Б. Киров

Е, аз го знаех. Ама това няма никакво отношение към романа, според мен.

Е, и? Че Айнщайн или Исус Христос да не би да са българи.

Виждам че в този форум има изключителни ерудити и познавачи на литературата и философията с блестящ стил на изразяване, за които романът на Айн Ранд отдавна е прочетена и затворена книга, така че няма да правя литературен анализ за тях. Те не се нуждаят, знаят. Ще изчакам и други колеги да напишат ценни мисли за литературата и философията, след което ще споделя накратко личното си мнение по въпроса кой е Джон Голт в романа на Айн Ранд и кое е най-ценното нещо, което можем да научим от него.

Кефи ме книгата, в която е развита в образи философията. Донякъде съм съгласен, че талантът на писател на Ранд не може да бъде сравняван с този на Достоевски, например, но по същество това е и неговата философия - човек има право да бъде свободен, без да бъде жертва и без да иска жертви от другите; не случайно правя този анализ след "Престъплението на Расколников", в който изведох същата основна идея на Достоевски. И Айн Ранд, и Достоевски внасят тази принципно нова идея в световната литература, която е много руска, по свой начин. Фактът, че за огромен брой американци романът на Ранд е оказал влияние върху личния им живот почти наравно с Библията, сам по себе си е необорим аргумент за силата на този роман. Никакви етикети не помагат тук, и слагане на рафтове с разни "изми" - романът на Ранд си е живо художествено произведение със свой собствен литературен живот, и да го напъхваме в някакви доктрини е грешен подход, макар и не невъзможен. Въобще не ми се тръгва по този хербаризиращ художествения текст път на анализ - разглеждам романа като художествена литература с пълнокръвни образи.

Честит на всички! За мен той наистина е най-българският празник!

Противоречието между Дагни Тагарт и Ханк Риардън, от една страна, и Джеймс Тагарт и Лилиан Риардън, от друга е фундаментално, то е на ниво философия за живота. Хора като Джеймс и Лилиан доминират в първата част от романа, именно на тях не могат и не бива да противоречат Ханк и Дагни, те са онези, които в заглавието „Не им противоречи” са обозначени с местоимението „им”. Ето как Айн Ранд характеризира двете антагонистични групи герои: „Нежелаещите да мислят хора (Джеймс и Лилиан) биха могли да оцелеят само като подражават на вече установения ред, открит от други (Ханк и Дагни), но тези другите са длъжни да го го открият, в противен случай никой не би оцелял. Хората не желаещи да мислят и работят могат да оцелеят временно, само като се възползват от онова, което е произведено от други, но тези другите са длъжни да произвеждат, защото в противен случай никой не би оцелял. Независимо кой вариант избира човек или група хора, независимо по кой ирационален или пагубен път тръгва, фактът си остава факт: разумът е инструмент за оцеляването на човека и човек или преуспява, или не: прямо пропорционално на своята рационалност. Доколкото знанието, мисленето и рационалните действия са индивидуални особености, доколкото изборът на човека да ги използва е личен, необходимо е да освободим мислещите от игото на немислещите. Рационалният ум не работи по принуда, той не подчинява своето възприемане на реалността по нечиия заповед или ограничение, не принася в жертва своето знание и виждане за истината в жертва на чието и да било мнение, под заплаха, пожелание, планове или за изгода. Такова мислене може да бъде оковано, накарано да мълчи, забранено, хвърлено в тъмница или унищожено, но не може да бъде накарано насила да работи.” Да, но в в първата част на романа се получава точно така – мислещите са принудени да работят и да слугуват на немислещите, при това без право да им противоречат или оспорват тяхната позиция на робовладелци, и то с пълната подкрепа и одобрение на цялото общество. В обществото връх взема идеята, че тези, които произвеждат и творят, са длъжни да правят това само заради другите, които не искат да произвеждат и да творят, че първите са длъжни да се принесат в жертва на вторите, при това да го правят доброволно и докато им се внушава чувство на вина, заради способността си да го правят. Ситуацията е абсурдна и става все по-абсурдна. Тя е ирационална. „Действайки ирационално - пише Айн Ранд, - човек се саморазрушава. Признаването на рационалната природа на човека от едно общество е установяване на връзка между оцеляването му и използването на разума. Точно в това се състои концепцията за индивидуалните права. Само ви напомням, че правата всъщност са морални принципи, определящи и санкциониращи действията на човек в обществото, и че те се коренят в природата на човека като разумно същество. Също така ви напомням, че правото на живот е основата на всички права, включително правото на собственост. По отношение на политикономията правото на собственост заслужава особено внимание: човек е длъжен да работи и произвежда, за да живее. Длъжен е да заработва необходимото със собствените си усилия и ръководейки се от собствения си разум. Ако човек не може да се възползва от продукта от продукта на усилията си, значи не може да се възползва от усилията си, следователно е лишен от правото си на живот. Без право на собственост не можем да говорим за никакви права.” Стъпка по стъпка, в първата част на романа хора като Джеймс Тагарт и Лилиан Риардън, с подкрепата и одобрението на общественото мнение, отнемат правото на живот на Дагни Тагарт и Ханк Риардън, отнемайки правата им да контролират своята собственост със силата на разума си. Моралната теза, че „не-А” (човек не притежава нищо лично и е длъжен да стане жертва на другите) е истина, а А (човек има право на собственост, основана върху способността му да мисли и твори) е лъжа става кредо и верую на цялото американско общество, тя го доминира и се одобрява. При това, онези които не споделят този морал биват публично линчувани като „себични егоисти”, обсебени от алчност личности, които не искат да допринесат нищо за „общественото благо”; те дори нямат право да противоречат на войнстващия морал на посредствеността. „Съществуват единствено два фундаментални въпроса (или два аспекта на един и същи въпрос) – пише Айн Ранд по въпроса за социалната структура на всяко едно общество, - определящи същността на всяка социална система: признава ли тази социална система правата на личността и допуска ли тя използването на физическата принуда в отношенията между хората. Отговорът на втория въпрос е фактически отговор и на първия. Е ли човек независима личност, разполагаща с тялото си, разума си, живота си и резултатите от своята работа – или е собственост на племето (държава, общество, колектив), което може да се разпорежда с него по свое усмотрение, да му диктува своите убеждения, да предопределя начина му на живот, да контролира дейността му и да експроприира резултатите от нея? Има ли човек правото да съществува за самия себе си – или е роден в окови, като крепостен, който е задължен да откупва живота си като служи на племето? Това е първият въпрос на който трябва да бъде отговорено. Всичко останало е последствия от него. Основният и единствен въпрос е: свободен ли е човек? В историята на човечеството единствената система, която отговаря с „да” на този въпрос е капитализмът.” Какво конкретно се случва с Дагни Тагарт и Ханк Риардън в първата част на романа е резултат от промяната в социалната структура на цялото американско капиталистическо общество, което поема по пътя на „народните републики” с отнемането на частната собственост и преразпределянето й от избрана класа на политици, подкрепяни от сервилни и практични учени, обосноваващи правото на мързеливите да присвояват плодовете от труда на умните и работливите. При Ханк Риардън, преуспял стоманен магнат, издигнал се сам от общ работник в мините до крупен предприемач, нещата със заробването се случват преди сблъсъка му с обществото, на лично, семейно ниво. Още преди правителството да посегне към неговите заводи и изобретения, това са направили най-близките му хора – жена му, майка му и брат му, които го третират като техен роб, длъжен да ги издържа и забавлява безропотно, докато те се подиграват с него и го критикуват. За съпругата си Лилиан, той мисли като за някаква абстракция, наречена „негова съпруга“, а не за жената, за която беше женен”. Същевременно е впримчен в един морален капан, от който няма сила да се изтръгне – той непрекъснато изпитва към нея вината, съжалението и самообвинението, че не й отделя достатъчно внимание и топлина, поради която тя изпитва страдание – Ханк е роб, на собствената си заблуда за истинските мотиви на онези, които експлоатират неговата почтеност и благородство на рицар. ”Никога не беше успял да проумее защо хората трябва да са нещастни” – пише още при първата среща на читателите с него Айн Ранд, без да обяснява мотивите му. Когато близките му натякват, че не им отделя достатъчно внимание, а е обсебен единствено от работата си, той приема това за чиста монета от тяхна страна, и смята, че им причинява страдание. Грешката му е, че се самозаблуждава, че те го правят от обич, те го правят съзнателно, за да му внушават вина, която материализират във вид на услуги, пари и жертви от негова страна. Общество, в което този вид брак и семейство са възприети като норма, прилича на обърната наопаки пирамида, при която най-безсъвестните и цинични хора се качват най-горе, а най добрите (атлантите) са осъдени да живеят с чувство на вина и страдание, носейки на плещите си всички останали, при това най-накрая биват обвинявани и принасяни в жертви от тълпата, жадна за кръв, зрелища и хляб. Но кой е Джон Голт, във връзка с всичко написано дотук? Той е този, който все още не се е появил в първата част на романа, човекът имал дързостта и силата да каже пръв "не" на деградиращото общество и да се изправи сам срещу него.

Съгласен съм с много неща, най-вече със самолетите; то тук в един от постовете имаше и друго предложение, да се модернизират старите, доколкото знам това поляците са го направили с техните миго-ове и си носят бойното дежурство в НАТО, та даже си имат и лиценз сами да си ги оправят. Наистина не разбирам какво им пречеше на българските политици и военни през всичките тези 26 години да го направят това, вместо да ходят да се оплакват и да просят от този или онзи. Гърците, според мен, най-вече се въоръжават заради турците след Кипър, обеца им е. Но като се замислиш, то и на нас трябва да ни е едно на ум, даже може би повече. Защото днес нещата в политически план може да са и под контрол, членове сме на НАТО, ами ако утре палачинката се обърне, и нещата не са под такъв контрол? Знам че е забранена политика тук, но виж само какво става в Турция - новият-министър председател провъзгласява, че ще прави промени в Конституцията към още по-силно президентско управление, жена му до него забрадена, Ататюрк да ги види - в гроба ще се обърне, не е основавал такава Турция, нещата могат да отидат твърде далече, а ние сме със свалени гащи буквално - 90 танка и 6 бойни хеликоптера, направо си каним. Може и да драматизирам, но гърците поне са си вързали гащите, някой от тяхната категория, дори и два пъти по-голям, много трябва да мисли преди да им влезе в територията. А иначе са си примерни членове на НАТО и надеждно Южно крило, и това го слагат на масата в пазарлъците за пари, спомни си как блъфираха и заиграваха с Путин, преди да им отпуснат по-леки условия за дълговете, византийски номера, но хванаха декиш. А с немците са си направили джойнт-венчър и произвеждат заедно военни джипове, имат си 10 000 от тях, сигурно и продават, може и да печелят.

Точно заради войната с Иран, когато САЩ и Запада бяха на негова страна -имаше толкова модерно западно оръжие в армията на Саддам. После имаше една светкавична окупация на Кувейт, която далече не беше позиционна война, просто Саддам като хазартен играч реши, че е хванал удобния момент след падането на Берлинската стена и залисията около края на Студената война, и заложи ва-банк, като се надяваше, че Запада ще го остави да си присвои Кувейт. точно това беше поводът за войната и вярвай ми, американските военни съвсем на сериозно възприемаха неговата армия; имаше тогава един гениален генерал от немски произход, Норман Шварцкопф (той почина), който на практика проведе Пустинна буря, само че политиците го спряха да влезе в Багдад. Но самата война срещу Ирак в щатите беше възприета едва ли не, и пропагандирана, като победа на американското срещу съветското оръжие - даже направиха в Ню Йорк нещо като Парад на Победата, а вестниците им се скъсаха да пишат колко американските самолети и танкове превъзхождали съветските, което си беше чиста демагогия, защото срещу една държава от Третия свят, воюваше една високо-технологична държава с космически технологии и всичко се решаваше от въздушното превъзходство и комуникациите. Най-напред ги ослепиха и оглушиха, прекъснаха всичките им комуникации и радари, после ги приковаха на земята (авиацията), след което около месец им унищожаваха от въздуха танковете и другата техника като купища желязо без управление; най-сетне показваха по телевизията някакви подивели от ужас брадясали войници да излизат от окопите с безумен поглед, вдигнати ръце и викове на развален английски, че се предават и "много обичат мистър Буш" - трагикомедия, съпроводена с безмислена жестокост - размазаха хиляди цивилни коли, изтеглящи се от Кувейт с бомби и ги показваха по телевизията по целия свят; това си беше и първата "телевизионна" война на живо в реално време.

От поетите - Кирил Христов, Теодор Траянов и Петя Дубарова (задължително!);ловните разкази на Емилиян Станев и "Антихрист", "„Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, "Преди да се родя и след това" на Ивайло Петров, "Бит и душевност на българския народ" на Иван Хаджийски и есетата му (те даже са по-силни), "Строители на съвременна България" от Симеон Радев, "Българският Великден" от Тончо Жечев, 4-те тома История на българската л-ра от Боян Пенев и есетата му. Знам че изпускам много големи български автори, но тези за мен са най-интересни, въпрос и на лична настройка за четене и възприемане. "Диви разкази" на Хайтов, и дотам от него. Иначе по принцип двамата Славейков (баща и син, особено Пенчо), Багряна, Дора Габе, Радичков, Валери Петров, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев, някои работи на Каравелов, Страшимиров.

Въобще не става въпрос за това, а за стационарно оръдие с огромни размери, ама аз и не искам да те очаровам, та да се разочароваш.

Е, Фружине, с капацитет като теб не мога да деля мегдан Обаче и това което цитираш е впечатляващо много и надхвърля сегашните ВВС възможности примерно на Турция, която е втората по сила армия в НАТО след тази на САЩ. За германската техника, разрови архиви оттогава или за онова време, и ще видиш, че Ирак почти беше конструирал с германска помощ (на частна фирма) свръхдалекобойно оръдие, което не успя да пусне в действие, защото го разрушиха. Гледах тогава репортажите на СНН и го видях с очите си. Ето ти и малко "българска следа" в тази афера: "Човекът, наречен от американски и немски медии "основен доставчик на Саддам", е на път да напусне България. Онзи ден Софийският градски съд нареди иракчанинът с американски паспорт Сахиб Абдул Амир ал Хадад да бъде екстрадиран в Германия. Немските власти поискаха предаването на Хадад, за да го съдят за незаконна търговия с оръжие и стоки с възможна двойна употреба и нарушаване на ембаргото, наложено на Ирак. Ако Хадад бъде признат за виновен, го чакат до 15 г. затвор. Търговската компания на Хадад "Ал Хадад брадърс ентърпрайсис" в Нешвил е била нещо като "ширпотреба" - фирмата купувала и продавала храни и оборудване по целия свят през 80-те и 90-те години на миналия век. Хадад търгувал с Ирак, Иран, Сирия, Европа. Сделките, до една законни, включвали продажби на зърнени храни, асфалт и други материали. Тогава много американски компании търгували с Ирак - никой в Щатите по онова време не възприемал като вражески режима в Багдад. В Нешвил освен компанията иракчанинът притежавал баварски ресторант и големи имоти. По едно време дори купил дома на кънтризвездата Текс Ритър. С две думи - живот като на кино, направо поднесена на тепсия осъществената американска мечта. Името на търговеца Хадад обаче често е замесвано в подозрителни сделки с Ирак. Според изнесени от Багдад данни през 1991 г. преди Войната в Залива една от компаниите на Хадад е в Нешвил. В края на януари съдът в немския град Манхайм даде 5 г. и 3 месеца затвор на бизнесмена Бернд Шомпетер и 2 г. условно на съучастника му Вили Хайнц Рибек, бивш шеф на търговския отдел на фирмата "Бургсмюлер". Вината на двамата е, че през 1999 г. продали на Багдад специални бормашини, с които могат да се произвеждат цеви за далекобойни оръдия. Машините на стойност 200 000 евро били доставени в Йордания на Сахиб ал Хадад. Според прокурорите по случая в Манхайм бормашините от различен калибър могли да се използват за направата на супероръдие, способно да изстрелва 100-килограмови реактивни снаряди на разстояние до 57 км. Снарядите можели да носят както конвенционални, така и химически, биологически или дори ядрен заряд. Твърди се, че Хадад предал поръчките си на германците в периода 1997-2001 г. А фирмата производител в Германия била заблудена, че специалната продукция няма да напуска страната. Тези сделки докарват и неприятностите на главата на Хадад - търговецът с американски паспорт бе пуснат за издирване от Интерпол-Германия заради делото в Манхайм. Така се озова и в български затвор - на 25 ноември м. г. иракчанинът бе задържан на летище София в изпълнение на интерполското искане. Иначе единствената му известна връзка с България е, че преди 4 г. заедно с колеги идвал да разгледа оръжейния завод "Арсенал". в-к Сега от 12 Февруари 2003 http://www.segabg.com/article.php?id=77739

"Тютюн" и "Осъдени души" от Димитър Димов (най-европейският български романист, според мен, "Поручик Бенц" също си струва), Разказите на Светослав Минков, "Време разделно" от Антон Дончев, поезията на Яворов, цялата; Димчо Дебелянов и Лилиев; поезията на Борис Христов ("Честен кръст") и Георги Рупчев, ранните разкази и повести на Дончо Цончев, публицистиката на Георги Марков и неговите "Мъже", "Портрет на моя двойник" и "Жените на Варшава" (невероятна повест), е разбира се трилогията на Талев, приказките на Каралийчев и "Приказки от цял свят", преразказани от Николай Райнов, това се сещам на първо време, но сигурно съм изпуснал страшно много

Цялата книга на Ранд е построена върху едно фундаментално правило в класическата логика: Tertium non Datur, тоест „Няма трети вариант”. Така например, при едно съждение „А” или „не-А” – истина може да бъде само едно от двете, което е отрицание на другото; двете не могат да бъдат едновременно лъжа, но не могат да бъдат и едновременно истина. В математиката това се нарича „закон за изключване на третото”. Айн Ранд прилага закона за изключване на третото като основен принцип при изграждането на своя роман. Романът е структуриран в три части, всяка от които е от по десет глави. Главите (тридесет на брой) също имат заглавия, развиващи водещото заглавие на съответната част. Така целият текст е организиран с акуратна прецизност; той би могъл да се определи като класически философски роман, макар че в него да е вградена органично и майсторски традиционната сюжетна линия на любовен и приключенски роман – завръзка, фабула, кулминация и развръзка, художествени образи на герои с ярка индивидуалност и добре построени диалози в пряка реч. В Първата част „Не им противоречи“ централните фигури са Дагни Тагарт и Ханк Риърдън — двама блестящи предприемачи и осъзнати индивидуалисти, които се изправят, всеки по свой начин, пред противоречие, неподлежащо привидно на логично решаване. Те живеят и работят в абсурден свят, противопоставен изцяло на техния морален кодекс. Този свят с неговите морални правила би могъл да се формулира като контратезата „не-А” в закона за изключване на третото. В тази част и двамата герои „не могат да противоречат” на лъжата, защото нямат аргументи срещу нея, не я приемат, но и не я разбират. Обществото около тях напълно губи връзката си със здравия смисъл. Всеки от двамата главни герои в тази първа част има своите „зли антиподи” – Дагни Тагарт в лицето на брат си Джеймс. Ханк Риардън в лицето на най-близките му хора – неговата съпруга Лилиан, брат му Франк и майка му. Еди Уилърс, тайно влюбеният в Дагни Тагарт неин приятел от детинство, висш служител в „Тагарт Трансконтинентал“ формулира ситуацията по следния начин „човек трябва да прави онова, което е правилно, но това изглеждаше просто и неразбираемо за него: просто — че нещата трябва да бъдат правилни, а неразбираемо — че не са. Знаеше, че не са.” И те наистина не са. Но за хора като Еди, Дагни и Ханк. В разговора си със своя бос Джеймс, Еди напразно се опитва да му обясни, че компанията им е пред фалит, че нещо трябва да се предприеме. Като отговор чува единствено: „Ти си песимист, Еди. Липсва ти вяра.” Джеймс Тагарт, „достигнал зряла възраст направо след юношеството, пропускайки младостта, с поглед, който се движеше бавно, никога не спираше съвсем, плъзгаше се непрекъснато покрай нещата във вечно възмущение от тяхното съществуване” е от онези личности, които могат да те накарат е да се почувстваш луд, ако вярваш на сетивата и разума си, техният начин на мислене няма никакви допирни точки с обективния свят, те са хората на лъжата, тя тече във вените им заедно с тяхната кръв, ако въобще там тече кръв, „обичаше да наблюдава емоции — те бяха като червени фенери, окачени из тъмната неизвестност на личността на другите — отбелязваха ранимите им точки.” Неговата психика е на нощен хищник, хранещ се с чужда енергия и живот, търсещ непрекъснато нови жертви, за да продължава да съществува. На всички разумни аргументи на сестра му Дагни, вицепрезидент и изпълнителен директор на компанията, която го убеждава че трябва да действат енергично за спасението й, той отговаря с контрааргументи: „Откъде можеш да знаеш? Откъде можеш да си сигурна? Как можеш да решаваш?”

Галахад, плюс от мен за доброто сравнение със Сърбия и Ирак на Саддам Хюсеин (тук бих прибавил и Либия на Кадафи). И трите случая бяха класически пример как една отделна и не много развита държава е напълно безпомощна пред високо технологични армии, действащи в коалиция или поотделно. Не ги спасиха нито количествата сравнително модерни танкове, изтребители, оръдия и т.н., ни бункери и укрития, нищо, бяха пометени. Специално Саддам в първата война в Залива (1990) притежаваше огромен потенциал конвенционална техника – хиляди танкове Т-72 (те тогава бяха модерни), стотици Миг-29-ове, модерна и огромна артилерия (германците му бяха главни снабдители), прехвалената уж елитна Републиканска гвардия от 100 000 ветерани от войната с Иран – и приключи с тотален разгром, разигран пред очите на целия свят през камерите на CNN и „умните бомби”, авиацията му беше прикована още в началото на земята и унищожена там, така и не успя да се вдигне във въздуха. Със сърбите се случи нещо подобно, когато НАТО се намеси (все пак свалиха един Стелт). Но ако приемем, че това е така, каква е алтернативата – по-малките нации въобще да не се въоръжават, и да поддържат бутафорни армии, колкото за участие в международни мисии ли? Защо тогава съседна Гърция отделя 2,5 процента от своя БВП (който и сега е 5-6 пъти по-голям от нашия) и продължава да се въоръжава и модернизира, а не се отказва и от наборната си армия? Имаш ли обяснение на този факт? Същото прави и богатата Швейцария. Нея пък кой е тръгнал да я напада?

Според мен в текста на публикувания т.н. План има очевидни недомислия. Цитирам едно видно на пръв поглед: "Придобиването на нов тип боен самолет на практика ще замени трите вида използвани сега самолети – МиГ-21, МиГ-29 и Су-25, което ще доведе до намаляване на личния състав на ВВС и необходимите финансови средства за поддръжка на цялата бойна авиация на страната при значително увеличаване на оперативните способности." Е как "на практика ще ги замени", като това означава закупуването на нови 29 бойни многоцелеви самолета за ВВС, за да "ги замени"; най-евтините (Грипен)ще струват над 2 млрд. лева за 29 броя, а годишният бюджет за военни разходи е малко над 1 милиард за година, тоест максимум 5 милиарда в период за 4 години. Значи излиза, че за да "ги замени" трябва да се похарчат поне 40 процента от всички разходи за отбрана. Само за нови самолети. А отделно има планове и за нови бойни машини за пехотата, и за нов кораб. В същото време сега разходите за отбрана са 73:21:6 (разходи за личен състав, текуща издръжка и капиталови разходи); та как ще стане този "фокус" - с 6 процента за капиталови разходи да се покрият 40 процента само за нов самолет (29 броя). Все пак не сме в предучилищна възраст, чиновниците които са го писали да поработят малко с калкулаторчетата, преди да пишат такива гръмки слова, или да са по-ясни в мислите си. За държавно гарантиран заем ли става въпрос, или?

Налага ми се да излизам сега и затова нямам време да прочета и коментирам целия текст, но това, което прочетох за "Основно въоръжение и техника" може да се коментира само с една дума "съкращаване", а с повече: "Огледай се, ослушай се, и ако не идва влак - премини!" Ами, ако идва влак?!

Някога, не толкова отдавна, хората са живеели в мир със себе си и света, четейки една-единствена книга – Библията. Днес тази книга пак е на върха на класациите за най-популярна книга в християнския свят. Една друга класация, правена в САЩ през 1991 г., нарежда на второ място след Библията „Атлас изправи рамене” (1957) от Айн Ранд. В представителна анкета, на която хората са отговаряли на въпроса „Коя е книгата, оказала най-голямо влияние върху Вашия живот?”, 76 процента американци са посочили след Библията романа на Айн Ранд „Атлас изправи рамене”. Защо? Мисля, че ако си отговорим на въпроса: „Кой е Джон Голт?”, задаван непрекъснато в този антиутопичен роман, ще разберем и защо повече от 70 процента американци нареждат романа на Айн Ранд след Библията като влияние върху техния живот. Преди да отговорим на този въпрос, ще се опитам да отговоря накратко на въпроса „коя е Айн Ранд?” «Моята лична философия е следната – представата ми за човека като за герой, за когото мерната единица на щастието и целта на живота му е неговото собствено щастие, най-благородната дейност е творчеството, а единственият абсолют – разумът.» Айн Ранд Айн Ранд (1905–1982) е родена в Санкт-Петербург и получава образованието си в Съветския съюз, с чиято идеология и практика не успява да постигне компромис. През 1926 г. Тя заминава за Съединените щати, където започва своята литературна кариера. Скоро романите й се превръщат в бестселъри (и до днес ежегодно се продават по 250 000 бр. от тях), а тя лично си извоюва репутацията на философ, създател на оригинална и вдъхновяваща концепция, наречена от нея обективизъм. Като романист, Айн Ранд иска да изгради «образ на идеалния човек», за който най-висшите ценности са разума, независимостта и чувството за собствено достойнство. В романа й «Химн» (1938) тя рисува абсолютно колективистичното общество на бъдещето; действието на повестта «Ние живите» (1937) се развива в Съветска Русия малко след революцията и показва конфликта между личността и тоталитарната държава; романът «Изворът» (1943) е посветен на борбата на свободомислещ архитект срещу конформизма. Осъзнавайки, че и е необходимо да «определи и посочи условията, които биха направили възможно да се появи и съществува идеален човек», Айн Ранд посвещава последните 20 години от живота си, за да създаде своя собствена философска система. Ето как тя самата определя основните принципи на обективизма: - реалността съществува независимо от вярванията и желанията на който и да е било; - разумът е единственият източник за познание на човека и е основен инструмент за неговото оцеляване; - целта на човешкия живот е самият човек, което означава, че всеки е длъжен сам да живее чрез своя ум и за самия себе си, без да се принася в жертва на другите, и да не прави от другите свои жертви; - капитализмът е единствената морална социална система. Айн Ранд гледа на философията не като на убежище, в което трябва да се скрие от света или на интелектуална игра, а като въпрос на живот и смърт. Страстен защитник на индивидуализма и капитализма, тя счита че политическата философия е само продължение на фундаменталната философия: «Аз съм не толкова защитник на капитализма, а по-скоро на егоизма, и даже не точно на егоизма, а на разума. Ако човек веднъж възприеме приоритетът на разума и е последователен докрай в това, всичко останало идва логически свързано впоследствие.» Айн Ранд е убедена, че Америка е създадена като държава върху основата на личната независимост, и отрича всяка философия, наричаща тази независимост зло. И така – кой е Джон Голт? (според Айн Ранд) Ето и линкове към романа на български https://chitanka.info/book/6744-atlas-izpravi-ramene https://chitanka.info/book/6745-atlas-izpravi-ramene https://chitanka.info/book/6746-atlas-izpravi-ramene

Внасям сам корекция в таблицата си, върху основа на по-съвременна информация от тук https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5_%D0%B8_%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%A1%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F До 2015 г. в армията ни са останали действащи 80 танка Т-72, другите 80 са преминали в резерва, който общо е под 250 танка. Също така, бронираните бойни машини (леки и тежки) в българската армия реално са 484, от които тежки са 280; останалото са бронирани джипове, което на практика трудно може да се дефинира като бронирано армейско средство, уточнявам това в съответната графа. Променям и цифрата на щурмови самолети Су-25 в българската авиация – тя на хартия е 14, но не знам какво е реалното техническо състояние на тези машини, и дали носят реално бойно дежурство. Информацията за това оттук https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%BD%D0%B8_%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F Трябва да се уточни също така, че в цифрата 42 хеликоптера са включени всички хеликоптери, повечето от които имат спомагателни, а не бойни функции.

Специално за таблицата - наясно съм, че данните, до които има достъп в интернет, има голям риск да са остарели, неточни или непълни. Ето защо, нека всеки, които открие някои неточности или грешки (все пак тази таблица е само 1-ви вариант) да я изтегли, тя е във формат изображение, да изтрие моите даннни (като се аргументира защо) и да нанесе верните според него, така ще се приближим към по-вярна картина. Нямам нищо против такъв подход, даже бих желал да бъда коригиран, защото например данните от руските сайтове са доста остарели (в английски не открих), имам подозрение и за българския. Ако имате трудности с изтеглянето на таблицата и нейната редакция, ще я изпратя на лична поща, със съответното празно място за новите цифри.

Прилагам като прикачен файл таблица, в която се вижда съотношението на бойна техника и численост на армиите на България и нейните съседи. В линковете по-долу посочвам откъде в общодостъпни източници в интернет съм цитирал включената в таблицата информация. Тази информация сама по себе си не значи много, тя е суха статистика на цифри. Когато се говори с числа за военни възможности и капацитет на армии, би следвало да се вземат предвид поне няколко основни неща: 1. Качество на единиците техника, конкретен технико-тактически анализ на техните данни, група по група, единица по единица;2 Качества на персонала, който борави с тази техника; 3. (най-важно) Степен на интегрираност и взаимодействие на всички части от въоръжените сили в рамките на цялостна военна доктрина (национална и коалиционна). Опитът от локалните войни в последните десетилетия много ясно показва, че независимо дали се водят между две държави, или между коалиция от държави, решаваща е ролята на авиацията, подкрепена с добро въздушно разузнаване и ПВО защита. Всичко в съвременните войни започва и се решава с постигане на въздушно превъзходство на една от воюващите страни, която после материализира въздушното си превъзходство с бойни действия по суша. Затова, най-голямо внимание в цитираните цифри, би следвало да се обърне на числеността и качеството на многоцелевите бойни самолети и хеликоптери, както и капацитета на националните армии да ги интегрират във военната си доктрина; без тяхната решаваща роля, всяка модерна армия е обречена да бъде малко или повече лесна мишена. Виждам че Фружин е открил нова тема за българската авиация, поздравления за която, предполагам и той е стигнал до заключението за голямата роля на ВВС в съвременните армии. Линкове от които е извадена информацията в таблицата За Турция: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%BD%D1%8B%D0%B5_%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%A2%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D0%B8 https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE-%D0%BC%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B5_%D1%81%D0%B8%D0%BB%D1%8B_%D0%A2%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D0%B8 https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D0%BE%D0%B7%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%BD%D1%8B%D0%B5_%D1%81%D0%B8%D0%BB%D1%8B_%D0%A2%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D0%B8 за Румъния https://en.wikipedia.org/wiki/Romanian_Land_Forces https://en.wikipedia.org/wiki/Romanian_Air_Force https://en.wikipedia.org/wiki/Romanian_Naval_Forces за Сърбия https://en.wikipedia.org/wiki/Equipment_of_the_Serbian_Army за България https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B0%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%8F за Македония https://en.wikipedia.org/wiki/Army_of_the_Republic_of_Macedonia

Сюжетната линия в „Престъпление и наказание” с нейната завръзка, развитие на действието и кулминация завършва в първите две от общо шестте глави на романа. Всичко, което се случва след това, до формалната развръзка – предаването на Расколников в ръцете на държавното правосъдие и отиването му на каторга – е въвеждане на нови герои и персонажи, разкриващи от различен ъгъл вътрешния диалог на главния герой. Това става във формата на диалози – теза и контратеза – при които различни герои срещат и противопоставят своята истина на тази на Расколников. В крайна сметка, отричайки всички останали и изчерпвайки ги, остава само една – истината на Соня. В сблъсъка между възгледа за смисъла на живота на Расколников и този на Соня е истинската кулминация и развръзка в „Престъпление и наказание”. Сцената е описана гениално от Достоевски едва в края на петата, предпоследна, част на романа. Там Расколников се изповядва за пръв път пред Соня, разкривайки ужасното си престъпление, търсейки от нея опрощение. И получава любов – безусловна и равносилна на избавление. Соня е единственият константен и непроменящ се характер в романа. При това, тя за разлика от всички останали герои, не влиза в полемика и противоборство с никой, тя е такава каквато е. На аргумента на Расколников, че Лужин е „мръсник, който не бива оставен да живее, за да върши мръсотии”, Соня отговаря: „Нима мога да зная каква е Божията воля!… И защо питате неща, за които не бива да се пита? Защо са нужни такива празни въпроси? Как може да стане така, че да зависи от моето решение? И кой ме е избрал да съдя: кой да живее и кой да не живее?” Това е моралът на Соня – човек не може да се разпорежда с никой друг. Решил да направи своята изповед за убийсjвото на лихварката и сестра й пред Соня, Расколников е стъписан – той за пръв път се сблъсква с опонент, който не го осъжда и не полемизира с него, но едновременно с това и не приема теорията му, че на света има само два типа хора – „нисши” и „свръхчовеци”. В първия момент „изведнъж странно, внезапно чувство на някаква остра ненавист към Соня прониза сърцето му”, но веднага, след като среща погледа й в който няма нищо друго, освен любов „омразата му се стопи като сянка. Беше сбъркал; беше взел едно чувство за друго. Това означаваше само, че онзи миг е настъпил.” Мигът, в който Расколников разбира, че е срещнал първият и единствен човек на света, пред който е готов да изповяда греха на престъплението си. Ако Расколников бе срещнал осъждане в онзи миг, щеше да изпита омраза – никой няма право, освен бог, да съди и наказва другите; насилието ражда насилие. Но ето какво среща Расколников, когато разказва за престъплението си: „съвсем детски страх на лицето, както малките деца, когато изведнъж започнат да се плашат от нещо, гледат неподвижно и тревожно предмета, който ги плаши, отстъпват назад и, протягайки ръчичка напред, се канят да заплачат. Почти същото се случи сега и със Соня, а погледът, с който го гледаше, ставаше все по-неподвижен. Ужасът й изведнъж се предаде и на него”. Това отключва просветлението в ума на Расколников, че убивайки друг човек, той себе си, Соня, любовта е убил; но тя не го съди, тя го обича, и болката е само нейна, страданието също, тя е абсолютната светлина. „Няма, няма сега по-нещастен от тебе на целия свят!” — казва му Соня и добавя – „ще дойда с тебе, където и да си! О, Господи?… Защо, защо не те познавах преди! Защо не дойде по-рано? О, Господи! Заедно, заедно! И на каторга ще дойда с тебе!”. Това е велика сцена, в която Достоевски, среща Грешницата и Убиеца, доброто и злото, господа и дявола, развръзката е тук, не в момента на убийството, линия две (тази на истинския полифоничен роман) кулминира тук, след „линия едно” (формално сюжетната) на физическото действие. Расколников казва „убих по примера на авторитета, исках да стана Наполеон, и затова убих, но аз убих само една въшка, Соня, безполезна, отвратителна, вредна.” Това е неговата теза в крайния си, кристално ясен вид. На което Соня само отвръща „Човекът ли е въшка?» Достоевски, син на лекар и самият страдащ от обсесии и епилепсия, описва душевното състояние на Расколников като болест. Болестта му е едновременно физическа, подобна на постоянна треска, но се корени в психиката и настройката на ума му. Расколников изцяло разкрива болното си «аз» пред Соня, при това в състояние на «мрачен възторг»: «И аз сега зная, Соня, че който има здрав и силен ум и дух, той властва над тях (над другите хора)! Който посмее много, той за тях е прав. Който е способен на повече неща да плюе, той за тях е законодател, а който може да посмее най-много от всички, той е най-правият. И разбрах тогава, Соня — продължава той възторжено, — че властта се дава само на този, който посмее да се наведе да я вземе. Тук има едно, само едно: трябва просто да посмееш) Аз тогава стигнах до една мисъл, за пръв път през живота си, до която никой преди мене не е стигал! Никой! На мене изведнъж ми стана ясно като бял ден: как така нито един човек досега не е посмял и не смее, минавайки покрай цялата тази нелепост, да хване чисто и просто всичко това за опашката и да го запрати по дяволите! Аз… аз поисках да се осмеля и убих… аз поисках само да се осмеля, Соня, ето цялата причина!” Ето го истинският престъпник Расколников, един Свръхчовек, ницшеанец, според чиято истина за живота – дръзкият и Силният винаги имат право, само трябва да го сториш – тук и сега – и светът е твой! Революционер! Убиец с патент да извършва убийства, издаден от собственият му ум – насилник в най-екстремна форма! С тази тема Достоевски ще се занимава по-късно в един от другите големи романи на своето Петокнижие – „Бесове”. „О, мълчете, мълчете! — извика Соня,. — Вие сте се отдръпнали от Бога и Бог ви е наказал, предал ви е на дявола!…вие нищо, нищо не разбирате! О, Господи! Нищичко, нищичко не разбира.” Тук вече Достоевски не говори за религия, бог и християнски морал – става въпрос за нещо много повече – за вечния спор във всяко общество, има ли право човек да се разпорежда със съдбата и живота на друг човек, па бил той и най-голямото нищожество. И Расколников сам стига до истината, която ще го направи свободен: „Аз убих не за да се сдобия с пари и с власт, за да стана благодетел на човечеството. Глупости! Аз просто убих; за себе си убих, само за себе си: а дали щях да стана впоследствие нечий благодетел, или щях цял живот като паяк да оплитам всички в мрежата си и да изсмуквам жизнените им сокове, това в онази минута навярно ми е било безразлично!… И най-важното, не парите ми трябваха, когато убих, Соня; трябваха ми не толкова пари, колкото друго… Сега ми е ясно всичко това… Разбери ме: може би, следвайки същия път, аз никога вече не бих извършил убийство. Аз исках друго да разбера, друго ме тласкаше: тогава исках да разбера, и то час по-скоро, въшка ли съм и аз като всички останали или човек. Ще мога ли да престъпя или няма да мога! Нима старицата убих? Себе си убих, не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…” Той е търсел свобода, но се е навел да вземе власт – дяволът се е пошегувал с него – пратил го е вместо при бог при себе си. И ето присъдата за това негово най-голямо на света престъпление: „Стани! – казва му Соня - Иди веднага, още сега, застани на кръстопътя, поклони се, целуни първо земята, която си осквернил, а после се поклони на целия свят, на четирите му страни, и кажи на всички високо: „Аз убих!“ Тогава Бог пак ще ти даде живот.” Има престъпление, има наказание, има избавление. Всичко е в ръцете на човека, всичко зависи от неговата воля. Романът на Достоевски е за Пътя на човека към Голгота, за мислите му към Кръста, за разкола в душата му, довел го до престъплението, за наказанието да заплати за това свое престъпление с убийството на собствената си душа, и постигането на истината, че човек е роден да живее без да бъде жертва и без да иска жертви от другите. Достоевски, без съмнение, е казал своята «нова дума» в световната литература с този голям роман.

Гръцкият военноморски флот оперира общо с 94 единици, 12 от които със спомагателни функции. Това е списък на активните съдове в Гръцкия военен флот, според публично достъпна Информация на следния адрес: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_active_Hellenic_Navy_ships По-долу правя обобщение на всичко изнесено като факти дотук, като добавям и някои публикувани в интернет факти: География: Гърция има 130,647 кв км сухоземна площ; граничи по суша с Албания 212 km, България 472 km, Македония 234 km, Турция 192 km; теренът и е планински; местоположението стратегическо от гледна точка на ключова територия доминираща Средиземно море; верига от островен архипелаг, около 2,000 острова; Население: 10,775,643 (July 2015); гърци 93%, друг етнос 7% (2001); религия православие 98%, мюсюлмани 1.3%, други 0.7; 15-24 години: 9.72% (мъже 534,855/жени 512,183) 25-54 years: 42.97% (мъже 2,306,832/жени 2,323,787); градско население: 78% (2015) БВП (покупателна стойност) $283.4 billion (2015 est.) $284.3 billion (2014 est.) $286.3 billion (2013 est.) Структура на икономиката: аграрен сектор: 3.9% индустрия: 13.3% услуги: 82.8% (2015 est.) Приходи в бюджета: $56.33 billion Разходи: $60.19 billion (2015 est.) Дълг: 171.3% of GDP (2015 est.) Военен бюджет: 2.46% of GDP (2015 est.) – над 6 млрд. долара 2.2% of GDP (2014) 2.19% of GDP (2013) 2.26% of GDP (2012) Военна служба:19-45 г. подлежат на задължителна военна служба мобилизация; потенциално могат да бъдат мобилизирани над 2 млн. Мъже на възраст между 18 и 49 години;по време на война законът дава възможност за набиране на персонал, включително 18-годишна възраст за доброволци; задължителната наборна служба е 9 месеца; жените са допуснати за доброволна военна служба (2014 г.) През 2013 г. Гръцката армия е наброявала активен персонал от 134,000 души Данните са от следните източници: https://en.wikipedia.org/wiki/Military_of_Greece https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/gr.html Обобщени данни от трите ми поста за основни видове военна техника: Общо противотанкови средства – 34 075 Общо минохвъргачки – 2415 Общо танкове: 1344 Обща бройка бронирани машини (бойни и други) – 4853 Общата бройка бронирани и небронирани машини е около 15 000 Общо артилерийски системи бр. над 1500 ПВО системи (ракетни комплекси и оръдия) 1430 Общо хеликоптери 230 Общо брой бойни многоцелеви самолети 245 от които 239 четвърто поколение Общо брой подводници 11 (+2?) Общо фрегати 13 Общо ракетни катери 17 (+2) Общо канонерски лодки 10 Общо десантни кораби 11 Всички изброени по-горе факти ясно показват, че гръцката армия е извънредно мобилна и маневрена, наситена с относително модерна техника (доставчиците са диверсифицирани, главно САЩ, Германия, Франция, Великобритания, Бразилия, Русия (бивш СССР); самата Гърция произвежда бронирани машини, кораби и леки колесни машини за армията си; в няколко ключово важни пункта – противотанкова артилерия, ПВО (ракетни комплекси), модерни танкове, бронирани бойни машини, многоцелеви изтребители – гръцката държава е инвестирала в мощна и модерна техника, която като цяло прави гръцката армия боеспособна, гарантираща със собствените й сили сигурността и целостта на територията й; армията е изградена около гръбнак от висококвалифицирани професионалисти, но е наборна (9 месеца за мъжете и възможност за доброволно участие за жените); така че преминаващите задължително през тази относително не много голяма армия като новобранци, имат възможност да усвоят технически и бойни умения от ядрото професионалисти в нея (типичен пример са танковите екипажи, където успоредно с професионалисти се обучават и новобранци) Не бих искал да правя никакви паралели, не бих влизал и в спорове, опитвам се да покажа „фотографска картина” на гръцката армия, такава каквато се вижда в източници, достъпни за публиката в Интернет. може би има някои неточности в изнесената от мен информация, бих се радвал на корекции. Надявам се и други колеги да направят нещо подобно за другите ни балкански съседи, за да имаме обективна основа за конструктивен дебат.

Продължавам с количествения и качествен състав на оръжието в Гръцките въоръжени сили. В този пост излагам публично достъпна информация https://en.wikipedia.org/wiki/Hellenic_Air_Force за военновъздушните сили на Гърция. Съгласно официални данни на Гръцкото Военно министерство, HAF оперира като цяло с 440+ самолети от всички типове. След изваждането от строя на A-7 Corsair, HAF понастоящем оперира с 239 модерни бойни самолети, от които 198 са от четвърто поколение. Данните са от декември 2015. Изтребители и многоцелеви бойни Combat and interception Lockheed F-16 Fighting Falcon U.S. Multirole fighter F-16C F-16D 116; 39 Inventory includes aircraft of Block 30 / 50 / 52+ and 52+ Advanced.Dassault Mirage 2000 France All weather interceptor, ground attack and anti-ship warfare Mirage 2000 EGM Mirage 2000 BGM Mirage 2000-5 Mk.2 17; 2; 25 Ten (10) Mirage 2000EG converted to 2000-5 Mk2.McDonnell Douglas F-4 Phantom II U.S. Reconnaissance Tactical Fighter, air interdiction and Wild Weasel missions RF-4E F-4E AUP 12; 34 F-4E upgraded to Peace Icarus 2000 aircraft, AUP Avionics to be upgraded. Общо брой бойни самолети 245 Самолети Ранно радиолокационно откриване Airborne early warning Embraer R-99 Brazil Airborne early warning (AEW) 4 The HAF designation is Erieye EMB-145H AEW&C. Общ брой ранно откриване 4 Транспортни Transport Lockheed C-130 Hercules U.S. Tactical Transport C-130B C-130H 5; 10 Twelve (12) C-130H ordered in 1975 and follow-on order of five (5) C-130B in 1992. Two (2) C-130 have been lost. All aircraft have been through avionics modernization (AUP). Alenia C-27J Spartan Italy Tactical Transport C-27J 8 Twelve (12) initially ordered, eight (8) finally received. Embraer ERJ-145ER-135LR Brazil VIP Transport-Medical Evacuation 2 Gulfstream G500 U.S. VIP Transport-Medical Evacuation G500 1 Общо брой транспортни 26 Including three VIP transport of the Hellenic Republic. Тренировъчни Training and light attack Beechcraft T-6 Texan II U.S. Trainer T-6A Texan II T-6A NTA Texan II 25; 20 T-6As used for training and T-6A NTA in the light attack role.Rockwell T-2 Buckeye U.S. Trainer T-2C T-2E 5; 30 Ex-USN T-2C Buckeye purchased. Общ брой тренировъчни 99 Including nineteen (19) T-41D Mescalero not mentioned in the inventory. Противопожарни Firefighting Canadair CL-215 Canada Firefighting & SAR - Light transport CL-215GR 12Bombardier 415 Canada Firefighting & SAR- Light transport CL-415GR CL-415MP 8 The MP for maritime patrol/CSAR PZL M18B "Dromader" Poland Firefighting/observation 22 Общ брой противопожарни 42 Хеликоптери Helicopters Eurocopter AS332 Super Puma France SAR/CSAR/MEDEVAC Helicopter AS 332C1 Super Puma 12 Agusta-Bell AB205 Italy SAR Helicopter AB205A 10 Agusta-Bell AB212 Italy VIP Transport helicopter AB212 4 3 A-109E Общ брой хеликоптери 26, но като се прибавят и армейските - 230 Безпилотни разузнавателни UAVs EAB Pegasus II Greece Reconnaissance (RUAV) E1-79 16 UAVs can carry a maximum payload weight of 50 kg. Ако сумираме всички летателни апарати в състава на съвременните гръцки ВВС, според тази статистика те са над 444 единици В следващия си пост ще представя публично достъпните данни за гръцкия военен Флот, след което ще се опитам да обобщя всички резултати, както и да разгледам по-внимателно конкретното съотношение на единици бойна техника като количество и качество

Капитане, разминаването с данните е напълно нормално - зависи от източници, зависи от методи на статистика - така например, виждам че има лимитирани тавани, но има и реални бройки; освен това има огромни количества на склад, които не са включени в бройката на въоръженията, но тях ги има, тоест нещата с цифрите са твърде разтегливи, според мен важното е да не се изкриви общата картина при боравене с тях и относителната количествена достоверност, детейлите са работа за професионалисти. В раздела за танкове съм включил английския текст, в който се вижда че редовните екипажи на машините са професионалисти. Не говоря за изцяло професионална армия, нито пък, доколкото разбирам, гръцката доктрина е такава. Професионализиране и професионална армия са различни неща, ако обаче голяма част от наборната армия е от професионалисти - нещо което е напълно възможно - нещата вървят към професионализъм. В едно зенитно-ракетно поделение, например, повече от 50 процента от личния състав е от офицери и подофицери, останалите са наборни войници, така че то на практика е професионално. Никъде не видях в гръцките планове отказ от наборна армия. А за цената на професионалистите в армията (но висококвалифициран) ясно говори факта, че според данните които цитирам 80 процента от военния бюджет (над 6 млрд долара) отива за заплати и административни разходи - Вие сметнете това какво означава на калпак. Знам от мой познат, че пенсията на военен пилот в Гърция е 6000 евро месечно. Добрите професионалисти навсякъде са скъпи.

Капитане, значи ставаме двама о.з. офицери; аз избирам подхода да се съсредоточа върху капацитета на гръцката армия, за мен тя става най-интересна най-вече като добре изградена със автономни възможности национална армия, което установявам в хода на вглеждането в цифрите, и да си призная, доста съм изненадан. Ще продължа да систематизирам тези цифри и за флота и военновъздушните им сили, след което ще се види цялостната картина, после ще свържа анализа си с военния бюджет и БВП на Гърция, както и с много интересната им доктрина 2020 за по-нататъшно професионализиране на армията и подготовка на автономни действащи малки боеспособни съединения. Наистина има какво да се научи от съседите. При турците нещата стоят извън обхвата на интереса ми, защото те според мен не са регионална сила, а нещо повече, така че не бих се вглеждал внимателно в тяхната армейска структура, засега. Най-интересното в гръцк8ите въоръжени сили за мен е, че те успоредно със задълженията си като член на НАТО, очевидно решават и въпроса за националната си сигурност, тоест правят двете неща едновременно, и то впечатляващо добре.