Б. Киров

Германия и Франция геополитически съперници ли са сега? Улрих Спек 15 ноември 2019 г. Тъй като коментарите на Макрон за това, че НАТО е в "мозъчна смърт", Германия и Франция са в открито несъгласие относно геостратегията на Европа, особено за връзката с Русия и ролята на Америка в Европа. И въпреки това нито Париж, нито Берлин могат да развиват своите външни политики и политики за сигурност в Европа един без друг. В епоха, в която американското стратегическо лидерство отсъства, те трябва да намерят начини да уредят различията си. От десетилетия отношенията между Германия и Франция се описват като "тандем". През последните години обаче метафората излиза от употреба. Париж и Берлин все повече не са съгласни за стратегическата посока, която Европа трябва да поеме. Германия е изправена пред френски президент, който смята, че радикално променящата се международна среда изисква радикални мерки. Макрон иска да поведе Европа в едно уж пост-американско бъдеще. Според Макрон - според интервюто му в Economist през ноември и отбелязано в реч през август, Америка вече напълно се е отдръпнала от Европа. За Макрон напускането на Америка е добре дошло, защото това отваря възможността да се изгради Европа като глобална сила и защото за голяма част от проблемите на Европа с Русия и Близкия изток е виновна Америка. В центъра на стратегическото мислене на Макрон лежи Русия: „Ако искаме да изградим мир в Европа, да възстановим европейската стратегическа автономия, трябва да преразгледаме позицията си към Русия“. (Всички следващи цитати са от интервюто на Economist.) Пълната европейска стратегическа автономия изисква Русия, която не е враждебна и заплашителна. Ето защо Макрон иска да "възстанови ... архитектура на доверие и сигурност" с Русия. Руската агресивност може да бъде преодоляна, защото се основава на неразбиране. Москва стана агресивна и ревизионистка, в наратива на Макрон, не заради руската амбиция, а защото Русия беше под натиск от Америка, която е мотивирана от нейното „супер-его“. И все пак Европа прие да бъде възприемана от Русия като „троянския кон“ на Америка. Това е грешка, която Макрон иска да поправи. Основният му събеседник по този въпрос е унгарският премиер Орбан, който е близък с Путин. Макрон имаше "много дълга дискусия" с Орбан относно Русия и казва, че Орбан е "доста близко до нашите възгледи" - той може дори да помогне "да убеди поляците малко повече" в подхода на Макрон. За Макрон НАТО се в анахроничен или е в "мозъчна смърт", защото Русия не е враг, а потенциален приятел: "НАТО е създаден в отговор на един враг: Варшавския договор. През 1990 г. ние не преоценявахме този геополитически проект, когато главният ни противник /Варшавският договор/ изчезна. Неартикулираното остава предположението, че врагът все още е Русия." В същото време в регион, който има значение за Макрон, Южното Средиземноморие, НАТО отсъства: "Когато ние се намесим в Сирия срещу тероризма, всъщност НАТО не се намесва. ... така, въпросът за настоящата цел на НАТО е истински въпрос, който трябва да бъде зададен." Освен това за нестабилността в Близкия изток е виновна главно Америка. Западът (т.е. Америка) се опита да „наложи нашите ценности чрез промяна на режимите, без подкрепа на хората. Това се случи в Ирак или в Либия. Може би точно затова, предвидено отначало в Сирия, не успя“. За Макрон „всичко това показва, че трябва да приложим отново политиката си за съседство, не можем да позволим тя да се управлява от трети страни, които не споделят едни и същи интереси“. Очевидно Макрон визира тук САЩ. Откровеното интервю на Макрон принуди Германия да изясни собствената си позиция. Германският канцлер Меркел, министърът на външните работи Маас и министърът на отбраната Крамп-Каренбауер отвърнаха доста рязко. За Германия НАТО е не само миналото, но и бъдещето - като основна рамка за европейска отбрана. По думите на Крамп-Каренбауер, „Всички предложения за укрепване на способността на Европа да действа в областта на сигурността и отбраната укрепват европейския стълб на НАТО“. Когато новината за интервюто с Макрон избухна в Берлин, градът празнуваше 30-ата годишнина от падането на Берлинската стена, заедно с американския държавен секретар Помпео и генералния секретар на НАТО Столтенберг. Германците си спомнят американската подкрепа по време на Студената война и решаващата роля на американския президент Джордж Х.В. Буш при убеждаване на скептични им съседи в достойнствата на обединението на Германия в рамките на НАТО. В един писмен отговор на казаното от Макрон, външния министър Маас изложи това, което може да се определи като консенсусна позиция на Берлин: "Според Германия очевидно би било грешка да се подкопае НАТО. Без САЩ, нито Германия, нито Европа са в състояние да се защитят ефективно." Би било „опасно да се отдели европейската сигурност от американската сигурност“. „Безотговорно би било да се води външна политика и политика на сигурност без Вашингтон“. „Ние искаме силна и суверенна Европа. Но такава ни е необходима като част от един силен НАТО, а не като негов заместител. " " И дори когато Европа един ден е в състояние да защити собствената си сигурност, все пак и тогава ние бихме искали НАТО. " "Германия няма да толерира някакви специални договорености, нито по отношение на Москва, нито по други въпроси. Нашите съседи в Полша и Прибалтика могат да ни се доверят да приемем техните опасения за сигурността им толкова сериозно, колкото ние приемаме нашите. Една Европа, която ние бихме желали успешно да се формираме, е немислима без те да бъдат консултирани." Според Маас Германия трябва да поеме "лидерска роля" в Европа: "Като страна в центъра на Европа, Германия трябва да играе централна, посредническа и балансираща роля - в рамките на Европа и vis-à-vis със САЩ. Ако ние не поемаме тази лидерска роля, никой няма да я поеме. Това е нашата главна отговорност в областта на външната политика и политиката на сигурност днес." С интервюто на Макрон и отговора на Маас на масата са две много различни, дори противоположни стратегии за европейското геополитическо бъдеще. За Макрон Европа трябва да изостави американското присъствие и НАТО сега и да се насочи към една - уж водена от Франция - обединена Европа, която работи с Русия и САЩ (и Великобритания) като външни партньори. Основният му външнополитически фокус е стабилизирането на Юга. Германия напротив не иска раздяла с миналото на Студената война. Тя иска еволюция, а не революция: засилване на европейското сътрудничество в трансатлантическа рамка, като САЩ са с ключово присъствие в Европа, за да поддържат Русия под контрол и да помогнат за поддържането на Централна и Източна Европа стабилни. Тези различия не са нещо ново. И все пак през последните години имаше неофициално споразумение, че Париж приема германското лидерство на Изток в замяна на германска подкрепа на Юг. Макрон отмени това споразумение с усилията си да възстанови отношенията с Русия и с неотдавнашния си стремеж за нова среща във формат Нормандия (Русия, Украйна, Германия, Франция) в Париж, за да обсъди Украйна, без предварителни условия. Разликата в акцентите сега се превърна в открит конфликт между Франция и Германия за бъдещото стратегическо направление на Европа. Една от причините за това е нарастващата нервност в европейските столици от променящата се международна среда. Руският ревизионизъм, безредиците в Близкия изток, китайския нео-империализъм, популизма и Brexit - всичко това безпокои европейците. И все пак това, което може да бъде още по-притеснително, е фактът, че Америка, въпреки че все още играе ролята на гарант за сигурност, вече не присъства в Европа в ролята й на стратегически лидер. При Тръмп САЩ преминаха към подход „Америка първо“. Когато Тръмп преговаря с Китай и Русия или решава следващата си стъпка в Близкия изток, европейските столици нито участват, нито са информирани. Те нямат глас в решения, които са от жизненоважен интерес за тях. Те дори понякога са цел на публичните изблици на гняв от страна на Тръмп. Разбира се, това се е случвало и преди. Имало е кризи на трансатлантическото доверие. Но те са били ограничени до конкретни въпроси и са балансирани от общо разбиране, че „ние сме в това заедно“. Обикновено в продължение на десетилетия САЩ осигуряваха едно приобщаващо лидерство, информираха съюзниците, обсъждаха с тях, приветстваха подкрепата им, приемаха несъгласието им. Днес трансатлантическите канали за комуникация до голяма степен са запушени. И Тръмп провежда политика, ориентирана към краткосрочни американски интереси; той не действа от името на по-широк "свободен и отворен" международен ред и държи съюзниците на САЩ в тъмното. В резултат на това днес европейците са сами у дома. Те трябва сами да понесат тежестта на своите стратегически решения. Те трябва да произвеждат лидерство помежду си, тъй като вече нямат стратегическо резервно копие. Европейските държави реагират по различен начин на тази нова ситуация. В момент на дълбока несигурност те обикновено се връщат към своето „вътрешно аз“: към сърцевината на националната си идентичност, на националните си наративи. В случая на Франция тази интроспекция води до визията на Макрон "за Франция независима от англосаксонци“ (САЩ и Великобритания), Европа с Русия като близък партньор, съсредоточена е върху традиционните зони от френския интерес на Юг. Реакцията на Германия е да стабилизира международната архитектура, в която е вградена от 1949 г.: трансатлантическият съюз и европейската интеграция. Да поддържаме "Америка вътре и Русия вън", докато работим в сътрудничество с Франция и другите европейски партньори за европейската интеграция - това остава ядрото на националната стратегия на Германия. С други думи, стопяването на американското стратегическо лидерство води до рязко подчертаване на разликите между двамата основни играчи в континентална Европа. Това прави много по-трудно да се изработи съвместна стратегия. В миналото германско-френските различия по по-широки геополитически въпроси можеха лесно да бъдат игнорирани. И двамата партньори просто не трябваше да се споразумяват по такива въпроси, те трябваше да намерят общ път с Вашингтон, главния архитект и гарант на западния и глобален ред. И това беше едно облекчаване, което им позволи да се примирят взаимно и да се превърнат в основоположници на нов европейски ред. Освободени от геополитиката, отровила отношенията им по-рано, Германия и Франция можеха да се съсредоточат върху други въпроси. Те биха могли да изградят общ пазар, да заменят конкуренцията с печелившото сътрудничество в икономиката и взаимното отваряне на националните им пространства. Но сега виждаме завръщането на геополитиката в европейските столици; това ни съобщава интервюто на Макрон в „Икономист“. Опаковано в език на европейския федерализъм, френският президент претендира за френско лидерство в Европа и настоява за класическа френска геополитическа програма. Това обаче звучи тревожно в Берлин и още повече на изток. Новото съперничество между Париж и Берлин по отношение на геополитическата стратегия на Европа има потенциал да провали европейския „проект“. И двете страни представляват "лагери" в ЕС, Франция до голяма степен този на Юга и Запада, Германия на Севера и на Изтока. И така, какво трябва да се направи? Най-важното е лидерите да спрат да говорят с журналисти, вместо да обсъждат проблемите помежду си. Те трябва да съгласуват позициите си и да намерят обща позиция в откровен разговор. И те се нуждаят от малко забавяне, особено по спорни въпроси, които не е необходимо да се решават сега. Вместо това те засега трябва да се съсредоточат върху области, където има консенсус. Възможна е съвместна политика по отношение на Китай. Ако лидерите в Париж и Берлин не успеят да преодолеят сегашната безизходица, съперничеството рискува да стане постоянно. Германия и Франция ще се блокират взаимно в съперничеството си по отношение на лидерството в континентална Европа, осъждайки ЕС на стратегическа ирелевантност.

Ювал Харари е страхотно надарен автор и няма скука, докато четеш тази книга, но личното ми мнение е, че той сам не е убеден в основната си теза, а тя е изразена от него по следния начин: "1. Науката все повече се обединява около една всеобхватна догма, според която организмите са алгоритми, а животът — обработка на данни. 2. Интелектът се откъсва от съзнанието. 3. Несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми може би скоро ще ни познават по-добре, отколкото ние сами се познаваме. Тези три процеса повдигат три важни въпроса, които, надявам се, ще останат в съзнанието ви дълго след като сте прочели тази книга: 1. Наистина ли организмите са просто алгоритми, а животът — просто обработка на данни? 2. Кое е по-ценно — интелектът или съзнанието? 3. Какво ще се случи с обществото, политиката и ежедневния живот, когато несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми ни познават по-добре, отколкото ние сами се познаваме?" подчертал съм с болд неговите "може би" и "наистина ли", защото ми се струва, че той дълбоко в себе си тайничко се надява заключенията му да са неверни, а според мен те не са. Сам той ги представя като "нова религия на данните" - Датаизмът, изповядвана като култ за преклонение към The Big Data от компютърните гурута и гении от Силиконовата долина.

Тук има много интересна статия за големите принципни различия между Германия и Франция за лидерството в Европа, както и за пътя на ЕС, като се има предвид и позицията на автора: https://germanysworld.substack.com/p/briefing-are-germany-and-france-geopolitical Да, в настоящия момент свиването на индустриалната продукция и на износа е факт, както и слабите лидерски качества на посочената за нейна заместничка от Меркел, но на всичко това, според мен, трябва да се гледа в по-дълга ретроспективна перспектива. Защото Германия, въпреки временните трудности, успяваше да запази равновесие и стабилен устойчив растеж през изминалите десетилетия: Абсолютно точно, германският икономически модел е експортно ориентиран, всъщност след Китай, Германия е най-експортно ориентираната от големите икономики. И което е по-интересно и показателно, Германия изнася активно и масирано не само продукция, но и капитал, всъщност след САЩ, Германия е най-големия външен инвеститор в света: Тук изключвам от първото място Нидерландия, защото тази страна е "преливник" на чужди капитали като инвеститори, регистрирани на нейна територия, всъщност САЩ и Германия са номер 1 и номер 2.

Глобализмът в движението на стоки, услуги и инвестиции не е мъртъв, поради същността на световната икономика - не сме в ерата на феодализма и натуралната размяна, а на глобалните инвестиции и производствени и търговски вериги. Никой никога няма да се върне към манифактура и търговски обмен в една национална икономика, а в света циркулират над 80 трилиона /80 000 милиарда/ долара инвестиционни пари, собственост на корпорации, държави и личности, които няма начин и не могат да се затворят в някакви граници на която и да е било нация. Въпросът не струва и 5 стари лева, но ако ви харесва един млн. германски марки извън обращение, ваши са. Отговорът обаче си струва: и двете. Бюджетната политика с контрол върху дефицита и тази за стабилността на еврото като обща валута в еврозоната не са наложени от Германия, а са приети с консенсус от страните в еврозоната; да, това е германската концепция за фиска и за валутата, тоест германския модел. Но Германия никога не се е отъждествявала с ЕС.

Германия не се отъждествява с ЕС нито пък има интерес да го прави. Според мен Германия умело се възползва от създадения световен ред на глобализация, вътре в рамките на този ред, без да прави глупави опити /както преди ВСВ/ да го променя и преначертава, това не й е необходимо. Но... Германия е силно подценявана, защото: Няма силна армия и не пледира за такава в ролята си на основна държава в рамките на ЕС Не толерира и не изповядва национализъм, напротив приела е мултикултурен подход към емигрантите Няма нито достатъчно голямо население, нито достатъчно голяма територия, за да има статут на Велика сила в геополитически план Никога не е изявявала готовност да стане атомна сила Не участва в никакви военни и политически конфликти и противопоставяния и заема неутрална позиция в тях Разчита на НАТО и САЩ за гарантиране на националната си сигурност във военно отношение Реално Германия има много по-голяма икономическа тежест, отколкото на пръв поглед изглежда, поради изброените причини.

Може да е лицемерно, но не е глупаво - най-големите притеснения в САЩ след обединението бяха, че Германия ще се възроди като Велика сила в Европа, защо да е глупаво от германска гледна точка. Освен това, хайде да не пишем силни думи на едро - за 25 години Западна Германия е "наляла"/инвестирала за мен/ 2 трлн. долара в източните си провинции; дългът на Гърция към Германия /само към държавата, не към частни инвеститори/ към 2015 е бил 65 млрд. долара; гръцкият БВП през 2015 е бил 200 млрд., следователно Гърция дължи на държавата Германия 30 процента от своя БВП, това, като се прибавят и безвъзмездните помощи от еврофондовете, консумирани от Гърция за 15 години, е напълно съпоставимо като процент от гръцкия БВП /над 50 според мен/ с "налетите" западногермански пари в бившата ГДР /около 50 процента от годишния БВП на Германия/. Сега дали тези пари изобщо ще бъдат върнати, според мен - не. Обаче Германия си ги получава по друг начин - търговският дефицит на Гърция с Германия е бил над 4 млрд. долара само за 2018, умножете това по 15 години и ето го изплатения гръцки дълг към Германия, Гърция купува повече германски стоки, отколкото продава на Германия. Също и в инвестиции - това е сделка печеливша и за двете страни, другото е популизъм и празни приказки, защото нито Гърция излезе от еврозоната, нито ЕС се разпадна на парчета, напротив.

Анжак, "хармонизиране" е най-точната дума. Ние можем да хармонизираме и да си наредим нещата в наш интерес, но не на олигарсите, а на народа.

Колега, това видео се върти за втори път във форума, не помня вече в коя друга тема беше, там го коментирахме. Варуфакис ридае пред британски студенти как германските банкери са виновни за гръцката дългова криза, защото, видите ли!, насила натиквали кредити в ръцете на малоимотните гърци, а те, какво да сторят с кредитните си карти!? - пазарували до изнемога. И прогресивните британци му ръкопляскат овчедушно, затова избягаха от ЕС.

Ха, въпросът е реторичен, защото той вече е европейски икономически модел - приетите норми за малък бюджетен дефицит какво са, както и еврото като европейска валута, защитена от ЕЦБ, чието седалище е във Франкфурт, самата ЕЦБ е инструмент на този модел.

Е, германците не са пуристи във фискалната си политика, те също използват инструментите на Кейнс /правителствени разходи за стимулиране на потреблението/: ... когато им изнася:) Вижда се от графиката, кога са надули правителствените разходи, след обединението с ГДР, после типично за тях се оттеглят към рестриктивност: През 1995 са имали бюджетен дефицит от 9.4 процента, къде отиде теорията им за бюджетна дисциплина и дефицит не повече от 2 процента! После, след голямата финансова криза, ако бяха упорствали още малко, Италия, Испания и Португалия щяха да последват Гърция и ЕС щеше да фалира, но... ЕЦБ, макар и със закъснение, много бързо емитира над 4 трлн. евро и така, с тази типично кейнсианска мярка, ЕС беше спасен от разпад. Кейнс създава теорията си за държавно стимулиране на потреблението чрез фиска през 30-години, в разгара на финансовата криза, когато вече Хитлер се задава на хоризонта. Кейнс е 35-годишен през 1919, когато се подписва Версайския договор, той е съветник на премиера Лойд Джордж тогава и категорично се противопоставя на непосилните репарации, наложени над Германия: “If we aim at the impoverishment of Central Europe, vengeance, I dare say, will not limp. Nothing can then delay for very long the forces of Reaction and the despairing convulsions of Revolution, before which the horrors of the later German war will fade into nothing, and which will destroy, whoever is victor, the civilisation and the progress of our generation.” https://www.history.com/this-day-in-history/keynes-predicts-economic-chaos ... но никой не го слуша, главно французите натискат за безусловно изплащане на 30-милиардния германски дълг и... това води Хитлер на власт в крайна сметка.

Тук едно много любопитно германско филмче за "сблъсъка на цивилизациите" - брак между турски кюрд и германка http://www.cinemax.bg/movie/Дадена-дума-хвърлен-камък_-110399/nextonair Много трудна комбинация, почти безнадеждна за хепи енд, затова оставена с отворен финал от режисьора и сценариста В този германски модел, наречен Mittelstand https://en.wikipedia.org/wiki/Mittelstand което е непреводимо, но с повече въображение би могло да се изтълкува като "средното съсловие", гениалното е, че не се предполага класов сблъсък, а класова конвергенция, на наемния труд е дадена перспективата да стане "средна класа" и това се случва вътре в компанията; освен това Mittelstand компаниите са предимно семейни, няма значение дали са микро, малки, средни или големи, те се управляват от собственици, наследници на фамилия собственици, така че личната отговорност за качеството и работниците е водеща.

Така беше показано и във филма, с това уточнение, че става такъв, след като е бил отстранен от баща им от управлението на семейния им бизнес. Става пилот на самолет и доколкото си спомням, катастрофира и загива. Доналд е бил "проблемно дете", голям пакостник в училище и затова бащата го изпраща във военна академия, да го направят там "човек" със строга дисциплина. Той завършва като отличник на школата и носи знамето на полка си на парад в Ню Йорк, военната дисциплина наистина го променя като характер.

Бай Дони е наполовина германец, наполовина шотландец: They are part of the broader Trump family originating from Germany. Donald Trump's mother, Mary Anne MacLeod, came from the Hebridean Isle of Lewis, off the west coast of Scotland https://en.wikipedia.org/wiki/Family_of_Donald_Trump Гледах скоро документален филм за него, баща му е бил голям "монстер"/чудовище в бизнеса, истинска "акула" при преследването на целите му, за наследник на империята е бил подготвян по-големия брат на Доналд, но в хода на бизнес сделките станало ясно, че не го бива и своенравният като младеж Доналд натоварил на плещите си цялата отговорност, оказал се много добър избор. В кръга на шегата Тръмп като идеология е "мелез" между ортолиберал от Фрайбургската школа и кейнсианец, играе и двете игри еднакво добре. Чаеното парти в САЩ, творение на братята Koch, петролните магнати, го лансира за президент.

И една песничка отпреди много години... Според мен за гърците е добре, те са си ОК и след техническия фалит на държавата им, гледам хората с дребен бизнес не страдат много, бизнесът си им върви ОК, германските данъкоплатци най-вече плащат кражбите на гръцките политици с държавните заеми и фалшифицирането на статистиката, гърците/политиците накрая имаха наглостта да поискат от Германия да им плати репарации за ВСВ, обаче животът там си върви както и преди за обикновените хора. Че няма да си платят дълговете е ясно и за слепия, те сега не могат даже лихвите по него да покриват, лека-полека ще се заличи този дълг по мое мнение. Няма начин да се прикопира буквално един икономически модел, но както във футбола има някакви твърди правила в него, които рамкират играта - така например има дузпи, жълти и червени картони, брой на играчите, време на полувремената и т.н. Вътре в тези правила се играе "бразилски" футбол, "германски" футбол, "британски" футбол, тоест има стилове и школи; съдията обаче винаги свири мача по еднакви правила. В същото време "американския футбол" е нещо напълно различно като игра от "сокъра"/чорапче, както го наричат американците европейския футбол, за американците "футбол" означава "американски футбол", всичко друго е "сокър". В макроикономиката също има основни твърди правила, промени ли се рамката, вече имаме друга "игра" - ако кажем, че дълговете нямат значение и емитирането на валута от държавата изтрива всички задължения, като това е перпетуум-мобиле без начало и край, а стоковите борси са вечния двигател на прогреса, а не реалното производство на стоки и услуги, значи макроикономически план играем "кейнсиански футбол"; ако обаче сме приели значението на парите само като еквивалент на реални производствени отношения, а Централната банка като безпристрастен емитант на такива знаци и държавата като гарант на икономическа конкуренция между равнопоставени субекти на пазара, играем друг вид "германски модел" макроикономически "футбол" с различни правила, независимо от индивидуалния стил на играещите го.

Културните модели безспорно предопределят модела на различни икономики, но след излизането на Великобритания, което според мен бе мотивирано точно от различията с германския модел на бюджетна рестриктивност и прозрачност при движението на капитала /началото на Брекзит започва през 2012 с въвеждането на по-строги банкови критерии и опит на Камерън да предоговори ексклузивна сделка за Британците, неуспешен/; така или иначе, след излизането на Великобритания, Германия и без да настоява за въвеждането на нейния различен от кейнсианството модел, вече става определено доминираща в европейската икономика. Не става дума само за номиналния БВП, който все още е съпоставим с този на Франция и дори Италия, а за много силното търговско и културно влияние на Германия. В друга тема обсъждахме икономиката на страните от Вишеградската четворка /техния съвкупен БВП е над 2 трлн., половината от този на Германия/, те на практика са икономическа сфера на влияние на Германия, повече от 25 процента от търговския им обмен е с Германия, също така инвестициите и производството. Германия методично разширява икономическата си сфера на влияние на изток и е въпрос на време да обвърже по-плътно страните от Балканите, това е старата германска политика за стремеж на Изток. Франция досега не е предложила нищо рационално и оригинално като алтернатива на кейнсианството и според мен последните десетина години са провал за нейната икономика, който сега Макрон без особен успех се опитва да коригира, следвайки германския модел.

Бургас е транспортен възел с уникални възможности - той е свързан пряко с магистрала Тракия, а при едно модернизиране на жп лините, което да им позволи да се движат по тях скоростни влакове, Бургас на практика с наличието на пристанище и летище, близо до другото голямо пристанище Варна, може да се превърне в разпределител към Кавказ и Турция /Истанбул/, където китайците още преди години взеха на концесия голямо пристанище и го разширяват и модернизират. За мен това е напълно неоползотворен потенциала на Бургас да печели от невероятно изгодното си географско положение на търговски хъб. Доказва го огромния скок в приходи на Порт България Уест /не знам кой го държи и какво е модернизирал в него/ - обърнете внимание - от 15.6 млн. приходи през 2016 скачат на 87.1 млн. през 2017, с близо 500 процента! Има увеличение и в другото пристанище БМФ Порт Бургас но "само" с 50 процента, 10 пъти по-малко. Щом за една година могат да се увеличат приходите 5 пъти, какво би могло да се постигне от трафик с разширяване и модернизация да пристанищата на Бургас, инвестиране в бързо завършване на магистралата Бургас-Варна, изграждане там на скоростна жп линия и разширяване на Варненското пристанище, това са направо пропуснати ползи за България, според мен, неизползването на 100 процента на тези важни две български пристанища, независимо дали ще се търсят чужди инвестиции или с български. Как стоят реално нещата с еврофондовете, парите на българите работещи в чужбина, търговския баланс и растежа: по европрограмите 2018 година са влезли 2.02 млрд. лева, България е внесла в ЕС 1.08 млрд.лв, тоест на плюс сме с около 1 млрд. лева https://www.minfin.bg/bg/883 Българите в чужбина обаче, да са живи и здрави, стават най-големия нетен донор на България: Българите, работещи и живеещи в чужбина, през 2018 г. са изпратили на своите близки в страната 2,395 млрд. долара (2,13 млрд. евро), пише в доклад на Световната банка. Като тук влизат само парични преводи, без да бъдат отчитани парите в брой, които влизат в страната. Преводите от българи в чужбина нарастват с 8,6% спрямо предходната година, пише "Труд".Изпратените пари от българските емигранти са 3,8% от Брутния вътрешен продукт (БВП) на страната, като по този показател се нареждаме на първо място в ЕС. Оказва се, че парите на емигрантите имат най-голяма роля за българската икономика, спрямо останалите страни от ЕС.Средствата, които са изпратили българите зад граница, са с близо 40% повече от преките чужди инвестиции в страната, които според данните на БНБ през 2018 г. са в размер на 1,532 млрд. евро. С парите от емигрантите техните близки в страната покриват текущите си разходи като например за храна и дрехи, но част от средствата се влагат и в имоти.Като се прибавят и парите в брой, които емигрантите носят при завръщането си за лятна ваканция или за да бъдат с близките си по време на празници, се оказва че българите зад граница имат значително по-голяма роля за икономическото развитие на страната от чуждите инвестиции. https://www.dnes.bg/index/2019/04/10/2-39-mlrd-parite-ot-bylgarite-zad-granica-poveche-ot-chujdite-investicii.407114 Да уточним цифрата - за 2018 българите в чужбина по банков път са изпратили 2.13 млрд евро, което е около 4 млрд. лева, и това е само по банков път, те внасят и кеш поне още толкова, когато се връщат. И третият стълб на растежа е положителния баланс във външната търговия /главно с ЕС/ - там генерираме още около 3 млрд лева приходи от положително салдо внос-износ. Значи сумарно имаме 1 млрд от еврофондове /като приспаднем нашата вноска/, 4-6 млрд. от пари на наши сънародници в чужбина и 3 млрд. от положително търговско салдо, или общо 9-10 млрд. приходи от тези три източника. Колко беше годишният растеж на БВП за 2018 - мисля нещо от сорта на 3-4 процента, но тези 9-10 млрд. са поне 9 процента, наистина ако ги няма тях ще имаме не растеж, а спад.

В тази статия от 2012 френският икономист Alain Fabre поставя един фундаментален въпрос: по-добър ли е германският икономически модел, основаващ се на философията на Mittelstand, от този на господстващия кейнсиански модел в САЩ и Великобритания? И ако това е така, би ли могла Европа /ЕС/ да възприеме този доказал се като успешен за Германия социално-икономически модел като валиден за цяла Европа? Германският икономически модел: стратегия за Европа 23/04/2012 Alain Fabre economic expert at the Robert Schuman Foundation Резюме: С провала на икономическите политики, основани на стимулиране на растежа чрез потребление и дълг, стратегиите за растеж, които се основават на конкурентоспособността на бизнеса и контрола върху публичните сметки, днес изглеждат печеливши. Въпреки че не е единствена с този подход в Европа, Германия е архетип на този вид стратегия. Германският модел предостави оригинален отговор на кризата през 30-те години на миналия век и на императивите на следвоенното възстановяване. Отхвърляйки държавната намеса, Кейнсианството в САЩ и Великобритания, както и Колбертизма/ Colbertism is an economic and political doctrine of the 17th century, created by Jean-Baptiste Colbert, the French minister of finance under Louis XIV. Colbertism is a variant of mercantilism that is sometimes seen as its synonym./ Според френския модел, най-важният аспект на германския модел е защитата на лоялната и регламентирана конкуренция. Икономическата политика преследва стабилност, предназначена да намали налозите върху икономиката, що се отнася до бюджетния инструмент и да избегне дискреционната промяна на ценообразуването на пазарите / Дискреционните мерки в бюджета – помпаме разходи и вдигаме данъци/. Фокусът на немския модел за растеж е компанията, тя е едновременно лостът за икономически резултати и мястото на социалната интеграция. Формиращ „общност на отговорността“, съставена от работодатели, които разчитат на квалифицирана работна ръка и служители, които са наясно, че финансовата сила на производствения инструмент е най-сигурната гаранция срещу опасностите от безработица, немският бизнес се съсредоточава върху дългосрочните стратегии. Поставена на изпитание от тежестта на обединението - 1900 милиарда евро за 20 години - Германия отговори с реформи, които получиха подкрепата на основните политически групи, така че моделът да може отговори на предизвикателствата на глобализацията. Във време, когато повечето развити икономики се стремят да освободят примката на дълга чрез прилагане на особено рестриктивни политики, Германия няма този проблем благодарение на устойчивия растеж и изключително ниския процент на безработица. Във време, когато повечето европейски икономики поставят под въпрос баланса между икономическите резултати и социалната защита, Германия показва, че и двете са част от ефективна алхимия в ерата на глобализацията. Ако погледнем внимателно, можем да видим, че германският модел заимства от стари европейски традиции, от Северна Италия до градовете на Ханзата. Успя ли Германия да демонстрира валидността на европейския модел? С двойната криза, първо световната финансова криза, а след това и тази на публичния дълг и еврозоната, се забелязва поразителен контраст между икономическите стратегии с активното използване на икономически политики, за стимулиране на потреблението, постоянно финансирано с дългове и от други, базирани на контрола върху дефицита, дълга и конкурентоспособността на бизнеса. От една страна има държави като САЩ, Великобритания и Франция, а от друга, Германия и други подобни страни в еврозоната. В книга от 1991 г. Мишел Албер посочва основните характеристики на двата „либерални“ модела в икономическата стратегия. Малко повече от двадесет години по-късно сравнителният анализ на двата модела отново представлява интерес поради множество причини, които са свързани с конфронтацията им в продължение на две десетилетия глобализация. След две години на сътресения, 17-те държави-членки на еврозоната изработиха решение за излизане от кризата, съчетаващо паралелното развитие на значително увеличаване на финансовата солидарност и по-голяма интеграция на бюджетната политика. Но основата на тази бюджетна програма, която включва всички държави от еврозоната, отразява икономическа стратегия, основана на конкурентоспособността на бизнеса. Англосаксонския модел, включително и в неолибералната му версия, приета в началото на 80-те години на миналия век - понякога наричана „кейнсианството на предлагането“ адмирира националната култура на държавния интервенционизъм, базово стратегиите за растеж разчитат на предполагаем стимулиращ ефект от дискреционното използване на икономическите политики и на идеята, че всяко свиване на дефицита ще бъде вредно за темповете на растеж. Обратно, в германския модел основата на икономическата стратегия се състои в ограничаване на икономическата интервенция на държавата. Вместо да се опитва да стимулира икономическа активност, ролята на държавата е да преследва стабилност, главно да осигури икономически и социален ред, при който конкуренцията може да функционира безпрепятствено. Растежът разчита изцяло на конкурентоспособността на бизнеса. За разлика от англосаксонския и френския модел, при който в известна степен икономическите резултати са в конфликт със социалната защита - германският икономически модел се цели в един само на пръв поглед парадокс: не само да помири резултатите със социалната защита, но и да създаде динамичен баланс между конкурентоспособността и нуждата от социална защита. И така държавата не е тази, която определя условията за разпределение на повишената производителност, а самите работодатели и синдикатите постигат дългосрочно споразумение за формулата на разпределение между капитала и труда. Под тежестта на обединението и арбитража, които бяха изключително благоприятни за работниците от 1980 г. до 1990 г. - т.е. заплатите, организацията на пазара на труда, - германският модел създаде впечатление, че се забавя пред лицето на изключително успешната американска и британската икономическа политика до средата на 2000-те. Обратното чувство доминира оттогава, по-специално поради двойното финансово и външно ограничение, което доведе този вид англосаксонска стратегия рязко да забуксува, откакто пазарите вярват почти по ирония на съдбата, че вече не могат да подкрепят такъв тип подход. Защото в крайна сметка кейнсианската стратегия не разчита на натрупването на печалбите от производителността на производствената система, а на хипотезата, че пазарите могат да поемат потенциално неограничения финансов дълг, възникнал от държавите. Този аргумент се подкрепяше от 80-те години на миналия век от хипотезата за предполагаема неограничена, незабавна и постоянно налична ликвидност: пазарите могат да подкрепят тези политики, без изобщо да изпитват някакъв лимит на дълга. Теорията на международните финансови пазари дори се преструваше, че тези с излишък от спестявания непрекъснато търсят възможности да предоставят средствата си на публични, а също и на частни участници. Както често се пишеше в САЩ, нямаше проблем с платежния баланс, тъй като дисбалансите им бяха автоматично разрешени от световната корекция на излишъците и дефицита на спестявания и от колебанията във валутните курсове. САЩ въплътиха този модел на рециклиране на търговските излишъци перфектно - тези на японците през 80-те, а след това на китайците след 90-те. В тази нова парадигма на световните финанси Франция видя възможността да помири непримиримото: отказ от приспособяване на икономиката й чрез валутния курс след присъединяването й към еврото, и в същото време да се наслаждава на средствата да продължи да разпространява неограничени, фиктивни социални права. Кризата през 2008 г. разкри, че тази стратегия е само една измислица, особено когато, за разлика от САЩ, ние не сме издател на световна референтна валута. Тази измислица беше още по-изненадваща в Колбертистка Франция, която предполагаше, че финансовите пазари ще позволят, поради специфичния статут на държавните емитенти, на държавата да рефинансират този тип стратегия за неопределено време. В страната, която постоянно критикува нарушенията на световните финанси, нейната активна икономическа политика в крайна сметка разчиташе на засилваща се зависимост от пазарите, на доброволното прехвърляне на автономията на вземане на решения и на икономическия й суверенитет върху световните финансови борси. Обратно, германската стратегия разчита основно на отхвърлянето на икономическата зависимост от финансовите пазари, тъй като е освободена от всички видове външни ограничения. Ясен бенефициент на отварянето на световните икономики с излишъци от външната си търговия с около 4% от БВП, изглежда, че Германия осигурява печелившата формула да се възползва от глобализацията, като същевременно укрепва модела си на социална защита и поддържа ниски нивата на безработицата. Във Франция при обществения дебат за германския модел той се разглежда по два начина: модел, който със сигурност е възхитителен, но който не може да бъде приложен в напълно различна икономическа, социална и политическа реалност; омразен модел, при който работниците са призовани да пожертват предимствата, които са придобили върху олтара на капиталистическото натрупване. И във всеки от двата случая за работниците това би било глупава сделка, тъй като в него целта е да продължат социалното господство на буржоазията, прочутия Mittelstand, което буквално е „средна класа“, но което социално всъщност означава буржоазия. 1. Оригиналните характеристики на социалната пазарна икономика Произходът на германския модел отразява начина, по който някои германски учени от University of Freiburg-im-Breisgau анализират кризата през 1929 г., тенденция, известна като "ordoliberalism"/Ordoliberalism is the German variant of economic liberalism that emphasizes the need for the state to ensure that the free market produces results close to its theoretical potential. ... The term "ordoliberalism" (German: Ordoliberalismus) was coined in 1950 by Hero Moeller, and refers to the academic journal ORDO/. Подходът е мултидисциплинарен, тъй като обединява икономисти (Walter Eucken), юридически експерти (Hans Grosmann Doerth), държавни служители (Franz Böhm) и социолози (Wilhelm Röpke). Ludwig Ehrard е политически баща на паричната реформа от 1948 г. Той беше непоклатим министър на икономиката в правителствата, ръководени от Аденауер и сам той канцлер от 1963-1966 г., въплъщаващ стратегията на социалната пазарна икономика. Противно на най-често срещания отговор в САЩ, Великобритания и Франция - National Resistance Council's programme - чието тълкуване на кризата от 30-те години потвърди държавната намеса, стабилизиращата роля на икономическите политики, пряката държавна намеса в социалната сфера - Beveridge Plan - германската „ордолиберална“ линия след войната в една страна, претърпяла травмата на тоталитарния модел - както нацистки, така и комунистическия в ГДР - изготви отговор, основан на силна връзка вътре в компанията, която има за цел да обедини заедно работодатели и служители. "Ордолиберализмът" разработи политическа философия, при която жизненоважната социална легитимност лежи в обществото; държавата се намесва само като гарант на вече установен социален ред. В реч, произнесена на 21 април 1948 г., Лудвиг Ерхард изложи своите принципи: „Трябва да освободим икономиката от държавните ограничения. (...) Трябва да избягваме анархията и държавата-майка на термитен мравуняк (...), тъй като само една държава която установява свободата и отговорността на гражданите, може законно да говорят от името на народа." В лекция в Колеж дьо Франс през 1979 г. Michel Foucault посочи колко много германския икономическия успех формира политическа легитимност: „Икономиката произвежда легитимност за държавата, която е гарант за това.“ Подредена конкуренция, основата на модела Целта, която преследва „ордолиберализмът“, е тази на икономически ред, както социален, така и политически, който е „достоен за човека“, което дава възможност за задоволяване на неговите материални нужди, а също и на нравствените му стремежи (справедливост, равенство, свобода). Ето защо икономическият ред трябва да отхвърли дивата конкуренция и да организира „подредена конкуренция“, чийто гарант е държавата. Следователно този начин на мислене е яростното противопоставяне срещу монополите и картелите, като ги смята за пречка за честната игра на пазара. Тази концепция не е равностойна на минималната либерална държава от 19 век, но избира държава, чиято отговорност е да установи зачитането на равнопоставената конкуренция. Тази концепция - от Рим до Маастрихтския договор - беше приета от Европейската общност. Ако сравним германската концепция с тази, която доминира във Франция, виждаме дълбока отвращение към Колбертисткия тип индустриална политика, която беше приета по време на председателството на генерал дьо Гол (за планиране, развитие на "национални шампиони", подкрепени с обществени поръчки и т.н....). Икономическата политика - целта е стабилност "Ордолибералната" икономическа политика в по-голямата си част се основава на отхвърляне на кейнсианските идеи. Нейната роля е да гарантира безпроблемното функциониране на икономиката. Далеч не се използва за стимулирането й, тя трябва да създава стабилност и то в средносрочен план. Противно на компромиса между инфлацията и безработицата, които изглеждаха парадигмата на политиките, действащи през 60-те и 70-те години на миналия век в САЩ, Великобритания и Франция, "Ордолибералната" бюджетна и парична политика трябва да избягват да нарушават определянето на цените от пазара и конкуренция. Паричната доктрина на социалната пазарна икономика следва този аргумент. Използвайки травматичния опит от хиперинфлацията през 20-те години и нейните разрушителни ефекти от социална гледна точка като основа, след войната не беше изключено използването на паричната политика за стимулиране на търсенето или за управление на конфликтите за споделяне на печалбата, но в „ордолибералната“ етика и извън простата икономическа перспектива паричният активизъм не е нищо повече от прикрито прехвърляне на богатството на едни в полза на други. Ето защо парите трябва да се пазят от политически конфликти и да се прехвърлят на независим орган, т.е. Централната банка. Именно на тази основа през 1957 г. е създадена Бундесбанк, модел, който вдъхновява създаването на Европейската централна банка чрез Договора от Маастрихт през 1992 г. Компанията, сърцето на икономическата стратегия и социалната интеграция Другата особеност на социалната пазарна икономика и не на последно място е отговорността на работодателите и работниците за разпределението на богатството, произведено от компаниите. Отново, за разлика от френския модел, при който социалната защита в основата си зависи от държавната намеса, германците свързват социалния прогрес с публичната намеса. Немската идея за компанията съответства на богатство на общността, което в крайна сметка се основава на отговорността на мениджърите на фирмите и техните работници (Mitarbeiter). Преди всичко тази система работи, защото се основава на гъста мрежа от много конкурентни компании, ориентирани към дългосрочен план. Mittelstand, истинският център на германската икономика, означава средни компании: в тях работят между 250 и 5000 души и правят обороти от 50 милиона до 1,5 милиарда евро. Но базата да се класифицират като такива са критерии за качеството. Тези компании са в ръцете на техните основатели от няколко поколения; те преследват финансови натрупвания, което ги прави изключително силни, което от своя страна им помага да издържат на предизвикателствата на капитализма: иновации, инвестиции, износ. Тази формула е основна гаранция за защитата на работните места, особено по време на криза. Работниците имат ноу-хау, което е изградено в рамките на компанията. Уволнението им просто в отговор на икономически спад представлява основен риск за компанията, която може да стане свидетел на изчезването на това ценно ноу-хау. Ето защо работниците и работодателите са разбрали, че най-добрият начин за гарантиране на този икономически оптимум се крие в способността на компанията да поддържа финансова структура, която я защитава от икономически шокове: умерени заплатите и дългосрочната защита на заетостта са мощните лостове в икономическата и социален модел, който управлява живота на компанията. В основата служителите и работодателите са разбрали, че най-добрият начин да се отговори както на риска от безработица, така и на конкурентното предизвикателство, е да се гарантира, че има достатъчно финансиране със собствен капитал. Това е силата зад германската икономика. Както припомня Isabelle Bourgeois, „служителят и работодателят сега формират общност, като по този начин се формира правото на разпределение на богатството: няма капитал = няма работа (отговорност на работодателя) - няма работа = няма капитал (отговорност на работниците)“. Но тази логика, която изглежда зависи от икономическата обосновка, по своята същност се основава на социално-християнската ценностна система. В друг текст Изабел Буржоа описва ценностната система, на която се основава германската идея за компанията: „Това можем да го видим, германският бизнес модел, макар и широко разпространен в световен мащаб от гледна точка на процесите, от които черпи своята конкурентоспособност, е силно повлиян от ценностите на едно общество, белязано от протестантската етична и социална мисъл (Enste, 2007), основаваща се на представата за индивидуална и колективна отговорност, която е източник на просперитет - това е фундамент, върху който стои ордолибералната доктрина, самото въплъщение на тези ценности и норми. Ориентирани към дългосрочния период, тези фирми натрупаха резерв от собствен капитал, който ги предпазва от проблеми с ликвидността. По същия начин тяхната домашна култура им позволява да разчитат на собствените си сили за преодоляване на икономическите рискове: в тази общност на съдбата, т.е. в компанията, работниците са готови да направят необходимите жертви, за да устоят на бурята; също така и подобно тесните връзки с клиентите, изградени върху доверието, породено от спазването на ангажиментите - установяват защитата на неформална мрежа за солидарност. Именно в това трябва да възприемаме основните причини за бързото възстановяване на германската икономика след кризата 2008/09." Като цяло, като се стреми към дългосрочна конкурентна цел, Германия успя да развие бизнеса си в сектори с висока добавена стойност, в които тези фирми реализират значителни печалби. Немските продукти са търсени най-вече заради качеството и надеждността си. Умерените заплати, заедно с умелото управление на производствените процеси след отварянето на новите икономики в Източна Европа, направи възможно добавянето на ценово предимство към това на високото качество на продуктите. Международната индустриална специализация дава възможност на Германия да мобилизира квалифицирана работна сила в производствените процеси, което е жизненоважно условие за гарантиране на високо ниво на социална защита. За разлика от това, което се случва във Великобритания и САЩ от края на 70-те години, в Германия няма доктринална принципна битка срещу социалната защита. За разлика от англосаксонската идея, при която социалната държава има за цел да изведе хората от бедност, идеята, която стои зад социалната защита в Германия, е, че тя е неразделна от пакта между служители и работодатели с оглед на конкурентоспособността на компаниите. От тази гледна точка реформите, предприети от канцлера Шрьодер - Програма 2010, законите на Хартц - не оспорват принципа на социалната база на германския модел, но отговарят на необходимостта от адаптиране към нарастващата международна конкуренция, продължаваща след 90-те години. Противно на това, което видяхме във Франция, със законите на Auroux за установяване на 35-часовата работна седмица, в която държавата се чувства оправдана да защити работниците от последиците от международната конкуренция, Германия винаги отхвърляше идеята за публична намеса в установения социален диалог между мениджърите на компанията и синдикатите. Основна връзка при социалната верига в Германия, компанията, избягва всички видове публична намеса в разпределението и повишаването на производителността, независимо дали това е при определянето на заплатите или при определянето на социалната защита. Този подход е с много стар произход, тъй като в лицето на „марксистката“ заплаха по времето на зараждащия се капитализъм, Бисмарк положи първия камък в основата на системата за социална защита, основана на застраховането. Ролята на държавата във финансирането на социалните програми е скромна; социалните партньори са тези, които управляват режимите на социално осигуряване по изключително автономен начин. 2. Икономически резултати и социален баланс Докато икономическата стратегия на САЩ, Обединеното кралство и Франция се състои главно в икономическото регулиране на текущия момент, Германия предприема дългосрочна стратегия за растеж, демонстрирайки известна доза безразличие по отношение на краткосрочните шокове. Следвоенният икономически модел не е променен до голяма степен, нито поради обединението, нито поради нарастващата глобализация. Докато тежестите на обединението изглежда предизвика смут в продължение на около десет години, експанзията на глобализираната икономика изглежда укрепи този германски традиционен модел: следователно той успя да съчетае устойчив растеж, социална защита и ниски нива на безработица, докато партньорите на Германия са изправени пред новия свят с усещането, че трябва да жонглират с цели, които изглеждат противоположни. Резултатите от немския модел са впечатляващи в очите на европейските му партньори, към които всички, най-вече Франция, се обърнаха за вдъхновение. Модел, разтърсен от тежестта на обединението Шокът, който тежеше най-много върху немския модел, беше, разбира се, обединението. С близо 1900 милиарда евро трансфери за 20 години, Германия изглежда се затрудни, въпреки присъщите добри резултати на нейния икономическия модел. И тогава изглеждаше, че Германия сякаш се проваляше принципа на фискална рестриктивност, публичните й финанси бяха извън контрол и тя не спазваше Пакта за стабилност и растеж, който беше приет през 1997 г. по искане в еврозоната с цената на отказ от собствена национална валута. Независимо дали става въпрос от вътрешна или чуждестранна гледна точка, наблюдателите бързаха да посочат: отслабващ растеж - 1,2% средно за периода 2000-2005 г. - който бюджетното стимулиране, включително намаляване на данъците, не успя да предотврати, дългосрочен план рецесивни ефекти от нереалистичен валутен курс, установен по време на обединението, прекомерните социални предимства, с които се ползваха немските работници, несъстоятелният дуализъм на германското общество, раздвоението между Изтока и Запада и, разбира се, като последица от всичко изброено дотук, прекомерно раздутите публични разходи, формиращи бюджетен дефицит извън критериите от Маастрихт: -3,7% и достигащи държавни харчове до 66% от БВП през 2004 г. И въпреки всичко това, нивото на безработица не падаше под 7,5%, за разлика от това в големите англосаксонски страни дори по време на международен икономически възход. През 2003 г. здравната застраховка беше реформирана, за да поддържа контролираните нарастващи социални такси, като стабилизирането на ставките на вноските беше абсолютно наложително. Реформата акцентира върху индивидуалната отговорност на пациентите, чието финансово участие стана по-голямо (увеличаване на плащанията на пациентите). Но реформите, които бележат решимостта на Германия да възроди своя модел на растеж на конкуренцията, бяха тези, вдъхновени от Peter Hartz, директор във Volkswagen. Предложенията му доведоха до влизането в сила на четири закона (т. Нар. Hartz, I, II, III, IV) между 2003 г. и 2005 г. ия център за работа. Съкращаването на безработицата беше улеснено, като се позволи създаването на независими дейности. Системата за връщане на хората на работа беше засилена: търсещите работа сега трябваше да приемат работни места, в които заплатите бяха с 30% по-ниски от конвенционалните минимуми. Накрая системата за обезщетения за безработица беше преразгледана задълбочено. Законът за Hartz IV (2005 г.) премахва помощта за безработни, които все още са изплащани, дори след като последните са приключили със своите права. Във фирмите бяха сключени споразумения за конкурентоспособност между ръководството и синдикатите, като по-емблематичните от тях бяха обединени в основни групи (Siemens, Mercedes, Volkswagen и др.). В цялата германска икономика станахме свидетели на политика за намаляване на заплатите, често обусловена от поддържането на работното място или отказ от планове за преместване. В много случаи работниците приемаха отказ от 35-часовата седмица и повишаване на заплатите, което беше свързано повече с повишаването на производителността. От 2000 г. и 2008 г. общите разходи за труд в преработващата промишленост нарастват със 17% в Германия (+ 56% във Франция), което води до средно годишно увеличение на реалните заплати с 1,56% (4,29% във Франция). Почасовата цена на труда беше 29 € (32 € във Франция). В социалната сфера правителството на Ангела Меркел добави мерки, които водят до намаляване на дефицита и повишаване на конкурентоспособността на производствената база. За разлика от френската стратегия за ниско облагане на потреблението, Германия реши да премести приходите от директни данъци от производството върху потреблението. ДДС беше повишен с 3 пункта на 1 януари 2007 г., вдигайки се от 16% на 19%. Обратно, ставките за социално осигуряване на компаниите бяха намалени с 1,6 пункта, а скалата на данъка върху дохода намалена с 11 пункта. Реформи, предназначени да съживят конкурентоспособността Това се забелязваше ясно от началото и още повече от средата на 2000 г., когато намаляването на публичните разходи пропорционално на БВП вървеше ръка за ръка с ускоряването на темповете на растеж. Докато делът на публичните разходи представляваше 45,1% от БВП през 2000 г., той възлизаше само на 43,8% през 2008 г. С кризата този процент се повиши до 47,5% през 2009 г., преди да спадне до 45% през 2011 г. Този процент е с 8 пункта по-висок във Франция, което представлява 160 милиарда евро. Контролът върху разходите налагаше умерена тежест за икономиката, което не надвишаваше 40% в Германия. Обратно на кейнсианската визия, Германия показва, че намаляването на публичните разходи и дефицитите, далеч не е горчива отрова и жертва, напротив, е условие за растеж. В резултат от средата на 2000 г. средният годишен ръст се удвои: + 2,4% спрямо половината от това през предишните пет години. През 2009 г., след като преживя по-сериозна рецесия от Франция (-4,5% срещу - 2,5%), Германия регистрира много по-устойчив растеж: 3,6% през 2010 г., + 3% през 2011 г. Финансовата ударна сила на германските компании Снижаването на публичните разходи помага да се запази основен дял от капитала на фирмите за повишаване на производителността в рамките на компаниите. В Германия маржът (брутен оперативен доход / добавена стойност), т.е. делът, който не се разпределя на работниците, е 42% (по-малко от 30% във Франция). При тези обстоятелства бизнесът може да инвестира и в иновации. Разходите за НИРД от немския бизнес са двойно по-големи от френските: 50 милиарда евро срещу 25. Повече от 70% от тях се постигат чрез използване на капиталови инвестиции на фирмите. Германският бизнес почти не прибягва до мерки за обществена помощ. Процентът на самофинансиране (брутни спестявания / формиране на основен капитал) рязко нарасна в Германия от 80% на 110% между 1998 г. и 2010 г. Той рязко намаля във Франция през същия период от 110% на 65%. Германският бизнес е особено печеливш: нетната норма на възвръщаемост на собствения капитал, която измерва дела на печалбата, запазена от компанията след всички налози и разпределение е 19% (5,3% във Франция). И накрая, немският бизнес се характеризира с изключително силна финансова структура с общо 56% по отношение на капитала и провизии от целия им капитал (40% във Франция). Именно с тази финансова ударна сила германският бизнес е в състояние да се изправи срещу глобализирания свят и също така да се възползва от него, както е илюстрирано от търговските му излишъци: 155 милиарда евро. Следователно Германия може да разчита на 335 000 експортни компании срещу по-малко от 110 000 във Франция. Далеч от ерозирането на индустриалната си база, както виждаме в САЩ, Великобритания и Франция, Германия е запазила 25% промишлен дял в добавената си стойност. Това е ценно предимство във време, когато индустриалната търговия все още представлява 2/3 от общата търговия в света, докато услугите са само 20%. Ефектите от тази стратегия, която се преследва толкова упорито дълго време, особено от началото на 2000-те години, в опит да се отстрани предизвикателството пред германския модел за социална закрила под тежестта на обединението, наистина изглеждат забележително - особено в това време на кризи и планове за строги икономии, прилагани както в еврозоната, така и на други места, както например в Обединеното кралство. Във време, когато равнището на безработица нараства в Европа - 10% - в Германия то намалява: 6,5% през 2011 г., 5,5% през 2012 г. Докато навсякъде в Европа младите хора плащат най-високата цена в кризата - нивото на безработица сред младите хора е 25% във Франция, 40% в Испания - младежката безработица в Германия е абсолютно същата като останалата част от населението. След като бяха критикувани от своите партньори, които им посочиха жертвата по отношение на заплатите и потреблението на олтара на конкурентоспособността, през последните няколко месеца германският бизнес все повече обявява, че ще има големи бонуси и увеличение на заплатите. 3. Модел за Европа? Въпросът, който сега възниква при разпространението на „германския“ модел на бюджетна политика в цяла Европа, е дали този успех може да вдъхнови съседите му. Първият коментар, който заслужава да бъде направен, е, че германците не са постигнали този резултат, защото са германци, а защото са успели да приемат с консенсус една печеливша формула заедно. Когато в миналото Франция предприемаше „германски“ политики - Barre, Delors, Bérégovoy, Juppé - постигаха се същите резултати, както всеки път в Германия: намаляване на дефицита, увеличен растеж, намаляване на външното ограничение за капитал, намаляване на безработицата. Трябва да помним, че в края на 90-те години, когато политиката й беше насочена към еврото, ситуацията във Франция беше по-добра от тази на Германия. Обратно, когато Германия направи отстъпление с прилагането на „френска“ политика - прехвърляне към 35-часова седмица (1984 г.), стимулиране на бюджета (1979, 2001 г.) - ефектите бяха същите като във Франция: забавяне на растежа; увеличаване на публичните и външните дългове, натиск върху цените и повишаване в нивото на безработица. Отвъд макроикономическите резултати въпросът, който цяла Европа си задава, както в еврозоната, така и извън нея, е дали е възможно да се изгради икономически модел, адаптиран към ерата на глобализацията. Някои, особено във Великобритания, се застъпват за "радикален" либерален вариант, при който социалната защита е сведена до минимум, като се прави всичко, за да се ограничи това, което може да възпрепятства пазарните механизми. Франция от друга страна пледира за укрепване на протекционистките механизми, възраждане на основните програми за публични инвестиции, възстановяване на индустриалните политики - както стана след кризата през 2008 г. и както изрази президентът на републиката в речта си в Тулон през септември. До известна степен френската и британската гледна точка са съгласни като твърдят, че има противоречие в едновременното приемането на глобализацията и избора на високи нива на социална защита. Британската доктрина пледира в подкрепа на социалното разоръжаване; французите се застъпват за засилване на защитната роля на държавата за ограничаване на нежеланите ефекти от глобализацията. И в двата случая сърцевината на спора се крие в ролята, която играе държавата: проблемът при наследниците на Адам Смит е решението за потомците на Колбер. В основата си специфичната характеристика на модела, която Michel Albert нарече „германски“, ни извежда от този по принцип стерилен дебат, тъй като той поставя двоен избор, чиито опции са и двата варианта. Основният урок, предлаган от немския модел - като имаме предвид неговата ефективност, защото е успял да възроди държава, смазана от война, и да обедини (а знаем колко е било трудно - либерална страна и такава, съсипана от близо 40 години комунистически тоталитаризъм), и тъй като при това успешно се изправи пред предизвикателствата на глобализацията, да предостави най-големите суми в спасителните планове за Гърция и еврозоната - и при всичко това да постигне успех не само без да жертва социалната защита, но и да я засили с най-ниски нива на безработицата.Този „немски“ модел не е просто патент на Германия - той съществува в Австрия, Холандия и в северна Италия. Описвайки дъга, която от 18-ти век премина от Флоренция през Лион, след това Холандия и до завърши в Ханзата в Германия - този модел е на Европа. Европа на предприемачите и търговците! Далеч от вярването, че човешкото същество е само бездушно винтче в механизиран продуктивен модел, който е изцяло ориентиран към ненаситното натрупване на печалба - този "германски" модел се основава, точно на обратното - на движещата роля на компанията като място, където икономическите резултати и социалната интеграция работят заедно и неразделно. Този модел въобще не е съперник на държавата, той просто издига последната като пазител на социалните права и основните свободи; икономическите резултати разширяват средствата му, вместо да ги намалят под въздействието на растежа. Този модел, описан от Alain Peyrefitte през 1995 г., е модел на увереното в себе си общество. Това е европейският модел. А какво ще стане, ако Германия успее да демонстрира стойността на човека и икономическата ефективност на своя модел на цялото европейското общество? https://www.robert-schuman.eu/en/european-issues/0237-the-german-economic-model-a-strategy-for-europe

Определено Севлиево, което се отразява и в заплатите: https://www.regionalprofiles.bg/bg/ec/gabrovo-sevlievo/ Това са данни за 2015, но едва ли съотношението през 2019 като пропорция се е променило много, разликата е съществена, от порядъка на над 20 процента; приблизително такава е разликата и в цената на жилищата в Севлиево и Габрово в полза на Севлиево, корелацията е почти пряка. Да, София буквално изсмуква България: И действително, БВП на човек в София е над средния за ЕС: Не знам обаче дали това е стандартния модел за развитие на региони в Европа и света, и дали това е добър модел за България; следващия след София е Стара Загора с 52 процента, а Перник в дъното е с 23 процента, разликата е 5 пъти.

Има и два други показателя, които са много важни: разходи за придобиване на дълготрайни активи, които във Видин специално си стоят на едно постоянно ниско ниво; и преки чуждестранни инвестиции, пак същата работа; и като добавим факта, че сериозното увеличаване на заплатите става в държавния/обществен сектор, а в останалите сектори това реално не е така /поне по отчетни документи, за да се спестяват данъци от осигуровки, така наричаната "сива икономика", което на мен не ми харесва, защото предприемачите и малките еднолични фирми го правят притиснати от обстоятелствата/ идват тези цифри за падащи доходи в домакинствата, плюс казаното от теб за вдигането чертата на бедността и застаряващото население, което отива към пенсионна възраст, тоест почти изцяло под чертата на бедността.

Видин върви стремително надолу: По показателите за 2017 сравнени с 2014 доходите на лице от домакинството са намалели от 4383 на 3470, а хората под чертата на бедността съответно от 38 процента са отишли на 46 процента, като същевременно средната работна заплата се е вдигнала с 1600 лева, а безработицата е паднала с 3 процента. Има нещо "гнило" в тези цифри, не се съмнявам в тяхната коректност, а в това, което реално стои зад тях.

София град, София област и Перник /където много хора работят в София/ формират поне 33 процента от населението и на практика са една друга държава в държавата България, в смисъл с много по-добри показатели. Някои други области обаче са трагични, примерно Видин, където имаме над 45 процента от хората под чертата на бедността, почти африкански пропорции Така е, но специално за Добрич, съпоставим примерно със София град/ а и с Пловдив, Варна и Бургас/ това не се покрива - в Добрич активното население между 15-65 години е 74 процента заето, тоест на заплата, а средната работна заплата за 2017 е 9539 лв. годишно, БВП на човек е 8925; през 2014 работещите на заплата са били 71 процента /с три по малко/, БВП на човек е бил 7827, а средната работна заплата 7581, тоест работещите са се увеличили, БВП се е увеличил с по-малки темпове от средната работна заплата, която го е надминала като процент; в същото време от 16.8 процента под чертата на бедността са станали 19.9 процента под тази черта Същевременно в София съотношението БВП на човек към средна заплата е 1 към 0.6, в Добрич то става 0.9 към 1, при нарастващ процент на бедността и намаляваща безработица

Полезно и добре написани изследвания, но забелязвам поне за мен някои странни резултати. Така например, Габрово е сред най-проспериращите икономически окръзи: По-добре от Пловдив, Варна и Бургас. Но защо тогава, например, един и същи като площ двустаен апартамент в Габрово струва 13 000 евро, а в Пловдив 40 000 евро. Още нещо, което не мога да си обясня. БВП на човек в София е 30 000 лева по номинал, много добре, средната заплата 17 000 лева, пак добре, обърнати по покупателна способност тези показатели са почти равностойни на централноевропейските. Дотук добре със статистиката, как обаче става това: В Добрич, например, има го и в други области, БВП на човек е по-ниско от средната заплата, при това при сравнително ниска безработица. Как става този фокус да получаваш повече, отколкото произвеждаш, въобще не съм наясно. Има и други странни неща, които вероятно имат своите обяснения при по-внимателен прочит и анализ. Като цяло - два основни проблема за цяла България /частично без София/ - бързо намаляване на населението /номер 1; и голям процент на хората под чертата на бедността/номер 2, който продължава да расте, въпреки повишаването на доходите.

"Политик и муха се убиват с вестник". Бранислав Нушич

Няма какво да гадаем: https://www.dw.com/bg/първият-българин-в-черния-списък-на-сащ-кой-е-андон-миталов/a-52268566 Съгласен съм, минали са 2 години, но през 2017 Найденов е "клекнал" на натиска на Божков и му е джиросал 51 процента от Еврофутбол, не е извадил тогава най-силния си коз, а именно информацията с "двойното отчитане на данъци", той се е жалвал единствено за заплахи. Сега /през октомври/, след като прокуратурата нахлува в офисите му по сигнал /от кого ли подаден?, впрочем той казва от кого/, Найденов вади данъчните отчети от 4 години назад и ги размахва пред медиите. Очертава се грандиозен скандал, ако прокуратурата си направи пас, сребърния куршум на Найденов с "неплатените" данъци отива право в Комисията по хазарта, а оттам може да повали цялото правителство, защото кой е назначавал тази комисия и кой всъщност я контролира. И тук е задействал инстинктът за самосъхранение, който го има във всяка група, претендираща да е екип или отбор, а правителството е такава група: ако не реагират изтичат в канала групово, нещо трябва да направят, иначе губят властта. Прокурорът, дали с или без съгласието на правителството, осъзнава критичността на ситуацията и включва цялата сила на закона, която е дадена в ръцете му. Медиите, особено ония с тлъстите рекламни бюджети, отначало се правят на ощипани моми и мълчат като комунисти на разпит, но има интернет и някои периферни медии също пропускат виковете за корупция надавани от Найденов. Най-сетне ударът, насочен срещу Найденов сменя посоката си и пада върху другото лице, което е започнало всичко, иначе си отива правителството, ако се прави, че не вижда и не чува нищо, няма начин да избяга от грандиозен скандал, просто е невъзможно, дори и да има най-голямото желание. п.с. Пропуснах най-важното - от Найденов е поискано без право на отказ да прехвърли и 51 процента от Ефбет през юни или юли м.г., той го споменава, нещо което дръпва спусъка на неговата "гласност". С една дума, идва му "в повече", а другата страна изглежда си е "повярвала в повече".

Съгласен съм, то така и остава в новия проекто-закон - 15 процента от приходите без възможност за тълкуване. Но има и други по-гъвкави и обществено-полезни схеми, например тази: "Във Великобритания държавата е предоставила правата за организиране на лотариите на частен оператор, но той разполага само с 5% от постъпленията от залози, допълнително има 5% за разпространителите, а останалите средства се разпределят - 50% за печалби, 12% данък и 28% за специален фонд, който финансира социални проекти. " https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2020/01/31/4023499_lotariiata_v_bulgariia_-_riaduk_sluchai_na_nereguliran/ Такава схема, например, автоматично ще убие апетита на частните оператори да правят големи бързи пари и ще останат по-малки играчи на този пазар, задоволяващи се с много по-умерени печалби. И хазартната треска естествено ще утихне.