Б. Киров

Виждам че дискусиите все отиват в полето „ляво – дясно” в икономиката и политиката, все пак ще си позволя да се намеся. В първата част на романа си Ранд описва един добре устроен, но вече започващ да отива твърде надясно, подчертавам „твърде надясно”, капиталистически свят; способните капиталисти, по силата на собствените си способности са магнати (Ханк Риардън и Дагни Тагарт), но техните служители и работници не живеят зле и не ги мразят, защото всеки получава добро възнаграждение, според способностите си; постепенно, в хода на разказа, нещата ескалират все по-надясно и надясно – банда политици и крупни капиталисти формират диктатура, тоест Ранд говори за класически фашизъм, не за ляво. Тези хора не се отказват от собствеността си, те само заграбват още собственост от своите по-способни конкуренти. Никъде в романа на Ранд не става въпрос за ляво – говори се са екстремно дясна диктатура. Което не пречи на така описаните американски фашисти да правят бизнес и далавери с "народните републики" в Европа, тоест с комунизираните леви държави - ултралевите и ултрадесните в романа се разбират много добре: на базата на липса на какъвто и да е морал. Затова исках да говорим за морал, а носителят на такъв в романа на Ранд е Джон Голт. П.С. Ник, объркал си цитата на Фружин с такъв на Кал.

Е, все пак обсъждаме художествена фикция в тази тема, аз затова най-напред ти отговарям, защото Фружин и Ник отиват в съвсем други сфери.

Романе, съгласен съм с почти всичко написано по-горе от теб, с изключение на едно, но то е много важно - "без оглед на моралните качества на първите" (силни, можещи и способни хора) - ето това, тъй като говорим конкретно за главния герой в романа на Айн Ранд, Джон Голт, въобще не мисля, че е така; напротив, той е изведен от Ранд почти като идеал за морален човек, дотолкова че чак се превръща във фикция и символ. Джон Голт не реагира на насилието и глупостта на корумпираните и алчните с насилие. Той ги наказва с ненасилие и оттегляне. В края на романа те идват при него и почти на колене го молят да се върне в техния загиващ свят, за да го спаси. Предлагат му власт и пари в количества, които той би определил, един вид му дават празен чек за всичко, което пожелае, и му казват той да си впише вътре пожеланото. Но той им отказва, защото не го приема. Това е морал. Между другото, Голт е обикновен работник, произхожда от работническо семейство, но е гениален учен.

Статията е жестоко вярна, точно така стоят нещата, даже могат да се разкажат и още по-фрапиращи неща.

Дедо Либене, специално за теб ще ти дам линк след пет минути - прав си, те никога не играят докрай, само чалгаджиите свирят музиката до последния куплет, но е от реална партия, в която единия се е предал, ей сега ще го изровя. Всъщност май си прав, Лойд, Самуел е автор на задачата. Аз съм се заблудил от начина на изписване, моя грешка, ето го и линка, където можеш да си решаваш на воля http://chessfield.ru/chess-puzzles

Анджак. Точно. И аз това казвам. Ако не е проблем и можете, защо не сложите. Можем да играем тук, гледам Историк и Богданов са напред в материала, аз главно си решавам задачи, но тъй като нямам партньори под ръка, не съм играл на живо от доста години и предполагам съм загубил абсолютно форма. Пък и съм на ниво любител от квартала, нито дебюти, нито ендшпили съм наизустявал, карам го в двубоите по махленската система, но ще е интересно.

Така е, то иначе ясно че белите имат превъзходство и ще направят мат, задачата в случая е в 2 хода

Черните местят пешката, втория случай, цар на ф7, с какво даваш шах, черният цар в случая не е заплашен, а черните имат и ход с пешката; и прескачаш двата си хода лимит

После? имаш един ход още, аз премествам черния офицер на г8, ти си, не става защото ти давам шах и т.н. Единственото възможно е това - бялата дама на а1, с идея при отместването на царя да открие шах, става нещо като вилица, двойна заплаха; понеже така с букви е малко абстрактно, ще ви кача и графиките

То не е лош ход, но не гарантира задължително мат на следващия ход, удължава го: казвам решението - дама на а1 - черните имат два възможни хода, с царя и с пешката, и при двата се получава мат; при ход с царя, дамата отива на а8; при ход с пешката, белият цар отива на ф8, открива шах по диагонал на дамата, и черния цар няма ход; имат ход и с офицера, но резултата е същия - тогава белия цар взима черната пешка и черния няма ход. Идеята е красива, защото има три алтернативи, но и трите водят до мат. Това е от реална партия между шахматисти, сега не мога да ви цитирам точно кои, но не е измислена. Поправих се естествено, дама на а1, прощавайте, просто вече не фокусирам; всичко друго си е така

Да казвам ли? че мина полунощУтре ще ви дам още една, или да си оставя тази?

Кал, ако премести пешката на г5, както казваш, бял цар не може да отиде на г7, защото там е бито поле от черен цар, не става

Тц - не, после какво? Имаш прикриващ черен офицер при шах

Жоро, близо си, да ви подскажа и на двамата - ключа е в бялата царица, търсете неин пръв ход; идеята е че черните просто нямат алтернатива

Една шахматна задача, в която белите матират черните в два последователни хода. Лесна е.

Приятелю, очаквах такава реакция, наистина, и затова си бях приготвил този отговор: Цитат на Остап, когато е отчаян от човешката неразумност: „Скучно, момичета!” И понякога, когато изпада във философско настроение, Остап обича да цитира един от своите авторитети, капитан Копейкин (който може би не съществува). Та ето един от разказите на капитан Копейкин: „Един дзен-учител разказвал: "Когато бях млад, харесваше ми да плавам с лодка, обичах да навлизам с лодка сам в езерото и се наслаждавах часове наред на пълно уединение. Веднъж седях в лодката със затворени очи, медитирах, беше прекрасна лятна вечер. Внезапно някаква друга лодка се блъсна в моята. В мен се надигна гняв! Отворих очи и исках да наругая човека, който ме безпокои, но видях че в другата лодка няма никой.Празната лодка стана мой Учител. Оттогава, щом някой се опитва да ме обиди и усетя в душата си гняв, аз се смея и казвам: В тази лодка няма никой! – затварям очи и гневът ми изчезва.” П.С. По повод на уместната ти забележка за „пелин” и Пелин, абсолютно си прав, но това е правописна грешка, а доколкото четох правилата в този форум, не бива да си търсим сметка и да се заяждаме за такива грешки. Виж, другата ми грешка, която не си видял в цитата, че Незнакомов е преводач на "Дванадесетте тома", а не на "Дванадесетте стола", не е правописна, и за нея наистина се извинявам, тя е сериозна. Ти обаче в два различни поста употребяваш русизма „пикейни”, макар че твърдиш, че не си русофил. Затова те поправих, има си хубава българска дума, не се сърди.

Върбанов, добра реплика подаваш, и толкова си държал да се види рано сутринта, че не си спал цяла нощ, та си я публикувал в малките часове. Ето ти един цитат пак от „Златния телец” за доайена на пикените (ти навсякъде пишеш "пикейни", но грешиш) жилетки Фунт, който е професионалист-ветеран в занаята да изпълнява длъжността председател на съмнителни предприятия. В случая, който цитирам Остап Бендер е основал дружество „Рога и Копита”, в което се е самоназначил за председател с двама помощници – Шура Балаганов и Паниковски, незаконните деца на лейтенант Шмидт (Паниковски извън Конвенцията). Разбира се, като председател, Остап носи всички рискове от близки срещи с милицията. И ето в този миг се появява пикето Фунт. „ - Не ви ли трябва председател? – попита Фунт. - Какъв председател? – учуден попита Бендер. - Официален. С една дума, глава на учреждението. - Аз съм глава. - Значи вие се готвите да лежите сам? Аз съм на 90 години. Аз цял живот съм лежал вместо другите. Такава ми е професията – да страдам за другите. - А! Вие сте подставено лице? - Да! – каза старецът, като тръсна глава. Аз съм зицпредседателят Фунт. Аз постоянно лежа. Лежал съм през времето на Александър Втори, при Александър Трети и при Николай Втори. И при Керенски съм лежал. Наистина при военния комунизъм никак не съм лежал – изчезна тогава чистата комерция, нямаше работа. Но как лежах при Непа! Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Тази къса реч трая сравнително кратко време – около половин час. Когато слушаше Фунт, Паниковски се трогна. Той отведе Балаганов на страна и тихо му прошепна: - Изведнъж личи човекът от старото време. Сега вече няма такива.”

Този текст е превеждан от различни сайтове, които посочвам накрая; предварително се извинявам за някои неточности в превода, особено що се касае до чисто научната част, свързана с физика - не съм физик, и се надявам по-компетентните колеги тук да коригират грешките ми в терминологията, и да ме извинят. Проектът ”Манхатън” Още философите от Древна Гърция разсъждавали, че цялата материя във Вселената би трябвало да е построена от фундаментални и невидими частици, които те нарекли "атоми" ("ατoµα"). Точната природа на тези атоми останала неуловима. Едва през 90-те години на XIX век и в началото на XX век схващането на древните гърци за атома като за монолитни частици, подскачащи из цялата вселена като билярдни топки, било заменено от представа за един атом, приличащ повече на слънчева система, в която електроните се въртят в орбити около малко ядро. Изследванията върху природата на атома, проведени между 1919 и 1932 г. потвърдили този модел, особено след като Ръдърфорд през 1919 г., успял да превърне атома на една субстанция в друга и с откритата от Джеймс Чадуик през 1932 г. неуловима дотогава основна съставна на атома – неутрона. От 1932 до 1938 г. учените в целия свят научили много за атомите, най-вече като бомбардирали ядрата им и като използвали ускорители на частици. През 1938 г. от Берлин се разнесла новината за най-поразяващия резултат от всички подобни експерименти: ядрото на атома можело да се разцепи на две, или иначе казано – „да се разпадне”. Този пробив в науката бързо бил потвърден от Съединените щати и други места по света. Съгласно теорията на Алберт Айнщайн, разпадът на атома би трябвало да доведе до освобождаване на енергия. Сега вече атомната бомба преминала от сферата на научната фантастика в тази на реалната действителност – тя вече представлявала една отлична възможност за реализация. Алберт Айнщайн и Лео Сцилард ; През 1939 г. физикът Лео Сцилард, роден в Унгария етнически евреин, спасил се от нацистите с бягство в Лондон, убедил Алберт Айнщайн да се подпише под писмо до президента Франклин Делано Рузвелт, настояващо да се ускори атомната програма на Съединените щати Още с разпространението на новината от Берлин в началото на 1939 г., мнозина физици в Съединените щати (и навсякъде из Западния свят) веднага осъзнали потенциалната опасност от атомната енергия. Особено загрижени били физиците-емигранти, над чиито страни надвисвала заплахата от нацистка инвазия – именно те най-силно настоявали пред американското правителство да подкрепи секретните изследвания в областта на атомната физика. Първоначално правителствените бюрократи не обърнали сериозно внимание на това все още езотерично за тях ново развитие в науката. Месец преди избухването на Втората световна война, Лео Сцилард потърсил помощта на Алберт Айнщайн, за да се ангажира персонално вниманието на президента Франклин Делано Рузвелт с проблема. Рузвелт реагирал като създал държавен комитет за координация и финансиране на първите уранови проучвания. Работата през този период се концентрирала върху построяването на атомен реактор, в който да се изследва атомната енергия и евентуално да се търси и друг път към атомната бомба, освен урана. Виждайки бързия успех на германските армии в Европа през 1940 г., много учени чувствали, че е въпрос на време Съединените щати да бъдат въвлечени във войната. Те твърдели, че атомните проучвания се нуждаят от ускорена и дълбока реформа, за да може бомбата да се произведе в такъв срок, че да има някакъв ефект върху хода на войната. Това мнение се подкрепяло и от доклада на комисията MAUD, който утвърждавал недвусмислено, че атомната бомба е напълно реално постижима. Изненадващата японска атака над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. катапултирала САЩ във войната, и на следния месец Рузвелт подписал тайно нареждане да се започне производството на атомна бомба. Главните администратори на проекта „Манхатън” се срещнали за пръв път в Калифорнийския университет „Бъркли” на 29 март 1940 година. В началото на 1942 г., след като Съединените щати претърпели серия от военни поражения в Тихия океан, правителството на САЩ решило да ускори атомната програма. Очертавали се два възможни пътя. Уранова бомба можела да бъде произведена при наличие на достатъчно количество уран 235, добит по един от трите изотопни методи: газообразна дифузия, центрофугиране или електромагнетизъм. До плутониевата бомба можело да се стигне по-бързо, но това изисквало плутония да се добие в реактор за уран, след което да се отдели в необходимите количества. Избирайки този метод, Артър Комптън съсредоточил научните изследвания върху него и те които започнали да се провеждат в новосъздадената Металургична лаборатория (Met Lab) на Чикагския университет. След направения преглед на цялата атомна програма през май 1942 г. се стигнало до извода, че в надпреварата за атомната бомба все още никоя от воюващите страни не е изпреварила Съединените щати, и че успоредно трябва да се ускорят трите изотопни сепаратора, както и работата по реактора, така че нещата да преминат от научната сфера в тази на промишленото производство. От съображения за секретност и сигурност, цялата програма се прехвърлила под наблюдението на Армейския инженерен корпус. През август 1942 г. Корпусът основал Манхатънския инженерен район (Manhattan Engineer District - MED), в границите на който да менажира проекта. Месец по-късно полковник Лесли Р. Гроувз бил повишен в чин бригаден генерал и назначен за началник на проекта. Гроувз веднага енергично се заел да движи нещата напред, избирайки район в източната част на Тенеси (Оук Ридж) за строеж на фабрични мощности и назначил Робърт Опенхаймер за шеф на изследователската лаборатория, която трябвало да бъде построена в Лос Аламос, Ню Мексико. През декември с.г. президентът Рузвелт дал своето окончателно одобрение за производство на атомна бомба. Лесли Гроувз бил повишен от чин полковник в бригаден генерал и назначен за шеф на проекта „Манхатън” през 1942 година. В Оук Ридж, Тенеси, стартирали по метода за урановия вариант на бомбата, който само в случай че фабриките там доставели достатъчно количество обогатен уран 235, гарантирал нейното производство. Генерал Гроувз използвал и двата начина за обогатяване: 1) електромагнитния, основаващ се на факта, че заредените частици на по-лекия изотоп се отклоняват по-бързо, преминавайки през електромагнитно поле и 2) газообразна дифузия, базирана на това, че молекулата на лекия изотоп, уран 235 прониква по-лесно през бариера от пара. В Оук Ридж Изградили напълно оборудвани електромагнитни и газодифузни инсталации за обогатяване на уран, като съответно ги обозначили с кодовите названия „Y-12" и"K-25". И в двете се изпробвали нови и непознати лабораторни технологии непосредствено в процеса на крупномащабното производство. В Y-12 проектите непрекъснато се променяли дори в процеса на строеж. В К-251, откъдето очаквали да получат повечето обогатен уран 235 по пътя на газообразна дифузия, също изпитвали големи технологични трудности чак до лятото на 1943 година. В крайна сметка, успешната работа на Y-12 и K-25 била поставена под въпрос дори и през 1944 година. Поради тази причина, инженерите от Армията и Флота, също построили отделен терминал за обогатяване на уран. Само комбинираните усилия на трите отделно работещи един от друг центрове за обогатяване довели до натрупването на количество обогатен уран, достатъчно за производството на първата и единствена уранова атомна бомба по време на войната. Електромагнитната фабрика край Оук Ридж, щата Тенеси, за обогатяване на уран 235, кодово наречена Y-12. Въздушна снимка на предприятието K-25 в Оук Ридж, където добивали обогатен уран по пътя на газообразна дифузия. Плутоният, добиван в задвижван с ураново гориво реактор, представлявал вторият път към атомната бомба. Работата върху специален реактор за производство на плутоний започнала в Металургичната лаборатория (Чикаго) през юни 1942 година. Учените в лабораторията притежавали техническа експертиза и проект за такъв реактор, но конструкцията и менажирането му в индустриален режим изисквали външен контрактор. Генерал Гроувз убедил корпорацията Дюпон да стане първият инвеститор и изпълнител на реактора за производство на плутоний. Съгласувано с Металургичната лаборатория и Дюпон, Гроувз избрал Ханфорд, Вашингтон, до р. Колумбия, за място, където за бъде изграден реактора. На 2 декември 1942 г. на ракетния полигон край Университета на Чикаго, учените от екипа на Енрико Ферми осъществили първата контролирана с графит верижна реакция в урановия реактор, наречена от тях CP-1. Използвайки теоретичната информация, получена при операцията CP-1, Дюпон конструирали експериментален промишлен реактор с въздушно охлаждане X-10 и пилотна химическа инсталация за сепариране в Оук Ридж. Тази сепарационна фабрика използвала методологията на Глен Т. Сийбърг и екипа на учените от Металургичната лаборатория, като отделяла плутоний от урана, добит в реактора X-10. Информацията от експеримента CP-1 също помогнала на учените от металургичната лаборатория да конструират реактори с водно охлаждане за производство на плутоний в Ханфорд. Изграждането на целия комплекс започнало в средата на 1943 година. Първата завършена промишлена фаза, така нареченият В-реактор, в който влизали три по-малки реактора и сепарираща инсталация, заработил в края на септември 1944 година. В Лос Аламос получили първия плутоний от Ханфорд в началото на февруари 1945 година. Колкото и обогатен уран и плутоний можели да произведат Оук Ридж и Ханфорд обаче, това нямало да има никакво значение и стойност, ако същевременно не се разработела използваема конструкция на самото оръжие. Илюстрация, показваща драматичен момент от експеримента наречен CP1, при който за пръв път учените използвали графит, за да постигнат контролирана верижна реакция в уранов реактор. Ето защо, в края на 1942 г. Лесли Гроувз основал научно-изследователска и проектираща лаборатория в Лос Аламос, в труднодостъпните планини на северната част на Ню Мексико. В първоначалния стадий, в Лос Аламос се концентрирали просто върху дефиниране на проблемите, изправящи се пред тях. Фундаменталните теоретични изследвания продължили и през 1943 година. Към 1944 г. станало съвършено ясно, че докато за урановата бомба може да се използва елементарна и надеждна конструкция „тип оръдие”, то за плутониевата ще е необходима доста по сложна конструкция на принципа на имплозията. След успешния съюзнически десант във Франция на 6 юни 1944 г. (Денят D), станало очевидно, че войната в Европа навлиза в своята финална фаза. Германия престанала да бъде основна цел за Съединените щати. Генерал Гроувз и неговите съветници насочили вниманието си към Япония, като всички техни усилия се концентрирали да произведат атомната бомба навреме, за да приключат по-бързо войната на Америка в Тихоокеанския регион. Всички отделни компоненти на проекта „Манхатън” се обединили неочаквано бързо в завършен вид през първите месеци на 1945 година. Оук Ридж и Ханфорд произвели достатъчно обогатен уран и плутоний за поне една бомба от всеки вид. Конструирането на самите бомби в Лос Аламос било финализирано, след което през пролетта започнали подготовка за опитните взривове на първите в света атомни оръжия. Междувременно до ръководителите на проекта „Манхатън” достигнали данни от шпионската мисия ALSOS в Германия, че нацистите са твърде далече от реално производство на атомна бомба. Но дошла и тревожната информация за усилената работа по атомен проект в Съветския съюз. Фотография на реакторния комплекс край Ханфорд, Вашингтон, за производство на плутоний. Това предприятие било изградено с инвестицията на корпорация „Дюпон”. С наближаването на края на Втората световна война, проектът „Манхатън” ставал все по-важен и противоречив елемент от цялата американска стратегия. Сериозните дебати по това как да се използва атомната бомба започнали през първите дни на лятото на 1945 година. Опитният тест „Тринити”, проведен на 16 юли 1945 г. ясно показал, че залозите за това решение са невероятно високи. След Хирошима и Нагасаки, американците можели да реализират дивидентите от големите инвестиции, направени в проекта „Манхатън” – идвало времето на т.н. Студена война и свръхпроизводството на хиляди много по-мощни ядрени бойни глави, атомни самолетоносачи и подводници, стратегическа авиация и т.н. Едновременно с това краят на Втората световна война изправил света пред нови огромни проблеми, не на последно място от които дилемата какво да се прави с духа на атома, след като веднъж вече е изпуснат от бутилката. Както в Съединените щати, така и навсякъде по света, вестта за взривяването на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки предизвикали сред хората вълни от шок и ужас. Стреснатите от това учени и инженери, включени в проекта „Манхатън” се опитали да забавят ускорените темпове на военната програма, но на практика машината вече се движела независимо от тях и производството на атомни оръжия набирало скорост. Фотография на ужасяващите останки от японския град Хирошима, направена няколко дни, след като американците хвърлили урановата атомна бомба, кръстена от пилота на бомбардировача „Малко Момче”. Непосредствено след войната висшите американски правителствени чиновници се фокусирали върху възможните последствия от употребата на атомно оръжие върху международните отношения. Първите колебливи стъпки към установяване на международен контрол върху атомната енергия били направени малко преди края на войната. Веднага след Хирошима и Нагасаки, Западът нямал реална представа за реалните възможности на Съветския съюз да произведе атомно оръжие, а още по-малко можел да прогнозира как и дали ще го използват руснаците като средство за постигане на техните политически цели. През ноември 1945 г. Съединените щати, Великобритания и Канада взели решение да поканят Съветския съюз на преговори за уточняване по какъв начин новосформираните ООН ще осъществяват международен контрол. Преговорите се провалили, когато започнали да се разискват темите за национална сигурност и национален суверенитет. Американската ядрена програма официално преминала в ръцете на цивилни през 1946 г., когато за целта се формирала Комисия за атомната енергия. През лятото на същата година Съединените щати провели широко разгърната серия от атомни тестове, станала известна под името „Операция Кръстопът”. Също така, в началото на 1946 г. в Съединените щати започнали да си дават сметка колко дълбоко са проникнали в техните атомни тайни съветските шпиони на Сталин – това станало ясно, след като по програмата VENONA американските тайни служби успели да разшифроват част от кореспонденцията на руското разузнаване. Атомният шпионаж, провалът на дипломацията и взаимната враждебност са най-важните фактори за избухването на така наречената Студена война между Съветския съюз и Съединените щати. През времето на тази Студена война и съпътстващата я надпревара във въоръжаването, някои други нации също успели да разработят свои атомни оръжия. В края на XX век вниманието на световната общност се концентрирало в усилията да се предотврати възможността на още държави да притежават атомна бомба. Фотография от взрива на първата съветска атомна бомба, извършен на 29 август 1949 година. Правителствена пропагандна листовка от 50-те години на ХХ век, показваща на американското население как трябва да се спасява във временни укрития от съветска атомна бомба. Текстът е превеждан и компилиран от следните сайтове http://www.manhattanprojectvoices.org/ http://www.osti.gov/accomplishments/manhattan_story.html https://en.wikipedia.org/wiki/Manhattan_Project http://www.ushistory.org/us/51f.asp http://www.britannica.com/event/Manhattan-Project

Иля Илф (ист. име — Иехиел-Лейб Арьевич Файнзильберг; 1897—1937) и Евгений Петров (ист. име — Евгений Петрович Катаев; 1903—1942) са двама писатели, родени в Одеса, дн.Украйна, работили като тандем под името „Илф и Петров”. Съвместно са написали знаменитите си романи «Дванадесетте стола» (1928) и «Златния телец» (1931). Двата романа са дилогия за похожденията на изобретателния и забавен мошеник Остап Бендер, издавана и преиздавана многократно на различни езици, а освен това и филмирана. Илф и Петров са автори и на повестите „Необичайни истории от живота в град Колоколамск” (1928), „Светла личност” (1929) и „Хиляда и един ден, или Нова Шехерезада” (1929). В периода 1932 – 1937 двамата пишат фейлетони и репортажи за в. „Правда”. През 1937 г. излиза пътеписната им книга „Едноетажна Америка”. Първото издание на събраните им съчинения в 5 тома е публикувано през 1939 г., а после преиздадено през 1961 г. За пръв път романите на Илф и Петров са издадени в България от Издателска къща Юрукови в тяхната поредица „Мозайка от знаменити съвременни романи”. Библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи" е основана от София Юрукова (1881-1918) със старателно обмислена концепция - високохудожествени произведения с интересна фабула. При създаването на библиотеката София Юрукова изгражда строги изисквания към подбора на произведенията и техния превод. Предпочитани теми на романите са човешките взаимоотношения, любовта, брака, семейството. Още в първите издания на поредицата срещаме имената на автори като Анатол Франс, Алфонс Доде, Марсел Прево, Едуард Род. Всъщност издателството е в основата си семейно предприятие. Цялото семейство на София Юрукова е приело радушно нейната идея и й съдейства безкористно и от сърце. Баща й я подкрепя с основаването финансово с помощта на заможни българи от Брацигово. Братята й - Васил и Георги Юрукови и сестра й Мара Юрукова-Дамова четат и преглеждат каталозите на чуждестранни издания, обсъждат и правят съвместно избора на романи за издаване, беседват заедно върху корекциите на преводите. Те се превръщат в едни от най-продуктивните наши преводачи и общественици до 1948 година. Едни от първите преводачи за библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи" са Христо Борина, Елисавета Консулова-Вазова, Емануил Попдимитров. С течение на времето броят на сътрудниците расте. Излизат преводи на Боян Дановски, Лъчезар Станчев, Емил Коралов, Петър Динеков, Рачо Стоянов, Димитър Подвързачов, Гео Милев и други. През 1935 г. е издадена за пръв път на български „Златният телец" на Илф и Петров в превод на Васил Юруков, а няколко години по-късно и „Дванадесетте стола". В България най-популярни са преводите на „Дванадесетте тома” от Петър Незнакомов, изд. Отечествен фронт и това на „Златния телец”, превод на пелин Велков. Посочил съм линкове и към двете книги в български превод. https://chitanka.info/book/305-dvanadesette-stola https://chitanka.info/book/3255-zlatnijat-telets В последните години излязоха и нови преводи, в това число и пълната версия на „Дванадесетте стола” на изд. „Дамян Яков” (прев. Таня Балова), но лично аз предпочитам по-старите преводи: на Юруков („Златния Телец”) и този на Незнакомов за „Дванадесетте стола”. Естествено, най-добре е да се четат Илф и Петров на руски в оригинал, но това си е направо висш пилотаж за хора, които владеят руски като майчин език, защото хуморът им е доста трудно преводим и изпъстрен с жаргон. Най-сполучливите актьорски превъплъщения в ролята на Остап Бендер, по мое мнение, са тези на Сергей Юрский в екранизираната версия на „Златния телец” от 1968 г. и на Андрей Миронов от 4-серийния ТВ „Дванадесетте стола”. Освен тези екранизации, има още дузина други, в това число немска и чешка. Остап Сюлейман Берта-Мария Ибрахимович Бендер, донякъде незаслужено днес си е спечелил славата на измамник, но той всъщност е един доста симпатичен мошеник, наричаш сам себе си Великия Комбинатор, чиято „детска мечта” е да живее в Рио де Жанейро „обикновен трудов живот на капиталистически милионер”; за съжаление, налага му се да се преквалифицира в съветски домоуправител... Ето няколко негови мисли за живота и хората от първото българско издание на „Златния телец” в превод на Васил Юруков: „И ще ме погребат тържествено, с оркестър и речи, а на паметника ми ще изсекат надпис: „Тук почива Великият Комбинатор Остап Сюлейман Берта-Мария Ибрахимович Бендер бей, чийто баща беше турски поданик, но не остави на сина си никакво наследство, а майката на покойника бе графиня и живя от нетрудови доходи.” „Майчице закрилнице, милиция-триеручнице!” „Не, това не е Рио де Жанейро.” „Аз обичам разказите за дребни мошеничества.” „Системата – над всичко: всяка обществена копейка трябва да влезе в моето лично счетоводство.” „За професия не питам, но се досещам. Вероятно нещо интелектуално? Колко присъди имате през тази година?” „Колко е приятно да работиш с легалния милионер в добре организираната буржоазна държава със старинни капиталистически традиции! Милионерът там е популярна личност. Адресът му е известен. Той живее в къща, някъде в Рио де Жанейро. Отиваш при него на гости и още във вестибюла, при първите поздравления, му вземаш парите. И всичко това – имайте предвид! – става културно, вежливо1” „Да, мой стари приятелю, вие сте болен от организационно безсилие и пълна некадърност – ето защо, пропорционално на това намалява и вашия пай.” „Действайте смело. Не разпитвайте никого. По-цинично. На хората това им допада. Не правете нищо чрез трето лице – глупаци вече няма. И без криминални увлечения, необходимо е да се уважава Углавния кодекс.” „За членове на профсъюза – вход десет копейки; за деца и милиционери – по пет.” „Похождение означава да ухажвате млади девици с нечисти помисли.” „Паниковски, поръчано ви бе днес да се срещнете с нашия клиент и повторно да му поискате милиона, като придружите тази молба с идиотски смях. Какво направихте?” „Не бива само да се стреля в лака, това е излишно.” „Когато ви бият, тогава ще плачете.” (към Паниковски, нарушителят на Конвенцията между незаконните деца на лейтенант Шмидт). "Товарете портокалите в бъчвите на братя Карамазови" (телеграма адресирана до милионера-служещ Корейко, с цел да извади последния от психическо равновесие, за да поднесе клиента своя милион на Остап върху сребърен поднос със синя лентичка)

Фружине, благодаря за преведения текст, прочетох го. Е какво да коментирам няма по хубаво обяснение за истината от разказ в първо лице. Явно такива са реалностите.

Ех...

Фружине, не те цитирам, защото нещо повтаря постовете. Е това питах, кои са предимствата и недостатъците - според мен верижните имат по-голяма проходимост, и са по-защитени. Значи един вид поляците са си запазили старите машини и ги поддържат, трябва им количество. сигурно са взели лиценз за ремонт, защото гледам, че са сменили обозначението. Май и с румънците е така. А знаеш ли защо е спряно производството на БМП-23?

Капитане, не ви цитирам, защото постовете се повтарят при цитат, нещо се е объркало тук, и то от вчера, виждам и че в пост на Атом към мен е станало същото. Поздравявам изборът ви да цитирате Булгаков, той е голям автор. "Кучешко сърце" наистина е забавна повест.

Това ми изглежда много добре, и според мен най-хубавото е, че е модул, който може да се модифицира. Ето един от коментарите в сайта към който е връзката "Дали ще е Пираня, Росомаха , Боксер или др. подобно все тая, стига базата да се прави у нас, както и подръжката." А какви са недостатъците и предимствата на гъсенична и колесна ББМ? Освен това, имаше данни са проблеми със силата на бронята, по-точно, че при добавянето на усилващи компоненти се отива много нагоре в теглото. И най-важното - цената? Предполагам, че този коментар на читателя от другия сайт за "базата", която ще се прави у нас се отнася за цялостно модифициране на базовия модул в България, което пак означава производство.

Това ми изглежда много добре, и според мен най-хубавото е, че е модул, който може да се модифицира. Ето един от коментарите в сайта към който е връзката "Дали ще е Пираня, Росомаха , Боксер или др. подобно все тая, стига базата да се прави у нас, както и подръжката." А какви са недостатъците и предимствата на гъсенична и колесна ББМ? Освен това, имаше данни са проблеми със силата на бронята, по-точно, че при добавянето на усилващи компоненти се отива много нагоре в теглото. И най-важното - цената? Предполагам, че този коментар на читателя от другия сайт за "базата", която ще се прави у нас се отнася за цялостно модифициране на базовия модул в България, което пак означава производство.