неговия образ няма да се изгуби ядрото на характера му; бай Ганьо, който също е герой на тази епоха, не би могъл, той е с местен колорит и си лъха на мускали и чесън; не казвам, че Алеко Константинов, който до сега не споменахме, е по-малко талантлив, той е изключително талантлив, но героят му е специфично български, той е непреводим в целия му колорит, дори титлата му "бай" е непреводима; същото е и с поезията на Ботев - преведете ми адекватно на чужд език "майце си", например. Ботев е гениален, но в света на българския език, извън него той трудно би могъл да бъде предаден със същата сила; същото е с Елин Пелин, той е невероятно талантлив разказвач, но стилистиката му е локална, не би могъл да има същото световно значение като Чехов, защото хоризонтите са различни.

Aspandiat +++, но нямам за днес реален. Освен всичко, което извеждаш в заключение, бих добавил липсата на интерес към вътрешния психологически живот на литературните герои. При изграждането на характери нещата са винаги отвън, описателни - у нас по принцип като мислене е невъзможен автор като Достоевски, който да се рови в душите на героите си и да го прави успешно. Не че няма опити, те са многобройни, но подражателни и неуспешни. Иван Хаджийски пише някъде в есетата си, мисля, че естетиката на българина е "гастромизирана" и опредметена - очите на любимата са "църни череши", веждите й "тънки гайтани" и т.н. Пенчо Славейков нарича този начин на първично възприятие по друг начин, но по същество то е същото - "фасулковщина", първична простотия. Кръстев и кръгът "Мисъл" ратуват за тръгване в друга посока (то и името на кръга показва в каква) и оттам преминават такива поети като Яворов, Теодор Траянов, Лилиев, самият Пенчо Славейков. Някои от тях са невероятно талантливи и тук не бива да се пропуска факта, че в поезията българската литература от онова време е по-малко провинциална и повече космополитна и общочовешка, най-вече това се получава при поетите символисти - Лилиев, Кирил Христов, ранния Яворов, Теодор Траянов... Гео Милев също е европейски мислещ автор, той е експресионист и дори чисто локалната му като тематика поема "Септември" е вдъхновена от изразните средства на немския експресионизъм и като стилистика е добър образец за експресионизъм в литературата (не говорим за тематика). Темата е много интересна, сега пиша импровизирайки, наистина ми даде "домашно" за поне месец напред.

Да, Ник, но го представят като немскоезичен писател, Канети не е български писател. За съжаление.

Благодаря, то "списъка" е далече непълен, просто се разходих вчера из "Читанка" и отбелязах там какво ми се ще да прочета отново, та го предложих и на Сириус, защото той беше писал, че иска отново да прочете нещо от бълг. худ. литература. А това последното, което го пишеш, наистина си е за нова и много голяма тема, но лично аз не се считам за достатъчно компетентен и подготвен да пиша смислени неща по нея, засега. Тази тема е може би най-важната за българската художествена литература и обяснява факта, че нямаме Нобелов лауреат. Занимава ме още от студентските ми години и е очевидно, че е така, и че е ахилесовата пета на българските писатели. Можем да се опитаме да я отворим, но като си помислиш, че такива умове като д-р Кръстев и Пенчо Славейков не са дали задоволителен отговор на този въпрос, не знам докъде ще стигнем.

Възможно е, и съм я направил, но - забележи - само за себе си, щадейки ТВОЕТО лично пространство, защото ти имаш такова и аз уважавам неговата територия.