Б. Киров

Дорис, ако го знаех щях да съм в славната дружина на зидарите, те са знаели тези неща още от Средновековието, затова са строели катедралите на такива “магически” места, оказващи влияние върху човешката психика; според мен не е от камъните, а от мястото под камъните, но не съм физик или достатъчно просветлен, за да го обясня. За Родопите, информацията, че експедиции от германски геолози и археолози за търсели нещо усилено и продължително там по време на ВСВ прочетох в мемоарите на банкера Буров, а той е бил един от най-информираните хора в Царство България в периода 1920-1944 година. Той самият е имал интерес към минно дело, може затова да му е направило впечатление, може да са търсели манган или уран за военните си проекти, но са търсели. Висшият ешалон на хитлеристите всъщност е бил от окултисти, изпращали са и няколко експедиции с такава цел до Тибет в търсене на Шамбала, до Антарктида в търсене (?) на нещо, възможно е тези проучвания в Родопите да са били част от подобни техни вярвания. Дали са имали основания? Според критериите на Форума твърдо не, според мен не съвсем. Малко ОТ: въпреки такива окултни предразсъдъци германците преди и по време на ВСВ са открили някои технически чудеса като реактивния двигател и ракетите 10 години преди конкурентите им да стигнат до възможността да ги произведат. За пръв път американци и руснаци използват реактивни самолети в Корейската война (1953-4) едни срещу други, германците са имали готови прототипи, които и двете страни задигат от аеродрумите им в края на войната, разглобяват ги на чаркове и са им необходими години, докато произведат техни. Да не споменавам програмата "Аполо", която е дело на Фон Браун и негов екип от десетки учени германци; примерите се безброй. Симбиозата между окултизъм и свръх-напреднала за времето си технология е наистина едно от най-странните неща в историята, поне мен ме учудва, подхранваща множество конспиративни теории, но е исторически факт е, че този технологичен огромен скок германските технологии правят за по-малко от 10 години.

Забележи обаче движението в класацията през годините 2012-2016, то не е възходящо, а низходящо, за съжаление: - Софийският университет „Св. Кл. Охридски" заема 788-то място в Рейтинга за академичните постижения на университетите (URAP) за 2012/2013 г. - В класацията от януари 2013 г. при тогавашните критерии Софийският университет "Св. Климент Охридски" заемаше 593-о място в света. - За трета поредна година най-старото и авторитетно висше училище в - --България запазва позицията си сред 863-те най-престижни университети в света. В оповестената тази седмица класация QS World University Rankings за 2014 г. Софийският университет „Св. Климент Охридски“ е поставен в групата от 651-700 място. - Софийският университет, който е единственото българско висше училище в класацията на 863-те най-престижни университети в света, е изпаднал надолу спрямо миналата година и се класира в групата 700+ място, където университетите вече са подредени по азбучен ред. - 2016 – 854 място; в момента е на 9 позиции от изпадане от тази класация https://www.24chasa.bg/Article/2241596 https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/arhiv/arhiv_na_goreschi_novini/su_sv_kliment_ohridski_e_sred_naj_dobrite_v_sveta

Ник, вземам за повод тези твои принципно абсолютно верни констатации. Да така е, времената тогава са били такива, но те са такива и за съседна Малайзия, а тя не успява да се възползва от тях в степен, в която го прави Сингапур. И тук пак стигаме за ролята на LKY – този човек е притежавал изумителната способност да хваща вятъра на промените в платната си, да се възползва от конюнктурата и да води динамично страната си към успех, според всяка конкретна ситуация, външна и вътрешна. Това е негов индивидуален стил и почерк. Правел го е по-скоро като директор на корпорация (в случая тази корпорация е била Сингапур), не толкова като политик. Авторитарен ли е бил начинът му на управление? И да, и не – прилича на Ляпчевото “Со кротце, со благо”, но е “без кютек”, управлението му мога да оприлича като: с желязна ръка (неговата) в кадифена ръкавица (винаги е убеждавал хората в правотата си, вместо да ги принуждава) и много ум – управление повече на просветен и способен мениджър на корпорация с твърди методи, отколкото на диктаторски настроен политик. С този стил, и с огромната си енергия и ум, LKY извежда Сингапур от 800 долара през 1965 до 83 000 долара през 2015 на човек от населението годишно – 100 пъти повече, гениален корпоративен директор с разностранна и комплексна визия за цялата държава. Това е този негов път – това обяснява защо други страни от Третия свят в неговия регион си се влачат и досега в този коловоз, а Сингапур на върха на Първия свят. По принцип, теоретично, според мен това е възможно да се случи навсякъде и по всяко време, но на практика е изключително малко вероятно. Затова се въздържам да правя преки аналогии с България – да, всичко е много различно като време, място, култура, история, а най-различното и непостижимото е лидер от този мащаб и второ, събиране на екип с това качество (това за нас май е по-непостижимо от намирането на лидер, прав си за Левски, при първия трус съмишлениците му започват да го предават). Иначе, ако търсим модели за пряко подражание и следване механично на практики, все едно е кралят на футбола Пеле, примерно, да дойде и да обясни на един наш селски футболист как се изпълнява някакъв удар във футбола, може и да му обясни всичко много точно, може и да му напише учебник за това, но все едно юнакът от село никога няма да повтори това изпълнение като Пеле. Просто защото не е Пеле, а Гацо Бацов от Долно Нанагорно. пс Всичко написано по-горе обаче не означава, че трябва да махнем с ръка и да кажем "не става, няма начин" и да загубим интерес към това какво и как са направили в Сингапур. Напротив, много интересно и полезно е да прочетем този урок. Дори в ограничени обеми, на отделни елементи, този опит е уникално полезен за всяка държава и демонстрира какво може да се постигне със силно и компетентно лидерство. Затова ще продължа да пиша за това, като накрая ще се опитам да направя с целия текст на Ли Куан Ю, изложен тук в превод, нещо подобно на това, което той нарича "хеликоптерно виждане" - поглед от достатъчно голяма дистанция, за да се види цялото, но и без да се загубят детайлите в него. Просто за спорта, за да си свърша докрай работата.

Съгласен съм, че в демографско и културно отношение различията между нашето общество и това на Сингапур са много големи и преки паралели трудно биха могли да се правят. Мен в тази глава най-много ме впечатли подхода на Ли да работи с екипи и да избира точните хора по качества. Особено избора му на личности в държавна администрация и правителството. Той копира и прилага кадровата система на корпорацията Шел, въвежда я в държавата, и така създава ефективна администрация. И друго, разсъжденията му, че с хубави закони се прави лошо управление (бившите британски и френски колонии), тоест самата система не прави автоматично добро управление; подходът му е точно обратен на това вярване - най-напред е извънредно взискателен към собствената си личност, след това към най-близкото си обкръжение от екипа, след това продължава да разширява този екипно-индивидуален подход към държавната администрация, за да го разпростре в крайна сметка като стандарт на нацията, и явно това работи при тях. В крайна сметка, сингапурците стават като Ли Куан Ю след 31 години, а не той като тях; той ги повежда от много ниска точка и ги вдига много високо, на неговото ниво. Между другото, по същия организационно-психологически модел работи и Левски, докато изгражда структурата на Вътрешната си организация в България (която според мен е първообраз на държава) - слага в темела й своята личност, вгражда се там, и после строи и разширява, но както се изгражда кристал около ядро, отвътре навън. Системният подход и при двамата е идентичен и е насочен отвътре навън, от центъра към периферията на кръга. Левски го формулира по нашенски така "От едно място ще се свири хорото и един игроводец ще го води". П.с. Но такъв подход предполага човекът в центъра на кръга да е с изключителни качества като личност и другите да го припознаят като безспорен лидер по достойнства; нещо което в днешна България ми изглежда утопично; Стоичков в старото ЦСКА и Стоичков в Барселона си беше Стоичков, но ако не беше станал "камата" в Барселона никой нямаше да го помни днес; от друга страна, Барселона на Кройф го поиска и купи от ЦСКА, след като в два последователни мача той им вкара сам 2 гола, въпреки посредствената игра на ЦСКА в тези два мача.

В тази глава от мемоарите си Ли Куан Ю разказва как той и правителството му са решавали някои демографски проблеми на Сингапур (има и общи с българските), както и как е подбирал хора, подходящи да работят в администрацията и правителството, по какви критерии и методика са били селектирани тези хора Ли Куан Ю. От Третия Свят в Първия Глава 10. Търсим и привличаме таланти Вечерта на 14 октомври 1983 направих заявление по телевизията, което произведе впечатление на хвърлена бомба: ако нашите мъже, завършващи университетите искат техните деца да преуспяват в живота, то много глупаво от тяхна страна е да продължават да се женят за жени с по-ниско образование от тях и по-малък интелектуален капацитет от техния. Така открих онова, което пресата нарече Великият Дебат за Брака. Речта ми разбуни кошер от оси – полемиката която се разрази след нея струваше на партията ни 12 процента спад в резултатите на следващите избори. Необходимо ми бе доста време да проумея нещо очевидно: талантливите хора са най-ценното богатство на страната. А за бедната на ресурси 2-милионна Сингапур през 1965 това беше определящ фактор. Китайците в Сингапур преобладаващо бяха потомци на селяни, докарани тук като наемни работници за тежка физическа работа. Индийците бяха разслоени на касти, най-голямата от които, нисшата, също физически работници. Имаше и малка група търговци и чиновници, както и брамини – много способни хора. Малайците преуспяваха в изкуствата и занаятите. Беше ни провървяло, че при британското владичество Сингапур е бил регионален център на образование. В града имаше добри училища, медицински колеж King Edward VII Medical College) и Рафълз Колидж за точни и хуманитарни науки. Нивото на преподаване в колежите беше високо. Съществуваха и училища към християнските мисии. Родителите китайци от съседни държави изпращаха децата си в сингапурските училища с преподаване на китайски език, а после в Университета на Нанян (Nanyang University), също на китайски. Мнозина талантливи млади китайци, след завършването на университета, оставаха в Сингапур. Когато открих с речта си Великия дебат за Брака, бях подтикнат от един отчет, анализиращ състава на населението през 1980 г. Според отчета, нашите най-способни жени не се омъжваха, и следователно оставаха без поколение. Това ставаше, защото мъжете с равностойно на тези жени образование не желаеха да се женят за тях. Жените бяха почти половината от студентите в университетите, и почти две трети от тях оставаха неомъжени. Азиатският мъж (китаец, индус или малаец) предпочита жена с по-ниско образование от неговото. През 1983 само 30 процента от мъжете с висше образование бяха женени за жени с висше образование. Не биваше повече да си затваряме очите за този факт. Приведох като пример на аудиторията си изследванията с близнаци в Минесота, САЩ, направени през 80-те години, които доказваха, че тези близнаци на 80 процента притежават приблизително еднакъв речеви запас, навици, симпатии и антипатии и коефициент на интелигентност (IQ), – иначе казано, 80 процента от личността на човек е кодирана от природата, а около 20 е резултат от възпитание. Ето защо, мъже висшисти, които се женят за необразовани жени, не увеличават шансовете на децата си да завършат университет. Жените завършили университет бяха недоволни от заключенията ми, защото излагах на показ нерешените им семейни проблеми. Жените без висше образование и родителите им бяга гневни, защото уговарях висшистите да не се женят за тях. Върху мен се изсипа водопад от коментари и писма с обвинения в елитарност. Цял полк диплимирани специалисти ме обвиняваха, че искам да кажа, че семейство с ниски доходи не може да отгледа способни деца (не твърдях това). Някаква жена ми писа: “Аз съм неомъжена преуспяваща жена, 40-годишен професионалист. Останах неомъжена, защото така ми харесва. Аз съм оскърбена от Вашето предположение, че някакви долнопробни финансови стимули, биха ме накарали да легна с първия привлекателен срещнат, за да си направим талантливо бебе в името на Сингапур.” Обосновавах се на статистика, която недвусмислено сочеше, че отличните студенти в първите 10 процента по успех са деца на висшисти. Извадих и данните за 60-те и 70-те, от които се виждаше, че най-добрите сингапурски студенти в чужди университети тогава не са били деца на висшисти, а на улични търговци, шофьори на таксита и т.н., но вече през 80-те години картината се променя рязко и повече от 60 процента стипендианти зад граница са деца на висшисти. Либералните западни журналисти, които следяха с интерес дискусията, моментално се присмяха на моето невежество и предразсъдъци. Р.Х.Хернштейн (R.H. Herrnstein) обаче, професор по психология в Харвард, застана на моя страна. Той написа цяла серия от статии, в които доказваше статистически моята теза и най-накрая публикува книга “Кривата на нормалното разпределение” (The Bell Curve), където правеше категорично заключение, че интелектът се предава по наследство. За да решаваме проблемът с неомъжените образовани жени, ние създадохме специална Агенция за социално развитие (АСР – Social Development Unit), помагаща на общуването между мъже и жени с висше образование. Създаването на АСР отначало беше посрещната с презрение и от мъжете, и от жените. Отвсякъде в международната преса се сипеха подигравки към агенцията и нейната дейност: от организирането на симпозиуми и семинари, до създаването на компютърни мрежи, организирането на круизи и отпуски по членство в клубове. Най-мъчно беше да заличим предразсъдъка, че мъж, който не храни семейството е жалък и достоен за подигравки: това битуваше както сред китайците, така и сред индуси и малайци. Получаваше се следния парадокс: жените искаха да се омъжат за по-високо образован мъж, но мъжете желаеха да се оженят за по-ниско образована жена – в резултат мъже с по-ниско образование не можеха да се оженят, защото останали неомъжени жени бяха с по-високо образование и не ги искаха. За да разширя работата на АСР, наредих да се формира “Секция за социално развитие” (ССР – Social Development Section) за работа с хора със средно образование. Количеството на членуващите в нея бързо растеше и към 1995 броят им беше 97 000 души. Една трета от тях встъпиха в брак. Нашите данни от 1980 също така показваха, че проблемът с високо образовани се задълбочава от факта, че те раждат много по малко деца от ниско образованите. На всяка жена с висше образование средно се пада по 1.6 деца; със средно – също по 1.6 деца; с начално – 2.3 деца; без начално – по 4.3 деца. За просто възпроизводство на населението е необходимо във всяко семейство да има средно 2.1 деца. Следователно, ние удвояваме най-необразованото си население, но не възпроизвеждаме най-образованите. За да променим това, през 1984 решихме да предоставим на майките с висше образование, родили 3-то дете, предимство в избор на най-добри училища за всичките 3 деца. Веднага гласовете се разделиха: привържениците на равенството негодуваха, но нашите гласове надделяха. Всички в правителството очаквахме, че подобно решение ще се приеме като дискриминация от жените без образование. Потресени бяхме обаче, когато срещу нас се надигнаха протести от майките с висше образование. Те не искаха да използват привилегията и бяхме принудени да отменим решението си. Вместо това въведохме специални данъчни облекчения за омъжените жени, този път за всички категории по образованост, и това бе възприето, защото данъчните облекчения нямаха ефект на елитарност. Жените получаваха значителни данъчни облекчения след раждането на трето и четвърто дете, в резултат на което семействата с по 3 и 4 деца се увеличиха. Мнозина критици обвиняваха правителството в безумна политика с инициативата му “Спрете след второ дете” (Stop at Two) през 60-те. Бяха ли прави? И да, и не. Без тази политика нямаше да успеем да снижим бума в прираста, да решим проблема с безработицата и повишаване качеството на училищното образование. Но трябваше да се досетим, че образованите ще останат с по 2 или едно деца, а необразованите с по 4 и повече. Всичко това беше известно от опита на развитите държави, но да се говори за него беше политически некоректно. Западните учени, които ни планираха програмата, знаеха за това, но не ни казаха, а ние просто не го знаехме и не променихме политиката си до 1983, когато анализът на статистиката от 1980 ни го показа ясно като резултат в съотношението образовани-необразовани. След моето телевизионно обръщение през 1983, започнах редовно да публикувам статистически анализ за образователното ниво на родителите на 10-те процента най-отлични студенти по резултатите от изпитите. Няколко години след речта ми, професионални статистици направиха анализ, който показа, че независимо от подобрението, ще трябват много години преди тенденцията да се обърне. Към 1997 мъжете висшисти оженили се за жени с висше образование са 63 процента, в сравнение с 32 процента през 1982, бройката се бе удвоила, но бяха необходими 15 години. Увеличи се и броят на жените с висше образование, които вместо да остават самотни, се омъжваха за мъже без висше образование. Трудностите ни се нараснаха, когато западните страни промениха имиграционната си политика към Азия. През 60-те, докато Щатите воюваха във Виетнам, Америка не желаеше антиамерикански настроения в Азия, и поради това разрешаваше имиграция оттам при равни условия с бяло население. Почти веднага САЩ бяха последвани от Канада, Австралия и Нова Зеландия. Щом това се случи, ние загубихме значителен прилив на образовани емигранти от китайци и индийци, хората от средната класа предпочетоха постоянно местожителство в посочените държави. Намаля и броя на чужденци, идващи за висше образование в Сингапур. През 70-те дефицитът на талантливи и образовани хора още повече се засили – около 5 процента образовани започнаха да емигрират годишно. Повечето от тях считаха, че в Сингапур не могат да се издигнат съответно на своето образование. За разлика от японци и корейци, сингапурците получаваха образованието си на английски и не срещаха езикови и културни проблеми в чужбина. Тогава реших да привлека за растящата икономика на Сингапур достатъчно талантливи предприемачи, професионалисти, хора с творчески професии и висококвалифицирани работници. През 1980 правителството формира два комитета – един занимаващ се с намиране на работа за такива хора, и втори – с техните социални проблеми. С помощта на съветниците по студентските въпроси в посолствата на Сингапур във Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия и Канада наши служители организираха срещи с перспективни азиатски студенти учещи в тамошни университети, за да ги заинтересуват за получаване на работа в Сингапур. Концентрирахме усилията си върху азиатски студенти, тъй като обществото в Сингапур е азиатско с най-високо качество на живот, и те леко могат да се асимилират в него. Системното търсене на талантливи студенти из целия свят ни позволяваше да привличаме в Сингапур ежегодно по няколко стотин студенти, и така да компенсираме загубите от емиграция в по-развити страни на 5-10 процента високообразовани наши граждани. За да привлече изключително способни студенти, комитетът използваше тактиката “зелена жътва”, която използват американските компании, предлагайки работа на студенти още преди да са си взели изпитите за дипломиране, по резултатите им от текущи оценки. Към 90-те години, благодарение на активно вербуване, притокът на специалисти три пъти превишаваше “изтичането на мозъци”. Започнахме ежегодно да предлагаме няколко стотин стипендии на способни студенти от Индия, Китай и други страни в региона, с надежда, че някои от тях ще останат в Сингапур, привлечени от добрите перспективи за работа. А онези, които ще заминат в чужбина, пак ще бъдат полезни на нашите компании, работещи там. Формирахме също така две целеви групи, специално занимаващи се с привличане на талантливи хора от страните в региона. Нов феномен са растящото число бели мъже (Caucasian), които се женят за наши жени, особено за жени с висше образование. Те за разлика от сингапурските мъже не се опасяват да го правят. На много от тези жени им се наложи да емигрират заради нашите закони, които разрешават на мъже граждани на Сингапур да се женят за чужденки и да ги водят в страната, но не и обратното. Ние издавахме такова разрешение само в случай че мъжът чужденец има постоянна работа в Сингапур. През януари 1990 променихме тази политика, за да усилим космополитния характер на Сингапур. Освен това, значителен брой наши мъже, получаващи образование в чужбина, се женят за японки, бели и азиатски жени, с които се срещат в университетите. Техните деца увеличават числото на талантливи хора в Сингапур. Старите препятствия за междурасови бракове бяха разрушени от естественото смесване на хора при пътуване и работа в чужбина. Ние сме длъжни да променим отношението си към талантливите чужденци, на които някога се гледаше като на хора, неподлежащи за асимилация. Трябва да се възползваме от новосъздалата се ситуация за собствена изгода, защото не можем да си позволим старите предразсъдъци да спират развитието на Сингапур, като център на търговия, промишленост и услуги. Освен вродения консерватизъм у хората, сериозно препятствие за ускоряване на този процес е нежеланието да се увеличи конкуренцията за работни места. И на ниво специалисти с висше образование, и на по-ниско ниво съществува съпротива към притока на голям брой талантливи чужденци. Сингапурците съзнават, че притокът на такива хора ще помогне за разкриването на повече работни места, но искат това да се случи в някоя друга сфера на икономиката, не в тази, в която те работят. Без талантливите чужденци, Сингапур нямаше да стане такава преуспяваща държава. В първото правителство от 10 човека, аз бях единственият роден и получил образование в Сингапур. Хиляди инженери, управители и други специалисти, дошли от чужбина, помагат за ръста на Сингапур и прибавят допълнителни “мегабайтове” в оперативната памет на сингапурския “компютър”. Ако не продължим с усилването на нашия отбор с талантливи чужденци, няма да останем във Висшата лига на световните държави. -------------------------------------------------------------------------------- През 1998, освободил се от тежестите на ежедневни грижи в правителството, получих възможност да се съсредоточа върху по-дългосрочни проблеми. Анализът на опита в развитието на азиатските страни ме доведе до извод, че да имаш добро правителство, трябва да привлечеш в него качествени хора. Колкото и добра да е системата на управление, некачествените хора ще носят само вреда за народа си. Като доказателство, виждах няколко държави, които се управляват добре, въпреки несъвършените им системи за управление, защото имаха добри и силни лидери. Виждах също, че Великобритания и Франция са оставили конституции на повече от 80 свои бивши колонии, но това не води до нищо добро. Не в коституциите им беше вината – в тези държави липсваха условия за съществуване на демократично управление. Ни една от тях имаше гражданско общество с образован електорат, нито традиция на хората да изпълняват решенията на избрания от тях на лидер. За възпитание на подобни традиции са необходими поколения, а в младите държави, където още бе жива традиционната преданост към племенните вождове, трябваше задължително тези вождове да са честни, иначе страната политаше в пропаст, независимо от конституционните норми и ограничения. И тъй като лидерите унаследили тези конституции не бяха силни, страните им затъваха в бунтове, преврати и революции. Решаващият фактор обезпечил на Сингапур успешно развитие беше правителство от способни министри, на което помагаха държавни служители с високи морални качества. На мен ми стигаше само да поставя задача, да определя срок за решаване и те сами намираха решението. На Сингапур му провървя, че в такава малка развиваща се страна имаше толкова много талантливи хора. Този контингент непрекъснато се попълваше от талантливи мъже и жени, идващи в Сингапур да получат образование и оставащи да работят или развиват свой бизнес. Непрестанният приток на талантливи хора позволи да се компенсира техния дефицит и да се осигури успешното развитие на Сингапур. Нашата най-сложна задача беше да намерим хора, които да сменят стареещите министри и мен самия. Моите колеги и аз започнахме търсенето на млади хора, които да ни сменят още през 60-те години. Не успяхме да ги открием сред политическите активисти на ПНД, защото искахме способни, динамични, надеждни и твърди хора. За изборите през 1968 ПНД издигна кандидатурите на неколцина доктори на науките, способни хора, преподаватели в университети, специалисти, включително юристи, лекари и висши администратори. През междинните избори 1970 и 1972 издигнахме още няколко такива кандидати. Скоро открихме, че освен ум, позволяващ им да осмислят факти и цифри за писане на докторски дисертации по специалностите, тези хора се нуждаят и от други качества. За да станеш лидер е малко да си просто способен човек, трябва да притежаваш комбинация от мъжество, решителност, преданост, характер и способност да водиш хората. Трябваха ни кадри, които умеят да мислят, и да работят с хора. С всеки нов избор намирането на такива хора ставаше все по-наложително, защото виждах, че колегите ми трупат умора. Един от тях, финансовият министър, ми каза, че се е срещал с мнозина управители на американски корпорации, които обикновено излизат в пенсия след 65 години. Няколко години преди оставката, управителят е длъжен да представи на борда на компанията един или няколко кандидати, от които бордът да избере негов наследник. Тогава ми проблесна мисълта, че самият аз не трябва да чакам последния момент на неотложност, а трябва да предам Сингапур в ръцете на компетентен човек далече преди да си подам оставката. За тази цел следваше да привлека в правителството група креативни и енергични хора, способни да бъдат лидери на Сингапур. Ако обаче оставех нещата да си вървят на собствен ход, като разчитам единствено на партийни кадри в собствената ни партия, никога нямаше да постигна успех. Тогава решихме да привлечем в правителството най-добрите от най-добрите, но проблемът беше как да ги привлечем в политиката, как да ги научим да работят с хора. Процесът беше бавен и труден, а пресяването през много ситно сито. Преуспяващите и способни мениджъри не са родени политически лидери, способни да спорят, да вдъхновяват, да разбиват чужди аргументи публично. За да се разбере, в колко дълбоки води трябва да хвърлим мрежите си талантливи хора, трябва да напомня, че най-добрите министри в първите правителства на Сингапур не бяха родени в страната. Три четвърти от тях идваха отвън. Мрежата, която даде богат “улов” от лидери от моето поколение, беше хвърлена в обширно море, простиращо се от Южен Китай до Малайзия, Южна Индия и Цейлон. Сега ни се налагаше да хвърляме мрежи в плитко заливче, където големи риби рядко се появяваха. Нашият първи екип се формира в условия на бурни и драматични събития от Втората световна война, японската окупация и комунистически въстания. Слабите, нерешителни и страхливи хора се отсяваха чрез естествен подбор. Фактът че оцеляха, показваше способността на лидерите да управляват. Техните убеждения ги изправиха отначало срещу англичаните, а после срещу малайските ултра-националисти. След редица трусове и кризи между нас и народа ни се бе изградила здрава връзка на взаимно доверие. Сега нашата последна задача бе да осигурим на този народ свои достойни наследници. Нямаше начин да пресъздадем цялата атмосфера в която се бяхме оформили ние като лидери, трябваше да открием хората с необходимия характер, способности и мотивация, и да се надяваме, че когато те се срещнат с неизбежните кризисни ситуации, ще излязат от тях като лидери. Общите избори през 1968 станаха важен етап по този път: от 58 кандидати 18 бяха нови. Интересите на старата гвардия бяха защитени от “Закон за парламентарните пенсии” (Parliamentary Pensions Act), според който всички депутати или министри заемали тези постове в продължение най-малко на 9 години имаха право на пенсия. Винаги съм се вглеждал в хора от висшите етажи на всички сфери в страната, търсейки мъже и жени между 30-40 години, специалисти, търговци, предприемачи и профсъюзни дейци, които да издигнат кандидатурите си за избори. Способният човек можеш да оцениш достатъчно просто – достатъчно е да анализираш резултатите му по време на неговото учение и работа. Да измериш характерът на човек е по-сложно. Добил доста познания по метода “опит-грешка” стигнах до заключение, че по-важния компонент е оценка на характера. Реших че ми е нужна помощта на психиатри и психолози за провеждане на тестове върху нашите кандидати. Тези психологически тестове за съобразителност, характер, лични качества и ценности се прилагаха върху кандидатите за министри. Резултатите не бяха присъда, но помагаха да се отсеят явно непригодните и бяха крачка напред в сравнение с интуитивните съждения, правени при едно 2-часово интервю с кандидата. От време на време не се съгласявах с психолога, особено, когато виждах, че подлаганият на тест е по-умен от самия психолог и го манипулира с цел да фалшифицира резултатите. Професорът от Лондонския университет Х. Д. Ейсенк (H.J. Eysenck), посетил Сингапур през 1987, укрепи убеждението ми в полезността на тестовете за проверка на интелектуалния капацитет (IQ), личните качества и черти на характера. Той ми посочи за пример американска нефтена корпорация, в която работят 40 психолога, участващи в приема за работа и кариерно издигане на 40 000 служители. Не разполагахме с достатъчно квалифицирани психолози за провеждане на тестове на кандидати за висши постове. Поисках от Националния Университет на Сингапур да подготвя повече поведенчески психолози. Интересуваше ме как мултинационалните корпорации правят своята системна селекция за високопоставени мениджъри. Стигнах до заключение, че една от най-добрите системи е разработена и внедрена от англо-холандската «Шел» (Shell). Основно те обръщаха внимание на това което наричаха “текуща оценка на потенциала” (currently estimated potential) на човека. Тази оценка почиваше върху три фактора: способност за анализ, развито въображение, наличие на рационалност. Заедно трите формираха интегрален показател, който в “Шел” наричаха “хеликоптерно виждане” (helicopter vision), способността на човек да вижда факти и проблеми в мащабен контекст, при това да различава критично важните детайли. В групата на провеждащите теста влизаха и хора, лично познаващи кандидата. Такава група имаше способността достатъчно фино да отсее измежду кандидати с иначе еднакви способности, онези които притежават “хеликоптерно виждане”. През 1983, след като изпитахме тази система, аз се убедих, че тя е надеждна и практична, беше приета и внедрена в цялата държавна администрация, заменяйки старата британска система. След 1980 назначих шестима млади министри в правителството. Това засили интереса на други млади и способни кандидати. Освен “хеликоптерно виждане”, те трябваше да притежават политически нюх и характер, за да установяват контакти с лидерите на неправителствените организации. Приемах в правителството хора само с такива качества. Провеждахме интервюта с десетки (след психологическите тестове), за да изберем един. Когато през 1998 спечелихме изборите, казах младите министри да решат между себе си кой да изберат за премиер. Бях свидетел как Дън Сяопин се провали с назначените от него лидери. Помнех провалите и на Антъни Идън, издигнат от Уинстън Чърчил. Младите министри избраха Го Чок Тонг. Той беше политик по рождение. Способен, целеустремен, енергичен, интересуващ се от нуждите на другите. След като пое премиерския пост, посъветвах го да взема уроци по ораторско майсторство. Наехме английска преподавателка, която го обучаваше да произнася речите си в по-релаксиран и естествен маниер. Разказах на Го Чок Тонг за собствения си опит, как години наред с часове ежедневно съм работил по доброто усвояване на езиците (Ли говори малайски, китайски в двете му версии, литературен и местен, и английски); той упорито се занимаваше и уменията му растяха. Работейки рамо до рамо със старата гвардия в правителството, младите министри получаваха от тях пълна подкрепа и приемственост на опит. Аз бях премиер 31 години. Предавайки кормилото в ръцете на моя млад приемник, не изпитвах чувство на тъга и празнота. Стилът на Тонг и маниерът му на работа с екипа напълно се различават от моите. Той щателно планира всяка крачка, предпазливо и плавно провежда промените. Той и екипът му успешно преминаха през изпитанието на кризата от средата на 1998, когато след колапс на съседни държави, курсът на сингапурския долар падна с 40 процента. Много мултинационални компании започнаха да уволняват работници и да преместват бизнеса си в съседни държави с по-ниско заплащане. Отборът на Тонг изработи пакет от мерки, което позволи да се намали ръста на заплатите, като намалиха данъците и вноските за социално осигуряване наполовина. Хладнокръвно и компетентно те излязоха от кризата, което укрепи доверието на инвеститорите още повече.

Предполагам само, без да съм го подлагал на задълбочен размисъл, поради германската тежест във вземането на решенията на Брюксел, поради германския интерес?

Може и да изчакват резултатите от изборите в САЩ, накъде ще поеме курса на Големия Бял Кораб, който грее като слънце и огрява целия свят?

п.с.2 Киров , теорията за Черно море като езеро е на Пийтман? и още един пич и двамата геолози и си има доста солидна основа. Отговарям първо на Дедо Либен: пиша в горния си пост какво съм чул в разговор от проф. Бакалов, а не за теорията на Питман и Райан, различни неща са. Бакалов се занимаваше със Средновековна българска история, бях при него, за да ми посочи автор за предговор към книга за Праисторията, той го направи, и в този неформален разговор разви своята теза, която доста се различава от тази на Питман, Райан и проф. П. Димитров, с която ще се занимая по-подробно в отговора си към Романа. Към Романа: не става въпрос за преди 4000 години, а за 4000 г. пр.н.е., което са около 6000 г. и сега поствам един предговор от книга на Боно Шкодров без никакви коментари от моя страна, защото той много ясно е разказал историята на тази теория: От преговора на Шкодров към книгата му "Писмените знаци на Българите", изд. Славена: "Тезата за потопа в Черно море е разработена от Уилиям Райан, Уолтър Питман и Петко Димитров. Уилиям Райан за първи път участвува в океанографско изследване на Черно море през месец октомври 1961 г. Подробности за това изследване,както и за по-късното сътрудничество с Уолтър Питман и Петко Димитров,са представени в книгата Noah’s flood, 1998, New York и в нейния превод и издание на български език - Ноевият потоп. Новите научни разкрития за събитията, които промениха историята. В българското издание на книгата (изд. Славена, 2000 г.) са добавени още две глави: ”Черно море - ключ към загадката всемирен потоп” от проф. Петко Димитров - Институт по океанология – БАН, гр. Варна и “Библейският потоп, Черно море и археологията”от Иван Иванов - праисторик от Археологически музей в гр. Варна. На 18 октомври 1961 г. Бил Райан за първи път се докосва до проблемите за потопа в Черно море като участник в изследователската експедиция на кораба “Чейн”. Тогава той, току-що завършил колеж, отговаря за електронната апаратура. Показанията на уредите за морското дъно на Босфора са изненадващи за турските специалисти, които са на борда на кораба. Уредите чертаят древното корито на Босфорския канал, в което водата е изваяла серия водопади и ями, увеличават своята дълбочина по посока на Черно море. Този факт привлича и трайно задържа интереса на Райан. През месец август 1970 г. Райан е ръководител на експедиция за дълбоко морско сондиране в Средиземно море с кораба “Гломър чалънджър”. В следващите изследвания на Райан се включва и друг изследовател - Уолтър Питман. Сътрудничеството между Райан и Питман води началото си от 1962 г. Оттогава и досега те са колеги в Обсерваторията по геология “Ламонт–Дохърти” - изследователски център, част от Колумбийския университет в Ню Йорк. Един от проблемите, които тогава решава Уолтър Питман, е реконструкцията на разделянето на континентите Африка и Европа в течение на последните двеста милиона години. В 1971 г. Райан и Питман имат непосредствен контакт с Джон Дюи, млад англичанин, изследващ магнитните аномалии на морското дъно. В един от детайлите на това изследване, отнасящо се за период от преди милиарди години, фигурира и съдбата на планинския масив Родопи в България. Тримата учени си поставят за цел да разкрият еволюцията на Алпите - относително млада планинска верига, разпростираща се в почти непрекъсната дъга през южния край на Европа и Азия, включително Родопския и Странджанския планински масиви. Обект на тяхното внимание е и Черно море, което би могло да има сходство с вече изследвания проблем за Средиземно море и Гибралтар. Приблизително по същото време в списание ”Сайънс” са публикувани резултатите от изследването на Дейвид Рос и Егон Дегенс с кораба ”Атлантис II” в Черно море. С техния екип геолози и химици от Уудхолския океанографски институт на нос Код, Масачузетс, са направени много сондажи на дънните утайки по цялата акватория на Черно море. Резултатите навсякъде са почти еднакви по отношение на най-горния слой: черна кал с растителни и животински останки, която отделя сероводород и метан. След тази След тази фаза на изследвания в Черно море, както сами отбелязват в своята книга Райан и Питман: ”Задачата бе почти забравена в продължение на две десетилетия…”. Тласък на тяхната хипотеза дават изследванията на проф. Петко Димитров от Института по океанология - БАН, гр. Варна. Във факс, изпратен от Димитров до Райан и Питман на 19 март 1993 г., той им съобщава основните си резултати и им предлага сътрудничество. Изследванията на Димитров започват в средата на седемдесетте години и през 1979 г. той вече е защитил дисертация в Института по океанология в Москва, посветена на старите брегове на Черно море Представените от него научни данни говорят за геокатастрофално събитие, станало в Черно море. Подобно на Рос и Дегенс, Димитров прави голям брой сондажи на морското дъно като особено внимание отделя на черния слой тиня или са пропелите, както ги нарича той, и ги определя като продукт на катастрофата. През 1984 г. Димитров е поканен да участвува в международна научна експедиция със съветския кораб ”Витяз” в Средиземно море и Атлантическия океан, чиято задача е да издирва следи от митичната Атлантида. През следващата 1985 г., по споразумение с проф. В. С. Ястребов - директор на Института по океанология в Москва, Димитров изследва с подводницата “Аргус” древните брегове на Черно море срещу българските териториални води. На дълбочина около 100 м след обдухване на дебелия слой тиня, върху долния слой от пясък и глина Димитров открива важен артефакт, предшестващ катастрофата - ”Чинията на Ной”. В своите писма до Райан и Питман, Димитров изпраща данни за серия утаечни проби, взети в открито море пред българския бряг, както и за техния анализ с датировка със С14 и с общото заключение, че преди 9750 години равнището на Черно море е било с около 100 м по-ниско от сегашното. С нараснал интерес към проблема, Райан и Питман с готовност се отзовават на отправената към тях покана от Института по океанология “П. П. Ширшов” в Москва, за съвместно изследване с руски учени на радиоактивното замърсяване на Чер-но море вследствие катастрофалната експлозия на Чернобилската атомна електроцентрала - едно съвсем различно по тематика изследване. За това съвместно изследване те осигуряват уред за спътникова навигация и сонарно устройство. Изследването е извършено с руския кораб “Акванавт”, с научен ръководител - покойния вече Казимир Шимкус. Наред с другите изследвания е направено и сонарно сканиране на дълбочина около 10 м в пластовете под морското дъно. То дава възможност да бъде регистрирана старата брегова линия, когато Черно море е било сладководно езеро със значително по-малка акватория от сегашната. Също така е регистрирано и старото русло на р. Дон, чиято делта е била на юг от Керченския пролив. Направени са серия сондажи, чиито анализи потвърждават изследванията на Димитров, но с известно различие във времето на датировката. Анализите са на Глен Джоунс от Уудхолския институт, направени с мас-спектрометров ускорител. Тази датировка определя времето, в което е станала геологическата катастрофа в бившето сладководно езеро и заливането му със солени океански води – 5600 г. пр. н. е. Според Райан и Питман, в Черно море се влива ”…двеста пъти повече вода, отколкото днес се лее от Ниагарския водопад в продължение на поне триста дни...”, като основните факти, свързани с откритието на Райан, Питман и Димитров, са следните: - Черно море преди 7600 години е било сладководно езеро със значително по-малка акватория от сегашната. В неговите околности е имало бога растителен и животински свят. Има основание да се предполага, че в неговите околности е съществувала и най-древната човешка цивилизация. - Разликата в нивото на сладководното езеро и Мраморно море, които са били разделени от планинския масив на Сакар планина, е била около 120 м. Т. е. нивото на Мраморно море и Световния океан са надвисвали застрашително, вероятно няколко хилядолетия, над долината на сладко-водното езеро - Геокатастрофата, станала преди 7600 г. в Черно море, е унищожила флората и фауната на сладководното езеро, както и на залетите от солената вода околни територии. Главно следствие от тази геологичнаи биологична катастрофа е образуваният слой от черна кал на дъното на морето, а така също и заразяването на водите му със сероводород. - Геологичната катастрофа и негативните екологически последици са причинили стрес и миграции и са най-вероятната и основателна причина, поставила началото на легендата за Ноевия потоп. - Катастрофата е оставила археологически доказателства, запечатани в дълбочините на морето, покрити с дебел слой тиня и консервантна сероводородна среда. През 1998 г. Робърд Балард осъществява сканиращо сонарно проучване на черноморското дъно в околностите на турското пристанище Синоп. Изследването има за цел да идентифицира корабни останки в плитките води. В есента на същата година обаче, проф. Балард, откривателят на десетки злощастно потънали кораби, включително и кораба “Титаник”, прочита първото издание на книгата на Райан и Питман и преосмисля следващата фаза на своите изследвания. През м. юли 1999 г. Балард с три кораба и странично сканиращи сонари отново потвърждава наличието на стара брегова линия на древното сладководно езеро на дълбочина 155 м под сегашното ниво на Черно море. Направени са и сондажни проби, предадени за изследване и датировка на Гари Розенберг в Академията за естествени науки на Филаделфия. Те също доказват, че катастрофата е станала около 5500 г. пр. н. е. Балард, както Райън и Питман, твърди, че старата брегова линия, свързана с потопа,се разполага на дълбочина 155 м. Данните, с които разполага проф. ПеткоДимитров, показват още нещо - брегът на Черно море до потопа е бил на дълбочина 120 м, докато на дълбочини 155-170 м се разполага древен бряг, с възраст около 2 млн. години. През м. септември 2000 г. Балард осъществява дълбоководна експедиция в същия район, въпреки неблагоприятните условия - стръмен наклон на шелфа и подводни свличания, причинени от земетръсната активност в Анадола, и открива допотопно селище на дълбочина 95 м. Това засилва неговото убеждение - на българския и румънския шелф условията за намиране на останки от древни селища преди катастрофата са значително по-благоприятни. През есента на същата година се осъществява контакта му с Димитров, чрез посредничеството на проф. Франческо Торе, директор на Музея по подводна археология в Трапани, Сицилия. В БАН е представено официално писмо на д-р Балард за съвместни българо-американски изследвания в периода 2001-2003 г. Официално писмо е представено от посланика на САЩ и до президента на Република България. С актове на МС на България и Румъния са утвърдени изследванията на българо-американски екип,ръководен от Балард и Димитров. През месец август 2001 г. е проведена първата фаза от изследването с българския кораб “Академик” и странично сканиращия сонар “ЕХО” на Балард. Експедицията приключва успешно на 29 август същата година. Сканирано е древното корито и делтата на река Дунав, която преди катастрофата и потопа се е вливала на около 180 километра югоизточно от сегашната делта. Направени са и сондажни проби. Главната цел на изследването е намирането на останки от древни селища преди потопа, както и останки от древни кораби, свидетелстващи за древното корабостроене и търговски връзки в Черно море." Не твърдя че всичко което твърдят Питман, Райан, проф. Петко Димитров и Робърт Балард е истина, те са учени, аз не съм. Спорът, ако има такъв, трябва да се води с научни аргументи с тях. Като заключение - експедицията на Робърт Балард през 2001 приключва с бай-ганьовски трагико-комичен финал: той е изгонен от България, след като един мастит български професор-историк, директор на музей, твърди по пресата, че Балард не е никакъв учен а американски шпионин под прикритие, дошъл да снима военните тайни на България по дъното на Черно море- да се смееш ли да плачеш ли, но човекът си заминава и не се е върнал повече.

В предишен пост написах мнението си защо НЕ може да се приложи сингапурския модел към българската действителност. Това беше субективно виждане. Има може би още един по-добър подход да се анализира този модел, този път по който тръгна Ник в един от предишните си постове: след като се публикува тук достатъчен обем информация, разглеждащ от различни аспекти този модел, да се направи екстракция от целия материал на есенцията, най-същественото, и още веднъж да се огледа това което остане по-внимателно. Може би при такъв подход ще се видят доста незабелязани при по-бегъл поглед върху общото важни детайли, които могат да бъдат решаващи при синтез и сглобяване на вярна картина. Ще се опитам накрая, след като продължа с натрупването на факти, да направя и този своеобразен "дайджест" от съществени елементи, за да видим каква картина ще се получи, без намеса на субективизъм, поне такъв без наличие на конкретни факти. Иначе субективизъм в самия монтаж и подбор на фактите е неизбежен. Ще се радвам на всяко участие и на други колеги и варианти при този подход, защото може да се окаже, че има няколко доста различни "общи картини", според хората, които ги монтират. Което е добре, според мен, за постигане на по-вярна и точна картина. В следващия си постинг по темата ще публикувам една от ключовите глави в книгата на Ли Куан Ю "Търсим и привличаме таланти", в която той се занимава с демографски, миграционни и кадрови проблеми, които е решил и разказва как го е направил. Подходът да цитирам неговата книга е по-добър от този да правя това с интервютата му: първо, защото е написал книгата си преди 2000 година, още като действащ министър и напълно функциониращ перфектно интелект (повечето интервюта са правени около 2009-2010, когато той вече се е оттеглил от активна дейност); и второ, защото в тази мемоарна книга хронологично и системно е подредил цялата история. След като свърша с това натрупване на негови текстове, ще се опитам да извлека конспективно най-важните моменти, според мен, и да ги групирам свързано в рамките на няколко страници.

То тук не е място за политика, но специално за визираната личност има и по-нелицеприятни определения от "посредствен политик", някои подозират може би не без основания, че е "котролиран" такъв, и тук спирам - жалко за проваления Български Великден, тогава можеше да се състои такъв.

цитат: "Аналози на изсечените в скалите фигури археоложката вижда в артефактите в Антиохия в Мала Азия. Там също са били открити змийски фигури в различни изображения – женска фигура с глава на змия, както и огромно влечуго на трон. Подобни светилища има в Италия, в Испания, въобще по цялото Средиземноморие, каза тя.Според археолога изчезнало от нашите земи високоразвито общество е изсякло 8 хилядолетия преди Христа змийските фигури.Освен това са изсечени и стъпала, по които жреците се качвали на върха на скалите, са показали първите теренни проучвания.Цивилизацията обаче най-вероятно мигрирала на юг и изчезнала от региона около 4000 години преди Хр. Впоследствие местата се използвали и от траките също със сакрална цел." С риск да бъда заподозрян в "конспиративни теории", цитираното от посочения в първия пост текст напълно съвпада с една неофициално изказана в мое присъствие хипотеза на покойния вече историк проф. Георги Бакалов, който предполагаше, че днешното Черно море някога, преди около 4000 г. пр.Хр., е било сладководно езеро, след което вследствие на голямо земетресение се е свързало с водите на Средиземно море (т.н. Потоп, описан в Библията), крайбрежната ивица на около 20-30 км е била залята под вода, а оцелелите обитатели са мигрирали към Мала Азия и Месопотамия; той предполагаше, че ако след време се направят разкопки в черноморския шелф на 20-30 км от бреговата ивица, там ще се открият доказателства за тази теория. Друг интересен факт е, че по време на ВСВ германски археолози и геолози са правели много подробни проучвания в областта на Странджа и Родопите. Разбира се, нищо по-конкретно от това не мога да напиша. Но че има връзка в честотите (високи и ниски) на електромагнитните трептения и човешката психика е безспорен факт, доколкото знам такива експерименти се правят в САЩ и СССР още от времето на ВСВ, правят се експерименти и с ниските и високи честоти на звука и тяхното въздействие върху психиката. Дори днес в арсенала на полицейските части има такива устройства за разпръскване на масови безредици с помощта на звукови вълни с определена честота, това е факт: The Long Range Acoustic Device (LRAD) is an acoustic hailing device developed by LRAD Corporation to send messages and warning tones over longer distances or at higher volume than normal loudspeakers. An LRAD was aimed at protests of the 2004 Republican National Convention in New York City but not used; LRADs were used by the Pittsburgh PD during protests at the G20 Summit in September 2009; This was the first time it was used against protesters in the U.S; Israel's Ministry of Defense ordered LRADs in June 2011; LRAD was reportedly used by the Oakland Police Department during the clearance of the Occupy Oakland encampment on the morning of 25 October 2011; LRAD was present, but not used, when the New York City Police department cleared Occupy Wall Street protestors from Zuccotti Park on the morning of 15 November 2011;The Delhi Police are purchasing five LRADs for crowd control while the Polish Police also acquired LRAD units in December 2010. https://en.wikipedia.org/wiki/Long_Range_Acoustic_Device

Вместо за сингапурската армия, реших, че е по-важно да представя друга глава от книгата на Ли Куан Ю, тази за борбата на държавата с корупцията. Ли Куан Ю: От Третия свят в Първия; Глава 12. Борба с корупцията Когато правителството на ПНД дойде на власт през 1959, неговите членове решиха да се борят с корупцията, да са морално чисто правителство. Ние се отвращавахме от моралната поквара на мнозина азиатски лидери. Борците за свобода се превръщаха в грабители на собствените си народи, държавите им тънеха в упадък. Ние се вдигнахме на гребена на вълната на революциите в Азия и искахме напълно да се избавим от колониалното управление: но ни отвращаваха онези азиатски националисти, които предадоха идеалите си. След войната се запознах с мнозина китайски студенти, горящи от желание да избавят Китай от корупцията и некомпетентността на китайските националистически лидери. Хиперинфлацията и тоталния грабеж на страната доведоха такива лидери до бягството им в Тайван. Преди изборите през 1959 ние решихме да изведем като наш приоритет борбата с корупцията. Предишното правителство тънеше в корупция – един от министрите бе присвоил милион долара. Ние се чувствахме неподготвени да се конкурираме с комунистите на изборите. Но да оставим старите негодници на власт за още 5 години, означаваше те да заразят цялото общество с корупция. Решихме да се борим за победа. Полагайки клетва в парламента през юни 1959, ние всички направихме това облечени с бели ризи и панталони – така искахме да символизираме честност и чистота в личния и обществения си живот. Комунистите демонстрираха близостта си с работническата класа, обличайки се с евтини ризи и панталони, ползваха градския транспорт, живееха в малки квартири, даваха децата си в китайски училища. Те се присмиваха на моя кабинет и дом, обзаведени с климатици, на голямата ми американска кола Studebaker, на навика ми да играя голф и да пия бира, на буржоазния ми произход и образование в Кеймбридж. Но нямаха никакъв повод да ни обвинят, мен и моите колеги, че живеем за сметка на работниците. Всички мои министри бяха с университетско образование. Всички ние бяхме напълно уверени, че можем да си осигурим средства за живот и без да работим в правителството – лично за мен, както и за другите ми колеги професионалисти, това бе напълно постижимо. Просто не ни се налагаше да крадем и да се запасяваме за след изтичане на мандата ни. Освен това, съпругите на повечето от нас имаха добри професии, с доходите от които спокойно можеха да издържат семействата, така че дори ние да не се явявахме финансова опора на семействата си, те щяха да живеят сносно и без нас. Всичко това вдъхваше у хората уважение и респект към нашите личности, а щом хората ни уважаваха, държавните служители се отнасяха с достойнство и приемаха решенията ни с увереност. Това беше критически важно в конкуренцията ни с комунистите. Още от първия ден на нашето управление, ние въведохме правилото, че всеки долар, постъпващ в бюджета трябва да се отчита и да стигне до своите получатели до цент, без да полепва нещо от него по пътя му към нечий мръсни пръсти. Главният орган за борба с корупцията беше БРК (Бюро за Разследване на Корупцията, Corrupt Practices Investigation Bureau), основано от англичаните през 1952. То контролираше корупцията особено в ниските и средните бюрократични етажи – полицията, данъчните инспектори, общинските инспектори, архитектурните отдели, разрешаващи строителство. Всички тези бюрократи можеха или да осъществяват санкции, или след като вземат рушвет, да си затворят очите. Ние обаче решихме да насочим вниманието на БРК към висшите етажи. С малките риби започнахме да се борим по опростената процедура, като премахнахме всякакви двусмислия и неясноти в закона чрез прости правила, както и отмяна на всякакви излишни лицензи и разрешения в обществения живот. Тъй като се сблъскахме с проблеми при осъждането на корумпираните в съда, постепенно започнахме да ожесточаваме законите. През 1960 променихме остарелия “Антикорупционен Закон” (Anticorruption Law) от 1937, разширихме понятието “подкуп”, като включихме каквито и да е облаги, имащи стойност. Поправките в закона дадоха големи пълномощия на следователите, включително обиск, арест и разследване на банкови сметки и банкови документи на заподозрените, техни съпруги и съпрузи, деца и служители. Отпадна необходимостта от доказателство, че човекът получил подкуп действително е имал възможността да окаже исканата от него услуга. Данъчните инспектори се задължаваха да предоставят всяка информация, касаеща разследвания. Съществуващият закон, който гласеше, че показания на съучастник са недействителни, ако не се потвърдят от свидетел, така че съдията да може да прибавя и само показания на съучастник към делото. Най-важното изменение в закона от 1960 позволяваше на съда да тълкува обстоятелството, че обвиняемия разполага със средства надхвърлящи доходите му като доказателство, че той е получавал подкупи. Директорът на БРК работеше под личното директно с кабинета на премиера, притежаваше огромна власт да разследва всеки държавен служител, включително и всеки министър. От 1963 ние ликвидирахме аниномнисттана свидетелите на БРК като задължително условие да дават те показания, и да се оповестяват публично. През 1989 увеличихме максималната глоба за корупция от 10 000 на 100 000 долара. Даването на лъжливи показания през БРК стана углавно престъпление с наказание затвор и глоба до 10 000 долара. Съдиите бяха упълномощени да конфискуват доходи и имущество, получени чрез корупция. Организираната корупция в някои сфери беше по-мащабна. През 1971 БРК разкри синдикат от 250 полицейски патрула, изнудващи товарни камиони. Митничарите вземаха подкупи за “бързи” проверки на превозни средства, возещи контрабанда и забранени стоки. Персоналът на Централната Служба за доставка на консумативи (Central Supplies Office) срещу определени суми даваше информация на заинтересовани лица за цените от търговете; чиновниците от Импортно-Експортния Департамент (Import and Export Department) взимаха рушвети за бързо издаване на разрешителни; собственици на магазини и обитатели на кооперации плащат незаконно на Управлението за събиране на боклук; директори и учители прибират проценти комисионни за разпространение на канцеларски материали… Човешката изобретателност е безкрайна що се касае за конверсия на власт в корупция. Да се избавим от такъв организиран рекет не беше кой знае колко трудно. Трудно беше да открием изолирани актове на корупция и след това да се борим с тях. Сериозните корупционни афери попадаха във вестниците. Неколцина министри бяха осъдени за корупция – по един на десетилетие, като се почне от 60-те до 80-те години. Тан Кия Ган, министър на националното развитие през до 1966, преди това лидер на профсъюза на инженерите в авиокомпаниите. След като безспорно се доказа, че е искал комисионна от Боинг за закупуване на техни самолети, аз го уволних от всички постове. Той ми заяви, че е изпаднал в депресия, всички го подлагат на остракизъм, че много съжалява, беше ми мъчно за него, но нямах друг изход и бе изправен пред съд. През 1975 Ви Тун Би, министър на околната среда, бе обвинен, че е получил от строителен предприемач апартамент за 500 000 долара и още 300 000 в сметката на баща му, за да прикрие спекулации на фондовата борса на този предприемач. Той беше обвинен, осъден и лежа в затвора 4 години и 6 месеца. През декември 1979 президента на НКПС и депутат Фей Ю Кок беше обвинен по четири случая с превишена власт и престъпна злоупотреба с 83 000 долара. Бившият генерален секретар на НКПС, Деван Наир, негов приятел, вярваше в невинността му и поиска БРК да преразгледа случая, твърдейки че обвиненията са фалшиви. Повиках в кабинета си шефа на БРК и му наредих да даде на Наир доказателствата. След като ги прочете, той престана да ме безпокои. Фей Ю Кок, преди да му бъде издадена присъда, беше освободен под гаранция от 50 000 долара, но избяга и никога не се върна в Сингапур. Чух че водел жалко съществуване в Тайланд, постоянно шантажиран от полицейските и емиграционни власти там. Най-драматичен беше случая с министърът на националното развитие Те Чин Ван. През 1986 един от неговите партньори призна на разпит в БРК, че му е дал на два пъти по 400 000 – веднъж за разрешение с която си е присвоил земя, предназначена за отчуждаване от правителството, и втори път за съдействие да придобие държавна земя за строеж. Те Чи Ван отричаше и се опитваше да се пазари със служителите от БРК да не дават ход на дело. Той поиска среща с мен. Казах му че не мога да се срещна с него, докато тече следствието. След седмица офицер от службата за безопасност ми съобщи, че Те Чи Ван е умрял и ми е оставил писмо, в което пишеше: “В течение на последните дни се намирам в състояние на депресия. Чувствам своята тежка отговорност за този неприятен инцидент, и съм убеден, че трябва да поема цялата отговорност за него. Като благороден източен джентълмен считам, че ще бъде справедливо да платя най-високата цена за грешката си.” Посетих вдовицата, която искрено вярваше, че нейният мъж през целия си живот е служил честно на правителството. Аутопсията обаче показа, че покойният е починал вследствие на отравяне с sodium amytal. Опозицията научи за случая и поиска създаване на следствена комисия. Аз незабавно се съгласих. Оповестените данни бяха толкова непоносимо болезнени за неговата съпруга и за дъщерите му, че те напуснаха завинаги Сингапур. Те загубиха лице. Така и не проумях защо бе взел тези 800 000 долара, та той бе способен архитект и можеше да спечели милиони с частна практика. Да проповядваш високопарно морални принципи, убеждения и добри намерения срещу корупцията е леко. А да живееш в съответствие с тези намерения – трудно. За това са необходими силни лидери и решимост да се бориш с всеки един престъпник, без никакво изключение. Служителите в БРК разполагаха винаги с пълна политическа подкрепа и действаха без страх и в съответствие със закона. Института за развитие на Мениджмънта (The Institute of Management Development) в своя ежегоден преглед конкурентноспособността на страните в света от 1997 (World Competitiveness Yearbook 1997) нареди всички страни в класация по корупция по десетобалната система. Страна с пълна липса на корупция трябваше да има 10 точки. Сингапур се оказа най-малко корумпираната страна в Азия с 9.8 точки, изпреварвайки Хонк Конг, Тайван и Япония. През 1998 Transparency International класира сингапур сред седемте най-малко корумпирани държави в света. Необходимо предварително условие за честно правителство е, кандидатите за постове да не се нуждаят от много пари, за да стигнат до тези постове, иначе се задвижва порочното колело на корупцията. Високите парични обороти в изборите са проклятие за азиатските държави. Похарчили значителни средства в предизборните си кампании, победителите трябва не само да ги върнат, но и да натрупат средства за следващите избори. Тази система се възпроизвежда безконечно. През 90-те за избиране в парламента на Тайван кандидатите от управляващата партия Гоминдан (KMT – Kuomingtang) харчеха по 10-20 милиона долара за място. Щом се докопваха до мястото, те започваха да връщат тези пари и да се готвят за следващите избори, като използваха влиянието си върху министрите и други длъжностни лица, добиваха от тях одобрение за договори или отчуждаване на селскостопански земи за строителство. Бившият премиер на Тайланд нарече тази система “Комерсиална демокрация” (commercial democracy), а нейните избраници “купени мандати” (purchased mandate). През 1996 например 2000 кандидати изхарчиха в изборите 1.2 млрд долара. Един от премиерите беше наричан “мистър банкомат”, защото беше широко известен раздавач на банкноти за кандидати и избиратели. За да се защити, този господин каза, че не е единственият банкомат в държавата. В Малайзия са кръстили тази система “парична политика” (money politics). От съобщения в малайските медии научаваме, че по време на разгара на изборите през 1993 «Банк Негара» (Bank Negara) изпитвала дефицит от банкноти с номинал 1000 и 5000 малайски ринги. Индонезия стана христоматиен пример за корупция в огромни мащаби, до такава степен, че индонезийските медии изобретиха специален термин “СКШ” – сговор, корупция, шуробаджанащина. Децата на президента Сухарто и неговите сподвижници водеха класацията в СКШ. Американците оцениха състоянието на клана Сухарто на 42 млр.долара. Корупцията се разрасна още повече при следващия президент Хабиби. Министрите и длъжностните лица не знаеха ще си запазят ли постовете при следващия президент и затова се надпреварваха да си оползотворят времето за крадене в настоящия мандат. Според някои съобщения мизата за депутатско място в следващия парламент се установила на 250 000 долара. През 1959 като лидер на опозицията убедих тогавашния премиер да направи гласуването задължително. След идването ни на власт очистихме политиката от влиянието на “триадите”, китайската мафия. Собствените ни средства за водене на кампании бяха скромни, много по-малки от разрешеното от закона. Затова на партията ни не й се налагаше да си попълва касата след изборите, а по време на изборите не раздавахме подаръци на избирателите. Печелехме гласове като създавахме работни места, строяхме училища, болници, обществени сгради и най-важното – осигурихме възможността на всеки който желае да си купи собствен дом. Това накара хората да ни повярват и ги убеди че бъдещето на тях и на децата им е в ПНД. На Запад е разпространено мнение, че свободните медии са гаранция за чистота в политиката. До сега обаче свободната и независима преса в Индия, Филипините, Тайланд, Тайван, Южна Корея и Япония не са успели да спрат и даже ограничат корупцията в тези държави. Най-яркия пример как свободни медии могат да станат част от корумпирана система, ако собственикът им е такъв е случаят със Силвио Берлускони, той непрекъснато е под следствие, преди и след като стана премиер. За да имате чисти и честни хора в правителството, трябва да им плащате съпоставими заплати с тези, които човек може да спечели с квалифициран труд в крупна корпорация или голяма и преуспяваща адвокатска кантора. Точно такива хора управляваха Сингапур така, че годишния ръст на БВП в продължение на 30 години беше средно между 8-9 процента и в края на този период се нареди на девето място в света. При първото поколение лидери в Сингапур честността бе навик. Колегите отхвърляха всякакви опити за подкуп. Но да се възпроизвеждат тези хора постоянно, означаваше да се възпроизведат условията, които ги направиха такива, а това бе невъзможно. Нашите последователи ставаха министри, избирайки тази кариера пред друга, при която да си министър не беше най-привлекателната финансова перспектива. Ако не плащаш достатъчно на способен човек, който е министър, то трудно е да очакваш от него, че ще остане на тази работа за дълго, печелейки само малка част от онова, което може да спечели в частния сектор. В условията на ускрорен икономически ръст и заплати в частния сектор, работната заплата на министрите трябва да е съпоставима с тази на мениджърите в корпорациите на тяхното управленско ниво. Нископлатени министри и държавни служители са разрушавали не едно азиатско общество. Адекватното заплащане е жизнено важно за поддържането на честността и морала у политическите лидери и висши държавни служители. Демонстративният егалитаризъм е красива политика за показ. В Китай например десетилетия наред всички хора се обличаха с еднакви куртки и панталони в стил Мао, на пръв поглед от една и съща материя. Всъщност обаче имаше разлика – един от провинциалните комунистически вождове ми обясни, че тези куртки и панталони само изглеждат еднакво, и за илюстрация разкопча куртката си, която беше подплатена с коприна. Тук не говорим за разни странични привилегии като безплатни квартири, режийни разходи за сметка на държавата, ползване на автомобили и т.н., превишаващи многократно като суми размера на уж малките заплати. Във Великобритания, САЩ и повечето западни страни заплатите на политиците не растат с темповете на икономически растеж, но там има друго нещо: по презумпция хората, които се занимават с политика, разполагат с лични средства. В довоенна Англия хора без собствени източници на доходи в английския Парламент на практика нямаше. Повечето най-способни хора в САЩ и Великобритания печелят толкова добре, че въобще не се стремят да попаднат в правителствата. След като излязат от политиката (обикновено след 4 или най-много 8 години) такива хора пак се връщат в частния сектор, където работят като скъпо платени адвокати или корпоративни директори. Често стават и лобисти, откъдето имат свободен достъп да ключови фигури в администрацията на президента. Такава система на “въртяща се врата”(revolving door) за мен изглеждаше неподходяща. В първите десет години замразих министерските заплати. След 1970, когато решихме проблема с безработицата и нещата тръгнаха нагоре, увеличих месечната заплата на министър от 2500 долара до 4500. Оставих собствената си заплата на премиер непроменена на 3500 долара, за да напомням на държавните служители, че все пак трябва още да се самоограничаваме. После на всеки няколко години бях принуден да увеличавам заплатите на министрите, за да догонвам все по-бързо разтварящата се разлика със заплащането на подобни позиции в частния сектор. През 1994, вече в качеството си на министър, внесох в парламента предложение за въвеждане на система, според която министерските заплати и тези на съдии и висши държавни служители автоматично да се вържат към сумите от данъци плащани в частния сектор. Икономиката в Сингапур в продължение на 20 години растеше 7-10 процента, а заплатите в държавния винаги изоставаха с по 2-3 години. Моята система, предвиждаше заплащането в държавния сектор да бъде две трети от работещите в частния сектор със съпоставими рангове, според техните данъчни декларации. Това предизвика остра полемика, особено недоволни бяха социалистите, работещи в частния сектор, защото считаха, че заплатите на нашите министри ще бъдат абсолютно непропорционални на правителствените чиновници в най-развитите страни. Те настояваха, че службата на обществото винаги трябва да е придружена с жертви в доходите. Макар че се опитаха да правят предизборна агитация с такива лозунги, ние пак спечелихме с голяма преднина и следващото ни правителство се радваше на пълна подкрепа. Хората винаги искат да виждат в лицето на своите управляващи компетентно, чисто правителство, което постига реални резултати – а това им давахме ние. Приетия закон по мое предложение улесни притока на талантливи хора от частния сектор в държавния. Преди това един добър адвокат в Сингапур печелеше между 1 и 2 млн. долара годишно, докато заплата на съдия беше 300 000. Без това изменение никога не бихме привлекли най-добрите юристи да работят като съдии. Успяхме да привлечем също така доктори и други специалисти в държавните учреждения, защото заплатите им вече бяха съпоставими с тези на техни колеги в частния сектор. Тази формула не означава обаче автоматично повишение на заплатите в държавния сектор, защото тези в частния варират – една година се увеличават, но на другата могат да паднат – ние винаги следваме кривата на заплащането в частния сектор. За да се застраховам от необмислени назначения в правителството на нечестни и непочтени хора, през 1984 предложих да бъде избран с пряк вот президент. Неговата фигура щеше да е на национален обединител, а също така щеше да има пълномощия да отмени разпореждания на премиера, ако последните възпрепятстват разследвания по дела за корупция, както срещу самия премиер, така и срещу министри и висши държавни служители. Президентът също щеше да има вето при назначаване на длъжност във Върховния съд, началника на Генералния щаб и началника на полицията. Мнозина подозираха, че съм приготвил този пост за себе си, за да го заема, след като се оттегля от премиерския си пост. Всъщност въобще не беше така, защото за активен човек като мен, това представляваше твърде пасивна длъжност. Чак през 1992 (Ли не е премиер от 1990) конституцията бе променена и се въведе пост на избираем пряко президент.

Не бива да се бърка "ислямизъм" с "отоманизъм" и "нео-отоманизъм" -АКР е наистина дясно-консервативна, и не отрича светската държава, но стремяща се да замени парламентарната демокрация с много по-силно президентско управление, подозирам, че самият Ердоган се вижда в ролята на Султан, но дори да постигне огромна еднолична власт, той ще е толкова "султан" в тази републиканска система, колкото Президента на САЩ е "крал" на Съединените щати. Цялата икономическа база на Турската република е съвършено различна от тази на Османската система - подкрепата на Ердоган идва от капиталистическа (буржоазна) Турция - едрия капитал и средната класа (с ядро в Анадола), не от феодалната каста на спахиите. Ник е много прав, че точно този капитал в Турция няма никакъв интерес от една страна да влиза в ЕС (защото вътре пазара в страната е монополизиран от него, затворен и протекционистки, разделен между кланове-монополисти: един телевизор, например, произведен в Турция струва 2 пъти по скъпо от вносен, но вносни няма); от друга страна, обаче, Турция, респективно тази капиталистическа класа, от която произлиза новия елит, няма никакъв интерес да прекъсва връзките си със Запада, и няма да позволи на никой избран от нея президент това да стане - сега те ще предоговарят по-изгодни за тях условия, по националистически, опитвайки се да го правят от позицията на "силния човек". Повечето от големите хотелски комплекси в Анадола, например Кушадасъ, са изградени от пенсионирани военни, на които държавата е отпуснала много изгодни кредити с дългосрочен гратисен период и малки лихви - мислите ли, че тези богати хора (направени капиталисти), станали такива с рамото на светската държава, ще са щастливи да ги управлява някой фанатично надъхан от ислям Молла или Аятолах, и да ги лиши от големите привилегии, които получават от светската държава.

Право в десетката! П.с. Ще преведа на български език главата от книгата на Ли Куан Ю, посветена на армията (с леки съкращения), просто да я имаме като база за дискусия в темата, защото той там говори не само за оръжия и организация, а и за политическата й роля в обединяването на нацията, което е интересно. Но все пак, Сингапур в миналите десетилетия е имал двама враждебни и доста агресивно настроени съседи - Малайзия и Индонезия - с постоянна заплаха да блокират нищожно малката му (около 600 кв.км)територия, без да е можел да разчита на чужда военна помощ, и това е бил големия мотив за създаване на мощна армия, ставало е въпрос за оцеляване. Не мисля, че трябва да го правим център на темата, но има място в нея.

Капитане, веднага бих могъл да те включа активно в дебата по темата с ролята на армията в развитието на Сингапур, но се боя, че ще се разделим веднага на “про” и “анти”, и затова избягвам тази важна част от сравнителния анализ. Ли Куан Ю буквално е строител на Сингапурската армия, той има специално посветена глава в книгата си за нея, и то от най-важните глави. Само ще кажа това – когато Сингапур става независима държава, “армията” му е от 2 (два) батальона, предимно нелоялни към правителството малайци и никаква техника. Днес тя е 70 000, наборна (по 2 години служба, между 3 и 6 процента от БВП е военния й бюджет) с над 250 модерни изтребители, много стотици модерни танкове, много стотици бронетранспортьори (предимно сингапурско производство), 12 модерни бойни кораби (6 фрегати и 6 корвети) и т.н. и т.н., при това с великолепно подготвени офицери и войници. Армията е школа за висши политици, администратори и бизнесмени и обратно – най-интелигентните млади мъже считат за чест да преминат през офицерските звания в нея. Но ще засегна този въпрос по-късно, ако разбира се, представлява интерес. Сам за себе си въпросът за армията в Сингапур може да бъде отделна тема. Армията на Сингапур е абсолютен гарант за териториалната цялост и сигурност на държавата, и индиректно много важен фактор за икономическа стабилност и просперитет на страната, самият Ли непрекъснато го подчертава, дори и в тези абзаци от интервютата с него, публикувани във форума. Синът му, който сега е министър-председател е бивш офицер от армията, и то записал се в нея доброволно, след като е имал предложение за научна кариера в Кеймбридж.

Слагам ти + не за оценката ти за моята работа, тя е 80 процента превод и малко лични мнения, а за това, че ти наистина "пусна мухата", която ме задвижи, после вече беше на автопилот, стана интересно. Надявам се да я четат, и да ги накара да прочетат още информация,като я анализират, особено хора, които се занимават с вземане на текущи решения и могат да извлекат практическа полза от тази информация. А дано...

Приемам за вярна корекцията: не съм направил нищо друго с този текст, освен да преведа текста на Ли Куан Ю директно от мемоарите му и да го направя от 1 лице в 3 лице като преразказ; въпрос на нюанс в термина "трюдолюбиви" - "работливи", твоето предложение е по-точно; едно обаче е безспорно, силно встрастени са (сингапурците, които в мнозинството са китайци) към спестовност и трупане на "бели пари за черни дни", в този смисъл може и да са работливи, макар и не трудолюбиви. Демонстрират (подобно на българите) страст да имат собствени жилища, за разлика от някои западни нации. Това е един от "морковите", които Ли и правителството им слагат пред очите, като променят цялата осигурителна пенсионна система, така че всеки работник да може да си купи с пенсионната партида жилище. п.с. Нашата поговорка "залудо работи, залудо стой" имаше модификации: "луд умора няма" с продължение от съвременния фолклор "само се поти" и варианти "къде отиваш ти, на работа едва ли не" :))

Възможно ли е държавата България да направи в икономиката същото, което е сторила държавата Сингапур? Определено НЕ. Първо – Всичко в Сингапур се е случило благодарение визията, волята и личните качества на един лидер, Ли Куан Ю. В опита ми за очертаване личностен профил на хипотетичен лидер в по-горен пост съм изброил именно неговите качества. Такава личност в България няма, и не би могло да има. По простата причина, че Ли Куан Ю е формиран изцяло от китайската традиция на конфуцианството, той е бил конфуцианец до мозъка на костите. Второ – преобладаваща част от хората в Сингапур (77 процента китайци), които го следват също са с този манталитет, конфуцианци: дисциплинирани, предани на традицията и патриархално семейни, готови да понасят временни лишения в името на бъдещето. “Материалът”, както се изразяваше един български лидер, в България не е същият, на генетично и ментално ниво Трето – цялата ситуация (политическа и икономическа) в Сингапур през 1965 и България през 2016 е коренно различна. Сингапур започва начисто, необременен с никакви политически и военни съюзи, една новородена и независима нация без никакви ресурси, само с бъдеще пред себе си и пропаст зад себе си. България има история зад себе си, настояще в ЕС и бъдеще пак там; тя органично е свързана с Европа като история, политика, икономика и манталитет. Стартовата й позиция със Сингапур е съвършено различна; България не може да се преобрази за един ден в Сингапур, дори и някой неин лидер или цели елити да желаят много силно това. Четвърто – Единственият ресурс на сингапурците, който те имат през 1965 са техните лични и колективни качества, точно това продават те на света 50 години; България има много повече ресурси (земя, гори, полезни изкопаеми), може и е длъжна да се възползва от тях, би било престъпление към поколенията й да не го направи. Пето – Сингапур през всички тези години се управлява като една нация-корпорация – без идеология, без история, без никакви обвързаности; държавата е корпоративна машина за правене на пари на собствените й акционери, нейните граждани. Това е философията за просперитет на Сингапур, всичко в действията на неговото правителство са подчинени на една върховна цел – забогатяването – корпоративно на държавата и лично на гражданите-акционери. Това е направило тази държава подвижна в политическо и икономическо отношение, подобно на лека и бърза платноходка, нейните платна се обръщат винаги в посока на вятъра, тя няма никакви исторически, политически и културни котви, които да я задържат: само вятърът на печалбата движи лодката на сингапурската държавна машина, а капитанът (лидерът) има единствената грижа да насочва по-бързо платното на интереса й по посока на този вятър. Това което правят Ли Куан Ю и екипът му е да продават конфуцианските качества на работната сила на големите технологично развити световни корпорации – в областта на електрониката, банковото дело и нефтената промишленост; те продават качествен китайски труд на обслужващ персонал от добри изпълнители, нищо повече, и печелят много от стоката си. България не е такава лодка, тя е част от по-голям флот, наречен ЕС, който следва свой дългосрочен курс. Нито пък притежава стоката на Сингапур – перфектно организирана и дисциплинирана като в казарма работна ръка. Това са петте основни причини, според мен, поради които България практически никога не би могла да повтори модела за развитие на Сингапур, дори да може теоретично да постигне някои базови изисквания като силен лидер и честно правителство. България би могла да направи друго – да се възползва от някои рационални и полезни от прагматична гледна точка елементи в този модел. Ще ги изредя накратко: - Меритокрация в оценката на хората, както в политиката, така и в бизнеса; пояснявам “мерит” е английската дума за “достойнство в смисъл на качество” – оценка и класиране на хората по критерий лични качества, желязно следван и фундаментален принцип в селекцията на кадри от Ли Куан Ю, на всички нива. - Използване на държавата като двигател на частния бизнес с нейна активна намеса в създаване и подкрепа на такъв; никой в Европа не би могъл да ни забрани или разреши такава роля на държавата, още повече ние имаме традиция в такава нейна роля на инструмент от времето на Стефан Стамболов, точно това прави през неговото управление държавната машина, и България тогава просперира. И създаване на средна класа от държавата! - Цялостна смяна на социално-осигурителния модел, дефектен като философия и пробит като практика модел в България, по модела на сингапурския: лични пенсионни и здравни партиди с право на онаследяване в един добре управляван държавен фонд с прозрачно и честно управление; досегашния модел е порочен и пагубен за икономиката на страната като цяло и за хората индивидуално. Той е извор на корупция и не работи, а тегли нацията към фалит. Всички тези неща биха могли да се случат, плюс още две много важни – драстично орязване на бюрокрацията и нейните привилегии, и търсене на отговорност на съдебната система от гражданското общество, за да работи тя ефективно. Единственото което пречи тези две реформи да не се случат е липсата на политическа воля и твърда смелост да се проведат безкомпромисно и докрай. Корените и вдъхновението, което българите трябва да потърсят, за да се събудят от бавната си летаргична смърт, в която са изпаднали като нация, са във времената на Възраждането и първите няколко десетилетия след него – това е Златния век на България, и там е кодирано всичко като модел, което отново може да бъде извикано за живот като практика. Стига да има желание, стига да можем да виждаме докато гледаме, защото това са две различни неща.

В тази част, посветена на пенсионното и здравно осигуряване в Сингапур, съм подчертал доста пасажи, за което се извинявам, но това е единственият начин да откроя онези най-ярко различаващи се от българското пенсионно и здравно осигуряване особености, които по мое мнение, са по-добре уредени и измислени в Сингапур. Да се заблуждаваме обаче, че те са възможни в рамката на нашата действителност днес, според мен, е утопия. И все пак, сравнението е интересно от съпоставителна гледна точка: Социалната политика на Сингапур – всекиму неговото и богатство за всички “Ние вярвахме в социализма, в това, че всеки има право на справедлив дял от общественото богатство. После узнахме, че за успешна икономика личната заинтересованост от работата и плащането също са жизнено важни. Но тъй като човешките способности са различни, то щом резултатите от работата и заплащането за труд се регулират от пазара, то неизбежно се формира незначителен брой хора получаващи твърде много, мнозина със средно заплащане и още повече губещи. Ако приемем такова разпределение за даденост, то ще доведе до призиви за социална справедливост.” – пише в мемоарите си Лу Куан Ю. За да загладят крайностите на пазарната конкуренция, правителството на Сингапур започва да преразпределя националния доход, субсидирайки онези дейности, които увеличават възможностите на гражданите да печелят за себе си, например – образованието. Субсидирането на жилища, обществено здравеопазване също е желателно, но намирането на правилни решения за него, както и пенсионното осигуряване за старини са сложни неща. Правителството на Ли подхожда към всяко решение прагматично, давайки си сметка за възможните злоупотреби и загуби. Ако преразпределят прекалено голяма част от националния доход чрез високи данъци, то най-преуспяващите ще загубят стимул за постижения. Проблемът е да открият “златната среда”. Те желаят сингапурското общество да бъде от собственици на домове, защото са убедени, че ако всяко семейство има свое собствено жилище, страната ще бъде по-стабилна. Основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. През 1964 ЖФ предлага на всички желаещи да си купят жилище и започва да отпуска ипотечни кредити с ниски лихви и 15 години срок на погасяване. Схемата не получава популярност поради неспособността на потенциалните купувачи да внесат първоначалната вноска от 25 % . Въпреки това Ли и екипът му продължават да вярват, че чувството за собственост е много важно за обществото им, което няма дълбоки исторически корени. Колониалното сингапурско правителство преди тях е създало Централен Фонд за социално застраховане, замислен като опростена пенсионна система. Работник и работодател ежемесечно внасят по 5 процента от заплатата, и работникът може да си получава пенсията, след като навърши 55 години. За пенсионна система на правителството на Ли обаче това беше недостатъчно. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за закупуване на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Националния съвет по работна заплата в Сингапур ежегодно внася предложение за увеличение на заплатите, основани на показателите за икономически ръст от предишната година. Правителството е наясно, че щом работниците привикнат с по-голяма “чиста” заплата, ще се противят на увеличаващите се вноски в ЦПФ, защото така намаляват парите им, които могат да харчат. Затова практически ежегодно Ли и министрите му гледат да се увеличават отчисленията в ЦПФ, но успоредно с тях и парите, които остават у работниците за харчене. Това е безболезнено за работниците и държи инфлацията под контрол. Подобно увеличение на заплатите е възможно само защото икономиката расте с бързи темпове. И тъй като правителството изпълнява обещанието си за справедливо разпределение на общественото богатство чрез програмата си за закупуване на жилища, между работниците и работодателите се формират мирни взаимоотношения. От 1955 до 1968 отчисленията в ЦПФ остават непроменени. Постепенно правителството ги увеличава с по 5 процента до максималния праг от 25 процента достигнат през 1984, в резултат на което нормата на спестявания достига до 50 процента от заплатите. Впоследствие тя е снижена до 40 процента. Правителството е твърдо решено да не стоварва бремето от разходи за ново жилище върху плещите на следващите поколения. Ли Куан Ю внася допълнителни промени в закона, позволяващи на правителството да придобива земя за обществени нужди по цени до 30 ноември 1973 г. Той не вижда никакви основания да позволява на собствениците на земя да печелят за сметка на увеличената й цена в резултат на икономическия ръст и развитието на инфраструктурата, защото и двете се постигат с обществени пари. Тъй като обществото става все по-проспериращо, правителството постепенно премества напред датата с фиксирани цени: януари 1986, януари 1992, януари 1995; това приблизително фиксира цените на земята по пазарния курс. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. Цената на тези жилища започва от 150 000 долара за най-маломерния тристаен апартамент до 450 000 за разкошни апартаменти. Друг сложен проблем е здравеопазването. През 1947, докато Ли учи във Великобритания, лейбъристкото правителство създава Национална Служба по Здравеопазване (НСЗ – National Health Service). Вярата на лейбъристите, че всички хора са равни и затова всеки има право на най-добрата здравна помощ, според Ли е идеалистическа и не практична, и затова водеи към непрекъснати финансови течове. Британската НЗС се оказват неудачно решение. Американската система със застраховки е много скъпа. Застрахователните премии са твърде високи, а на застрахователните компании им се налага да плащат свръх това и разточителни и екстравагантни диагностични изследвания на клиенти. Сингапурското правителство се нуждае от собствено решение. Идеалът за безплатна медицинска помощ влиза в конфликт с реалността на човешката природа, поне в Сингапур, според Ли. Решават да въведат такса от 50 цента за всяко посещение в клиника. С времето таксата нараства в съответствие с растящите заплати. Налага им се да се борят с безконтролното увеличение на бюджетни разходи по здравеопазване. През 1975 обсъждат в правителството предложение за ежемесечни вноски в ЦПФ за частично заплащане по лични медицински партиди. От 1977 всички членове на ЦПФ са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца. Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотвратява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Също така правителството разрешава да се използват личните партиди в Медисейф при заплащане в частни болници, като при това определи пределни цени за различните видове лечение. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд - Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция. Големият проблем пред правителството е осигуряването на работници, достигнали пределна възраст в която могат да работят. В Европа и Америка с пенсионно осигуряване се занимават правителствата, а плащат данъкоплатците. Сингапурското правителство решава, че всички работници трябва да внасят спестяванията си за старини в ЦПФ. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. Същата година започва реконструкцията на автобусните линии в Сингапур. Правителството основава компанията Singapore Bus Services, пуска нейни акции на Фондовата борса и разрешава на членовете на ЦПФ да използват от личните си партиди до 5000 долара за покупка на нейни акции. Това цели компанията да има колкото се може повече акционери, за да се връщат печалбите от акциите точно в тия хора, които ползват градския транспорт, преобладаващо работниците. Така те вече ще имат и по-малко мотиви да искат понижение на цените в градския транспорт, защото са негови акционери и искат да печелят. Окрилено от първия успешен опит, правителството разрешава използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисва пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Онези, които имат склонност да харчат, имат свободата да го направят с активите, които имат. Но се оказва, че в Сингапур те не са много. Вместо това хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наследство принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон. Наблюдавайки пенсионните системи в Швеция и Великобритания и тяхната растяща задлъжнялост към бюджета, сингапурското правителство решава да не следва подобна практика. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. Хората престават да се стремят към успех, тъй като в случай че го постигнат трябва да плащат за него големи данъци. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на конфуцианското разбиране, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Често ги критикуват, че не желаят да субсидират потреблението. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за обезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да стане плячка за конфискуване от кредитори, то е неприкосновено. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. Освен задължителното осигуряване в ЦПФ, мнозина сингапурци спестяват допълнително в Пощенската Спестовна банка на Сингапур (POSbank). Това позволява на правителството да инвестира в развитие на инфраструктура без да прибегне към чужди заеми. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”.

Точно. Спорът между английските консерватори и лейбъристи е главно как да преразпределят парите. По този повод, виж това видео с отговори на вече бившия премиер Камерън на въпроси в Парламента от 6.07.2016,https://www.youtube.com/watch?v=1verzK5W3tE особено забавно е между 8.5 - 9.5 мин, когато лидерът на лейбъристите пита Камерън за безработицата, а Камерън пуска весела шегичка, на която се смеят всички в семейна близост и разбирателство.

И съм съгласен с теб, и не за всичко. Да, Тръмп безспорно е популист и изпечен демагог. Но същевременно е прагматик и много способен предприемач, както и да го злепоставят точно там. Не можем да ги отделим тези две негови страни, нещата не са само черни и бели в личността му. Че няма да си спази предизборните обещания, нямам съмнения; че ако бъде избран с републиканска подкрепа зад гърба си, ще изпълнява в 90 процента тяхната програма, също не се съмнявам. Тук неизвестните за мен са не какво Тръмп говори и обещава, а каква е програмата на естаблишмънта, стоящ зад Републиканската партия, това никой засега не съм чул ясно да оповестява, може би ще чуем част от него в дебатите между Тръмп и Хилари Клинтън, когато започнат. Случаят с Брекзита на великобритания е аналогичен, тепърва ще видим какво точно е очаквал и иска британския елит от този акт, защото той, елитът (и консерватори и лейбъристи) всъщност го желаеше (но тайничко, някак неприлично беше да го изрече гласно), нямаше "грешка" в референдума, грешката беше вярна.

Очевидно е че е предизборен театър и игра. Лошото е че понякога актьорите така се вживяват в ролите, че публиката започва да си мисли, че е наистина - имам предвид това расово противопоставяне в Щатите, което мен лично ме плаши, защото е Кутия на Пандора, кой ще ги прибира след изборите тези неща, които излизат сега от нея?

Капитане, респект за компетентно написаните постове в темата, зад които очевидно стои много четене и осмисляне на голям обем информация. Написах мнението си за “вариант Либия” в Турция без особено задълбочаване във фактите, на базата на общи познания, но ако трябва да водим дебат, това изисква добро боравене с факти от областта на икономиката, политиката и социологията, както и историята. Ще се включа в тази тема, когато преценя, че съм готов. Засега не съм, съсредоточил съм вниманието си върху темата за Сингапур, доколкото е свързано с нашето българско икономическо развитие, а за мен то е най-важната Тема. Ще си позволя да коментирам в малко несериозен тон само последната метафора, че сме на “първия зрителски ред под оркестъра” – според мен, тези не са от най-добрите места за зрители, особено ако почнат “да стрелят в пианиста” и да хвърлят тела от рампата върху публиката… П.с. Просто не ми се мисли за Турция като за Либия с нейната (на Турция) страховита като потенциал армия и ядрен арсенал (това вече е много сериозно)

Никак, 18 трилиона долара дълг, от които предизборно обещава за първите 4 години да смъкне 50 процента, а ако бъде преизбран за втори мандат да ги сведе до 0; абе мапет шоу отвсякъде. Приятни гъби, но внимавай и с печурките, имат опасен двойник, бяла мухоморка.

Сириус, споко. Тия дето са сценаристи на “Мапет шоу” с мис Пиги не са ония дето са режисьори на “Апокалипсис сега”; първите толкова обичат собствения си живот, че са готови да се подложат на генни експерименти, за да го направят вечен; така че никога не биха яли отровни гъби. Апокалипсисът се отлага. Той е за “високото изкуство”, тоест Божа работа.