Б. Киров

Продължавам по-натам - Тойнби допуска, както знаеш, че в крайна сметка може да има сливане на всички живи висши религии в една обща универсална религия, примиряваща противоречията между тези религии, НО - добавя той - дори и това да се случи някога, той си остава скептик по отношение на това, че тази религия би родила безконфликтно общество, поради естеството на човешката природа.

това вече е "висш пилотаж" - от една страна църквите са "какавиди" на цивилизацията; но от друга - "До тук действахме според предположението, че цивилизациите са главните действащи лица в историята, и ролята на църквите дали като пречки (ракови образувания), или помощници (какавиди) са вторични. Нека сега отворим умовете си за възможността, че църквите могат да бъдат действащи лица и че историите на цивилизациите могат да бъдат представяни и тълкувани в термини не от своите собствени съдби, а по въздействието им върху историята на религията. Идеята може би е нова и парадоксална." същите тези "какавиди" са "действащи лица в историите на цивилизациите", а не обратното.

Ами те са хора, а както казва Стефан Ив. в по-горния си пост "Само че има един огромен проблем- еволюция при хомо-сапианса няма. Той може да се адаптира към различни начини на живот, но това не го променя. Именно това е главната причина за утопичността на Марксовия комунизъм и за провала на всички опити , той да се реализира на практика." И пак се връщаме на изходна позиция.

Сир, верен на аристократичното си име и потекло, Вие аргументирано и изискано поставихте всички дегенерати от „агитката” на полагаемото им се място, за което получавате искрения ми респект и уважение. Само се осмелявам да Ви обезпокоя с тази малка уточняваща информация, Сир, като се надявам да не Ви засегна лично: Агитката – Куртенков, Шпага, Киров, sirius, КГ125, ДеДо Либен, Warlord, kramer – 8 парчета Осмелявам се да Ви доложа, уважаеми Сир, че в състава на „здравите сили” извън Агитката, освен Вас, остават още петима аристократи със здрав разум и морал Съществува и една персона с независима и неутрална позиция, именуваща себе си Дорис. П.С. Особено съм възхитен, Сир, от Вашето изтънчено и фино чувство за хумор, така добре демонстрирано от Вас в този малък виц, увенчаващ Вашата пледоария в полза на статуквото. Бог да пази България, Сир.

Браво, Алва, демонстрираш добро познаване на Тойнби, но нека ти създам малко работа, като ти цитирам самият Тойнби: Църквите като какавиди Завършихме прегледа на църквите в ролята на какавиди, но ако ще трябва да погледнем от птичи полет, откъдето се виждат едновременно всички познати на историята цивилизации в техните отношения една с друга, няма да се забавим да забележим, че църквите-какавиди не са единственото средство, чрез което една цивилизация може да се сроди с предшественика си. С това подреждане сега сме в състояние да подходим към въпроса дали църквите са, или не са нещо повече от възпроизводителни удобства на определено поколение цивилизации. Църквите като по-висш вид общество До тук действахме според предположението, че цивилизациите са главните действащи лица в историята, и ролята на църквите дали като пречки (ракови образувания), или помощници (какавиди) са вторични. Нека сега отворим умовете си за възможността, че църквите могат да бъдат действащи лица и че историите на цивилизациите могат да бъдат представяни и тълкувани в термини не от своите собствени съдби, а по въздействието им върху историята на религията. Идеята може би е нова и парадоксална. Цивилизациите като пролози Предшестващото изследване ни убеди, че църквите, въплъщаващи висши религии, са различни приближения на земята на една и съща божия общност и че видът общество, на което те са единствени представители, е от по-висш духовен порядък от видовете, представяни от цивилизациите. Сега можем да бъдем насърчени да продължим нататък с нашия експеримент на обръщане наопаки на първоначалното предположение, че ролята на цивилизациите доминира в историята, а ролята на църквите е производна. Вместо да се занимаваме с църквите с език, подходящ за цивилизациите, смело ще поемем нов път, като се занимаваме с цивилизациите с език, подходящ за църквите. Ако гледаме за социален рак, ще го намерим не в някоя църква, която заема мястото на цивилизация, а в цивилизация, която заема мястото на църква. А ако бяхме мислили за църквите като какавиди, чрез които една цивилизация възпроизвежда себе си в друга, сега ще трябва да мислим за родствените цивилизации като пролози към появяването на църкви и за родствените цивилизации като отстъпление от това високо равнище на духовно постижение. Извличането на духовно значение от материалния му смисъл е пример за процес, който по-горе в това изследване нарекохме „етериализиране“ и признахме за симптом на растеж. Нашето изследване на „етериализирането“ на гръцкия и латински речник — което може лесно да бъде удължено, — е достатъчно да покаже, че елинизмът е истинска евангелска подготовка и търсейки смисъла на съществуването на елинизма в службата му на пролог към християнството, ако не друго, сме поели обещаваща линия за изследване. Така погледнато, когато животът на една цивилизация е послужил за пролог към раждането на жива църква, смъртта на предшестващата цивилизация може да се смята не за катастрофа, а за подходящ завършек на историята й.

Абсолютно не от моя страна, никаква обвинителна нотка не влагам.

Това за лихвата направо ме развеселява и ми напомня за оня виц за Чапаев и Петка, в който Чапаев изпил на екс чаша водка, обърсал мустак и казал: "Пыю, но с отвращением!" Това е в кръга на шегата, а и явно всички банки навсякъде в нашия свят, ни възприемат като "те". Както и да е, подходът ти наистина е интересен, но според мен, щом човек търси истината, поне в кръг от хора, които претендират за същото, би трябвало без никакво притеснение от емоционалните им реакции, да я казва такава, каквато я вижда, с единствената цел, да получи нейното рационално опровержение или потвърждаване. И все пак... нещо в този подход, както излагаш неговата методология, ми се губи. Излиза че в него абсолютно всичко е толкова студено обективно, колкото може да бъде в света на химията и физиката (а в тези светове такова ли е?); и едва ли не някаква аура от политически, културни и религиозни категории витае като призрачен облак около това ясно детерминирано от икономически закономерности ядро на метода. Въпрос на прецизни математически анализи е да схванем, опишем и разберем взаимовръзките в икономическата част, а другите фактори могат само да оцветят или осветлят "твърдите" факти. Привлекателно ясно е, но точно затова ми изглежда някак стерилно. Няма значение, обаче, как изглежда, въпросът е доколко е ефективно. Но ще ти дам един друг пример в полза на така леко отместените встрани други два метода на "утопистите" Маркс и Тойнби, тези мечтатели и фантазьори в научно облекло. Опитвали са се да създадат програма за писане на поезия и са я направили; мощен компютър плете великолепни словосъчетания в идеален ритъм и поетична стъпка, те са почти съвършени - но не са поезия, никой не ги чете, и никога не би ги чел, ако обича поезията. Преди години АйБиЕМ направиха един суперкомпютър ДеепБлу и той победи в демонстрационни мачове великият Каспаров, направо го размаза. После Ай Би Ем прекратиха експеримента и се извиниха на всички хора, които обичат да играят шах. Та така за методите... ти си на ход.

Годината е 107 преди Христа, авторът и е Гай Марий http://classics.mit.edu/Plutarch/c_marius.html Разбира се и първият му враг е неговия ученик Луций Корнелий Сула. Тъй като схващам тази реплика към мен като подканващо „И?”, продължавам да развивам своята теза. Създаването на професионалната армия е предпоставката, която отключва възможността в Рим да бъде установена военна диктатура, увенчана логично в крайна сметка от императорската институция. След като това се случва на практика при Октавиан Август, семето на разрушението вече е посадено, макар и тогава нещата да не изглеждат така, а да предвещават бляскаво бъдеще; въпрос на време е това отровно семе обаче да пусне корени, да покълне и да доведе до отровните плодове на залеза и катастрофата на Западната Римска Империя няколко века след Август. След циментирането на императорската власт и превръщането й в династична, армията става единственият гарант за тази власт, а личността на конкретния император е съдбоносна за просперитета или упадъка на империята. Така например, когато имаме „добри” императори, каквито са тези от династията на Антонините, империята процъфтява. По тяхно време владенията на Рим обхващат най-цивилизованата част на човешкия род, границите се охраняват сигурно и доблестно от славни легиони. Връзките между провинциите са циментирани, хората в тях се наслаждават на добър живот и богатство, непознат за варварите отвъд техния свят. Нерва, Траян, Адриан и двамата Антонини са разумни и просветени монарси с добродетели и използват за доброто на държавата своята власт. Те оставят относителна свобода на Сената, и се концентрират само върху изпълнителните функции на властта си. Периодът продължава повече от 80 години и оставя империята в цветущо състояние. Но след смъртта на Марк Антонин започва упадък и разрушение, който е гибелен и съдбоносен. И причината изглежда е субективна, дължаща се на цяла поредица от неспособни и покварени императори, но всъщност се дължи само и единствено на факта, че тези "лоши" императори (много от тях като хора са наистина такива) злоупотребяват безконтролно със същия инструмент, който преди това, в ръцете на добрите им предшественици, е играл благотворна рола. А този инструмент е добре организираната, боеспособна и професионална римска армия, наброяваща над 500 000 със спомагателните войски. Онова, което е било полезен инструмент, в един момент се превръща в опасно и самоунищожително за Империята оръжие, и няма сила в римския свят, която би могла да изтръгне този инструмент от ръцете на императора, па бил той и идиот като Калигула, Нерон или Комод.

О.К., от написаното разбирам, че за теб синтезиращия метод е системният – при него се освобождаваме от опозицията „ние – те”; всички сме „ние”, но поставени в три различни кръга на един голям кръг от реалности – вътре е ядрото (Първи свят); следва първа периферия близка до ядрото (Втори свят) и по-далечна периферия (Трети свят); при това всяка от тези групи би могла (и го прави) да премине по-навътре или по-нъвън в този голям кръг? Ако приемем този системен подход се освобождаваме от противопоставянето „ние – те” и можем спокойно да се заемем с изследване на причините и законите на самото движение, а те са чисто икономически. Правилно ли съм разбрал? Другите два метода са аналитични – те разлагат цялото на елементи, които след това групират в абстрактни конструкции и ги обособяват в класи и цивилизации съответно. Чак накрая, след донякъде чисто рационалното обособяване, авторите на тези методологии, подобно на богове-сътворители създават своите светове – Маркс този за безкласовото общество; Тойнби онзи са Универсалната Религия, която е крайна цел в развитието на цивилизациите. С една дума – и двамата създават всеки своята Утопия. Предпочиташ метода на синтеза, пред другите два аналитични, защото той е базиран върху реално съществуващо (макар и динамично) цяло, несътворено от човешки ум.

За сега се въздържам да правя каквито и да е паралели с Русия или (не дай боже) със САЩ. Хайде да се концентрираме върху един такъв въпрос - кога армията на Рим се превръща от непрофесионална в професионална? Защото, според мен, това е ключов въпрос. Не много след като това се случва, републиканското управление е подменено с монархическо и използването на професионалната армия важен инструмент в тази подмяна. Според Питър Коноли, това се случва още по времето на Републиката, в края на 2 в.пр.н.е. с реформите на консула Марий. След една продължителна война в Алжир, станало почти невъзможно да се свикват редовни набори за легиони. Тогава Марий (назначен да води войната) отваря вратите за платени доброволци, кандидати за римско гражданство; бедняците веднага се отзовали на призива, без да се притесняват, че няма да ги уволнят бързо. Именно тогава, според Коноли, била сложена основата на професионалната армия. При предишните кампании легионите се свиквали временно, сега, след реформата на Марий легионерите оставали за дълго в легиона и между тях се получавала спойка. тези легиони трупали постоянен боен опит и традиция. Преди от легионерите се изисквало сами да си осигурят оръжие и екипировка, новите пак си го купували, но с вече повишените им заплати. Унифицирало се и въоръжението - всички станали тежковъоръжени, манипулите от хастати, принципи и триарии се слели в кохорти - един легион станал вече само от 10 кохорти, вместо предишните 30 манипули. Предишното "политическо" командване от трибуни се подсилило при Цезар от опитни офицери с боен опит, наречени легати. С една дума, от "армия на римския народ", армията през това време става боеспособна професионална машина. По времето на Цезар това си е вече абсолютно добре изградена и с опит професионална армия, и е разбираемо защо този тъй обичан от войниците си пълководец, се изкушава да премине Рубикон точно с такава армия. След Цезар вече имаме имперска армия, с помощта на която се правят не само външни завоевания, но се решават и всички проблеми на властта в Империята. Върхът в това отношение са преторианците, базирани в столицата, които от един момент нататък, когато започва упадъка, не се занимават с нищо друго, освен със сваляне и качване на императори. Те дори си изработват ценоразпис за това.

Аз даже за себе си мислех да се огранича от една страна със Западната римска империя (без Византия) и от друга да "тегля" паралелните линии от там към модерните времена, но е много хубаво, че включваш Византия и Османската империя, защото имаме много повече междинни точки.

Системната теория е най-модерната и теоретично би трябвало да е най-прецизна. За съжаление съм само бегло запознат с нейните основни принципи, не съм чел в оригинал или превод Имануел Валерстейн; чел съм в превод основните текстове на К.Маркс (пък и през неговата призма се изучаваше всичко по времето, когато бях в университета), както и „Изследването на историята“ на Арнолд Тойнби. Маркс е твърде догматичен, систематичен и праволинеен в интерпретацията си на историята (то в марксизма като че ли Фр.Енгелс е този, който повече изследва историята като такава); Тойнби е парадоксален автор, който увенчава цялата си теория за историята с идеята, че не цивилизациите са движещата сила на историята, а религиите – старите цивилизации, според него, са само „пашкулите”, в които се раждат новите религии, създадени от „пролетариата” (под този термин той разбира всички ония, които са хем включени в рамките на цивилизацията, хем чужди на нея); доколкото знам Валерстейн разглежда всичко през призмата на „свят- икономика” и историята като движение в посока към и от ядро-периферия; оттам и разделенито на Първи, Втори и Трети свят, според отдалечеността от ядрото (но тук съм най-малко информиран) Къде е истината и кой е най-добрият метод? Ако един физик може да сравни теорията на Нютон с тази на Айнщайн и Стивън Хокинг, и да каже коя от тях е по-добра, сигурно може да се каже кой от трите посочени по-горе исторически подходи е по-добър. Може би по точният подход е да се вземе конкретно нещо, както правиш с руския царизъм и да се оперира паралелно с всеки един от методите, доколкото е възможно по-прецизно, за да се види как те действат като инструменти в реална среда от факти.

Римската армия е строител и разрушител на най-дълго просъществувалата на Запад империя. Мисля, че тази тема е интересна и от съвременна гледна точка, доколкото може да хвърли светлина върху проблема за ролята на изградените върху военна мощ модерни суперсили; днес в света те са две – САЩ и Русия. И двете споменати държави са базирали геополитическите си цели, основани върху техните могъщи въоръжени сили и подкрепящите ги военно-промишлени комплекси. В недалечно минали типична такава милитаризирана империя бе замисленият от Адолф Хитлер Трети Райх (хилядолетен, според него, но просъществувал двадесетина години). Знам, че във форума има хора много по-компетентни от мен в областта на римската история, виждам, че тук са разработвани теми, касаещи римската армия, но бих искал да подходим към тази тема по-широко – като опит за паралел със съвременните реалности. Много моля съфорумците да бъдат конкретни, аргументирани и да се придържат към темата, за да не се случи обичайното разливане и празнословие по всичкология, което в крайна сметка обезмисля всякакви дебати и води в задънена улица. И така: Рим е основан около 800 г. пр.н.е. като малко селище край река Тибър. Той започва да разраства като завладява отначало територията на днешна Италия, а после и цялото Средиземноморие; покоряването на Италия му отнема 600 години; останалото – по-малко от 100. На какво се дължи този забележителен успех? На римската армия, естествено. През 2 век пр. н.е. Рим е Република. Той вече е приключил с овладяването на Италия и контролира Испания и северозападна Африка. Неговите най-страшни врагове Картаген и Сирия са сразени. После идва реда на гръцката държава Македония, която също е прегазена след разгромната за нея битка при Пидна. След това вече Рим е безспорния господар на Средиземноморието. През 50-те години след битката при Пидна, Рим си извоюва твърде малко териториални придобивки. Ръката му тежи върху Испания, Тунис и Гърция, покорява Южна Франция, като така си подсигурява сухоземните пътища към Испания, но нещата спират дотам – почти нищо не се прави за разширяване по-натам. И тогава, в края на 2 в.пр.н.е следва цяла серия от военни реформи, които създават нов тип армия. Армията вече е съставена от дългосрочно служещи легионери, верни не толкова на държавата, а на своите генерали. От този момент натам навлизаме в една нова епоха – тази на генералите-авантюристи – тя е блестяща, кървава и в крайна сметка деструктивна. В следващите 50 години Рим практически удвоява своята територия. Генералите му водят маршируващите си легиони на изток и на север. Към средата на 1 в. пр. н.е. Цезар покорява галите и навлиза в Британия, Лукулий стига до Южна Русия, Помпей стъпва в храма на Йерусалим. Но такава армия от наемници, армия от нов тип, крие твърде големи рискове от гражданска война, тъй като между генералите пламват вражди за власт. Един от римските пълководци, Гай Юлий Цезар, пръв се изкушава да посегне към политическата власт от позицията си на „пръв сред равни”; превеждайки своите легиони през реката Рубикон, разделяща Италия от Галия, през 49 пр.н.е., Цезар започва гражданска война, от която излиза като неоспорим господар на римския свят. Провъзгласен е за пожизнен диктатор (Dictator perpetuo) и обсебва цялата власт в Републиката. Убит е от група сенатори, но през 42 пр.н.е., две години след убийството му, е обожествен от Сената. Неговият наследник, Октавиан Август, след десетгодишно управление на триумвират, привидно възтановява Републиката, но на практика така обезсилва Сената, че се превръща в едноличен владетел на Рим. Той става първият римски император, обявен за бог от Сената и неговите имена Август и Цезар са приети от всеки следващ император. Той развива пътната мрежа с куриерска система и създава преторианска гвардия (оттук натам тази специална военна част ще играе решаваща роля в политическата история на Рим). Август съставя списък със своите постижения, известен като „Деянията на Божествения Август“ (Res Gestae Divi Augusti); започва имперския период от историята на римската армия. До времето на императорите Траян и Антонините Римската империя постига най-високият си ръст на развитие и могъщество. След това нещата тръгват към упадък и залез. Процесът свършва с рухването на Западната Римска Империя под ударите на варварите от Германия и Скития, тези нецивилизовани тогава предци на модерната Западна цивилизация. Около началото на 4 век всичко е приключило – готите превземат Рим. Източната римска империя, наречена Византия, продължава живота си още близо 1000 години, но това е една много дълга история на агония и залез. Каква е ролята на римската армия за възхода и гибелта на Западната Римска Империя? И би ли могла тази история да се повтори отново?

Върбанов, вярно е и това което ти ми сочиш, но верни са и данните, които аз ти соча. Хайде тогава да разнищим противоречието. Според мен, в данните, които аз цитирам, не са включени цифрите от "private debt owed to nonresidents" - ще рече чужди банки, корпорации, фондове и т.н., регистрирани в Люксембург, но дължащи суми навън; по-долу съм пейстнал дефиницията за "външен дълг" и "публичен дълг", взета от същия източник, от който ти цитирам; ако проследиш моя линк, ще видиш, че на същото място в раздела икономика на Люксембург са цитираните от мен цифри. Между другото, ако кликнеш върху малката единичка на мястото откъдето ми цитираш твоята цифра, ще видиш допълнително обяснение точно в тази посока, че при малки държави с голям финансов и банков сектор се получават точно такива чудовищни диспропорции, защото регистрираните на тяхна територия банкови и финансови институции са длъжници. Според мен дължимото от държавата Люксембург е цитираната сума от публичния дълг - не повече от 12 млрд. Ако имаш по-добро обяснение, дай ми го. This is a list of countries by external debt, the total public and private debt owed to nonresidents repayable in internationally accepted currencies, goods, or services,[1] where the public debt is the money or credit owed by any level of government, from central to local, and the private debt the money or credit owed by private households or private corporations based in the country under consideration. This is not to be confused with public debts which can be found under "List of countries by public debt".

Привет, Дорис, да ти кажа честно на нищо не съм поклонник. Книгата, която ми препоръчваш ще я намеря и прочета; ако я имаш в електронен вариант като линк, моля те, прати ми го; има много сериозен опит за установяване на Биг Брадър в световен мащаб по много канали - най-малко, че докато си пишем сега с теб, някой добър аналитик може да ни направи прекрасен профайлърски портрет, с който да ни, хайде да го кажем по-меко, манипулира прекрасно по всякакви начини. Средната класа е и моята надежда за доброто бъдеще на света. Русия, според мен, изостава по този показател - средната й класа не е силен фактор, но пък държавното й чиновничество е едно от най-силно развитите в световен мащаб.

Върбанов, тотално си се объркал, и заблуждаваш и останалите съфорумци, които от добродушност даже ти дават плюсове за неосведомеността. Откъде ги изрови тези 3.47 ТРИЛИОНА дългове пък точно на Люксембург, и защо ти са? Ето, давам ти актуални данни за 2015 за Люксембург: Public debt: 21.7% of GDP (2015 est.) 22.5% of GDP (2014 est.) note: data cover general government debt, and includes debt instruments issued (or owned) by government entities other than the treasury; the data include treasury debt held by foreign entities; the data include debt issued by subnational entities, as well as intra-governmental debt; intra-governmental debt consists of treasury borrowings from surpluses in the social funds, such as for retirement, medical care, and unemployment; debt instruments for the social funds are not sold at public auctions GDP (purchasing power parity):$56.58 billion (2015 est.) Така, значи 21 процента от 56 млрд е приблизително една пета или около 11-12 млрд, а не фантастичните цитирани от теб трилиони Люксембург е сред отличниците в ЕС по фискална дисциплина и има нулев дефицит в бюджета си миналата година. Призовавам за по-сериозно отношение в боравенето с цифрите, защото не сме в детската градина Ето ти и линк, ако не ми вярваш на цитираното https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/lu.html

Честит празник, Дорис! За "толерастията" тук си писахме много с Южняк в предишни постове, доколкото виждам той е бесен от проявите й в щатите, по-специално в университетите; моето мнение за този вид активност на всякакви малцинства (хомо, етнически, и какви ли не още) е, че е инспирирана от същия този плутократичен елит, за да работи в негова полза; в края на краищата цялата тази "свободия" ще доведе до такъв тотален хаос, че хората ще поискат "твърда ръка" и сигурност жертвайки свобода; тогава ще дойдат истинските Спасители. И да - тогава ще имаме Министерство на Истината.

Алва, хайде разкрий ни това "оръжие-чудо", теорията на Джилас, с какво е толкова гениално; все го цитираш, ама пълна секретност по същество, тайна ли е, кажи - ето признавам си, не съм го чел, не знам за какво иде реч, светни ме

Добре дошъл в клуб "за", не съм правил скоро "фотофиниш", но мисля, че почти изравняваме резултата, след последната крачка на Шпага към нас.

Е да де, точно това искам да кажа, колко е абсурдно да се откажеш от армия въобще, ама някой хора го възприеха насериозно (не говоря за теб); иначе е толкова готино да застанеш на такава позиция (и удобно) и да се изявяваш като абсолютен противник на милитаризма и армията; затова ги попитах тези господа, искат ли въобще да има армия, и ако по принцип "да" за какво да ни е тази армия - да ходи на мисии по Афганистан и Косово? Да дублира гранична полиция по границите? да гарантира сигурност, но на КОЙ и от КОГО? Питам ги - за какво ви е наемна армия от 20 000 души с 15 самолета? Какво ще прави тази армия, за какво й е на България, по добре да я разпуснем, защото и тя гълта не малко разходи - доколкото знам Големия брат САЩ искат от всички членове на НАТО да си вдигнат разходите по въоръжение поне до 2.5-3 процента от БВП (американските са над 4), а това за България е около 1 млрд долара годишно, 2 млрд лева - колко неща могат да се направят с 2 млрд лева повече? Хайде да си ги разпределим за майките, децата, болните, инвалидите, пенсионерите, образованието и за куп др. полезни неща? Защо тогава въобще ви е армия?

Да се глоби поставилият го грешно, като бъде причислен към групата на искащите - тоест "за", защото очевидно че го е поставил по този начин, за да изпрати повече хора в противоположната посока; майтап, Шпага, Честит Свети Валентин; аз самият минавам към групата на заклетите пацифисти и се провиквам "никога вече война! Долу всякакви армии - било те професионални и непрофесионални, платени или доброволни, не искам да има армия" лет ит би.

Хайде да оставим засега на мира Руската мечка да си спи на завет сред ледовете; питам ви всички - кой и как ще изплати тези над 40 трилиона (19 за САЩ и 21 за ЕС като цяло) дългове на държави и хора към банките. Виждате какво се случва с държавицата Гърция, когато кредиторите си поискат парите; И ако това стане (кредиторите да си искат парите), а то ще стане - каква власт в ръцете си концентрира банковият световен елит, който не е толкова многочислен, като извадим от него наемниците; и КОЙ може да попречи на тази ПЛУТОКРАЦИЯ да разполага абсолютно безконтролно (ако пожелае) с живота и собствеността на всеки един индивид в такава система; имайте предвид, че при всяка следваща икономическа криза задлъжнялостта на държави и хора ще става все по-голяма, а властта на въпросната плутокрация все по-неоспорима; в такава система единствената изповядвана РЕЛИГИЯ е печалбата и материалното проспериране, но това не може да бъде религия; следователно, елитът който изповядва и следва такава "религия" или ценностна система вече (и отдавна) не е способен да бъде елит.

мислех повече да не се намесвам в този вече безмислен спор, но последният пост на КГ ме провокира: въпросът вече отдавна се измести от първоначалното си значение, дали да се обучават запасняци; въпросът става ДА ИМА ЛИ АРМИЯ ИЛИ НЕ. Ха, сега, вие които сте за "против", как ще отговорите на този въпрос?

За избора на Русия между "И" или "ИЛИ" В предишния си пост за ПЛУТОКРАЦИЯТА като замаскирана форма на реална власт в съвренната Западна цивилизация, всъщност давам и своето категорично мнение на въпроса „Русия И/ИЛИ Запада?” – би било чиста загуба Русия да избере решението „И”, за да се влее в едно неизлечимо болно от плутокрация западно общество, тя би трябвало да потърси алтернативното „ИЛИ”; Както вече писах в първия си пост по откриването на тази тема, Русия на два пъти в досегашната си история възприема Западния модел: веднъж по времето на Петър Първи и втори път след революцията на болшевиките, водени от Ленин и Троцки (той незаслужено е слаган в сянка от сталинистите). Първият път (при Петър Велики) Русия изпива лечебна доза от Западната цивилизация; тя само се „озапднява” с цел модернизация и засилване на собствената си Православна същност, но не стига до крайност да се ВЛЕЕ в Запада. Русия използва инструментите на Запада срещу самия Запад с успех за самата себе си – това и носи териториално разширение и технически прогрес. Вторият опит, болшевишката революция, е „изпиване на смъртоносна доза” от която Русия губи идентичност и става част от Запада – това й коства пълно разорение и упадък. И за да не съм голословен ще ви цитирам в своя подкрепа тук така уважавания от мен А.Тойнби: „Единственото подобие на ефективно външно предизвикателство пред нашето общество след втория неуспех на османците да вземат Виена е предизвикателството на болшевизма, пред който западното общество е изправено, след като Ленин и съратниците му станаха господари на Руската империя през 1917 г. Все пак болшевизмът засега не е застрашил много господството на нашата западна цивилизация извън границите на СССР. Дори ако някога комунистическата воля осъществи надеждите на руските комунисти, като се разпространи по цялата планета, световен триумф на комунизма над капитализма няма да означава триумф на чужда култура, защото комунизмът, за разлика от исляма, произлиза от западен източник и е реакция и критика на западния капитализъм, с който се бори. Възприемането на тази екзотична западна доктрина като революционна вяра на Русия от XX в. не само не означава, че западната култура е в опасност, а всъщност показва колко силно е станало влиянието й. Когато се запитаме какво е значението на Сталиновия петгодишен план, можем да отговорим само, че той е опит да се механизира земеделието, както и промишлеността и транспортът, за да се превърне нация от селяни в нация от механизатори, да се преобрази Русия в нова Америка. С други думи, това е късен опит за озападняване, толкова амбициозен, радикален и безжалостен, че засенчва делата на Петър Велики. Сегашните управници на Русия действат с демонична енергия, за да осигурят триумфа на Русия в рамките на същата тази цивилизация, която те по цял свят отричат. В тази схватка, която забелязваме в Русия между идеалите на Ленин и методите на Форд, можем да очакваме парадоксално потвърдено превъзходството на западната над руската цивилизация. „ Ясна и категорична оценка на Тойнби – болшевишката революция е триумф за Западната цивилизация; комунизмът от лекарство за Русия се е превърнал в отрова за нея, тя се влива в Запада, за да го коригира, но престава да съществува като отделна цивилизация. Резултатите от тази авантюра на Ленин и Компания са известни на всички – геноцид, разорение, деморализация, пълна загуба на собствена идентичност. След отказа си от комунизма и марксизма (поне декларативно) сега Русия е изправена пред своя трети и може би съдбоносен ИЗБОР – да стане част от все още могъщата Западна цивилизация като се влее отново в нея, или да потърси свой път, бе да изключва по него така добре употребеното от Петър Велики като средство за модернизиране западно „ноу хау”; изборът е в ръцете на руския елит, но цената ще заплатят руските хора.

Най-напред честит на всички двоен празник – Свети Валентин и Трифон Зарезан с пожелание за вино и любов (може и в обратен ред). Знам че е досадно да се четат дълги текстове, но просто няма друг начин да кажа това, което смятам за важно. И така: „Бащите на нацията” и банкерите Сред авторите на Конституцията от 1787 имало и такива, които мислели, че някой трябва да защитава хората в новата държава от алчността на банкерите. Ето защо, в Член 1, параграф 8 на Конституцията било записано „Конгресът ще има властта да емитира пари, като по този начин ще регулира техния курс.” Алекзандър Хамилтън, секретар по финансите в правителството на Дж. Вашингтон, наредил създаването на частна обединена банка и въвел използването на лихвата. Аргументът му бил прост: „Лимитираният национален дълг е благотворен за нацията.” Той считал, че е опасно правителството да емитира свое собствено парично обращение. Така САЩ получават своята първа Централна банка през 1791. Тя била частна собственост, но имала договор само за 20 години, който не бил подновен, след като срокът му изтекъл. Андрю Джаксън (1767-1845), седмият президент на САЩ, отбелязъл факта, че Конституцията дава на Конгреса право да емитира пари в достатъчни количества, но не и да прехвърля тези права върху някой друг. Историкът Ричард Бойсън твърди, че Натан Ротшилд (1777-1836), който основал през 1806 в Лондон своя банка и финансирал тайно войните на Наполеон посредством „Банк ъф Енгланд”, след изявлението на А.Джаксън отправил ултиматум към САЩ: или договорът с обединената частна банка ще бъде подновен, или ще има война с Англия. Натан е родоначалник на лондонския клон на фамилията. Джаксън нарекъл банкерите „банда крадци” и се заканил да си разчисти сметките с тях. Отговорът на Ротшилд бил: „Дайте на онези провинциалисти, американците, хубав урок. Натикайте ги в старото им положение на колонии.” Британското правителство започнало да налага ограничения върху американската търговия по море и да спира американската експанзия в Канада. Ето защо, през 1812 президентът Джеймс Медисън бил принуден да декларира война на Англия. Великобритания не успяла да си върне загубените колонии, но Съединените щати също не успели да окупират Канада. Войната се водела през 1814. Така, въпреки амбициите на Ротшилд, подновеният договор с американската частна централна банка отново бил прекратен през 1836. Централната банка на САЩ била закрита, но европейските банкери, главно Ротшилдови запазили силен контрол върху американската монетарна система. След убийствто на Линкълн до Федералния резерв След убийството на Линкълн положението се „нормализирало”: парите в обращение, които през 1866 били 1907 млн.долара през 1876 били редуцирани до 605 млн. В резултат на това били обявени 56 446 фалита за десет години и загуби на граждани и предприемачи за 2 млрд. Долара. През 1887 банкерите съкратили паричната маса до 6.67 долара на глава от населението или 2 пъти по-малко, отколкото 10 години преди това. В американските учебници пише, че неизбирането на кандидата на Демократическата партия Уилям Дженингс Брайън за президент през 1896 било за доброто на страната, понеже той бил против „златния стандарт” в банките. Брайн заявил в речта си „Кръст от Злато” пред Конференцията на Демократическата партия от 9 юли 1896: „Когато възстановим правото ни да емитираме пари, дадено ни от Конституцията, всички необходими реформи ще бъдат възможни, но докато това не се направи, никакви реформи няма да има.” Брайън не бил избран и 17 години по-късно, през 1913, Конгресът прокарал закон (предложен от президента Уудроу Уилсън), отменящ правото на Конгреса да емитира пари и прехвърлящ това право върху система от фондове „Федерален Резерв”. Конгресменът Чарлс А.Линдберг, баща на известния авиатор, е цитиран да казва по този повод: „Като подписа това, Президентът легализира НЕВИДИМАТА ДЪРЖАВА на брокерите на пари. Най-тежкото легално престъпление, извършено в тази страна, вече е факт.” Централната Банка ( или Федерален Резерв) Една от персоните изиграла решаваща роля за основаването на централна банка в САЩ е бил Пол Уорбърг. Той е германски имигрант пристигнал в Америка заедно с брат си Феликс. Фамилията Дел Бранко (Самуел Мозес) през 1559 се преместила от Италия в Германия, приемайки там името Вартбург. През 1798 те основали банка М.М.Вартбург и Со. Двамата братя Уорбърг (така се наричат след идването си в САЩ) отначало стават партньори на банкова къща, управлявана от Яков Шиф. Уорбърг били протежирани от Нелсън Олдрич, известен като „дясна ръка” в Сената на Джон Пиърпоинт Морган. След финансовата паника през 1907 (до голяма степен инспирирана от Дж.П.Морган с цел да покаже на Сената, че страната се нуждае от централизирана банкова система) през 1910 се стига до една тайна среща на крупни банкери на о-в Джекил, известен курорт до кройбрежието на Джорджия. Франк Вандерлип, служител на Рокфелер, по-късно признава пред „Сатърди Ивнинг Поуст”: „Няма да преувелича, ако кажа, че при нашата тайна среща на остров Джекил ние създадохме актуалната концепция за това, което после стана системата на Федералния Резерв.” На тази срека Пол Уорбърг настоявал термина „централна банка” да се избягва при всякакви обстоятелства. Било решено проектът да се представи под името Регионална Резервна Система. За да се реализира този план, било необходимо протежето на Морган, Томас Уудроу Уилсън да бъде избран за президент. Неговата кампания била финансирана от Яков Шиф, бернар Барух, Хенри Моргънтау, издатела на „Ню Йорк Таймс” Адолф Аш и други могъщи финансисти. Фримасонът 33-та степен Едуард Мендъл Хаус, доверен съветник на президента Уилсън, а според немалко историци – президентът в сянка по време на уилсъновата администрация – в своя роман „Филип Дру: Администратор” с многозначителното подзаглавие „История на Бъдещето” (1912), публикуван анонимно, описва прехода на американското общество към градиращи нагоре приходни данъци и централна банка. Хаус мечтаел за формирането на СВЕТОВНА ДЪРЖАВА; за постигане на тази цел, той допускал използване на политическа измама; неговият герой Филип Дру заграбва цялата власт в САЩ с подкрепата на секретен картел от могъщи финансисти. Проектозаконът за Федералния Резерв на САЩ бил представен в комисията на Конгреса през нощта на 22 декември 1913, във време, когато повечето от членовете й вече спели. Рано сутринта на другия ден този проектозакон бил гласуван с светкавично в Конгреса, и в Сената, президентът Уилсън незабавно подписал Акт за Федералния Резерв и контролът върху паричната маса в САЩ бил прехвърлен от Конгреса в ръцете на частните банкери. Четири пъти преди това американският народ съумявал да отхвърли от гърба си централната банка, но на петият не успял. Създаването на Федерален Резерв било приветствано в пресата като победа на демокрацията над финансовите тръстове, което било твърде далече от истината. Пол Уорбърг незабавно бил назначен на работа в резерва с по-малка заплата, от онази, която получавал като банкер. Нито Президента, нито Секретаря по Съкровището, нито конгресмените имали каквато и да било власт над Федералния Резерв. На практика Федералния Резерв е картел от 13 големи частни банки, между които най-важната е Банк ъф Ню Йорк. Президентът Уилсън позволява националния дълг да нарастне от 1 на 455 млрд долара. През 1992 САЩ дължат 4000 млрд долара на различни частни банки. „Прогресът” е впечатляващ – през 1980 тези пари са били 1000 млрд., сами направете справка колко са днес – по мои сведения тези пари са 19 000 млрд долара (надминава ги по този показател единствено ЕИ като цяло 21 000 млрд). Икономистът Милтън Фридмън е убеден, че икономическия колапс от 1929 се е случил, защото Федералния Резерв е отказал да изкупи държавни ценни книжа, което би осигурило на банките повече пари в брой и така е избухнал монетарния взрив, довел Голямата депресия. През последната криза в САЩ тази грешка бе поправена с друга, още по-голяма – Федералния Резерв реши проблема като напечати „количествени улеснения” за трилиони долари (бяха обявени в началото 4, за които се писа, че ще бъдат изтеглени от обращение постепенно с отшумяването на кризата, но това очевидно не става); тези „парични улеснения” са празни хартии без покритие, докато всички американци не ги осребрят с някаква стойност на реално производство. Такива „количествени улеснения” непрекъснато емитира и Европейската централна банка. През последните години банкерите чрез централните банки непрекъснато отпускат заеми на правителствата, чиито дългове растат. Същевременно частният банков сектор става все по-могъщ и окрупнен. Тази монетарна власт притежава достатъчно мощ, за да спре който и да е независим политик. Избраните с пряко гласуване политици скоро осъзнават, че са безсилни да водят желаната от тях политика, защото над държавите им тегнат дългове. Всеки един дължим долар или евро изсмуква от политиците власт. Думите на Ейбрахъм Линкълн „Правителство на Народа, от Народа и за Народа” днес звучат като подигравка. Това е управление на ПЛУТОКРАЦИЯТА: „Плутокрация (на гръцки: πλουτος — богатство, κράτος — управление) е форма на държавно управление, при която решенията на правителството се базират не на мнението на народа, а се вземат от влиятелен кръг на висшето общество, съставен от богати хора.” Плутокрацията е неизлечимо заболяване на цялата Западна цивилизация и ще доведе до нейния разпад, подобно на отминалата в историята Римска империя – въпрос на време е, но е неминуемо човечеството да потърси друг, по-добър модел на социална организация и цивилизационен модел.