Б. Киров

Да, оттам пристига информацията за разпознаването/тук вече влиза в играта и поп Кръстьо, за да потвърди/, но ПРЕДИ това ОТ конака излиза заповед да бъде заловен Левски и то в Къкрина в хана на Латинеца, а не някъде другаде.

Защо да го иска - той сам е подписал тескерето на Николчо и Добри сутринта, той знае на кой какво тескере подписва; обаче с Николчо пътува някакъв друг субект. Операцията е елементарна. Добри кръчмаря, другото лице, си е в Ловеч, хабер си няма, че ще ходи в Търново.

Съгласен съм, само бих добавил: има няколко места, където Левски е могъл да бъде "засечен" от турско наблюдение. Първото е къщата на Сиркови, цитирал съм Марийка Сиркова, която свидетелства, че къщата им е била под наблюдение. Второто е при отиването му до Величкини, Величка преди това е била арестувана и малко вероятно е къщата й да не е била под наблюдение, Левски влиза там. Третото е с несъответствието с тескерето му, което същата сутрин Николчо Цветков взема за него от Али Чауш; тескерето е на името на Добри кръчмаря, който е и бакърджия. Но когато Али Чауш среща Левски и Николчо, вместо Добри, с Николчо пътува друго лице. На връщане Али Чауш се отбива в кръчмата на същия Добри, той си е там. Четвъртото е самата Къкрина, както пишеш и ти: Али Чауш прави ежедневната си патрулна обиколка до Къкрина, на връщане от която среща Левски. Минавайки през Къкрина към пладне, там вече е бил Латинеца. Петото е пак Къкрина: в ханчето на Латинеца, почти веднага след влизането на Левски, значи към 6-7 вечерта, при него идва някакъв селянин и го пита кой е? на което Латинеца го представя като Христо Иванов-Големия. Груба грешка, защото селянинът познава Големия, която Левски замазва, но...времето е достатъчно за този селянин, ако е бил турски шпионин да отиде в Ловеч и да каже на властите. Има възможност всички тези места да се припокриват, но факт е, че ловешкият каймаканин е знаел кой нощува в Къкрина, не е действал на сляпо.

Не искам и не казвам това. Казвам само, че Юсин Бошнак е имал заповед да залови Левски жив, изчакал е Латинеца да излезе, след което неговите хора са заели възможно най-добрата позиция, за да заловят Левски жив. Не е имало никакви изстрели, Левски сам го казва в показанията си пред комисията в София, освен този произведен от самия Левски, когато Бошнак го хваща за ръката. Левски е имал само един изход от задния вход и точно там го е чакал Бошнак. Вътре е можел да бъде убит, или сам да сложи край на живота си, но навън е бил заловен жив. Моето мнение е, че Левски е бил засечен от турско наблюдение още в Ловеч при влизането му у Сиркови.

Много добър въпрос. Нали си чел спомените на очевидците и протоколите от разпитите: светва Латинеца, който излиза от хана.

Според мен психопрофилът на специалиста от МВР принципно не е грешен, с една забележка, той по презумпция изключва Величка Хашнова, "защото е жена"; да, но всичко останало в профила се покрива, тя има семейство /страх за него/, има мотив /изчезналите пари на комитета, съхранявани от брат й, за които наказанието по комитетския Устав е смърт, тези пари са били търсени от Левски предишния ден преди залавянето му от нея и очевидно не са били предадени, освен всичко тя е измислила историята с "лъжливите писма", поради които Левски иска прехвърлянето на всичко у Сиркови и "проракувам предателство истинно или от страх"/ Да, обаче има едно голямо "но", за да набедим Величка Хашнова - тя не е знаела, че Левски ще пренощува в Къкрина, а заповедта към Бошнак е да "отиде на Къкрина и да залови Левски". Другите знаещи за Къкрина съм ги отсял в предишните си постове, те са само двама - Никола Сирков и Христо Латинеца. И двамата не съвпадат с профила, а освен това Латинеца няма как да доложи, че Левски ще нощува в хана му, тъй като тръгва преди него по заръка на Сирков. Сирков също не съвпада с профила, но има и друго при него, което го изключва - две седмици преди залавянето, на 12 декември той лично носи писмо до Левски и взема неговото до комитета в Ловеч, най вероятно в тайна къща в с. Миленча, следователно Сирков още тогава е знаел къде точно е Левски и... нищо, никой не отива да залавя Левски в тази тайна къща. Поп Кръстьо, според профила съвпада, но... поп Кръстьо даже не знае, че въпросната нощ Левски е бил в Ловеч у Сиркови, а камо ли да знае, че ще тръгне към Търново и ще пренощува в Къкрина. Николчо Цветков не е знаел, че Левски ще нощува в Къкрина. Мария Сиркова също не е знаела къде ще нощува Левски. Но Мария Сиркова пише черно на бяло в спомените си "от август до Коледа къщата ни остана под наблюдение". За мен предателство е присвояването на комитетските пари и непредаването им на Левски, причината да влезе в Ловеч за една фатална за него нощ са тези пари. Понеже "общите пари" не са "ничий пари", нали, нещо което от мнозина се изповядва и сега. Това вече е народностна черта. Че турската власт е имала добра шпионска мрежа и мнозина българи са й сътрудничели няма съмнение, властта в Ловеч е знаела поименно всички членове на комитета, но не ги е арестувала, това е безспорен факт. Ресавски, това че са тръгнали много късно се опровергава от Юсин Бошнак, той свидетелства: "Веднага след това юзбашията ме повика и ми заповяда да зема колкото може повече стражари, да отида и запазим Къкринското ханче, гдето тая нощ щял да пренощува баш комитата Левски, когото да уловим жив и му го представим. Аз изпълних буквално тая заповед на юзбашията, сардисахме неусетно през нощта ханчето и чакахме да се прехвърли нощта и узнаем ако е вече вътре. Уверихме се, че вътре имаше хора, защото светеше. Почукахме да ни се отвори, но никой не се обади и веднага се огаси свещта." 1. Те са знаели кой е вътре 2. Те са чакали "да прехвърли нощта", тоест седели са на пусия, а не са атакували веднага

Чел съм го това на Росен Янков в книгата му, Ник, обаче ето как стоят нещата с тази теза: имаме условно казано "престъпление", търсим отпечатъци от извършителя, такива няма, тогава вземаме ръкавица от набеден за извършител, слагаме я на местопрестъплението и казваме - ето този е престъпника, оставил си е ръкавицата на местопрестъплението! Защото "отпечатъци", тоест факти доказващи предателството на поп Кръстьо на "местопрестъплението" липсват - сега Росен Янков носи там "ръкавицата на поп Кръстьо", неговия "психопрофил".

Сигурно като им промиват мозъците 24 часа в денонощието 365 дни в годината някои иранци могат и да презират световния ред наложен от Запада и да мразят САЩ. Обаче този режим им затваря пазарите /което е световния ред на Запада бай да уей/, така че живеят зле, инфлацията е два пъти по-голяма от тази в Турция, 50 процента миналата година, животът им поскъпва, а парите стават по-евтини. Това е защото режимът ги е докарал до изолация от пазарите. Те изнасят стоката "шиитска религия" и правят конфликти със съседите си. Косвено САЩ имат интерес, донякъде, от това клатене на региона - цената на нефта се вдига, а САЩ са най-големия производител в момента. 33 процента от целия износ на нефт от Близкия изток минава през Омрузкия проток, контролиран от Иран - щом се натегнат отношенията между САЩ и Иран, Иран заплашва да го блокира и цената на нефта отива нагоре. Обаче от това Иран не печели, защото няма на кой да продава основната си стока. Общо взето иранците са големите прецакани от тази игра с нефта. ОПЕК печелят. САЩ печелят. Китай нищо не губи, защото има алтернативата на саудитския нефт. Сега ги изиграха като билярдна топка. Китай им е обещал /без официално обаче да го оповести, това е по сведения на иранските власти/ 400 млрд. инвестиции за пет години. Барон Мюнхаузен би завидял на такава фантазия. Досега Китай е инвестирал за 16 години 26 милиарда в Иран, и сега за 5 години ще инвестира по 80 милиарда всяка година, повече отколкото е инвестирал в цяла Европа за 15 години. Гледай ми окото, плува ли сламка или греда в него.

Един добре илюстриращ The Special Relationship филм, както го разбират съвременните британските политици. В сюжета е показана "специалната връзка" между Тони Блеър и Бил Клинтън, но според мен подобен филм би могъл да се направи и за The Special Relationship между Доналд Тръмп и Борис Джонсън, принципната основа на връзката им е обща: https://www.imdb.com/title/tt1117646/ Филмът го има някъде със субтитри в програмите на българските кабелни оператори.

Китайците имат много, неприлично много общо с икономическото ембарго на САЩ. Най-малко стокооборот за 750 милиарда долара годишно и поне един милион работни места в Китай от американски инвестиции. И не само това, например: През 2012 г. Китай избра Банката на Кунлун, собственост на CNPC, за своя основна банка за обработка на плащания между Китай и Иран, за да предпази други китайски банки от санкции, базирани на долари. Същата година Министерството на финансите на САЩ санкционира банката за нарушаване на санкциите. След оттеглянето на САЩ от JCPOA, през август банката преустанови транзакции, деноминирани в евро с Иран, а след това през ноември транзакции, деноминирани в юани. Тя възобнови търговията на базата на юан през януари, но в съответствие с американските санкции. Това означава, че Иран няма да може да върне печалбата си и банката ще обслужва само хуманитарни стоки, освободени от санкции. https://www.atlanticcouncil.org/blogs/iransource/china-iran-s-lifeline-to-overcome-oil-sanctions/ https://www.atlanticcouncil.org/blogs/iransource/despite-sanctions-china-is-still-doing-some-business-with-iran/ CNPC е най-голямата държавна нефтена компания в Китай с над 1 млн. служители и глобален бизнес със задгранични придобивания: https://en.wikipedia.org/wiki/China_National_Petroleum_Corporation Нали разбираш какви загуби може да инкасира, защото оперира през международни банки съобразяващи се с американските санкции, ако не ги спазва. И Китай де факто ги спазва, не от добра воля, а защото боли: Много боли да ти наложат 25 процента мита върху износ за 500 млрд. долара, тоест да олекнеш с повече от 120 млрд. годишно. И така нататък. Санкциите не са на Тръмп, а на официален правителствен орган на САЩ, оторизиран от Конгреса и Сената на САЩ: Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) е финансова разузнавателна и правоприлагаща агенция на Министерството на финансите на САЩ. Тя администрира и прилага икономически и търговски санкции в подкрепа на целите на националната сигурност и външната политика на САЩ. Съгласно националните президентски правомощия за извънредни ситуации, OFAC осъществява дейността си срещу чужди държави, както и редица други организации и лица, като терористични групи, считани за заплаха за националната сигурност на САЩ. Като компонент на Министерството на финансите на САЩ, OFAC работи при Службата за тероризъм и финансово разузнаване и се състои предимно от разузнавачи и юристи. Въпреки че много от целите на OFAC са поставени като цяло от Белия дом, повечето индивидуални случаи са разработени в резултат на разследвания от Службата за глобално таргетиране (OFG) на OFAC. Понякога се описва като една от "най-мощните, но неизвестни" правителствени агенции, OFAC е основана през 1950 г. и има право да налага значителни санкции срещу субекти, които опровергават директивите й, включително налагане на глоби, замразяване на активи и забрана на икономически субекти да оперират в САЩ. https://en.wikipedia.org/wiki/Office_of_Foreign_Assets_Control Сега ако китайските лидери решат, че геостратегическите им интереси са по-ценни от икономическите загуби, могат да продължат да губят милиарди, но не забелязвам такова нещо.

Като пишем за "исторически преглед на конфликта", интересни са, поне за мен, някои цифри и събития от последните месеци: 1. През юни-юли м.г. Китай изкупуват 50-70 процента от иранския нефт, другите 30 процента отиват към Сирия: The imports are continuing at a precarious moment in U.S.-China relations: The flow is hampering U.S. President Donald Trump’s efforts to choke off oil exports vital to Iran through sanctions, just as tensions rise in the festering U.S.-China trade dispute that has cast a pall over the global economy. Senior Trump administration officials estimate that 50-70% of Iran’s oil exports are flowing to China, while roughly 30% go to Syria. China is typically Iran’s largest oil customer and contests Washington’s sanctions. But June imports of around 210,000 bpd were the lowest in nearly a decade and 60% below their year-ago level, according to customs data, as some Chinese refiners, concerned about the sanctions, refrained from dealing with Iran. The General Administration of Chinese Customs is scheduled to release details of July imports by origin in the last week of August. https://www.reuters.com/article/us-china-iran-oil/china-continued-iran-oil-imports-in-july-in-teeth-of-u-s-sanctions-analysts-idUSKCN1UY11S 2. През август иранска делегация отива в Пекин, среща се с президента Си и подписват грандиозен договор: След посещение през август на иранския министър на външните работи Мохамед Джавад Зариф в Пекин, двете страни се съгласиха да актуализират 25-годишна програма, подписана през 2016 г., която да включва безпрецедентните 400 милиарда долара инвестиции в иранската икономика.Условията на цялостното стратегическо партньорство между Китай и Иран от 2016 г., се съобщават в две части. Основната задача е, че „Китай ще инвестира 280 милиарда щатски долара в разработване на сектора на иранския нефт, газ и нефтохимия“.Тогава Китай ще инвестира още 120 милиарда долара в транспортната и производствената инфраструктура на Иран. Инжекцията на капитал, която ще се съсредоточи върху иранския нефтен и газов сектор, също ще бъде разпределена в цялата транспортна и производствена инфраструктура на страната. В замяна китайските фирми ще запазят правото на първия да участват във всички нефтохимически проекти в Иран, включително осигуряването на технология, системи и персонал, необходими за изпълнение на такива проекти. Подобно на другите евразийски икономики, участващи в мащабната инициатива (BRI), предимво вносна китайска работна ръка ще бъде използвана за изграждане на фабрики, проектирани и управлявани от големи китайски производители, с идентични спецификации като тези в Китай. Споразумението дава също така „правото да забави плащането на тези цени за две години и да се изплащат те в китайската национална валута (юан)“. Това представлява изключително благоприятна ситуация за китайците, тъй като Пекин печели юани от проектите си в Африка и Централна Азия - и следователно не е необходимо да търгува с петрол в щатски долари. В замяна Техеран печели допълнителен съюзник в Съвета за сигурност на ООН и икономически спасителен пояс със сигурен пазар на петрол и нефтохимикали. Сделката улеснява стремежа на Иран да стане регионален и ядрено въоръжен хегемон, потенциално застрашаващ Европа и САЩ. Като цяло това може да не се окаже финансово стабилно начинание на Пекин, тъй като китайските компании ще бъдат подложени на американски санкции. Рентабилността определено не е основната мотивация на Китай тук и както в много предишни инвестиционни схеми, такава е и в иранската. Този случай не е по-различен. Това е геополитическа антиамериканска ос. Играта на Китай тук е ясна: увеличаване на напрежението между САЩ и Иран чрез отслабване на въздействието на американските санкции и увеличаване на китайската мека сила в Близкия изток. След това ще последва интегриране на Иран в инициативата Път и пояс и в Шанхайската организация за сътрудничество, на която сега Техеран е член-наблюдател. Гамбитът на Пекин да използва като своя фигура държава, спонсорираща тероризма, обаче може да предизвика гръм. Иранската агресия вероятно ще завърши с поражението на Техеран. Независимо от това как Саудитска Арабия и Съединените щати решават да отмъстят за атаките на Abqaiq-Khurais, Китай скоро може горчиво да се разкайва за своите инвестиции. https://www.forbes.com/sites/arielcohen/2019/09/19/chinas-giant-400-billion-iran-investment-snubs-trump/#1ccc4a1184d1 Накратко, китайците се ангажират да инвестират 400 милиарда долара в Иран и иранците да им се отплащат в китайски юани: хитро 3. Месец по-късно, през септември, неидентифицирани дронове, за които САЩ и саудитска Арабия твърдят, че са ирански, атакуват Арамко, щетите са големи, цените на петрола литват нагоре, САЩ отварят резерва си 4. Преди броени дни Тръмп помпозно подписа Фаза 1 на търговско споразумение с Китай, което вдигна цените по американските борси рязко; най-сензационната за мен точка в това споразумение е, че китайците се задължиха да изкупят американски стоки за 200 млрд. долара, почти като в СИВ навремето - няма мърдане, ще купят американски стоки без да питат за цената и качеството, по квоти - толкова соя, толкова памук, и т.н. И сега какво правим с китайските обещани 400 млрд инвестиции за Иран в петролни инсталации и инфраструктура при затягането на санкциите?

Хомейни е в "изгнание" в Париж и оттам праща проповедите си на своите последователи в Иран, преди да се върне триумфално като месия в страната си и да яхне вълната на фанатизираните си последователи. Само да добавя, че по времето на Шаха, Иран също развива с помощта на САЩ атомна програма, която още тогава би му позволила да има ядрено оръжие, но на никой на Запад не му идва на ум, че това би било опасно за региона; на никой, с изключение на израелците, може би...

Въпросът е какво става вътре между тях, какви са различните крила в армията. Освен това корпусът на Гвардията, макар че е елитен, най-добре въоръжен и обучен, е далече по-малочислен от цялата армия. Един мощен натиск от улицата може да бъде използван в различни посоки от различните крила в армията.

Към военна хунта от типа на режима на Саддам Хюсеин, може би, само да легитимира и така почти пълната власт на иранската революционна гвардия.

Няма, безспорно, но на Тръмп може да му остава и по-малко година президентство, така че със сигурност няма да допусне. От друга страна, някои военни анализатори оценяват на толкова времето - 1 година - в което Иран има капацитет да произведе атомна бомба: https://nationalinterest.org/blog/buzz/thanks-donald-trump-iran-quickly-could-build-nuclear-weapon-111416 И още нещо - предишното споразумение не гарантираше, че Иран няма да произведе атомна бомба, а само че ще забави потенциалната му възможност да я произведе. Тогава стои основният въпрос - какво би се променило, ако Иран реши да има атомно оръжие, и в крайна сметка се сдобие с него? Ето една оценка на Ранд корпорация, озаглавена Iran After the Bomb How Would a Nuclear-Armed Tehran Behave? by Alireza Nader https://www.rand.org/pubs/research_reports/RR310.html Не се знае колко би спечелил и колко би загубил Техеран от сдобиването с атомно оръжие. Моето мнение е, че този режим повече би загубил, ако все пак реши да направи атомни ракети, защото ще се лиши от основният си коз, който сега притежава, за да не бъде оправдано едно икономическо блокиране на всичките му активи, а те почиват основно върху нефта.

Има го този момент на "дежа вю" определено, усещането че това вече сме го видели преди ВСВ. И да, определено Канада и Австралия се справят по-добре, защото може би са обекти на политика /външна/, а не субекти на такава като САЩ. Но ми се струва че историята никога не се повтаря, поне буквално, и ако има определено усещане за дежа вю, то е силно преувеличено. Защо мисля така - върхът на голямата финансова криза отмина, без да предизвика катастрофални последици, каквито бяха милитаризирането на Европа преди ВСВ; напрежението между Китай и САЩ е разрешимо по мирен път, защото те, все още и вероятно още дълго, ще останат обвързани във вече изградената световна финансова и търговска система на глобализма, формирала се след ВСВ. Вероятно ще бъдем свидетели на много големи промени в световен мащаб, но те ще стават по пътя на реформирането на старата система, а не по този на нейното разрушаване, както беше в навечерието на ВСВ. В края на краищата всяко предизвикателство и промяна отваря и нови по-добри възможности, говоря от гледна точка на ЕС и Европа, в която ние сме.

Двата погледа - този на Патрик Бет-Дейвид и другият на Вокс - са от противоположни гледни точки отдясно и отляво, условно казано. Бет-Дейвид е предприемач в застрахователния бизнес и мултимилионер /150 млн. според Форбс за 7-8 години време натрупани/, син на емигранти от Иран и бивш войник в 101-ва Въздушнопреносима дивизия, след това служител на Морган Стенли, преди да основе собствената си компания: https://www.patrickbetdavid.com/about-patrick/ https://jobquittersunite.com/php-agency-is-a-massive-pyramid-scheme-ill-prove-it/ https://www.celebritynetworth.com/richest-celebrities/authors/patrick-bet-david-net-worth/ Той говори много бързо и много силно ръкомаха, което ме прави особено внимателен в това, което казва, а то накратко е: Проблемът с Иран е изплетен от три неща: нефт, религия и атомно оръжие. Това е така, но има още много неща, които той не казва, вероятно не защото не ги знае, а защото не желае. И още нещо, много важно според мен, което Бет-Дейвид съобщи на зрителите си: генерал Сюлеймани беше вторият човек след аятолаха и пряк кандидат за властта в Иран, човекът в сянка, който дърпаше конците на външната политика. Момчетата от Вокс са клонинг на Вашингтон поуст, така че от тях може да се очаква очакваното - те изразяват възгледите на прогресивно-левия мейнстрийм а ла Обама - оставете ги тези иранци, върнете сделката с тях, за да не спират танкерите ни в Ормуз и да помпат атомните си оръжия. И двата възгледа за ситуацията по мое мнение са опростени с някакво намерение за постигане на определена зрителна точка към Иран, но нещата са много по сложни, защото Иран е само част от целия пъзел.

Според мен доброто социалното решение на втората индустриална революция беше и това на третата, ще бъде и на четвъртата - това е така наречената инклузивна държава. Разширяване на средната класа от добре платени и печелещи хора. Държавата може да е социално-подпомагаща само по отношение на изпадащите към бедност хора, като ги субсидира по различни начини, а също така да осигурява всички условия за добро заплащане и образование, тоест включване на все по-широк социален пласт от хора в печалбите от увеличаващото се производство и богатство. И разбира се, да регулира разпределението на богатството чрез данъците. Четвъртата индустриална революция потенциално ще отвори повече работни места от третата и втората, но затова са необходими много сериозни реформи в образованието. Ще спечели онзи, който ги направи по-ефективно и на време.

САЩ имат много добре отработен механизъм за конвергенция на военните технологии в цивилната пазарна икономика /Само Интернет е достатъчно да споменем/; следователно те като система са заинтересовани да имат някаква постоянна голяма "война" и "голям конкурент", които да стимулират военните им иновации. По време на Студената война такъв спаринг-партньор им беше Съветския блок, сега, ако САЩ инициират "хладна" технологична война с Китай, китайците ще играят такъв стимул на спаринг-партньор във военните технологии. То вече и се случва - прави ми впечатление, че китайците развиват САМИ космическите си технологии, за разлика от всички останали. Но от истинска война, според мен, дори да я спечелят, САЩ няма да имат дългосрочен интерес, авторът също го пише и предлага алтернатива, за да бъде избегната такава "гореща" война - САЩ постепенно да се оттеглят като голямо военно присъствие от Южнокитайско море и около бреговете на Източна Азия. Завоят на Барак Обама препоръчваше точно обратното - 60 процента от американските сили да се концентрират в тези зони, а 40 да останал в Атлантика. Тръмп е временен гастрольор в американския политически естаблишмънт, независимо дали ще остане още един мандат, той само играе ролята, неблагодарна за него, да направи един непопулярен завой за американската имперска гордост. Последното търговско споразумение с Китай /фаза1/ за мен е индикатор, че САЩ не търсят челен сблъсък с Китай, а по-скоро следват стратегия да принудят Китай да спазва техния международен ред в сферата на законността, търговията и финансите; всеки опит на Китай да променя тези правила ще бъде болезнен от икономическа гледна точка за самия Китай.

Донякъде е така, но не съвсем. Скоро четох книга-биография за Стив Джобс: https://www.orangecenter.bg/stiv-dzhobs-biografiya-walter-isaacson.html там подробно се разказва за този епизод с Епъл-2, но тук е синтезирана историята: https://zurb.com/blog/steve-jobs-and-xerox-the-truth-about-inno Ксерокс правят "нещо", но то не е персонален компютър с пълноценен графичен интерфейс, а мишката им е нелепа и само тя струва 300 долара; тяхното изделие е за експерти и никога не вижда масов пазар. Те самите не оценяват какво имат, Джобс го "краде", но както Пабло Пикасо "краде" от други художници, прави го гениално и абсолютно автентично, това се нарича "иновация", според мен.

Използвам Уиндоус 10 и по принцип Уиндоус заради програмите на Адоби с които работя, те не вървят под Линукс. Опитвал съм алтернативи с Линукс, но не вършат същата работа и това е огромен проблем. Иначе Уиндоусите са тромави и тежки, а ъпдейтите им дразнещи, но какво да се прави... Първите "прозорци" бяха на Епъл, Бил Гейтс открадна идеята от тях, но като по голям пресметливец и хладнокръвен бизнесмен измести Епъл от този пазар, лека му пръст на Стив Джобс, идеята е била негова. За смъкването на лични данни няма оправия според мен, под каквато и система да си, щом си в Интернет, хиляди Големи Братя те гледат и то главно с комерсиална цел, да те "продадат" на правещите реклама, държавите и шпионите идват чак след това, интересите на пазара са винаги на първо място, а сървърите пазят всякаква информация.

САЩ като военна доктрина имат /досега/ две неписани правила: 1. Да са готови да воюват и победят едновременно срещу два големи противника в Тихоокеанския и Атлантическия регион 2. Да не воюват срещу държава с ядрено оръжие, но да направят всичко по силите им да предотвратяват появата на нови такива държави Първата доктрина обяснява защо толкова много наблягат върху флота и авиацията; втората защо процедират по различен начин срещу Северна Корея и Иран Все пак, всякакви спекулации от рода на "как би изглеждала една бъдеща война между САЩ и Китай" за мен са алтернативна история в бъдещето, но това не пречи на военни анализатори да ги разиграват. Ето една такава визия с оценки на плюсове и минуси, последните в тази конкретна преобладават: This Is How World War III Would Begin (As in a U.S.-China War) A crisis could quickly get out of control. by Robert Farley November 19, 2019 Така щеше да започне Третата световна война (като война между САЩ и Китай) Как се случва немислимото? Докато историците продължават да обмислят различните исторически годишнини около Първата световна война, въпросът за неочакваните войни се очертава голям. Каква поредица от събития може да доведе до война в Източна Азия и как би се разиграла тази война? Съединените щати и Китай са неразривно заключени в системата на международната търговия на Тихия океан. Някои твърдят, че това прави невъзможна войната между тях, но и тогава някои са смятали, че Първата световна война също е била невъзможна, поради същите икономически взаимни връзки между участниците в нея. Война между Съединените щати и Китай би преобразила някои аспекти на геополитиката на Източна Азия, но също така ще остави много важни фактори непроменени. Как би започнала войната между Китай и Съединените щати? Най-вероятно тя ще бъде предизвикана от спорове за Тайван или Северна Корея. В недалечното минало една Тайванска декларация за независимост, атака на Северна Корея срещу Южна Корея или някакво подобно задействащо събитие биха принудили КНР и САЩ с неохота да бъдат въвлечени във война. Разширяването на китайските интереси и възможности означава, че можем да предвидим още няколко различни сценария, при които може да започне пряк военен конфликт между Китай и Съединените щати. Те все още включват тайванския сценарий и сценарий за Северна Корея, но сега са добавенит и спорове в Източно и Южнокитайско море, както и потенциален конфликт с Индия по тибетската граница. Основните фактори са растежът на китайската сила, недоволството на Китай от регионалната система за сигурност, ръководена от САЩ, и ангажиментите на САЩ за алианси към различни регионални държави. Докато тези фактори са в сила, възможността за война ще бъдат реалност. Какъвто и да е спусъкът, войната не започва с американска превантивна атака срещу китайския флот, въздушни и сухопътни инсталации. Въпреки че американските военни биха предпочели да ангажират и унищожат китайски сили превантивно, преди да могат да се насочат към американски самолети, бази и кораби, е изключително трудно да се предвиди сценарий, при който САЩ решават да платят политическата цена, свързана с техен пръв удар. Вместо това САЩ трябва да се подготвят да поемат първия удар. Това не означава непременно, че американските ВМС (USN) и техните ВВС (USAF) трябва да изчакат китайските ракети да завалят върху тях, но САЩ със сигурност ще изискват някакъв ясен, публичен сигнал за намерението на китайците да ескалират напрежението до високо интензивна, конвенционална военна битка, преди да се ангажират да атакуват китайските въоръжени сили. Ако историята на Първата световна война дава някакъв исторически паралел, PLA /Китайската Народна армия/ няма да позволи на Съединените щати да се мобилизират напълно, за да нанесат първи удар или да се подготвят достатъчно за отразяване на първи удар. В същото време "напълно изненадващ" удар е малко вероятен. Вместо това, една "кипяща" криза непрекъснато ще ескалира при няколко последователни инцидента, като накрая ще предизвика набор от стъпки от страна на американските военни, които показват на Пекин, че Вашингтон е истински подготвен за война. Тези стъпки ще включват нарастващи групи самолетоносачи, пренасочване на разполагане към Азия от Европа и Близкия изток и преместване на изтребителни ескадрили към Тихия океан. В този момент Китай ще трябва да реши дали да натисне още по-силно или да направи крачки назад. От икономическа гледна точка Пекин и Вашингтон ще настояват за санкции (усилията на САЩ вероятно ще включват многостранни алианси) и ще замразят взаимно активите си, както и тези на всички воюващи партньори. Това ще наложи рестрикции за капитала и потребителите в целия Тихоокеански регион, а и за останалия свят. Заплахата от битка с висока интензивност също ще наруши глобалните модели на корабоплаване, причинявайки потенциално тежки затруднения в промишленото производство. Дали съюзниците на САЩ подкрепят американските усилия срещу Китай, зависи от това как започва войната. Ако избухне война заради КНДР, САЩ вероятно могат да разчитат на подкрепата на Южна Корея и Япония. Всяка война, произтичаща от спорове в Източнокитайско море, задължително ще включва Япония. Ако събитията в Южнокитайско море водят до война, САЩ вероятно могат да разчитат на някои от държавите от АСЕАН, както и вероятно на Япония. Австралия може също да подкрепи САЩ при широк спектър от потенциални обстоятелства. Китай е изправен пред по-малко сложна ситуация по отношение на съюзниците. Пекин вероятно би могъл да очаква благоприятна неутралност, включително доставки на оръжие и резервни части от Русия, но едва ли повече от това. Основното предизвикателство за китайските дипломати би било установяването и поддържането на неутралитета на потенциалните съюзници на САЩ. Това би означавало изключително сложен танц, включващ успокоения за дългосрочните китайски намерения, както и прояви на увереност относно перспективите за победа на Китай (което би носело имплицитната заплаха от възмездие за подкрепа на Съединените щати). Северна Корея представлява още по-труден проблем. Всяка намеса от страна на КНДР рискува да предизвика японска и Южнокорейска контра-интервенция и тази математика не работи в полза на Китай. Освен ако Пекин не е сигурен, че Сеул и Токио няма да се присъединят едновременно към Съединените щати (съмнителна перспектива предвид враждебността им един към друг), може да вложи повече усилия, като ограничава Пхенян, отколкото да го вкарва в конфликта. САЩ ще следват следните цели във войната: 1. Да осуетят движението и съсредоточаването в зоната на бойните действия на Военноморския флот на Китай. 2. Да унищожат атакуващите способности на китайската армия и ВВС. 3. Потенциално да дестабилизират политическия контрола на ККП над континентален Китай. Освен в случай на война на Корейския полуостров, първата задача включва или осуетяване на китайски опит за десант на сухопътни войски, или предотвратяване на успешното разгръщане и снабдяване на тези войски, за да бъдат принудени те да се предадат. Втората задача ще изисква широк спектър атаки срещу разгърнати китайски въздушни и военноморски части, както и кораби и самолети, държани в резерв. Можем да очакваме, например, че USN и USAF ще се насочат към китайски авиобази, военноморски бази и потенциално ракетни бази в опит да увеличат максимално щетите върху PLAN и PLAAF. Третата задача вероятно зависи от успешното изпълнение на първите две. Поражението на китайските експедиционни сили и унищожаването на голям процент от техния флот и ВВС може да причини вътрешни средно срочни и дългосрочни политически сътресения. Американските военни плановици ще бъдат добре инструктирани да съсредоточат стратегическата кампания върху първите две цели и да се надяват, че успехът им в тях ще има политически ефект, вместо да хвърлят заровете за успехи върху по-широка „стратегическа“ кампания срещу ККП. Вторият подход би изхабил ресурси, би рискувал от ескалация и би имал непредвидими ефекти върху китайската политическа система. PLA /КНА/ ще преследва: 1. Постигане на успешна експедиционна операция. 2. Унищожаване на колкото е възможно по-голяма част от експедиционната способност на USAF и USN. 3. Нараняване на Америка достатъчно лошо, така че че бъдещите правителства на САЩ да не обмислят интервенция 4. Разрушаване на системата на алиансите, ръководени от САЩ в Източна Азия. Първата задача изисква разгръщане на сухопътните сили на КНА, вероятно в комбинация с военновъздушните сили. Втората цел включва използването на подводници, самолети, крилати ракети и балистични ракети за унищожаване на американски и съюзнически инсталации и военни кораби в Източна Азия. Третата и четвъртата задача зависят от успеха на втората. КНА ще се опита да нанесе достатъчно поражения на американските сили, така че бъдещите американски лидери да бъдат разколебани да използват сила срещу КНР. Съответно оцеляването на системата на алианси на САЩ, изисква те успешно да отразят китайската агресия; ако това не стане, системата им от съюзи може да се срине. САЩ не са загубили дори един изтребител в бойна акция след войната в Косово през 1999 г. и не са губили основен военен кораб след Втората световна война. Потъването на военен кораб вероятно би довело и до най-голямата загуба на американски военни след войната във Виетнам. Въпреки това, както американските, така и китайските стратези могат да надценяват отвращението на американския народ от американски жертви. Загубата на основен военен кораб и неговия екипаж би могло да послужи за укрепване на американските ангажименти (поне в краткосрочен план), а не да ги подкопае. Критичните моменти: Най-критичният момент ще бъде, когато КНА атакува пряко американски самолетоносач. Това представлява най-значимата възможна ескалация срещу САЩ, която би ги принудила да отговорят с ядрена атака. Ако Китай реши да атакува американски самолетоносач, войната вече не включва поставяне и изпращане на съобщения, а по-скоро пълно ангажиране на способности, предназначени да победят и унищожат вражеските военни сили. Средствата за такава атака са от значение. Атака, стартирана от кораб или подводница, прави всеки китайски военен съд цел за Съединените щати, но не е задължително да бъдат предприети американски атаки срещу авиобази, ракетни установки или дори военноморски съоръжения. Най-опасната форма на атака би включвала залп на балистични ракети срещу самолетоносач. Това е така не само защото тези ракети са трудни за прехващане, но и защото те могат да носят ядрени бойни глави. Перспективата за ядрена държава, използваща конвенционална балистична ракета срещу друга ядрена държава, особено такава с предполагаемо ядрено предимство, е натоварена със сложност. Следващият критичен момент ще дойде, когато първите американски ракети ударят китайски цели. Като се има предвид ядреното превъзходство на САЩ, първата вълна от американски атаки ще се окаже дълбоко стресираща за военното и цивилното ръководство на КНР. Това е особено важно, ако китайците вярват, че могат да спечелят конвенционалното ниво на ескалация; те ще се притесняват, че Съединените щати ще използват ядрено оръжие, за да запазят предимството си. Можем да очакваме, че Китай ще разположи своите подводници преди началото на военните действия. Надводният флот обаче е друга история. Във всеки сценарий на битка с висока интензивност, американския Флот (USN) и ВВС ще видят китайските военни кораби като легитимни цели за унищожаване и ще атакуват с въздушни и наземни активи. Всъщност дори скриването в пристанище вероятно няма да предотврати нападения върху най-големите кораби на КНА, включително техните самолетоносачи и големите им нови амфибии. Китай ще задейства открито своя военноморски флот само при две обстоятелства; ако смята, че има достатъчна защита на силите му, за да позволи на оперативната група да работи сравнително непринудено, или ако позицията на Китай е станала отчаяна. И в двете ситуации американските подводници ще представляват най-непосредствената заплаха за китайския флот. При повечето сценарии на война Китай трябва да се бори за някаква утвърдителна цел, а не просто за унищожаване на американски или японски военни сили. Това означава, че КНА трябва да нахлуе, превземе, задържи и защити някаква географска точка, най-вероятно или Тайван, или територия в Източно или Южнокитайско море. КНА ще трябва да установи условията, при които китайския военен Флот може да провежда мисии за поддържане. Най-трудният въпрос да се прецени е „кой ще спечели?“, Защото този въпрос включва оценка на голямо разнообразие от неизвестни. Не знаем колко добре ще функционират китайските противокорабни балистични ракети или доколко ефективни ще бъдат разрушителни американски кибератаки срещу КНА, или колко опасни ще бъдат F-22 Raptor за конвенционалните китайски изтребители или колко ефективно различните елементи на КНА ще си съдейства в действителна битка. И накрая, не знаем кога ще започне войната; както КНА, така и американските военни изглеждат много по-различно през 2020 г., отколкото през 2014 г. 1. Електронна война: Колко сериозно ще бъдат нарушени възможностите на Китай за комуникация, електронна комуникация и наблюдение? Атаките на американските сили ще зависят от комуникацията между китайските средства за наблюдение и тези които стрелят. Доколкото САЩ могат да прекъснат тази комуникация, те могат да парализират КНА. И обратно, китайската кибер война срещу САЩ може да увеличи вътрешните залозите на американските политици. 2. Ракети срещу ракетна защита: Колко добре ще могат USN и USAF да неутрализират китайските балистични и крилати ракети? КНА, ВВС и Ракетни войски зашеметяващ потенциал ракетни възможности за атака на разгърнати и разгръщащи се американски сили в дълбочина. Американският капацитет за оцеляване зависи отчасти от ефективността на защитата срещу крилати и балистични ракети, както и от способността за нанасяне на удари и унищожаване на пускови установки в и около Китай. 3. Съвместни операции: Колко добре ще действат различните елементи на КНА в контекста на интензивни, разрушителни военни операции? За разлика от американските военни, КНА има малък съответен боен опит от последните три десетилетия. И от друга страна, колко добре ще работи доктрината "Air-Sea Battle" на САЩ, достатъчно добре ли ще си взаимодействат USN и USAF? 4. Качество срещу Количество: Китайските сили имат голяма вероятност да постигнат местно числено превъзходство в някои видове активи, предимно самолети и подводници. Стесняващата се пропаст между американската и китайската технология и обучение ще определи колко добре американските сили могат да оцелеят и да имат надмощие в такива ситуации. Как ще приключи войната: Това няма да завърши с капитулация, подписана на линкор. Вместо това ще завърши с победен, озлобен и вероятно подготовка за следващия кръг военен противник. Най-добрият сценарий за американска победа би бил резултат, сходен с краха на имперското германско правителство в края на Първата световна война или срива на военното правителство на Леополдо Галтиери след конфликта на Фолклендските острови. Унизителното поражение във войната, включително унищожаването на значителна част от Флота и ВВС на Китай, както и тежките икономически затруднения, могат да подкопаят хватката на ККП върху китайското управление. Това е изключително неясна перспектива и САЩ не трябва да разчитат на победа, водеща до нова революция. Ами ако Китай спечели? Китай може да претендира за победа, или като принуди САЩ да се откаже от целите си, или като премахне рамката на алианса, която мотивира и легитимира действията на САЩ. Съединените щати не могат да продължат войната, ако Южна Корея, Япония, Тайван и Филипините вече нямат интерес да се воюват на тяхна страна. И двете цели на Китай изискват неговите въоръжени сили да нанесат значителни щети на американските военни сили и, потенциално, на американската икономика.Въздействието на поражението върху американската вътрешна политика би било трудно да се предвиди. Съединените щати са "губили" войни в миналото, но тези поражения като цяло са били свързани с региони, които не са особено критични за глобалните интереси на САЩ. Не е ясно как американският народ би изтълкувал голямо военно поражение от ръцете равностоен конкурент, който продължава да расте във военна и икономическа мощ. Президентът и политическата партия, които въвлекат САЩ в подобна война, вероятно ще пострадат драматично на изборите, поне след непосредствения шок от поражението. Най-голямото дипломатическо и политическо предизвикателство, пред което са изправени и двете страни, вероятно е да се намери начин другата страна да се откаже, като запази „честта си“. Никой няма полза, ако такава война се превърне в борба за оцеляване на режима или за национален престиж. Перспективата за конфликт на САЩ с Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион зависи от основна оценка на променящия се баланс на икономическата и военната сила. Първата световна война не можа да промени факта, че Германия си остана най-голямата и мощна държава в Централна Европа и след нея. По същия начин е малко вероятно да промени дългосрочната траектория на китайския растеж и увереност. Ключът към мира включва възстановяване на продуктивни икономически отношения между Китай, Съединените щати и останалата част от Тихоокеанския регион. Независимо от това как протече войната, тя почти сигурно ще наруши моделите на търговия и инвестиции по целия свят. Ако някоя от страните реши да атакува търговско корабоплаване, въздействието може да опустоши фирми и държави, които нямат пряко участие във войната. Въпреки това правителствата както на САЩ, така и на Китай ще бъдат изправени пред силен натиск, за да възобновят пълните търговски отношения, поне на потребителските стоки. За Китай няма да е трудно да възстанови загубите от войната. Дори ако САЩ ефективно унищожат неговия военен Флот и ВВС, можем да очакваме, че китайското корабостроене и авиационна промишленост ще заменят повечето загуби в рамките на десетилетие, вероятно със значителна помощ от Русия. Всъщност значителните китайски военни загуби могат да засилят както руското корабостроене, така и руската авиационната индустрия. Нещо повече, войната по необходимост ще „модернизира“китайския военноморски Флот и ВВС, като унищожи наследената му остаряла база.Загубите от войната на обучения персонал ще навредят, но опитът, натрупан в битката, ще доведе до нов, високо обучен и ефективен корпус от персонал. Това ще доведе до по-добра, по-реалистична подготовка за следващите поколения китайски войници, моряци и летци. независимо дали ще спечели или загуби, китайските военни вероятно ще бъдат по-смъртоносни десетилетие след войната. Съединените щати може да имат по-големи трудности да възстановят загубите и не само защото американските военни кораби и самолети струват повече от техните китайски аналози. Производствените линии за F-15 и F-16 са близо изчерпване и САЩ вече не произвеждат F-22. Това може да се окаже особено проблематично, ако войната демонстрира сериозни проблеми с F-35. Като се има предвид намерението на САЩ да въоръжи USAF, USN и USMC с варианти на F-35 през следващото десетилетие, доказателството за неадекватност ще разруши планирането на силите в обозримото бъдеще.Съединените щати ще трябва да се изправят пред въпроса „заслужаваше ли си?“ При победа или поражение САЩ ще понесат значителни военни и икономически щети. Дори ако САЩ спечелят, това няма да реши проблема им с Китай; дори в малко вероятния случай, че ККП се срине, режимът-приемник пак ще оспорва доминирането на САЩ върху китайското крайбрежие. Потенциално победата би могла да циментира системата от алианси, ръководена от САЩ, което прави възпирането на Китай значително по-евтино. Ако приемем, че войната е започнала с агресивен китайски ход в Източното или Южнокитайско море, Съединените щати вероятно биха могли да представят Китай като агресор и да се позиционират като фактор за балансиране на поведението в региона. Китайската агресия може също така да стимулира регионалните съюзници (особено Япония) да увеличат разходите си за отбрана. Войната може да обедини правителството и обществото в САЩ около дългосрочнен проект за съдържане на Китай. САЩ биха могли да отговорят, като удвоят усилията си за изпреварване на китайските военни, макар това да провокира надпревара с въоръжение, която може да се окаже пагубна и за двете страни. Предвид липсата на идеологически или териториални заплахи за Съединените щати, това може да се окаже трудно изпълнимо. И накрая, Съединените щати могат да отговорят, като ефективно се отдръпнат от източноазиатската политическа сцена, поне във военен смисъл. Този вариант би бил труден за преглъщане за мнозина в САЩ, като се има предвид, че поколения американски политици в областта на външната политика проявяват хегемонистични амбиции. Прозорецът за евентуална война между САЩ и Китай по всяка вероятност ще продължи да стои отворен дълго време. Предотвратяването на война ще изисква огромни умения и хъс от дипломати и политици. По подобен начин исканията за позициониране на всяка от страните за победа ще продължат да облагат с данъци дипломатически, военни и технологични ресурси в обозримо бъдеще. В момента обаче не бива да забравяме, че Китай и САЩ представляват сърцето на един от най-продуктивните икономически региони, които света някога е виждал. Това е нещо, което си заслужава да защитават и надграждат. https://nationalinterest.org/blog/buzz/how-world-war-iii-would-begin-us-china-war-97697?page=0%2C1

По принцип съм съгласен, но има едно голямо НО, а то е наличието на ядрено оръжие в страни ангажирани с алианси с едната или другата страна. Визирам Северна Корея, Пакистан, Индия, Израел и евентуално Иран, особено Иран. "Нищо не е по-благоприятно за мира отколкото парите." What is Eurasia to US? Andrew C.Kuchins Абстракт Тази статия разглежда политиката на САЩ към суперконтинента Евразия от разпадането на Съветския съюз до наши дни. Основната линия за американската политика е зададена през 1992 г., така че да бъде предотвратена появата на конкурент на САЩ в Евразия. Първоначалният фокус в продължение на десет години беше върху помощта за насърчаване на прехода на Русия към превръщането й в пазарна демокрация, като същевременно се хеджираше срещу завръщането на една реваншистка Русия чрез насърчаване на разширяването на НАТО и Европейския съюз. Атаката от 11 септември през 2001 г. насочи вниманието на администрацията на Буш към войната срещу тероризма, като военните на САЩ затънаха в две войни в Афганистан и Ирак. Администрацията на Обама се стремеше да сложи край на двете войни и да изтегли американските войски със смесен успех. През 2011/2012 г. с нарастваща загриженост относно по-настойчивата политика на Китай в Източна Азия, американската външна политика си постави за цел да насочи повече военни, икономически и дипломатически ресурси към Източна Азия. Тези усилия обаче бяха разконцентрирани от агресията на Русия в Украйна, гражданската война в Сирия и появата на ISIS. Почти на заден план през този четвърт век се развиваше едно много по-значимо явление - възстановяването на старите връзки в Евразия. С възхода на Китай, Индия и Русия, както и с появата на регионални сили, включително Турция, Иран, Пакистан, Индонезия и други, Евразийският суперконтинент се „пренавиваше“ икономически, политически и стратегически. Китайската инициатива за Пояс и път (BRI) привлече най-голямо внимание, но практически всяка една държава - голяма, средна и малка - коригираше своите национални интереси и външна политика в една много флуидна среда. Към днешна дата Вашингтон се бори да разбере широчината и дълбочината на промените и не успява да разработи своя собствена стратегия, както и да разпредели адекватни аналитични и политически инструменти за постигане на американските интереси. Съединените щати реагираха доста скептично и критично на различни усилия, не ръководени от САЩ, за насърчаване на евразийската интеграция, без да могат да предложат атрактивна и убедителна алтернатива в ерата след Студената война. Водените от Русия усилия като това на Организацията на Договора за колективна сигурност (CSTO) и отскоро Евразийският икономически съюз (EAEU) се разглеждат във Вашингтон като слабо забулени средства за промотиране на Русия като регионален икономически, политически и / или хегемон на сигурността. Например през декември 2012 г. тогавашният Държавен секретар Клинтън определи Евразийския съюз като усилие „да се ресъветизира отново региона ...Това няма да се нарича така. Ще се нарича "митнически съюз", ще се нарича "Евразийски съюз" и други подобни… Но нека не се заблуждаваме. Ние знаем каква е целта и се опитваме да намерим ефективни начини да я забавим или предотвратим “(Clover, 2012). Американските правителствени служители активно призоваха бъдещите членове на EAEU, като Киргизстан, да не се присъединяват. Правителството на САЩ и НАТО отказваха повече от 15 години да се ангажират с CSTO като институция и по този начин да го легитимират на Запад. Администрациите на Буш II и Обама по същество игнорираха и омаловажаваха Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) след основаването й през 2001 г. Обявяването на Китайския Път на коприната в края на 2013 г. (Инициативата BRI) по същество беше игнорирана от администрацията на Обама. Когато китайците обявиха основаването на нова многостранна банка - Азиатската банка за инвестиции и инфраструктура (AIIB) през 2015 г., администрацията на Обама призова своите азиатски и европейски съюзници да не се присъединяват и беше много смутена, когато много големи партньори се присъединиха към новото начинание. А от силно критичните изявления за BRI от министъра на отбраната Матис и Държавния секретар Тилърсън през октомври 2017 г. става ясно, че администрацията на Тръмп възнамерява да заеме много по-критична позиция към BRI. И обратно, САЩ подкрепят западните организации като НАТО, OSCE и ЕС да се ангажират повече със своите не толкова близки съседи на Изток. Например, Вашингтон настоятелно призова Казахстан през годината на неговото председателство в OSCE през 2010 г. да се съсредоточи върху Афганистан като приоритет. Вашингтон също така насърчи държавите от Централна Азия да работят заедно институционално, без Русия и Китай. Този вид сътрудничество исторически се разглежда от държавите в региона като принудителна интеграция съветски стил и/или средство за намаляване на току-що спечеления суверенитет. Тази статия ще анализира усилията на САЩ за насърчаване на евразийската интеграция след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. до наши дни, както и как Вашингтон реагира на усилията за интеграция, ръководени от други големи сили, по-специално Китай и Русия. Разказът обръща специално внимание на периода след 2001 г., тъй като това бе драматично отклонение от политиката на САЩ към Евразия, а именно подкрепата на операция „Трайна свобода" в Афганистан. Ще завършим опит да разгледаме по-отблизо дебатите за политиката на САЩ относно техния отговор на китайската инициатива „Пояс и път“ от първоначалното й формулиране през есента на 2013 г. Централният аргумент предполага, че усилията на САЩ, доколкото са имали някакъв скромен успех понякога, са били ограничени първо от липса на стратегическа визия на Вашингтон и желание за насочване на адекватни дипломатически и материални ресурси, както и нарастващ натиск от Русия и накрая от това, което изглежда е свръх амбициозна инициатива на Китай, предназначена се разгръща над Евразийския суперконтинент през следващите три десетилетия. 1. От разпадането на Съветския съюз до 11 септември: Еднополюсният момент С разпадането на своя суперсилен съперник - Съветския съюз в продължение на повече от 45 години - през 1991 г., Съединените щати застанаха на върха на световната йерархия до степен, която може би не се виждаше от зенита на Римската империя преди 2000 години. В отговор на тази бързо постигната и почти невъобразима позиция на зоминиране, администрацията на Джордж Буш през последната му година на служба, разработи нов стратегически документ, който в много отношения служеше като опорна точка на външната политика и политиката на сигурност на САЩ за следващите 25 години. Ключовата концепция на стратегията Буш призовава да се предотврати появата на „равностоен конкурент“, който може да оспори американското господство над международната система (Cheney, 1993, Tyler, 1992). И точно както известният британски географ Halford Mackinder пророчески е артикулирал преди повече от 100 години, предвид огромните минерални, икономически, демографски и военни ресурси в целия евразийски суперконтинент, това е било единственото място на земното кълбо, откъдето може да се появи един въображаем равностоен конкурент срещу Вашингтон. По времето на краха на СССР човек можеше да си представи само трима потенциални кандидати - Европа, Русия и Китай, но поради различни причини нито Европа, нито Китай изглеждаха като реалистични или непосредствени заплахи. Въпреки това, една реваншистка и националистическа Русия, в която демократичните и пазарните реформи се проваляха, беше възможността, която имаха предвид американските политици. Това е една от причините САЩ и техните европейски съюзници незабавно да признаят исторически произволните граници на 12-те небалтийски съветски републики като практически свещени. Това остави Москва с около една трета по-малко територия от тази на Съветския съюз, половината от населението и 25 милиона етнически руснаци, живеещи извън границите на Руската федерация. Сривът на СССР също разруши производствените вериги, разработени за 70 години от съветската власт, което добави към огромните икономически неволи на Русия и тези на нейните съседи. Докато Москва поддържаше ядрено възпиращ паритет с този на Съединените щати, практически по всеки друг индекс на сила, новата Руска федерация беше значително по-слаба от Съветския съюз. Стратегията на САЩ към новите държави от бившия Съветски съюз се въртеше около насърчаване на пазарните демокрации в региона и по-специално насърчаване на суверенитета на съседните държави около Русия. Никой от тях дотогава не е бил суверен в новите си граници. В Грузия, Молдова избухнаха няколко конфликта и се засили териториалният спор между Армения и Азербайджан. Новото руско правителство използва различни военни, разузнавателни и това, което сега наричаме „хибридни“ средства, за да се намеси в тези конфликти през 1992/1993 г. и срещна слаб отпор от Вашингтон. Това вероятно се дължеше както на по-отдалечения подход към региона на администрацията на Буш, така и на чувствителността да не се подкопава крехкото либерално правителство на Елцин. Тази перспектива се измести с изборите на руските реформатори в изборите за Дума през декември 1993 г., които подхраниха страховете на Запада от „Ваймарска Русия“ и / или създаването на „червено-кафява“ коалиция от комунистически и националистически сили, които биха отхвърлили резултатите от разпада на Съветския съюз. Това накара администрацията на Клинтън все повече да хеджира залозите си срещу руски реванш, като силно настояваше Русия, следвайки споразуменията, да изтегли войските си обратно в Русия, да отвори вратата за разширяване на НАТО първо към бившите членове на Варшавския договор и по-активно да се стреми да насърчава суверенитета на новите държави. Силен лост за насърчаване на техния суверенитет беше намаляването на зависимостта им от руската инфраструктура за достъп до международните пазари. Най-стратегическият аспект на тази политика беше разработването на нови нефтени и газопроводи, които избягват територията на Руската федерация. Най-големият успех в това отношение беше изграждането на нефтопровода Баку – Тиблиси – Джейхан, завършен през 2006 г. От своя страна, усилията на Русия за реинтеграция със съседите си както военно, така и икономически доведоха до множество не значещи реално много споразумения на хартия. Слабото състояние на руската икономика не позволи практически да се отделят ресурси за изпълнението на задачата, а Москва беше ангажирана с въстания на собствената си територия в Чечня. Накратко, Русия почувства своите интереси през 90-те години на миналия век в голяма степен под някаква степен на посегателство от разширяването на западните институционални, търговски и инфраструктурни проеккти и с малко средства за спиране на процеса. Това беше най-ярко илюстрирано за Москва през 1998 г. с финансовата й криза и още по-подчертано във войната на НАТО през 1999 г. срещу Сърбия. През 90-те години терминът "евразийска интеграция" практически не съществуваше. Почти веднага след краха, в Русия възникна остър дебат за външнополитическата ориентация между онова, което някои наричат „атлантистите” и „евразийците”. От гледна точка на Съединените щати, играта тогава беше за европейска и западна интеграция, според нормите и институции, контролирани от Запада. След 11 септември обаче фокусът на американските политици се насочи към Афганистан (и по-късно към Ирак, разбира се), а терминът "Евразия" започна да се връща в лексиката на международните отношения. 2. 9/11 и завръщането на Евразия Точката на пречупване в американската политика в Евразия беше 11 септември и американската Война срещу тероризма, която въвлече САЩ в региона с войната в Афганистан. Първоначалните военни усилия в Афганистан през есента на 2001 г. бяха много успешни благодарение на подкрепата на ключови съюзници от НАТО, по-специално Великобритания и ключови регионални сили, Индия, Иран и Русия, които подкрепяха операциите на Северния алианс срещу талибаните в продължение на няколко години. Изтребителите на Северния алианс, заедно с руското разузнаване и логистична подкрепа, както и Узбекистан и Киргизстан, позволяващи на съюзническите сили да използват военни авиобази в техните страни за по-лесен достъп до Афганистан, бяха от съществено значение за бързия разгром на талибаните. Международната конференция в Бон през декември 2001 г. постигна първоначалното споразумение за възстановяване на афганистанската държава. Иранската делегация изигра решаваща роля, за да накара различни афганистански регионални и военачалници да постигнат споразумение в Бон в подкрепа на САЩ и техните съюзници и партньори. Повече от десетилетие войната в Афганистан доминира политиката на САЩ към Евразия, като се има предвид централното му положение и присъствието в един момент през 2011 г. на над 100 000 американски войски. Тъй като Афганистан граничи с държави, които, меко казано, не са естествени партньори или съюзници на Вашингтон (Китай, Иран, Пакистан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан) и почти велики сили Индия и Русия, управляващи логистичната подкрепа и известна степен на регионална координацията изискваха висококвалифицирана дипломация от страна на Вашингтон. Тази неформална коалиция от партньори вече започна да се разпада, когато президентът Буш в обръщението си за състоянието на Съюза през януари 2002 г. включи Иран в странното групиране, маркиращо „оста на злото“ заедно с Ирак и Северна Корея. Като се има предвид, че Ирак беше най-голямата заплаха за сигурността на Иран по това време, свързвайки двете страни в тази извратена логика излишно отчуждаваше и отслабваше сравнително умереното правителство на Хатами. Решението на администрацията на Буш да насочи вниманието си от Афганистан и да атакува Ирак през март 2003 г. в контекста на войната срещу терора загуби за Вашингтон много добра воля и подкрепа по целия свят. И двете военни усилия след първоначалния им успех претърпяха сериозен обратен ефект, довел до голяма и дългосрочна милитаризация на американската политика в Евразия. Масирането на американските сили в Ирак през 2007 г. предотврати поражението, преди Буш да напусне поста си. Но тъй като американските сили бяха концентрирани към стабилизиране на Ирак, в началото на 2006 г. талибаните започнаха да се възстановяват в Афганистан. Новоизбраният президент Барак Обама през 2008 г. се промотира с кампания с идеята, че Ирак е "лошата война", а Афганистан е "добрата война" - за съжаление не бе ясно колко "добра" Обама предвиждаше "добра война" в Афганистан, но като кандидат за президент с практически никакъв опит в областта на военната и националната сигурност, той не притежаваше жизнеспособен вариант да се противопостави на двете военни усилия, инициирани от предшественика му. След два обстойни прегледа на тази военна доктрина през първата си година на служба, президентът Обама неохотно се подписа за драматично увеличаване на американските военни сили в театъра, като се стремеше да възпроизведе отчасти успеха на иракската стратегия за удар в Афганистан. През декември 2009 г. президентът Обама обяви, че американските сили, разположени в Афганистан през следващите 18 месеца, ще се увеличат приблизително с тройно до повече от 100 000. Този много по-голям военен контингент създаде огромно логистично предизвикателство в подкрепа на войските. Повече от 85% от стоките в подкрепа на американските войски са не военни стоки, превозвани от търговски превозвачи. Преди засиленото военно присъствие, почти всички цивилни стоки са преминавали през един сухоземен коридор от пристанището на Карачи през територията на врага в Югоизточен Афганистан. За да задоволи новото търсене и да облекчи уязвимостта на от един коридор, САЩ разработиха набор от три допълнителни коридора, включващи държави от Централна Азия и Южен Кавказ, Русия и Латвия, които колективно бяха наречени Северната мрежа за снабдяване (NDN) и започнаха да стартира в действие през 2009 г. Успехът на NDN през 2009 г., накара новата администрация на Обама да катализира екип от неправителствени екипи от експерти във Вашингтон и работна група за Афганистан, базирана в Централното командване (CENTCOM) в Тампа, Флорида. Именно този екип започна разработването на регионална стратегия за икономическо сътрудничество за насърчаване на икономическото развитие на Афганистан, както и за засилване на икономическото и политическото сътрудничество с неговите съседи; всичко това участниците в екипа нарекоха Модерна стратегия за пътя на коприната (MRS). MRS наистина произтичаше от самите афганистанци, тъй като представата за Афганистан като транзитен център в центъра на Евразия беше основна характеристика на стратегията за национално развитие на Афганистан (ANDS), която последователните американски администрации не бяха вземали много на сериозно. Общественият дебат във Вашингтон беше тясно фокусиран върху военната стратегия, но на мнозина изглеждаше очевидно, че каквото и да е постигнато като военни успехи на място, то няма да бъде устойчиво без стабилен икономически растеж, който не се получава главно от чуждестранна помощ. Доколкото Съединените щати имаха стратегия за икономическо развитие за Афганистан, дебатът в началото на администрацията на Обама се свеждаше между тези, които искат да се съсредоточат върху (не-маковото) селско стопанство и други, които подчертаваха развитието на богатството на минерали и метали в Афганистан. Проблемът с всяка една от тези ориентация беше, че в нито една от тези стоките нямаше висока добавена стойност за вътрешния и международния пазар, те биха осигурили малка стойност за афганистанския търговски сектор или данъчни приходи за държавата. Модерна стратегия за пътя на коприната /MRS се опитваше да отговори на това основно предизвикателство. В допълнение, този нов търговски маршрут бе замислен като регионална стратегия за икономическо сътрудничество, която ще ангажира всичките шест от граничещите държави на Афганистан с по-голям дял в икономическия му растеж и стабилност, от които те ще се възползват, това представляваше една стратегия, която е по-широка от просто фокусиране върху Пакистан. След значителни дебати през 2010/2011 г., държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън обяви в Ченай, Индия през юли 2011 г. една много окастрена версия на MRS, която беше наречена „New Vision Road Vision“ (NSR), фокусирана върху няколко проекта за изграждане на икономически свързаност между Централна Азия, Афганистан с Пакистан и Индия. Въпреки че проектите и целите на „Визията“ бяха възхитителни, те наистина бяха недостатъчни, за да имат съществено значение за Афганистан, дори ако бъдат изпълнени (а те в по-голямата си част не са били), а също така беше ясно, че ангажиментът на администрацията и финансово, и политически беше скромен. Показателно е например, че самият президент Обама никога не е говорил за „New Vision Road Vision“ и това не остана незабелязано от държавите в региона. NSR също не включваше двама от най-важните съседи на Афганистан, Китай и Иран. Китай вече работеше двустранно широко с Централна Азия, Пакистан и в по-малка степен с Афганистан, където не беше склонен да се ангажира твърде много, докато военната коалиция, ръководена от САЩ, "по същество беше главното шоу" (Zhao, 2012). Иран беше изрично изключен от стратегията, тъй като администрацията на Буш (след 2002 г.) и администрацията на Обама последователно се стремяха да избегнат Иран от многостранните дискусии за Афганистан и регионалната сигурност. Това беше дълбоко контра-продуктивна позиция, тъй като е невъзможно да си представим успешна стратегия за регионално сътрудничество за стабилизиране на Афганистан без участието на Иран (същото се отнася и за Сирия). Централно-азиатските държави също бяха ненатоварени, тъй като бързо усетиха липса на ангажираност във Вашингтон и може би по-важното е, че предпочитаха транзитните варианти на юг през Иран или на изток през Китай, а не на юг до Афганистан и Пакистан.Усещаше се също така силно отегчение от цялата тази ангажираност с Афганистан във Вашингтон и администрацията на Обама. След успешната операция за убийството на Осама Бин Ладен през май 2011 г., имаше малко енергия за нови инициативи, тъй като основният акцент беше върху определената дата за изтегляне на американските войски до 2014 г. Не е несправедливо да се заключи в този раздел, че САЩ изразходваха огромни ресурси в кръв и съкровище в две войни за 15 години в Афганистан и Ирак с твърде стеснено стратегическо мислене или внимание към драстично променящата се динамика на Евразия, която се случваше точно по онова време за всички. 3. Големият завой на САЩ към Азия и появата на Китай като евразийска сила Силно иронично е, че повечето китайски експерти по Съединените щати и въпросите на сигурността бяха дълбоко скептични, че Вашингтон разполага толкова много военни ресурси в Афганистан толкова дълго време, за да се бори с тероризма. По-скоро те (и много руснаци споделят тази загриженост) разглеждат военните разполагания на САЩ в Афганистан като удобно оправдание за дългосрочно военно присъствие в стратегическия заден двор на Китай, зона с относителна уязвимост, предвид значителното мюсюлманско население в Западен Китай, както и близостта й до Тибет. С новия ентусиазъм на администрацията на Буш-син за насърчаване на демокрацията след "цветните революции" в Грузия, Украйна и Киргизстан от 2003 до 2005 г., Шанхайската организация за сътрудничество през юли 2005 г. в Астана изрази недоволството си от съюзническото военно присъствие в региона, като поиска ISAF да обяви планирана дата за изтегляне от Афганистан (Шанхайска организация за сътрудничество, 2005). Китай нямаше интерес да работи военно с ISAF в Афганистан, но през първото десетилетие на тази война, Китай беше много по-икономически ангажиран с Централна Азия и Пакистан, измествайки статута на Русия като най-голям икономически партньор и инвеститор. До 2010/2011 г. Китай се държеше по-агресивно в Южнокитайско море, което доведе до териториални конфликти с Япония, Филипините и Виетнам. Загрижеността на Вашингтон и съюзниците на САЩ в Азия нарасна от бързо развиващия се икономически потенциали военна способност на Китай. Въпреки увеличаването на триенето със САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, Пекин разглеждаше САЩ повече като потенциален партньор, тъй като разширяваше дейностите си на Запад в Централна и Южна Азия. Един от водещите стратегически мислители на Китай, Ван Джи си, обобщи аргументацията и обосновката за стратегическото консолидиране на китайската външна политика в тази посока в статията си от октомври 2012 г., озаглавена „Марш на запад: Изравняване на баланса в геостратегията на Китай“ (Jisi, 2012). Една година по-късно в Астана, Казахстан, в университета Назарбаев, като част от петгодишна му обиколка на Централна Азия, президентът Си обяви новата си инициатива за политиката „Икономическият пояс на Пътя на коприната (SREB)“ (Xinhua, 2013). Един месец по-късно в Малайзия Xi обяви и проекта „Морски път на коприната“, който заедно със SREB беше наречен „Един пояс, един път“ (OBOR), а наскоро - Инициативата за пояса и пътя (BRI) (Wu & Zhang, 2013). Беше ясно, че влизането в 2011/2012 г. на администрацията на Обама много искаше да намали военното си присъствие в Близкия Изток и Афганистан, за да разпредели повече военни, икономически и дипломатически ресурси в Източна и Южна Азия, за да се справи с бързо нарастващите опасения относно китайските увеличаване на сила и влияние (Chollet, 2016). Новата политика на Обама, „The Pivot to Asia“ (по-късно преименувана на „Rebalancing to Asia“), беше представена в статия на държавния секретар Хилари Клинтън, автор на FP през ноември 2011 г., скромно озаглавена „American Pacific Century“ (Clinton, 2011). Интересно е да се отбележи, че основният регионален акцент в статията на секретар Клинтън е „Азиатско-тихоокеанският регион“, но терминът „Индо-Тихия океан“ също се използва няколко пъти, за да обозначава нарастващото значение на Индия в американската външна стратегия и стратегията за сигурност в Азия. Ключовият военен компонент на „повратната точка“ беше увеличаването на разпределението на глобалните военни ресурси на САЩ в Азия до 60% до 2020 г. и укрепването, а в някои случаи и повишаването (например Австралия) на американските съюзи и партньорства в региона. Основният икономически компонент беше Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP), многостранно търговско обединение от 2005 г., към което Съединените щати се присъединиха през 2010 г., а по-късно поканиха Япония и Южна Корея. Основната мисия зад TPP беше да повиши и дефинира нормите и стандартите на регионалната търговия в региона и да защити членовете от икономическо надмощие от Китай и неговите нелоялни търговски практики. Китай по-специално не беше включен в никой от преговорите за TPP и очевидно не е беше поканен за член. Много анализатори предполагат, че BRI в Китай е разработена в отговор на „Завой към Азия“ и TPP на САЩ. Трябва да разгледаме BRI по много начини. Първо, това е основен легитимиращ го проект на президента Си Джин-Пинг, тъй като той беше консолидиран и стартиран още през първата му година на власт и наскоро включен като основна част от „Мисълта за Джин-Пинг“, прокламиран през октомври 2017 г. на Конгрес на Китайската комунистическа партия приравняващ статута на Си с този на Мао дзе-дун и Дън Сяо-Пин. Плановете му са заложени с перспектива десетилетия напред с хоризонт до 2049 г. не случайно, това е 100-годишнината от китайската комунистическа революция. Вече 70 държави са се подписали като партньори на BRI, а китайците се ангажираха да отделят повече от трилион долара с надеждата да привлекат допълнително голямо съфинансиране на партньорството. Докато японците, индийците, австралийците и други реагират със свои собствени и в някои случаи съвместни или многостранни инициативи, ясно е, че докато Си е на власт, BRI ще бъде „слонът в стаята“ на Азиатска и евразийската икономическа интеграция. 4. Дебати и политики в САЩ относно BRI и евразийската интеграция В политиката на САЩ по отношение на BRI и евразийската интеграция в по-общ план липсваха кохерентност, ангажираност и последователност в администрацията на Обама и още повече през първата година на администрацията на Тръмп. Политиката на САЩ се отличава със своята противоречивост и размита стратегическа рамка. Например, през август 2015 г. Специалният представител на САЩ за Афганистан и Пакистан (длъжност, първоначално създадена и заемана от Ричард Холбрук до ненавременната му смърт през декември 2010 г.) Дан Фелдман заяви, че „Ние приветстваме ангажимента на Китай в Афганистан и Пакистан, в което не виждаме конкуретност, но допълващ нашите собствени усилия проект “(Hudson, 2015). И все пак, по-рано през 2015 г. администрацията на Обама съветваше нашите съюзници и регионални партньори да не се присъединяват към новата многостранна финансова институция на Китай - Азиатската банка за инфраструктура и инвестиции (AIIB). По ирония на съдбата китайците формираха AIIB до известна степен от безсилие, тъй като Конгресът на САЩ блокира одобрението за увеличаване на правото на глас на Китай и други нововъзникващи икономики във водещите многостранни институции, ръководени от Запада, Световната банка и МВФ. Към 2016 г. администрацията на Обама прие по-нюансиран и фокусиран възглед върху AIIB, когато през юни министърът на финансите Джейкъб Лев призна за приемливите стандарти на AIIB, но и че САЩ продължиха да изпитват съмнения относно стандартите за кредитиране на китайските банки за развитие (Lew, 2016). Всъщност може би трябва да разглеждаме AIIB като изключение, което доказва правилото по отношение на загрижеността относно прозрачността и високите стандарти в практиките на кредитиране на китайските финансови институции, подкрепящи проекти на BRI. Тъй като AIIB има капитализация от само 100 милиарда долара, вече и в обозримо бъдеще съществено важни са китайските банки за развитие и политика, чиито практики на кредитиране са много по-различни от установените многостранни финансови институции като Световната банка, които финансират лъвския дял от проектите на BRI . Администрацията на Обама не реагира пряко отрицателно на BRI, с което косвено допринесе за решението на Китай да продължи напред с него в отговор на американския „Завой към Азия“ и подкрепата на САЩ за Транс-Тихоокеанското партньорство, като и двете американски инициативи бяха възприети от Пекин като част на политика за ограничаване на Китай. Освен първоначалното отрицателно отношение към AIIB, и по-широката сдържана реакция на Обама към BRI беше един от началните епизоди на стартиращата "хладна война". Въпреки че „Завой към Азия“ беше обявена със шумни фанфари през 2011/2012 г., реалността е, че вниманието на администрацията на Обама по време на втория му мандат беше ангажирано предимно от Арабската пролет, Сирия, възхода на ISIS и Украйна. Това не означава, че „завой към Азия“ нямаше никакви постижения - със сигурност успешните преговори за TPP бяха едно много значимо развитие - но поредицата от кризи в Близкия изток и в Европа пое повечето от усилията в администрацията на Белия дом. Амбивалентността на отговора на администрацията на Обама отразяваше дисонанса в политическата общност на САЩ за BRI и несигурност относно дългосрочните цели и намерения на Китай на глобалната сцена. Китайските служители и коментатори до известна степен допринасят за тази несигурност, като изкривяват разказа за BRI, като обикновено го продават в прекалено излъсканата пиар терминология, подчертавайки го като инициатива „уин-уин“, която бележи „нов тип международни отношения“, т.е. го презентират като напълно лишен от геополитически интереси. Този вид захаросано представяне само засилва скептицизма сред вече склонните да гледат на китайските регионални намерения мрачно. Реакциите в американската политическа общност варират между различна степен на тревожност, загриженост, скептицизъм и надежда. По-тревожните интерпретации на BRI се съсредоточават върху геополитическите цели, за които BRI, AIIB и други институции са инструменти на Китай да разшири влиянието си и в крайна сметка да измести американското лидерство не само в Азия, но и в световен мащаб. Nadege Rolland от Националното бюро за азиатски изследвания описа целите на Китай като цитира написаното от именития геостратег от Йейл Nicholas Spykman през 40-те години за трансформиране на Европа в „просто един полуостров в края на азиатския континент“ и свеждането на САЩ „към позиция на един далечен остров ”(Rolland, 2015, Spykman, 2017). Докато доклад, публикуван през 2016 г. от Института за международна икономика в Петерсън, описва BRI като „чисто меркантилно начинание“ без геополитически цели, той също заключава, че ако BRI успее, ще превърне Евразия в „най-големия икономически пазар в света и може да даде ефект на отклонение от глобалната финансова система, базирана на долара “, (Peterson Institute for International Economics, 2016). Малко по-малко алармиращ, но все пак тревожен възглед за BRI подчертава опасността много от по-бедните държави да подписват големи проекти на BRI със съмнителни икономически основи и да се окажат дълбоко задлъжнели към китайските компании и банки, които ще компрометират икономическия и политическия им суверенитет. Неотдавнашният случай е с принудата на Шри Ланка да предаде суверенитета на пристанището Хамбоната на китайците, тъй като държавата не е в състояние да финансират дълг, това е сериозен случай. Много анализатори повдигат въпроса за нискокачествените строителни и екологични стандарти и посочват неуспешните китайски проекти за развитие в Африка и Латинска Америка. Съществува също така твърдо мнение, че голяма част от BRI е мотивирана от вътрешни икономически и политически трудности в Китай, като подкрепа за държавни предприятия мамути в индустрии, свързани със строителството, които трябва да изнасят своя излишен капацитет, а не от грижа за устойчиво развитие. Дори онези, които са по-склонни да приписват по-доброкачествени намерения на Китай, предполагат, че Пекин ще бъде твърде изкушен да позволи на неговите политически амбиции да пречат на икономическите и търговските цели на инициативата му. ”(Swaine, 2015). По-скептичните възгледи на BRI предполагат, че не е нищо повече от китайско упражнение по връзки с обществеността, което няма реална финансова или логистична подкрепа и неизбежно ще се провали. Много американски анализатори традиционно са скептично настроени към ръководените от държавата икономически програми и гледат на BRI като „свръхразширение“ или „мания за величие“ от страна на Китай. В статия от 2015 г. Уилям Овърхолт заявява, че BRI е „застрашен от икономическата грандомания на Китай едновременно с това антагонизира почти всички негови морски съседи“ (Overholt, 2015). Докладът PIIE за 2016 г. добре документира многото пречки за успеха на BRI, включително факта, че заплахите за сигурността в нестабилните райони могат да провокират реакция от страна на китайското правителство и да доведат до сериозен конфликт в Пакистан, например (Peterson Institute for International Economics, 2016). Надеждните и оптимистични оценки на BRI обикновено започват с предпоставката за огромните нужди от инфраструктурапрез следващите десетилетия, възлизащи само в Азия на над 8 трилиона долара според Азиатската банка за развитие. Очевидно китайците не могат да направят всичко това сами, но техните усилия могат да окажат значително и положително въздействие. Оптимистите са склонни да вярват, че проектите на BRI ще дадат стимули за евразийските правителства „да осигурят политическа стабилност и положителен инвестиционен климат.“ Определено основна цел за Китай е, според тези оптимисти, не само да насърчава по-голяма икономическа свързаност със съседите си, но и засилен икономически растеж, който ще допринесе за по-голяма политическа стабилност. Възможно е също така да има търговски възможности и за американските компании. Редица проекти също ще се приведат в съответствие с интересите на САЩ за стабилизиране и укрепване на райони в близост до конфликтни зони. В доклад за Брукингс за 2015 г. Дейвид Долар пише, че „съществува риск конкуриращите се инициативи на Китай и САЩ да доведат до регионални блокове и разпад на търговията, но по-вероятно е китайско-американската конкуренция да доведе до засилване на институциите и по-дълбока интеграция в Азиатско-Тихоокеанския регион ”(Dollar, 2001). 5. Перспективите на администрацията на Тръмп по отношение на BRI и Евразия: работа в процес Първоначално администрацията на Тръмп изглеждаше по-положително разположена към BRI през първата половина на 2017 г. През май министърът на търговията Уилбър Рос пусна изявление относно 100-дневния план за икономическо сътрудничество между САЩ и Китай, в което той заяви, че „Съединените щати признават важността на китайската инициатива „Един пояс и един път“ и ще изпратят делегати да присъстват на форума посветен на китайската инициатива в Пекин от 14 до 15 май. “Във форума присъстваха почти всички държавни глави на страните, участващи в БРИ, въпреки че Япония, Индия , Австралия, Сингапур и повечето европейски страни се присъединиха към САЩ, като не изпратиха своите държавни глави. САЩ беше представен на по-ниско ниво от Матю Потингер, старши директор за Азия в NSC. Потингер говори по време на конференцията, призовавайки за по-голяма прозрачност от страна на Китай по отношение на сключването на договори. Той добави, че американските компании могат много да предложат на BRI. Докато Потингер изрази хладна подкрепа на BRI, той същевременно критикува тежестта на дълга, липсата на прозрачност и потенциалните екологични проблеми, свързани с инициативата. Сдържаната и амбивалентна първоначална позиция на администрацията се усложняваше от факта, че няколко големи американски компании се опитват да участват в инициативата. В момента Citibank, GE и Honeywell International са включени в проекти на BRI. И GE, и Honeywell посочиха, че търсят начини да произвеждат повече стоки в Китай, за да подобрят шансовете си за участие в проекти на BRI. Изглежда, че тази позиция противоречи на силния тласък на администрацията за връщане на повече американски компании от сферата на производството. Започвайки през юни с посещението на индийския лидер Моди във Вашингтон, администрацията започна да очертава нова стратегия за Индо-Тихоокеанска Азия, която повишаваше военното, икономическото и политическото сътрудничество с водещи демокрации на Азия, Индия и Япония. Тръмп и индийският премиер Нарендра Моди пуснаха съвместно изявление на 26 юни, в което се изразяваха... "подкрепа за укрепване на регионалната икономическа свързаност чрез прозрачно развитие на инфраструктурата и използване на отговорни практики за финансиране на дълга, като същевременно се гарантира спазването на суверенитета и териториалната цялост, върховенството на закона и околната среда; и призоваваме други държави в региона да се придържат към тези принципи" (Белият дом, 2017b). Изявлението се възприе като слабо забулена препратка към Китай и BRI и изглежда внушаваше, че САЩ се присъединяваха към Индия в противовес на някои части на проекта. През октомври в навечерието на посещението на президента Тръмп в Азия държавният секретар Тилърсън изнесе важна реч във Вашингтон преди пътуването, в която беше разработена новата Индо-Тихоокеанска стратегия на администрацията. "Трябва да приветстваме онези, които искат да засилят върховенството на закона и по-нататъшния просперитет и сигурност в региона. По-специално, нашата отправна точка трябва да продължи да бъде по-голяма ангажираност и сътрудничество с индо-тихоокеанските демокрации. Вече използваме предимствата на нашия важен тристранен ангажимент между САЩ, Индия и Япония. В перспектива можем да поканим и други, включително Австралия, да надграждат споделените цели и инициативи." (Tillerson, 2017). Обсъждайки значението на регионалната свързаност, секретар Тилерсън също изрази загриженост за страните, които поемат неустойчиви тежести на дълга и проблема с непрозрачните договорености за финансиране. Макар да твърдеше, че САЩ не се конкурират с Китай, той посочи, че заедно с други негови азиатски съюзници Вашингтон се стреми да осигури алтернативни средства за финансиране за изграждане на регионална инфраструктура. По-рано през октомври министърът на отбраната Джеймс Матис в показанията пред Комитета за въоръжение на Сената за Афганистан беше по-прям в критиките си към казаното от китайската инициатива BRI: "Сенатор, относно "Един пояс, един път", мисля, че в глобализирания свят има много колани и много пътища и никоя нация не трябва да се поставя в положение да диктува само "Един пояс, един път." Още повече, ако този "Път" минава през спорна територия и мисля, че само по себе си това название показва желание за опит да се установи някакъв вид диктат." (2017) Трябва да се отбележи обаче, че както секретар Матис, така и генерал Дънфорд изразиха мнение, че Съединените щати и Китай споделят общи интереси в борбата с тероризма и подкрепят сътрудничеството в тази област. Индо-тихоокеанската ориентация и приоритизиране също е включена в новата стратегия за национална сигурност на САЩ, публикувана през декември 2017 г. (Белият дом, 2017a). Документът е доста традиционен по своя формат, но формира рамките на конкуренцията между Съединените щати и неговите демократични съюзници в Индо-Тихоокеанския регион с доста ясен и идеологичен език: "В Индо-тихоокеанския регион се провежда геополитическа конкуренция между свободни и репресивни визии за световен ред. Регионът, който се простира от западния бряг на Индия до западните брегове на САЩ, представлява най-гъсто населената и икономически динамична част на света. Интересът на САЩ към свободен и открит Индо-тихоокеански регион се простира от най-ранните дни на нашата република." BRI не се назовава пряко, но регионалният раздел на документа е изпълнен с критични коментари относно китайските търговски практики, заплахи за суверенитета на неговите съседи и други по-завоалирани фрази, като призиви за качествена инфраструктура, които са подразбиращи се критики към BRI. В регионалния раздел за Южна и Централна Азия се споменава значението на насърчаването на икономическата свързаност, но това звучи много като подходът на Обама. "Ще насърчаваме икономическата интеграция на Централна и Южна Азия за постигане на просперитет и икономически връзки, които ще засилят свързаността и търговията. И ще насърчим Индия да увеличи икономическата си помощ в региона." Не бива да очакваме подробности за конкретни действия в подобни публични документи, но към днешна дата имаме малко други доказателства, за да разберем всъщност каква е американската политика. Индо-Тихоокеанската рамка се явява отговор на морския копринен път на Китай, а новият четириъгълен диалог за сигурност с Австралия, Индия и Япония е официализиран в кулоарите на срещата на върха в Източна Азия през ноември 2017 г. Но администрацията изглежда лишана от регионална икономическа стратегия, като изостави TPP. Иронично е, че точно TPP мотивира Пекин, да стартира BRI, а след като администрацията на Тръмп изостави TPP през януари 2017 г., САЩ може да реагира икономически предимно с двустранните търговски пактове за справяне с нарастващата регионална икономическа сила на Китай. Стабилните демокрации имат сравнително предимство, главно благодарение на доверието, в изграждането на съюзи и многостранни институции, които са по-трудни за изграждането и поддържането от авторитарните държави. Въпреки че Пекин обича да насърчава BRI като хармоничен доброволен съюз от над 70 държави-членки, всички от които са равнопоставени, реалността е, че Инициативата функционира на двустранна основа, в която Пекин притежава непропорционална власт по отношение на своите партньори. Двама от американските азиатски съюзници, Япония и Австралия, заеха по-малко твърда позиция към BRI, след като САЩ се оттеглиха от TPP (Harris, 2018). Без американското икономическо лидерство в Азия вероятността съюзниците и партньорите на САЩ да почувстват по-голям натиск да работят с китайците се засилва, въпреки многото резерви относно стратегическия характер на инициативата и съмнителната търговска стойност на много нейни проекти. За разлика от някои от американски азиатски съюзници, наскоро ЕС зае по-очевидно критична позиция към BRI. По-специално, през април 2018 г. 27 от 28-те национални посланици на ЕС в Пекин подписаха доклад, който остро критикува BRI, като го денонсира като затруднение да възпрепятства свободната търговия и даващ на китайските компании конкурентно предимство (Heide, Hoppe, Scheuer, & Stratmann, 2018 ). Европейските държави се възползват от по-малката им зависимост от китайската икономика и географското разстояние. Освен това регулациите на ЕС относно прозрачните и конкурентни наддавания за изграждане на инфраструктура ги правят по-малко уязвими от сделки, благоприятстващи китайските компании. Един институционален вариант, който администрацията на Тръмп трябва да обмисли, е добавянето на регионална икономическа стратегия и компонент за сътрудничество между „четирите“. Това би могло да превърне Австралия-Индия-Япония-САЩ в „Quad“ - една по-релевантна регионална групировка, която трябва да подчертае японския фокус върху изграждането на „инфраструктура за качество“ в съответствие с най-добрите финансови практики на водещи многостранни банки за помощ, включително AIIB, и частния сектор. 6. Заключение Трябва да внимаваме да не се фокусираме прекалено върху BRI когато мислим за евразийската интеграция. Китай е и ще бъде най-активният играч, но няма гаранция, че Инициативата дори ще надживее ръководството на Си Джин-Пинг. И както посочи руският анализатор Александър Габуев, BRI е по-скоро конгломерат на минали и настоящи проекти, а не стратегия (Габуев, 2017). Но няма съмнение, че суперконтинентът на Евразия се свързва отново и всяка страна, голяма и малка, както и търговски и неправителствени участници, разработва стратегии и политики за напредък на своите интереси. Например, едно от най-интересните последни развития е пренасочването на узбекската политика към вътрешно-Централноазиатско сътрудничество и координация на политиката. Евразийският суперконтинент е наистина многополюсен; крепящ се на Запад върху Европа и на Изток върху Китай с редица утвърдени и нововъзникващи сили в цялата му територия, включително Япония, Индия, Русия, Турция и други. Откровено е трудно да си представим как в следващите десетилетия Китай по някакъв начин би могъл да се очертае като континентален хегемон. Ако външната икономическа политика или политиката на сигурност в Китай се разглеждат като заплашителна или доминираща, държавите вероятно ще търсят самоукрепващи ги и балансиращи отношения, както и на многостранни институции, за да осигурят своя суверенитет. Съединените щати имат естествено предимство, тъй като са балансиращи извън континента в това отношение, но тяхната външноикономическа стратегия и стратегия за сигурност се нуждаят от много повече калибриране и координация, за да играят тази им роля ефективно във все по-предизвикателна среда. Последователните администрации на САЩ след Студената война са изправени пред трудна за управление среда да провеждат съгласувана политика пред новото свързване на Евразия, което надхвърля типичната регионална политика само за Европа, Близкия Изток, Русия, Южна и Централна Азия, Източна Азия и Югоизточна Азия. Това имаше значение по-малко през 90-те години на миналия век, тъй като основните движещи фактори зад този нов исторически феномен, бързият растеж на китайската и индийската икономика и разпадането на Съветския съюз едва започваха да оказват своето въздействие. Но с началото на новия век регионалната щампа на нашето мислене и нашата бюрократична и академична организация изглеждат все по-остарели и объркват усилията ни за разработване на стратегическа рамка, подходяща за справяне с бързо променящата се динамика, пред която сме изправени. От десетилетия американската външна политика и политика на сигурност са най-силно заети с Европа, Близкия изток и Азия. Тези региони са не по-малко важни днес или в бъдеще, но основната разлика е по-голямата интерактивност между тях и другите на суперконтинента Евразия. Клише е да се каже, че трябва да видим „голямата картина“, но ако Съединените щати не предприемат стъпки за образование на нови поколения политици и на организационни стъпки, които да дават пред очите ни „голямата картина“ на повторно свързващата се Евразия, политиката ни ще остане хаотична, противоречива и не стратегическа. https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S1879366518300150

Голям и важен пропуск от моя страна, извинявам се Няма такова нещо като "по-ниска роботизираност на Запад", това са данни от 2016 и 2014, вижте колко е средната роботизираност в света за онези години и къде стоят страните от Запада спрямо нея, обърнете внимание къде е България през 2014, за по-късни години просто не открих данни, но едва ли е скочила много нагоре: Долу в малката табличка за 2014 с чертичката сред страните с по 3 на 10 000 е България И все пак... /тя се върти:) забелязва се прогрес: https://www.marica.bg/biznes-zona/alternativno-reshenie-pri-lipsa-na-rabotna-rka-plovdivska-kompaniq-otvarq-umna-fabrika Те и "лудитите" в Англия /луди нали/ са чупили машините: Днес „лудит“ се употребява за тези, които се противопоставят на индустриализацията, автоматизацията, компютъризацията или на новите технологии изобщо. https://bg.wikipedia.org/wiki/Лудити пък после какво стана с тази работническа класа, направиха си Лейбъристка партия.

Китай е концентриран предимно върху собствената си икономика, в светлината на това неговата глобално прокламирана икономическа политика Път и Пояс е донякъде гигантска пиар политическа акция, илюминация с голям политически „фойерверк, с много дим и шум” пред външния свят и пред собствената масова публика в Китай, поднасяна с много фанфари и блясък, но реално не толкова грандиозна и значима за китайската икономика, колкото се опитва да изглежда, а и колкото се възприема по дефолт на Запад, предимно от нервни медийни и политически пудели или такива, спекулиращи хладнокръвно с цел манипулация. Сумарните инвестиции на Китай в този грандиозно прокламиран на световната сцена техен глобален проект /интелектуално дело на президента Си и описван преувеличено като „китайска глобализация” от западните медии/ за 8 години са едва 700 млрд.долара, пиша „едва”, защото сравнени с инвестиции от китайското правителство всяка година в капитални активи в самия Китай (investment in fixed capital: 42.7% of GDP(2017 est.) от над 5000 млрд. или около 40 000 милиарда за същите 8 години от 2013 до 2020, откогато функционира Пояс и път, съотношението между вътрешни инвестиции и такива в Пояс и Път е 50-60 към 1. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/ch.html https://www.aei.org/china-global-investment-tracker/ Видимо е от това съотношение къде е концентриран фокусът на китайската икономическа стратегия – вътрешна самодостатъчност при икономически растеж с отворени външни пазари, вкарващи финансов и суровинен кислород във вените на китайската икономика. Затова от съвкупните 1.9 трлн. външни инвестиции /които също са удивително скромни в сравнение с вътрешните/, направени от 2002 до сега, около 600 млрд. /една трета/ са насочени към Африка и Близкия изток /повече от тези в Европа и Северна Америка/ – суровините за вътрешното икономическо развитие е най-същественото необходимото за Китай в неговата Голяма стратегия. Някои западни политически анализатори често фалшиво алармират за някакви огромни имперски амбиции на Китай /не го правят без умисъл/, поне това не се случва по начина, по който тези автори го описват пред света. Китай ще продължава да расте най-вече върху развитие на вътрешните си производителни сили и вътрешния потребителски пазар, избягвайки външни конфликти, защото притежава огромен капацитет /огромен трудов ресурс и огромен вътрешен пазар/ да го прави по същия начин както и досега. Затова ми се струва, че масовото въвеждане на роботика и другите фактори за Четвърта индустриална революция са предимно ориентирани към задоволяване на вътрешното потребление, а не към износ. Процентът на износа на Китай е около 20% от БВП, а вътрешното потребление, което расте е 40 % и вероятно ще расте с нарастването на богатството в страната. Китайската работна ръка вече не е евтина, средната работна заплата на фабричен работник е 840 долара месечно. https://tradingeconomics.com/china/wages-in-manufacturing Независимо от смяната на политическото му ръководство на върха, това е линия зададена от Дън Сяопин още в самото начало на новия китайски икономически възход през 80-те години на миналия век, която комунистически Китай /такъв само на теория/ следва и ще следва неотклонно. Нещо повече, този техен път и начин на развитие е напълно в традицията на хилядолетната Китайска Империя и е поставен здраво върху основата на китайската държавна идеология, конфуцианството. Така че, ако някой желае обективно да прогнозира поведението на китайските лидери и външната им политика в едно доста далечно обозримо бъдеще, трябва да се съобразява с тези реалности, без да спекулира със страховете на хората на Запад. САЩ в настоящия момент се опитват да преформулират цялата си стратегия към новата геополитическа ситуация и започват да използват понятието „Евразия”, но не в смисъла който влагат в него китайските и руските политически анализатори. В тази статия What is Eurasia to US? От Andrew C.Kuchins е развита интересна гледна точка за новата евроазийската външна политика и политика за сигурност на САЩ: https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S1879366518300150 Бих я превел в темата, когато разполагам с достатъчно време, защото е концептуална. По принцип, според мен, при новото съотношение на силите в Азия, не мисля че е изключена възможност за пряк военен конфликт между САЩ и Китай, но, ако това не дай си боже се случи, ще стане най-вероятно заради прокси страна на една от двете икономически супердържави; последните събития с Иран загатват за такава потенциална възможност, а други потенциално конфликтни точки са Корейския полуостров, Пакистан, Тайван, Южнокитайско море и Близкия изток, където има застъпване на интереси и влияние.