Много индивидуално е при писателите, пишещи художествена проза. Достоевски и Хемингуей например имат суровата закалка на репортерството (да не се бърка с журналистика, репортерството е трудоемък занаят). И двамата са си изкарвали прехраната с вестникарство и този занаят ги е научил да пишат концентрирано и ефективно. Елин Пелин в първите си разкази е спонтанен и блестящ, той ги пише като на шега, докато е селски даскал. После прозата му става много по-шлифована и философски задълбочена („Под манастирската лоза”), но и по-умозрителна и „направена”; Йовков шлифова думите в разказите и повестите си като диаманти, той е истински ювелир на прозата си. Ето как Хемингуей описва метода си да работи и възгледите си за писателския занаят в едно интервю:
Джордж Плимптън: Приятни ли са часовете на реалния писателски процес?
Хемингуей: Много.
Можете ли да разкажете нещо за този процес? Кога работите? Придържате ли се към стриктен график?
Когато работя над книга или разказ, пиша всяка сутрин толкова рано след зазоряване, колкото е възможно. По това време не те безпокои никой, хладно е, или дори студено, и се стопляш докато работиш. Четеш какво си написал и, тъй като винаги спираш когато знаеш какво ще се случи по-късно, продължаваш оттам нататък. Пишеш докато стигнеш до място, където все още имаш сок и знаеш какво ще се случи, спираш и се опитваш да преживееш до следващия ден, когато се захващаш отново. Започнал си в шест сутринта, да речем, и може би ще работиш докъм обяд или да си готов преди това. Когато спреш си толкова празен, и заедно с това никога напълно празен, а по-скоро отново пълнещ се, сякаш си правил любов с някого, когото обичаш. Нищо не може да те нарани, нищо няма значение до следващия ден, когато започваш отново. Именно чакането до следващия ден е истински трудното.
Можете ли да освободите мисълта си от проекта, над който работите, когато сте далеч от пишещата машина?
Разбира се. Но за това се иска дисциплина, и тази дисциплина е придобита. Така трябва.
Преработвате ли нещата когато четете до мястото, до което сте стигнали предния ден? Или това идва по-късно, когато цялото е свършено?
Винаги преработвам всеки ден до мястото, на което съм спрял. Когато всичко е свършено, естествено го минавам още веднъж. Имам още един шанс да коригирам и преправям, докато някой го пише на машина и го виждам в чисто копие. Последния шанс е при коректурите. Благодарен съм за тези различни шансове.
Колко много преработвате нещата?
Зависи. Преработвах Сбогом на оръжията, последната му страница, тридесет и девет пъти, преди да съм доволен.
Някакъв технически проблем ли имаше? Какво ви затрудняваше?
Да намеря правилните думи.
Препрочитането ли „дава сока“?
Препрочитането те поставя в точката, при която нещата трябва да продължат, доколкото можеш да го знаеш до тук. А сок винаги се намира някъде.
Но има ли и моменти, в които вдъхновението липсва напълно?
Естествено. Но ако спреш в момент, в който знаеш какво ще се случи по-късно, можеш да продължиш. А докато можеш да започваш отново, дотогава си наред. Сокът ще си дойде.
Торнтън Уайлдър разказва за умствените трикове, които помагат на писателя да върши ежедневната си работа. Той казва, че веднъж вие сте му разказвали, че острите по двадесет молива всеки ден.
Не знам дали изобщо някога съм имал двадесет молива по едно и също време. Изхабяването на два твърди молива дневно е добра порция работа.
Кои са някои от местата, където работата ви върви най-добре? Хотелът „Амбос Мундос“ трябва да е бил едно от тях, ако може да се съди по броя книги, които сте написали там. Или може би обкръжението няма особено влияние върху работата ви?
Амбос Мундос в Хавана беше много добро място за работа. Това е чудесно място, или поне беше. Но съм работил добре навсякъде. Искам да кажа, успявал съм да работя толкова добре, колкото мога, при най-различни условия. Телефонът и посетителите са разрушители на работата.
Необходима ли е емоционална стабилност, за да се пише добре? Веднъж ми казахте, че можете да пишете добре само когато сте влюбен. Можете ли да разкажете малко повече за това?
Що за въпрос? Но все пак ви поздравявам за опита. Човек може да пише пo всяко време, по което хората ще го оставят на мира и няма да го прекъсват. Или по-скоро, ако е достатъчно безскрупулен в тази връзка. Но най-доброто писане със сигурност се получава когато си влюбен. Ако не ви дразни, бих предпочел да не се впускам в тази тема.
А какво ще кажете за финансовата сигурност? Може ли тя да бъде вредна за доброто писане?
Ако е дошла много рано и обичате живота също толкова, колкото и работата си, ще е нужен много характер, за да се преодолее изкушението. Но щом само веднъж писането се е превърнало в основния ви порок и най-голямо удоволствие, само смъртта може да го спре. Тогава вече финансовата сигурност е от голяма помощ, защото ви предпазва от тревоги. Тревогата разрушава способността за писане. Лошото здраве също е нещо лошо, доколкото то създава тревога, която атакува подсъзнанието и разрушава резервите.
Можете ли да си припомните някакъв точен момент, в който решихте да станете писател?
Не, винаги съм искал да бъда писател.
Филип Янг, в книгата си за вас, предполага, че травматичният шок от тежкото ви раняване от снаряд през 1918 е имал голямо влияние върху вас като писател. Спомням си, че в Мадрид накратко говорихте върху тезата му, като я намирахте неубедителна и продължихте, казвайки, че според вас способностите на писателя са не придобита, а наследена характеристика, в смисъла на Мендел.
Очевидно през онази година в Мадрид мисълта ми не е била особено дълбока. Единственото, което би могло да ми послужи като оправдание е, че говорих само накратко за книгата на господин Янг и неговата теория за травмата в литературата. Може би двете мозъчни сътресения и черепната фрактура от онази година са ме направили безотговорен в твърденията ми. Спомням си, че ви казах, че съзнанието може би е резултат от наследен расов опит. Звучи приемливо в някакъв добър весел разговор след мозъчно сътресение, но пък си мисля, че долу горе това е и мястото, където един такъв разговор трябва да се подреди. Така че, до следващата травма на освобождението, нека да го оставим дотук. Съгласен ли сте? Но все пак ви благодаря за това, че не споменавате имената на евентуалните роднини, за които може би съм говорил. Удоволствието на разговора е в изследването, но голяма част от това и всичко, което е безотговорно, не би трябвало да се записва. Щом само бъде записано, вече трябва да застанете зад него. Може би човек го е казал само за да провери дали наистина го вярва или не. А по въпроса, който ми зададохте – последиците от раните варират в голяма степен. Дребните рани, които не чупят кости, са от малко значение,. Понякога те придават самочувствие. Раните, които причиняват значителни костни и нервни увреждания не са добри за писателите, нито пък за когото и да било другиго.
Коя според вас е най-добрата тренировка за човека, който мечтае да стане писател?
Нека да кажем, че трябва да отиде и да се обеси, защото смята, че доброто писане е невъзможно трудно. А след това трябва да бъде насечен без милост и принуден от собственото си Аз да пише толкова добре, колкото може, през остатъка от живота си. Поне ще има историята за обесването, като за начало.
А какво да кажем за хората, които са започнали академични кариери? Смятате ли, че големият брой хора, които имат преподавателски позиции, са направили компромис с литературните си кариери?
Зависи от това какво наричате компромис. Дали използвате думата в смисъл като за жена, която е била компрометирана? Или става дума за компромиса на някой държавник. Или компромиса, който правите при бакалина или шивача, че ще им платите малко повече, но пък по-късно? Писателят, който умее и да пише, и да преподава, трябва да върши и двете неща. Множество компетентни писатели са доказвали, че това може да се направи. Аз не бих могъл да го върша, знам го, и се възхищавам на онези, които са могли. Склонен съм да мисля обаче, че академичният живот би могъл да сложи точка на един външен опит, което пък да ограничи възможността за натрупване на знание за света. Познанието обаче изисква повече отговорност от писателя и прави писането по-трудно. Опитът да се пише нещо с непроменлива стойност е пълновременна работа, ако и в реално писане да се прекарват само по няколко часа на ден. Писателят може да се сравни с кладенец. Има също толкова видове кладенци, колкото и писатели. Важното нещо е в кладенеца да има добра вода, и е по-добре да се вади редовно количество, отколкото да се пресуши кладенеца, а след това да се чака докато се напълни отново. Виждам, че се отдалечавам от въпроса, но пък той не беше много интересен.
Бихте ли препоръчали журналистическата работа за младия автор? Колко важна беше за вас подготовката, която получихте в „Kansas City Star“?
В Star човек се виждаше принуден да пише в прости, декларативни изречения. Това е полезно за всекиго. Вестникарската работа не може да навреди на никой млад автор – и дори може да му помогне, ако успее я напусне навреме. Това е едно от най-прашните клишета и моля за извинение заради това. Но когато задавате стари, износени въпроси, то трябва да очаквате и стари, износени отговори.
Веднъж бяхте писали в „Transatlantic Review“, че единствената причина да се пише журналистика е човек да бъде платен добре. Казахте: „А когато разрушавате ценните неща, които имате, пишейки за тях, вие искате поне да получавате големи пари за това“. Възприемате ли писането като един вид саморазрушение?
Не си спомням да съм писал такова нещо. Но то звучи глупаво и достатъчно насилствено, за да съм го казал с единствената цел да избегна необходимостта да стисна зъби и направя някакво смислено изказване. Със сигурност не мисля за писането като за някакво саморазрушение, макар че журналистиката, след като е достигната една определена точка, действително може да се превърне в саморазрушение за сериозния творчески писател.
А мислите ли, че интелектуалния стимул от компанията на други автори е от някакво значение за писателя?
Разбира се.
В Париж, през двадесетте години, имахте ли усещането за „групова принадлежност“ с други писатели и артисти?
Не. Нямаше групово чувство. Изпитвахме респект едни към други. Уважавах мнозина художници, някои на моя възраст – Грис, Пикасо, Брак, Моне (който по онова време все още беше жив) – и неколцина писатели: Джойс, Езра, добрата стара Стайн…
Когато пишете, откривате ли влияние върху себе си от това, което четете в момента?
Не, откак Джойс пишеше Улис. Той не беше директно влияние. Но в онези дни, когато думите, които знаехме, ни убягваха и трябваше да се борим за всяка отделна дума, влиянието на неговата работа беше нещото, което промени всички и направи възможно за всички ни да се изтръгнем от ограниченията.
Успявали ли сте да научите нещо за писането от други писатели?Онзи ден ми разказвахте, че Джойс, например, не можел да търпи да говори за писането.
В компанията на хора от собствения занаят човек обикновено разговаря за книгите на други писатели. Колкото по-добри са писателите, толкова по-малко те говорят за онова, което са написали сами. Джойс беше много голям писател и обясняваше какво прави само на идиоти. Другите писатели, които той уважаваше – от тях се очакваше, че те ще разбират какво прави, като просто четат книгите му.
През последните години изглежда избягвате компанията на други писатели Защо?
Това е по-сложно. Колкото по-далеч отивате в писането, толкова по-самотен ставате. Повечето от най-добрите и най-старите ви приятели са мъртви. Други се преместват да живеят другаде. Виждате ги само рядко, но си пишете и имате с тях същия контакт като в кафенето през старото време. Обменяте комични, понякога ободрително-цинични и безотговорни писма и това е почти толкова хубаво, колкото и разговорите. Но сте по-самотен, защото това е начина, по който трябва да работите, а времето за работа се съкращава постоянно и ако го пилеете, имате усещането, че сте извършили грях, за който няма прошка.
А какво ще кажете за влиянието на някои от тези хора – вашите съвременници – върху творчеството ви?Какъв беше приносът на Гъртруд Стайн, ако го е имало? Или на Езра Паунд? Или на Макс Пъркинс?
Съжалявам, но не съм добър в тези аутопсии. Има съдебни медици, литературни и не-литературни, способни да се занимават с подобни неща. Мис Стайн е писала надълго и нашироко, при това със значителна неточност, за влиянието си върху моето творчество. За нея изглежда беше необходимо да го направи, след като беше научила как се пише диалог от една книжка на име Слънце изгрява. Бях много привързан към нея и намирах великолепно, че се е научила да пише диалози. За мен не беше нещо ново да уча от всекиго, жив или мъртъв, и нямах представа, че това ще засегне Гъртруд така силно. Тя вече пишеше много добре в други отношения. Езра беше изключително интелигентен по темите, които познаваше истински. Не ви ли отегчава този вид разговор? Това клюкарстване от задния двор на литературата, съпровождано от пране не мръсно бельо отпреди тридесет и пет години ми е отвратително. Би било по-различно, ако някой беше се опитал да каже цялата истина. Това би имало някаква стойност. На това място е много по-просто и по-подходящо просто да благодаря на Гъртруд за всичко, което съм научил от нея за абстрактните връзки между думите, да кажа колко привързан бях към нея, да потвърдя лоялността си към Езра като велик поет и верен приятел, и да кажа, че толкова много обичах Макс Пъркинс, че никога не успях да приема факта, че той е мъртъв. Никога не ме е карал да променям и дума от онова, което съм писал, с изключение на някои думи, които по онова време не бяха възможни за публикуване. Оставяхме празни места и всеки, който знаеше тези думи, щеше да разбере кои са те. За мен той не беше редактор. Беше мъдър приятел и великолепен компаньон. Обичах начина, по който той носеше шапката си и странния начин, по който се движеха устните му.
Кои според вас са литературните ви предшественици – онези, от които сте научили най-много.
Марк Твен, Флобер, Стендал, Бах, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов, Ендрю Марвъл, Джон Дан, Мопасан, добрия Киплинг, Торò, капитан Мариà, Шекспир, Моцарт, Кеведо, Данте, Виргилий, Тинторето, Йеронимус Бош, Брюгел, Патинир, Гоя, Джото, Сезан, Ван Гог, Гоген, Сан Хуан де ла Круз, Гонгора – ще ми отнеме цял ден да си припомня всекиго. А освен това ще прозвучи така, сякаш претендирам за ерудиция, която не притежавам, вместо да се опитвам да си припомня всички хора, които са оказвали влияние върху живота и работата ми. Това е стар, отегчителен въпрос. Слагам сред тях и писатели, или поне започнах, защото за писането уча от художниците също толкова много, колкото и от писателите. Питате ме как става това? Ще ми отнеме още един ден да обяснявам. Що се отнася до композиторите и изучаването на хармонията и контрапункта, това би трябвало да бъде очевидно.
http://www.librev.com/index.php/arts-books-publisher/2013-2013-04-10-16-11-03
