Б. Киров

В статията се доказва резюмирано следната теза: Левски е искал да скрие, че той е върховният ръководител на комитетите в България и е използвал като алиби заловените у него писма на членовете на ЦК в Букурещ, за да отрича това и да набеди тях за ръководители на комитетите. Тези техни писма, понеже в самара на коня му нямало място, той ги носел в дисагите си (?) и когато турците го заловили, те паднали в ръцете им. Турците са ги имали пред себе си, щом започват да го разпитват и следователно, Левски е бил предател на БРЦК в Букурещ, а не обратното, тъй като целият архив на Любен Каравелов бил у Кириак Цанков, който по-късно го дарил в България. Каравелов е чист като сълза, никакви архиви не е предавал в сръбското консулство, Левски сам си е виновен, че е носел негови писма в дисагите си и така е заслужил своята смъртна присъда. Осанна. Ще се концентрирам само върху една точка, изцяло опровергаваща така изложената от Гербов теза. Ето я и нея: "Що се отнася до обратната кореспонденция – писмата от Букурещ до Левски, за същия период Страшимиров е отбелязал налични три писма на Каравелов. 348 и 349 имат едно и също съдържание: едното е оригинал, а другото копие. 346 също е оригинал. Оригиналите на последните две писма не са от архива на Левски. Те са запазени в Търново, а на него са занесени копия от тях." - Цитат от Гербов За нас са интересно именно писмата 348 и 349. В статията се твърди, че те имат едно и също съдържание и това е така. Ето какво е то: Брате В. По преди ви писахме и подканихме за подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигане на революцията причините които и ти можеш да познаваш, не ще да ти разказваме, а обаждаме ти само, чи тряба да вървиш на бой без да губиш ни минута. На сичките тадявашни юнаци се писа и щат да заминат от среща. Надяваме се за помощ и от С. и Ч. 1872 Ноемвр. Кара Мустафа Бучуголу (псевдоним на Каравелов) По същество това писмо подписва смъртната присъда на Апостола. Че турците са го имали още на първия разпит на Левски, свидетелстват неговите отговори, записани в протоколите, както и техните въпроси. Казва се също в статията на Гербов, че оригиналното писмо 349 не от архива на Левски. Съгласяваме се. Значи остава единствената възможност преписът 348 да е от архива на Левски, а оригиналът 349 да е този, изпратен от Каравелов в Търново. Добре, но в такъв случай, къде е същото писмо, което е било в ръцете на турците? Още едно, второ копие на първото ли са хванали те в „дисагите на Левски”? И как са попаднали и оригиналът, и преписът в описа на Димитър Страшимиров от 1929 г., а едновременно с това в ръцете на турците е съществувал още един екземпляр пак от това писмо? Нали Д.Страшимиров не го е взел от тях, за да го включи в описа си от 1929 г. Единственият логичен отговор е, че те, турците, са го имали в ръцете си от първоизточника, тоест от архива на БРЦК в Букурещ, чиито държател е бил Любен Каравелов. Как е попаднало това писмо в ръцете им, вече е друг въпрос, но то е било там, а сега най-вероятно е в турските държавни архиви. Има ли тогава някаква истинска стойност гореизложената накратко теза в тази статия?

Благодаря за вниманието, оценявам го, от сърце Не няма да има, ще напиша нещо съвсем различно и ново, но не мисля че ще го публикувам тук, наистина беше ми приятно. Забавно блогуване и довиждане.

Димитър Общи: Троянският Кон в организацията на Левски Димитър Общи издава поименно 95 съзаклятници и 52 комитета. През втората половина на 1871 г. от Влашко за помощници на Левски се наложени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Малко се знае за Общи. В най-ранните документи, го срещаме под името Димитър Николич Косовица или само Димитър Косовица. (Д.Т.С., стр. 431-432) За пръв път името му се споменава в едно писмо на Иван Кършовски от 25 март 1870 (ДТС, с. 450). В три официални документа, издадени в Италия и Гърция, е записан като Димитър Николов от Белград (ДТС, с. 456-459) Доктор В.х.С.Берон навсякъде в своята книга го нарича Димитър Панайотов (? Може би, заради протекциите, осигурявани му от Панайот Хитов) (Археологически и исторически изследвания, Търново, 1886, с. 257, 263, 266) Почти всички изследователи твърдят, че е роден в Дяково, Македония. А и самият той пред съда. Като към по-възрастен, Левски го титолува в някои свои писма "бай Димитър" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 214, 216, 218). За живота си в Сърбия самият Общи казва: "Слугувах при големи хора и прекарвах, както можех." През 1856 г., той отива във Влашко, установява се в Букурещ, СЛУГУВА по гостилници, а впоследствие се премества в Гюргево, където вече сам става гостилничар. Изобщо в биографията и манталитета на Общи ще забележим доста от манталитета на СЛУГАТА, който желае да заеме мястото на ГОСПОДАРЯ. През 1862 г. Общи се озовава в Белград и постъпва в легията на Раковски. В списъка на легионерите той е под името Димитър Косовац. След разтурянето на легията, се връща във Влашко. От 1863 до 1865 г., както сам твърди, пак е гостилничар в Гюргево. Спокойният живот явно му е досадил. Защото през 1866 г. го виждаме като доброволец в легиона на Гарибалди в Италия. Свидетелство, издадено от италианското министерство на войната във Флоренция, удостоверява участието му във "военния поход" на Гарибалди от 1866 г. и му дава право да носи възпоменателен италиански орден. (ДТС, с. 456-457). Общи си изработва ореол на професионален революционер, но си остава разбойник по манталитет. В Италия стои не повече от година, след това се озовава в Атина и е доброволец в битката за освобождаване на Крит. Отначало му е изадено свидетелство, че е взел участие в девет сражения, а управата на Св. Василевска околия му издава втори документ за участието му в десет сражения. Очевидно Общи е бил доста старателен в усилията си да се снабди с писмени доказателства за своите заслуги, за да поиска втори документ, коригиращ първата цифра от 9 на 10. Така или иначе, и двата документа ни уверяват, че Общи е "служил с усърдие и самопожертвование, бил се е с храброст и себеотрицание и показал отлично поведение" (ДТС, с. 457-459). Тези писмени документи вече могат да му сложат ореола на легендарен войник и революционер. Пред турския съд, преди да го обесят, Общи твърди, че участвал в сраженията "три години и два месеца до свършване на войната", но според Панайот Хитов той "не издържал, доде се предадоха критяните". (ДТС, с. 670). Хитов изглежда е прав, а Общи лъже пред съда, защото споменатите два документа фиксират неговото идване в Крит по средата на ноември 1866 г., а датата им на издаване е от октомври 1867 г. и ноември 1868 г. След това, през Цариград, Общи отива в Браила. Към средата на март 1869 г. е в Турне Мъгуреле, където влиза във връзка с българските емигранти, посредством Тодор Ковачев. След като уведомява Панайот Хитов, че Димитър Общи идва от Турция, и че е "НАШ ПРИЯТЕЛ" (същият Ковачев по-късно ще бъде обвинен от Левски за турски шпионин), Тодор Ковачев го изпраща в Белград с молба към Хитов "да го подпомогне и да пристои за нуждата му", т.е. да го снабди със средства и препоръки. В края на март 1869 г. Общи вече е в Белград. По-късно, той ще уверява турския съд, че в сръбската столица се скитал безцелно и обикалял без работа. Панайот Хитов дава обаче по-различни сведения. Общи, заедно с още един участник в Критското въстание, Христо Касап Велев от Пазарджик, идвали често при него и настойчиво го молели да ги снабди със средства и да ги препоръча на приятели, за да "излязат по Стара планина като народни хайдути." Усилията на Хитов да ги разубеди, защото били неопитни и не познавали местата, останали без резултат. Дори само от разказаното дотук, ясно се вижда, че Общи си е изградил биография на войник с международен опит. Точно на такива "биткаджии", каквито са и Панайот Хитов, и Филип Тотю, умеещи сръчно да въртят ножа професионални бабаити, разчитат емигрантите в Румъния - както тези около Каравелов, така и "дуалистите" от Плоещ. Това е старата "четническа тактика" с нейната идея да се вдигне про-форма въстание, да се пусне колкото се може повече кръв и от двете страни, за да се предизвика по този начин намесата на Великите сили - било те Русия или западните държави. И така, към средата на 1869 г., Димитър Общи притежава напълно отговаряща на търсения от политическите емигранти юначен профил, а биографията му е солидно подплатена с препоръки и документи. След като досажда до смърт с молбите си на Хитов, старият войвода най-сетне, за се отърве от него, го припоръчва на своя приятел в Княжевац, Тодор Чипровчанина. Тодор формира чета от седем души, с която преминава границата и достига до Искъра. Тук обаче, верен на нрава си, Димитър Общи, заедно с Христо Велев (негово протеже) и Михаил Самоковеца (също негово протеже, при това местен човек, присъединил се към четата в България) се отлъчили и зарязали (тази дума е ключова за разбиране на характера на този човек) другарите си, поради неподчинение на войводата Тодор. Тримата тръгнали да се връщат обратно към Сърбия, но някъде около Пирот били обкръжени от турска потеря в една овчарска колиба. И тук се случва нещо много интересно: спасил се единствен Димитър Общи, който се завърнал здрав и читав без драскотина в Белград, а другите двама били убити. Може да е бил смел и добър войник, може да е имал късмет, а може и да е бил ОСТАВЕН от преследвачите си нарочно жив; за това, така или иначе, нямало други свидетели, освен него, а той разказал своята история на Панайот Хитов, който намерил в Белград. (ДТС, с. 671) За четата на Тодор Чипровчанина, Хитов ни осведомява, че "ходили колкото си щели и се върнали по живо по здраво". През пролетта на следната година, Димитър Общи се появил отново при Панайот Хитов, който по онова време живеел в чифлика на Н. Балкански, и му доверил плановете си: с чета от 7-8 момчета да излезе из Балкана, като мине през Сърбия. След като явно не намерил топъл прием от Хитов, Общи отива в Букурещ и търси съдействие и помощ от Иван Кършовски. Болен и безработен, Кършовски му дава препоръчителни писма до Тодор Ковачев и Данаил Хр. Попов, та да го "спомогнат нещо и да го составят с Дякона." (ДТС, с. 451) Ковачев посреща Димитър Общи с отворени обятия и съобщава на Хитов, че Общи очаква от него средства, за да подготви чета. С второ писмо от 9 април 1870 г. Ковачев уведомява Хитов, че снабдил с пари Общи, колкото можал, и го изпратил за България. (ДТС, с. 460). Няма обаче никакви данни Общи да е влизал с някаква чета в България през 1870 г. Общи избягва и среща с Данаил Хр. Попов, довереното лице на Левски в Турну Мъгуреле, въпреки, че е имал препоръчително писмо от Кършовски до него. Единствено Ковачев полага грижи за него да го снабди с пари, Общи взима тези пари и изчезва с тях, но не с чета в България, а вероятно по ханищата в Румъния. Интересен факт е, че вече по същото време Левски гледа с подозрение на Ковачев. Данаил Хр. Попов му писал, че "бележат в него съмнение като ПРЕДАТЕЛ, което потвърждават и от Свищов два пъти устно и писмено." (ДТС, с. 461). Изгубил доверието, Ковачев е изолиран и писмото, което изпраща на Хитов от 9 април 1870 г. е последното, по което можем да съдим, че е участвал в освободителното движение; оттук натам името му въобще не се споменава. Общи бързо разбира, че Ковачев вече не представлява никого и повече не му се обажда. Чак към края на годината, повече от 6 месеца след описаните събития, Общи отново се появява пред Хитов в чифлика на Н. Балкански и му прави компания там чак до март 1871 г. Остава открит въпросът - след като Общи многократно доказва, че е несигурен, недисциплиниран и користен човек, защо Панайот Хитов непрекъснато му прощава всичко, не го изолира и го приютява месеци наред при себе си? Докато двамата си правят компания през зимата на 1870-71 г. в чифлика, Общи разказва басни на стария войвода за това какво се е случило между идването му в чифлика и последното писмо на Ковачев: бил отишъл в Браила, събрал от "десетина момци" по 15-20 жълтици (за парите на Ковачев не се споменава), за да им купи оръжие и през Сърбия да ги изведе из Балкана; отвел ги в Белград, но "момците" се уплашили и се изпокрили, а той като останал без чета се принудил да иде в Смедерево и продал вече купените за тях пушки. Това е пълен абсурд и граничи с измислиците на Мюнхаузен - истината била, че след като отвел другарите си в Белград, Общи се скрил от тях, избягал с парите им и през Смедерево отива в Гърция, където преживява с парите им до идването му при Хитов. Общи смело лъже Хитов, че в Гърция бил, за да се срещне с някои от най-известните капитани. Хитов го изслушал с недоверие, но заключава, че не допуска да е станал ГРЪЦКИ ШПИОНИН, като снизходително добавя, че Общи само "ходи да лъже да се храни." (ДТС, с. 575-576). Зимата и пролетта на 1871 г. Общи прекарва в чифлика на Балкански, а през май се озовава в Турну Мъгуреле, където се представя на Данаил Хр. Попов. "Ние тук се разговорихме с г-н Димитра - пише Данаил Хр. Попов на Панайот Хитов - и одобрихме, щото той да не стои тъдява да се измайва напразно, но по-добре е да мине отсреща и да се събере с тях, че ще бъде от полза. Но това няма да стане, докато не приемем отсреща отговор, ако одобряват за сега да мине." (ДТС, с. 453 и 456). Писмото е писано на 25 или 26 май 1871 година. Виждаме как Общи методично и неотклонно се промъква към сърцето на революционната организация в Ловеч. Като изключим мотива от идеализъм, който е недопустим предвид на цялата му дотогавашна биография, остават два други - или от желание за лидерство и самоизява; или предателство. Общи ще влезе като Троянския кон в крепостта на Левски Ловеч. Това бележи началото на края, настъпването на провала. Левски получава писмото на Данаил Хр. Попов, докато е на обиколка из Тракия в началото на юни и му отговаря още на другия ден: "За Димитра сега не можа ви каза нищо: с второто си писмо ще ви кажа за него… 30-40 дена още, докато се сдобия с пари, защото аз като се улесня, мисла да дода да разгледаме и работи, които с писмо мъчно са разгледват. Димитър го поздравявам братски… ако ще да върви с нас, да почака за второто ми писмо и ще бъде добре." (Васил Левски. Док.Наследство, с. 99). Левски го "поздравява братски", но това е само учтива фраза, а на практика още от начало показва нежеланието си да му бъде изпратен Общи и отлага нещата на първо време с 40 (!) дни. Данаил Хр. Попов обаче не изчаква определния от Левски срок и изпраща Общи в България. Поводът за това бил, че по липса на постоянен куриер, възложил на Общи да отнесе в Ловеч дългоочаквания печат на организацията. Печатът бил светинята и символът на тази организация, и поради това е най-малко странно Данаил Хр. Попов да го повери на относително непознатия му Общи; тук се съзира и нещо друго, очевидно по онова време, дори и "братовчето" на Левски е надал ухо за обвиненията срещу него, че "взема привилегии" върху себе си и не зачита ничие мнение. Постъпката му с Общи минава пряко волята и желанието на Левски, и сякаш е напук на тази воля. Общи тръгва от Турну Мъгуреле на 16 юни, тоест десетина дни, след като пише на Левски, Данаил Хр. Попов го изпраща заедно с печата към Ловеч. Всичко това се случва в разгара на скандала между Левски и брата на Данаил, Анастас. Димитър Общи пристига в Ловеч на 17 юни., за което свидетелства писмо на Иван Драсов от същия ден до Данаил Хр. Попов. Драсов му дава пощата до Данаил и го изпраща обратно към Турну Мъгуреле, като Общи не пропуска да му съобщи, че "пак ще се върне". И наистина, на 27 юни той пристига отново в Ловеч като този път носи пари и оръжие (2-3 наполеона, 2 револвера и 150 патрона за тях). Писмата и печатът още не били пратени до Левски в Тракия, та ловчанлии използвали Димитър Общи да му ги отнесе. Това също е необичайно, защото имат и други куриери, не познават Общи, но му поверяват най-важния символ на организацията си, печата. На 30 юни 1871 г. Общи намира Левски и се среща с него край Сопот. "Дадох му печата - свидетелства по-късно Общи пред турския съд - и си поговорихме. Дяконът ми каза: "Утре сутринта ти ще отидеш в Карлово. Там ще дойда и аз, ще доведа един друг човек и ще се срещнем с тебе." В Карлово Общи отсяда в хана и 3 (три!) дни очаква Левски и непознатия карловец, накрая Левски се появява сам и го изпраща към Карловските бани. Това вече е направо подигравателно и обидно за честолюбивия Общи (спомнете си как той взема от гръцките власти второ уверение, че е участвал в десет, а не в девет сражения, както пише в първото). А сега Левски, вместо да го въведе в "работата" и запознае с "работниците" го посъветвал да иде на баня. Този епизод, макар и маловажен, е може би преломен момент: честолюбецът Димитър Общи, окичен с Ордени от похода на Гарибалди и ореол на герой от Критското въстание, войвода от кръга на Панайот Хитов (поне в собствените си очи), сега е УНИЗЕН от едно ДЯКОНЧЕ, което е по-младо от него и е търкало заедно с него пейките във Втората легия. Може би точно тогава пламва онази силна и лична омраза на Общи към Апостола, която в крайна сметка ще доведе и двамата под турското бесило. В писмо от 6 юли 1871 г., писано някъде от Тракия, след като съобщава на Данаил Хр. Попов, че е получил "сички писма с печата наедно на 30-ий юни", Левски бележи: "Димитър Общи иде от там без пари с 30 гроша, па и аз като съм без тях, разбира се вече какво ще правим…" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 106). Левски посреща сдържано Общи, изразявайки така косвено раздразнението си от това, че Данаил Хр. Попов е избързал с неговото изпращане. Очевидно е, че Общи не му вдъхва доверие (но е очевидно и че по някаква странна причина вдъхва доверие както у Данаил Хр. Попов, така и у членовете на ловчанския комитет). За Общи Левски пише пак в същото писмо: "Аз само на препоръката му отдето се праща до мене не се доверявам в него, докато го сами не опитам, както знам." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 242) През лятото на 1871 г. Левски и Общи все пак обикалят заедно комитетите в Тракия. Те посещават Карлово, хисарските бани (и там Общи престоява бездеен четири дена, очаквайки нарежданията на Левски), и Пловдив. В Пловдив Общи заверява паспорта си в гръцкото консулство, а пътното си тескере - в конака; после отиват в Царацово и Каратопрак; известно време той стои пак сам в Хисаря, докато го вика пратеник на Левски и двамата тръгват по различни пътища към Ловеч, откъдето ги известили за пристигането на Ангел Кънчев. Отук нататък, след вкарването на Троянския кон в лицето на Общи в крепостта на Левски, Ловеч, напрежението между Левски и неговите външни и вътрешни опоненти в организацията ще ескалира. На свиканите събрания в Царацево и Каратопрак Общи не е допуснат. "Колкото време е ходил по-напред с мене - ще напише Левски по-късно на ловчанци, - не чувахте ли из устата му, като се оплакваше пред вас, че дето да сме отишле, него съм оставял на хана, пък аз сами съм вършил, а него не съм представял пред другите членове да се запознае с тях." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 242). Думите на Левски са и упрек към членовете на ловчанския комитет, които преди да се разбере от всички, че Общи означава провал за организацията, пряко волята на Левски, са му го натрапили, влизайки в негласен сговор с опонентите му емигранти. Като лидер и строител на централизирана организация със строга йерархия, Левски е твърд и безкомпромисен - той на никаква цена не би се съгласил да изпусне юздите на управлението от своите ръце. Три месеца след идването на Общи в България се появява и Ангел Кънчев. Това е втори шамар върху авторитета на Левски, защото той пак му е натрапен отвън, без да бъде искан от него. Кънчев работи само шест месеца, след което, поради неопитност, сам слага край на живота си. Преди да се прибере в България за да стане помощник на Апостола, Кънчев най-напред се отбива в Белград, откъдето пише на Обретенов: "Крайна нужда ме накара да се отбия в Белград и да търся помощ, за да мога да си отида в Българско. Господин Панайот Хитов ми даде две австрийски жълтици." (ДТС, с. 492). По-натам Кънчев заявява, че войводата "одобрява намеренията му" и го изпраща във Влашко. Кънчев пристига в България и на 17 август рапортува на Хитов от Русе: "Бай Панайоте, в Турну се отбих, с Данаила се намерих, РАБОТАТА му съобщих и ПОТРЕБНИТЕ РЕКОМЕНДАЦИИ за в Българско взех. В неделя ще замина за вътрешността на българско ДА ЗАХВАНА И ИЗВЪРША МИСИЯТА СИ." (ДТС, с. 506) Цялата история с натрапването на Димитър Общи отвън на Левски се повтаря още веднъж с Ангел Кънчев. Без да го питат за мнението му, емигрантите отново му изпращат един непоискан от него "мисионер"; но с каква и чия мисия - това си знаят само те, не и Апостола. И забележете, новия мисионер идва по канала "Русе - Белград - Букурещ, като на финала успешно преминава през филтъра на Левски в Турну Мъгуреле, откъдето преди него прониква и Общи. В случая с втория натрапен му след Димитър Общи помощник, Левски подхожда по коренно различен начин - след като го оставя да виси в неизвестност около месец (така постъпва той и с новодошлият Общи), Левски го приема, поне декларативно, с широко отворени обятия и безрезервно. Той явно усеща затягащага се мрежа от интриги и недоволство около него, която плетат емигрантите в Сърбия и Влашко, и като не желае да влиза в открит сблъсък, показва, че е готов на компромиси. В писмата си до тях, той заявява, че е убеден, че Кънчев като "учен човек" ще се справи с мисията си на негов помощник, но веднага добавя, че това може да стане СЛЕД НЯКОЛКО ГОДИНИ, като "се скита на всяка страна и да среща в различни мнения, хора и пр. и пр. Тогава той ще изучи работата си и ще я върши непогрешимо." (Васил Левски. Док. Нас. С. 142) И все пак, накрая Левски добавя: "Той в тия думи ме взе като че ли взимам на себе си привилегии." Първата обща среща между Левски, Общи и Кънчев става няколко дни след това писмо в едно лозе извън Ловеч. За тази среща говори Димитър Общи в показанията си пред съда. Той твърди, че тогава Левски го запознал с проектоустава и го назначил за свой пълномощник от Ловеч и Тетевен до София. В показанията си Общи прави опит да представи още при тази първа среща Ангел Кънчев като свой съмишленик срещу Левски. В началото на октомври 1871 г. Левски повежда двамата си помощници из страната. При това, Левски подчертава своето доверие към Ангел Кънчев (нещо, което вероятно е вбесявало Общи), като му възлага касиерството през цялото време на съвместната им обиколка. По-подробни сведения за посещението на Левски, Общи и Кънчев в Трявна са запазени в спомените на даскал Христо Даскалов. "На 11 ноември вечерта приготвих вечеря за Левски и Ангела… За вечерята дойде само Левски; А.К. беше отишъл при роднините си на гости. След вечеря дойде и А.К. В края на краищата Левски заяви, че в първо време са необходими пари. Каза ми да прикрием комитета тук под булото на читалище." Оказва се, че членовете на новооснования комитет, двадесет души на брой, са събрали първият си членски внос от сума-сумарно 500 гроша, или средно по 25 гроша на човек. За да се разбере нищожността на тази сума, трябва да се има предвид, че с нея може да се закупи не повече от половин пушка, или приблизително около 200 днешни лева, по 5 лева на човек. Явно тревненци не са били склонни да развържат кесиите си. "Нашите хора - продължава разказа си Даскалов - даваха наистина пари и обещаваха, че ще основат комитет, но това го правеха ОТ СТРАХ, а не от съзнание и добра воля. Левски беше ходил сам в къщата на един тревненски чорбаджия (Кънчо Генков)… Левски и А.К. си заминаха на втория ден, а ние си останахме с апатията." Прави впечатление, че Даскалов не споменава и думичка за Димитър Общи. Очевидно е, че Левски го държи настрани изолиран. След завръщането на тримата в Ловеч, през втората половина на ноември 1871 г., се свиква голямо събрание, на което Кънчев с писмо поканва и Анастас п. Хинов, отявлен противник на Левски и брат на Данаил Попов. "Сума време - според показанията на Анастас п. Хинов пред турския съд по-късно - казал на събранието Димитър Общи, "вече обикаляме с Дякона (Общи отказва да нарича Левски по име, както правят другите членове на ловчанския комитет, а винаги го титулува с "дякона"). Ние не сме вече негови СЛУГИ. Нас са ни ИЗПРАТИЛИ за работа. Ако се обикаля така заедно и за петдесет години не ще можем да свършим РАБОТА. Всеки трябва да работи и обикаля поотделно. Ако ДЯКОНА е видял от нас някакво зло или предателство към комитета, нека каже - НИЕ ще си подадем оставките и ще отидем при ОНИЯ, КОИТО СА НИ ИЗПРАТИЛИ." В предадените от Хинов думи на Общи ясно се открояват няколко неща: първо, той търси съюзници и съмишленици и включва Кънчев в "ние" (самият Кънчев очевидно прави същото, защото ни в клин, ни в ръкав кани с писмо Хинов на това събрание, при положение, че последният е член на Плевенския частен комитет и няма нищо общо със събранието); второ - Общи поставя над Левски "ония, които са ни изпратили"; трето, може би най-важното - той оспорва работата на Левски, като твърди, че ако така се върши, няма да им стигнат и петдесет години да обикалят; четвърто - Общи умишлено се държи пренебрежително с Левски, като непрекъснато го нарича "дякона", едно напомняне, че Левски не е нищо повече от него, а той го познава с това му прозвище от Вгората легия в Белград. Накрая Хинов твърди пред турския съд, че на това събрание Централния комитет в Ловеч взел решение, въпреки волята на Левски, че тримата - Левски, Общи и Кънчев - ще обикалят поотделно комитетите. В показанията си пак пред турския съд Общи го допълва: "Събранието каза: Ние ще ви изпратим поотделно. И решиха за мен да обикалям от Ловеч до София, Ангел до Дунавското крайбрежие, а дяконът да остане в Ловеч." Към края на ноември 1871 г. Левски вместо да отиде сам при Каравелов в Букурещ, изпраща Ангел Кънчев с тази мисия. На 25 ноември 1871 г. Левски пише на Теофан Райнов в Гюргево: "Намясто писмо ето ви А.К., наш брат и работник, с упълномощно писмо иде там за работа. Каквото сме, ще ви каже. Дайте му и вашите бележки какво мислите и какво работите." (Васил Левски. Док. Насл. С. 122). По същото време централният комитет в Ловеч отправя следното писмо до Данаил Попов: "Ц.К. ви избира заедно с А.К. да отидете при Л.К. в Букурещ. Това ще бъде от днес после 5 дни. На А.К. се дадоха потребните бележки какво да говорите. И всичко каквото говорите, ще искате от него (Любен Каравелов) писмено, за да го поднесете тук." С този ход - да върне изпратения му през Данаил Попов от Букурещките българи Ангел Кънчев като негов контрольор и коректив - вече обратно на изпращача, но сега в качеството му на негов съмишленик и парламентьор, Левски демонстрира, че е блестящ стратег и тактик. Това е характерно за него - да обръща всяка неблагоприятна ситуация в шанс за себе си и своята организация. Само няколко месеца, след като идва като ревизор, проверяващ дали се върши "работа" в Българско, сега Кънчев се връща обратно при Любен Каравелов с бележките по Проектозакона на Левски със задача за вземе писмено становище от него, тоест да се ангажира писмено да потвърди, че го приема ("Винаги искай писмен отговор от нечестивеца, защото той после ще се отметне от думата си" - казва Матей Преображенски-Миткалото). Заради карантина в Турну Мъгуреле, не отиват в Букурещ и двамата. След като не успява да стигне до Букурещ, Ангел Кънчев се връща обратно в Ловеч. По същото време Левски, е на обиколка по комитетите в Северна България и Софийско.

Свободните Зидари, или масоните, са членове на тайна организация, известна под името „Братство на Свободните и Приети Зидари”. Целта им е, предполага се, да развиват Братството. Един от основните източници за изучаване на масонската доктрина е „Морал и Догма на Древния и Приет Шотландски Обред на Масонството”, написан през 1871 г. от Албърт Пайк и считан за Библия на масонството. В тази книга Пайк пише: „Масонството е търсене на Светлината...” Според ранните масонски ръкописи, корените на движението могат да се търсят във времето на Адам, за когото се твърди, че е първият масон. Един от символите на масонството е смокиновият лист, който Адам и Ева са носели в градината на Едем. Познанието, получено от Адам, след като той е вкусил от забранения плод, било наследено от неговия син Сет, а след него и от Нимруд (отговорен за Вавилонската кула), правнук на Ной. Доктор Албърт Маккей (масон 33-та степен) в своята „Енциклопедия на масонството” цитира „Йоркския манускрипт №1”, в който пише, че масонството води началото си от Вавилон. Той цитира и друг ръкопис, „Легендата за Майстора”, от 1420 г., където пише, че Нимруд е предал тайните на Зидарството на строителите на Вавилонската кула. След като Господ объркал езиците им, тайната била погребана. Когато цар Соломон започнал строителството на Храма, традицията на Свободното Зидарство била възродена. Маккей пише: „Масонските ложи са посветени на цар Соломон, защото той е бил нашият пръв Велик Майстор.” Но в книгата си „Интерпретация на масонството” Мартин Л. Вагнер твърди: „Думата Соломон не означава име на израелски цар. Това е съвсем различно словосъчетание, субстанция – Сол – ом – он; имената на Слънцето на латински, санскритски и египетски. Това име показва единството на няколко идеи за божественост в древните религии, а така също демонстрира и връзката на тези идеи със Свободното Зидарство.” Една история, свързана с произхода на масонството е тази за Хирам Абиф, сирийски Майстор-зидар, архитект от Тир, нает от цар Соломон за строителството на Храма. Той бил убит от трима свои ученици, тъй като не пожелал да им каже тайното Зидарско слово, гравирано върху златен триъгълник, висящ на верижка върху шията му. Без тази тайна дума тримата ученици не били в състояние да получат парите, дължими на Майстора за работата му в чужди държави. Соломон открил златния триъгълник и го скрил в тайник под основите на Храма. След години масоните започнали да почитат Хирам така, както християните почитат Христос. Маккей пише, че „Хирам олицетворява оня популярен сирийски бог, срещу когото любимците на Йехова, евреите, воюват неуморно.” Друг масон, Даниел Сикълс, свързва Хирам с древноегипетско божество, а Пиърсън в своя труд „Традиции на Свободното Зидарство” пише, че всъщност Хирам е символ на всички езически богове на Слънцето. И тримата автори се съгласяват с това, че „Богът на Слънцето е строител на Храма, което прави от този храм не просто еврейско светилище, а общочовешки символ.” Пайк в своя труд „Морал и Догма” пише:”Храмът на Соломон е символичен образ на Вселената и наподобява по своята архитектура и вътрешно обзавеждане всички древни храмове, в които са се практикували мистерии.” В Древна Гърция и Рим са съществували организирани гилдии (подобни на днешните отраслови профсъюзи), като тази на Дионисиите или Collegium Muriorum, чиито членове били строители на храмове и стадиони. През Средните векове в Западна Европа тази антична традиция била продължена от подобни организации на архитекти, зидари и занаятчии – строители на замъци, абатства и катедрали. Тъй като тези мъже живеели в общности по време на строежите, бил възрприет термина „масонски ложи”. Първата Велика Ложа в Англия била основана през 926 г. в Йорк, където първите й членове възприели псевдоними и пароли, за да се индентифицират помежду си. Те провеждали своите срещи, обреди, ритуали и церемонии на работните си места, наричани Ложи. В тези затворени кръгове се практикувала и магия. През ХIII в. те формирали асоциация с щаб-квартира в Кьолн и ложи в Страсбург, Виена и Цюрих. Започнали да се наричат „Свободни Зидари” и практикували церемониал за приемане. Към края на ХVI в. в Братството започнали да се допускат и хора, които не са строители – наричали ги „Приети Зидари”. Обикновено такива хора били знатни и богати личности. Тъй като ритуалите ставали все по-усложнени и символични, Братството стигнало до колапс и отблъснало от себе си повечето „Приети Зидари”. Сър Френсис Бейкън (1561 – 1626), английски лорд и син на кралица Елизабет I е бил обявен за истинския „основател на Свободното Зидарство” от Ордена на Розенкройцерите, които имали претенциите да са „следовници на водещата Светлина, носители на факела на универсалното познание на Тайната Доктрина, пренесено през тъмната нощ на Средновековието.” Полиглот, за когото се предполага, че е един от редакторите на Библията на крал Джеймс и на някои от драмите приписвани на Уилям Шекспир, сър Бейкън бил поканен в тайното общество от няколко либерално мислещи интелектуалци. В книгата си Instauratio Magna той пише за едно ново движение, което ще „реорганизира науките и ще възвърне на човека властта му над Природата, която бе загубена след грехопадението на Адам.” Романът на Бейкън „Новата Атлантида”, публикуван след смъртта му през 1627 г. от неговия секретар Уилям Рейли, демонстрира визията му за нов Златен век. В романа се разказвало за претърпял корабокрушение екипаж, който се спасява на загадъчен непознат остров, чиито обитатели притежават култура и технологии на непознато високо за моряците ниво. Бейкън описва небостъргачи по 800 метра, летателни апарати и подводници. Държавата се управлява от учени и философи, чиято цел е да издигнат духовно и интелектуално хората. Последните глави на книгата обаче никога не били публикувани. В тях се пишело за тайно общество, работило от хилядолетия, за да постигне идеалното политическо устройство на света. Използват се термини като „новия епохален Ред” и „Великия план”, целящ да върне на човечеството неговото загубено съвършенство. В непубликуваните части от романа си Бейкън излага философската основа на франкмасонстквото и неговите планове. В своята книга „Секретната съдба на Америка” (1944) Манли Палмър Хол (1901 – 1990) пише: „Днес съществува едно световно Братство от просветлени хора, което е съществувало и преди хиляди години. Тези мъже са обединени от духовното прозрение, че цивилизацията се ръководи от неведома за останалите хора съдба... която ще доведе човечеството до Световен Ред, под властта на Крал със свръхестествена мощ, наследник на божествена раса, един от Братството на Просветлените, което е семейство от герои, съвършена еманация на човешкия род.” Някои сериозни изследователи предполагат, че сър Франсис Бейкън е инсценирал смъртта си (всъщност бил умрял през 1684 г.), за да се посвети до края на живота си на събирането и съхраняването на ръкописи, документи и книги на тайните общества. Събраното от него, заедно с последните непубликувани глави на „Новата Атлантида”, по-късно било скрито в тайник под основите на мемориална гробница в двора на църква, която се намирала в изчезналото днес колониално американско градче Уилямсбърг, Вирджиния. Към събраното от Бейкън били добавени архивите на 144 американски лидери и основатели на американската държава. „Те не само основали американската държава и масонството – пише Хол в книгата си – но и били връзката между тайното и висшестоящо Братство в Европа, което им помогнало да създадат тази държава, предназначена за осъществяването на специфичната и конкретна цел, известна само на неколцина от тях.” Масонството в Америка в онези години не е било това, което е днес. Мнозина от патриотите християни от периода на раждането на американската нация са членували в Йоркския Обред, където се проповядвали и практикували висок морал, етичност и братско отношение към всички хора. Съществуват писмени свидетелства, че масонските ложи са били основавани в подземията на презветериански църкви. По-късно, постепенно инфилтрирането на илюминатите под маската на организирания по йезуитски модел Шотландски Обред заразило като със смъртоносен вирус американските масонски ложи. Според написаното в книгата на Колин Диър „Символизмът в масонството”, през 1804 г. Томас Джеферсън (третият американски президент) е бил последният човек, имал възможността да изучава хранилището на Бейкън. Авторът развива тезата, че цялото съдържание на хранилището било преместено или във Вирджинския университет (основан от Джеферсън), или в Белия дом във Вашингтон. Все пак, авторът който дава най-точни и изчерпателни сведения за тези изчезнали документи и ръкописи си остава Манли Хол. Опитите му да публикува изследванията си и да извади на бял свят тайните документи му костват живота – той е убит през 1990 г. от Мартин Брандт и Даниъл Фриц, членове на тайната организация „Череп и кости”. В книгата си „Секретната съдба на Америка” Хол пише: „Дълго преди Христофор Колумб, те (Просветлените) са знаели за съществуването на Западното полукълбо и са го избрали за мястото, където ще бъде основана велика демократична нация – векове преди бащите-основатели на Съединените щати и първите заселници да се появят по тези земи...” Големите реформи в масонството са извършени през ХVII век, когато Иниго Джонс (1573 – 1652) реорганизира ложите и налага в тях принципите на Декартовия рационализъм. Елиас Ашмол, банкер, участник в организацията на Розенкройцерите и основател на Оксфордския музей, който става масон през 1648 г., въвежда тристепенната йерархия: 1) Новопоканен чирак; 2) Калфа-ученик и 3) Майстор-масон. На 24 юни 1717 г. четирите лондонски масонски ложи се обединяват в една Велика ложа (понякога наричана Великата Ложа Майка) и това слага началото на модерното франкмасонство. „От гилдия на каменоделци и строители, - пише Хол - те се трансформират в псевдо-религиозна организация, която се опитва да се кооперира с Църквата, за да бъде в състояние да работи отвътре, да рационализира християнската доктрина и да я лиши от нейното мистично съдържание. Франкмасоните се надяват организацията им да стане един приятелски настроен и легален наследник на християнството. Масоните признават само логиката и правилата на научното мислене като единствен и абсолютен елемент на човешкия ум.” Към 1725 г. движението се разпространява и във Франция. Членовете на Великата ложа на Англия основават свои братства в Америка. През 1730 г. Даниъл Кор е определен за Велик Майстор на Ню Йорк, Ню Джърси и Пенсилвания, след като първата ложа е основана във Филаделфия. През 1773 г. е създадена ложата в Бостън. По времето на Американската революция на територията на Съединените щати функционират вече 100 масонски ложи. По това време масоните са се вградили трайно в живота на източните американски колонии, и тъй като 95 % от населението на тези колонии се самоопределя като християни, те модифицират своята философия, като включват в нея и християнски елементи. Великата ложа на Съединените щати е основана през 1777 г. и с това официално се къса пъпната връв с наследството и влиянието на британските ложи. Един автор описва масонството така: „Франкмасонството включва елементи от други системи в своите висши степени. Такива системи са тази на есеите, кабала, друидите, розенкройцерите, рицарските ордени, тайните арабски общества и Тамплиерите.” Масонството неотклонно се разпространявало из света: Франция (1718 – 1725), Ирландия (1725 -1726), Испания (1726 -1727), Холандия (1731), Германия (1730 – 1733), Африка (1735), Шотландия (1736), Португалия (1736), Швейцария (1737), Италия (1733 – 1737), Русия (1731 – 1740), Канада (1745), Швеция (1735 – 1748), Прусия (1738 – 1740), Австрия (1742), Полша (1784) и Мексико (1825). Първоначално противник на масонството, Бенжамин Франклин става масон през 1731 г. на двадесет и пет годишна възраст. Той е провъзгласен за Велик майстор на Пенсилвания през 1734 г. и става говорител на тайното Братство. Като посланик на Съединените щати във Франция, Франклин е повишен в йерархията на масонството и провинциалната масонска организация, начело на която е той, получава самостоятелен статут. Предполага се, че докато изпълнява официалната си дипломатическа мисия в Париж, целяща набиране на средства за Американската революция, той е завербуван в организацията на илюминатите. Джордж Вашингтон постъпва в масонска ложа № 4 във Фредериксбърг, Вирджиния, през 1752 г., а след като е избран за Президент на САЩ през 1789 г., той вече е Велик майстор на тази ложа. Вашингтон се заклева за Президент пред масонска Библия. Пред тази Библия се заклева и неговият вицепрезидент, Джон Адамс, също масон. Тази Библия, собственост на ложа № 1 „Св. Джон” (Ню Йорк), е печатана в Лондон през 1767 г., по-късно е използвана в клетвените церемонии на президентите на Хардинг, Айзенхауер, Картър и Джордж Буш-старши. В уводните страници на масонската Библия пише, че масонството е не само братство на християни, но фактически подкрепя всички религии. Осмина от подписалите Декларацията за Независимостта също са членове на ложата във Фредериксбърг. Доказано е, че 51 от 56-тимата подписали Декларацията са били масони – споровете са само около това какви са били техните степени в йерархията. Двадесет и осем от подписалите Конституцията на Съединените щати също са били масони, както и двадесет и четирима от генералите в армията на Джордж Вашингтон. Масоните са тези, които провокират и движат Американската революция. Секретността в техните ложи им позволява да се срещат и да обсъждат стратегията на действията си. Общоприето е мнението, че причината за избухването на революцията било „незаконното облагане с данъци на колониите”, но истината е, че това е станало със закон на английския Парламент от 1760 г., който гласял, че нито една колония не може да има свои собствени пари. Колониите били задължени да се разплащат помежду си с бонове, които впоследствие да продават на Английската банка, а тя от своя страна им отпускала заеми в пари. Върху тези заеми колониите трябвало да плащат лихви. Революцията била подпалена от т.н. „Бостънска чаена партия”, формирана на един обяд в дома на масона Брадли. Участниците били членове на масонската ложа „Св. Андрей” в Бостън. Те се преоблекли като индианци от племето мохаве и се качили на борда на кораба „Дортмънт”, акостирал в пристанището на Бостън. Преоблечените масони изхвърлили зад борда пратките чай за Великобритания. Британското правителство отговорило на това като затворило пристанището и изпратило войски за потушаване на бунта. Междувременно, руската императрица Катерина Велика, която била под контрола на световните банкери, отказала на искането на крал Джордж III да му изпрати като подкрепление срещу колонистите 20 000 руски войници. Английската атака обединила колониите срещу Великобритания. Върховният Съвет на Шотландския Обред на франкмасоните в САЩ бил основан в Чарлстоун, Южна Каролина, през 1801 г., защото този град бил разположен на 33-ия паралел. Съветът всъщност бил филиал на френското франкмасонство и повечето негови основатели били либерално мислещи. През 1775 г. Старият и Приет Шотландски Обред възприел 32-степенната йерархия, а по-късно била въведена и 33-та степен. През 1813 г. бил основан Северен Върховен Съвет, в който влизали петнадесет щата с щаб-квартира в Бостън. Този Съвет бил филиал на английското франкмасовство и в него влизали предимно консерватори. Южният Върховен Съвет се преместил във Вашингтон и обхванал под своята юрисдикция останалите 35 щата, област Колумбия и американските протекторати. Днес той е считан за централен Върховен Съвет на световното франкмасонство. Ето имената само на някои от по-известните американски президенти, които са били масони: Джордж Вашингтон, Джеферсън (33-та степен), Медисън, Монро, Джексън, Полк, Бучинън, Андрю Джексън (32-а степен, Велик майстор), Гарфийлд, Маккинли, Тиодор Рузвелт, Тафт, Хардинг (32-а степен), Франклин Рузвелт (32-а степен), Айзенхауер, Кенеди, Линдън Джонсън (1-ва степен), Хари Труман (33-а степен и Велик майстор), Никсън, Форд (33-та степен), Картър, Рейгън (33-та степен), Джордж Буш-старши, Джордж Буш-младши. Освен тях, повечето от американските конгресмени, сенатори и губернатори на щати са били и са масони. В масонската Библия е записано, че „вече повече от 150 години съдбата на тази страна се определя предимно от мъжете, които членуват в масонското Братство”. Днес в САЩ съществуват около 16 000 Сини (или Символични) масонски ложи, като и Велика ложа във всеки щат, в които членуват над 4 000 000 души. В целия свят, в това число и САЩ, има 150 Велики ложи и около 6 000 000 масони. Новоприетите американски масони трябва да са навършили 21 години, но синовете на масони могат да се приемат и след навършването на 18 години. Преди да бъде подложен на обсъждане, кандидатът трябва да докаже, че „е умствено и физически нормален, с добър морал, и вярва в съществуването на Висшата сила”. В САЩ има и филиали на масонските организации, позволяващи на деца над 11 години да бъдат въвеждани в масонското учение: такива са Обред на Дъгата (за момичета), Обред на Източната Звезда, Древен Арабски Обред на Благородниците от Мистичния Храм, Дъщерите на Нил... В масонската литература се твърди, че „франкмасонството не е религия, макар че в своята същност е вяра... не претендира да замести религията, нито пък е предназначено да замени религиозните убеждения на своите последователи... в него се приемат достойни мъже, независимо от техните религиозни убеждения.” Масоните заявяват, че съществуват, „за да направят добрите хора още по-добри, чрез тяхната вяра в Божественото начало, братството между хората и обвързването помежду им с връзките на братска любов.” Всяка една организация, която се стреми да постигне толкова висок морален стандарт, на теория би трябвало да се радва на адмирации и респект. Но защо ли тогава масоните са толкова критикувани? Ватиканът издава множество Едикти, които заклеймяват масонството: папа Климент ХII през 1738 г., папа Бенедикт ХIV през 1751 г. папа Пий VII през 1821 г., папа Лъв ХII през 1825 г., папа Пий VIII през 1829 г., папа Григорий ХVI през 1832 г., папа Пий IХ през 1846 и 1873 г. и папа Лъв ХIII през 1884 и 1892 г. Папа Лъв ХХIII заявява, че целта на масоните е да „разрушат целия религиозен, политически и социален ред, базиран върху християнските ценности и да установят едно ново управление върху начин на мислене, който е изцяло натуралистичен.” До 1974 г. Римо-католическата църква забранява на своите членове да бъдат масони, а от 21 март 1981 г. Ватикана предупреждава, че „всеки католик, който принадлежи към масонските ложи, рискува да бъде отлъчен от Църквата.” През 1784 и отново през 1845 г. Баварското правителство обявява масонството за държавна заплаха. През 1814 г. регентството в Милано и губернаторът на Венеция повтарят почти същото. Кралят на Португалия Хуан IV през 1816 г. и 1824 г. издава закони, които забраняват дейността на Братството. През 1820 г. руският император Александър I гони от страната организациите на масоните. През 1921 г. д-р Джеймс Андерсън издава една брошура, озаглавена „Конституция на Андерсън”, в която пише: „Франкмасонството бързо се разпространи из Европа. Във Франция много масонски секти се занимават с магия и окултизъм. В Германия някои вече ги наричат „Организации на Златото” или „Роза и Кръст” (розенкройцери). В Англия през последните десетилетия знаменитото магическо „Затворено Общество на Златния Изгрев” възприе йерархията на масоните.” Много от церемониите на друидите и символиката в магьосничеството са включени в масонските ритуали. Християнска организация ли е масонството? Отговорът е категорично НЕ! В тяхната литература се твърди, че Исус е обикновен човек, каквито са и Мохамед и Кришна. Те наричат Христос „сина на Йосиф”, а не Син Божи. На новопостъпващите се обяснява, че масонските ритуали са „основани върху Библията”, но в краткото издание на Масонския закон пише, че „масонството няма нищо общо с Библията... не се гради върху Библията... Библията е само една от „свещените книги” на човечеството, равностойна на Корана, индийските свещени книги и др....Буквалният прочит на тези книги е предназначен единствено за невежата маса.” Джон Бърк (масон 32-ра степен) пише в своята книга „Мистично масонство” (1925 г.): „Единственият Бог, който е признат от Свободните Зидари е Хуманността.” Масоните изповядват философията, че Бог е онова, което човек иска от него да бъде и най-общо се определя с термина „Великият Архитект на Вселената.” Масоните от по-висшите степени, обаче, го индентифицират като природна сила, обикновено – Слънцето. Маккий пише в „Ръководство по масонска юриспруденция”: „Масонството е световна религия... онази универсална религия, която поглъща в себе си всички останали религии.” В „Морал и Догма” Пайк пише: „Всяка масонска ложа е религиозен храм; нейният правилник всъщност е инструкция по религия... Масонството, както всяка друга религия, мистерия, херметично учение и алхимия, разкрива своите тайни единствено на Адептите и Избраните; то използва фалшиви обяснения и погрешни интерпретации на символите си... за да забули Истината, която се нарича Светлина, да я скрие от очите на онези, които не са посветени, и да ги държи далече от това... Истината трябва да се пази в тайна, а масите трябва да научават толкова, колкото е капацитета на техния несъвършен разум.” Той пише още, че „концепцията на всеки човек за Бог трябва да бъде пропорционална на неговото духовно развитие, интелектуална мощ и морално съвършенство. Бог е – както човек си го представя – отразеният идеален образ на този човек.” В „Морал и Догма” е показана и йерархията на масонската структура: „Сините степени в масонството са външния двор или външната порта на Храма. Част от символите тук се обясняват на новопостъпващите, но това е само фалшива интерпретация за заблуждаване. Тези знания не са предназначени да дадат разбиране на новоприетия; те целят той да започне да си представя, че е достигнал до такова разбиране. Тяхната истинска същност е резервирана за Знаещите, Принцовете на масонството... Добре е масата от поканени масони да си представя, че всичко се изчерпва със Сините степени...” Синята ложа (Символична ложа) има три степени: 1. Поканен Чирак; 2. Калфа-следовник; 3. Майстор-масон Ложата на Съвършенството (Шотландски Обред или Древния и Приет Шотландски Обред): 4. Таен Майстор; 5. Съвършен Майстор; 6. Близък Другар; 7. Ректор и Съдия; 8. Интендант на Постройката; 9. Майстор избран от Девет; 10. Избран от Петнадесет; 11. Върховен Избран Майстор (Върховен Рицар избран от Дванадесет; 12. Велик Майстор Архитект; 13. Майстор на Деветия Свод (Рицар на Деветия Свод; 14. Велик Избран от Съвета на Принцовете на Йерусалим; 15. Рицар на Изтока (Рицар на Меча); 16. Принц на Йерусалим Розата и Кръста: 17. Рицар на Изтока и Запада; 18. Принц на Розата и Кръста Съвет на Кадош: 19. Велик Понтификат; 20. Велик Майстор на всички Символични ложи; 21. Патриарх Ноахит (Пруски Рицар); 22. Рицар на Кралската Секира; 23. Командор на Табернакъл; 24. Принц на Табернакъл; 25. Рицар на Медната Спирала; 26. Принц на Милостта; 27. Командор на Храма; 28. Рицар на Слънцето (Принц Адепт); 29. Рицар на Св. Андрей; 30. Велик Избран Рицар на Кадош Велик Съвет на Великите Принцове на Кралската Тайна: 31. Велик Инспектор-Инквизитор Командор; 32. Върховен Принц на Кралската Тайна Върховен Съвет: 33. Независим Върховен Генерален Инспектор Върховният съвет-майка на всички масонски организации е този във Вашингтон и само той може да присъжда 33-та степен. Тази степен е единствената, която не може да се постигне със заслуги и труд – тя се дава. Всички членове на организацията на илюминатите са масони 33-та спепен.

реплика на Doris "Масонското влияние и участие в националноосвободителното движение също е интересно и малко дискутирано". Неотдавна Румен Василев издаде книга, според която Левски бил поканен да влезе в Първата българска легия още през 1861г., от т.нар.”Дружина на верните приятели”, създадена по образец на гръцката “Филики етерия” и дериват на масонска ложа. Василев сравнява общите неща между една масонска ложа и вътрешната тайната организация на Левски. Според него обръщението ”брате”, паролите, шифрите, символиката, използвана от Левски при приема на нови членове, е взаимствана от масоните. Когато тръгва на първата си обиколка из България Левски най-напред отива в Цариград и се вижда с някои от “Верните приятели”, един от които, д-р Хр. Стамболски. Всичко това, разбира се, не доказва безспорно, че е Левски е бил заклет масон. Създател на Тайния Централен Български Комитет в Букурещ е масонът Иван Касабов. Завършил е право в Белград, след това защитил докторат във Виена, човек с много голяма култура и информираност. При втората обиколка на в България, Левски носи документи на ТЦБК: Апел до Великите сили, Мемоар до Султана с искане за автономия в рамките на Османската империя и Прокламация от името на привременното правителство в Балкана. Самият Касабов ще напише в мемоарите си за Левски: „Този Васил Левски в мое време беше най–верният наш агент, който ходеше в България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България лично, с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места.Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание.” Масони са били Г.С.Раковски (от висок ранг и с много големи връзки в тези среди), Любен Каравелов, Панайот Хитов, Захари Стоянов и много, ама наистина много, други дейци на национално-революционното ни движение. Може да Ви се види шокиращо, но дори Българското Книжовно дружество, първообраз на днешната БАН, е основана от масони, а много от читалищата през 60-те години на XIX век в България са били гнезда на масонски ложи. Масон не винаги е синоним на "лош", както битува едно доста примитивно разбиране, но това е друга тема. Много голяма, при това, която изисква по широко разглеждане.

„Изпълнявай само писано черно на бяло, защото Нечестивците се отмятат от словата си.” Отец Матей Преображенски Миткалото "Заровете едно българско желание, казват турските войници - пише Тодор Страшимиров, - и под най-здравата крепост, и то ще я взриви във въздуха."Левски беше и е голямото Желание на българите да живеят в свободна и независима своя държава. Той е единственият български политик, който не ги излъга за нищо.От 140 години у нас се задава все един въпрос: "Кой предаде Левски?” На пръв поглед изглежда, че Васил Левски е бил предаден и качен на турското бесило от организирана група политически и нравствени гномове, които не са виждали по-далече от собствената си паница с леща. Но Левски не само е предаден: преди това той е изтласкан брутално от политическата сцена на вече изгражданата от него нова българска държава. Ако искаме да отговорим вярно на въпроса „Кой предаде Левски?”, трябва да изясним кои са били неговите основни политически опоненти и каква е била тяхната мотивация. Въпросът „КОЙ?” е формулиран коварно и задаван и досега от наследниците на същите ония някогашни политически лилипути, за да внушава чувство за национална малоценност у българите. Той е подвеждащ и заблуждаващ въпрос и цели да отклони вниманието в грешна посока. Точно зададеният въпрос би следвало да бъде: „ЗАЩО бе провалено делото на Васил Левски, строител на Първата Българска Република?” Тази тема е отворена: ако имате какво да кажете, можем да го кажем заедно, защото най-важното е да разберем като българи истината за миналото си, и да не повтаряме постоянно едни и същи грешки. За което не бива да разчитаме единствено на професионалните историци, трябва и сами да го правим. Или същото, но казано с думите на Левски: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.” След предателство в Ловеч, Левски е арестуван, съден по бързата процедура и обесен. После започват легендите. Две неща, според мен, са най-интересни, преди Апостола да бъде заловен. Първото е, че вместо да избере по-чистия и лек път за излизане от България след арабаконашкия провал, той минава през превърналия се в капан за него Ловеч и тръгва посред зима към Влашко, натоварил в самара на коня си своя личен и комитетски архив. Левски би могъл, разбира се, да нареди унищожаването на този архив или заравянето му от доверен човек, след което да премине границата. Толкова празноглав и неопитен ли е бил, че да рискува безразсъдно живота и делото си? Нали „отсреща”, във Влашко е съществувал огледално преписан архив на неговата кореспонденция с БРЦК, който се е намирал в ръцете на Любен Каравелов? И ако не, защо е бил готов да плати толкова висока цена, за да тръгне към Букурещ не с празни ръце, а непременно със своята част от архива? Именно архивът, носен от Левски е оцелял и благодарение на него сега ние можем да четем писмата му. Едва ли Левски е мислел тогава какво ще остави на историята и историците в онзи момент, когато е тръгвал с тези документи. Те са му били НЕОБХОДИМИ по други причини. Не бих се наел да давам отговор от негово име, но веднага ще посоча вторият впечатляващ факт, който, според скромното ми мнение, хвърля известна светлина върху мотивите на Левски да се подложи на огромния риск. Малко след залавянето на Общи и разкритията на другите участници, турските власти научават за БРЦК в Букурещ и неговият председател Любен Каравелов. Те изискват от румънското правителство той (Каравелов) да бъде арестуван и да им бъде предаден. Паникьосаният Каравелов, научил за това, дава на жена си Ната целия комитетски архив и тя го носи в сръбското консулство. После Каравелов бяга за Белград, откъдето е дошъл преди няколко години и така затваря кръга на своята мисия. От сръбското консулство в Букурещ за броени дни цялата кореспонденция между Левски и БРЦК в Букурещ се озовава в ръцете на турската власт. Про-дадена е. Това се случва във времето ПРЕДИ залавянето на Левски. Така че когато той се изправя пред съдебната комисия в София, разследващите и съдиите притежават пълни доказателства за неговата роля и място в комитетската организация. Левски, разбира се, не е могъл да знае какво е сторил Каравелов и че турците разполагат с неговите писма, още докато той пътува към Ловеч. Виждате ли връзката между тези два факта, и ако да, как си обяснявате първия от тях?

Като заявява в писмо от 25 юли 1872 г. до Каравелов, че "на българското знаме ще пише Свята и Чиста Република", Левски добавя: "Същото желаем на братя сърби, румънци и черногорци и пр.", като за целта не отказва и "помощта и на дявола". В “Нареда на работниците за освобождението на българския народ” в глава първа „Подбуда и цел” Левски е написал преди общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872: „Подбуда – тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров; Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесиджии и еничери и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.” След провеждането на общото събрание е приет „Програм на Българския революционен централен комитет”, с което Левски прави компромис с републиканските си виждания и тези на Каравелов за Балканска федерация (същото важи и за Каравелов). Там в точка 1 четем: „Бълг. Р. Ц. Комитет има за цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато чрез всяко средство българското освобождение стане дело свършено.” А идеята за Балканска федерация (чиито вариант е Балканска република) е политически инструмент, с който оперират мнозина: като се започне от Ригас Фереос, Екатерина Велика, Адам Чарторийски, Йоанис Каподистрияс, Раковски, сръбската Омладина, та се стигне до Карл Маркс, Димитър Благоев, Сталин-Тито-Димитров. Единствената й практическа реализация е разпадналата се с кръв Югославия. За България горчивият плод от тази идея се нарича Република Македония. За цитираното от Иван Хаджийски съм съгласен, той не се отнася отрицателно към агитацията на Волов и другите апостоли на Априлското въстание, той твърди в статията си, че това е бил единствено възможният начин да се вдигне на революция българският селянин и еснаф в онази ситуация. Това, което се опитвам да твърдя е, че Левски със системна работа е искал да промени ситуацията и да подготви едно не обречено на разгром въстание. Гърците го правят десетилетия преди нас, но при тях богатите хора развързват щедро кесиите си.

Това е същността на въпроса: откъде е знаел Левски за републиканската форма на управление и какво е разбирал под това понятие? Според мен, първоначално той е бил под влиянието на братята масони от ТБЦК (визирам Иван Касабов, Димитър Ценович, Теофан Райнов и т.н.), които от своя страна проповядват идеологията на Млада Италия (Гарибалди, Мацини), Млада Франция, Млада Русия (Бакунин, Херцен, Начаев). Дори Съединените Американски щати са основана от масони република, това е общоизвестен факт, повечето от техните президенти са се клели върху масонска библия. В хода на работата му, обаче, в България, Левски се дистанцира от идеологията на т.н. „млади”, които го изпращат като свой „апостол” в България. За него формулата „Смърт или Република” е средство за ясно разграничаване на национална независимост. От една страна – изключване на каквато и да е форма на „дуалистична държава” с Османската империя (една идея на Касабов, по-късно подета и от Ст. Стамболов); от друга, и това е най-важното, никаква възможност за включване в имперския руски проект за Южнославянска федерация, контролирана от Русия и обслужваща нейните мераци за Трети Рим със столица Цариград. Точно тук е коренът на сблъсъка между Левски и Каравелов. По онова време Каравелов проповядва Балканска федерация и по същество обслужва руските имперски интереси, наметнали с покривалото на славянофилство и православна солидарност. За Левски смяната на султанското деспотство с царско е равносилно на смърт за българската нация. Ето защо изковава формулата „Смърт или Република”. По мое мнение, представял си е тази Българска Република не като парламентарна, а като президентска, със силно централизирано управление, защото това, което изгражда като Държавност с мрежата си от комитети по същество е такава република.

Гербов, манипулирате елементарно: "Другият пък твърди, че обикновените хора сами си съчинявали истории за Левски и така си попълвали белите полета." Казвам друго: "Огледайте се, обаче, по форумите в Интернет и ще видите, че вече самите хора в България си попълват белите полета в историята за Левски – онези бели полета, останали от мълчанието и малодушието на професионалните историци." Изглежда сте професионалист, а? А "обикновени хора" няма, не разбрахте ли?

Уважаеми Гербов, Не спорите по същество, а се забивате в неща, които по принцип нямат кой знае какво значение, освен за буквоеди. Най-напред ме „заковавате” с някакви фотокопия от книга на Д. Страшимиров и какво от това? Дали Русенския комитет е бил основан през 1870 или 1871 г. в случая има точно толкова голямо значение, колкото дали Левски е имал 42 или 43 номер цървули. Останалите Ви аргументи са от типа „Аз Казах – Хау”; цитирам Ви: „Няма никакво вишегласие. Левски е действал авторитарно. Вижда се от писмото на Д. Попов до Каравелов от 3 октомври 1872 г.” Значи, според Вас, щом Д. Попов е писал на Каравелов, че Левски действа авторитарно, това е неоспорим аргумент и „се вижда от писмото”. Е, това не е сериозно, прилича на „по телевизора казаха.” Долавям, че Ви измъчва някаква фобия и комплекс срещу личността на Левски и истински Ви съчувствам. Не е лесно „силно да мразиш”. Относно това дали искам да пиша някаква нова история за Левски – ами не, тя историята си е такава, каквато е и никой не може да напише „нова история” или да я „съчини”. Огледайте се, обаче, по форумите в Интернет и ще видите, че вече самите хора в България си попълват белите полета в историята за Левски – онези бели полета, останали от мълчанието и малодушието на професионалните историци. И накрая: мама и татко не са ли Ви научили до седемгодишна възраст, че с непознати (а ние сме такива) не се говори на „ти”, а има и учтива форма в българския език. Ами толкова засега, бъдете здрав и Бог да Ви Благослови.

Има предвид "конституционна монархия", такава, каквато е например Дания сега - монархът управлява в рамките на конституция, за разлика от абсолютната монархия, нарина от Левски "деспотско-тиранска".

Левски: Смърт или Република На 27 май 1870 г. Левски прехвърля Дунава край Гюргево и се озовава в Русе, столицата на Митхад паша. Целта му е да създаде тук втори канал за връзка между комитетите от Източна и Югоизточна България с Влашко. Тази задача той възлага на Христо Иванов-Големия, който преди да се установи в Търново, към края на януари 1870 г. е на работа в Русе. Христо Иванов обаче няма успех, както и сам признава в едно свое писмо Н. Обретенов (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 492-493). Според Захари Стоянов местният Русенски комитет бил основан от Ангел Кънчев през 1871 година, но той вероятно греши, защото Кънчев е пратен чак една година по-късно като пратеник на Букурещкия Централен комитет. От протоколите на този комитет, които са единствените запазени протоколи на частен комитет от времето на Левски, виждаме, че първото протоколирано заседание на русенци се е състояло на 10 декември 1870 г. В третото заседание, което станало след четири дни, се решава от тогава действащите членове да започнат да убеждават приятели, познайници и т.н. и да ги подготвят за бъдещото народно освобождение и обявяването на БАЛКАНСКА РЕПУБЛИКА. Балканска Република е идея на Любен Каравелов и хората около него, не на Левски. От третата точка на същия протокол узнаваме, че "числото на действащите членове, които съставляват частния революционен комитет в Русе, за сега не ще възлиза на повече от седем души, които помежду си се броят за съзаклятници и отговарят за всичко според Привременния закон, който е нареден и поверен от централния комитет." (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 527-529). Тия седмина членове били: Н.Т. Обретенов - Кавръков или още Тихов; Тома Кърджиев - Твердо; Ради Иванов; Костаки Симеонов; Георги Икономов - Аспарух; Иларион Драгостинов - Борислав и Генчо Карамаждраков - Денсиз. Колко време стои Левски в Русе не знаем. Няма и точни данни за пътя по който поема от столицата на Митхад паша. Най-вероятно да е продължил по Дунава и след кратък престой в Свищов или през Никопол да е отишъл в Ловеч. При третата си обиколка през 1870 г. Левски идва в Ловеч с взето решение да превърне този град във вътрешен център, от който да направлява всички действия на организацията си и да получава кореспонденцията си, докато обикаля страната. Ловеч трябва да бъде АДМИНИСТРАТИВЕН център, обединяващ комитетската мрежа в България. С една дума Ловеч става негова столица. В началото на декември 1870 г., както се вижда от дневника, в който вписва своята кореспонденция, Левски получава писмата си през Ловеч. Докато т.н. Централен комитет в Букурещ, оглавяван от Каравелов, прилича повече на партиен орган, комитетската мрежа в България и по специално комитетът в Ловеч, който се явява централен за вътрешната организация, започват да приличат все повече на изпълнителна власт или държава. Център и двигател на тази новоформираща се държавна структура е Васил Левски. На 20 юни 1871 г. Левски, с известна доза раздразнение, пише до "дуалистите" в Румъния: "За законите и печата от кога съм ги заискал и като какви трябваше да бъдат, искайте писмото ми от 28-ий октомврий общо за всички ви." Тоест, той иска печат за своята изпълнителна власт и закон от година и три месеца, но не ги е получил още от румънските емигранти, които в случая играят ролята на законодател. "Тука (в Ловеч) в едно от събранията - ни съобщава П. Стоянов - става и спор върху печата на комитета… Левски казваше, че лъвът трябва да е без корона, защото България след Освобождението ще я обявим за република ("демократска република"); а другите, болшинството, искаше лъвът да има корона, понеже, казваше то, НИЕ СЕ НАДЯВАМЕ НА РУСИЯ и СЛЕДОВАТЕЛНО ще имаме княз." (Градът Ловеч като столица на БРЦК, Ловеч, 1901, стр. 17) Три месеца по късно в едно свое писмо от 5 февруари 1871 г. до Данаил Хр. Попов Левски посочва какъв трябва да бъде печата: "Голям колкото един бешлик, в средата ЛЪВЧЕ С КОРОНА; из устата му СМЪРТ ИЛИ РЕПУБЛИКА; от наоколо ПРИВРЕМЕННО БЪЛГАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО В БЪЛГАРИЯ." Първоначално Левски настоява върху печата да има лъв без корона, но след това, тъй като "болшинството искали лъвът да има корона", защото се надява на руския цар, Левски прави привидно крачка отстъпление, за да им наложи още по-категорично визията си: върху печата ще има лъвче с корона, но това не означава, че над лъва ще стои корона, защото надписът "Смърт или Република" просто изключва такава възможност. Забележете: не "Свобода или Смърт", защото се предполага, че свободата вече ще е факт в новата българска държава, а "Смърт или Република". Левски абсолютно изключва възможността за монархия и го прави безапелационно. Ловеч като местоположение е естествен възел между северозападната комитетска мрежа с център Орхание и Тетевен, комитетите в Тракия, чиито най-пряк път води през Троянския проход и най-сетне през Севлиево на комитетите от Североизточна България. И при това, Ловеч е най-добрата връзка на цялата вътрешна организация с Централния комитет в Букурещ - главен канал на организацията, през който тя препраща и получава кореспонденцията си, внася оръжие и всичко необходимо през Никопол, откъдето, на отвъдния бряг в Турну Мъгуреле е живата връзка на Апостола, Димитър Хр. Попов. Чак на 6 април 1871 г. Левски ще напише на Димитър Хр. Попов: "С Димитър Общи получихме писмата и печата. Печатът е във всичко добър, САМО ЛЪВЪТ НЯМА КОРОНА, защо така? Ако е сбъркано, трябва друг да ся поръча." (Васил Левски, Документално Наследство, стр. 106) В текста на така дълго чакания печат обаче е направена и една нова добавка: "Първо отделение на БРЦК", което говори за нестихващия мерак на емигрантите около Каравелов да се поставят йерархично по-високо от вътрешната организация и да я приравнят като "първо отделение" от техния Централен комитет. През лятото на 1870, след като урежда нещата в Ловеч, Левски отива най-напред във Велико Търново, където остава цели 34 дни при Христо Иванов-Големия и Матей Петров Преображенски. Изобщо да се възпроизведе пътя на Левски е трудно и почти невъзможно, заради липсата на документи, изобилието на легенди и произволни спомени, както и грижливо прикриваните от самия него следи. Най-тъмни и неизяснени обаче остават неговите пътища през втората половина на 1870 година. Знаем, че Дряново не създава комитет почти до Априлското въстание и вероятно причина за това са местните чорбаджии. Тетевенци обаче създават голям комитет, като тук наред с интелигенти влизат дребни търговци, занаятчии и богати търговци. През втората половина на 1870 г. Левски обикаля из Тракия и част от Северна България. Докато Стоян Заимов представя организационните събрания на Левски по онова време като шумни "теферичи" и "моабети", Г.М. Минев,един от учредителите на Панагюрския комитет го опровергава: "А да се каже и това, че никакви ядената и пиенета не са ставали… Нито една минута не е било това. Кой смееше да направи подобно нещо! Не бяха това търговци, ами бяха бунтовници. Тия работи бяха много тайни и тогавашните наши първенци, каквито бяха, бунтовника за по-долно и отвратително го имаха от разбойника. Тая идея много деликатно се проповядваше между приятелите и роднини, и то смесено с историята народна и напомняне за четите из Балкана…" През своята трета обиколка Левски посещава градовете и селата от десния бряг на Марица, някои от които по-късно вземат дейно участие в Априлското въстание като Батак и Копривщица. Ехото обаче във вид на легенда прониква из цяла България и стига до ония предели, които той по липса на време или възможности не включва в мрежата си. По време на тази трета обиколка, Ловеч е изходната база за Левски. Оттук, придружен от Марин поп Луканов, Сава Младенов и Васил Йонков, той тръгва най-напред към Тетевен. Това че го придружава тетевенец и от добре познати в Тетевен хора, е характерно за него… Но не бива да забравяме, че по-късно, когато Апостола е саботиран от Димитър Общи, който отказва да му се подчинява, точно Тетевен става крепост за Общи, това е градът, който го крие от наказващата ръка на Левски. От друга страна, при третата му обиколка, присъствието на Марин поп Луканов, би трябвало да отстрани и най-малкото съмнение у тетевенци. Луканов ще потвърди пред тетевенци, че в Ловеч вече е сложено началото на комитетска организация и че Ловеч е избран за център на комитетската мрежа. Тук можем да отворим една голяма скоба и да сравним подготовката за Априлското въстание няколко години по-късно, и по-точно дейността на Георги Бенковски, и тази на Левски през 1870 година. За похватите на Бенковски и другите „апостоли” най-добре и живо ни осведомява Иван Хаджийски в „Психология на Априлското въстание”: „Най-важното условие беше обаче да се създаде вяра в успеха. Само тази вяра щеше да изкара хората пред байраците. Тази вяра, понеже не можеше да дойде от собствената сила на революционната организация, бе потърсена отново в една спасителна лъжа: че апостолите са пратеници на руския император и че въстанието ще бъде сигнал за нахлуване в България на сръбски и руски полкове... Ето с каква агитация П. Волов образувал комитета в с. Синджирлий, Карловско, по сведенията, които Ботьо Иванов дал на 3. Стоянова: Тоя П. Ванков (лъжеиме на П. Волов) ни обади такива неща щото ние, колкото бяхме събрани при него, прехапахме уста. Най-напред ни каза, че хиляди-хиляди турски софти пъплели вече из България, които насъсквали турското население да се приготовлява за напролет, защото всичката рая щяла да бъде турена под нож, никакво правителство не щяло да бъде в състояние да ни защити и пр. От друга страна, прибави той,всичко угнетено и поробено на Балканския полуостров е дигнало вече пушка за свое лично съществование и независим живот. Храбрите ни братя херцеговци, година ще стане, откак се кланят на нож и куршум. Босна гори на огън. Черна гора се е дигнала с жени и деца, гиритлиите според последните вестници точели своите ножове. Сърбия и нощта прави на ден да се приготовлява, православна Русия провежда много здраве на своите деца, с една реч — Изток гори на огън. Трябва ли ние да сгънем ръце и да стоим мирно през тая буря, когато сме народ от 7 милиона? Прочее мнозинството от въстаническата маса се дигна на въстание с мисълта да се спаси от готвената от турците сеч и да посрещне победоносните освободителни руски и сръбски войски. На апостолите оставаше сега втората и не по-малко важна и трудна задача: да поддържат духа на въстаниците, а с това и тяхната съпротива колкото може по-дълго време. Трябваше да се прекъснат всички възможни пътища за отстъпление и предаване. Трябваше да се скъсат връзките с напуснатия дребнособственически бит.Това ставаше чрез две средства: накървавяване на въстаналите селища и запалването им. Накървавяването на въстаналите селища ставаше чрез избиване на няколко турци. Това беше минаване на Рубикон, изгаряне на всички мостове за отстъпление, разчистване с всяко колебание.” Левски, напротив, работи по съвсем различен начин: той образно казано изплита организацията си, изтъкава я от собствената си личност, по образ и подобие на самия себе си. Такава организация може да бъде много силна и монолитна, но може да бъде и много слаба и уязвима, всичко зависи каква е личността, вградена в темелите й. Комитетската мрежа на Левски още в самото й начало е организъм, нарастващ отвътре навън - ядрото в нея е самият й създател, застанал в нейния център и съсредоточил всичките й нишки в ръцете си. Очевидно е също така (по спомените на Христо Иванов - Големия), че Левски още в средата на 1870 г., тоест след основаването на Централния комитет в Букурещ и в началото на своята трета обиколка в България, вече разбира необходимостта от ПИСАН ЗАКОН "да бъде приет с вишегласие на народа и работниците из България". "Носеха го (проектозакона) - спомня си Големия - от град на град и от село на село и го четяха, което се види за по-добро да се потвърди, а което са види за излишно, да се изхвърли, а което се види за нужно и не достатъчно, да са притури и тъй са нареди и са потвърди от народа." (НБКМ-БИА, ф.101, II В 1021, Записки, стр. 148). Логично е, че този проект на бъдещ закон за цялата организация е написан от Левски, за да бъде разпространен за обсъждане из България. Неговата работа върху "проектоустава" продължава и през първата половина на 1871 г. Емигрантите в странство очевидно са били раздразнени от тази му инициатива, защото в едно свое писмо от 20 юни 1871 г. до плоещките българи, Левски ще им напише: "Бележите ми в писмото си ОЩЕ КАК СМЕЯ да правя програма и печат, с които да се разполагам в Българско, без да се споразумея с всичките членове в делото." Фактът, че той още на 28 октомври 1870 г. иска да му изпратят от Влашко необходимите "закони" показва, че там много или малко са били осведомени върху неговата работа по "проектоустава". По-натам, все в същото писмо, Левски категорично отрича участието на Каравелов в изработването на проектоустава: "Като преписвате, че уж от него (Каравелов) чакаме програма, закони и не знам какво си? С една дума от него СА ВОДА? Отворете си очите хубаво в писмата ни, по кой ред искаме тия работи, ПА И ОТ КОГО И ДА БИЛО ТАМ ОТ ВАС? И по одобрението само на Каравелова, Ценова, Райнова, Живкова, Кършовски и от Д.Хр.Попов ли или от одобрението на тукашното ни ВИШЕГЛАСИЕ." (Документално наследство. Васил Левски, стр. 102). Противостоенето е кристално ясно и недвусмислено и няма смисъл да бъде замазвано, което правят мнозина малодушни изследователи - от една страна са всички емигранти в Румъния, от другата е Левски и ВИШЕГЛАСИЕТО в Българско. В писмо до "братовчето" си, както често нарича, Д. Хр. Попов, датирано от 29 септември 1871 г., Левски му пише: "Пращаме Ви два ЗАКОНА, единият на Вас и за Ценова в Букурещ, гледайте хубаво, което не намирате за добро, турайте бележка. С една дума, каквото за добро да са оттури или притури, бележете на кратко и ясно. Като и ще прибързовате, та да ни ги изпратите, щото Ц.комитет по вишегласието на всичките членове, а най-вече ще гледа вишегласието в Българско и ще го ПРОВОДА да са напечата. Другият закон ще проводите на г-на Каравелова." Същевременно Левски изпраща с отделни писма преписи от своя закон на Панайот Хитов и Филип Тотю. Левски им оставя възможността да "оттурат и притурат", при това да "прибързоват" и нищо повече - основата на бъдещия закон, който ще играе ролята на Конституция за комитетската организация, вече е написан от него, зад неговата дума стои цялото ВИШЕГЛАСИЕ в Българско. Как ли е изглеждало всичко това на амбициозните политически емигранти и на старите войводи? Как ли се е виждало на издигнатия за техен "лидер", без да притежава качествата на лидер, образован и книжовен Любен Каравелов? Но плановете на Левски и на емигрантите за следосвобожденска България са коренно различни и разломната линия между тях ще става все по-широка и непреодолима. И как му отговарят те - изпращат му в разгара на тези спорове Димитър Общи и Ангел Кънчев за помощници. Какви са тези "закони", за които Левски пише, че иска да му изпратят от Букурещ, за да ги има предвид, когато съставя своя Закон? Ето кои са: "Щатут за едно Привременно българско началство в Белград"; "План за освобождение на България"; "Привременен закон за народните горски чети за 1867 лято" - и трите на Г.С.Раковски, както и "Основно законоположение" на Тайния Централен Български Комитет. И така, след като е сложил основата на своята нова държава, сега в нейния Проектоустав, както го нарича, Левски посочва правата и задълженията на комитетите, играещи роля на изпълнителна власт. Погрешно го цитират да пише за бъдещата Българска Държава, че ще бъде "Храм на Истината и Правата Свобода", но тук има много тънка манипулация, и писаното от Левски трябва да се цитира от оригинал и буквално, за да не се изкривява смисъла в него - Левски пише не "Истината и Правата Свобода", а "истинната и права свобода", което е нещо съвършено различно. Първото е куха фраза, второто е съвсем конкретно: според него има различни видове свободи, но той говори за "истинната", сиреч единствената възможна. "Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система демократска република - пояснява се в Проектоустава Левски - и състави партии за деспотско тиранска или конституционна система, то таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт." Той безусловно отрича каквато и да било бъдеща монархия - било тя конституционна или парламентарна и залага СМЪРТНО НАКАЗАНИЕ за привържениците на монархизма в България. Системата му се отличава с изключителна простата и жизненост. Тайната полиция е "извършителната власт" на Централния комитет. Начинът по който пише проектозакона е диалог - отляво пише той, отдясно народът в Българско. Като заявява в писмо от 25 юли 1872 г. до Каравелов, че "на българското знаме ще пише Свята и Чиста Република", Левски добавя: "Същото желаем на братя сърби, румънци и черногорци и пр.", като за целта не отказва и "помощта и на дявола". По натам ще стане дума за "помощта на Дявола" и за срещата на Апостола с него. След като свършва с писането на своя Закон, Левски най-напред утвърждава Д. Хр. Попов за посредник на своята организация с външния свят. "И аз оставям копие на всяко писмо, защото ми са нужни да съобщавам на вред да знаят какви писма пиша."

Изход или първите две обиколки на Левски "Облегнете се само в себе си и във вашата сила." (Из Привременното Българско Правителство - септември, 1869 г.) Началото на януари 1868 г. заварва тридесетгодишния карловец Васил Иванов Кунчев, наричан Дякон Левски, като легионер във Втората българска легия в Белград. Легията е основана предишната година по споразумение между сръбския княз Михаил Обренович и българите от Добродетелната дружина за общи действия срещу Османската империя. Сърбите си правят сметка в една предстояща война с Турция да използват българските легионери като ударна сила за вдигане на въоръжено въстание в България, което да отклони част от турската армия от техния фронт. В продължение на няколко месеца около 200 българи, между които е и Левски, се обучават на военно дело от офицери в белградската Артилерийска школа, спонсорирани финансово от Русия, търсеща реванш на Балканите, след неуспешната за нея Кримска война. Кои са ония българи от Добродетелната дружина, договорили се с княз Михаил Обренович за формирането на Втората легия? През 1856 г., след като руски войски навлизат в Румъния и обявяват война на Турция, започва Кримската война. По идея на главнокомандващия княз Горчаков и ген. Будберг богатите българи в Румъния съставят комитет, наречен „Благотворително дружество“ (Добродетелната дружина), чиято единствена реална цел е да записва българи доброволци в руската армия. От Русия за това са им са преведени 100 000 златни рубли. В управата на комитета влизат Константин Чокан — председател, Христо Георгиев — касиер, д-р Васил Берон, деловодител, а Иван Бакалооглу, Димитър Ценов и Христо Мустаков, са записани като „съдействующи членове в материално отношение“. Дружеството записало 2500 доброволци. Константин Чокан дарил 7000 австрийски жълтици, последвали го и други членове на комитета. Формирана била българска чета, която потеглила към Калафат, но на българския бряг четниците ги очаквал турски аскер и те не могли да вдигнат въстание. След това поражение била направена ревизия и се установило, че от 100 000-те златни рубли не била изхарчена и стотинка, а ги е присвоил Христо Георгиев, който ги вложил в своята фирма. Очевидно Георгиеви не са могли да вдъхват доверие и симпатия у хъшовете, но антипатията без съмнение е била взаимна. Често в средите на другите емигранти за тях се е говорело като за руски агенти, което е и голата истина. Христо Георгиев през 1860 г. пише на брат си: „Турските работи не отиват на добре. И както французите влязоха в Сирия, то и русите трябва скоро да влязат в България.“ Маскирана като благотворителна организация с идеална цел, Дружината на практика си поставя ясно политически цели, напълно съвпадащи с официалната политика на Русия. За освобождението на България Добродетелната дружина разчита главно и предимно на рускатата военна и дипломатическа помощ. Все пак, в някои случаи, както е с Втората българска легия в Белград, интересите на Добродетелната дружина съвпадат с тези на по-радикалните български революционери. През 1866-1867 г., в съзвучие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос, Добродетелната дружина се насочва към сближаване с правителствота на Сърбия. Точно тогава руският консул в Букурещ Офенберг дава на братя Георгиеви идеята да действа за създаване на една обща държава между България и Сърбия. За целта се разработва специална „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. В нея се предвижда създаването на голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание. За княз на бъдещата държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година те финансират с руски рубли и организирането на Втората българска легия в Белград. Вече в легията, още в началото на януари 1868 г., Левски крои планове през ранна пролет да посети с група от няколко доверени свои другари България, за да се срещне със свои съмишленици и да ги подготви за въоръжено въстание. През втората половина на януари той прави опити да се срещне лично с руския консул в Пловдив Найден Геров, посетил за кратко време Белград, за да разговаря с него за бъдещите си планове и да го помоли за съдействие пред ръководството на легията, за да го освободят по-рано и да замине за Влашко ,,преди априлия 20“. Не успява да се срещне и ето защо на 1 февруари с.г. пише от Белград писмо до Геров в Пловдив, с което го уведомява: „При дохожданието ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза преди времето. Макар за 25 дена да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо. Затова моля ви сега писмено да преди априлия 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят.“ Към писмото си прилага две свои снимки, „ходящ“ т.е. в цял ръст – едната за Геров и другата за д-р Р. Петров, както и няколко „писъмца" до свои съмишленици, които Геров да препрати из България. Подписва се като "Васил И. Лъвский из Белградската академия – новообразувана Бугарска чета". Дни след това получава стомашна остра криза, вероятно от язва, лежи във военната болница, а след операция (не особено успешна и добре извършена) и изписването му - в частна квартира, където го лекуват с рецепти от народната медицина (налагане на одрани жаби върху прясната рана). За него се грижат приятелите му Хр. Иванов-Големия, М. Греков, Ан. Кънчев и най-вече брат му Хр. Кунчев, а П. Хитов помага с пари като му плаща наема и на жената, която го гледа. В края на март или началото на април Левски пише от Белград писмо до П. Хитов, който е също в Белград: "Господин Панайоте, Премного Ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте от болницата. Наистина бих умрял, ако бях стоял още няколко дни. Така исто [честно и предано] се трудите и за всичките ни събрани братя. И длъжни сме да Ви почитаме, защото сте и най-главният ни войвода [още от] началото на скупщината. Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен. Надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да не се причислявам [към] ония, [за] да [не] се рече, че се е харчило за мен. По всякакъв начин ще гледам да Ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите. Повторно Ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заел съм от брат ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша, и твойте, [та] се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената. А тя колко ще вземе? - Не зная. Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си. [За]то[ва] ще Ви моля, ако идите във Влашко, да дойдете да Ви кажа или да ми позволите да Ви пиша. Но преди то[ва] Ви моля, както Ви пиша по-горе, да ме не оставяте без трошка. защото кажи, че откак съм отишъл в онази къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене. Все от мен. А онази жена, която ме лекува, тя има вече право да яде от мен. Защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците [и] носи вода чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще й се наплатя. Затова, моля Ви, елате да се разговорите, да й се плати честно, ако ме излекува. Моля Ви, това да не Ви дотегне ни най-малко, за което ще се трудя, както Ви пиша по-горе. 67-ий Ваш хоръгвоносец – В. И. Лъвский" Още преди да бъде разтурена легията в края на април от сръбското правителство, Левски я напуска сам в началото на месеца, а през май напуска Белград и се отправя за Румъния, след като получава писмо от Д. Ценович от Букурещ, за да се срещне и разговаря с Хаджи Димитър във връзка с подготвяната от него чета, но не одобрява „тяхната организация“, защото били „около стотина души“ и се връща обратно в Сърбия – в Зайчар, към началото на юли. Въпреки че не вижда смисъл в четническата тактика, Левски възнамерява да организира там малка група, с която да премине в България, вероятно за да организира вътрешни комитети, но е задържан от местните власти за известно време в затвора. По-късно отбелязва за този инцидент в свое писмо (11 април 1871 г.) следното: „И аз на 68-мо лято бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е отечество; йоще и че им съм показвал по кой начин да се земат на оръжие и как да преминат границата, щото да не би да се компрометира Сърбия. Това беше показано същото на тамкъшният началник, а той не иска ни да чуе и ме затвори, като ме заплашваше и йоще, че щял да ме даде в робиашите (каторжниците). Секиму са известни от 62-ро – 68 лято техните (на сръбските власти) пречки на вместо за нас .“ От септември до началото на декември 1868 Левски пребивава в Букурещ, където се запознава с Хр. Ботев; поддържа връзка с членове на читалище „Братска любов“ (основано в 1861), което по това време е център на патриотичната българска емиграция и най-вече на младите. От октомври с.г. октомври живее заедно с Хр. Ботев в една запустяла воденица край Букурещ. Ботев в писмото си до К. Тулешков от декември 1868 г. прави следната характеристика за Левски: „Живея на самия край на Букурещ, в една вятърничева воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дякона. За препитанието ни не питай. Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем – той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Приятно е човеку да живее с подобни личности!“ Преди 6 декември с.г. Левски получава от Българското общество в Букурещ, лично от Димитър Ценович, 30 турски лири за предстоящото си пътуване из България. На 6 декември той пристига в Турну Мъгуреле, откъдето възнамерява да тръгне за България (минавайки през Цариград с параход по Черно море); в града се свързва с Димитър Попов и Тодор Ковачов, бивши членове на ТЦБК, от които търси съдействие за пътуването си. В писмото на Т. Ковачов, датирано от 7 декември 1868 г. от Турну Мъгуреле, до П. Хитов в Белград, е отбелязано за неговото пътуване следното: „Васил Дякона дойде вчера и иска да го улесним, за да иде в Цариград и оттам в дома си. И като науча търговията му (интереса), ще ви ява с 2-ро писмо повторно.“ В периода 7 – 9 декември пътува с параход по Дунава, по суша и по Черно море до Цариград. Там остава само един (!) ден и на 11 декември тръгва от Цариград за България, което е отбелязано в писмо на Т. Ковачов от Турну Мъгуреле до П. Хитов в Белград: „ Васил Дякона стигна благополучно в Цариград и на 11 декември замина за отечеството си.“ Доста е странно на пръв поглед това отиване за един ден в Цариград, преди Левски да направи първите си две обиколки в България. Доктор Хр. Т. Стамболски единствен дава сведения от първа ръка за срещата на Апостола с цариградските българи. Като минава през Цариград, Левски може би се е надявал, че няма да бъде подозрителен за турската власт и ще влезе свободно в България. От друга страна, той сигурно е искал и да установи контакти с някои важни хора от голямата българска колония в столицата на Турската империя. От 11 декември 1868 до 24 февруари 1869 г. Левски осъщесвява първата си обиколка в българските земи, след което се връща в Букурещ. След завръщането си във Влашко с помощта на „Млада България” подготвя нова обиколка от 1 май до 26 август 1869 г., по време на която изгражда първите революционни комитети в българските земи (в градовете Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.). По онова време богатите българи от т.н. Добродетелна Дружина и онези в Одеса разчитат изцяло на Русия; предишният кумир на Левски, Г.С. Раковски е залагал и на Русия, и на Румъния, и на Сърбия, което в крайна сметка се оказва едно и също - провал. Хората от ТЦБК (Таен Централен Български Комитет) са прозападно настроени и опоненти на Раковски, те са масони; тези хора смятат, че в България може да има дуализъм - формално управление на Султана и прозападна българска автономия. Левски разчита само на себе си и на българите в България; той има самочувствието на свободен човек, и успява да накара и своите сънародници в Българско да усетят същото, в това е голямата му тайна - още от първата му обиколка хората се чувстват свободни, какъвто е и той. И ако все пак поддържа известни отношения с руските агенти, то е до момента, в който открива, че те служат на чуждо дело, или както сам се изразява "имал съм работа с тях, без да знам". Найден Геров, руски консул в Пловдив по онова време, в писмото си от 30 май 1869 г. съобщава, че Дякона заминал от Пловдив преди 6-7 дни и показвал прокламация на български и турски, която Геров преценява като "празна работа" и се опасява "да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и те да теглят, и на други беля да докарат." (Из архива на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 296). Три години по-късно Геров уведомява с официално писмо от 29 ноември 1872 г. граф Н.П.Игнатиев за ВЗЕТИТЕ МЕРКИ от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет КОЙТО СЪЩЕСТВУВА САМО НА ИМЕ, подбужда българите да се готвят за въстание. (Документи за българската история, том 2, 1932 г., стр. 61). Добре осведомен върху намеренията на Апостола от това време е и водачът на "старите" Хр. Георгиев, който в писмото си от 11 март 1869, тоест между първата и втората обиколка на Левски, предупреждава Найден Геров: "На приказките на Дякона, кажете да не дават уверение." (Из архива на Найден Геров, кн. 1, 1911, стр. 293) Втората обиколка на Левски е основополагаща за неговото дело. "Старите" разгадават намеренията му и затова Хр. Георгиев предупреждава агента на Руската Корона Найден Геров. В продължение на повече от четири месеца Апостола обикаля страната и образува първите комитети, като първият комитет е в Плевен. По препоръка на Данаил Хр. Попов, търговец в Турну Мъгуреле, който му служи за връзка между Румъния и България, Левски се свързва с неговия брат Анастас поп Хинов и с негово съдействие в началото на май 1869 основава комитета в Плевен, вероятно около 6 май, Гергьовден. Първите доверени хора, събрани от Анастас поп Хинов не са известни, но е известно, че въпреки голямата си численост местната организация развива съвсем слаба и незначителна дейност. От Плевен Левски продължава пътя си през Ловеч и Троян за Южна България. Според Иван Драсов той основал Ловечкия комитет на 3 август 1869 г., тоест не в началото, а към края на втората си обиколка, но според Марин поп Луканов и Христо Иванов Големия това се случило в началото на май. Събранието в Ловеч става в дома на Иван Драсов. Присъстват Иван Драсов, Марин поп Луканов, А. Хитров, Цв. Х. Павлов, Христо Йовков, Иван Колев, Христо Цонев Латинеца, поп Кръстьо, Димитър Пъшков, Гечо Сирков, Никола Сирков; тук са още и Анастас поп Хинов от Плевен и Васил Йонков от Гложене. Последният особено усърдно ще предава Апостола три години по късно на процеса срещу него. Ако приемем, че със събранието в Ловеч е почти в края на втората обиколка на Левски, ще видим, че верен на себе си, той прави един голям КРЪГ, и като опорна точка за себе си и организацията, набелязва Ловеч за ЦЕНТЪР на този кръг. Оттук натам "хорото ще се свири" от Ловеч. От Ловеч през Троян Апостола се отправя за Тракия. През първата половина на май е в Карлово и в съедните села и градове. През май 1869 г. е основан и комитетът в Калофер. Около 23-24 май Левски, както съобщава Найден Геров, е в Пловдив. В писмото си от 30 май, което цитирахме, Геров не само докладва точната дата на пребиваването на Апостола, но не крие и отношението си към него: "Дяконът - пише той, - дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да им зима пари!" (стр. 296 от Архива на Н. Геров). По това време Геров е руски консул в Пловдив от близо двадесет години и неговото негативно отношение към Левски напълно хармонира с това на Христо Георгиев, който в писмо до Геров от 30 май с.г. пише: "Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова (Сава, от Сливен), за да се рекомендува, че е добър шпионин. Какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата ЗА ПАРИ И БАЩА СИ ПРОДАВАТ." (архив на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 297). В Пловдив Левски намира "една шепа младежи", с които основава комитет. В началото на юни той е в Перущица, където също основава комитет. По същото време, според спомени на съвременници, Левски посещава и Пазарджик, където прави две събрания, второто от които е учредително. Пак през юни Левски е в Сопот, и тук се случва инциденът с турската полиция, опит за задържането му, като в ръцете им остава връхната му дреха с тескерето на един българин, който много приличал външно на него. Случаят показва, че полицията вече е осведомена за него и го издирва. Пръв Найден Геров описва този случай в писмо до Христо Георгиев от 18 юли 1869 (архиви на Н.Г., стр 299). За да залови Левски в Карлово, полицията прибягва до помощта на Иван Цочев от Сопот, който лежал за дългове в карловския затвор - пуснали го на свобода, с уверението, че ако заловят Апостола, ще му опростят дълговете…. През август Левски е в Сливенско - вероятно на път за Сливен минава през Чирпан и Стара Загора, където също основава комитети. Сливен е крайната точка, до която той стига през втората си обиколка - тук той се доверява на Сава Райнов. Сведенията обаче какво е правил в Сливенско и за обратния му път са оскъдни е несигурни. През Ловеч и Плевен той отива в Никопол, мястото откъдето напуска България. На 26 август Левски минава Дунава при Турну Мъгуреле и без да се задържа, през Александрия, отива в Букурещ. Сега в писмата си той не говори вече от свое име, а от името на народа в България: "Нали дойдох нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и на учения ни народ в Българско." (Д.Т.Страшимиров, Васил Левски: Извори, 1том 1, 1929, стр. 58) - пише той до група емигранти във Влашко. Отначало Левски подкрепя "младите" в борбата им срещу "старите", които искали да обсебят Българското Книжовно Дружество. През целия си почти едногодишен престой в Румъния от 26 август 1869 до 26 май 1870 г. Левски води неспирни спорове с "младите" и се опитва да наложи своето мнение, което представя като мнение на хората в България. "Брате - пише той до Иван Кършовски - тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше кво, защото и аз там между всички ви бях най-простият, и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемем." Това е много важен и преломен момент в цялата ситуация: Левски просто променя ЦЕНТЪРА на тежестта, той го прехвърля от колективната безотговорност и празнодумие във Влашко върху собствените си плещи, нагърбва се да носи тежкото бреме на ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ за създаване на комитети, като избира за опорната си точка територията на България. Според някои историци, акад. Димитър Косев например, в първите си две обиколки Левски не е създавал никакви комитети в България, а просто агитирал в полза на "младите" емигранти от Румъния, разговарял, слушал. После, след като се върнал обратно в Румъния, обмислил внимателно всичко чуто и видяно, анализирал го и чак тогава се родила идеята му за вътрешнокомитетска организация, след което започнал да се мъчи да убеждава емигрантите във верността на своите заключения. Тази теза е твърде съмнителна, за да приемем, че близо половин годишната му обиколка из България е била само опознавателна анкета за събиране на мнения. Безконечните му спорове с различни групи от "младите" го приближават с хората около Любен Каравелов и Димитър Ценович. Именно те първи оценяват идеята на Левски за вътрешнокомитетска организация в България и се присъединяват към тази идея. Левски им пише: "Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, тоест Млада Франция, Млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби…? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба? Брат брата, син баща, баща сина си да убие…? Сега е лесно и можем…" (В.Левски. Документално наследство, с. 120). За републиката Левски пише, че тя трябва да бъде "демократска, много трайна, изградена по новото зидание." Идеята за комитетска мрежа в България сближава Левски и Каравелов и поражда създаването на БРЦК. Въпросът за неговото основаване обаче е един от най-трудните. Тук конфронтацията е очевидна. В текста на печата, който Левски поръчва в Румъния с писмо от 5 февруари 1871 г., Каравелов ще направи към "Привременно правителство в България" следната забележка "Първи отдел от БРЦК". Левски ще приеме тази добавка, като възразява само срещу липсата на корона у лъва. С този печат на Вътрешната организация Левски си служи чак до залавянето му от турците. Същата промяна Каравелов извършва и в "поканителното писмо" на Левски до заможни българи за доброволни парични вноски - той подчертава зависимостта на Вътрешната организация от Букурещ, като пише, че "Привременното правителство (организацията Левски в България - б.а.) отговаря пред Българския народен революционен комитет (оглавяван от Каравелов - бел.а.)." Така още отначало е ясно, че комитетската организация на Левски в България не е равно на Централния комитет в Букурещ и има спор къде да бъде ЦЕНТЪРЪТ. На Каравелов му е необходим човек като Левски, който като си рискува главата, да работи под носа на турската полиция в България. Това е ясно. Остава открит въпросът, защо на Левски му е нужен Централен комитет в Букурещ, оглавяван от книжовник като Каравелов, който седи в Букурещ и се поставя организационно винаги над него и комитетите му в България? Защото Левски очевидно непрекъснато прави компромиси с кръга около Каравелов и им отстъпва, поне формално, пред най-различни техни искания. Спорът е постоянен, той започва още от края на 1869 г. и не стихва до залавянето и гибелта на Левски, а до известна степен е и причината за този провал. Отговорът е може би в самия въпрос "Защо на Левски са му необходими Букурещките емигранти?" - на него те просто са му не обходими, тоест той не може да ги заобиколи. В случай, че още отначало се бе опитал да работи в България без тях, те вероятно щяха да направят всичко възможно, за да спъват тази му работа (нещо, което те все пак успяват да сторят в края на краищата). Сега от дистанцията на времето се вижда, че Левски отива "в устата на Ада", за да вади горещите кестени оттам с голи ръце, а някои от дейците в Букурещ са правели тънки сметки за "после", за властта в една евентуално свободна България… Но да се върнем към 1871 г. - освен наличието на Централен Комитет в Букурещ, въпросните писма установяват и един друг факт: изпълнението на всяко решение в Букурещ се поставя в зависимост от съгласието на Вътрешната организация, която трябва да даде ПЪЛНОМОЩИЯ на пратениците до сръбското правителство, в един конкретен случай. С една дума, Левски е сложил блокираща квота, и това е цената, която той взима от теоретиците, за това, че върши цялата черна работа. Очевидно е също обаче, че Левски е поставен в известна организационна зависимост от Каравелов, след като последния е председател на Централния Комитет в Букурещ. Пръв Захари Стоянов открито изразява резерви към целесъобразността да има дублиращ Централен Комитет в Букурещ, който да налага решенията си на дейците в Българско. Факт е обаче, че Левски полага основите на комитетската си организация още преди да си наложи "шапката" на Централния Комитет от Букурещ. И от тази своя организация, в продължение на не повече от две години той изгражда ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ на бъдещата българска държава - изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно, обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация. Погледнато в още по-широк исторически аспект, онова, което прави в политически план Левски със строежа на вътрешно комитетска структура, а по същество нова българска държава в пределите на Отоманската империя, е същото, което е правел Борис I Покръстител, изправен пред въпроса да бъде зависим от Източноправославната църква във Византия или Католическата църква във Ватикана: Борис избира третият път - независима българска Патриаршия, ловко лавирайки между Изтока и Запада. Същото ще направят и близо хиляда години по-късно цариградскикте българи с повторното извоюване на независима българска Патриаршия. Малко преди гръцките фанариоти и турската администрация да капитулират, те предприемат един безумно дързък и донякъде водевилен ход, като докарват в Цариград един никому неизвестен свещеник и го повъзгласяват за папски наместник на Българската Църква, тоест кардинал. Въпросната личност е набързо потулена и забравена на момента, щом българите получават така желаната от тях църковна независимост. Цялата тази история е добре описана не без чувство за хумор от Тончо Жечев в незаслужено забравената му днес великолепна книга "Българският Великден". Левски инстинктивно и ловко лавира между русофилите в лицето на "старите" и прозападно настроените "млади", които се надяват на помощ от Гарибалди (Млада Италия), Млада Сърбия, Млада Франция и т.н. Заблудата на тези "млади" републиканци стига дотам, че дори бълнуват за една обща българо-турска република (дуализъм), изградена с младотурското антимонархическо движение. Представяте ли си такава държава, след като знаем какво се случва с арменци и гърци, когато на власт идват републиканците на Кемал Ататюрк след Първата световна война? Левски обаче не отхвърля открито идеите им, той просто се възползва от възможностите на "младите", от изградените им структури, от връзките и от парите им. Ето защо тръгва като техен емисар през 1868 г.и непрекъснато преговаря с всичките им идейни представители. Нещо повече, докато води тези преговори и сложни политически маневри, той през следващите три години систематично и умело ще излива темелите на бъдещата независима българска държава, притежавайки пълен контрол над процеса.

Левски и Лилипутите От 27 до 30 юни 1872 г. Левски е в Турну Мъгуреле, откъдето изпраща писмо на Каравелов: "По-скоро изпратете уставите по частните комитети в Влашко. Нарядко срещнах хора, дето не ще се заемат за работа… Изпратете ми онова, на което трябва да се подпишат и ония комитети, на които представителите не бяха пристигнали из Българско." Той дава указания и занапред вестниците да се изпращат до Русе и настоява да се преведе и да му се изпрати брошура с военни правила. И отива доста по-далече: "На всичките частни комитети във Влашко да им дадете право да съставляват и други частни комитети, защото има хора, пък всичките не можете да знаете. И според Устава ще ги отправят до Ц.К., отдето вече ще вземат и дават." (Васил Левски. Док. Нас., с. 183). Едва ли тази категоричност се е харесала на Каравелов и конфликтът на двувластието ще избухне с пълна сила в следващите няколко месеца, след завръщането на Левски в България. Докато стои в Турну Мъгуреле, Левски основава частен революционен комитет от 18 членове и нарежда на Каравелов: "Изпратете по-скоро и тук нужните, като на всеки частен комитет." И накрая следва: "Днес тръгвам за Бекет. Сбогом, сбогом, сбогом." (Васил Левски. Док. Нас., с. 185). Изглед към Турну Мъгуреле от Никопол в наши дни Турну Мъгуреле е град в Румъния, 125 км югозападно от столицата Букурещ. Това е и последното "сбогом" на Левски с емигрантите в Румъния, повече той няма да стъпи никога там, защото в края на същата година ще бъде предаден и заловен, а в началото на следващата година - обесен. Датата на писмото му е 30 юни 1872 година. На първи юли в 9 часа сутринта Левски преминава Дунава при Оряхово и поема пътя към Ловеч. Първата му работа е да изпрати по частните комитети новите устави, а заедно с тях и окръжно писмо на Централния комитет до всички частни комитети. В писмата Левски разпорежда да се събират пари: "Там ни стои всичката работа", пише той и иска да се отчита "точна сметка за всички работници". (Васил Левски. Док.нас., с. 189) Тодор Пеев през 1873 г. Председател на Етрополския частен революционен комитет на от 1870 г. След Арабаконашия обир към бяга в Браила.. Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Самоубива се на 26 юли 1904 г. в град София Още с пристигането му в България пръв го привества Хр. Иванов-Големия: "Защото хиляда ни не жали, като мене и другите се по-лесно спечелват, но като тебе ние не може спечели никога." (ДТС, с. 353). Вероятно Левски е възразил на желанието му да се пази, та на 11 юли Христо Иванов още по-настойчиво го моли "понеже с вас народът ще може да работи и да успее… от вашия свят подвиг зависи благоденствието на нашия народ." (ДТС, с. 356). Това вече прилича на триумфално завръщане на победил римски цезар. Левски е посрещнат с "осанна" от местните кадри в частните комитети, той идва на бял кон от събранието в Букурещ, което е узаконило пълната му власт в България. Друг ласкател, Тодор Пеев, председател на комитета в Етрополе, дава още по-широк простор на красноречието си: "Преди да отговорим на окръжните Ви писма, ние Ви поздравляваме с желаемото ни добре дошъл, брате, от спасителното ни за народа ни послание и Ви изразяваме нашата благодарност за благоразумното ви пътуване, на което следствието е и благополучното Ви завръщане, което зарадва и насърчи всинца ни." Дочува се словото на изпечен ласкател, което продължава в същия дух на по-високи октави: "Мили наш брате, сполуката на нашата обща цел налага ни длъжност да знаем да уважаваме законите и властта на привременното ни народно правителство; затова бъдете уверени, че ни най-малка мисъл не преминава през ума ни (направо "гузен негонен бяга") за да меняваме или не одобряваме работи и постановления, които са одобрени от общо вишегласие. Ето защо не само ще се стараем да се съобразяваме с приказанията на Ц. комитет (Левски е Ц.К. в България и Пеев прекрасно го знае, защото е бил с него на общото събрание), но и будно и строго ще да преследваме всекиго, който би дръзнал да не се покори и не съобрази с тях. Ето кое трябва и Вас да утешава, да ви радва и да ви насърчава в народното дело." След всичките мазни и елейни слова за успиване на вниманието, Пеев кани Левски на сватбата си и настоява Левски да му издаде на него и на Димитър Общи пълномощия за да организирали заедно революционни комитети в Радомир, Кюстендил и "по-нататък в Македония, ако дозволят обстоятелствата" (ДТС, с. 361-362). "Машала, ашколсун! - би го похвалил Бай Ганьо, ако знаеше за това му писмо - хитро момче излезе!" Значи Пеев иска, ни повече ни по-малко, от Левски да ги упълномощи, заедно с Димитър Общи, когото Левски изолира и оценява като неспособен, да основават комитети в Софийско и цяла Македония. Както се казва, човешката наглост е безгранична. Тодор Пеев Левски, естествено, не издава исканите пълномощия, но Тодор Пеев посещава сам Радомир, Кюстендил и Криворечна паланка, за което получава ПЪЛНОМОЩНО подписано от Димитър Общи. Последното е открит бунт срещу Левски и нарушаване на неговите закони, залегнали в Устава. След като обикаля голяма част от комитетите в страната, в началото на август 1872 г. Левски се връща в Ловеч, откъдето пише на Каравелов да помоли сръбското правителство да приеме в Белград 150-200 българи. "Ако ли не, то ще търсим на друго място. Ако ли отнийде няма помощ за българина, то работата си ни е пак работа." (Васил Левски. Док. Насл., с. 193-194) "Докато се наредим и приготвим вътре - разсъждава в същото писмо Левски, - нека се приготвят и главни водачи, които ще дадат ред от началото до края на работата и в главните позиции да се турят по един и по двама души. Инак сме нищо и никакво!! Но не като 1868 г. - визира позорно разтурената от сърбите Втора легия Левски - само при други условия." (Васил Левски. Док. Нас. 194) И отново иска от Каравелов протоколите от общото събрание и "войнишките правила", но е очевидно, че в Букурещ не бързат да му ги изпратят. Изгубил търпение, Левски пише на Каравелов за трети път в края на август да му изпрати исканите неща и дори му изпраща 10 лири за целта. Същевременно Левски настоява за провеждане на общо събрание на частните комитети в България. В края на юли Тодор Пеев се изказва против това, и веднага от Орхание Димитър Общи се присъединява към него. Левски пренебрегва възраженията на двамата, но седмица по-късно Пеев се противопоставя още по-решително със следните аргументи: "Един беден и слаб народ, какъвто е българският, подчинен, убит и ограничен отвсякъде, става решителен и ревностен в народното предприятие, ако само му посочат на материална и морална помощ от други народи." Доста гнусно, а? И доста познато - това са същите ония "аргументи", които и до днес могат да се чуят от устата на ловки политически шарлатани - ама, къде сме тръгнали ние да се бутаме сред големите атове, сред великите сили, ние сме бедни, малки, слаби, ако може така нещо някой да ни помогне, къде с пари (най-добре), къде с нещо друго (ако може с повече пари), да свърши нашата работа вместо нас… Пеев е изпечен интригант, той се върти като фурнаджийска лопата между Общи и Левски и търси изгода и от двете страни от тези си въртеливи движения: освен това, продължава Пеев с аргументите си срещу свикване на общо събрание, много неща били преиначени от Димитър Общи и "на събранието ще се видят съвсем другояче, а народът щом улови една лъжа, твърде вторачено и внимателно следва и разпитва всичко, ще вдигне доверието си и от истината." Указания на Левски до комитетите за провеждане на терористични акции за събиране на пари Значи излиза, че Тодор Пеев е против свикване на общо събрание, за да предпази Левски от лъжите на Димитър Общи, грижи се за неговия аторитет. Най-сетне, обаче, за да угоди и на Общи, Пеев заключава: "Общи не може да се укорява, защото само чрез тоя способ (да лъже за идването на чужда помощ от Сърбия) той е сполучил да РАЗПАЛИ народа доволно." (ДТС, с. 372-373). Неслучайно единствено комитетите в Орханийско и Тетевенско се обявяват против идеята на Левски да свика общо събрание на частните комитети в България. Очевидно влиянието на Общи в този регион е голямо и комитетите не се подчиняват на волята на Левски. Все повече в центъра на събитията от това време застават взаимоотношенията между Левски и Димитър Общи, който се явява катализатор за всички недоволни в организацията от Левски. Още преди да замине за общото събрание в Букурещ, Левски предупреждава Общи да стои в Тетевен и да не предприема нищо. Димитър Общи обаче остава глух за това предупреждение. След завръщането си от Букурещ, в първото си писмо до Каравелов, Левски за пореден път изразява недоволството си от Общи и се аргументира: първо - Общи няма качества да работи самостоятелно, "само да го водиш след себе си"; и второ - Общи надхвърля границите на възложената му задача поради "естествения му характер". Първата работа на Левски, след като се завръща от Букурещ, е да извика всички комитетски дейци, на които е дал лично упълномощение, да ги закълне в новия устав и да поднови пълномощията им с новия печат. "Повиках и Димитър Общи - пише той на Каравелов, - да донесе в досегашните работи сметките си и за какъвто го препоръчва работата му, да вземе упълномощението си и да върви, а той не щя да доде." (Васил Левски. Док. Нас., с. 210-211 в писмо от 25 август 1872 г.) Лично Общи свидетелства пред турския съд: "Бях сърдит - казва той, - че не ме взеха със себе си отсреща, та не отидох." На призоваването от страна на Левски да се яви в Ловеч, той отвърнал: „Изпратете ми книжата или пък сам ела." Книжата му били изпратени заедно с нова покана да отиде в Ловеч. Писмо на Левски до Кириак Цанков от 2 юли 1872 г. "Аз пак отговорих - разказва Общи - Ако е нужно, ела ти (към Левски), аз още веднъж не стъпвам в Ловеч." Изпитвал ли е Димитър Общи страх, че ще бъде убит в ловеч от Левски? Вероятно, да, но от честолюбие той не признава това пред турския съд. Левски му пише още няколко пъти да дойде. Изпраща при него Димитър Пеев, а после и Христо Иванов-Големия със същото послание, но след като Общи упорито отказва, се вижда принуден сам да отиде при Общи. Срещата между двамата (единствена след събранието в Букурещ) станала в Тетевен. "Повиках го - пише Левски в последното си писмо до ловчанци от 12 декември 1872 г. - с мен заедно да доде да обиколим местата (Пловдивско), а той каза, че ще доди, а на утрешния ден вече го не видях до сега." (Васил Левски. Док.нас., с. 272) Стоян Заимов в мемоарите си лансира тезата, че Левски възложил на Христо Иванов-Големия да убие Общи, но орханийци укрили от него Общи и екзекуцията се провалила. Самият Левски в писмата си опровергава тази измислица. Той пише: "Бай Димитър, че е заслужил с много неща за смърт, - така е, но прощават му се на простотията до сега. Ако да беше учен, не можех да потъпча закона и трябва да го изпълна. Бай Димитър не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе си, без да знай къде водат; а устата му колкото го препоръчват, не излиза на хилядо едно. И колкото е по-заслужил, хиляди пъти да не е било." (Васил Левски. Док. Нас., с. 216, писмо от 16 септември 1872 г., адресирано до Данаил Попов, с поръчение след прочитането му да бъде изпратено "тоз час" на Любен Каравелов). Христо Иванов-Големия свидетелства, че самият той предложил да се накаже Общи със смърт, но "той (Левски) ми не даде да издумам…" Обиден че не получава пълномощно от Левски за Македония, Общи започва да разправя "на кого де срещне от работниците", че той няма да внася вече пари, че ще прати верен човек да ги вземе и с него заедно ще ги занесат лично на Каравелов. Пресреща тайните куриери и взема от тях насила отпечатаните устави и писма, които не са за него. Съюзява се с Анастас поп Хинов и двамата разгласяват, че Левски е лъжец и злоупотребява с комитетските пари. Дързостта на Анастас поп Хинов наистина е безгранична. Обвинява открито Левски, че стоял по два-три месеца на едно място, без да върши работа, и ядял готови пари, сее недоверие и раздори. Интригантства сред комитетскиче членове по адрес на Левски, разпространявайки лъжите си за него, след което съобщава на самия Левски, че те така мислели. Пред етрополския комитет Общи развива градомански планове, уверявайки комитетските членове, че всичко това той е обсъждал с Централния комитет в Букурещ. И докато Левски създава Голямоизворския окръжен център, неговият "помощник" Общи откъсва някои комитети от същия окръг и ги съветва да се отнасят за всичко до Централния комитет в Букурещ, защото Левски бил тръгнал "да си играе" с хората. Най-сетне Общи обвинява Левски в стремеж към ПЪЛНО ГОСПОДСТВО в организацията и го нарича "привилигист". (Васил Левски. Док. Нас., с. 210, 213, 216, 219). Едва шест дни преди фаталния обир на пощата в Арабаконак, Левски вдига ръце от Общи и признава, че той заслужава най-тежкото наказание смърт. Близостта между Общи и Анастас поп Хинов датира още от първите стъпки на Общи в комитетската организация. Хинов упорито настоява да се даде пълномощно на Общи за окръжен организатор в Орханийско. На 5 август 1872 г. Левски получава писмо от Хинов, в което той го заплашва с Каравелов и директно го обвинява в лъжа, бездействие и използване на комитетски пари за користни цели: "Недей ми току стъпя на краката - просъсква Хинов, - че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото и няма да ме забравиш за секоги." (ДТС, с. 378-379). Левски му отговаря задочно и достойно в негов стил в писмо до Каравелов, наричайки обвиненията му "бълвочи": "така казвам, защото са беззаконно, не по устава, когото аз почитам за най-свято и заклел съм се да го изпълнявам точно." (Васил Левски. Док. Нас., с. 213-214). Накрая на това писмо Левски моли Централния комитет в Букурещ да разгледа "писмото Анастасово" и неговия отговор и да ги изпрати до брат му Данаил Попов в Турну Мъгуреле. На 16 септември 1872 г. Левски изпраща до Централния комитет в Букурещ, този път през Данаил Попов, второ писмо, в което за пръв път, предусещайки идващата си гибел, оповестява "Дъжност ми е да кажа, защото може да умра." (Васил Левски. Док. Насл., с. 215). Изградил своята организация тухла по тухла в продължение на три години, застанал като великан на върха й, Левски хвърля поглед надолу и вижда там множество политически джуджета, усилено катерейки се към неговото място с цената на всичко. Бремето на властта започва все повече да тегне върху раменете му. Тогава се появява и онова прословуто и неразгадано и до днес "НАРОДЕ ???" в неговия бележник. В личния си бележник Левски е написал само една дума с четири въпросителни "Народе????" Във второто си писмо до Букурещ по повод на неразбориите във вътрешната организация, Левски директно пита как биха постъпили членовете на Централния комитет, ако Общи се "повлече по ума" на Анастас поп Хинов и след като разгласи, че той (Левски) е лъжец, който гледа да граби пари, събере от "някои места" пари без негова препоръка и им ги донесе. "Вие ще ги приемете ли и парите ще ли им вземете? Ще ли им се покажете, че сте членове на Ц.К. или съучастници само на таз работа? Каква възможност ще дадете на тая работа, чакам да видя?" (Васил Левски. Док. Нас., с. 211, писмо от 25 август 1872 г.). Дори словоредът и тонът на Левски в това писмо кореспондират с евангелски текст, въпросът му наподобява този на Иисус към учениците му на Тайната вечеря, в който им съобщава, че един измежду тях ще го предаде. Левски съобщава на членовете на Букурещкия комитет, че не вярва на Общи, а за Анастас поп Хинов им пише: "А кажете и на Анастаса да доде да му дам мястото си: да разполага работите на всичките частни комитети, да управлява всекидневните им криви постъпки, да посреща тайните пощи, да взема и дава писмените им отговори, да дава упълномощения на работниците според способността на човека, да намира хора за тайни полицаи, да ги нарежда и да се споразумява с тях и пр. и пр." (Васил Левски. Док. Нас., с. 212) При това Левски не говори метафорично, а е съвсем конкретен и искрен, че е готов да отстъпи мястото си на друг: "Защото като гледам, че всичката ни работа опира до пари, пък няма, та не бих стоял на едно място и минута! И деня, и нощя да ми са все ден, в късо време мога да намера парите… Търса такъв (заместник в комитетската работа), за да му повера горните, пък аз да падна по пеша на парите." (Васил Левски. Док. Нас., 220 с.) "Байо - обръща се той към Каравелов, - на вас казвам: препоръчайте ми такъв един да даде кефилите си (поръчители) и да остане да върши работата. Но ще кажете: ти кого си дал кефил! Ето моя кефил: работата, която съм я довел сами дотук и сами искам да дам сметка за доходите и разходите, и сами показвам как трябва да се върши, за да не може да пропадне парица и да не смее да се лъжи! Това е моя кефил. А думите на горните (Общи и Хинов) са интрига и с чували глупости." (Васил Левски. Док. Насл., с. 212) Левски упреква Каравелов и останалите членове на централния комитет в Букурещ в недоглеждане и пристрастие към Общи: "Па вече да не слушате глупци и да не пропоръчвате хора, като очите ви на всички вас равно не гледат… А ти, байо, и сами виждаш, че досега с гледане на уста не си още познал нищо и никого. Попрегледай се в истината! Това да си го кажем в очи не е срамота. Така правят чистите хора!" (Васил Левски. Док. Насл., с. 217-218). И заключава: "Ако вишегласието рече да продължавам работата си занапред, недей ми препоръчва работник като Димитър Общи." И как му отговарят Каравелов и Компания от Букурещ? Централния комитет отвръща на УЛТИМАТУМА на Левски като през първата половина на септември 1872 г. изпраща свой "нарочен пратеник" - Георги Фердинанд (псевдоним), а всъщност Йордан Стоянов - който поискал, според съобщението на Анастас поп Хинов, да се срещне незабавно с Левски и Димитър Общи. Хинов го завел в Тетевен, където Фердинад намерил Общи. Общи му казал, че не знае къде е Левски, та затова повикал председателя на комитета в Голям извор, Димитър Крачунов Стамболиев. Заедно със Стамболиев дошъл и Тодор Пеев. Никой от тях обаче също не знаел къде е Левски. Тогава пратеникът от Букурещ свикал посочените хора на събрание, на което присъствал и Анастас поп Хинов. "Вие сте се карали с Левски - обърнал се към Общи и Хинов пратеникът. - Левски е писал отсреща, че сте се карали. Аз дойдох нарочно за това. Докато вие сте така скарани, не можете да вършите работа: трябва да си живеете добре и да вършите добра работа." След което Фердонанд съобщил, че носи писмо от Ц.К., което прочел пред същите хора. Писмото било подписано от Киряк Цанков. Според спомените на един от присъствалите, а именно Димитър Крачунов Стоянов, в писмото се казвало приблизително следното: "Отношенията между Димитра и Дякона са обтегнати, но това не бива да бъде така, защото ако те постъпват така, какво ще правят другите? Дяконът ще бъде началникът и който не го слуша, да се оттегли. Фердинанд ще обикаля да подготвя за бунт." Кръгът се затваря: най-напред от Букурещ изпращат за "помощник" на Левски Димитър Общи - той не го иска; следва втори непоискан от него "помощник", Ангел Кънчев, който поради неопитност сам слага край на живота си; и когато конфликтите във вътрешната организация кипват до най-високата си точка, от Букурещ изпращат уж помирител, но всъщност ТРЕТИ "ЗАМЕСТНИК" - Фердинанд. Но Фердинанд (Йордан Стоянов Киров - котленец, син на сестрата на Г.С.Раковски, Неша Ст. Попович (Търпанката) всъщност не е "заместник", а изпратен с нарочната мисия да бъде наистина човек, който да отстрани Левски от лидерската му позиция във вътрешната организация. Целта на неговата мисия? Да вдигне незабавно въстание. Маските падат, картите са свалени на масата. Каравелов и хората около и зад него всъщност всъщност не се интересуват дали едно предстоящо въстание в България е добре подготвено и осигурено с оръжие. Те просто го искат на всяка цена и веднага. За тях е безразлично, че то ще завърши с погром и много жертви. За тях е важно то да бъде вдигнато на часа. Единствената пречка по пътя към тази им цел сега става Левски. Неговата задача, според тях, е изпълнена - той е изплел необходимата им мрежа от частни революционни комитети, които са в състояние координирано да вдигнат повсеместно въстание върху цялата територия на България; оттук натам, тъй като не следва волята им, той става излишен и вреден за тях. Доказателство в полза на това твърдение е и фактът, че т.н. "нарочен пратеник" от Букурещ най напред отива при най-заклетия вътрешен враг на Левски - Анастас поп Хинов, който пък го води във "вилаета" на Общи - Тетевен. Той не търси Левски в Ловеч, за да говори първо с него, той търси неговите врагове и клеветници. Пратеникът Фердинанд поискал от всички присъствуващи на събранието, което свикал, да подпишат едно писмо, с което да документират, че посланието на Букурещкия Ц.К. е било прочетено и че Левски не е присъствувал там. Тодор Пеев написал писмото, което всички подписали. Каравелов, от своя страна, не закъснява да се включи в този своеобразен опит за вътрешен преврат в организацията на Левски, като по същото време му пише: "Ти ни пишеше, че няма с кого да работиш. Фердинад замина отсреща, трябва да се е срещнал с тебе, той е ДОБРО МОМЧЕ." (ДТС, с. 383). Ни повече, ни по-малко - Каравелов решава всички проблеми, които сам е създал и забъркал в организацията на Левски, като му изпраща едно "добро момче", а Левски просто трябва да му сдаде поста си и да отиде да се занимава със събирането на пари, докато хората от Букурещ хвърлят комитетската мрежа на Левски в едно обречено въстание. Гениално. Стратегията и тактикатата на Кукувицата. Левски обаче не е този човек, който би влязъл в толкова плитко скроен му капан. Той светкавично контрира Каравелов: "Байо, вчера се известих, че имало от Вас човек нарочно до мене, но не се срещнах." Същевременно, за да неутрализира този нов "заместник" пратен му за пореден път от Букурещ, без да къса връзката си с тамошния комитет, Левски му издава същия ден, в който отговаря на Каравелов, 15 септември 1872 г. (според Ал. Бурмов) писмено пълномощно за Североизточна България, тоест изпраща "пратеника" в "13-та глуха линия", казано на жаргон. Йордан Ст. Киров Племеник на Г.С.Раковски (син на една от сестрите му), той е на 48 години, когато е изпратен от БРЦК в Букурещ да помирява Левски с опонентите му в България, но всъщност се опитва да го измести от длъжността му на Главен Апостол по нареждане на Любен Каравелов Пълномощното дадено на Йордан Стоянов от Левски Фердинанд (Йордан Стоянов) стои в тази си роля там до април 1873 г. (два месеца след обесването на Левски), след което по живо по здраво се връща откъдето е дошъл - в Букурещ. Той участвал в общото събрание на БРЦК, което имало за цел да съживи комитетската дейност на Левски. В края на май 1873 г., заедно със Стоян Велков Софийски (Стоян Войвода) преминал с малка чета в България и загинал в сражение с турските потери някъде по северните склонове на Стара планина, западно от малък Извор. Само 6 дни след писмото на Левски до Каравелов, в което той сухо го уведомява, че не се е срещнал с неговия пратеник, на 22 септември Димитър Общи извършва нападението на хазната в Арабаконак. Идеята за обира, според признанията на Общи пред съда, принадлежи на влиятелния тетевенски търговец и председател на местния комитет хаджи Станьо х. Станчев. По това време Тетевен, съгласно една заповед на централната турска власт трябвало да изпрати в тридневен срок 50 000 гроша "берии". Хаджи Станьо разбрал за това, казал на Петко Милев (Страшния), касиер на частния комитет, след което информацията стигнала до Димитър Общи. Как е приключил разговорът му с хаджи Станьо, Общи не съобщава, но когато после срещнал Стоян Костов Пандурина, идеята да организира обир вече била узряла в главата му. Хаджи Станьо Врабевски (седналият вляво) Преди да обере пощата в Арабаконак, Общи поискал от Хаджи Станьо, председател на революционния комитет в Тетевен, десет хиляди гроша, за да ги прати на Каравелов в Букурещ. Последният изглежда не бил склонен да даде толкова от собствените си пари. Затова отвърнал, че комитетската каса нямало да се напълни така и предложил да се обере турската хазна. „Толкова пари има винаги готови у мене. – казал Станьо – Но, ако ти си мъж, от Орхание постоянно отива хазна, нападни я, вземи парите, свърши си работата!” Петко Милев-Страшника Самият Петко Милев казва следното: "Един ден Димитър, хаджи Станьо и аз бяхме заедно. Димитър каза: "Отсреща искат пари" и ни поиска 10 000 гроша (От този разказ на Милев става ясно, че Общи е поддържал директен контакт с комитета в Букурещ през главата на Левски, и с тяхна благословия и събирал пари, въпреки Устава, поставящ го на пряко подчинение на Левски). Тогава, след като Общи иска от хаджи Станьо тези 10 000 гроша, хаджи Станьо го подтикнал за обира. Подробният план за обира, обаче, е бил окончателно уточнен в Етрополе, защото Тодор Пеев уверява Каравелов (отново през главата на Левски), че "планът да се обере пощата бе скроен при мен". (ДТС, с. 382) Нападателите, както се вижда от техните показания пред турския съд, били организирани от хаджи Станьо и Петко Милев. Стоян Пандурина е действал от тяхно име и е завел четата на Общи. Пред съда хаджи Станьо не признава нищо, той настоява, че всичко било организирано само от Димитър Общи. Все пак, кроежите на Общи и на първенците от Тетевен, не остават скрити за Левски. Някои от членовете на съседни комитети, които били включени в подготовката, му съобщават какво се готви. Без нито миг колебание той се обявява против. "Все тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не бастисват за сега пощата, а да се изчака, работата си докато не наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур да каже на Димитър Общи, но както за всичко, и за това не е слушал." (Васил Левски. Док. Нас., с. 243). Подкрепят го в това и членовете на Ловчанския комитет, но обирът се извършва въпреки всичко от Димитър Общи, и то уж със съгласието на комитета в Ловеч. На 20 септември 1872 г. четата завардва прохода, на 22 септември се осъществява и самият обир. На 27 септември Мазхар паша отива в Орхание, за да се осведоми лично за хода на издирванията. До 15 октомври издирванията на властта не дават никакъв резултат. Бъбривостта на някои хора обаче започва да разплита заговора. Разбрал за заловени участници в обира, Димитър Общи се преоблича като търговец на оцет и поема пътя за Плевен, откъдето разчита да избяга в Румъния с помощта на Анастас Хинов. На 26 октомври той е заловен, а на 27 октомври е разпитан в Тетевен. Арестите следват един след друг, арестуваните се издават взаимно, най-сетне от страх, а после - по взаимно споразумение. Тон за това е дал още на първия разпит Общи, който твърди, че искал да придаде на процеса политически характер и така да обърне вниманието на европейското обществено мнение. След като знаем степента на неговото интелектуално ниво и грамотност, дали сериозно може да се приеме, че в главата му се е родила подобна мисъл? Арестите се разширяват навсякъде в Орханийско и Тетевенско, комитетската мрежа там е разплетена изцяло. Първоначално следствието се води в Орхание от нарочно изпратен следовател, но след първите сензационни разкрития на Общи и други арестувани, Махзар паша нарежда да отведат незабавно всички арестувани в София, където една смесена комисия от християни и мюсюлмани продължава по-нататъшните разследвания. levski 1.doc levski 1.doc