Б. Киров

Донякъде е така, но не съвсем. Скоро четох книга-биография за Стив Джобс: https://www.orangecenter.bg/stiv-dzhobs-biografiya-walter-isaacson.html там подробно се разказва за този епизод с Епъл-2, но тук е синтезирана историята: https://zurb.com/blog/steve-jobs-and-xerox-the-truth-about-inno Ксерокс правят "нещо", но то не е персонален компютър с пълноценен графичен интерфейс, а мишката им е нелепа и само тя струва 300 долара; тяхното изделие е за експерти и никога не вижда масов пазар. Те самите не оценяват какво имат, Джобс го "краде", но както Пабло Пикасо "краде" от други художници, прави го гениално и абсолютно автентично, това се нарича "иновация", според мен.

Използвам Уиндоус 10 и по принцип Уиндоус заради програмите на Адоби с които работя, те не вървят под Линукс. Опитвал съм алтернативи с Линукс, но не вършат същата работа и това е огромен проблем. Иначе Уиндоусите са тромави и тежки, а ъпдейтите им дразнещи, но какво да се прави... Първите "прозорци" бяха на Епъл, Бил Гейтс открадна идеята от тях, но като по голям пресметливец и хладнокръвен бизнесмен измести Епъл от този пазар, лека му пръст на Стив Джобс, идеята е била негова. За смъкването на лични данни няма оправия според мен, под каквато и система да си, щом си в Интернет, хиляди Големи Братя те гледат и то главно с комерсиална цел, да те "продадат" на правещите реклама, държавите и шпионите идват чак след това, интересите на пазара са винаги на първо място, а сървърите пазят всякаква информация.

САЩ като военна доктрина имат /досега/ две неписани правила: 1. Да са готови да воюват и победят едновременно срещу два големи противника в Тихоокеанския и Атлантическия регион 2. Да не воюват срещу държава с ядрено оръжие, но да направят всичко по силите им да предотвратяват появата на нови такива държави Първата доктрина обяснява защо толкова много наблягат върху флота и авиацията; втората защо процедират по различен начин срещу Северна Корея и Иран Все пак, всякакви спекулации от рода на "как би изглеждала една бъдеща война между САЩ и Китай" за мен са алтернативна история в бъдещето, но това не пречи на военни анализатори да ги разиграват. Ето една такава визия с оценки на плюсове и минуси, последните в тази конкретна преобладават: This Is How World War III Would Begin (As in a U.S.-China War) A crisis could quickly get out of control. by Robert Farley November 19, 2019 Така щеше да започне Третата световна война (като война между САЩ и Китай) Как се случва немислимото? Докато историците продължават да обмислят различните исторически годишнини около Първата световна война, въпросът за неочакваните войни се очертава голям. Каква поредица от събития може да доведе до война в Източна Азия и как би се разиграла тази война? Съединените щати и Китай са неразривно заключени в системата на международната търговия на Тихия океан. Някои твърдят, че това прави невъзможна войната между тях, но и тогава някои са смятали, че Първата световна война също е била невъзможна, поради същите икономически взаимни връзки между участниците в нея. Война между Съединените щати и Китай би преобразила някои аспекти на геополитиката на Източна Азия, но също така ще остави много важни фактори непроменени. Как би започнала войната между Китай и Съединените щати? Най-вероятно тя ще бъде предизвикана от спорове за Тайван или Северна Корея. В недалечното минало една Тайванска декларация за независимост, атака на Северна Корея срещу Южна Корея или някакво подобно задействащо събитие биха принудили КНР и САЩ с неохота да бъдат въвлечени във война. Разширяването на китайските интереси и възможности означава, че можем да предвидим още няколко различни сценария, при които може да започне пряк военен конфликт между Китай и Съединените щати. Те все още включват тайванския сценарий и сценарий за Северна Корея, но сега са добавенит и спорове в Източно и Южнокитайско море, както и потенциален конфликт с Индия по тибетската граница. Основните фактори са растежът на китайската сила, недоволството на Китай от регионалната система за сигурност, ръководена от САЩ, и ангажиментите на САЩ за алианси към различни регионални държави. Докато тези фактори са в сила, възможността за война ще бъдат реалност. Какъвто и да е спусъкът, войната не започва с американска превантивна атака срещу китайския флот, въздушни и сухопътни инсталации. Въпреки че американските военни биха предпочели да ангажират и унищожат китайски сили превантивно, преди да могат да се насочат към американски самолети, бази и кораби, е изключително трудно да се предвиди сценарий, при който САЩ решават да платят политическата цена, свързана с техен пръв удар. Вместо това САЩ трябва да се подготвят да поемат първия удар. Това не означава непременно, че американските ВМС (USN) и техните ВВС (USAF) трябва да изчакат китайските ракети да завалят върху тях, но САЩ със сигурност ще изискват някакъв ясен, публичен сигнал за намерението на китайците да ескалират напрежението до високо интензивна, конвенционална военна битка, преди да се ангажират да атакуват китайските въоръжени сили. Ако историята на Първата световна война дава някакъв исторически паралел, PLA /Китайската Народна армия/ няма да позволи на Съединените щати да се мобилизират напълно, за да нанесат първи удар или да се подготвят достатъчно за отразяване на първи удар. В същото време "напълно изненадващ" удар е малко вероятен. Вместо това, една "кипяща" криза непрекъснато ще ескалира при няколко последователни инцидента, като накрая ще предизвика набор от стъпки от страна на американските военни, които показват на Пекин, че Вашингтон е истински подготвен за война. Тези стъпки ще включват нарастващи групи самолетоносачи, пренасочване на разполагане към Азия от Европа и Близкия изток и преместване на изтребителни ескадрили към Тихия океан. В този момент Китай ще трябва да реши дали да натисне още по-силно или да направи крачки назад. От икономическа гледна точка Пекин и Вашингтон ще настояват за санкции (усилията на САЩ вероятно ще включват многостранни алианси) и ще замразят взаимно активите си, както и тези на всички воюващи партньори. Това ще наложи рестрикции за капитала и потребителите в целия Тихоокеански регион, а и за останалия свят. Заплахата от битка с висока интензивност също ще наруши глобалните модели на корабоплаване, причинявайки потенциално тежки затруднения в промишленото производство. Дали съюзниците на САЩ подкрепят американските усилия срещу Китай, зависи от това как започва войната. Ако избухне война заради КНДР, САЩ вероятно могат да разчитат на подкрепата на Южна Корея и Япония. Всяка война, произтичаща от спорове в Източнокитайско море, задължително ще включва Япония. Ако събитията в Южнокитайско море водят до война, САЩ вероятно могат да разчитат на някои от държавите от АСЕАН, както и вероятно на Япония. Австралия може също да подкрепи САЩ при широк спектър от потенциални обстоятелства. Китай е изправен пред по-малко сложна ситуация по отношение на съюзниците. Пекин вероятно би могъл да очаква благоприятна неутралност, включително доставки на оръжие и резервни части от Русия, но едва ли повече от това. Основното предизвикателство за китайските дипломати би било установяването и поддържането на неутралитета на потенциалните съюзници на САЩ. Това би означавало изключително сложен танц, включващ успокоения за дългосрочните китайски намерения, както и прояви на увереност относно перспективите за победа на Китай (което би носело имплицитната заплаха от възмездие за подкрепа на Съединените щати). Северна Корея представлява още по-труден проблем. Всяка намеса от страна на КНДР рискува да предизвика японска и Южнокорейска контра-интервенция и тази математика не работи в полза на Китай. Освен ако Пекин не е сигурен, че Сеул и Токио няма да се присъединят едновременно към Съединените щати (съмнителна перспектива предвид враждебността им един към друг), може да вложи повече усилия, като ограничава Пхенян, отколкото да го вкарва в конфликта. САЩ ще следват следните цели във войната: 1. Да осуетят движението и съсредоточаването в зоната на бойните действия на Военноморския флот на Китай. 2. Да унищожат атакуващите способности на китайската армия и ВВС. 3. Потенциално да дестабилизират политическия контрола на ККП над континентален Китай. Освен в случай на война на Корейския полуостров, първата задача включва или осуетяване на китайски опит за десант на сухопътни войски, или предотвратяване на успешното разгръщане и снабдяване на тези войски, за да бъдат принудени те да се предадат. Втората задача ще изисква широк спектър атаки срещу разгърнати китайски въздушни и военноморски части, както и кораби и самолети, държани в резерв. Можем да очакваме, например, че USN и USAF ще се насочат към китайски авиобази, военноморски бази и потенциално ракетни бази в опит да увеличат максимално щетите върху PLAN и PLAAF. Третата задача вероятно зависи от успешното изпълнение на първите две. Поражението на китайските експедиционни сили и унищожаването на голям процент от техния флот и ВВС може да причини вътрешни средно срочни и дългосрочни политически сътресения. Американските военни плановици ще бъдат добре инструктирани да съсредоточат стратегическата кампания върху първите две цели и да се надяват, че успехът им в тях ще има политически ефект, вместо да хвърлят заровете за успехи върху по-широка „стратегическа“ кампания срещу ККП. Вторият подход би изхабил ресурси, би рискувал от ескалация и би имал непредвидими ефекти върху китайската политическа система. PLA /КНА/ ще преследва: 1. Постигане на успешна експедиционна операция. 2. Унищожаване на колкото е възможно по-голяма част от експедиционната способност на USAF и USN. 3. Нараняване на Америка достатъчно лошо, така че че бъдещите правителства на САЩ да не обмислят интервенция 4. Разрушаване на системата на алиансите, ръководени от САЩ в Източна Азия. Първата задача изисква разгръщане на сухопътните сили на КНА, вероятно в комбинация с военновъздушните сили. Втората цел включва използването на подводници, самолети, крилати ракети и балистични ракети за унищожаване на американски и съюзнически инсталации и военни кораби в Източна Азия. Третата и четвъртата задача зависят от успеха на втората. КНА ще се опита да нанесе достатъчно поражения на американските сили, така че бъдещите американски лидери да бъдат разколебани да използват сила срещу КНР. Съответно оцеляването на системата на алианси на САЩ, изисква те успешно да отразят китайската агресия; ако това не стане, системата им от съюзи може да се срине. САЩ не са загубили дори един изтребител в бойна акция след войната в Косово през 1999 г. и не са губили основен военен кораб след Втората световна война. Потъването на военен кораб вероятно би довело и до най-голямата загуба на американски военни след войната във Виетнам. Въпреки това, както американските, така и китайските стратези могат да надценяват отвращението на американския народ от американски жертви. Загубата на основен военен кораб и неговия екипаж би могло да послужи за укрепване на американските ангажименти (поне в краткосрочен план), а не да ги подкопае. Критичните моменти: Най-критичният момент ще бъде, когато КНА атакува пряко американски самолетоносач. Това представлява най-значимата възможна ескалация срещу САЩ, която би ги принудила да отговорят с ядрена атака. Ако Китай реши да атакува американски самолетоносач, войната вече не включва поставяне и изпращане на съобщения, а по-скоро пълно ангажиране на способности, предназначени да победят и унищожат вражеските военни сили. Средствата за такава атака са от значение. Атака, стартирана от кораб или подводница, прави всеки китайски военен съд цел за Съединените щати, но не е задължително да бъдат предприети американски атаки срещу авиобази, ракетни установки или дори военноморски съоръжения. Най-опасната форма на атака би включвала залп на балистични ракети срещу самолетоносач. Това е така не само защото тези ракети са трудни за прехващане, но и защото те могат да носят ядрени бойни глави. Перспективата за ядрена държава, използваща конвенционална балистична ракета срещу друга ядрена държава, особено такава с предполагаемо ядрено предимство, е натоварена със сложност. Следващият критичен момент ще дойде, когато първите американски ракети ударят китайски цели. Като се има предвид ядреното превъзходство на САЩ, първата вълна от американски атаки ще се окаже дълбоко стресираща за военното и цивилното ръководство на КНР. Това е особено важно, ако китайците вярват, че могат да спечелят конвенционалното ниво на ескалация; те ще се притесняват, че Съединените щати ще използват ядрено оръжие, за да запазят предимството си. Можем да очакваме, че Китай ще разположи своите подводници преди началото на военните действия. Надводният флот обаче е друга история. Във всеки сценарий на битка с висока интензивност, американския Флот (USN) и ВВС ще видят китайските военни кораби като легитимни цели за унищожаване и ще атакуват с въздушни и наземни активи. Всъщност дори скриването в пристанище вероятно няма да предотврати нападения върху най-големите кораби на КНА, включително техните самолетоносачи и големите им нови амфибии. Китай ще задейства открито своя военноморски флот само при две обстоятелства; ако смята, че има достатъчна защита на силите му, за да позволи на оперативната група да работи сравнително непринудено, или ако позицията на Китай е станала отчаяна. И в двете ситуации американските подводници ще представляват най-непосредствената заплаха за китайския флот. При повечето сценарии на война Китай трябва да се бори за някаква утвърдителна цел, а не просто за унищожаване на американски или японски военни сили. Това означава, че КНА трябва да нахлуе, превземе, задържи и защити някаква географска точка, най-вероятно или Тайван, или територия в Източно или Южнокитайско море. КНА ще трябва да установи условията, при които китайския военен Флот може да провежда мисии за поддържане. Най-трудният въпрос да се прецени е „кой ще спечели?“, Защото този въпрос включва оценка на голямо разнообразие от неизвестни. Не знаем колко добре ще функционират китайските противокорабни балистични ракети или доколко ефективни ще бъдат разрушителни американски кибератаки срещу КНА, или колко опасни ще бъдат F-22 Raptor за конвенционалните китайски изтребители или колко ефективно различните елементи на КНА ще си съдейства в действителна битка. И накрая, не знаем кога ще започне войната; както КНА, така и американските военни изглеждат много по-различно през 2020 г., отколкото през 2014 г. 1. Електронна война: Колко сериозно ще бъдат нарушени възможностите на Китай за комуникация, електронна комуникация и наблюдение? Атаките на американските сили ще зависят от комуникацията между китайските средства за наблюдение и тези които стрелят. Доколкото САЩ могат да прекъснат тази комуникация, те могат да парализират КНА. И обратно, китайската кибер война срещу САЩ може да увеличи вътрешните залозите на американските политици. 2. Ракети срещу ракетна защита: Колко добре ще могат USN и USAF да неутрализират китайските балистични и крилати ракети? КНА, ВВС и Ракетни войски зашеметяващ потенциал ракетни възможности за атака на разгърнати и разгръщащи се американски сили в дълбочина. Американският капацитет за оцеляване зависи отчасти от ефективността на защитата срещу крилати и балистични ракети, както и от способността за нанасяне на удари и унищожаване на пускови установки в и около Китай. 3. Съвместни операции: Колко добре ще действат различните елементи на КНА в контекста на интензивни, разрушителни военни операции? За разлика от американските военни, КНА има малък съответен боен опит от последните три десетилетия. И от друга страна, колко добре ще работи доктрината "Air-Sea Battle" на САЩ, достатъчно добре ли ще си взаимодействат USN и USAF? 4. Качество срещу Количество: Китайските сили имат голяма вероятност да постигнат местно числено превъзходство в някои видове активи, предимно самолети и подводници. Стесняващата се пропаст между американската и китайската технология и обучение ще определи колко добре американските сили могат да оцелеят и да имат надмощие в такива ситуации. Как ще приключи войната: Това няма да завърши с капитулация, подписана на линкор. Вместо това ще завърши с победен, озлобен и вероятно подготовка за следващия кръг военен противник. Най-добрият сценарий за американска победа би бил резултат, сходен с краха на имперското германско правителство в края на Първата световна война или срива на военното правителство на Леополдо Галтиери след конфликта на Фолклендските острови. Унизителното поражение във войната, включително унищожаването на значителна част от Флота и ВВС на Китай, както и тежките икономически затруднения, могат да подкопаят хватката на ККП върху китайското управление. Това е изключително неясна перспектива и САЩ не трябва да разчитат на победа, водеща до нова революция. Ами ако Китай спечели? Китай може да претендира за победа, или като принуди САЩ да се откаже от целите си, или като премахне рамката на алианса, която мотивира и легитимира действията на САЩ. Съединените щати не могат да продължат войната, ако Южна Корея, Япония, Тайван и Филипините вече нямат интерес да се воюват на тяхна страна. И двете цели на Китай изискват неговите въоръжени сили да нанесат значителни щети на американските военни сили и, потенциално, на американската икономика.Въздействието на поражението върху американската вътрешна политика би било трудно да се предвиди. Съединените щати са "губили" войни в миналото, но тези поражения като цяло са били свързани с региони, които не са особено критични за глобалните интереси на САЩ. Не е ясно как американският народ би изтълкувал голямо военно поражение от ръцете равностоен конкурент, който продължава да расте във военна и икономическа мощ. Президентът и политическата партия, които въвлекат САЩ в подобна война, вероятно ще пострадат драматично на изборите, поне след непосредствения шок от поражението. Най-голямото дипломатическо и политическо предизвикателство, пред което са изправени и двете страни, вероятно е да се намери начин другата страна да се откаже, като запази „честта си“. Никой няма полза, ако такава война се превърне в борба за оцеляване на режима или за национален престиж. Перспективата за конфликт на САЩ с Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион зависи от основна оценка на променящия се баланс на икономическата и военната сила. Първата световна война не можа да промени факта, че Германия си остана най-голямата и мощна държава в Централна Европа и след нея. По същия начин е малко вероятно да промени дългосрочната траектория на китайския растеж и увереност. Ключът към мира включва възстановяване на продуктивни икономически отношения между Китай, Съединените щати и останалата част от Тихоокеанския регион. Независимо от това как протече войната, тя почти сигурно ще наруши моделите на търговия и инвестиции по целия свят. Ако някоя от страните реши да атакува търговско корабоплаване, въздействието може да опустоши фирми и държави, които нямат пряко участие във войната. Въпреки това правителствата както на САЩ, така и на Китай ще бъдат изправени пред силен натиск, за да възобновят пълните търговски отношения, поне на потребителските стоки. За Китай няма да е трудно да възстанови загубите от войната. Дори ако САЩ ефективно унищожат неговия военен Флот и ВВС, можем да очакваме, че китайското корабостроене и авиационна промишленост ще заменят повечето загуби в рамките на десетилетие, вероятно със значителна помощ от Русия. Всъщност значителните китайски военни загуби могат да засилят както руското корабостроене, така и руската авиационната индустрия. Нещо повече, войната по необходимост ще „модернизира“китайския военноморски Флот и ВВС, като унищожи наследената му остаряла база.Загубите от войната на обучения персонал ще навредят, но опитът, натрупан в битката, ще доведе до нов, високо обучен и ефективен корпус от персонал. Това ще доведе до по-добра, по-реалистична подготовка за следващите поколения китайски войници, моряци и летци. независимо дали ще спечели или загуби, китайските военни вероятно ще бъдат по-смъртоносни десетилетие след войната. Съединените щати може да имат по-големи трудности да възстановят загубите и не само защото американските военни кораби и самолети струват повече от техните китайски аналози. Производствените линии за F-15 и F-16 са близо изчерпване и САЩ вече не произвеждат F-22. Това може да се окаже особено проблематично, ако войната демонстрира сериозни проблеми с F-35. Като се има предвид намерението на САЩ да въоръжи USAF, USN и USMC с варианти на F-35 през следващото десетилетие, доказателството за неадекватност ще разруши планирането на силите в обозримото бъдеще.Съединените щати ще трябва да се изправят пред въпроса „заслужаваше ли си?“ При победа или поражение САЩ ще понесат значителни военни и икономически щети. Дори ако САЩ спечелят, това няма да реши проблема им с Китай; дори в малко вероятния случай, че ККП се срине, режимът-приемник пак ще оспорва доминирането на САЩ върху китайското крайбрежие. Потенциално победата би могла да циментира системата от алианси, ръководена от САЩ, което прави възпирането на Китай значително по-евтино. Ако приемем, че войната е започнала с агресивен китайски ход в Източното или Южнокитайско море, Съединените щати вероятно биха могли да представят Китай като агресор и да се позиционират като фактор за балансиране на поведението в региона. Китайската агресия може също така да стимулира регионалните съюзници (особено Япония) да увеличат разходите си за отбрана. Войната може да обедини правителството и обществото в САЩ около дългосрочнен проект за съдържане на Китай. САЩ биха могли да отговорят, като удвоят усилията си за изпреварване на китайските военни, макар това да провокира надпревара с въоръжение, която може да се окаже пагубна и за двете страни. Предвид липсата на идеологически или териториални заплахи за Съединените щати, това може да се окаже трудно изпълнимо. И накрая, Съединените щати могат да отговорят, като ефективно се отдръпнат от източноазиатската политическа сцена, поне във военен смисъл. Този вариант би бил труден за преглъщане за мнозина в САЩ, като се има предвид, че поколения американски политици в областта на външната политика проявяват хегемонистични амбиции. Прозорецът за евентуална война между САЩ и Китай по всяка вероятност ще продължи да стои отворен дълго време. Предотвратяването на война ще изисква огромни умения и хъс от дипломати и политици. По подобен начин исканията за позициониране на всяка от страните за победа ще продължат да облагат с данъци дипломатически, военни и технологични ресурси в обозримо бъдеще. В момента обаче не бива да забравяме, че Китай и САЩ представляват сърцето на един от най-продуктивните икономически региони, които света някога е виждал. Това е нещо, което си заслужава да защитават и надграждат. https://nationalinterest.org/blog/buzz/how-world-war-iii-would-begin-us-china-war-97697?page=0%2C1

По принцип съм съгласен, но има едно голямо НО, а то е наличието на ядрено оръжие в страни ангажирани с алианси с едната или другата страна. Визирам Северна Корея, Пакистан, Индия, Израел и евентуално Иран, особено Иран. "Нищо не е по-благоприятно за мира отколкото парите." What is Eurasia to US? Andrew C.Kuchins Абстракт Тази статия разглежда политиката на САЩ към суперконтинента Евразия от разпадането на Съветския съюз до наши дни. Основната линия за американската политика е зададена през 1992 г., така че да бъде предотвратена появата на конкурент на САЩ в Евразия. Първоначалният фокус в продължение на десет години беше върху помощта за насърчаване на прехода на Русия към превръщането й в пазарна демокрация, като същевременно се хеджираше срещу завръщането на една реваншистка Русия чрез насърчаване на разширяването на НАТО и Европейския съюз. Атаката от 11 септември през 2001 г. насочи вниманието на администрацията на Буш към войната срещу тероризма, като военните на САЩ затънаха в две войни в Афганистан и Ирак. Администрацията на Обама се стремеше да сложи край на двете войни и да изтегли американските войски със смесен успех. През 2011/2012 г. с нарастваща загриженост относно по-настойчивата политика на Китай в Източна Азия, американската външна политика си постави за цел да насочи повече военни, икономически и дипломатически ресурси към Източна Азия. Тези усилия обаче бяха разконцентрирани от агресията на Русия в Украйна, гражданската война в Сирия и появата на ISIS. Почти на заден план през този четвърт век се развиваше едно много по-значимо явление - възстановяването на старите връзки в Евразия. С възхода на Китай, Индия и Русия, както и с появата на регионални сили, включително Турция, Иран, Пакистан, Индонезия и други, Евразийският суперконтинент се „пренавиваше“ икономически, политически и стратегически. Китайската инициатива за Пояс и път (BRI) привлече най-голямо внимание, но практически всяка една държава - голяма, средна и малка - коригираше своите национални интереси и външна политика в една много флуидна среда. Към днешна дата Вашингтон се бори да разбере широчината и дълбочината на промените и не успява да разработи своя собствена стратегия, както и да разпредели адекватни аналитични и политически инструменти за постигане на американските интереси. Съединените щати реагираха доста скептично и критично на различни усилия, не ръководени от САЩ, за насърчаване на евразийската интеграция, без да могат да предложат атрактивна и убедителна алтернатива в ерата след Студената война. Водените от Русия усилия като това на Организацията на Договора за колективна сигурност (CSTO) и отскоро Евразийският икономически съюз (EAEU) се разглеждат във Вашингтон като слабо забулени средства за промотиране на Русия като регионален икономически, политически и / или хегемон на сигурността. Например през декември 2012 г. тогавашният Държавен секретар Клинтън определи Евразийския съюз като усилие „да се ресъветизира отново региона ...Това няма да се нарича така. Ще се нарича "митнически съюз", ще се нарича "Евразийски съюз" и други подобни… Но нека не се заблуждаваме. Ние знаем каква е целта и се опитваме да намерим ефективни начини да я забавим или предотвратим “(Clover, 2012). Американските правителствени служители активно призоваха бъдещите членове на EAEU, като Киргизстан, да не се присъединяват. Правителството на САЩ и НАТО отказваха повече от 15 години да се ангажират с CSTO като институция и по този начин да го легитимират на Запад. Администрациите на Буш II и Обама по същество игнорираха и омаловажаваха Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) след основаването й през 2001 г. Обявяването на Китайския Път на коприната в края на 2013 г. (Инициативата BRI) по същество беше игнорирана от администрацията на Обама. Когато китайците обявиха основаването на нова многостранна банка - Азиатската банка за инвестиции и инфраструктура (AIIB) през 2015 г., администрацията на Обама призова своите азиатски и европейски съюзници да не се присъединяват и беше много смутена, когато много големи партньори се присъединиха към новото начинание. А от силно критичните изявления за BRI от министъра на отбраната Матис и Държавния секретар Тилърсън през октомври 2017 г. става ясно, че администрацията на Тръмп възнамерява да заеме много по-критична позиция към BRI. И обратно, САЩ подкрепят западните организации като НАТО, OSCE и ЕС да се ангажират повече със своите не толкова близки съседи на Изток. Например, Вашингтон настоятелно призова Казахстан през годината на неговото председателство в OSCE през 2010 г. да се съсредоточи върху Афганистан като приоритет. Вашингтон също така насърчи държавите от Централна Азия да работят заедно институционално, без Русия и Китай. Този вид сътрудничество исторически се разглежда от държавите в региона като принудителна интеграция съветски стил и/или средство за намаляване на току-що спечеления суверенитет. Тази статия ще анализира усилията на САЩ за насърчаване на евразийската интеграция след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. до наши дни, както и как Вашингтон реагира на усилията за интеграция, ръководени от други големи сили, по-специално Китай и Русия. Разказът обръща специално внимание на периода след 2001 г., тъй като това бе драматично отклонение от политиката на САЩ към Евразия, а именно подкрепата на операция „Трайна свобода" в Афганистан. Ще завършим опит да разгледаме по-отблизо дебатите за политиката на САЩ относно техния отговор на китайската инициатива „Пояс и път“ от първоначалното й формулиране през есента на 2013 г. Централният аргумент предполага, че усилията на САЩ, доколкото са имали някакъв скромен успех понякога, са били ограничени първо от липса на стратегическа визия на Вашингтон и желание за насочване на адекватни дипломатически и материални ресурси, както и нарастващ натиск от Русия и накрая от това, което изглежда е свръх амбициозна инициатива на Китай, предназначена се разгръща над Евразийския суперконтинент през следващите три десетилетия. 1. От разпадането на Съветския съюз до 11 септември: Еднополюсният момент С разпадането на своя суперсилен съперник - Съветския съюз в продължение на повече от 45 години - през 1991 г., Съединените щати застанаха на върха на световната йерархия до степен, която може би не се виждаше от зенита на Римската империя преди 2000 години. В отговор на тази бързо постигната и почти невъобразима позиция на зоминиране, администрацията на Джордж Буш през последната му година на служба, разработи нов стратегически документ, който в много отношения служеше като опорна точка на външната политика и политиката на сигурност на САЩ за следващите 25 години. Ключовата концепция на стратегията Буш призовава да се предотврати появата на „равностоен конкурент“, който може да оспори американското господство над международната система (Cheney, 1993, Tyler, 1992). И точно както известният британски географ Halford Mackinder пророчески е артикулирал преди повече от 100 години, предвид огромните минерални, икономически, демографски и военни ресурси в целия евразийски суперконтинент, това е било единственото място на земното кълбо, откъдето може да се появи един въображаем равностоен конкурент срещу Вашингтон. По времето на краха на СССР човек можеше да си представи само трима потенциални кандидати - Европа, Русия и Китай, но поради различни причини нито Европа, нито Китай изглеждаха като реалистични или непосредствени заплахи. Въпреки това, една реваншистка и националистическа Русия, в която демократичните и пазарните реформи се проваляха, беше възможността, която имаха предвид американските политици. Това е една от причините САЩ и техните европейски съюзници незабавно да признаят исторически произволните граници на 12-те небалтийски съветски републики като практически свещени. Това остави Москва с около една трета по-малко територия от тази на Съветския съюз, половината от населението и 25 милиона етнически руснаци, живеещи извън границите на Руската федерация. Сривът на СССР също разруши производствените вериги, разработени за 70 години от съветската власт, което добави към огромните икономически неволи на Русия и тези на нейните съседи. Докато Москва поддържаше ядрено възпиращ паритет с този на Съединените щати, практически по всеки друг индекс на сила, новата Руска федерация беше значително по-слаба от Съветския съюз. Стратегията на САЩ към новите държави от бившия Съветски съюз се въртеше около насърчаване на пазарните демокрации в региона и по-специално насърчаване на суверенитета на съседните държави около Русия. Никой от тях дотогава не е бил суверен в новите си граници. В Грузия, Молдова избухнаха няколко конфликта и се засили териториалният спор между Армения и Азербайджан. Новото руско правителство използва различни военни, разузнавателни и това, което сега наричаме „хибридни“ средства, за да се намеси в тези конфликти през 1992/1993 г. и срещна слаб отпор от Вашингтон. Това вероятно се дължеше както на по-отдалечения подход към региона на администрацията на Буш, така и на чувствителността да не се подкопава крехкото либерално правителство на Елцин. Тази перспектива се измести с изборите на руските реформатори в изборите за Дума през декември 1993 г., които подхраниха страховете на Запада от „Ваймарска Русия“ и / или създаването на „червено-кафява“ коалиция от комунистически и националистически сили, които биха отхвърлили резултатите от разпада на Съветския съюз. Това накара администрацията на Клинтън все повече да хеджира залозите си срещу руски реванш, като силно настояваше Русия, следвайки споразуменията, да изтегли войските си обратно в Русия, да отвори вратата за разширяване на НАТО първо към бившите членове на Варшавския договор и по-активно да се стреми да насърчава суверенитета на новите държави. Силен лост за насърчаване на техния суверенитет беше намаляването на зависимостта им от руската инфраструктура за достъп до международните пазари. Най-стратегическият аспект на тази политика беше разработването на нови нефтени и газопроводи, които избягват територията на Руската федерация. Най-големият успех в това отношение беше изграждането на нефтопровода Баку – Тиблиси – Джейхан, завършен през 2006 г. От своя страна, усилията на Русия за реинтеграция със съседите си както военно, така и икономически доведоха до множество не значещи реално много споразумения на хартия. Слабото състояние на руската икономика не позволи практически да се отделят ресурси за изпълнението на задачата, а Москва беше ангажирана с въстания на собствената си територия в Чечня. Накратко, Русия почувства своите интереси през 90-те години на миналия век в голяма степен под някаква степен на посегателство от разширяването на западните институционални, търговски и инфраструктурни проеккти и с малко средства за спиране на процеса. Това беше най-ярко илюстрирано за Москва през 1998 г. с финансовата й криза и още по-подчертано във войната на НАТО през 1999 г. срещу Сърбия. През 90-те години терминът "евразийска интеграция" практически не съществуваше. Почти веднага след краха, в Русия възникна остър дебат за външнополитическата ориентация между онова, което някои наричат „атлантистите” и „евразийците”. От гледна точка на Съединените щати, играта тогава беше за европейска и западна интеграция, според нормите и институции, контролирани от Запада. След 11 септември обаче фокусът на американските политици се насочи към Афганистан (и по-късно към Ирак, разбира се), а терминът "Евразия" започна да се връща в лексиката на международните отношения. 2. 9/11 и завръщането на Евразия Точката на пречупване в американската политика в Евразия беше 11 септември и американската Война срещу тероризма, която въвлече САЩ в региона с войната в Афганистан. Първоначалните военни усилия в Афганистан през есента на 2001 г. бяха много успешни благодарение на подкрепата на ключови съюзници от НАТО, по-специално Великобритания и ключови регионални сили, Индия, Иран и Русия, които подкрепяха операциите на Северния алианс срещу талибаните в продължение на няколко години. Изтребителите на Северния алианс, заедно с руското разузнаване и логистична подкрепа, както и Узбекистан и Киргизстан, позволяващи на съюзническите сили да използват военни авиобази в техните страни за по-лесен достъп до Афганистан, бяха от съществено значение за бързия разгром на талибаните. Международната конференция в Бон през декември 2001 г. постигна първоначалното споразумение за възстановяване на афганистанската държава. Иранската делегация изигра решаваща роля, за да накара различни афганистански регионални и военачалници да постигнат споразумение в Бон в подкрепа на САЩ и техните съюзници и партньори. Повече от десетилетие войната в Афганистан доминира политиката на САЩ към Евразия, като се има предвид централното му положение и присъствието в един момент през 2011 г. на над 100 000 американски войски. Тъй като Афганистан граничи с държави, които, меко казано, не са естествени партньори или съюзници на Вашингтон (Китай, Иран, Пакистан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан) и почти велики сили Индия и Русия, управляващи логистичната подкрепа и известна степен на регионална координацията изискваха висококвалифицирана дипломация от страна на Вашингтон. Тази неформална коалиция от партньори вече започна да се разпада, когато президентът Буш в обръщението си за състоянието на Съюза през януари 2002 г. включи Иран в странното групиране, маркиращо „оста на злото“ заедно с Ирак и Северна Корея. Като се има предвид, че Ирак беше най-голямата заплаха за сигурността на Иран по това време, свързвайки двете страни в тази извратена логика излишно отчуждаваше и отслабваше сравнително умереното правителство на Хатами. Решението на администрацията на Буш да насочи вниманието си от Афганистан и да атакува Ирак през март 2003 г. в контекста на войната срещу терора загуби за Вашингтон много добра воля и подкрепа по целия свят. И двете военни усилия след първоначалния им успех претърпяха сериозен обратен ефект, довел до голяма и дългосрочна милитаризация на американската политика в Евразия. Масирането на американските сили в Ирак през 2007 г. предотврати поражението, преди Буш да напусне поста си. Но тъй като американските сили бяха концентрирани към стабилизиране на Ирак, в началото на 2006 г. талибаните започнаха да се възстановяват в Афганистан. Новоизбраният президент Барак Обама през 2008 г. се промотира с кампания с идеята, че Ирак е "лошата война", а Афганистан е "добрата война" - за съжаление не бе ясно колко "добра" Обама предвиждаше "добра война" в Афганистан, но като кандидат за президент с практически никакъв опит в областта на военната и националната сигурност, той не притежаваше жизнеспособен вариант да се противопостави на двете военни усилия, инициирани от предшественика му. След два обстойни прегледа на тази военна доктрина през първата си година на служба, президентът Обама неохотно се подписа за драматично увеличаване на американските военни сили в театъра, като се стремеше да възпроизведе отчасти успеха на иракската стратегия за удар в Афганистан. През декември 2009 г. президентът Обама обяви, че американските сили, разположени в Афганистан през следващите 18 месеца, ще се увеличат приблизително с тройно до повече от 100 000. Този много по-голям военен контингент създаде огромно логистично предизвикателство в подкрепа на войските. Повече от 85% от стоките в подкрепа на американските войски са не военни стоки, превозвани от търговски превозвачи. Преди засиленото военно присъствие, почти всички цивилни стоки са преминавали през един сухоземен коридор от пристанището на Карачи през територията на врага в Югоизточен Афганистан. За да задоволи новото търсене и да облекчи уязвимостта на от един коридор, САЩ разработиха набор от три допълнителни коридора, включващи държави от Централна Азия и Южен Кавказ, Русия и Латвия, които колективно бяха наречени Северната мрежа за снабдяване (NDN) и започнаха да стартира в действие през 2009 г. Успехът на NDN през 2009 г., накара новата администрация на Обама да катализира екип от неправителствени екипи от експерти във Вашингтон и работна група за Афганистан, базирана в Централното командване (CENTCOM) в Тампа, Флорида. Именно този екип започна разработването на регионална стратегия за икономическо сътрудничество за насърчаване на икономическото развитие на Афганистан, както и за засилване на икономическото и политическото сътрудничество с неговите съседи; всичко това участниците в екипа нарекоха Модерна стратегия за пътя на коприната (MRS). MRS наистина произтичаше от самите афганистанци, тъй като представата за Афганистан като транзитен център в центъра на Евразия беше основна характеристика на стратегията за национално развитие на Афганистан (ANDS), която последователните американски администрации не бяха вземали много на сериозно. Общественият дебат във Вашингтон беше тясно фокусиран върху военната стратегия, но на мнозина изглеждаше очевидно, че каквото и да е постигнато като военни успехи на място, то няма да бъде устойчиво без стабилен икономически растеж, който не се получава главно от чуждестранна помощ. Доколкото Съединените щати имаха стратегия за икономическо развитие за Афганистан, дебатът в началото на администрацията на Обама се свеждаше между тези, които искат да се съсредоточат върху (не-маковото) селско стопанство и други, които подчертаваха развитието на богатството на минерали и метали в Афганистан. Проблемът с всяка една от тези ориентация беше, че в нито една от тези стоките нямаше висока добавена стойност за вътрешния и международния пазар, те биха осигурили малка стойност за афганистанския търговски сектор или данъчни приходи за държавата. Модерна стратегия за пътя на коприната /MRS се опитваше да отговори на това основно предизвикателство. В допълнение, този нов търговски маршрут бе замислен като регионална стратегия за икономическо сътрудничество, която ще ангажира всичките шест от граничещите държави на Афганистан с по-голям дял в икономическия му растеж и стабилност, от които те ще се възползват, това представляваше една стратегия, която е по-широка от просто фокусиране върху Пакистан. След значителни дебати през 2010/2011 г., държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън обяви в Ченай, Индия през юли 2011 г. една много окастрена версия на MRS, която беше наречена „New Vision Road Vision“ (NSR), фокусирана върху няколко проекта за изграждане на икономически свързаност между Централна Азия, Афганистан с Пакистан и Индия. Въпреки че проектите и целите на „Визията“ бяха възхитителни, те наистина бяха недостатъчни, за да имат съществено значение за Афганистан, дори ако бъдат изпълнени (а те в по-голямата си част не са били), а също така беше ясно, че ангажиментът на администрацията и финансово, и политически беше скромен. Показателно е например, че самият президент Обама никога не е говорил за „New Vision Road Vision“ и това не остана незабелязано от държавите в региона. NSR също не включваше двама от най-важните съседи на Афганистан, Китай и Иран. Китай вече работеше двустранно широко с Централна Азия, Пакистан и в по-малка степен с Афганистан, където не беше склонен да се ангажира твърде много, докато военната коалиция, ръководена от САЩ, "по същество беше главното шоу" (Zhao, 2012). Иран беше изрично изключен от стратегията, тъй като администрацията на Буш (след 2002 г.) и администрацията на Обама последователно се стремяха да избегнат Иран от многостранните дискусии за Афганистан и регионалната сигурност. Това беше дълбоко контра-продуктивна позиция, тъй като е невъзможно да си представим успешна стратегия за регионално сътрудничество за стабилизиране на Афганистан без участието на Иран (същото се отнася и за Сирия). Централно-азиатските държави също бяха ненатоварени, тъй като бързо усетиха липса на ангажираност във Вашингтон и може би по-важното е, че предпочитаха транзитните варианти на юг през Иран или на изток през Китай, а не на юг до Афганистан и Пакистан.Усещаше се също така силно отегчение от цялата тази ангажираност с Афганистан във Вашингтон и администрацията на Обама. След успешната операция за убийството на Осама Бин Ладен през май 2011 г., имаше малко енергия за нови инициативи, тъй като основният акцент беше върху определената дата за изтегляне на американските войски до 2014 г. Не е несправедливо да се заключи в този раздел, че САЩ изразходваха огромни ресурси в кръв и съкровище в две войни за 15 години в Афганистан и Ирак с твърде стеснено стратегическо мислене или внимание към драстично променящата се динамика на Евразия, която се случваше точно по онова време за всички. 3. Големият завой на САЩ към Азия и появата на Китай като евразийска сила Силно иронично е, че повечето китайски експерти по Съединените щати и въпросите на сигурността бяха дълбоко скептични, че Вашингтон разполага толкова много военни ресурси в Афганистан толкова дълго време, за да се бори с тероризма. По-скоро те (и много руснаци споделят тази загриженост) разглеждат военните разполагания на САЩ в Афганистан като удобно оправдание за дългосрочно военно присъствие в стратегическия заден двор на Китай, зона с относителна уязвимост, предвид значителното мюсюлманско население в Западен Китай, както и близостта й до Тибет. С новия ентусиазъм на администрацията на Буш-син за насърчаване на демокрацията след "цветните революции" в Грузия, Украйна и Киргизстан от 2003 до 2005 г., Шанхайската организация за сътрудничество през юли 2005 г. в Астана изрази недоволството си от съюзническото военно присъствие в региона, като поиска ISAF да обяви планирана дата за изтегляне от Афганистан (Шанхайска организация за сътрудничество, 2005). Китай нямаше интерес да работи военно с ISAF в Афганистан, но през първото десетилетие на тази война, Китай беше много по-икономически ангажиран с Централна Азия и Пакистан, измествайки статута на Русия като най-голям икономически партньор и инвеститор. До 2010/2011 г. Китай се държеше по-агресивно в Южнокитайско море, което доведе до териториални конфликти с Япония, Филипините и Виетнам. Загрижеността на Вашингтон и съюзниците на САЩ в Азия нарасна от бързо развиващия се икономически потенциали военна способност на Китай. Въпреки увеличаването на триенето със САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, Пекин разглеждаше САЩ повече като потенциален партньор, тъй като разширяваше дейностите си на Запад в Централна и Южна Азия. Един от водещите стратегически мислители на Китай, Ван Джи си, обобщи аргументацията и обосновката за стратегическото консолидиране на китайската външна политика в тази посока в статията си от октомври 2012 г., озаглавена „Марш на запад: Изравняване на баланса в геостратегията на Китай“ (Jisi, 2012). Една година по-късно в Астана, Казахстан, в университета Назарбаев, като част от петгодишна му обиколка на Централна Азия, президентът Си обяви новата си инициатива за политиката „Икономическият пояс на Пътя на коприната (SREB)“ (Xinhua, 2013). Един месец по-късно в Малайзия Xi обяви и проекта „Морски път на коприната“, който заедно със SREB беше наречен „Един пояс, един път“ (OBOR), а наскоро - Инициативата за пояса и пътя (BRI) (Wu & Zhang, 2013). Беше ясно, че влизането в 2011/2012 г. на администрацията на Обама много искаше да намали военното си присъствие в Близкия Изток и Афганистан, за да разпредели повече военни, икономически и дипломатически ресурси в Източна и Южна Азия, за да се справи с бързо нарастващите опасения относно китайските увеличаване на сила и влияние (Chollet, 2016). Новата политика на Обама, „The Pivot to Asia“ (по-късно преименувана на „Rebalancing to Asia“), беше представена в статия на държавния секретар Хилари Клинтън, автор на FP през ноември 2011 г., скромно озаглавена „American Pacific Century“ (Clinton, 2011). Интересно е да се отбележи, че основният регионален акцент в статията на секретар Клинтън е „Азиатско-тихоокеанският регион“, но терминът „Индо-Тихия океан“ също се използва няколко пъти, за да обозначава нарастващото значение на Индия в американската външна стратегия и стратегията за сигурност в Азия. Ключовият военен компонент на „повратната точка“ беше увеличаването на разпределението на глобалните военни ресурси на САЩ в Азия до 60% до 2020 г. и укрепването, а в някои случаи и повишаването (например Австралия) на американските съюзи и партньорства в региона. Основният икономически компонент беше Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP), многостранно търговско обединение от 2005 г., към което Съединените щати се присъединиха през 2010 г., а по-късно поканиха Япония и Южна Корея. Основната мисия зад TPP беше да повиши и дефинира нормите и стандартите на регионалната търговия в региона и да защити членовете от икономическо надмощие от Китай и неговите нелоялни търговски практики. Китай по-специално не беше включен в никой от преговорите за TPP и очевидно не е беше поканен за член. Много анализатори предполагат, че BRI в Китай е разработена в отговор на „Завой към Азия“ и TPP на САЩ. Трябва да разгледаме BRI по много начини. Първо, това е основен легитимиращ го проект на президента Си Джин-Пинг, тъй като той беше консолидиран и стартиран още през първата му година на власт и наскоро включен като основна част от „Мисълта за Джин-Пинг“, прокламиран през октомври 2017 г. на Конгрес на Китайската комунистическа партия приравняващ статута на Си с този на Мао дзе-дун и Дън Сяо-Пин. Плановете му са заложени с перспектива десетилетия напред с хоризонт до 2049 г. не случайно, това е 100-годишнината от китайската комунистическа революция. Вече 70 държави са се подписали като партньори на BRI, а китайците се ангажираха да отделят повече от трилион долара с надеждата да привлекат допълнително голямо съфинансиране на партньорството. Докато японците, индийците, австралийците и други реагират със свои собствени и в някои случаи съвместни или многостранни инициативи, ясно е, че докато Си е на власт, BRI ще бъде „слонът в стаята“ на Азиатска и евразийската икономическа интеграция. 4. Дебати и политики в САЩ относно BRI и евразийската интеграция В политиката на САЩ по отношение на BRI и евразийската интеграция в по-общ план липсваха кохерентност, ангажираност и последователност в администрацията на Обама и още повече през първата година на администрацията на Тръмп. Политиката на САЩ се отличава със своята противоречивост и размита стратегическа рамка. Например, през август 2015 г. Специалният представител на САЩ за Афганистан и Пакистан (длъжност, първоначално създадена и заемана от Ричард Холбрук до ненавременната му смърт през декември 2010 г.) Дан Фелдман заяви, че „Ние приветстваме ангажимента на Китай в Афганистан и Пакистан, в което не виждаме конкуретност, но допълващ нашите собствени усилия проект “(Hudson, 2015). И все пак, по-рано през 2015 г. администрацията на Обама съветваше нашите съюзници и регионални партньори да не се присъединяват към новата многостранна финансова институция на Китай - Азиатската банка за инфраструктура и инвестиции (AIIB). По ирония на съдбата китайците формираха AIIB до известна степен от безсилие, тъй като Конгресът на САЩ блокира одобрението за увеличаване на правото на глас на Китай и други нововъзникващи икономики във водещите многостранни институции, ръководени от Запада, Световната банка и МВФ. Към 2016 г. администрацията на Обама прие по-нюансиран и фокусиран възглед върху AIIB, когато през юни министърът на финансите Джейкъб Лев призна за приемливите стандарти на AIIB, но и че САЩ продължиха да изпитват съмнения относно стандартите за кредитиране на китайските банки за развитие (Lew, 2016). Всъщност може би трябва да разглеждаме AIIB като изключение, което доказва правилото по отношение на загрижеността относно прозрачността и високите стандарти в практиките на кредитиране на китайските финансови институции, подкрепящи проекти на BRI. Тъй като AIIB има капитализация от само 100 милиарда долара, вече и в обозримо бъдеще съществено важни са китайските банки за развитие и политика, чиито практики на кредитиране са много по-различни от установените многостранни финансови институции като Световната банка, които финансират лъвския дял от проектите на BRI . Администрацията на Обама не реагира пряко отрицателно на BRI, с което косвено допринесе за решението на Китай да продължи напред с него в отговор на американския „Завой към Азия“ и подкрепата на САЩ за Транс-Тихоокеанското партньорство, като и двете американски инициативи бяха възприети от Пекин като част на политика за ограничаване на Китай. Освен първоначалното отрицателно отношение към AIIB, и по-широката сдържана реакция на Обама към BRI беше един от началните епизоди на стартиращата "хладна война". Въпреки че „Завой към Азия“ беше обявена със шумни фанфари през 2011/2012 г., реалността е, че вниманието на администрацията на Обама по време на втория му мандат беше ангажирано предимно от Арабската пролет, Сирия, възхода на ISIS и Украйна. Това не означава, че „завой към Азия“ нямаше никакви постижения - със сигурност успешните преговори за TPP бяха едно много значимо развитие - но поредицата от кризи в Близкия изток и в Европа пое повечето от усилията в администрацията на Белия дом. Амбивалентността на отговора на администрацията на Обама отразяваше дисонанса в политическата общност на САЩ за BRI и несигурност относно дългосрочните цели и намерения на Китай на глобалната сцена. Китайските служители и коментатори до известна степен допринасят за тази несигурност, като изкривяват разказа за BRI, като обикновено го продават в прекалено излъсканата пиар терминология, подчертавайки го като инициатива „уин-уин“, която бележи „нов тип международни отношения“, т.е. го презентират като напълно лишен от геополитически интереси. Този вид захаросано представяне само засилва скептицизма сред вече склонните да гледат на китайските регионални намерения мрачно. Реакциите в американската политическа общност варират между различна степен на тревожност, загриженост, скептицизъм и надежда. По-тревожните интерпретации на BRI се съсредоточават върху геополитическите цели, за които BRI, AIIB и други институции са инструменти на Китай да разшири влиянието си и в крайна сметка да измести американското лидерство не само в Азия, но и в световен мащаб. Nadege Rolland от Националното бюро за азиатски изследвания описа целите на Китай като цитира написаното от именития геостратег от Йейл Nicholas Spykman през 40-те години за трансформиране на Европа в „просто един полуостров в края на азиатския континент“ и свеждането на САЩ „към позиция на един далечен остров ”(Rolland, 2015, Spykman, 2017). Докато доклад, публикуван през 2016 г. от Института за международна икономика в Петерсън, описва BRI като „чисто меркантилно начинание“ без геополитически цели, той също заключава, че ако BRI успее, ще превърне Евразия в „най-големия икономически пазар в света и може да даде ефект на отклонение от глобалната финансова система, базирана на долара “, (Peterson Institute for International Economics, 2016). Малко по-малко алармиращ, но все пак тревожен възглед за BRI подчертава опасността много от по-бедните държави да подписват големи проекти на BRI със съмнителни икономически основи и да се окажат дълбоко задлъжнели към китайските компании и банки, които ще компрометират икономическия и политическия им суверенитет. Неотдавнашният случай е с принудата на Шри Ланка да предаде суверенитета на пристанището Хамбоната на китайците, тъй като държавата не е в състояние да финансират дълг, това е сериозен случай. Много анализатори повдигат въпроса за нискокачествените строителни и екологични стандарти и посочват неуспешните китайски проекти за развитие в Африка и Латинска Америка. Съществува също така твърдо мнение, че голяма част от BRI е мотивирана от вътрешни икономически и политически трудности в Китай, като подкрепа за държавни предприятия мамути в индустрии, свързани със строителството, които трябва да изнасят своя излишен капацитет, а не от грижа за устойчиво развитие. Дори онези, които са по-склонни да приписват по-доброкачествени намерения на Китай, предполагат, че Пекин ще бъде твърде изкушен да позволи на неговите политически амбиции да пречат на икономическите и търговските цели на инициативата му. ”(Swaine, 2015). По-скептичните възгледи на BRI предполагат, че не е нищо повече от китайско упражнение по връзки с обществеността, което няма реална финансова или логистична подкрепа и неизбежно ще се провали. Много американски анализатори традиционно са скептично настроени към ръководените от държавата икономически програми и гледат на BRI като „свръхразширение“ или „мания за величие“ от страна на Китай. В статия от 2015 г. Уилям Овърхолт заявява, че BRI е „застрашен от икономическата грандомания на Китай едновременно с това антагонизира почти всички негови морски съседи“ (Overholt, 2015). Докладът PIIE за 2016 г. добре документира многото пречки за успеха на BRI, включително факта, че заплахите за сигурността в нестабилните райони могат да провокират реакция от страна на китайското правителство и да доведат до сериозен конфликт в Пакистан, например (Peterson Institute for International Economics, 2016). Надеждните и оптимистични оценки на BRI обикновено започват с предпоставката за огромните нужди от инфраструктурапрез следващите десетилетия, възлизащи само в Азия на над 8 трилиона долара според Азиатската банка за развитие. Очевидно китайците не могат да направят всичко това сами, но техните усилия могат да окажат значително и положително въздействие. Оптимистите са склонни да вярват, че проектите на BRI ще дадат стимули за евразийските правителства „да осигурят политическа стабилност и положителен инвестиционен климат.“ Определено основна цел за Китай е, според тези оптимисти, не само да насърчава по-голяма икономическа свързаност със съседите си, но и засилен икономически растеж, който ще допринесе за по-голяма политическа стабилност. Възможно е също така да има търговски възможности и за американските компании. Редица проекти също ще се приведат в съответствие с интересите на САЩ за стабилизиране и укрепване на райони в близост до конфликтни зони. В доклад за Брукингс за 2015 г. Дейвид Долар пише, че „съществува риск конкуриращите се инициативи на Китай и САЩ да доведат до регионални блокове и разпад на търговията, но по-вероятно е китайско-американската конкуренция да доведе до засилване на институциите и по-дълбока интеграция в Азиатско-Тихоокеанския регион ”(Dollar, 2001). 5. Перспективите на администрацията на Тръмп по отношение на BRI и Евразия: работа в процес Първоначално администрацията на Тръмп изглеждаше по-положително разположена към BRI през първата половина на 2017 г. През май министърът на търговията Уилбър Рос пусна изявление относно 100-дневния план за икономическо сътрудничество между САЩ и Китай, в което той заяви, че „Съединените щати признават важността на китайската инициатива „Един пояс и един път“ и ще изпратят делегати да присъстват на форума посветен на китайската инициатива в Пекин от 14 до 15 май. “Във форума присъстваха почти всички държавни глави на страните, участващи в БРИ, въпреки че Япония, Индия , Австралия, Сингапур и повечето европейски страни се присъединиха към САЩ, като не изпратиха своите държавни глави. САЩ беше представен на по-ниско ниво от Матю Потингер, старши директор за Азия в NSC. Потингер говори по време на конференцията, призовавайки за по-голяма прозрачност от страна на Китай по отношение на сключването на договори. Той добави, че американските компании могат много да предложат на BRI. Докато Потингер изрази хладна подкрепа на BRI, той същевременно критикува тежестта на дълга, липсата на прозрачност и потенциалните екологични проблеми, свързани с инициативата. Сдържаната и амбивалентна първоначална позиция на администрацията се усложняваше от факта, че няколко големи американски компании се опитват да участват в инициативата. В момента Citibank, GE и Honeywell International са включени в проекти на BRI. И GE, и Honeywell посочиха, че търсят начини да произвеждат повече стоки в Китай, за да подобрят шансовете си за участие в проекти на BRI. Изглежда, че тази позиция противоречи на силния тласък на администрацията за връщане на повече американски компании от сферата на производството. Започвайки през юни с посещението на индийския лидер Моди във Вашингтон, администрацията започна да очертава нова стратегия за Индо-Тихоокеанска Азия, която повишаваше военното, икономическото и политическото сътрудничество с водещи демокрации на Азия, Индия и Япония. Тръмп и индийският премиер Нарендра Моди пуснаха съвместно изявление на 26 юни, в което се изразяваха... "подкрепа за укрепване на регионалната икономическа свързаност чрез прозрачно развитие на инфраструктурата и използване на отговорни практики за финансиране на дълга, като същевременно се гарантира спазването на суверенитета и териториалната цялост, върховенството на закона и околната среда; и призоваваме други държави в региона да се придържат към тези принципи" (Белият дом, 2017b). Изявлението се възприе като слабо забулена препратка към Китай и BRI и изглежда внушаваше, че САЩ се присъединяваха към Индия в противовес на някои части на проекта. През октомври в навечерието на посещението на президента Тръмп в Азия държавният секретар Тилърсън изнесе важна реч във Вашингтон преди пътуването, в която беше разработена новата Индо-Тихоокеанска стратегия на администрацията. "Трябва да приветстваме онези, които искат да засилят върховенството на закона и по-нататъшния просперитет и сигурност в региона. По-специално, нашата отправна точка трябва да продължи да бъде по-голяма ангажираност и сътрудничество с индо-тихоокеанските демокрации. Вече използваме предимствата на нашия важен тристранен ангажимент между САЩ, Индия и Япония. В перспектива можем да поканим и други, включително Австралия, да надграждат споделените цели и инициативи." (Tillerson, 2017). Обсъждайки значението на регионалната свързаност, секретар Тилерсън също изрази загриженост за страните, които поемат неустойчиви тежести на дълга и проблема с непрозрачните договорености за финансиране. Макар да твърдеше, че САЩ не се конкурират с Китай, той посочи, че заедно с други негови азиатски съюзници Вашингтон се стреми да осигури алтернативни средства за финансиране за изграждане на регионална инфраструктура. По-рано през октомври министърът на отбраната Джеймс Матис в показанията пред Комитета за въоръжение на Сената за Афганистан беше по-прям в критиките си към казаното от китайската инициатива BRI: "Сенатор, относно "Един пояс, един път", мисля, че в глобализирания свят има много колани и много пътища и никоя нация не трябва да се поставя в положение да диктува само "Един пояс, един път." Още повече, ако този "Път" минава през спорна територия и мисля, че само по себе си това название показва желание за опит да се установи някакъв вид диктат." (2017) Трябва да се отбележи обаче, че както секретар Матис, така и генерал Дънфорд изразиха мнение, че Съединените щати и Китай споделят общи интереси в борбата с тероризма и подкрепят сътрудничеството в тази област. Индо-тихоокеанската ориентация и приоритизиране също е включена в новата стратегия за национална сигурност на САЩ, публикувана през декември 2017 г. (Белият дом, 2017a). Документът е доста традиционен по своя формат, но формира рамките на конкуренцията между Съединените щати и неговите демократични съюзници в Индо-Тихоокеанския регион с доста ясен и идеологичен език: "В Индо-тихоокеанския регион се провежда геополитическа конкуренция между свободни и репресивни визии за световен ред. Регионът, който се простира от западния бряг на Индия до западните брегове на САЩ, представлява най-гъсто населената и икономически динамична част на света. Интересът на САЩ към свободен и открит Индо-тихоокеански регион се простира от най-ранните дни на нашата република." BRI не се назовава пряко, но регионалният раздел на документа е изпълнен с критични коментари относно китайските търговски практики, заплахи за суверенитета на неговите съседи и други по-завоалирани фрази, като призиви за качествена инфраструктура, които са подразбиращи се критики към BRI. В регионалния раздел за Южна и Централна Азия се споменава значението на насърчаването на икономическата свързаност, но това звучи много като подходът на Обама. "Ще насърчаваме икономическата интеграция на Централна и Южна Азия за постигане на просперитет и икономически връзки, които ще засилят свързаността и търговията. И ще насърчим Индия да увеличи икономическата си помощ в региона." Не бива да очакваме подробности за конкретни действия в подобни публични документи, но към днешна дата имаме малко други доказателства, за да разберем всъщност каква е американската политика. Индо-Тихоокеанската рамка се явява отговор на морския копринен път на Китай, а новият четириъгълен диалог за сигурност с Австралия, Индия и Япония е официализиран в кулоарите на срещата на върха в Източна Азия през ноември 2017 г. Но администрацията изглежда лишана от регионална икономическа стратегия, като изостави TPP. Иронично е, че точно TPP мотивира Пекин, да стартира BRI, а след като администрацията на Тръмп изостави TPP през януари 2017 г., САЩ може да реагира икономически предимно с двустранните търговски пактове за справяне с нарастващата регионална икономическа сила на Китай. Стабилните демокрации имат сравнително предимство, главно благодарение на доверието, в изграждането на съюзи и многостранни институции, които са по-трудни за изграждането и поддържането от авторитарните държави. Въпреки че Пекин обича да насърчава BRI като хармоничен доброволен съюз от над 70 държави-членки, всички от които са равнопоставени, реалността е, че Инициативата функционира на двустранна основа, в която Пекин притежава непропорционална власт по отношение на своите партньори. Двама от американските азиатски съюзници, Япония и Австралия, заеха по-малко твърда позиция към BRI, след като САЩ се оттеглиха от TPP (Harris, 2018). Без американското икономическо лидерство в Азия вероятността съюзниците и партньорите на САЩ да почувстват по-голям натиск да работят с китайците се засилва, въпреки многото резерви относно стратегическия характер на инициативата и съмнителната търговска стойност на много нейни проекти. За разлика от някои от американски азиатски съюзници, наскоро ЕС зае по-очевидно критична позиция към BRI. По-специално, през април 2018 г. 27 от 28-те национални посланици на ЕС в Пекин подписаха доклад, който остро критикува BRI, като го денонсира като затруднение да възпрепятства свободната търговия и даващ на китайските компании конкурентно предимство (Heide, Hoppe, Scheuer, & Stratmann, 2018 ). Европейските държави се възползват от по-малката им зависимост от китайската икономика и географското разстояние. Освен това регулациите на ЕС относно прозрачните и конкурентни наддавания за изграждане на инфраструктура ги правят по-малко уязвими от сделки, благоприятстващи китайските компании. Един институционален вариант, който администрацията на Тръмп трябва да обмисли, е добавянето на регионална икономическа стратегия и компонент за сътрудничество между „четирите“. Това би могло да превърне Австралия-Индия-Япония-САЩ в „Quad“ - една по-релевантна регионална групировка, която трябва да подчертае японския фокус върху изграждането на „инфраструктура за качество“ в съответствие с най-добрите финансови практики на водещи многостранни банки за помощ, включително AIIB, и частния сектор. 6. Заключение Трябва да внимаваме да не се фокусираме прекалено върху BRI когато мислим за евразийската интеграция. Китай е и ще бъде най-активният играч, но няма гаранция, че Инициативата дори ще надживее ръководството на Си Джин-Пинг. И както посочи руският анализатор Александър Габуев, BRI е по-скоро конгломерат на минали и настоящи проекти, а не стратегия (Габуев, 2017). Но няма съмнение, че суперконтинентът на Евразия се свързва отново и всяка страна, голяма и малка, както и търговски и неправителствени участници, разработва стратегии и политики за напредък на своите интереси. Например, едно от най-интересните последни развития е пренасочването на узбекската политика към вътрешно-Централноазиатско сътрудничество и координация на политиката. Евразийският суперконтинент е наистина многополюсен; крепящ се на Запад върху Европа и на Изток върху Китай с редица утвърдени и нововъзникващи сили в цялата му територия, включително Япония, Индия, Русия, Турция и други. Откровено е трудно да си представим как в следващите десетилетия Китай по някакъв начин би могъл да се очертае като континентален хегемон. Ако външната икономическа политика или политиката на сигурност в Китай се разглеждат като заплашителна или доминираща, държавите вероятно ще търсят самоукрепващи ги и балансиращи отношения, както и на многостранни институции, за да осигурят своя суверенитет. Съединените щати имат естествено предимство, тъй като са балансиращи извън континента в това отношение, но тяхната външноикономическа стратегия и стратегия за сигурност се нуждаят от много повече калибриране и координация, за да играят тази им роля ефективно във все по-предизвикателна среда. Последователните администрации на САЩ след Студената война са изправени пред трудна за управление среда да провеждат съгласувана политика пред новото свързване на Евразия, което надхвърля типичната регионална политика само за Европа, Близкия Изток, Русия, Южна и Централна Азия, Източна Азия и Югоизточна Азия. Това имаше значение по-малко през 90-те години на миналия век, тъй като основните движещи фактори зад този нов исторически феномен, бързият растеж на китайската и индийската икономика и разпадането на Съветския съюз едва започваха да оказват своето въздействие. Но с началото на новия век регионалната щампа на нашето мислене и нашата бюрократична и академична организация изглеждат все по-остарели и объркват усилията ни за разработване на стратегическа рамка, подходяща за справяне с бързо променящата се динамика, пред която сме изправени. От десетилетия американската външна политика и политика на сигурност са най-силно заети с Европа, Близкия изток и Азия. Тези региони са не по-малко важни днес или в бъдеще, но основната разлика е по-голямата интерактивност между тях и другите на суперконтинента Евразия. Клише е да се каже, че трябва да видим „голямата картина“, но ако Съединените щати не предприемат стъпки за образование на нови поколения политици и на организационни стъпки, които да дават пред очите ни „голямата картина“ на повторно свързващата се Евразия, политиката ни ще остане хаотична, противоречива и не стратегическа. https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S1879366518300150

Голям и важен пропуск от моя страна, извинявам се Няма такова нещо като "по-ниска роботизираност на Запад", това са данни от 2016 и 2014, вижте колко е средната роботизираност в света за онези години и къде стоят страните от Запада спрямо нея, обърнете внимание къде е България през 2014, за по-късни години просто не открих данни, но едва ли е скочила много нагоре: Долу в малката табличка за 2014 с чертичката сред страните с по 3 на 10 000 е България И все пак... /тя се върти:) забелязва се прогрес: https://www.marica.bg/biznes-zona/alternativno-reshenie-pri-lipsa-na-rabotna-rka-plovdivska-kompaniq-otvarq-umna-fabrika Те и "лудитите" в Англия /луди нали/ са чупили машините: Днес „лудит“ се употребява за тези, които се противопоставят на индустриализацията, автоматизацията, компютъризацията или на новите технологии изобщо. https://bg.wikipedia.org/wiki/Лудити пък после какво стана с тази работническа класа, направиха си Лейбъристка партия.

Китай е концентриран предимно върху собствената си икономика, в светлината на това неговата глобално прокламирана икономическа политика Път и Пояс е донякъде гигантска пиар политическа акция, илюминация с голям политически „фойерверк, с много дим и шум” пред външния свят и пред собствената масова публика в Китай, поднасяна с много фанфари и блясък, но реално не толкова грандиозна и значима за китайската икономика, колкото се опитва да изглежда, а и колкото се възприема по дефолт на Запад, предимно от нервни медийни и политически пудели или такива, спекулиращи хладнокръвно с цел манипулация. Сумарните инвестиции на Китай в този грандиозно прокламиран на световната сцена техен глобален проект /интелектуално дело на президента Си и описван преувеличено като „китайска глобализация” от западните медии/ за 8 години са едва 700 млрд.долара, пиша „едва”, защото сравнени с инвестиции от китайското правителство всяка година в капитални активи в самия Китай (investment in fixed capital: 42.7% of GDP(2017 est.) от над 5000 млрд. или около 40 000 милиарда за същите 8 години от 2013 до 2020, откогато функционира Пояс и път, съотношението между вътрешни инвестиции и такива в Пояс и Път е 50-60 към 1. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/ch.html https://www.aei.org/china-global-investment-tracker/ Видимо е от това съотношение къде е концентриран фокусът на китайската икономическа стратегия – вътрешна самодостатъчност при икономически растеж с отворени външни пазари, вкарващи финансов и суровинен кислород във вените на китайската икономика. Затова от съвкупните 1.9 трлн. външни инвестиции /които също са удивително скромни в сравнение с вътрешните/, направени от 2002 до сега, около 600 млрд. /една трета/ са насочени към Африка и Близкия изток /повече от тези в Европа и Северна Америка/ – суровините за вътрешното икономическо развитие е най-същественото необходимото за Китай в неговата Голяма стратегия. Някои западни политически анализатори често фалшиво алармират за някакви огромни имперски амбиции на Китай /не го правят без умисъл/, поне това не се случва по начина, по който тези автори го описват пред света. Китай ще продължава да расте най-вече върху развитие на вътрешните си производителни сили и вътрешния потребителски пазар, избягвайки външни конфликти, защото притежава огромен капацитет /огромен трудов ресурс и огромен вътрешен пазар/ да го прави по същия начин както и досега. Затова ми се струва, че масовото въвеждане на роботика и другите фактори за Четвърта индустриална революция са предимно ориентирани към задоволяване на вътрешното потребление, а не към износ. Процентът на износа на Китай е около 20% от БВП, а вътрешното потребление, което расте е 40 % и вероятно ще расте с нарастването на богатството в страната. Китайската работна ръка вече не е евтина, средната работна заплата на фабричен работник е 840 долара месечно. https://tradingeconomics.com/china/wages-in-manufacturing Независимо от смяната на политическото му ръководство на върха, това е линия зададена от Дън Сяопин още в самото начало на новия китайски икономически възход през 80-те години на миналия век, която комунистически Китай /такъв само на теория/ следва и ще следва неотклонно. Нещо повече, този техен път и начин на развитие е напълно в традицията на хилядолетната Китайска Империя и е поставен здраво върху основата на китайската държавна идеология, конфуцианството. Така че, ако някой желае обективно да прогнозира поведението на китайските лидери и външната им политика в едно доста далечно обозримо бъдеще, трябва да се съобразява с тези реалности, без да спекулира със страховете на хората на Запад. САЩ в настоящия момент се опитват да преформулират цялата си стратегия към новата геополитическа ситуация и започват да използват понятието „Евразия”, но не в смисъла който влагат в него китайските и руските политически анализатори. В тази статия What is Eurasia to US? От Andrew C.Kuchins е развита интересна гледна точка за новата евроазийската външна политика и политика за сигурност на САЩ: https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S1879366518300150 Бих я превел в темата, когато разполагам с достатъчно време, защото е концептуална. По принцип, според мен, при новото съотношение на силите в Азия, не мисля че е изключена възможност за пряк военен конфликт между САЩ и Китай, но, ако това не дай си боже се случи, ще стане най-вероятно заради прокси страна на една от двете икономически супердържави; последните събития с Иран загатват за такава потенциална възможност, а други потенциално конфликтни точки са Корейския полуостров, Пакистан, Тайван, Южнокитайско море и Близкия изток, където има застъпване на интереси и влияние.

В продукцията, инвестициите /понякога и във войната, и любовта/ всичко зависи от размера. Колко ще струва Четвъртата индустриална революция в цифри и какво ще донесе на световната икономика до 2030, според някои сериозни анализатори. Според статистиката през 2018, по номинал световният БВП е бил $84,835 трилиона щатски долара. Според изследване на PwC от 2018 Четвъртата индустриална революция ще добави към растежа на световната икономика над 30 трилиона щатски долара към сегашната, вече доста изчерпана в развитите икономики, производителност. Как ще стане това по сектори: 1. Според изчисленията на PwC от 2018 Изкуственият Интелект ще има принос от $15.7 трилиона за глобалната икономика до 2030, това е почти половината от прогнозираните 30 трилиона. Графично това изглежда така: Разпределени по географски региони и държави тези 15 трилиона долара ползи от ИИ изглеждат така: Това разпределение не е изненадващо, като се има предвид досега инвестираните средства в областта на ИИ за период от 2013-2018: Според изчисленията на PwC, само през 2018 използването на ИИ е допринесло за 2 трлн. долара. Този елемент от Четвъртата индустриална революция е най-рентабилен: с по малко от 2 трлн. нови инвестиции до 2030 той обещава печалба от 15 трлн. https://www.visualcapitalist.com/economic-impact-artificial-intelligence-ai/ 2. Технологията 5G за супер-бърза комуникация е вторият основен елемент. През следващите десет години глобалните телекомуникационни оператори ще инвестират от 1,2 трилиона до 1,5 трилиона долара за пренастройване на 5G мрежи, като повечето от тях ще са за под 6GHz 5G. Очаква се комбинираният ефект от въвеждането на тази технология както в масовите комуникации, така и в производството /интернет на нещата/ да надхвърли 4 трлн. щатски долара до 2030 https://www.scmp.com/tech/china-tech/article/2098948/china-plans-28-trillion-yuan-capital-expenditure-create-worlds 3. Роботиката е третата област, която се равива с буквално бесни темпове – за последните две десетилетия броят на промишлените роботи в световен мащаб е нараснал три пъти и е достигнал до 2018 до 2.25 млн. в света. До 2030 се предвижда този брой да достигне до 20 млн., като само Китай предвижда да има до тази година 14 млн. промишлени роботи. През 2018 китайските компании са инсталирали 154 000 промишлени робота, сравнено с 55 000 в Япония и 40 000 в САЩ през същата година, според International Federation of Robotics (IFR). Днес с най-голяма гъстота на промишлени роботи на 10 000 работника са следните страни: За сравнение, в Полша те са 36, в Румъния 12, в България 5-7, в Русия 3 /към 2017/. През 2020 се очаква Китай да произвежда 150 000 промишлени робота годишно, на цена около 40 000 щатски долара всеки, за което да инвестира 5.9 млрд. долара, а общия брой на роботите в китайската промишленост да достигне 950 000. Китай, Германия, Япония, Южна Корея и САЩ представляват приблизително 80 процента от всички индустриални покупки за модерна роботика; в момента лидер по производство е Япония с близо 50 процента, но нещата бързо се променят. В световен мащаб прогнозата за това масово роботизиране /20 млн. промишлени роботи/ е че ще погълне около 2 трлн. инвестиции и ще има принос за печалби за около 4 трлн. https://www.bbc.com/news/business-48760799 https://www.china-briefing.com/news/chinas-robot-industry/ https://ifr.org/ifr-press-releases/news/robot-density-rises-globally https://www.mckinsey.com/industries/automotive-and-assembly/our-insights/disruptive-trends-that-will-transform-the-auto-industry/de-de 4. Big data, копютинг в облак, суперкомютри – този сегмент без който е невъзможно да се извърши четвърта индустриална революция и е органично свързан с другите изброени ще погълне съответно инвестиции през следващите 10 години между 2.5 и 4 трилиона щатски долара: Специално внимание заслужава т.н. Supercomputing (or High Performance Computing – HPC), където безспорни лидери са САЩ и Китай, а ЕС значително изостава: Всъщност търсенето на възможности за суперкомпютри от европейската промишленост, МСП и изследователи (с 33% от глобалното търсене) далеч надхвърля настоящото европейско предлагане на ресурси на HPC (само 5% от глобалното предлагане) 5. И накрая, но не на последно място: проучване на Глобалния институт McKinsey изчисли, че интелигентните технологии за автоматизация могат да спестят работодателите в световен мащаб зашеметяващи 15 трилиона долара заплати до 2030 г. Роботите са на път да унищожат почти една десета от производствените работни места в света с основната тежест, понесена от районите с по-ниски доходи в развитите страни, казва Oxford Economics. Всеки нов индустриален робот заличава 1.6 производствени работни места, заяви фирмата, като най-слабо квалифицираните региони са по-засегнати. Около 1,7 милиона работни места вече са загубени за роботите от 2000 г. насам, включително 400 000 в Европа, 260 000 в САЩ и 550 000 в Китай, се казва в съобщението. Въпреки че автоматизацията трябва да засили икономиката като цяло, вероятно ще се създаде по-голямо неравенство, тъй като загубите на заетост са концентрирани в определени отрасли и страни. Производството може да загуби 20 милиона позиции до 2030 г., което прави сектора с 8,5% по-малък, отколкото „ако роботите не преобразуват пазара“, според доклада на изследователската фирма.Джобовете на работниците, които са най-уязвими от автоматизацията, често могат да бъдат открити в селските райони с традиционна, трудоемка индустриална база, посочват от Oxford Economics. Малко вероятно е броят на новите работни места, създадени от разпространението на роботиката в индустрията, да е равен на 20-те милиона работни места, за които Oxford Economics смятат, че ще бъдат загубени до 2030 г. Защо обаче фирмите са мотивирани да внедряват роботи: в САЩ например средната цена на инсталирането на един индустриален робот /включително софтуер, инженерна поддръжка и т.н/ е $250,000. Такъв робот има и ежегодни разходи за поддръжка, които се калкулират средно по $10,000 годишно и също са включени в цената му. Ако можете да наемете висококвалифициран работник само за 75 цента на час /колкото струва един промишлен робот/, който може да работи 24 часа на ден, 7 дни в седмицата, 52 седмици в годината, без да се нуждаете от почивки? Получава се следното: През 3 до 10 години положителният паричен поток е почти експоненциален. До момента, в който сте на 7-ма или 8-ма година, тази инвестиция от $ 250 000 долара се оказва около 1,5 милиона долара положителен паричен поток и тя продължава да се увеличава от там. "Този пример за кумулативен паричен поток се основава на система, използваща два робота, работещи по време на две смени, 5 дни в седмицата, в продължение на 50 седмици годишно. Спестяването на труд и повишаването на производителността са резултат от автоматизираната система, която замества двама работници на смяна при годишна цена на труда от 45 000 долара на оператор. Както и допълнителния труд, необходим за постигане на същата продукция като роботната система. „През първите няколко години от живота на робота почти няма поддръжка, само въпрос на малко машинно масло, които добавяте към системата. С течение на времето може да имате някои вътрешни кабели в ръцете на робота, които са се износили и трябва да бъдат сменени. За това има допълнителни разходи. И може би от 10 до 12 години в проекта, целият робот ще трябва да бъде обновен за част от цената на робота. " С една дума, от въвеждането на 20 млн. промишлени роботи фирмите ще генерират още над 15 трилиона допълнителни печалби от спестени работни заплати, които ще добавят към 30 трлн. от повишена производителност и ефективност. Въпросът с преквалификацията на ниско квалифицираните физически работници и откриването на нови работни места е съвсем отделна тема. https://amatrol.com/how-does-industry-40-affect-my-job/ https://www.bloomberg.com/graphics/2019-new-economy-drivers-and-disrupters/south-korea.html https://www.robotics.org/content-detail.cfm/Industrial-Robotics-Industry-Insights/Calculating-Your-ROI-for-Robotic-Automation-Cost-vs-Cash-Flow/content_id/5285 https://www.bbc.com/news/business-48760799

Да се върнем. Как ще коментираш това: China’s investment management market is set to reach $17trn (€14.4trn) by 2030 /в момента е към 4 трлн. предимно китайски инвестиционни продукти/. But there will be no easy path to riches for foreign players. https://www.ipe.com/china-tomorrows-largest-investment-market/10025007.article По-специално, че едни от най-желаещите да влязат с големи активи на този пазар са американски инвестиционни гиганти като БлекРок /с активи за 6.3 трилиона щатски долара под управление/, въпреки "хладната война" на американската администрация срещу Китай.

Малко за Гугъл, но предполагам това е само нищожна част от много повече, което събира като данни и по други канали, примерно приложението за превод или браузването по теми, да не говорим за пазаруването онлайн: "Нов доклад на 55 страници от Digital Content Next и Vanderbilt University относно практиките за събиране на данни в Google повдигна нови въпроси за степента, в която най-добрите технологични компании в света събират и съпоставят потребителски данни без тяхното разрешение или знание. Докладът, чийто автор е Дъглас Шмит, професор по компютърни науки във Вандербилт, е подробен поглед върху „един ден в живота“ на типичен интернет потребител, предлагащ информация върху това колко данни събира Google от средния потребител. Една констатация е, че Google се опитва да научи колкото се може повече за всеки един потребител непрекъснато. Това включва данни, събрани по време на пряко взаимодействие с услуги и продукти на Google - като Търсене в Google и Google Maps, както и по време на косвено взаимодействие, когато браузърът Google Chrome може да работи на заден план. Според професор Шмид основната част от цялото събиране на данни в Google всъщност се случва, когато потребителите не са пряко ангажирани с никакви продукти. На практика пасивното събиране на данни (когато Google събира данни на заден план) вече е два пъти по-мащабно от активното събиране на данни (когато потребителите са пряко ангажирани с продукти на Google и услуги на Google). Това е особено забележителен резултат от изследването на Google, тъй като много потребители на Интернет погрешно приемат, че технологичните компании не могат да събират данни за тях, когато не използват своите продукти или услуги. Но това просто не е така, както е илюстрирано в отчета „Събиране на данни на Google“. Изследователите проучиха колко често устройства с Android и iOS предоставят данни на сървърите на Google, а крайният резултат беше изумителен: устройство с Android с браузър Chrome съобщава данните за местоположението обратно в Google 340 пъти за период от 24 часа или средно 14 данни комуникации на час. И всъщност устройство с Android общува с Google 10 пъти по-често от iOS устройство. (Което има смисъл, тъй като Android е операционна система на Google) Дори и да нямате акаунт в Google и да не използвате приложения на Google, ще продължите да се проследявате, докато използвате Android телефон.Тогава може би не е изненадващо, че авторите на доклада „Събиране на данни на Google“ посочват практиките за събиране на данни от Google като усъвършенствана форма на „надзорен капитализъм“. По този начин, колкото повече данни събира Google за потребителите, толкова повече е в състояние да предложи перфектно пригодени данни за потенциални рекламодатели. Когато знаете какви термини търсят хората онлайн, къде отиват всеки ден и какво съдържание консумират ежедневно, е възможно да се създадат много сложни профили на потребители. Това е причината онлайн рекламите да представляват зашеметяващите 86% от общите приходи на Google. Най-смущаващата част от огромното количество данни и информация, които Google събира за потребителите, е, че нарастващ дял от всички извадки от данни е свързан с данните за местоположението. Всъщност според отчета „Събиране на данни на Google“ данните за местоположението съдържат повече от една трета (35%) от всички данни, съобщени обратно на Google. Това става възможно от честите регистрации с кули за мобилни телефони, безжични мрежи и Bluetooth маяци. И, не се заблуждавайте, способността за проследяване на хора е много точна. Според изследователите Google е в състояние да определи точния етаж в сградата, в която се намира човек.Информацията за местоположението е особено спорен въпрос в света на поверителността на данните, защото е ключът към свързването на онлайн и офлайн профилите на потребителите. Въпреки че Google отрича, че използва каквато и да е кръстосана корелация, за да трансформира анонимните потребителски данни в сложни профили на конкретни потребители, в доклада става ясно, че потенциалът за злоупотреба е ясно налице. Google продължава да събира данни за местоположението на потребителите, дори когато потребителите конкретно са променили настройките за поверителност, които изключват Историята на местоположенията. С други думи, дори когато потребителите полагат съгласувани усилия да преминат „инкогнито“ и правят невъзможно Google да ги проследява, данните им за местоположението на потребителите все още се записват и регистрират. За да изключат напълно проследяването на местоположението, потребителите трябва да преминат през трудоемкия и усърден процес на изключване на проследяването, свързано с „поверителност на мрежата и приложенията“ - факт, който Google удобно затруднява да открие и приложи. От своя страна Google казва, че използва тези данни за местоположението само за подобряване на цялостното изживяване с услуги като Google Assistant.В началото на 2018 изпълнителният директор на Facebook Марк Зукърбърг беше призован пред Конгреса, за да обясни политиките и процедурите на компанията си, особено що се отнася до Cambridge Analytica. И след това през следващите шест месеца се наблюдаваха постоянно други скандали за поверителност. По време на всичко Google до голяма степен избягва всяка форма на регулаторна реакция. В свят, в който стана невъзможно да се направи нещо цифрово, без да се проследяват, ясно е, че данните са голям бизнес на стойност милиарди долари. Може би единственият начин да накараме Facebook и Google да направят реални промени е чрез въвеждане на строга регулация в съответствие с Европейския регламент за защита на данните (GDPR), който предвижда финансови санкции в случай на нарушаване на поверителността на личните данни на потребителите. " https://www.cpomagazine.com/data-privacy/google-data-collection-is-more-extensive-and-intrusive-than-you-ever-imagined/ Ами китайския му аналог Байду, или Амазон и Али Баба и тн. и т.н.... Според мен събирането и използването на данни /"новият нефт"/ само формално може да бъде ограничено със законодателство, на практика този процес е неконтролируем, въпреки законодателството, а когато тези данни се анализират и използват могат да се постигнат чудеса, като в бизнеса, така и в управлението. И това ще набира скорост с изчезването на хартиените пари и разплащанията по електронен път, защото банките ще станат може би най-големите бази на данни за всеки един човек.

Индикатор на новите процеси в индустриалната политика са публикуваните документи в САЩ, Китай, ЕС и някои водещи индустриални страни. Китайската индустриална стратегия Made in China-2025: https://www.csis.org/analysis/made-china-2025 е огледално отразена от американската Advanced Manufacturing Strategic Plan-2018: https://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2018/10/Advanced-Manufacturing-Strategic-Plan-2018.pdf Секторните политики са детайлно конкретни в тези два документа. Германският министър по икономическите въпроси и енергетиката Питър Алтмайер разкри „Националната стратегия за индустрията 2030 г.“ на 29 ноември 2019, която дава огромни правомощия на държавата да контролира и потенциално да блокира сделки в чувствителни части на икономиката, съобщава Financial Times.Според документа, германското правителство може временно да вземе дялови участия във високотехнологични компании, за да спре продажбата им на инвеститори в страни извън ЕС. При тази опция държавата ще се намеси всеки път, когато субект извън ЕС се опита да придобие дял от 10 на сто или повече в която и да е германска компания, занимаваща се с изкуствен интелект, роботика, полупроводници, биотехнологии или квантови технологии. В документа е анализирана относително слабата конкурентноспособност на европейските високотехнологични фирми в сравнение с американските и китайските им конкуренти: Ето защо, на базата на германската и френската индустриални програми: https://nove.eu/wp-content/uploads/2019/02/Germany-Industrial-Policy-Strategy-2030.pdf https://www.gmisummit.com/wp-content/uploads/2018/06/20180627_GMIS-France_vF.pdf е изработен общ Френско-германски манифест за европейска индустриална политика, подходящ за 21-ви век. В този документ са посочени три стълба на бъдещата европейска индустриална стратегия: 1.Масивни инвестиции в иновации 2. Общоевропейска регулаторна рамка 3.Ефективни мерки за защита https://www.bmwi.de/Redaktion/DE/Downloads/F/franco-german-manifesto-for-a-european-industrial-policy.pdf?__blob=publicationFile&v=2 https://www.reuters.com/article/us-germany-france-industrial-policy/germany-france-agree-industrial-policy-plan-for-europe-idUSKCN1Q81IO Великобритания също има своя програма за индустриално развитие извън ЕС: https://www.gov.uk/government/publications/regulation-for-the-fourth-industrial-revolution/regulation-for-the-fourth-industrial-revolution Такива програми имат държави като Швеция, Австралия и Чехия. България също е публикувала КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЦИФРОВА ТРАНСФОРМАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ИНДУСТРИЯ (ИНДУСТРИЯ 4.0): https://www.mi.government.bg/files/useruploads/files/ip/kontseptsia_industria_4.0.pdf но лично на мен този документ ми изглежда кух и декларативен, без базово разбиране какво всъщност се случва и какво представлява реално ИНДУСТРИЯ 4.0, тя се отъждествява с „цифровизация”, което е най-малко твърде общо, а по-скоро неточно, ако не и погрешно. Най-важното, освен общи фрази, в публикувания документ, според мен, няма визия и концепция за конкретни мерки, той прилича на „тезисите” от времето на соца, написани в бюрократичния стил "ден да дойде друг да мине па после ще му мислим".

‘Data is the new oil‘ казват в Давос по различно време и на различни места шефа на МВФ Кристин Лагард и гуверньорът на Bank of England, Mark Carney и тази тяхна фраза е като парола за нов световен ред. Нефтът /петродоларите/ през втората половина на 20-ти век заместваше златния стандарт от първата половина на века и в светлината на това ‘Data is the new oil‘ означава пренареждане на основни ценности. Четвъртата информационна революция е синергия на информационни технологии със съответните последици: Новата икономическа атмосфера на изолационизъм и произтичащите оттам национализъм и протекционизъм не е нещо зародило се в главите на политици или предизвикано от големи ощетени материално народни маси, както е било през 30-те години на миналия век или при възхода на болшевизма в съсипаната от войната царска Русия. По дефолт след преодоляването на голямата финансова криза от 2008 тази популистка вълна на нов национализъм трябваше да вече да е паднала, особено в западните демокрации с висок стандарт на живот и развити добре социални системи. Но това не се случва вече повече от десет години и сме свидетели на Брекзит и на един американски икономически фюрер, изповядващ Америка на първо място, пред който се разкрива голяма вероятност да бъде преизбран за втори президентски мандат, тъй като опонентите му не предлагат рационална алтернатива на неговата икономическа политика. Какво всъщност се случва, и защо? Рационалното обяснение не е в в субективния фактор, нито дори в традиционната икономическа структура на развитите икономики и обществени системи, които са конструирани да бъдат забележително издържливи на такива сътресения като големи икономически кризи – т.н. „общества на всеобщото благополучие” са надеждно подсигурени мощни социални системи за компенсиране на социално слабите от подобни катаклизми, в това отношение Запада си е взел поука от Голямата депресия през 30-те и последвалата я ВСВ. Истинският двигател на подобна на пръв поглед странна политическа ситуация, според мен, е в започването на нова индустриална революция, идването на нов съвършено различен начин на производство, обезсилващ в самата й основа старата добре смазана и разработена глобална корпоративна система на промишлена масова манифактура и разпределителни търговски вериги. Става въпрос за появата на свръх-производителни почти изцяло автоматизирани „умни” фабрики и дистрибуторски системи, управлявани от мощен ИИ и взаимно свързани машини, саморегулиращи производителността и дистрибутивните си и снабдителни вериги, така наречената Четвърта Индустриална революция. Всички необходими елементи от пъзела за стартирането на тази нова индустриална революция вече са налице с изобретяването на 5-Г технологията. При такъв тип производство работната сила, цената на стоката труд, която досега беше най-големия разход в един пазарен продукт /над 50 процента от неговата цена/ драстично ще падне, поради почти пълната автоматизация и кибернетично управление на целия процес от доставка на суровини и детайли до дистрибуция на готов продукт до краен клиент. Следователно основният мотив за старата глобализация – евтината работна ръка зад граница – вече го няма. Водещо за производството става не къде има евтина работна ръка, а къде има купувачи с достатъчно покупателна способност и апетит да консумират продукта. Вече ще бъде възможно да се произвежда много като количество и разнообразно дори с оглед вкусовете на индивидуален клиент с малко разходи за труд и това ще се осъществява в страните с висок стандарт на живот от малко на брой квалифицирана работната ръка, като се избягват всички неудобства на логистика, транспорт, законодателни, патентни и данъчни пречки в различни региони на света по целия глобус, мотивиращи производителите преди да са там заради ниската цена на работната ръка. Това обаче ще бъде валидно за държавите и нациите, постигнали достатъчно високо технологично и образователно равнище, позволяващо им да осъществят на собствената си територия такъв тип нова конкурентна като цена високо-технологична индустрия с висока добавена стойност и високо качество. За неразвитите и развиващите се в технологично отношение страни новото предизвикателство става огромен риск те никога да не излязат от капана на средните доходи, а за най-неразвитите дори и да не стигната до този капан. Ето защо новият изолационизъм, протекционизъм и национализъм днес има своята дълбока икономическа почва в богатите и развити технологично нации, способни да осъществят този тип ново производство, основано на синтез от информационни технологии, а не в бедните и изостанали технологично страни. Част от този пейзаж, и то върха на айсберга му, е биполярното противопоставяне между САЩ и Китай, двете най-напреднали и способни днес и утре нации в областите, стоящи в ядрото на поредната Четвърта индустриална революция, а именно 5Г технологиите, ИИ, суперкомпютрите, автоматиката, 3Д принтиране и новите материали. И двете велики нации са готови за дълъг и изтощителен маратон на състезание помежду им за технологично превъзходство и налагане на техни стандарти в сфери на влияние и пазари, и двете са с почти изравнени възможности, което е безпрецедентно от векове, а именно да има два равностойни конкурента за икономическо превъзходство с изравнен потенциал. Как и дали може да се излезе от този нов икономически обусловен изолационизъм и национализъм и да се изгради върху неговата технологична база отново съвършено нов и различен от досегашния корпоративен глобализъм, е отворен въпрос, защото ситуацията е уникална и непозната, а ние сме в самото й начало.

Under the Commission's Project 048, China aims to establish three carrier battle groups by 2020 so that all three major fleets of the PLA Navy will be able to carry out missions with the full support of an aircraft carrier. The two new Type 001A indigenous carriers will be updated versions of China's first aircraft carrier, the Liaoning, which was originally a Soviet-era Admiral Kuznetsov-class aircraft carrier purchased from Ukraine in 1998. They will also likely be designed with a ski-jump ramp, according to Duowei.Sources said that the General Equipment Department of the PLA has already signed a contract with the Beijing-based China Shipbuilding Industry Corporation to build the two carriers. The price of the two vessels is estimated to be worth US$9 billion. http://www.wantchinatimes.com/news-subclass-cnt.aspx?id=20131211000053&cid=1101 Liaoning displaces 55,000 tons of water. Displacement: 53,000–55,200 tons, standard Total of 40 fixed wing and rotary wing aircraft. https://en.wikipedia.org/wiki/Chinese_aircraft_carrier_Liaoning Chinese aircraft carrier Shandong Standard Load 55,000 tons 44 total aircraft https://en.wikipedia.org/wiki/Chinese_aircraft_carrier_Shandong The USS George H.W. Bush, a steel-gray vessel longer than three football fields and built at a cost of $6.2 billion https://web.archive.org/web/20121021164246/http://www.foxnews.com/story/0,2933,479087,00.html USS George H.W. Bush 102,000 long tons Aircraft carried: 90 fixed wing https://en.wikipedia.org/wiki/USS_George_H.W._Bush Cliff Kupchan според мен със сигурност не лети в облаците, защото съветва инвеститори, които затова му плащат, и ако ги съветва грешно те просто няма да му плащат. Той е коректен в цифрите - в номинал те са точно толкова по проверени статистики, друг е въпросът, че по покупателна способност номиналните 250 млрд. за военни разходи на Китай са еквивалентни на почти 500 млрд. щатски долара по покупателна способност в САЩ. Това всеки сам може сам да си го изчисли. В тази тема още в началото сме обсъждали китайската програма за строителство на самолетоносачи, до 2030 Китай планира да има 6 такива, от които 2 от клас Нимиц, сравним с американските. Американците в момента имат 11 самолетоносача на вода и строят още 2. Всичко това го има в темата и повече.

+++ По повод на филма, изчислено е, че Африка има потенциал за 60 млн. TWh соларна електроенергия годишно, което е 40 процента от световния потенциал: Also, the theoretical reserves of Africa's solar energy are estimated at 60 mln TWh/year, which accounts for almost 40% of the global total, thus definitely making Africa the most sun-rich continent in the world https://en.wikipedia.org/wiki/Solar_power_in_Africa Същевременно целия ЕС консумира: Total net electricity generation in the EU was 3.1 million GWh in 2017. 1 TWh е равен на 1000 GWh, което ще рече, че с една територия в Африка приблизително колкото е площта на България, покрита със соларни панели с ефективност 14 процента могат да се покрият нуждите от електроенергия на всички държави от ЕС; площта на Африка е 30 млн. кв.км или 300 пъти повече отколкото въпросната площ. Между другото, Китай е безспорен лидер по производство на съоръжения и консумация на соларна енергия, така че Африка е буквално златна мина като пазар и ресурс за такава енергия.

Африка е златната ябълка :), оттам може да дойдат в Европа някои такива имена като Ахмет и Мустафа, но едва ли европейското им поколение ще са с дръпнати очички и китайско говорящи; ние си оставаме в транзитната зона на флуидност, да му мислят състезателите за суперсили. Според мен те вече отдавна са се договорили за бъдещия свят.

Китай отделят 2 процента от БВП за въоръжаване, докато този на САЩ е 3.2 и то в номинал; китайците нямат никакъв дългосрочен интерес /а за тях това е хоризонт поне от 50 години/ да се конфронтират военно със САЩ, "синдрома на сварената жаба" или иначе казано стратегията на Сун Дзъ, най-добрата победа в една война е да победиш врага си без да водиш война.

US-China: The cool war EURASIA LIVE, 4 September 2019 By: Cliff Kupchan Cliff Kupchan is Eurasia Group's chairman, as well as director of research and leader of the firm's global macro coverage. Cliff has held high-level positions in the US government and regularly meets top foreign leaders. He provides cutting-edge insights on political risk. Cliff has been a leading expert on international relations for more than two decades—in academia, as a US official, and in the private sector—and he speaks frequently to private and public sector audiences. He regularly briefs clients on macro developments and is co-author of Eurasia Group's annual Top Risks publication.Cliff often appears on major TV networks and is frequently quoted in the world's leading newspapers. He has published extensively in academic journals and frequently authors op-eds. Cliff currently focuses on US foreign and trade policy, dynamics within the US government, and global hotspots. He is also an expert on US and international sanctions. Throughout his career, he has specialized in the Middle East and Eurasia, and remains very involved in the regions. "Ще представя нов поглед върху международната система и отношенията между САЩ и Китай - и ще обясня последствията за пазарите. Да поставим сцената Каква е настоящата структура на международните отношения? Никоя тема не породи по-разгорещен и ерудиран дебат след края на Студената война през 1991 г. Тук ще защитя тезата, че днешната глобална структура е една „възникваща биполярност“. САЩ и Китай са двете суперсили, а останалите изостават много назад. Използвам думата възникваща, защото все още се оспорва дали Китай вече е суперсила или е на път да стане такава. Ще избера последната формулировка, главно защото Китай изостава във военната сфера. Все пак днес навлизаме във втория биполярен свят след 1945 г. Въпреки че и двете са биполярни системи, новата има доста различни характеристики от тази по време на Студената война. Втората биполярна световна система ще бъде фокусирана повече върху икономиката и по-малко конфронтационна - наричам това "новата хладна война". Установяването на биполярност е много важно. Биполярните системи са по-стабилни от многополюсните. Така че следващите няколко десетилетия вероятно ще бъдат малко по-спокойни, отколкото мнозина наблюдатели очакват ... макар и само донякъде, тъй като новата система ще има нейните опасни пукнатини. За повече от 30 години като човек практикуващ политически науки открих, че реализмът (Kenneth Waltz) е единствената най-полезна теория за обяснение на най-високото ниво на държавно и международно поведение. Реализмът твърди, че разпределението на способностите в една системата определя нейната структура. Тук се съсредоточавам върху двете най-важни способности, военната и икономическата сила. Системата упражнява важен натиск върху поведението на държавите, като например вътрешен импулс да се балансира с друга суперсила. Също така отчитам, че единствено структурните характеристики не са достатъчни, за да обяснят много геополитически резултати. Затова включвам намеренията на националните държави и притежаването на ядрени оръжия като атрибути на държавно ниво, които също са ключови за обясняване на резултатите. Литературата за възникващата биполярност е силна, но оскъдна. Ян Xuetong, Oystein Tunsjo, Stephen Brooks и William Wohlforth - наред с други - направиха важни приноси. Това есе се опира и надгражда върху тяхната работа; особено се съсредоточавам върху изкривяването на пазарните последици от новата биполярност. Защо светът сега формира възникваща биполярна структура Първата стъпка в моята теза е да докажа, че навлизаме в биполярна система. За целта първо трябва да се покаже, че разликата между хегемонната суперсила (САЩ) и претендиращата (Китай) не е твърде голяма и става все по-малка. Но второ, което често е пренебрегвано, трябва също да се демонстрира, че разликата между претендиращата суперсила и „останалите“ е голяма и нараства. Във военната сфера САЩ остават безспорен лидер. Номиналните разходи за отбрана през 2018 г. според SIPRI са били 649 милиарда долара, в сравнение с приблизително 250 милиарда долара за Китай (38,5% от разходите на САЩ). Разходите на САЩ са се увеличили при президента Доналд Тръмп и представляват 36% от общите световни разходи за отбрана през 2018 г., в сравнение с 14% за тези на Китай. Двете държави не са паритетни във военно отношение. И все пак, основен факт, подкрепящ възникващата военна биполярност е, че пропастта бързо се затваря; разходите за отбрана на Китай нарастват с 83% в номинално изражение между 2009 г. и 2018 г., докато американските разходи намаляват със 17%. Освен това, вторият критерий за биполярност - разликата между Китай и останалите. Огромна е. Индия е третата по големина индустриализирана страна по отношение на разходите за отбрана. Нейният военен бюджет е 66,5 милиарда долара военни разходи за 2018 г., или това прави 3,7% от глобалните разходи и 29% увеличение в сравнение с 2009 г. Това е много под Китай. По отношение на икономическия капацитет биполярността е очевидна. Номиналният БВП на САЩ беше 20,4 трилиона долара през 2018 г. (МВФ), докато този на Китай е 65% от тази цифра. Но разликата се скъсява след 2010 г., когато Китай беше 40% от американския БВП по номинал. По отношение на покупателната способност (PPP) БВП на Китай е над 25 трилиона долара, докато САЩ са 81% от тази цифра. Тази цифра ярко илюстрира икономическия възход на Китай, неговият БВП в PPP беше по-нисък с около 20% от този на САЩ през 2010 г. И сега нека направим сравнение на тези показатели между номер две /Китай/ и номер три /Япония/и номер четири /Индия/. Разликата отново е огромна. Япония и Индия се съревновават за третото място. Япония тежи 37% по номинален БВП спрямо Китай и 20% по БВП по покупателна способност през 2018 г. Индия е съответно 22% и 41%. И накрая, по отношение на научноизследователската и развойна дейност, R&D, САЩ и Китай (по данни на OECD ) са много близко като разходи за 2017 г., съответно 483 милиарда и 444 милиарда долара. Япония остава на далечната трета позиция със 155 милиарда долара. Да, Китай не е застрахован от тежки сътресения. Но като основна вероятност бих твърдял, че политиката на Китай е стабилна, капацитетът му за икономическо управление е доста квалифициран и относителната му икономическа траектория едва ли ще претърпи драстична промяна. МВФ прогнозира темп на растеж от 5,5% за Китай през 2024 г. (и 1,5% за САЩ). Демографията и дълга са проблеми. Китай вероятно ще поддържа малко по-бавен растеж, но това няма да повлияе на статута му на суперсила. Така че е - изложих фактите и възникващото/вече съществуващо разпределение на способности ясно показва, че биполярността е вече днешна реалност. „Реализъм плюс“ Геополитиката днес е поставена на по-спокойна траектория, отколкото мнозина смятат, поради естеството на балансиране при тази нова биполярност. В биполярните системи суперсилите като правило използват вътрешно балансиране, за да компенсират взаимните си възможности. Това включва натрупване на военна мощ и укрепване на икономическата сила. Външното балансиране като алианси е от второстепенно значение поради големите възможности на суперсилите. Това им дава стабилност, тъй като вътрешното балансиране в по-предсказуемо, надеждно и прозрачно от използването на алианси. Историята е пълна с примери за дестабилизиращи дефекти на алиансите. Тогава идват "плюс" драйвери, които включвам в анализа, но те не са структурни. От тях намеренията за лидерството е централен за обясняване и прогнозиране както на външната политика, така и на резултатите от геополитиката. Реализмът ни дава най-важното обяснение за макро поведение, но анализаторите също трябва да се съобразяват с намеренията на лидерите, за да вложат плът върху костите на своя анализ. Освен това притежаването на ядрено оръжие коренно променя поведението на държавите, които ги притежават, подтиквайки тези държави да продължат с много повече предпазливост. Добре, и какво следва? Новата хладна война има ключови последици за геополитиката и пазарите. Обсъждам ги тук, по степен на важност за инвеститорите. Балансиране Хладната война ще бъде различна от Студената война по много значими начини. Най-важното е, че балансирането между САЩ и Китай ще бъде по-скромно от острото, глобално взаимодействие, което бележи американско-съветската конфронтация. Няколко фактора ще ограничаватт това балансиране. Първо, на структурно равнище САЩ ще останат доминиращи във военните си възможности - възпирайки силно балансиране от Китай в тази област. Второ, намеренията на Китай са много различни от тези на съветските елити. Китай се стреми към бавно и внимателно издигане. Той се основава на различна идеология, така че това няма да бъде идеологическа борба като Студената война - без явен опит за износ на революция този път. Трето, Китай е фокусиран върху Азия. Въпреки че имат глобален икономически обхват, неговите геополитически интереси са до голяма степен в Североизточна и Югоизточна Азия. Ще видим по-малко американско-съветски стил, по-точно нулева сума, геополитическо балансиране. И най-сетне, САЩ ще понесат известна степен на отстъпление, независимо кой е президент. Политическата култура и вероятно по-бавнао растящата икономика на САЩ ще диктуват това. По-скромното балансиране означава, че ще има много малък шанс за война със свръхсила, малко или никакви прокси войни, и по-малко загриженост за съюзи в сравнение със Студената война. Конкуренция във високите технологии Най-големият антагонизъм и най-силното балансиране между САЩ и Китай ще възникнат в икономическата сфера. Това се отличава от оръжейните надпревари, които белязаха Студената война. Горната статистика показва, че Китай вече е близо до САЩ в икономическата сфера. Това означава, че Китай може и ще се опита да балансира възможностите на САЩ в цивилната сфера повече от военната. Следователно битката за напреднали технологии и търговия ще бъде основният театър на хладната война. Конкуренцията за роботиката, AI, квантовите изчисления и 5G е новата, основна форма на структурно балансиране между двете суперсили. Това е критичен момент. От осъзнаването му става ясно, че тази битка ще бъде дългосрочна и конфронтационна - едни и същите сили ще водят битката за високи технологии в хладната война, същите които разгаряха и конкуренцията на ICBM /ракетите с далечен обсег/ в Студената война. Динамиката е очевидна както в американската, така и в китайската икономическа политика, където и двете страни искат да постигнат лидерски възможности на международния пазар и в отбранителната сфера. И двете страни виждат високите технологии като основна цел и именно там ще са най-силните балансиращи удари. Най-ясният конкретен пример е стратегията на Тръмп за 2017 г. за национална сигурност (НСС). В документа се посочва, че мисията на американското правителство е да поддържа конкурентно предимство пред други държави, като помага за приоритет на иновациите и на нововъзникващи технологии като AI и специфични компютърни технологии. НСС също така казва, че правителството на САЩ трябва да защити иновационната база за национална сигурност от конкурентите и изрично назовава Китай. Пекин провежда същите политики, субсидирайки иновациите и не позволява на чуждестранните фирми да бъдат участват в поръчките му за отбрана. Тази динамика на балансиране повдига съвсем реалната възможност пред високотехнологичните фирми по света да избират между ориентирани към САЩ и Китай пазари. САЩ може да предприеме стъпки, за да предотврати продажбата или прехвърлянето в Китай на чувствителни алгоритми или изходни кодове, които са жизненоважни за инфраструктурата на САЩ или които имат приложения с двойна употреба. Икономическата двойнственост вероятно ще порази някои сектори. Това е реален риск, пред който корпоративните стратегически планиращи лица трябва да бъдат изправени. В същото време САЩ и Китай ще се конкурират ожесточено за снабдяването на големи пазари на трети страни с модерни технологии, голяма част от които ще имат военно приложение. Сегашната битка за съдбата на Huawei и 5G вероятно е огледало на бъдещето, тъй като Вашингтон или Пекин по причини за национална сигурност или по икономически причини ще се стремят да ограничат дейността на другия в определени сектори. Накратко, страните и техните фирми често ще трябва да избират между САЩ и Китай за продажби и покупки в иновационния сектор. Ескалиращата търговска война също отразява балансиращото поведение, тъй като страните се надпреварват за предимство. Това взаимодействие представлява интересна комбинация от структурни и външнополитически двигатели. За Стивън Мнучин, Лари Кудлоу и други съветници на Тръмп търговската / тарифна война е дискретна външна политика, провеждана с цел изравняване на условията за игра чрез спиране на определени китайски политики. Но за други, като Питър Наваро и Джон Болтън, това е усилие за овладяване или балансиране на Китай - и това е структурно. Тръмп има участие и в двата лагера, но се придържа към хардлайнерите. Следователно балансиращото поведение е също движеща пружина на търговската война, която има лоши перспективи. Сфери на влияние Според мен сферите на влияние винаги ще бъдат структурна част от геополитическия пейзаж. С концентрацията на способности идват сферите на влияние. Ключовият въпрос за инвеститорите е как ще изглеждат новите сфери и как ще се отразят на бизнеса. Азия ще бъде най-флуидната арена в следващите десетилетия, тъй като Китай ще демонстрира мускулите си там. Североизточна Азия ще остане тясно обвързана със САЩ чрез договори и военни бази. Американските ангажименти към Япония и Южна Корея едва ли ще отслабнат значително, особено защото сега са разположени на предната веранда на другата суперсила. Междувременно историческите подозрения на Токио и Сеул към враждебните намерения на Китай вероятно няма да намалят значително за дълго време. Но регионът на АСЕАН може да се превърне в относителна китайска сфера на влияние. Държавите от АСЕАН имат географска близост и големи и бързо разрастващи се икономически връзки с Китай. Пекин се съсредоточи върху инвестициите в инфраструктура и технологичен сектор; технологичното регулиране в региона съответно възприе китайското решение за локализацията на данните и други проблеми. Междувременно, от гледна точка на САЩ, Югоизточна Азия не е приоритетна област за политическото установяване. При условия на оттегляне, САЩ вероятно няма да бъдат надежден стратегически партньор за страните от АСЕАН. Камбоджа, Лаос и Мианмар вече са в орбита на Китай. Изборът на премиера Махатхир Мохамад в Малайзия доведе до повторно калибриране ориентацията на тази нация към Китай, но дългосрочната тенденция ще продължи. Индонезия и Сингапур ще се опитат по-усилено да останат неприсъединени, но и двете държави ще се окажат под голям икономически натиск от Пекин. Траекторията на Филипините зависи от това дали президентът Родриго Дутерте завършва мандата си до 2022 г., кой го наследява и каква част от завоя му към Китай ще стане институционализирана. Нещо повече, проблемът с Южнокитайско море се насочва към край на играта за териториалните спорове и разширяването на Китай, като Пекин печели. Според мен Виетнам вероятно ще е най-независимата държава от АСЕАН. Антипатията към Китай и силните икономически връзки с Русия, Южна Корея, Япония, САЩ и ЕС дават повече възможности на Ханой. Вероятното отклонение на Югоизточна Азия към Китай има важно значение за инвеститорите. Много големи корпорации се изнасят от Китай и се преместват в държави от АСЕАН - включително Малайзия и Тайланд. Инвеститорите обаче трябва да внимават, тъй като Китай ще има все по-голям власт над инвестиционния климат в тези страни. Рискът ще нарасне и във Виетнам, предпочитаният избор за преместване. Ако Ханой стане единственият аутсайдер от сферата на Китай, този статус ще антагонизира още повече Пекин. Ако, от друга страна, Ханой отстъпи на китайския натиск повече, отколкото бих се обзаложил, той ще бъде в същия кюп като съседите си. В региона на АСЕАН ще продължат да съществуват значителни възможности за не китайски фирми, включително тези от Япония, ЕС и други. Но управлението на корпоративния риск ще трябва да се съсредоточи внимателно върху дневния ред и влиянието на Китай върху инвестиционния климат. Други региони ще имат по-голяма флуидност/свобода в сравнение със Студената война, поне извън секторите за високи технологии. Държавният и частния сектор в Африка и Латинска Америка ще запазят връзките си със САЩ, но влиянието на Китай се се увеличи, като същевременно ще продължи стабилната дейност на ЕС, Япония и други. Европа също ще бъде по-флуидна, като нейната траектория отчасти зависи от съдбата на НАТО. Южна и Централна и Източна Европа по икономически причини вероятно ще допринесат за най-голямото китайското влияние. Близкият изток, от друга страна, ще остане обвързан със САЩ за по-дълго. Иран е изключение, там влиянието на Китай там е пълзящо. В новата биполярна система ще има основни играчи, които не са дълбоко вградени в сферите на влияние. Русия, Индия и Бразилия са добри примери. И все пак те остават толкова далеч под суперсилите по отношение на разпределението на възможностите, че състоянието им на „плуващи в неутрални води“ няма да окаже голямо влияние върху цялата световна система. И накрая, ЕС28 в съвкупност се намира между САЩ и Китай както по номиналния БВП, така и по отношение на разходите за отбрана. Но на ЕС липсва (и е малко вероятно да придобие) армия. Що се отнася до икономиката, ЕС като субект е както в стрес, така и твърде далеч от национална държава, за да го влезе в класацията на суперсила при разпределението на възможностите. Война Шансът за военен конфликт между суперсилите ще бъде малък в новата биполярна система. Притежаването на ядрени оръжия и гарантирана способност за ответен удар на драстично намалява риска. По-скромното балансиращо поведение в сравнение със Студената война допълнително намалява риска. Отново да подчертая, намерението и всеобхватната визия на Китай е бавно и внимателно издигане - фокусирано главно върху икономическия растеж. Военният конфликт със САЩ или някой от неговите съюзници вероятно ще затвори много пазари за Пекин. Системата обаче носи известен риск от конфликт. Както Tunsjo твърди, основните конфликти зони ще бъдат в океанската част на Източна Азия - Тайван, Източнокитайско море и Южнокитайско море. Една от страните може да заключи, че морският конфликт между суперсилите носи по-малък шанс за ескалация, отколкото сухопътния конфликт, например както във Fulda Gap по време на Студената война. Тази грешка би била много опасна. Тайван се откроява като основна потенциална точка на възпламеняване. Обединението е "тцел на всяка цена" за Пекин, а ходът на Тайван към независимост може да доведе до грешно изчисление. Междувременно вероятността от по-малки войни по света вероятно ще се увеличи. САЩ и Китай ще бъдат съсредоточени един върху друг и върху съответните си икономики. Превенцията на локални конфликти, капацитетът на „глобалното ченге“ ще бъде занемарен в новата система. Съответно конфликтът между Иран и Саудитска Арабия може да избухне, както и Русия ще има по-свободна ръка в Евразия. Обществени блага Многостранното поведение и предоставянето на глобални обществени блага вероятно ще намалеят, но не много. Намеренията на САЩ няма да се съсредоточат толкова върху съюзите или многостранните институции, колкото в миналото. Популизмът ще принуди много западни държави да гледат навътре в собствените си проблеми. Междувременно дългогодишният акцент на Китай върху националния суверенитет ограничава апетита му за вида активна роля, която САЩ играеха в глобалната система. Китай обаче ускорява инвестирането на средства за глобален принос от поддържането на ООН до създаването на нови институции за развитие като Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура. Пекин е все по-заинтересован от създаването на правила и поддържането на стабилна търговска среда, макар и според собствените си условия. Ако или когато има друга глобална финансова криза, очаквайте взаимните интереси на САЩ и Китай да доведат до техни общи усилия. Изменението на климата (ако има нов президент на САЩ през 2021 г.) и тероризмът са други арени, на които САЩ и Китай ще си сътрудничат. Светът навлиза в нова биполярна структура с големи последици за геополитиката и пазарите." https://www.eurasiagroup.net/live-post/us-china-cool-war

От тази доста схематична таблица бих коментирал няколко неща: И при четирите държави от Вишеградската четворка външнотърговския оборот надхвърля БВП; и при четирите салдото е положително; и при четирите основният им партньор и за внос и за износ е Германия и то със средно 25 процента; и при четирите държави вторият им по значение търговски партньор са останалите три държави от четворката, с процентите на Германия и Австрия, около 50 процента от цялата им външна търговия всъщност е между тях самите, плюс Германия и Австрия. Тоест те са формирали един малък Общ пазар в тази общност вътре в ЕС. Второ - инвестициите на Германия и в четирите са доминиращи, което тук не е отразено, но може да се проследи. При това Унгария на Орбан се е превърнала в нещо като Люксембург по отношение на така наречените "фантомни инвестиции", предполагам предимно германски: https://www.ft.com/content/37aa9d06-d0c8-11e9-99a4-b5ded7a7fe3f От тази схема се вижда, че около 200 млрд. долара чужди инвестиции в Унгария са "фантомни", тоест преминават по кухи схеми за изпиране на данъци. Орбан не се гнуси явно от такива дейности, и може би затова го раздава толкова ексцентричен "бунтар" срещу бюрокрацията в ЕС. И в четирите страни социалните мрежи за подпомагане са силни /по-малко в Полша и Унгария, повече в Чехия и много в Словакия/, в резултат на което процентът на изпадналите под чертата на бедността е сравнително ниско число, коефициентът Джини също, имущественото разслоение между горните 10 процента и долните десет процента балансирано; в това отношение картината в България е взривоопасна Всяка от четирите държави, според мен, провежда своя самостоятелна ориентация в геополитиката и едва ли техния блок се възприема много сериозно от големите играчи - САЩ, Китай и Русия.

Само за протокола, към 1935 в германските концлагери е имало 7500 души /Гонда вода в България по онова време е за 2500-3000/, към началото на ВСВ те са 21 000. https://en.wikipedia.org/wiki/Nazi_concentration_camps Хитлер до 1938, тя е преломната година, когато банкерът Шахт напуска кораба му/ се държи в усмирителна риза от кредиторите му. Демилитаризирането на Рейнска област, което става по-рано е тихо приветствано от същите кредитори, защото металургичната промишленост започва да работи на пълни обороти. Първата червена лампичка е аншлусът на Австрия в началото на 1938, към края на годината Хитлер анексира и Судетите /уж след "референдум"/, но и тогава британци и французи го оставят безнаказан /Мюнхенското споразумение, на което той се кълне, че Судетите ще са последната териториална промяна направена от него/. Само и само мир да е и да си връща парите. Но той е бил неуправляем и чак след нахлуването в Полша на западните демокрации им светва, че войната с него е неизбежна. Но тези хора, големите банкери, винаги хеджират, тяхното зарче е от всички страни с по 6 точки, и винаги хвърлят дюшеш; в крайна сметка след 1939 те залагат на "Чичо Джо".

Далаверата с американските капитали в нацистка Германия е много сложна за разплитане, защото е трудно да се установи точната сума на германските дългове към САЩ. Ще цитирам част от едно изслушване на американски финансов експерт пред сенатска комисия на закрито заседание, проведено през 1931, тоест преди идването на Хитлер на власт и след приемането на втория план за преструктуриране на германския дълг към Великобритания и Франция. В документа надълго и нашироко финансовият експерт обяснява на политиците, че Германия дори и при това голямо облекчаване на дълга вероятно ще преустанови всякакви плащания след едногодишния мараториум /което и става през 1933/. Но най-интересната част е, когато въпросният господин "изплюва камъчето" с цифрите за дълга на Германия към САЩ, цитирам запис от протокола: Г-н CRISP: Интересувам се, г-н Макфадън, ако е възможно да се установи, размерът на германските облигации и други дългови ценни книжа на държавата Германия, като и и на нейните граждани, дължими на гражданите на Съединените щати. Този въпрос беше зададен на заместник-министъра на финансите. Той каза, че няма представа какво е това и няма начин да го установи. Струва ми се, че различни американски банкери са продавали такива дългови инструменти на американските граждани; и признавам, че не виждам за себе си по никакъв начин как този комитет да може да установи точна информация относно размера на германските задължения, притежавани от американски граждани. Сега, можете ли да подскажете по какъвто и да е начин, според който при тези условия бихте могли да получите тази информация? Г-н MCFADDEN: Можете да получите тази информация от международните банкери, които са продали тези ценни книжа в тази страна. Ще ви кажа, че на 14 февруари миналата година изнесох реч в Конгреса, в която дадох най-добрата информация, която имах по това време от тази сума. Посочих по онова време чуждестранните ценни книжа, които бяха лошо продадени от тези международни къщи в Съединените щати, и, доколкото си спомням, имаше общо такива за 17 000 000 000 долара; включително с тези от заемите към правителството на Съединените щати, тази сума към момента възлиза на 29 000 000 000 долара или 30 000 000 000 долара. https://books.google.bg/books?id=gviFDwAAQBAJ&pg=PT27&lpg=PT27&dq=gdp+germany+1931&source=bl&ots=_mPjIUusWl&sig=ACfU3U0_vqjFEzhx4NwTbwF_noMxt0kW8A&hl=en&sa=X&ved=2ahUKEwif8KDkirbmAhXYRBUIHdkHBfcQ6AEwDHoECAoQAQ#v=onepage&q=gdp germany 1931&f=false Става въпрос за 30 млрд. долара през 1930, плюс още 8 милиарда дължими към правителството на САЩ по преки заеми. Тук музиката трябва наистина да свири туш, защото по онова време 1 щатски долар е със стойност малко повече от 4 райхсмарки, тоест Германия към 1930 /1929 е голямата банкова криза в САЩ и стотици хиляди гневни американски малки вложители горят с парите си в американските банки, докато господа банкерите са се били набълбукали с германски дълг, който оказва се е висящ/; е дължала поне 38 млрд. долара; и така 38 млрд. щатстки долара през 1930 са почти колкото целия БВП на Германия по онова време. И какво правят господа банкерите, за да отпушат напрежението, по онова време САЩ са на златен стандарт и не могат да пуснат печатницата на долара, закона им забранява. Как да си вземат парите от германците, за да отслабят поне малко натиска върху банките си? Много просто, искат дялово участие в германската индустрия и част от печалбата за американските корпорации. Но за да има печалба, германската индустрия трябва да заработи на бързи обороти и да печели много. И така стигаме до 1933, когато на французи и британци е казано да духат супата с техните репарации /франсетата се опитват да обвържат техния заем към американците с германските репарации, но не им се отваря парашута, американците ги отрязват, че едното няма нищо общо с другото/.

Една сравнителна таблица на основните икономически показатели на страните от Вишеградската четворка и България, данните за която съм извадил оттук: https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/ez.html

Не ги заобикалям, Скуби, просто нямах никаква идея защо американците не са им продали хелий. Случката с катастрофата става през 1937 г., след 60 + успешни полета на Хинденбург преди инцидента. Още няма Аншлус, няма присъединяване на Судетите, няма окупиране на Полша и последвало обявяване на блокада и война от страна на Великобритания и Франция. По онова време САЩ имат добри търговски отношения с Германия, взаимния им бизнес процъфтява - Стандарт ойл на Рокфелер е дялов партньор с ИК Фарбен и Фарбен имат филиал в САЩ, нещо повече от Стандарт ойл им дават патентите за добиване на синтетичен каучук, като задържат този патент за САЩ и фактически само Фарбен внасят синтетичен каучук в САЩ на високи цени, тоест бизнеса върви великолепно между американци и германци. Още по-интересно е, че икономическия гений на Хитлер, Ялмар Шахт, който по онова време управлява цялата икономика на Германия - той е едновременно министър на икономиката и шеф на Централната банка - е всъщност много "американски човек", баща му е американски гражданин, а той е лично свързан с бизнес интереси с Гаранти тръст на Морган и други американски банки: "Строежът на новата сграда е завършен през 1915 г. и компанията Ecuite Life Ashurens се завръща на старото си място. В миналото трябва да отбележим интересен момент от историята на Ecuitable. През 1916 г. Уилям Шахт, бащата на Ялмар Хорас Грейли Шахт, по-късно финансов гений и банкер на Хитлер, е касиерът на берлинското бюро „Equity Life”.Уилям Шахт е американски гражданин, работил 30 години за Ecuitable в Германия, където притежава къща в Берлин, известна като Villa Ecuitable. Преди да се свърже с Хитлер, младият Hjalmar Schacht беше член на Съвета на депутатите на работниците и войниците в Зелендорф; той го напуска през 1918 г., за да влезе в борда на Националната банка за Германия. Негов съдиректор беше Емил Витенберг, който заедно с Макс Мей от нюйоркската компания Garanta Trust стана директор на първата съветска международна банка - Роскомбанк." https://royallib.com/read/entoni_satton/uoll_strit_i_bolshevitskaya_revolyutsiya.html#0 В цитирания текст става въпрос, че бащата на Шахт е служител на фирмата собственик на най-голямата бизнес сграда в Уолстрийт, където стават срещите на най-крупните американски банкери, част от които директори и собственици на Федералния резерв, Ecuitable билдинг, сградата и сега си стои там и е една от най-импозантните в Ню Йорк. https://en.wikipedia.org/wiki/Equitable_Building_(Manhattan) За какво му е било на Рузвелт да санкционира Германия по онова време? Ето как е обяснен този инцидент в уикито: "По онова време обаче хелият също беше сравнително рядък и изключително скъп, тъй като газът се предлагаше в промишлени количества само от инсталации за дестилация в определени петролни находища в Съединените щати. За сравнение водородът би могъл да бъде евтино произведен от всяка индустриализирана държава, а бидейки по-лек от хелия, също би осигурил по-голяма подемна сила. Поради високите разходи и оскъдните количества хелий, американските дирижабли, използващи хелий, бяха принудени да предлагат високи цени и това затрудняваше работата им. Въпреки забраната на САЩ за износ на хелий съгласно Закона за контрол на хелия от 1927 г., германците проектираха техния дирижабъл да използва този далеч по-безопасен газ с убеждението, че могат да убедят правителството на САЩ да разреши износа му. Когато дизайнерите научиха, че Националният съвет за контрол на боеприпасите ще откаже да премахне забраната за износ, те бяха принудени да реинженират Хинденбург, за да използват водород. Лесно възпламенимият водород е единственият алтернативен газ, по-лек от въздуха, който може да осигури достатъчно голяма подемна сила. Един полезен страничен ефект от използването на водород е, че могат да се добавят повече пътнически кабини. Дългогодишната история на германците да летят в пълни с водород пътнически кораби без нито едно нараняване или смърт, породи широко разпространено убеждение, че са овладели безопасната употреба на водород. Представянето на първия сезон на Хинденбург демонстрира това." https://en.wikipedia.org/wiki/LZ_129_Hindenburg Накратко, забранителен закон за износ на хелий от САЩ е действал още от 1927 г., когато пък Хитлер е гледал към канцлерското място още през крив макарон. "Готвят се за третата световна война. И Франция може да се кажи, че една от най оцелелите страни в Европа. Патън е настоявал да въоражат даже и немците, защото е знаел р че Жуков е готов до Париж да помете всички пред себе си със своите Т34 съпроводени от ордите червеноармейци..... " Това донякъде е вярно, има една планирана операция "Немислимо" от 1945: https://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Unthinkable Обаче...според мен настояването на САЩ за влизането на Китай като пети постоянен член на ООН е с по-дългосрочна и голяма перспектива. САЩ се подготвят за глобална пазарна експанзия, а Китай е огромен пазар и източник на евтина работна ръка, което се случи и в следващите години. В крайна сметка големите им инвестиции в Китай им изиграха лоша историческа шега, но това е друга тема.

Като прегледах бегло икономическите им показатели за последните години, обединяващото и за четирите страни е тясната обвързаност на икономиките им с германската. Няма да е пресилено, ако се каже, че външната им търговия е функция на германската икономика - процентът на внос-износ само с Германия е над 22-25 процента от целия и за четирите и Германия е доминиращ външнотърговски партньор, тоест пазар. И тъй като и при четирите външната търговия формира над 100 процента от БВП /както и България, където обаче Германия е с по-малък процент като партньор/, тези четири държави ще гравитират около Германия и в политически план, според мен. Авторите ги разделят на 2+2, Чехия и Словакия про-европейски либерални, и Полша и Унгария, авторитарни и националистични, но това, според мен, е донякъде условно, защото обвързаността и на Полша и Унгария с германския пазар и икономика е почти толкова голяма, колкото тези на Чехия и Словакия. Така че Четворката ще продължава да гравитира около Германия по мое мнение. Унгария е уникална с размера на външните си инвестиции, те като процент надхвърлят БВП, както и с размера на унгарски външни инвестиции зад граница, които също надхвърлят БВП, което за мен е малка загадка. Изпитвам подозрение, че е "транзитна страна" за чужди инвестиции, но това е трудно да се провери по статистически данни в Интернет. GDP (official exchange rate): $139.2 billion (2017 est.) Stock of direct foreign investment - at home $290 billion (31 December 2017 est.) $298.2 billion (31 December 2016 est.) country comparison to the world: 22 Stock of direct foreign investment - abroad: $212 billion (31 December 2017 est.) $222.6 billion (31 December 2016 est.) country comparison to the world: 27 https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/hu.html

Е, всеки си е водил протежетата - Великобритания се застъпва за Франция, а най-изненадващото за мен беше, че още през 1943 или 1944, когато Хариман, специален пратеник на Рузвелт и много силна фигура, преговаря със Сталин и Чърчил за следвоенното устройство на ООН, САЩ се застъпват за Китай. Сталин се изказва пренебрежително за Китай в смисъл, че не може да бъде никаква световна сила, но американците настояват Китай да застане като пети постоянен член. Същевременно Рузвелт е имал лична непоносимост към Дьо Гол /взаимна между другото/ и американците се опъват за Франция. С Франция, според мен, нещата не са били само на лична антипатия, Французите са един от големите препъни-камъни да се уредят мирно и тихо репарациите с Германия и носят отговорност за ВСВ в този смисъл. Най-накрая Сталин отстъпва и за Китай и за Франция, но се спазарява за Източна Европа, с Рузвелт, разбира се, Чърчил е бил остракиран, той по-късно само пише по салфетките, но сметката е била уредена предварително между другите двама.

Съгласен съм, Ресавски, схващам тази маневра с Бътлър /който между другото е бил наивен и праволинеен човек, леко откачил от дълга военна служба в морската пехота/ като предупреждение към Рузвелт в стил "бий самара, та да се сети магарето"; под "магарето" визирам самият Рузвелт, който явно, според Уолстрийт, се е увлякъл силно с протекционистката си политика и е трябвало да бъде поохладен малко. Имам предвид National Recovery Administration, която започва да се изявява като диктаторска структура и дейността й е преустановена с решение на Върховния съд на САЩ през 1935. Именно този човек, генерал Хю Джонсън е бил начело на тази организация и според Бътлър бил готвен за нов диктатор. Според мен на Бътлър са му сложили динена кора и са го подхлъзнали по пързалката да дрънка глупости пред пресата, макар че той искрено си е вярвал, за да дръпнат ушите на Ф.Д.Рузвелт. Иначе, според мен, военен преврат е напълно реално възможен в САЩ, има индикации за такъв при свалянето на Никсън и убийството на Кенеди, но в "кадифени ръкавици".

Понякога историята, каквато е била, е по невероятна от всякакви алтернативки, Дедо Либене . Виж например плановете за "съветска еврейска република" в края на войната с цел да се измуфтят едни милиарди долари от световното /разбирай главно американско/ еврейство, за това пише в мемоарите си Судоплатов, той лично е курирал операцията под наблюдението на Берия; след като Сталин умира, Берия пък замисля да продаде Източна Германия за едни 11 млрд. долара, но не успява, защото другарите му го свалят с преврат, та това направи десетилетия по-късно чак Горбачов.