Б. Киров

1. Volkswagen $260,028 billions 2. Daimler $185,235 billions 3. Allianz $123,532 billions 4. BMW Group $111,231 billion 5. Siemens $91,585 billion 6. BOSCH $87,997 billion 7. Deutsche Telekom $84,481 billion 8. Uniper $81,428 billion. 9. BASF $72,677 billions 10. Deutsche Post DHL Group 70,545 billions първите 10 най-крупни фирми в Германия имат приходи от около 1200 млрд. долара, което сравнено с БВП от 4000 млрд.е 30 % GDP; При това 3 от тези 10 са изцяло контролирани от фамилен капитал, в това число Фолксваген, най-голямата германска корпорация 11. Munich Reinsurance Company ($70.1B) 12. Bayer AG ($51.9B) 13. Continental AG ($49.6B) 14. Deutsche Bahn AG ($48.1B) 15. RWE AG ($47.8B) 16. ThyssenKrupp AG ($47.4B) 17. Deutsche Bank AG ($46.5B) 18. E.ON SE ($42.8B) 19. ZF Friedrichshafen AG ($41.1B 20. METRO AG ($40.9B) METRO AG (later METRO or METRO Group) 21. Deutsche Lufthansa AG ($40.1B) 22. Talanx Group ($38.6B 23. Fresenius SE & Co. KGaA ($38.2B) 24. Edeka Group ($37.1B) 25. DZ Bank AG ($33.6B) 26. PHOENIX Pharma ($28.4B) 27. SAP SE ($26.4B) 28. EnBW Energie Baden-Württemberg AG ($24.8B) 29. Adidas AG ($24.7B) 30. Heraeus ($24.6B) Първите 10 мултинационални, обозначени тук от мен с червен цвят имат приходи от 920 млрд. продажби, а първите 10 фамилини, обозначени със зелен цвят, 8 от които влизат в първата 30-ца имат продажби за 850 млрд. или над 20 процента от БВП. По този показател /концентрация на капитал по показател продажби спрямо БВП/ германските фирми изпреварват значително тези от САЩ, Китай и Япония. Така например: Първите 10 по продажби китайски фирми спрямо БВП са 15 процента спрямо 30 процента при германските: Първите 30 китайски фирми по продажби спрямо БВП са 35 процента в сравнение с 55 при германските При американските корпорации този процент е още по-малък - 12 спрямо 30 при германските: Първите 30 американски фирми по продажби са 33 процента от БВП, спрямо 55 процента от първите 30 германски Цялата тази огромна концентрация на икономическа тежест в сравнително малко ръце при германския икономически модел дава и много голямо политическо влияние на крупния германски бизнес

Моделът на Кейнс се налага с Новата сделка на Ф.Д. Рузвелт през 30-те години на миналия век и отказ от златния стандарт по отношение на американския долар и другите валути в Европа. След приемането на Бретън-Удска система, светът де факто отново се връща към златния стандарт, с тази разлика, че вече американския долар играе ролята на златото /тъй като почти цялото налично злато по онова време е концентрирано в трезорите на ФЕД след войната/; след отказа на Никсън през 1970 доларът да бъде обвързан с каквото и да било златно покритие, започва практически безконтролно печатане на т.н. „фиатни пари” без никакво реално покритие, което работи великолепно за САЩ, но не и за останалите икономики. Всъщност системата на финансиране на бизнесите в САЩ и досега разчита на „доверието” на инвеститорите – стоковата борса е основен двигател за възхода или падението на дадена корпорация. Затова Тръмп казваше, че за първите 2 години от неговото управление САЩ са станали „по-богати” с 5 трлн. долара, това е формално така, но всъщност не САЩ са произвели повече стоки за 5 трлн., а борсовите акции на фирмите са „скочили” в оценките им на борсите с 5 трлн., което е съвършено различно; и отново „балонът” се надува... При германския модел на финансиране такъв балон е много по-малко вероятно да се надуе, защото борсите при финансирането на бизнеса при модела Mittelstand играят много по-малка роля. Предимно семейно притежаваните големи германски фирми се финансират от банките или от собствени ресурси. Правителството при този начин на финансиране играе огромна роля, защото е наложило закони за местните банки, особено тези с държавно и провинциално участие, както и на браншовите кооперативни банки, които им позволяват /на банките/ да отпускат преференциални заеми на фирмите /въпреки рестрикциите на ЕС/ и при това с правителствени гаранции и застраховка. Това прави германските производители много по-независими от дълговите кризи и люшкането на стоковите борси, задвижвани от ирационалност. Също така са засягани сравнително слабо от световните финансови кризи в усилията си за рекапитализация. Под политическа класа разбирам двете големи партии – ХДС и СДП и гравитиращите отляво, център и вдясно към тях останали германски партии. Според мен всички те следват интересите и плановете на крупния германски бизнес, подсигурявайки му при това социален мир с труда и по-дребния бизнес, който е структуриран в окрупнени браншови организации с йерархична структура. Правителството /политиците/ в Германия не се занимават с бизнес в смисъл на държавно участие в икономиката, в Германия то е едва 4-5 процента, сравнено с 80 процента например в Китай, и то тези 4-5 процента са участие на държавата в предимно социално чувствителни области – железници, пощи, някои банки. Но политиците са прокарали закони, гарантиращи на малкия и средния бизнес достатъчно свобода да расте и се конкурира и сътрудничи с големите /финансиране, данъчни облекчения и т.н./, както и на труда да защитава правата си /закон за участие на работниците в управителните съвети на големите фирми с блокираща квота и т.н/. В този смисъл правителството е медиатор, но и основен играч, както и рефер следящ за правилата. Истинската и голяма стратегия обаче, според мен, се прави от големите играчи в германската икономика, а те са предимно „националните шампиони” в производството – първите 30 големи компании имат приходи, равняващи се на около 60 процента от германския БВП, а 8 от тези 30 са фамилна собственост, като в почти всички останали също има акционери от големите германски промишлени и банкерски фамилии. Според мен голямата стратегия на германската политика се прави от генералите и маршалите на този бизнес елит и после се спуска надолу за изпълнение към офицерите от политическия елит. Тук не съм напълно съгласен с вас и ще се обоснова защо. Според мен Германия е една от най, а според едно скорошно изследване на Блумбърг, най-подготвената и напреднала страна за навлизането в ерата на Четвъртата индустриална революция, която буквално ще размести пластовете в световния икономически релеф. "Германия, Сингапур и Южна Корея са начело в класацията за индустриална дигитализация на BloombergNEF https://about.bnef.com/blog/bloombergnefs-country-ranking-reveals-models-industrial-digitalization/ Германия има почти всички необходими предпоставки да се възползва от плодовете на тази дигитална революция в производството, а именно: - ориентирана към материално промишлено производство и износ на стоки с висока добавена стойност икономика - производство на продукция с високо качество и висока добавена стойност и широко разгърната външнотърговска дистрибуционни вериги на тази продукция с наложени престижни търговски марки - благоприятна законова и финансова рамка, осигуряваща здрав тил на германските производители при конкуренцията им с други техни конкуренти - социална стабилност, благодарение на добра вътрешна спойка между интересите на различните нива на бизнес и интересите на наемния труд /така наречената „социална държава”, основана грижа на договаряне между правителството, профсъюзите и капитала/ - големи средства и потенциал за иновации, насочени целево към производството, осигурявани солидарно от държавата и капитала Това, което би препънало Германия да запази лидерското си досега място във въвеждането на цифровизацията в производство /самата германска правителствена програма е оценила, че успешна такава цифровизация би добавила между 400-500 млрд. към БВП, тоест 10 процента към сегашния БВП до 2025, което е качествен скок/ е липсата на германски /европейски суверенитет в областта на програмното обезпечение на цифровизацията – почти 80-90 процента от програмното обезпечаване на тази цифровизация принадлежи на гиганти като Гугъл, Фейсбук, Амазон и т.н., а това означава да им се изплащат огромни дивиденти за лицензи. Впрочем същия проблем имат и китайците, и те упорито работят да го преодолеят. Другият проблем за затваряне веригата на Индустрия 4 /германски патент от 2011/ е 5-Г технологията, в която засега водещи са китайците, пряк конкурент на Германия, както и на САЩ.

Вечерта стигнали по мръкнало къде шест часа в село Какрина и кондисали в ханчето. Ханчето, комитетското, е онова в селото, а не онова на шосето, което било на Вълчо Сарев от Ловеч. Комитетският хан го държал Христо Цонев Латинеца, член от комитета. В този ден Христо Латиница бил и той в Ловеч, но те го пратили напред, за да бъде в ханчето, дето ще нощуват. Стигнали, Левски слязъл от коня и влязъл в ханчето. Това ханче още стояло в с. Какрина, на 2-3 километра от пътя. Левски по пътя не му казал, че отива в Какрина, за да се срещне с поп Кръстя, това не било вярно. Левски искал да бяга за Търново и оттам за Влашко, понеже се боял някой от по-слабите да не го издаде. Отивал за Влашко, за да го забравела малко полицията, и пак щял да се върне. В хана имало гости българи. Един от тях питал Христа за Левски: „Кой е тоз?“» Христо му отговорил, че бил Христо, дядо Иванова син, Крачула (на Петко касапина брат). Оказа се, че същинският Христо Иванов бил кръстника на този селянин, и той тогава влязъл в одаята, дето били Левски и Николчо, и запитал Левски: „Ти ли си бре, Христо?“ Левски му отговорил: „Аз съм.“ Селянинът отговорил: „Променил си се, не можах да те позная; нали си ми кръщавал децата?“ Левски се сетил, че дума става за Хр. Крачула и му отговорил: „Аслъ съм се изменил, като съм ходил толкова години по Сърбия!“ Левски си намерил работа и излязъл навън, като казал на селянина, за да се отърие от него: „Утре ще се видим!“ ......... След 15-16 дни (всичко 25 дни от Какрина до София и седенето там) ги викнаха пак, върнали на Николча 250 гроша негови пари, на Христа – 2500 гроша негови пари. Там били и парите на Левски в злато и юзбашията им казал, че на заранта ще вървят. На заранта извадили първен онези, които щели да отидат за Цариград. Н[иколчо] и Хр[иста] бяха забравили, но юзбашията ги видял и ги освободил. Коне не можали да намерят и тръгнали пеш по икиндия и двамата с един жандар. В близкото село намерили три коня и през Орхание, Турски Извор, за три дни стигнаха в Ловеч. В Ловеч каймакаминът го нямало, имало един проклет юзбашия Хаджи юзбаши, който не ги пущал при всичко, че в книжата пишело да ги пуснат. Задържали ги в затвора „Парцалхапусана“. Там нямало българи, но катили осъдени. Държали ги затворени от Ивановден до Великден и чак тогава ги пуснали. Хаджи юзбаши ги разпитал няколко пъти, той знаел за много тайни работи.Освободили ги. Христаки Хаджиславов чорбаджи е помолил да пуснат Николча, който нямал гарант. Една неделя по-рано Христа пуснали под гаранция (кяфилин). Д-р П. Стоянов. „Ловеч и Ловчанско”, кн. IV.

В руските архиви вероятно могат да се открият много интересни неща за българското национално-освободително движение, но едва ли, според мен, точни данни дали Левски е бил предаден от конкретен човек - такива по мое мнение би могло, ако е имало такъв, да съществуват единствено в османския архив. Донесения на шпиони, парични награди и т.н., убеден съм, че всичко това е записвано коректно в османските документи, тъй като Османската империя е била държава с древна традиция и респект към архивирането на историята си, а османските чиновници и служители са били задължени да го правят и са го изпълнявали. Дори това, което досега е открито и изследвано, показва такава педантичност към архивиране на всички действия на османските власти. Руските власти не са имали точна информация за движението на Левски, преди залавянето му и дори за самото залавяне - нещо, за което свидетелства писмото на руския консул в България, Найден Геров, до Йорданка Филаретова, от която той /Геров/ иска сведения за залавянето на Левски. https://www.mediapool.bg/avstriyski-konsul-za-sadeneto-na-vasil-levski-news260347.html

Да се отговори категорично на този въпрос може само след като се проучат основно османските архиви, а те са три както се вижда от тази статия: "Едно от големите богатства, с които българската държава може да се похвали, е Ориенталската архивна колекция, съхранявана в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. След истанбулския архив и този в Кайро, това е третият по големина архив в света, съдържащ документи на османо-турски, арабски и персийски език. Архивът в Кайро например, пази документи, свързани с живота единствено в Египет през тези векове, докато българският разполага с материали за цялата Османска империя, с фондове за всички днешни арабски страни, както и на редица европейски държави. Архивът хвърля светлина както върху историята на Османската империя през XV-XIX в., така и върху историята на народите свързани с нея. Комплектуването на ориенталски сбирки започва през 1880 г., като част от архива стават библиотеките на Осман Пазвантоглу от Видин, на Хюсрев паша от Самоков, а също и различни архивни и ръкописни материали, изоставени от бившата турска власт. Към днешна дата можем да кажем, че в отдел Ориенталски сбирки се намират около 500 000 архивни единици на арабски, турски и персийски език. Колекцията разкрива прекрасни образци на източната калиграфия с богато орнаментирани и подвързани с кожа корици, които свидетелстват за високо художествено майсторство. Най-ранният ръкопис датира от 1017 г. и представлява препис от най-почитания в мюсюлманския свят сборник – хадиси. Това са разкази за словата и делата на пророка Мохамед. Телеграма от каймакама Ахмед Адип по повод революционно движение (1875) В архива има документи, съдържащи информация за делата на Индже войвода, Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и други видни български революционери. Особено ценни са разпитните протоколи на Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Значими са и документите на арабски за похода на Наполеон Бонапарт до Египет и Сирия (1798-1799). Французите достигнали чак до крепостта Акя (днес в Израел), където изпращали български заточеници. Архивът пази много ценни сведения и за първите стъпки на съвременната династия на Саудитите в Саудитска Арабия, както и за преселенията от Кавказ към Балканите. Тук са и ръкописната и старопечатната сбирки от библиотеката към Томбул джамия в Шумен, основана през 1744 година от родения в града Шериф Халил паша. Тя включва около 800 тома ръкописи на арабски, османотурски и персийски език и около 1500 тома старопечатни арабски книги. Всички те оформят т. нар. „стара наличност”, преди НБКМ да е успяла да се сдобие с прочутия Цариградски архив. Именно покрай този Цариградски архив се носят и много легенди. Историята по сдобиването с този архив е забулена в мистерии, а разказите са няколко. Една от версиите, е че през 1931 година след революцията на Кемал Ататюрк новата власт, желаейки да освободи място или пък, както след всяка революция, искайки да се освободи от всичко, свързано със стария режим, обявява търг за продажба на стара хартия. В България влизат 3 вагона с архивни материали, отчислени като нямащи стойност за Османската империя, предназначени за претопяване, и откупени от български търговец. Турските власти си дават сметка какво са направили и правят опит да си върнат архива. Докато се разрешава този въпрос документите се местят от гара на гара, докато накрая през 1943 г. архивът е пренесен в Съдебната палата в книжни чували. По-късно стават притежание на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Друга версия разказва за двама български османисти работили в турските архиви, които били наясно, че става дума за безценни сведения за бившата вече Османска империя, които засягат и българската история. Така страната ни купува няколко вагона хартия, за да я претопи във фабриките в Белово и в Княжево. Интересно е, че част от архива в Османската империя и особено документите от султанската канцелария са на много плътна хартия, която се произвежда от парцали, и е много лесна за рециклиране. В България обаче веднага се изяснява, че тези ценни документи се отнасят не само до българската и балканската история, а са част от султанския архив, който засяга всички провинции на империята. Съществува и още един вариант, който разказва за попадането на третия по големина в света османски архив в България. Архива на Османската империя бива обявен за продажба на търг за стара хартия, а българското разузнаване научава този факт и един офицер купува четири вагона. Така архивът попаднал у нас е един от най-големите успехи на културно-историческото разузнаване. По-късно съдържанието на вагоните е предадено на тогавашния директор на Народната библиотека. Натъпкан в чували и прибран за дълго той е бил голяма част от архива. Когато години по-късно вече била потвърдена ценността на материалите, започва и обработването им. Към днешна дата тези архивни единици все още се обработват и само част от тях е влята в Ориенталската сбирка, притежание на националната ни библиотека. Коя от трите версии е вярната? Може би по-важно е не това как е попаднал безценният архив у нас, а това че в България се съхранява третият по големина в света ориенталски архив. Много се спекулира с това, че Турция си иска обратно архива. Разбира се, той е изключително ценен и със сигурност не им е приятно да е притежание на българската държава. Но въпреки това, не могат да имат претенции към него, защото това безценно съкровище е законно притежание на България. Настоящият материал е дело на Маргарита Страхилова и е част от съвместното партньорство на сдружение „Българска история и Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. https://bulgarianhistory.org/tretiat-po-golemina-osmanski-arhiv/ Това, което е в Националната Библиотека е проучено от изследователите на Левски и публикувано на български. Архивите в Кайро едва ли съдържат нещо по въпроса с Левски; непроучените, незнайно за мен защо, архиви са в Истанбул и както се вижда от интервюто с Виктор Комбов, са напълно достъпни за български изследователи, но те трябва да бъдат османисти и да четат на място, а не да носят някакви материали в България, които впоследствие да се установява какво съдържат.

Виктор Комбов, Национален музей „Васил Левски“: Още не знаем кога е роден Апостола 10.12.2018/0 Коментара/в Интервюта /by Василена Йорданова Виктор Комбов, уредник в Национален музей „Васил Левски“, в интервю за в-к „Телеграф“ за откритата от него неизвестна досега снимка на Васил Левски. Г-н Комбов, как се зародиха вашите интереси към този период от българската история и към личността на Васил Левски? Още по време на следването си в Пловдивския университет се насочих към епохата на Възраждането. Тя е богата на много интригуващи и важни събития, предопределили съдбата на българския народ през следващата епоха. Когато започнах да работя в Националния музей „Васил Левски“, естествено този интерес се насочи към живота и дейността на Апостола. Така покрай работа си се замислих дали все пак няма още неизвестни на науката документи, които могат да хвърлят нова светлина върху неговото дело. За щастие се оказа, че има такива, и то в Истанбул. Как стигнахте до тях? След едно проучване със съдействието на колегите в Турция се случи тази командировка до Османския архив в Истанбул. Използвам случая да благодаря на директора на музея Дора Чаушева, която ме подкрепи. Там намерих тази интересна архивна единица, която съдържаше документи, свързани с Васил Левски. За тази работа бях изключително улеснен от колегите от Турция. Веднага ми бе издадена безплатна карта за работата в архива и получих пълното им съдействие. Архивът е изцяло дигитализиран и бързо намерих това, което ме интересуваше. А освен тези документи, свързани пряко с живота на Васил Левски, се натъкнах и на други такива, имащи отношение към българската история през Възраждането. Но каква точно информация съдържат, ще стане ясно, когато те бъдат преведени на български. Какво представлява този архив и защо е в Истанбул, а не в столицата Анкара? Той е част от турския Държавен архив. В него се съхраняват документи от османския период на турската история, който интересува и българските историци. Все пак до 1923 г., когато започва управлението на Кемал Ататюрк и се създава съвременната република Турция, столица на Османската империя е Истанбул. Навярно заради това са оставили там архивите от този период. А и физически навярно е било труд но да се пренесе това огромно количество документи в новата столица. Навремето турски те архиви наред с румънските и съветските бяха най’ недостъпни за българските историци. Сега нещата явно са се променили драстично. Преди да стане въпрос за командировката, направих предварително проучване как се работи там. Архивът има сайт, в който съдържанието му е публикувано на английски език и това ме ориентира какво мога да открия. В сайта изрично се подчертава, че всички документи са достъпни за работа с оригинала на място – както за турски, така и за чуждестранни граждани. Вие владеете ли турски език? Не, контактувах с колегите на английски. Нямаше никакви проблеми и напълно се присъединявам към призива на госпожа Дора Чаушева нашите османисти да се възползват от възможността за работа в този архив. Какво още не знаем за Васил Левски? Доста неща от живота на Апостола не са осветлени напълно. Дори се спори кога точно е роден. Защото няма документ, удостоверяващ това. Искате да каже, че липсва неговото кръщелно свидетелство? Колкото и парадоксално да звучи, такова няма или поне досега не е открито. Също така има много неща за изясняване около създадената от него революционна организация. Тя е имала строго конспиративен характер и затова липсват много доказателства за мащабите на нейната дейност. Има много още да се търси като документи. Да се върнем към най-важното откритие, което направихте – оригинала на последната снимка на Левски, по която го издирва турската полиция. Защо един гениален революционер и конспиратор като него е постъпил толкова лекомислено, поемайки риска снимката му да попадне в полицията? Че дори е искал и тя да се разпространява сред местните комитети? Трудно е наистина да се отговори на този въпрос от съвременна гледна точка. Тогава просто е било традиция и мода хората да се снимат и да си подаряват снимките. Както сега си подаряваме картички или си разменяме снимки по интернет. Дали е била наистина една фатална грешка, не мога да съдя. В нашето историческо разбиране за тази епоха се е изградило едно схващане за изостаналостта на силите за сигурност на Османската империя тогава. Така ли е било наистина? Има нещо такова. Все още доста се подценява потенциалът на Османската империя от онова време като полиция и разузнаване. Колкото и да е била неразвита в икономическо отношение, полицейският й апарат е бил доста модернизиран, като са ползвали всички нови методики на европейските полиции и разузнавателни служби. Имала е и доста силна шпионска мрежа по места, най вече в Румъния, която ги е информирала за това какво смята да предприемат нашите революционери. Константин СЪБЧЕВ https://karlovo-levski.bg/category/interview/

Че ще вдигнат голяма потеря; оставането да спи в къща не е добър ход, ако потерята е от няколко души, една селска къща е много по-лесна за обграждане и запалване, без човек да има възможност да избяга от нея. Ханчето е било така построено, че ако потерята е била по-малка, Левски е имал големи шансове да се измъкне от него през задния двор. Той не казва на спътника си Николчо Цвятков къде ще нощуват, докато стигат разклона за Къкрина, всъщност ако се погледне картата, Къкрина е отклонение от по прекия път, всичко е било премислено добре.

Ни най-малко, защото съм поставил темата в рездел „Икономика” – можем да открием тема за политиката на Германия или в някой друг раздел, или в затворения клуб, бих участвал, според възможностите си, в такава тема, но в тази тема ме интересуват икономическите аспекти, разбира се, осъзнавам, че те не могат да бъдат отделени от политическите. Имат, безспорно, но съм убеден, че германския политически модел следва и обслужва германския икономически модел, а не обратното, поради което имам желание да насоча вниманието върху спецификите на този модел. Според мен, икономическият модел /специфика, структура, функционалност/ определят политиките – външни и вътрешни. Щом ви дразни, няма да цитирам подобни субекти, но не съм съгласен с вас, че не трябва да са четат, най-малко за да има представа човек от най-противоположни гледни точки, и то от първоизточниците. Донякъде съм съгласен с така изложените ви мнения, с едно уточнение, ако позволите – според мен Бръснача на Окам може да е опасен инструмент, когато се ползва често – понякога реже и осакатява оператора с прекомерно опростяване, опростяването е добър инструмент само в екстремен анализ, след като преди това е бил натрупан и асимилиран огромен емпиричен материал, тоест имало е точно обратния процес на усложняване, нуждаещ се от разсичане на някакъв Гордиев възел. ++ Съгласен съм, според мен е добро, но зависи от гледната точка. В сравнение с Кейнсианския икономически модел, който предлага при големи дългови кризи да се печатат и хвърлят т.н. „хеликоптерни пари” в държавни и потребителски харчове, след което да следват една след друга нови циклични големи и малки „балонни” кризи на задлъжнялост, по мое мнение, моделът на строга фискална политика е по-близък до българската народопсихология и следователно нещо добро за нас. Това е дискусионно, разбира се. Моето мнение е, че структурата на немския капитал и икономика тласкат политическата класа на Германия към някаква външна експанзия /очевидно има такава/, без това да е дългосрочен стратегически план, начертан години напред от тази политическа класа. В следващите няколко десетилетия всичко ще зависи от способността на Германия, респективно ЕС да стане равнопоставен /или превъзхождащ/ конкурент в Четвъртата индустриална революция и новите технологии на другите двама големи играчи – Китай и САЩ, нещата за лидерството ще се решат, според мен, върху тази база.

+ Според мен германците на фирмено ниво са меритократични, а на ниво политическа система там е отворена вратата за популизъм и клиентелизъм - така например лявото управление на социалдемократите разиграваше картата на Остполитик само и само да се хареса на неговия електорат, и обратно, дясноцентристкото на Меркел не посмя да защити принципно партийна позиция при отношението си към бежанската вълна, както и за Северен поток-2, пак от популистки мотиви, за да не губи електорат и власт. В този смисъл няма нищо технократско и меритократично, както и в избора на кадри, последен случай посочената за наследник на Меркел, в играта влизат други сметки, извън меритокрацията. Сингапур е много интересен като контрапункт на германския модел - там на практика има автократична меритокрация, която може да се наблюдава в една типична корпорация от англосаксонски тип. Вместо мултикултурно общество или разделено по етноси общество /индийци и китайци/, Ли Куан Ю е избрал "патерн" на корпоративно управление с твърдо придържане към меритокрация - в училищата и университетите е задължителен и основен английски език, а китайски, индийски и др. са второстепенни. За малкия като население Сингапур това работи, но едва ли Германия би могла да го приеме като национален модел; за сметка на това, според мен, в германските фирми меритокрацията е движеща сила, но не благодарение на политическата система, а въпреки нея.

Да, с едно уточнение, двойното гражданство не е проблем за гражданите на ЕС и Швейцария, според този текст: "Ако друго гражданство принадлежи на друга държава от ЕС или Швейцария /тоест има право на двойно гражданство, бел. моя/. Гражданите на държави извън ЕС и не-швейцарците обикновено трябва да се откажат от старото си гражданство, ако искат да станат немски граждани." https://honoraryconsul.ru/index.php?an=citizenship-law-germany Изключенията не са малко: "Има изключения за граждани на държави, които не позволяват на своите граждани да се откажат от гражданството си, например Аржентина, Боливия, Бразилия, Коста Рика. Изключени са и граждани на страни, в които процесът на отказ е твърде сложен, унизителен или скъп, например Афганистан, Алжир, Ангола, Куба, Еритрея, Иран, Ирак, Ливан, Мароко, Нигерия, Сирия, Тайланд, Тунис, САЩ. В някои редки случаи лицата, които имат такъв отказ, ще доведат до огромни недостатъци или загуби, може да не откажат предишен паспорт." "Ако германски гражданин придобие гражданство извън ЕС или Швейцария с разрешение на германското правителство. Например, съществуващи роднини или собственост в Германия или в друга държава или ако работят в чужбина, изискват различно гражданство. Доброволното придобиване без разрешение от ЕС или не-швейцарско гражданство без разрешение обикновено означава автоматично загуба на немско гражданство. Не се изисква разрешение, ако друго гражданство е получено в друга държава от ЕС или в Швейцария или ако е получено двойно гражданство при раждането." "Ако лицето е бежанец и има документ за пътуване от 1951 г. към момента на натурализацията." "Ако дете, родено от германски родители, придобие друго гражданство на мястото на раждане, например, в страните на Америка. Или по рождение от един родител, когато единият родител е немски, вторият е чужденец." https://honoraryconsul.ru/index.php?an=citizenship-law-germany

Направо са ужасни прогнозите за 2050, не че ми харесва, вероятно са реални; това обяснява донякъде вероятно и това трескаво търсене на външни пазари и инвестиране зад граница, както и наемането /обучаването на чужда работна сила. От друга страна, тези увеличаващ се брой пенсионери сигурно имат добри спестявания, които ще харчат, след като се пенсионират на германския пазар. И още нещо, пенсионната възраст е 66 години и за мъже и за жени, вероятно ще я вдигнат повече, защото расте и продължителността на живота. https://www.thelocal.de/20191022/should-germany-raise-the-retirement-age-to-69

Ами те компенсират с прием на емигранти: Това е графика и за двете части - Източна и Западна Германия общо - лесно е да се досетим откъде скача отново броя на населението, времево съвпада с бежанската криза. Точно оттам се надига вълната на нов десен германски национализъм, който може да изиграе лоша шега на християндемократичната идея, обединяваща леви и десни в Германия. Според мен, така както вече е съставено етнически германското общество, те нямат друга печеливша формула, освен мултикултурната, която работи добре в САЩ. Мисля че по-голямата част от германските млади са отворени за такъв вид общество.

Германия е страната с най-голям излишък по текущата сметка в света, по-голям дори от китайския: Точно затова са най-големите критики към икономическата политика на германското правителство, но което е слабост за държавната икономика, става сила на германските фирми - те като правило разчитат на собствено финансиране и са много добре капитализирани, нещо позволяващо им да оцеляват при финансови кризи. Може би историческата памет за хиперинфлацията след ПСВ също си казва думата за този обществен договор между бизнес и правителство, в крайна сметка хиперинфлацията е била причина за идването на Хитлер. И от търговския излишък във външната търговия се генерират ПЧИ зад граница, което е видно: Вижда се връзката и в хронологичен план, която е синхронна, но не мисля, че това е някаква правителствена стратегия, по-скоро е дългосрочна стратегия за развитие на самите фирми, те следват интересите си. Мотивите за инвестиране зад граници са различни, но водещото е печалбата. При това основният интерес за износ и външни инвестиции е Европа, категорично:

Предимно англосаксонските икономисти го посочват като слабост - те отчитат сравнително слаб ръст на капиталови инвестиции в самата Германия, в сравнение с агресивни инвестиции извън Германия. И наистина, ако се погледнат историческите статистики, някъде до 1995-2000 Германия е заета с инвестиране в самата себе си - дотогава капиталовите инвестиции са около 30 процента от БВП, много висок процент за развита икономика. Това си го обяснявам с масираните правителствени разходи в източните провинции, както и с новите вътрешни пазари, след присъединяването на ГДР. Днес вътрешните капиталови инвестиции на Германия са около 20 процента, по ниски от тези във Франция, например /и в България/, но последователно от 2000-та натам германците правят капиталови инвестиции под формата на ПЧИ извън Германия, те са в размер на 6-7 процента от БВП, което пак прави приблизително стария им процент от над 25. Защо го правят, защото за разлика от Франция, например, правителството не може пряко да влияе на инвестиционното поведение на фирмите, нито да контролира тяхната икономическа стратегия с големи правителствени разходи, просто такава е архитектурата на бизнес модела им; предприемачите и профсъюзите определят политиката във фирмата, а правителството играе ролята на рефер, но не и на активен играч. Еврото, което е подценено, според някои икономисти поне с 20-30 процента, допълнително стимулира фирмите да изнасят, вместо да инвестират в Германия, където наистина пазарът се свива, заради застаряващото население и сравнително ниско държаните заплати. Има го това в социалния и народопсихологически модел, очевидно - в Германия над 90 процента от фирмите са семейни, дори корпорации като Фолксваген са такива. 500-те най-големи семейни фирми в Германия са отговорни за 48 процента от БВП, а първите 10 от тях за около 20 процента. Вътре в семейните фирми отношенията се изграждат повече върху лоялност с работниците и клиентите, отколкото върху контрол, както е в корпорациите от англосаксонски тип.

Това е точно така, износът /положителното салдо от него/ не допринася за увеличаване на БВП, основното за растежа е вътрешното потребление. Всъщност няма нищо друго, което да определя растежа на БВП, освен вътрешното потребление. БВП е стойността на всичко, произведено в страната за една година. Формулата за БВП е: БВП = C + I + G + (X-M). Във формулата C е потребление (потребителски разходи), I е инвестиция, G е държавни разходи за продукти и услуги, X е износ и M е внос. По този начин (X-M) е търговският излишък или дефицит, в зависимост от това дали терминът е положителен (излишък) или отрицателен (дефицит).Много хора погрешно смятат, че увеличение на вноса (което също означава увеличаване на търговския дефицит) понижава БВП. Това погрешно схващане идва от плитко разбиране на формулата. Тъй като вносът (М) се изважда във формулата, ако М стане по-голям, БВП трябва да намалее, нали? Грешка! Всички внесени стоки завършват като C, I или G, защото или потребителите, или правителството ги консумира или внесената стока е нещо като машина, например, коятосе оказва във фабрика, като по този начин се квалифицира като инвестиция (I). По този начин, точно компенсиране на отрицателния ефект от нов внос чрез термина M е положително допълнение към един от C, I или G. Обаче! Излишъкът от външната търговия вече е капитал, който може да се консумира, тогава е богатство, или - би могъл да се инвестира зад граница, което е външна инвестиция. И именно това правят германските фирми от 2000-та година натам, целият излишък от външната търговия, а той е около 200 млрд. евро годишно, се инвестира зад граница в производствени мощности, това са предимно ПЧИ, тоест с контролен пакет от германските фирми. Германските фирми са световен шампион в този спорт, ако се сравнят търговските им излишъци и преките им чуждестранни инвестиции, цифрите почти съвпадат. И което е най-забележително, отваряйки техни филиални фирми зад граница /предимно в ЕС/ германските фирми повишават добавената стойност в крайните си продукти, защото в задграничните си филиали те произвеждат предимно компоненти на крайния си продукт с по-ниска добавена стойност, а продуктът с най-висока добавена стойност се завършва в Германия, откъдето се изнася и отново генерира излишък. По този начин германските фирми са съумели досега да открият 7.5 млн. нови работни места в техни филиали зад граница, или още около 18 процента от работната ръка в самата Германия, която е към 45 млн. Това е безпрецедентно, дори в сравнение с другите лидери в световната икономика - така например, САЩ, които са 5 пъти по-голяма икономика от Германия по БВП, имат към 14-15 млн. работници във фирми с преобладаващо американско участие зад граница, което в сравнение с Германия е 2 пъти повече, но предвид размера на икономиката им като пропорция е всъщност 2-3 пъти по-малко като активност.

Според мен несъответствията се получават понякога от различните нива на анализ на изречението - синтактично /като форма на изречение/ и семантично /като смисъл на изречение/. Затова едно и също правилно като синтакис изречение може да означава различно нещо като семантика: Имам син, с който се гордеем - аз имам син и ние с моя син се гордеем с нещо заедно /можем и да не си седим, да стоим прави и да се гордеем/ Имам син, с който се гордеем - аз имам син, и ние с майка му се гордеем с него /ако го има в контекста/

Ето с какво пречи Германия да го докара до положение Германия равно/тъждествено на Европа, с правовата рамка на ЕС, тя е политическа усмирителна риза за всякакви "фюрери" и диктатори в ЕС: Консолидиран текст на Договора за Европейския съюз Член4. 2.Съюзът зачита равенството на държавите-членки пред Договорите,както и националната им идентичност, присъща на техните основни политически и конституционни структури,включително по отношение на местното и регионалното самоуправление. Той зачита съществените функции на държавата и по-специално онези,които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост, да поддържат обществения ред и да опазват националната сигурност. По-специално, националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава-членка Член 16 1.Съветът съвместно с Европейския парламент осъществява законодателни и бюджетни функции.Той осъществява функции по определяне на политиките и координиране, в съответствие с условията,предвидени в Договорите. 2.Съветът се състои от по един представител на всяка държава-членка на ниво министри,който може да обвързва правителството на държавата-членка,която представлява и да упражнява нейното право на глас. 3.Съветът действа с квалифицирано мнозинство,освен когато в Договорите е предвидено друго. 4.От 1ноември 2014г. квалифицираното мнозинство се определя като мнозинство,формирано отгласовете на най-малко 55 % от членовете на Съвета, което включва най-малко петнадесет членове ипредставлява държави-членки,които обхващат население не по-малко от 65 % от населението наСъюза. Блокиращото малцинство трябва да включва най-малко четирима членове на Съвета,като в противенслучай се приема,че е налице квалифицирано мнозинство Член 17 4.Комисията,назначена в периода между датата на влизане в сила на Договора от Лисабон и 31октомври 2014г.,се състои от по един представител на всяка държава-членка, включително председателя на Комисията и върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност,който е един от заместник-председателите на Комисията. 5.От 1 ноември 2014г. Комисията се състои от брой членове, включително нейния председател и върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, който отговаря на две трети от броя на държавите-членки,освен ако Европейският съвет,като действа с единодушие не реши да промени този брой.Членовете на Комисията се избират измежду гражданите на държавите-членки на основата на строго равноправна за държавите-членки ротационна система,която отразява демографското и географското многообразие на всички държави-членки на Съюза.Тази система се установява с единодушие от Европейския съвет в съответствие с член 244 от Договора за функционирането на Европейския съюз. 8.Комисията колективно е отговорна пред Европейския парламент. В съответствие с член 234 от Договора за функционирането на Европейския съюз Европейският парламент може да гласува вот на недоверие на Комисията. Ако бъде приет такъв вот на недоверие,членовете на Комисията трябва да подадат колективно оставка и върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност трябва също да подаде оставка по отношение на функциите,които осъществява в Комисията. https://eurlex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2008:115:0013:0045:BG:PDF Но всичко това е офтопик в темата, защото тя е "германският икономически модел", а не германският политически модел или политическият модел на ЕС.

Това не са аргументи по същество, а лични, така че няма да Ви отговарям на тях. Тези вече са по същество и в интерес на дискусията по темата, затова ще продължим диалога. Ами според мен няма никакво противоречие. Така извадено от контекста на цялата статия, която съм постнал, изказването на външния министър подкрепя Вашата теза за противоречие, но в контекста на статията има и заключение на автора й, което пропускате: Германия просто не може да си позволи на политическо ниво "да се отъждестви" с ЕС, защото тази архитектура, създадена през 1949 с акушерството на САЩ не позволява такова "отъждествяване", идеята й е равноправност във вземането на решения и консенсус. Лидерската роля, за която пледира министър Маас е реакция на претенциите за "лидерска роля" на Франция, поне според автора. Друг е въпросът, че според мен, претенциите на Франция за лидерска роля във външната политика са несъстоятелни, защото Франция няма достатъчно икономическа тежест в рамките на ЕС в сравнение с Германия - Франция отстъпва съществено в БВП, в стандарт на живот /доходи и заплати/, в инвестиции направени в ЕС и извън ЕС, във външнотърговски салдо, образно казано като цяло Франция е с наполовина икономическа тежест в сравнение с тази на Германия. Статуквото в ЕС работи в полза на Германия, а то е САЩ и НАТО да поемат основната военна тежест в отбраната. Германия до голяма степен следва икономическия модел на Китай, да не се развива агресивно във военната сфера, възползвайки се от установения либерален световен ред на търговия и инвестиции, за да трупа икономическа сила и мощ от възможностите за износ на стоки и капитали. С нарастването на икономическата й мощ идва и нейното политическо и културно влияние. Но за разлика от Китай, Германия не демонстрира претенции да променя международния ред на либерална търговия и икономика, Германия е решила, че в рамките на този икономически ред може да реализира най-добре своето развитие.

Германия и Франция геополитически съперници ли са сега? Улрих Спек 15 ноември 2019 г. Тъй като коментарите на Макрон за това, че НАТО е в "мозъчна смърт", Германия и Франция са в открито несъгласие относно геостратегията на Европа, особено за връзката с Русия и ролята на Америка в Европа. И въпреки това нито Париж, нито Берлин могат да развиват своите външни политики и политики за сигурност в Европа един без друг. В епоха, в която американското стратегическо лидерство отсъства, те трябва да намерят начини да уредят различията си. От десетилетия отношенията между Германия и Франция се описват като "тандем". През последните години обаче метафората излиза от употреба. Париж и Берлин все повече не са съгласни за стратегическата посока, която Европа трябва да поеме. Германия е изправена пред френски президент, който смята, че радикално променящата се международна среда изисква радикални мерки. Макрон иска да поведе Европа в едно уж пост-американско бъдеще. Според Макрон - според интервюто му в Economist през ноември и отбелязано в реч през август, Америка вече напълно се е отдръпнала от Европа. За Макрон напускането на Америка е добре дошло, защото това отваря възможността да се изгради Европа като глобална сила и защото за голяма част от проблемите на Европа с Русия и Близкия изток е виновна Америка. В центъра на стратегическото мислене на Макрон лежи Русия: „Ако искаме да изградим мир в Европа, да възстановим европейската стратегическа автономия, трябва да преразгледаме позицията си към Русия“. (Всички следващи цитати са от интервюто на Economist.) Пълната европейска стратегическа автономия изисква Русия, която не е враждебна и заплашителна. Ето защо Макрон иска да "възстанови ... архитектура на доверие и сигурност" с Русия. Руската агресивност може да бъде преодоляна, защото се основава на неразбиране. Москва стана агресивна и ревизионистка, в наратива на Макрон, не заради руската амбиция, а защото Русия беше под натиск от Америка, която е мотивирана от нейното „супер-его“. И все пак Европа прие да бъде възприемана от Русия като „троянския кон“ на Америка. Това е грешка, която Макрон иска да поправи. Основният му събеседник по този въпрос е унгарският премиер Орбан, който е близък с Путин. Макрон имаше "много дълга дискусия" с Орбан относно Русия и казва, че Орбан е "доста близко до нашите възгледи" - той може дори да помогне "да убеди поляците малко повече" в подхода на Макрон. За Макрон НАТО се в анахроничен или е в "мозъчна смърт", защото Русия не е враг, а потенциален приятел: "НАТО е създаден в отговор на един враг: Варшавския договор. През 1990 г. ние не преоценявахме този геополитически проект, когато главният ни противник /Варшавският договор/ изчезна. Неартикулираното остава предположението, че врагът все още е Русия." В същото време в регион, който има значение за Макрон, Южното Средиземноморие, НАТО отсъства: "Когато ние се намесим в Сирия срещу тероризма, всъщност НАТО не се намесва. ... така, въпросът за настоящата цел на НАТО е истински въпрос, който трябва да бъде зададен." Освен това за нестабилността в Близкия изток е виновна главно Америка. Западът (т.е. Америка) се опита да „наложи нашите ценности чрез промяна на режимите, без подкрепа на хората. Това се случи в Ирак или в Либия. Може би точно затова, предвидено отначало в Сирия, не успя“. За Макрон „всичко това показва, че трябва да приложим отново политиката си за съседство, не можем да позволим тя да се управлява от трети страни, които не споделят едни и същи интереси“. Очевидно Макрон визира тук САЩ. Откровеното интервю на Макрон принуди Германия да изясни собствената си позиция. Германският канцлер Меркел, министърът на външните работи Маас и министърът на отбраната Крамп-Каренбауер отвърнаха доста рязко. За Германия НАТО е не само миналото, но и бъдещето - като основна рамка за европейска отбрана. По думите на Крамп-Каренбауер, „Всички предложения за укрепване на способността на Европа да действа в областта на сигурността и отбраната укрепват европейския стълб на НАТО“. Когато новината за интервюто с Макрон избухна в Берлин, градът празнуваше 30-ата годишнина от падането на Берлинската стена, заедно с американския държавен секретар Помпео и генералния секретар на НАТО Столтенберг. Германците си спомнят американската подкрепа по време на Студената война и решаващата роля на американския президент Джордж Х.В. Буш при убеждаване на скептични им съседи в достойнствата на обединението на Германия в рамките на НАТО. В един писмен отговор на казаното от Макрон, външния министър Маас изложи това, което може да се определи като консенсусна позиция на Берлин: "Според Германия очевидно би било грешка да се подкопае НАТО. Без САЩ, нито Германия, нито Европа са в състояние да се защитят ефективно." Би било „опасно да се отдели европейската сигурност от американската сигурност“. „Безотговорно би било да се води външна политика и политика на сигурност без Вашингтон“. „Ние искаме силна и суверенна Европа. Но такава ни е необходима като част от един силен НАТО, а не като негов заместител. " " И дори когато Европа един ден е в състояние да защити собствената си сигурност, все пак и тогава ние бихме искали НАТО. " "Германия няма да толерира някакви специални договорености, нито по отношение на Москва, нито по други въпроси. Нашите съседи в Полша и Прибалтика могат да ни се доверят да приемем техните опасения за сигурността им толкова сериозно, колкото ние приемаме нашите. Една Европа, която ние бихме желали успешно да се формираме, е немислима без те да бъдат консултирани." Според Маас Германия трябва да поеме "лидерска роля" в Европа: "Като страна в центъра на Европа, Германия трябва да играе централна, посредническа и балансираща роля - в рамките на Европа и vis-à-vis със САЩ. Ако ние не поемаме тази лидерска роля, никой няма да я поеме. Това е нашата главна отговорност в областта на външната политика и политиката на сигурност днес." С интервюто на Макрон и отговора на Маас на масата са две много различни, дори противоположни стратегии за европейското геополитическо бъдеще. За Макрон Европа трябва да изостави американското присъствие и НАТО сега и да се насочи към една - уж водена от Франция - обединена Европа, която работи с Русия и САЩ (и Великобритания) като външни партньори. Основният му външнополитически фокус е стабилизирането на Юга. Германия напротив не иска раздяла с миналото на Студената война. Тя иска еволюция, а не революция: засилване на европейското сътрудничество в трансатлантическа рамка, като САЩ са с ключово присъствие в Европа, за да поддържат Русия под контрол и да помогнат за поддържането на Централна и Източна Европа стабилни. Тези различия не са нещо ново. И все пак през последните години имаше неофициално споразумение, че Париж приема германското лидерство на Изток в замяна на германска подкрепа на Юг. Макрон отмени това споразумение с усилията си да възстанови отношенията с Русия и с неотдавнашния си стремеж за нова среща във формат Нормандия (Русия, Украйна, Германия, Франция) в Париж, за да обсъди Украйна, без предварителни условия. Разликата в акцентите сега се превърна в открит конфликт между Франция и Германия за бъдещото стратегическо направление на Европа. Една от причините за това е нарастващата нервност в европейските столици от променящата се международна среда. Руският ревизионизъм, безредиците в Близкия изток, китайския нео-империализъм, популизма и Brexit - всичко това безпокои европейците. И все пак това, което може да бъде още по-притеснително, е фактът, че Америка, въпреки че все още играе ролята на гарант за сигурност, вече не присъства в Европа в ролята й на стратегически лидер. При Тръмп САЩ преминаха към подход „Америка първо“. Когато Тръмп преговаря с Китай и Русия или решава следващата си стъпка в Близкия изток, европейските столици нито участват, нито са информирани. Те нямат глас в решения, които са от жизненоважен интерес за тях. Те дори понякога са цел на публичните изблици на гняв от страна на Тръмп. Разбира се, това се е случвало и преди. Имало е кризи на трансатлантическото доверие. Но те са били ограничени до конкретни въпроси и са балансирани от общо разбиране, че „ние сме в това заедно“. Обикновено в продължение на десетилетия САЩ осигуряваха едно приобщаващо лидерство, информираха съюзниците, обсъждаха с тях, приветстваха подкрепата им, приемаха несъгласието им. Днес трансатлантическите канали за комуникация до голяма степен са запушени. И Тръмп провежда политика, ориентирана към краткосрочни американски интереси; той не действа от името на по-широк "свободен и отворен" международен ред и държи съюзниците на САЩ в тъмното. В резултат на това днес европейците са сами у дома. Те трябва сами да понесат тежестта на своите стратегически решения. Те трябва да произвеждат лидерство помежду си, тъй като вече нямат стратегическо резервно копие. Европейските държави реагират по различен начин на тази нова ситуация. В момент на дълбока несигурност те обикновено се връщат към своето „вътрешно аз“: към сърцевината на националната си идентичност, на националните си наративи. В случая на Франция тази интроспекция води до визията на Макрон "за Франция независима от англосаксонци“ (САЩ и Великобритания), Европа с Русия като близък партньор, съсредоточена е върху традиционните зони от френския интерес на Юг. Реакцията на Германия е да стабилизира международната архитектура, в която е вградена от 1949 г.: трансатлантическият съюз и европейската интеграция. Да поддържаме "Америка вътре и Русия вън", докато работим в сътрудничество с Франция и другите европейски партньори за европейската интеграция - това остава ядрото на националната стратегия на Германия. С други думи, стопяването на американското стратегическо лидерство води до рязко подчертаване на разликите между двамата основни играчи в континентална Европа. Това прави много по-трудно да се изработи съвместна стратегия. В миналото германско-френските различия по по-широки геополитически въпроси можеха лесно да бъдат игнорирани. И двамата партньори просто не трябваше да се споразумяват по такива въпроси, те трябваше да намерят общ път с Вашингтон, главния архитект и гарант на западния и глобален ред. И това беше едно облекчаване, което им позволи да се примирят взаимно и да се превърнат в основоположници на нов европейски ред. Освободени от геополитиката, отровила отношенията им по-рано, Германия и Франция можеха да се съсредоточат върху други въпроси. Те биха могли да изградят общ пазар, да заменят конкуренцията с печелившото сътрудничество в икономиката и взаимното отваряне на националните им пространства. Но сега виждаме завръщането на геополитиката в европейските столици; това ни съобщава интервюто на Макрон в „Икономист“. Опаковано в език на европейския федерализъм, френският президент претендира за френско лидерство в Европа и настоява за класическа френска геополитическа програма. Това обаче звучи тревожно в Берлин и още повече на изток. Новото съперничество между Париж и Берлин по отношение на геополитическата стратегия на Европа има потенциал да провали европейския „проект“. И двете страни представляват "лагери" в ЕС, Франция до голяма степен този на Юга и Запада, Германия на Севера и на Изтока. И така, какво трябва да се направи? Най-важното е лидерите да спрат да говорят с журналисти, вместо да обсъждат проблемите помежду си. Те трябва да съгласуват позициите си и да намерят обща позиция в откровен разговор. И те се нуждаят от малко забавяне, особено по спорни въпроси, които не е необходимо да се решават сега. Вместо това те засега трябва да се съсредоточат върху области, където има консенсус. Възможна е съвместна политика по отношение на Китай. Ако лидерите в Париж и Берлин не успеят да преодолеят сегашната безизходица, съперничеството рискува да стане постоянно. Германия и Франция ще се блокират взаимно в съперничеството си по отношение на лидерството в континентална Европа, осъждайки ЕС на стратегическа ирелевантност.

Ювал Харари е страхотно надарен автор и няма скука, докато четеш тази книга, но личното ми мнение е, че той сам не е убеден в основната си теза, а тя е изразена от него по следния начин: "1. Науката все повече се обединява около една всеобхватна догма, според която организмите са алгоритми, а животът — обработка на данни. 2. Интелектът се откъсва от съзнанието. 3. Несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми може би скоро ще ни познават по-добре, отколкото ние сами се познаваме. Тези три процеса повдигат три важни въпроса, които, надявам се, ще останат в съзнанието ви дълго след като сте прочели тази книга: 1. Наистина ли организмите са просто алгоритми, а животът — просто обработка на данни? 2. Кое е по-ценно — интелектът или съзнанието? 3. Какво ще се случи с обществото, политиката и ежедневния живот, когато несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми ни познават по-добре, отколкото ние сами се познаваме?" подчертал съм с болд неговите "може би" и "наистина ли", защото ми се струва, че той дълбоко в себе си тайничко се надява заключенията му да са неверни, а според мен те не са. Сам той ги представя като "нова религия на данните" - Датаизмът, изповядвана като култ за преклонение към The Big Data от компютърните гурута и гении от Силиконовата долина.

Тук има много интересна статия за големите принципни различия между Германия и Франция за лидерството в Европа, както и за пътя на ЕС, като се има предвид и позицията на автора: https://germanysworld.substack.com/p/briefing-are-germany-and-france-geopolitical Да, в настоящия момент свиването на индустриалната продукция и на износа е факт, както и слабите лидерски качества на посочената за нейна заместничка от Меркел, но на всичко това, според мен, трябва да се гледа в по-дълга ретроспективна перспектива. Защото Германия, въпреки временните трудности, успяваше да запази равновесие и стабилен устойчив растеж през изминалите десетилетия: Абсолютно точно, германският икономически модел е експортно ориентиран, всъщност след Китай, Германия е най-експортно ориентираната от големите икономики. И което е по-интересно и показателно, Германия изнася активно и масирано не само продукция, но и капитал, всъщност след САЩ, Германия е най-големия външен инвеститор в света: Тук изключвам от първото място Нидерландия, защото тази страна е "преливник" на чужди капитали като инвеститори, регистрирани на нейна територия, всъщност САЩ и Германия са номер 1 и номер 2.

Глобализмът в движението на стоки, услуги и инвестиции не е мъртъв, поради същността на световната икономика - не сме в ерата на феодализма и натуралната размяна, а на глобалните инвестиции и производствени и търговски вериги. Никой никога няма да се върне към манифактура и търговски обмен в една национална икономика, а в света циркулират над 80 трилиона /80 000 милиарда/ долара инвестиционни пари, собственост на корпорации, държави и личности, които няма начин и не могат да се затворят в някакви граници на която и да е било нация. Въпросът не струва и 5 стари лева, но ако ви харесва един млн. германски марки извън обращение, ваши са. Отговорът обаче си струва: и двете. Бюджетната политика с контрол върху дефицита и тази за стабилността на еврото като обща валута в еврозоната не са наложени от Германия, а са приети с консенсус от страните в еврозоната; да, това е германската концепция за фиска и за валутата, тоест германския модел. Но Германия никога не се е отъждествявала с ЕС.

Германия не се отъждествява с ЕС нито пък има интерес да го прави. Според мен Германия умело се възползва от създадения световен ред на глобализация, вътре в рамките на този ред, без да прави глупави опити /както преди ВСВ/ да го променя и преначертава, това не й е необходимо. Но... Германия е силно подценявана, защото: Няма силна армия и не пледира за такава в ролята си на основна държава в рамките на ЕС Не толерира и не изповядва национализъм, напротив приела е мултикултурен подход към емигрантите Няма нито достатъчно голямо население, нито достатъчно голяма територия, за да има статут на Велика сила в геополитически план Никога не е изявявала готовност да стане атомна сила Не участва в никакви военни и политически конфликти и противопоставяния и заема неутрална позиция в тях Разчита на НАТО и САЩ за гарантиране на националната си сигурност във военно отношение Реално Германия има много по-голяма икономическа тежест, отколкото на пръв поглед изглежда, поради изброените причини.

Може да е лицемерно, но не е глупаво - най-големите притеснения в САЩ след обединението бяха, че Германия ще се възроди като Велика сила в Европа, защо да е глупаво от германска гледна точка. Освен това, хайде да не пишем силни думи на едро - за 25 години Западна Германия е "наляла"/инвестирала за мен/ 2 трлн. долара в източните си провинции; дългът на Гърция към Германия /само към държавата, не към частни инвеститори/ към 2015 е бил 65 млрд. долара; гръцкият БВП през 2015 е бил 200 млрд., следователно Гърция дължи на държавата Германия 30 процента от своя БВП, това, като се прибавят и безвъзмездните помощи от еврофондовете, консумирани от Гърция за 15 години, е напълно съпоставимо като процент от гръцкия БВП /над 50 според мен/ с "налетите" западногермански пари в бившата ГДР /около 50 процента от годишния БВП на Германия/. Сега дали тези пари изобщо ще бъдат върнати, според мен - не. Обаче Германия си ги получава по друг начин - търговският дефицит на Гърция с Германия е бил над 4 млрд. долара само за 2018, умножете това по 15 години и ето го изплатения гръцки дълг към Германия, Гърция купува повече германски стоки, отколкото продава на Германия. Също и в инвестиции - това е сделка печеливша и за двете страни, другото е популизъм и празни приказки, защото нито Гърция излезе от еврозоната, нито ЕС се разпадна на парчета, напротив.

Анжак, "хармонизиране" е най-точната дума. Ние можем да хармонизираме и да си наредим нещата в наш интерес, но не на олигарсите, а на народа.