Б. Киров

Да, но защо това име не е присвоено на Академията през 20-те, 30-те или 40-те години на века, нито по времето, когато Антон Митов е бил неин ректор, а едва през 1951 г., когато Академията е силно политизирана и за неин ректор е назначен политическият комисар Крум Кюлявков, който реално няма много допирни точки с изобразителното изкуство? Това е времето на Червенков, време на репресии срещу инакомислещи, няколко години преди това е убит зверски художникът Райко Алексиев, пребит до смърт в милицията. Защо точно през 1951 Кюлявков, предполагам с благословията на Червенков, решава да именува Художествената Академия "Николай Павлович", а 40 години по-късно един безличен неин ректор маха това име?

Според мен при изкуствовед или литературен критик процесът е двупосочен - от синтез към анализ и обратно, но водещ е синтезът, тъй като изкуството е синтез на емоции и образи. Един добър изкуствовед или литературен критик винаги трябва да схване първо синтезът, образът, след което може да го анализира, но не и по обратния път - от анализ към синтез. Затова често се шегуват, че добрият литературен критик почти като правило е нереализиран писател. При ИИ липсва емоционалното възприятие и затова, според мен, той е неспособен на такъв вид синтез, какъвто е по възможностите на добър изкуствовед.

Ето я и нея - "Разделена България". Честит празник!

Станислав Доспевски всъщност се казва Зафир Христов, името си той сам променя след следването си в Петербург. Баща му Димитър Христов Зограф, също е потомствен иконописец, син е на Христо Димитров, основоположник на Самоковската иконописна школа. Димитър Христов Зограф е бил против това сина му Зафир да учи светска живопис в Русия, отстъпил е само заради настояването на майката на Доспевски. Тоест при Доспевски /прякора на дядо му е Доспей/ имаме три последователни поколения иконописци, като почти всички деца на Димитър Зограф и брат му също са иконописци. Днес това може да ни изглежда без особено значение, но през 18-19 век в българските земи занаятчийския еснаф е бил основна форма на градската икономика, за това подробно е писал изследователя Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ", където детайлно сравнява психологията на градския еснаф с тази на селския човек. В тази светлина откъсването, доколкото го има в светските му портрети, на Станислав Доспевски е истински подвиг и революция за него в личен план. Що се касае за Павлович, той се появява на сцената на иконописта в много неподходящ за него момент - 1860 - когато идва в Трявна по препоръка на Славейков и започва да учи тревненските занаятчии иконописци на западна модерност. 1860 е годината в която Цариградските българи играят най-изтънчения византийски ход пред гръцката Патриаршия и османската власт - в опит да постигнат независимост на българската църква от гръцката Патриаршия, Драган Цанков и други цариградски нотабили склоняват Йосиф Соколски да иска уния от Папата за преминаване в лоното на католическата църква /повтарят маневрите на Калоян за оказване на натиск с цел отстъпки, стар български номер, който се играе и днес/; естествено, Соколски по-късно е скрит от ловките манипулатори някъде из руските манастири и т.н. Та точно в този момент да поучаваш майстори на православна икона в тънкостите на западното изкуство си е било фалстарт на попрището на иконописец за Павлович и то пожизнено.

ИИ е така програмиран, че се учи в движение, той е пластичен. Първият му анализ беше подобен на вашия отговор /който ви е дал/, но, ако продължите диалога с него, той / или То,ИИ/ ще го оцени и интегрира в следващия си отговор, ето: Kirov Не забелязваш ли, че в автопортрета на Доспевски цялата му поза е малко вдървена и неестествено изпъната, позата на ръката е декоративна като в икона и сочи медала, а този медал е прекалено акцентиран, така че дори се набива във вниманието преди лицето; освен това мундирът със златни копчета също е много акцентиран GPT-4o Това е интересен и точен анализ. Ето някои допълнителни мисли, основаващи се на вашите наблюдения: Композиция и Символика: Позата: Наистина, позата на Доспевски е по-стилизирана и вдървена, което може да бъде умишлено търсено за подчертаване на формалност и достойнство, често срещано в автопортретите от този период. Ръката и Медалът: Позицията на ръката и акцентът върху медала действително могат да имат декоративна функция, напомняща за иконописните елементи. Това подчертава социалните постижения и значението, отдадено на статуса от художника. Мундир и Детайли: Акцентът върху мундира и златните копчета служи за израз на гордост и демонстрация на постигнатите успехи, което може за известно време да отвлече вниманието от лицето. Психологизъм: Символичност: Такива елементи могат да подчертават важността на външните постижения и социалната роля, което е важно за разбирането на времето и начинът, по който художникът се възприема. Емоционално Излъчване: Въпреки формалността, автопортретът предава стремеж за признание и самореализация. Тези художествени решения могат да бъдат разглеждани като част от личния израз на Доспевски и стремежа му да комуникира собствената си идентичност и значимост. Същото забелязвам и в други дискусии с него, програмата може да променя възгледите и тезите си, ако приеме за резонен аргумент на събеседника й.

За такъв тип анализ ползвайте ИИ /без ирония/: там има опция за качване на изображение и негов анализ. Аз ви написах много ясно какво мисля конкретно за автопортрета на Доспевски: Толкова от мен. Именно затова считам, че не е коректно, когато се прави анализ на цялостно творчество и характер на двама художници /нали такава е темата, или греша?/ да се изваждат две конкретни техни творби и въз основа на техен анализ да се генерализира. Успех с темата.

Павлович има три известни автопортрета - от 1854, 1859 и 1864 - и според мен, този, който публикувате е точно последният от 1864. Другите два са съответно: от 1854 /19-годишен/ от 1859 /24-годишен/ Този автопортрет на Доспевски, според мен, е от най-слабите му портрети. Не знам на какво се дължи това, но художникът се е съсредоточил повече върху мундира-униформа /вероятно от петербургската академия/ и позата му е сякаш е глътнал бастун, а медалът е така набит във вниманието на зрителя, че засенчва лицето, което, от своя страна е като дървена маска. Ако го сравним обаче с другите му портрети, където е свободен от личните си предразсъдъци и комплекси, какъвто е случаят с автопортрета му, този остава в дъното на моята лична класация. Въобще, според мен, не бива да правим сравнението като постижения в спорта, които се мерят с метри и секунди. И двамата са добри портретисти, като всеки един има свой стил, предимства и недостатъци в сравнение с другия. Павлович е по-добрият рисувач от двамата, той има по-доброто усещане за пространство и перспектива. Ако сравните студентските рисунки на Доспевски с тези на Павлович, Павлович опредлено е по-талантлив като рисувач: Но от друга страна, школовката на иконописта да се рисуват лица, както и завършената докрай академия, са изострили и развили, според мен, способността на Доспевски да хваща в портретирания най-характерното в лицето му и да го извежда на преден план. При Павлович всичко е подчинено на една обща хармония и внимание към детайлите, които в някои от портретите му дори засенчват психологизма. Според мен той е по-успешен в женските портрети, те му се отдават повече, защото в женските образи има повече мекота и хармония, докато Доспевски е по-драматично плакатен в извайването на мъжки лица и характери, какъвто е например портрета на Иван Денкоглу, неговото лице разказва цялата бурна история на един необикновен живот. Това пак, според мен, е свързано с принадлежността му към Самоковската иконописна школа. Много интересен е онзи първи сблъсък между двамата, когато Петко Славейков праща младият Павлович в Трявна с препоръка да изпише икони в малкото градче. Местните иконописци от Тревненската школа го посрещат обаче на нож, защото той има неблагоразумието да ги просвещава как трябва да рисуват. Виенски и мюнхенски възпитаник, Павлович им говори за модерност, а те са гилдия от занаятчии с ясно определена йерархия и строго разпределен пазар, при това със самочувствието на съвършени занаятчии. Е, резултатът е плачевен за Павлович, който губи поръчката в полза на Доспевски, въпреки препоръките на Славейков. Павлович се насочва към портретирането не от идеалистични подбуди, а за да се прехранва, и то сравнително късно, когато се премества да живее в Стара Загора, където лекар е брат му.

М-да... пълен провал на интелекта и при моите опити с него: – На кои личности прави портрети Станислав Доспевски? GPT-4o Станислав Доспевски е известен с портретите на видни личности от българското Възраждане. Някои от тях включват: Иван Денкоглу – известен български общественик и дарител. Георги Раковски – писател и революционер. Любен Каравелов – писател и публицист. Васил Левски – революционер и национален герой. Доспевски успява чрез портретите си да улови не само външността, но и характера и значимостта на своите модели. - На кои личности прави портрети Николай Павлович? GPT-4o Николай Павлович също създава портрети на важни фигури от българската история, като: Васил Левски – известен революционер. Георги Стойков Раковски – писател и революционер. Христо Ботев – поет и революционер. Чрез работата си, Павлович улавя духа на епохата и значимостта на тези личности за българската история. - Имал ли е брат Николай Павлович? GPT-4o Да, Николай Павлович е имал брат на име Любен Каравелов, който е известен български писател и революционер. - На кой е син Станислав Доспевски? GPT-4o Станислав Доспевски е син на Станислав Доспевски. Предлагам да продължим в диалог "естествен интелект" /ЕИ/

Установих, че не трябва да се задават общи въпроси на ИИ, може да бъде полезен в зависимост как го водите с въпросите си. Все пак, на общ въпрос за сравнителен анализ на портретите, направени от двамата художници, отговори сравнително задоволително, поне за мен, тоест възгледите ни съвпадат: Сравнителният анализ на портретите, създадени от Николай Павлович и Станислав Доспевски, може да се изградят на базата на различни аспекти, включително стил, техника, тематика и емоционален контекст. Ето един кратък преглед: Стил и Техника: Николай Павлович: Той е известен със своите реалистични портрети, в които акцентира на детайлите и индивидуалността на портретираните. Стилът му често включва прецизни линии и внимателно улавяне на текстурата на кожата и материалите на дрехите. Станислав Доспевски: Доспевски, от своя страна, е известен с по-експресионистичния си подход, който се стреми да изрази по-дълбоки емоции. Неговите портрети могат да съдържат абстракции и по-свободни форми, които насочват вниманието към емоционалната същност на персонажа. Тематика: Николай Павлович: Често портретите му са фокусирани върху социално значими личности или известни фигури, което носи определен контекст на историческа важност. Портретите му показват уважение и благоприличие. Станислав Доспевски: Темата в неговите портрети често е по-лична или емотивна, с акцент на индивидуалността и душевността на портретираните. Те могат да предизвикат по-силни реакции и размисъл у зрителя. Емоционален Контекст: Николай Павлович: Неговият подход в портретите е по-консервативен и стреми да предаде респект. Емоциите, изразени чрез лицето и позата на фигурата, често са сдържани. Станислав Доспевски: В портретите на Доспевски емоциите са подправени с динамика и изразителност, което предоставя на зрителя усещането за живот и движение. Той търси по-дълбоки аспекти на човешката природа. Заключение: В заключение, портретите на Николай Павлович и Станислав Доспевски представят различни подходи към художественото изображение. Докато Павлович акцентира на реалистичността и социалната значимост, Доспевски залага на емоционалната дълбочина и експресия. Всяки от тях предлага уникален поглед върху човешката същност и изразява различни аспекти на изкуството на портретната живопис. Ще опитам по-късно да го въведа в дълбочина и конкретика за определени портрети, нямам представа за възможностите му да работи с изображения.

Виждам, че сте преместили темата в раздел "Изкуство", което донякъде стеснява обхвата на паралелите в биографиите. Братът на Николай, Димитър, е бил участник в Първата българска легия на Раковски, и то много деен неин участник. Тук: https://voivodi.eu/cheti/prva-blgarska-legia-v-belgrad/ има пълен списък на участниците в Легията, където Димитър Павлович фигурира под номер 3, веднага след Раковски и Иван Касабов /менторът на Левски в Млада България/: 3. Д-р Димитър Христакев Павлович — от Свищов (1834—1911), брат на художника Николай Павлович. Лекар. Член на Привременното българско началство Само да поясня, че "Привременото българско началство", според плановете на Раковски, всъщност е означавало Привременно българско правителство, след като четите на Легията навлязат в България и обявят независима българска държава; Димитър, тогава на 28 години, участва и в щурма на турския гарнизон в Белград, заедно с Левски, Караджата и други. Тази година ходих в Белград и видях крепостта, която са щурмували българите, тя сега е направена на увеселителен парк от сърбите. И аз имам своя хипотеза, но тъй като нямам никакви доказателства за нея, ще я оставя за себе си.

За съжаление не притежавам книгата на проф. Захариев и не мога да боравя с документи от онова време. От това, което знам, не мисля, че е било противопоставяне на "млади" и "стари", още повече, че няма данни за Павлович да е бил активно въвлечен в революционите организации, докато Доспевски е бил и е гравитирал около т.н. "млади", с които се обозначава Млада България, откъдето и тръгва на първата си обиколка в България самият Левски. Противопоставянето между Ботев и Каравелов е след смъртта на Левски: Каравелов просто си вдига чуковете от Букурещ и бяга в Белград, като отнася със себе си и архива на БРЦК, а част от по–радикалните "млади" го обвиняват в предателство и дори кроят планове да го убиват. Но не мисля, че Николай Павлович е бил активно въвлечен в тези вътрешни борби между революционните среди, той по-скоро е аутсайдер в тях. Повече съм склонен да отдавам тези обиди в писмата от чисто професионална завист за изгубена поръчка и самолюбие, което, както знаете в хората на изкуството понякога стига до нарцисизъм, и в наши дни е така, така беше и по време на соца. Между другото, имате ли някаква информация защо през 1951 г- Художествената академия е кръстена "Николай Павлович", а през 1990, ако не се лъжа, това име е премахнато от там?

Според мен са от една епоха, и двамата са родоначалници на светския портрет в българската живопис, въпреки, че за такъв е сочен чичото на Доспевски, Захари Зограф, който е брат на бащата на Станислав, въобще цялата фамилия са потомствени художници, което не е без значение. Портретите и на Станислав Доспевски и на Николай Павлович са светски, макар че в тези на Доспевски има някакви елементи от самоковската иконописна школа /положението на ръката/; даже, пак го повтарям, Доспевски, според мен, е този, който има по-голям успех като портретист, не само конюнктурно, а поради наличието на повече талант /чисто субективно мое мнение, но потвърдено от тогавашния пазар на изкуство/, както и на по-сериозна школовка в занаята, получена както от баща му, така и заради завършената с медал престижна Петербургска Академия. Няма нищо иконописно /освен позата на ръката/ например в този негов портрет на Иван Денкоглу: Светски портрет на ярка индивидуалност, характерът е съсредоточен в лицето, погледът, изражението са уловени майсторски и разкриват точно човека. П.П. Добрите рисувачи не винаги са добри колористи и обратно: ако разгледате рисунките на Клод Моне, например, ще бъдете неприятно изненадан, колко посредствени са в сравнение с неговите платна ит.н. Опс.. стана някакво дублиране на текста ми, за което се извинявам.

Определено е бил посредствен рисувач, не съдя само от тази рисунка. да кажем за нея, че е бил под силен стрес, че е направена много набързо и схематично, че може би физическото му състояние е било силно влошено от глад, жажда, мъчения. Но и студентските му рисунки от Петербургската академия са меко казано посредствени: Добрите рисувачи, като Майстора например, не рисуват по този начин, те обикновено моделират формата с щрихи, сякаш я извайват от въздуха, докато Доспевски рисува с контур, който се опитва да запълни с щрих. Обяснявам си го с началната подготовка, получена от баща му като иконописец. Православната икона има строго определен канон за рисуване. Най-напред се очертават като с шаблон формите с контур – отделно на лицето, дрехите, местата за обков, после се рисува в тези контури слой след слой с разделни цветове, докато най–накрая се стигне до лицето, което вече се извайва със смесени цветове пластично. Рисунката в този процес не е от особено значение, контурът върши работа, а фокусът е върху лицето. Това го знам от мой приятел художник, който години наред работи в Криптата на "Ал. Невски" и който изучаваше техниката на иконописта. Доспевски рисува по този начин, а и отделно няма никакво чувство за ракурс, тоест определен ъгъл на виждане за перспектива близко-далечно, което от своя страна явно го прави инвалид да рисува композиции с тела и предмети в дълбочина на пространство. Което, от своя страна, обяснява факта, че никога не се е пробвал в историческа живопис или битови композиции, а е рисувал само портрети и икони. Всичко това обаче, според мен, не омаловажава изключителната му способност да хваща специфичния характер на портретирания и да го извайва върху лицето с палитра от цветове; в тясната му специализация, по мое мнение, той е много добър и превъзхожда портретите на Павлович.

Да, така е, историята няма морал, тя си прави шеги: Иван Вазов е по–известен от брат си Владимир Вазов, както и Винсент Ван Гог е по–известен от брат му Тео Ван Гог, въпреки, че приживе Тео е бил много по–успелият, по–богатият, дори по–известният в средите на хората на изкуството, защото е бил арт дилър с големи връзки и способности. Защо е така, един Бог знае По аналогия с примера за динята, зависи от гледната точка: за мен като клиент на пазара всичките 7 качества, които изброявате са водещи и положителни. Обърнато от гледна точка на производителя обаче качествата стават съвсем други, например: динята ми да е по–издържлив сорт на суша и безводие; да има по–добър търговски вид /да е голяма, да изглежда отвън добре/, да изисква по–малко грижа; да е по–трайна за по–дълго време, за да мога да я транспортирам на дълги разстояния и да издържа дълго в складовете ми и т.н. Същото важи още повече за ябълки, домати, краставици и т.н. Ето защо в супермаркетите е пълно с модифицирани сортове, които изглеждат добре, но нямат вкус и аромат, и въпреки това се продават, защото в градовете има много хора, които нямат достъп до фермерски пазари, предлагащи им качествени стоки от гледната точка на клиента. Подходът при хората за естествения подбор на най–способните индивиди се нарича меритокрация /буквално йерархия по достойнства/, но пак е многопланов, когато се подменят критериите за тези достойнства; в средите на мафията казват за някой сицилианец например "той е достоен мъж, никога не е работил и един ден и е много жесток, в рода му няма хора на държавна работа", това мафиотски "мерит", достойнство за един мафиот и т.н. Може примерно да се вмени достойнство в това, че си цветнокож или пък в това че си бял, или че си от азиатски произход, или че си японец примерно, или че си мъж или точно обратно, че си жена и т.н. в зависимост от обществените нагласи и критерии. Ето защо, според мен, всяко сравнително изследване на качества е относително и зависи от гледната точка на изследователя. Напълно подкрепям такова мнение, лично съм се убедил, че е вярно, примерите са много. Това, според мен, е основната причина да няма световноизвестни български писатели. На пръсти се броят писателите ни с характер, защото по мое мнение /и на Хемингуей, чиито девиз е бил "нито ден без написана страница"/ задължително условие един автор да бъде наистина "голям" е да има освен талант и характер да го развие. Вазов, Йовков, Димитър Димов, Талев и... честно казано не ми идва на ум друг. Българските писатели, най–талантливите от тях, обикновено избухват като фойерверк, след което също така бързо угасват, макар че могат да вегетират десетилетия върху стара слава. А да, едно от малкото изключения е Пенчо Славейков, но при него, според мен, има по–малко талант и повече мисъл, затова така тежко се чете.

Когато Майстора прави първата си изложба /той я прави на открито в градината пред Академията/ критиката е убийствена, един от професорите академици дори пише, че тези картини са по-скоро шарени тапети, с които можеш да си облепваш стените вкъщи. Майстора обаче демонстрира железни нерви и несломима упоритост и въобще не се пречупва от такива мнения, а продължава да рисува в същия "декоративен" стил.

Ако прочетете успоредно на биографията на Николай тази на Димитър Павлович, ще открието, че догадките ви имат много дълбоки основания. Николай винаги следва батко си буквално в неговите стъпки, даже външно се уподобява на него: Горе е автопортрет на самия Николай, долу е негов портрет на брат му Димитър. Не става въпрос само за очевидната прилика /разликата във възрастта им е само година/, а дори за начина, по който са оформени прическите, брадите и бакембардите им, също и облеклото; според мен малкият дословно копира батко си. Оказва се дори, че неочакваният героизъм да отиде доброволец на 50-годишна възраст е пак мотивиран от по-големия му брат, който също се записва доброволец и в тази война е декориран с две награди /за разлика от малкия/; техният именит племенник Цветан Радославов също е доброволец на фронта на 23-годишна възраст и той е автор на химна "Мила Родино". Тук е уместно да се спомене, че доброволците в тази война не са чак толкова много - само около 10 процента от българската войска, организирани в регионални чети. Големият Димитър успява във всичко, в което по-малкият Николай се проваля; като лекар и общественик той е блестящ, в биографията приносите му са много за България и за Свищов; освен всичко е и много богат, докато малкият Николай в последните осем години от живота си се прехранва със занаятчийско ателие за щампи и гербове. Големият надживява с около 20 години малкия.

Ако тръгнем по линия на сравнителни личностни характеристики, според мен, водещата разлика между двамата е наличието и липсата на авторитет, съответно наличието на бащин авторитет при Доспевски и липсата на такъв при Павлович. Павлович остава твърде рано сирак и е даден за възпитание в ръцете на роднини, които настояват той да се посвети на търговски занаят, нещо, което очевидно не се е случило и то по негова воля. Оттук и това отричане на всеки авторитет при него, което до голяма степен обяснява и неспособността му да завърши академия - както във Виена, така и в Мюнхен. При Доспевски постоянството и следването на твърдо очертан път в живота и кариерата му, напротив, също са резултат от следването на авторитет - първоначално този на баща му /ето защо портретите му винаги са по канона на иконописта, едната ръка е изнесена напред, сякаш си чака сребърния обков за икона/, а по-късно на професора му в руската Академия, Бруни. Ето защо толкова държи и на сребърния медал, с който се изобразява сам. Успоредното сравнение на тяхното академично образование /незавършено при Павлович/ би показало сходство. И двамата им професори са италианци, рисуващи и преподаващи в сферата на класицизма, тоест образователната им основа е сравнително една. Защо Доспевски не се и опитва в сферата на историческата живопис за мен е загадка. Обяснявам си го донякъде с осъзнаването на ограничени възможности в областта на композицията, със самоограничаване, отново дължащо се на поглед към някакъв авторитет, който го води вътре в съзнанието му, той дори не прави неуспешни опити, за разлика от Павлович. Павлович няма подобни самоограничителни задръжки, защото в неговото съзнание няма и авторитет, който да го ограничава - той опитва буквално всичко, но в крайна сметка сам слага край на художествената си кариера, като се посвещава на учителско поприще. Най-впечатлилото ме в неговата биография е решението му да отиде доброволец в Българо-Сръбската война на 50 годишна възраст, колко мъже на тази възраст са готови да хванат пушката и да отидат да воюват, колко имат кураж да го направят доброволно.

Ето тук няколко портрета от Доспевски: ... и от Павлович: За сравнение само 50 години по-късно: Майстора, портрети на майка му, а това долу е Ахинора на Иван Милев, портрет на голямата му трагична любов: Доста бързо са преминали и двамата от фотографския реализъм на класицизма към експресионизма, само едно поколение ги дели от Павлович и Доспевски За патриотичните възрожденски композиции на Павлович, какво да кажем, освен, че са патриотични: Трудно издържат сравнение с композицията на Дьолакроа Свободата води Народа, рисувана през 1830:

Всъщност "първи" и "втори" за двамата е относително на гледната точка. Николай Павлович е първи художник в рода им; Доспевски е втори, син на баща художник и с традицията на Самоковската живописна школа /между другото тази традиция е жива и до днес, там може да се открие цяла поредица даровити художници, особено пейзажисти, ако имате възможност посетете галерията в Самоков, където има постоянна изложба на майстори от Самоковската школа/. Според мен, най-важното и без което не може да се твори в изкуството е талантът. Каквото и наследство да имате, каквото и образование, ако талантът ви е ограничен, никога не можете да претендирате да бъдете "първи" в тази сфера. Например Владимир Димитров Майстора е самороден талант, в рода му няма хора на изкуството, обаче - какъв талант! Лично според мен, Доспевски е по-талантливият от двамата - портретите му имат дух и характер, докато в тези на Павлович има техника и лустро, но са лишени от характер. Павлович изглежда сам е осъзнавал ограничения си талант, защото напуска попрището на художник по своя воля, което му прави чест. Трябва да се има предвид и многовековната изостаналост на българския културен живот през 19-ти век от големите движения в изкуството на Европа. Дьолакроа във Франция рисува в експресивно-романтичен стил, с невероятно богата палитра и движение на фигурите, и то още преди нашите двама художници да са родени. И двамата са пътували из европейските столици и вероятно познават водещите тенденции в живописта по тяхно време, но и двамата рисуват в стил, характерен с изразни средства, поне от век по-рано. Доспевски, разбира се, благодарение на системното си академично образование, е успял да се предпази от наивитета на Павлович, чиито исторически композиции са деликатно казано недодялани и като композиция и като пропорции, а и като внушение на образите в тях. Една закачка по повод на изкуствения интелект - когато го попитах какво е влиянието на брата на Ван Гог върху художника, без колебание ми отговори, че Ван Гог е нямал брат, а когато му цитирах писмо на Тео до Винсент, той без смущение ми оповести, че Ван Гог е имал близнак на име Тео /което не е вярно/, затова е писал, че художника няма брат; също така твърдеше, че Гео Милев е бил премиер в правителствата след 1923, а на въпроса ми не е ли Гео Милев поет убит в полицията, въпросният ИИ ми заяви "извинявайте за недоразумението". Та... едно наум с неговите съвети. Иначе за справка как се набира телефон от България в Гърция беше безупречно точен. След Доспевски и Павлович, някъде в края на 19-ти век и началото на 20-ти в българската живопис идва цяло поколение много талантливи и интересни художници, някои от които, като Иван Милев, например, могат да представляват интерес и за западноевропейското изкуство. С други думи, българите запълват празнините с много бързи темпове.

Общо взето, през тези 35 години сигурно над 2 млн. българи са гласували с краката си или махленски казано били са си камшика и са напуснали България. Това е пълен провал за цялата политическа каста, там няма добри и невинни. Според мен, голямата грешна схема, заложена с политическо инженерство още 89-та е в безумната идея, че демокрация, тоест пазарна икономика и предприемачество могат да се направят като се назначат капиталисти. Луканов и синята номенклатура си въобразяваха /абсолютно наивно и грешно/, че като преразпределят държавната собственост на селектирани олигарси /имаше сини и червени, тук идеологията е с нулево значение/ ще извършат буржоазно-демократична революция и ще влязат като горди собственици и капиталисти в цивилизования Запад. Получи се пълна гротеска и да, днес имаме капитализъм Франкенщайн, който плаче за разрушаване из основа и преосноваване на държавата. Поне така мислят 70 процента от останалите тук вече малко под 6 млн. българи, които не гласуват, те го казват много ясно на останалите 30 процента с мълчанието си, но "лидерите" се правят, че не разбират.

Ооо... много повече са. Аз също познавах Луджев, лично съм играл футбол на малки вратички с него, жена му ми беше колежка. Но тези, за които говорите са малко от миналото, повечето от силните на деня днес също са от този инкубатор. България е малка държава и всички знаят много за всички, въпросът е в схемата, а не в отделните лица.

Нали правите разлика между огромната енергия и надежда на стотиците хиляди хора, вярващи в каузата СДС и малката група от внимателно селектирани висши функционери на въпросната абревиатура, които разбиха надеждите на тези стотици хиляди, може би милиони хора, излъгани от тази внимателно селектирана синя номенклатура? Нямам никакво намерение и време да преразказвам чужди спомени, те са достъпни в интернет, а и в публикации както в периодиката, така и в мемоарни книги. Според мен, ако един човек се интересува по-задълбочено от историята, трябва сам да открие необходимите му източници, да ги осмисли и да извлече полезното за него, но лично; не става като хранене на малки пиленца в човката от родител със сдъвкана храна. Това си е индивидуално лично усилие.

Да напишете, че едно мнение няма основание, а е пропаганда, не е аргумент с основание. Основанието за моето мнение са личните разкази на видни партийни функционери и сподвижници на Луканов, които ми дават конкретно знание за мнение. Ако ви интересуват, мога в рамките на ден-два да ви дам линкове към тези техни спомени на лични, за да не отегчавам тук другите съфорумци. Това за паралелното използване на "СДС организираха най- големия митинг от Орлов мост до Плиска" честно казано не разбрах каква логическа връзка има с написаното от мен, може би ще ми поясните, аз никога не съм писал подобни неща.

Военно положение под управлението на БСП през 1989 е оксиморон, какъвто е "горно нанадолнище", защото военно положение се въвежда при наличие на поне две антагонистични сили. Такива през 1989, а и след това, нямаше. СДС беше създадено от БКП-Луканов и къмпани като синьо БКП с асистенцията на ДС. СДС трябваше да извърши приватизацията, която БСП по идеологически причини не можеше. Грешката, според мен, беше, че като дадеш пари в ръцете на наши другари, те ще станат капиталисти. Но те не станаха, а се превърнаха просто в наши олигарси, които не могат да правят пари от производство, а единствено от кражба на обществен ресурс. Затова днес сме тук, където сме. Май единственият изход е да се върнем назад от изходна точка. Което е за друга тема.