Б. Киров

От 2015 е приет в сила т.н. Регламент „Брюксел I , според който, цитирам: Регламентът определя съдилищата на коя държава членка са компетентни да се произнасят по граждански и търговски спорове, при които е налице международен елемент. В него се посочва, наред с другото, че решение, постановено в една държава членка, се признава в другите държави членка без изискване за специално производство. Съдебно решение, постановено в държава членка и подлежащо на изпълнение в тази държава членка, се изпълнява в друга държава членка, без там да е необходима декларация за изпълняемост. Регламентът предвижда два формуляра, а именно удостоверението за съдебно решение и удостоверението за автентичен акт/съдебна спогодба. В съответствие с регламента държавите членки са съобщили кои са компетентните съдилища, към които трябва да се отправи молбата за отказ на изпълнение и съдилищата, които са компетентни да разглеждат жалбите. Моля, изберете знаме, за да получите подробна информация за съответната страна. В съответствие с член 26, параграф 2, по някои дела, съдът, преди да се признае за компетентен, гарантира, че ответникът е информиран за правото си да оспори компетентността на съда и за последиците от явяването или неявяването си. https://e-justice.europa.eu/content_brussels_i_regulation_recast-350-bg.do ... и са посочени институциите в България конкретно, които са оторизирани да разглеждат жалбите на ответника, където е възможността този вече получил присъда, евентуално, ответник да се измъкне през врата в полето. Обаче, според мен, за корумпирани национални съдилища, това е палиативна мярка, защото отмяната на присъдата, издадена например от съд в Германия, може да бъде направена от оторизирана съдебна инстанция в България, и кръгът се затваря "ние ги съдим те ги пускат" ... В случая с иска по закона RICO в САЩ, ищецът е фирма регистрирана в САЩ и съответно обжалването следва да бъде не пред българско съдилище, ако има присъда, а пред американско, САЩ нямат "Брюксел I ", защитават си националния интерес в националната съдебна система, крайното решение е на американски съд.

What China’s Aircraft Carrier Means for its Naval Defence Capabilities James Tunningley James Tunningley is a GRI Associate Analyst. He is the Director of the Young China Watchers in London having previously held positions at the Royal United Services Institute for Defence and Security Studies and the China-Britain Business Council. He is on the Young Leaders Program at the Center for Strategic and International Studies Pacific Forum, a Fellow at the Royal Asiatic Society and a Junior Member of the Royal Society for Asian Affairs. He is a graduate of the University of Oxford. В корабостроителницата в Далиан в северната китайска провинция Ляонин, военноморският флот на Народна освободителна армия стартира първия си изцяло китайски самолетоносач. Придържайки се към военноморската традиция, корпусът на новия тип „тип 001А“, най-вероятно да бъде наречен „Шандонг“ по името китайското пристанище. Очаква се този самолетоносач да започне да изпълнява бойно дежурство от 2020 г., като се присъедини към първия и единствен досега самолетоносач на Китай, който в момента е в експлоатация - Ляонин. Подобно на Liaoning, новият самолетоносач се основава на дизайна на клас Kuznetsov от съветската епоха в дизайна на палубата и излитането, както и в дизайна на двигателя му. Пускането на вода на 001A беше последвано от многобройни международни новинарски бюлетини, които обявиха, че това е доказателство, че Китай значително увеличава своите отбранителни способности, действайки по-агресивно на морската сцена и разширявайки амбициите си в чужбина. Разбира се, пускането на нов самолетоносач поставя нови въпроси около сегашните военноморски способности на Китай, но въпреки че това е решителна стъпка напред за президента Си и китайските военни, те все още са на светлинни години от това да бъдат сила за тестване на САЩ и следователно техните способности не трябва да бъдат преувеличени. Сега Китай е седмата страна в света с възможност да изгради собствени самолетоносачи след САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Италия и Испания. Пускането на самолетоносача идва месец след като Китай обяви, че ще увеличи военния си бюджет с около 7% през следващата година. Увеличението върви ръка за ръка с друга реалност на китайската отбрана: навлизането му към моретата. Пекин осъзна, че териториалните и икономически предизвикателства пред него са предимно като морска сила и съответно измести приоритетите си. Огромното обновяване и разширяване на китайския флот е преди всичко цели превръщането на PLA в по-гъвкава и ефективна бойна сила, в рамките на която Флота ще играе решаваща роля. Потвърждение на това е, че според съобщенията Китай увеличава размера на морската си пехота пет пъти, до 100 000. Китай планира да изгради допълнително още четири самолетоносача, като най-новият - тип 002 - се смята, че е в процес на изграждане в корабостроителница извън Шанхай. Всичко това намеква за по-твърд китайски военен флот, но не става въпрос само за военно влияние; има и търговски елемент за преместването на Китай към моретата. Исторически погледнато, от края на 90-те години Китай и Югоизточна Азия се превърнаха в основни играчи в морската търговия. През последните години след голямата криза, вълната от растеж на вноса в Азия нараства. Само в Южнокитайско море, за което Китай и редица други страни претендират за права, се оценяват преминаващи стоки на стойност 5 трилиона щатски долара всяка година, включително над 50% от тонажа на световния търговски флот и близо 33 % от целия морски трафик в световен мащаб. Наред с това, според Световния съвет по корабоплаването, Китай е най-големият износител на контейнерни товари, като общият му ръст е 36 милиона teus през 2014 година. Китай знае, че развитието на неговите морски възможности е от ключово значение за защитата както на неговите граници, така и за неговите икономически интереси. Въпреки този напредък, кандидатурата на Китай за велика морска сила е поставена под въпрос редица обективни факти. Първо, въпреки факта, че Пекин представя Type 001A като първият построен в Китай самолетоносач, той всъщност е само модернизирана версия на съветски военен кораб. Второ, въпреки че Китай изразходва малко повече от 200 милиарда долара за отбрана и въпреки факта, че разходите за отбрана ще се увеличат със 7% тази година, когато се разглеждат увеличенията на военните бюджети през изминалото десетилетие на глава от населението, става ясно, че разходите са се увеличавали сравнително бавно в Китай. Между 2013 и 2016 г. например, военните разходи на Китай като дял от БВП бяха 1,95% в сравнение със САЩ, чиито разходи бяха много по-високи - до 3,3%. и тъй като икономиката на САЩ е по-голяма в абсолютна стойност, действителната разлика става колосална. САЩ харчат повече за година за военноморските си си сили – по 215 милиарда долара, в сравнение със следващите седем най-големи държави заедно. Ако се има предвид факта, че президентът Тръмп е предложил 10% увеличение на военния бюджет, САЩ ще продължат да превъзхождат значително Китай в чисто цифрови мерки. Но не само числата са важни проявяват за реалното сравнително изоставане от страна на китайците. САЩ оперират с 19 самолетоносачи, от които 10-те супер-клас „Нимиц“ са с ядрена мощност - което означава, че са по-бързи, могат да прекарват по-дълго време в морето и техните самолети могат да излитат с по-тежки товари – освен това имат почти два пъти повече разрушители от Китай, повече атомни подводници и имат 323 000 души персонал, с 88 000 повече от този на Китай. САЩ също имат повече от три четвърти век опит за палубна авиация, което включва обучение за пряка конфронтация във война. Ако Китай наистина иска да оспори господството на САЩ на подобна арена, то трябва да се премести от просто количествените показатели към това да бъде ефективен технологичен емулатор. През 2016 г.Пентагонът възложи на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) да извърши независима оценка на американската стратегия в Азиатско-тихоокеанския регион. В заключението си проучването предупреждава: „До 2030 г. Южнокитайско море ще бъде почти „китайско езеро”, точно както Карибите или Мексиканският залив са за Съединените щати днес“. Както твърди военния експерт за Китай Хари Казианис: „Пекин ще има способността да създава все по-нарастваща„ забранена зона за другите“в западната част на Тихия океан ... тъй като Китай има лукса да концентрира всичките си сили в непосредствена близост.” Китайският самолетоносач тип 002 най-вероятно ще има или електромагнитни, или паро-водни катапулти, които ще позволят да се изстрелват по-тежки самолети. Когато Китай пусне своя самолетоносач от тип 003, може наистина да се усети, че става горещо. Очаквано е това да стане към 2025, като вероятно този тип самолетоносач ще бъде с ядрено задвижване и водоизместимост 90 000-100 000 тона, тоест от клас супер-самолетоносач; анализаторите смятат, че до четири такива самолетоносача могат да бъдат построени до 2030. Ако това стане реалност, тези 4 китайски самолетоносача ще бъдат най-мощните неамерикански самолетоносачи в света. Това със сигурност ще промени морската игра, каквато я познаваме днес. https://globalriskinsights.com/2017/06/chinas-aircraft-carrier-naval-defence/

Очевидно Китай не разполага с еквивалентна морска мощ, съпоставима с тази на САЩ и дори при най-амбициозните му планове, които предвиждат до 2030 г. да пусне на вода 6 самолетоносача, ще му трябват поне още 30 години, както казва китайски морски офицер, за да постигне евентуално паритет с флота на САЩ. Но това едва ли е толкова съществено, според мен. Мисля, че ако може да се говори за някакъв "Капан на Тукидид" и опасност от конфликт между един издигащ се Китай и едни доминиращи глобалния световен ред САЩ, нещо което би могло да се нарече „война”, ще бъде единствено на полето на високите технологии, по специално индустриализацията на ИИ /така наречената Четвърта индустриална революция на „Интернет на нещата”/, пред която единствената обективна пречка, поне досега, беше относително бавната свързаност и пренос на данни, сега този бърз пренос на информация от ново поколение е реалност с новите 5G мрежи /в ядрото на тарифната война по мое мнение стои конкуренцията на Huawei с американските гиганти, работещи по стандартизацията на тази връзка, а не тарифите и дефицита във външната търговия сами по себе си/. Едно интересно за мен мнение, в три отделни публикации, по този въпрос: Who Will Lead In The Age Of Artificial Intelligence? Jan 1, 2019 Daniel Araya Daniel Araya (PhD) is a technology consultant and advisor to government working at the intersection of entrepreneurship, innovation and public policy. He is a Senior Partner with the World Legal Summit and co-founder of TGE Marketing and Advisory. A regular contributor to various media outlets, Daniel has been invited to speak at a number of universities and research centers including the U.S. Naval Postgraduate School, Harvard University, the American Enterprise Institute, Stanford University, the University of Toronto, and Microsoft Research. His newest books include: Augmented Intelligence (2018), and Smart Cities as Democratic Ecologies (2015). He has a doctorate from the University of Illinois at Urbana-Champaign and is an alumnus of Singularity University’s graduate program in Silicon Valley. Състезанието за инсталиране на 5G мобилни мрежи отразява геополитическото съперничество, което ще определи политическите и икономическите позиции на страните за идните десетилетия. Разработването на 5G мрежи ще означава много различен интернет. 5G или пето поколение мобилни телекомуникации е средство да се да свързва огромна глобална мрежа от сензори, роботи и автономни превозни средства чрез сложни изкуствен интелект (AI) и машинно обучение. В основата на историята на 5G е възходът на Азия и особено на Китай в широката трансформация на пост-американския свят. Азия ще бъде дом на лъвския пай от 5G потребители. До 2025 г. една трета от 1,2 милиарда потребители на 5G мрежи ще бъдат в Китай. Китайската Huawei сега е най-голямата телекомуникационна компания в света, изпреварвайки Apple като втория по големина в света доставчик на смартфони и световен лидер в телекомуникационното оборудване в Европа, Азия и Африка. Докато САЩ поддържат значителни предимства в света на телекомуникационните технологии - особено полупроводниците, корпоративния софтуер и хардуера - сегашната търговска война на Америка с Китай е за бъдещето на технологии като 5G. 5G мрежите от следващо поколение ще въведат значително подобрени скорости на данните при създаването на глобална цифрова нервна система. За да се постави това в перспектива, 5G в крайна сметка може да работи със скорост от 100 до 250 пъти по-бърза от 4G, което е еквивалентно на стрийминг на стотици филми в 8k едновременно. Използвайки свръх-бързи високопроизводителни комуникации, 5G мрежите ще позволят радикален напредък в автономните автомобили, фабричната роботика, мрежите за машинно обучение, чистите енергийни технологии, модерното медицинско оборудване и интелигентните градове. В този нов век САЩ ще останат огромна сила, но дните на едно-полярната хегемония са приключили. Икономиките в Азия започнаха да растат независимо от износа за САЩ и Европа и този модел на потребление сега измества глобалния баланс на силите. Азия отново се превръща в център на световната търговия с китайските Huawei и ZTE като глобални технологични гиганти. С увеличаването на богатството на Азия между-регионалната търговия сега подхранва ненаситния апетит на региона за инфраструктура, промишленост и технологии с водещи инвестиции в Китай чрез неговата инициатива „Път и пояс“. Противоположно възхода на Азия, Америка е в отстъпление. Националният популизъм и протекционистката търговска политика на президента Тръмп ефективно подкопаха самия либерален ред, който някога оправдаваше американското лидерство. В продължение на почти пет десетилетия САЩ бяха лидер в растежа на технологията, управлявана от интернет, но тази ера започва да ерозира. Индустриалната политика на Пекин „Произведено в Китай 2025“ бързо премества Китай на позицията на водеща в света високотехнологична глобална суперсила. За САЩ и други големи индустриализирани икономики завоят на Китай към високотехнологичните технологии сега е екзистенциална заплаха. Една възможна последица от тази "геотехнологична" промяна е разделянето на 5G телеком екосистемата. Както посочва бившият изпълнителен директор на на Google Кай-Фу Лий, нарастващата тежест на Китай води до един вид глобален икономически поляритет между Запада и останалите, който неизбежно ще принуди различни страни по света да вземат страна. Една раздвоена /като стандарти/ 5G екосистема може да означава две (или повече) отделни и политически разделени технологични сфери на влияние. Докато Америка на президента Тръмп се обръща навътре към себе си, в момента се извършва глобална промяна в системата. Определянето на стандартите и разпределението на радиочестотния спектър за 5G мрежите сега са от решаващо значение за нарастващото геополитическо съперничество между най-мощните държави в света. Конкуренцията в областта на стандартизацията ще определи не само дизайна на 5G мрежите, но и капиталовите потоци между участниците в 5G екосистемата. Компаниите, чиято технология става индустриален стандарт, ще получават възнаграждения за авторски права и патенти за идните десетилетия. Китай е силно ангажиран в процеса на определяне на стандарти. 5G в крайна сметка се позовава на набор от технически правила, които определят функционирането на клетъчните мрежи. В този лабиринт на света на телекомуникационните стандарти компаниите и търговските групи определят кои патенти ще регулират света на интелигентните градове, интелигентните фабрики, автомобилите със самостоятелно управление, медицинските технологии и разширената виртуална действителност. Като един от най-сложните и скъпи технологични проекти в последно време, внедряването на 5G мрежи може да отнеме повече от десетилетие. Но това ще означава много различен интернет. Извън световната мрежа от миналото, бъдещето може да бъде широк спектър от Интернет, в които информацията се контролира и регулира от правителствата. Възможностите за разнопосочно „разделяне“, в което киберпространството се контролира и регулира от различни страни, наистина ще бъде много разочароващ резултат. https://www.forbes.com/sites/danielaraya/2019/04/05/huaweis-5g-dominance-in-the-post-american-world/#66058bc848f7 Ускоряването на тенденциите в изкуствения интелект (ИИ) показва значителни геополитически смущения през последните години. Както масовата електрификация навремето даде възможност за възхода на Съединените щати и други развити икономики, така че ИИ е готов да промени глобалния ред. Прогнозите сочат, че AI ще добави огромните $ 15.7 трилиона към световната икономика до 2030 година. Перспективите за поддържане на глобалната конкурентоспособност сега са пряко свързани с индустриализацията на изкуствения интелект. Предвижда се AI и машинното обучение да променят производството, енергийния мениджмънт, градския транспорт, селскостопанското производство, пазарите на труда и финансовото управление. Правителствата, които могат успешно да поставят контрол върху по принцип разрушителните иновации, ще бъдат стратегически позиционирани да водят през XXI век. Обратно, правителствата, които се противопоставят на ИИ, ще се изправят пред обезсърчаващо бъдеще. На изследователско равнище Съединените щати остават силно ангажирани в изкуствения интелект и други нововъзникващи технологии. Националната научна фондация на САЩ (NSF) в момента инвестира над 100 милиона долара всяка година в изследванията на AI. DARPA наскоро обяви инвестиция от 2 млрд. долара в инициатива, наречена AI Next, чиято цел е напредък в контекстното и адаптивно разсъждение. Междувременно американските военни създадоха нов Съвместен център за изкуствен интелект (JAIC). Но там, където САЩ са установили силна преднина в откритието на ИИ, все по-вероятно е Китай да доминира в индустриализацията на ИИ. Наред с опита на Китай в производството на машини, електроника, инфраструктура и възобновяема енергия, правителството на страната все повече се съсредоточава върху приложението на ИИ. Според бившия шеф на Google Kai-Fu Lee, иновационната система на Китай подхранва един вид глобален икономически поляритет, който неизбежно ще принуди страни по света да изберат страни. Лий знае най-добре това от собствен опит. След като завършва докторска степен по разпознаване на реч в Carnegie Mellon, той продължава да ръководи изследванията на AI в Apple, Microsoft Research и Google China и сега наблюдава инвестирането на рисков капитал в Пекин. Както Лий отбелязва, силата на китайската икономика е продуктивна синергия между правителствените политики и пазарните сили. Китай не само има напреднали търговски възможности в изкуствения интелект, но по-важното е, че има съгласувана национална стратегия. За разлика от САЩ, китайското правителство инвестира силно в привличането на ИИ, за да управлява огромната си икономика. Държавната стратегия на Китай се основава на националните шампиони на страната Baidu, Alibaba и Tencent (BAT) в дългосрочни усилия за преструктуриране на глобалния технологичен пазар. Правителството на Китай е стигнало до заключението, че AI е от решаващо значение за бъдещия растеж на китайската икономика, ако Китай има собствени комбинирани компютри, електроника, смартфони, инфраструктура, телекомуникационни технологии и суперкомпютри, Пекин вече е насочил вниманието си към целия системен спектър на всичко това. Това включва автономни превозни средства (AVs), модерно медицинско оборудване, роботика и финансови технологии. До неотдавна повечето от иновациите, ръководени от ИИ, внедрени от китайските индустрии, бяха „еволюционни“, а не „революционни“. Но това се променя. Китайският технологичен сектор достига критична маса от експертни познания, талант и капитал, който пренарежда върховите световни сили. В действителност, китайското правителство планира да води света в областта на ИИ до 2030 г., като обяви сделки за сливане и придобиване на технологии на стойност повече от $ 110 млрд. от 2015 г. насам. Китай очаква да разшири водещата си роля в индустриализацията на изкуствения интелект чрез използване на масово разпространени данни и бързо прототипиране. Развиващата се в страната икономика на интернет генерира значително повече данни от която и да е друга страна, използвайки скорост, изпълнение и качество на продуктите, особено чрез своите финландски компании. С моменталните мобилни плащания, например, мобилната инфраструктура на Китай осигурява цунами от данни за обучение на алгоритми за АИ. Един много реален въпрос днес е коя икономическа система ще бъде по-успешна в ерата на индустриалния ИИ? Тази на свободен пазар в Америка или другата на социалистически Китай? След два века западно господство в технологиите и иновациите, играта сега се обръща. Високо ефективният модел на планиране в Китай се превърна в сила, с която трябва да се съобразяваме. Дори когато големите пет американски технологични гиганта - Amazon, Facebook, Microsoft, Apple и Google - предефинират западния капитализъм, Китай изобретява един вид „технонационализъм“. Докато САЩ запазват значително технологично господство в ИИ, ресурсите им са фрагментирани и националното лидерство е слабо. Въпреки че Конгресът наскоро прие закон, въвеждащ национална комисия по сигурността на ИИ, в САЩ все още липсва последователна визия. Може би още по-труден проблем е дълбокото разделение между публичния и частния сектор. След разкритията на Едуард Сноудън, технологичните специалисти сега отхвърлят сътрудничество с правителството, подозрителни към сключването на договори с непрозрачния военно-промишлен комплекс. Основният проблем, пред който са изправени САЩ и други развити икономики, е един вид пазарен фундаментализъм, който обезценява управляваните от правителството високо поставени цели. След половин век на неокласическата икономическа теория, ръководена от САЩ, моделът на планиране на Китай се оказва по-стратегически ефективен при доставката на стоките. Очевидно е, че западните страни се нуждаят от ново лидерство на много нива. Точно както следвоенното поколение изгради либерален световен ред, така и днес застаряващите демокрации се нуждаят от нова и завладяваща визия за високотехнологично глобално общество. Спешно е необходимо ново поколение лидери - по-млади, по-умни и най-важното - грамотни технологично. https://www.forbes.com/sites/danielaraya/2019/01/01/who-will-lead-in-the-age-of-artificial-intelligence/#5ba85a46f955 Постигнатият от данни напредък в областта на изкуствения интелект (ИИ) и машинното обучение сега са определени да променят индустрията и регулаторните рамки по света. Съчетавайки физическия, дигиталния и биологичния свят, Четвъртата индустриална революция преработва самото понятие за иновации, тъй като страните използват данни, за да се конкурират за военни и търговски предимства. Както предполага бившият председател на BlackBerry и съизпълнителен директор Джим Балсили, тази революция, основана на данни, не е просто преправяне на условията на световната търговия, а трансформиране на естеството и разпределението на богатството. През 1976 г. 16% от активите на S&P 500 са нематериални активи (патенти, търговски марки и авторски права). Днес те са 90%. Интелектуалната собственост (ИС) и данните, които тя защитава, са най-важните търговски и национални активи в света. В този нов век Съединените щати остават огромна сила, но дните на еднополярната хегемония приключват. Глобалният баланс на силите се измества, тъй като Азия отново се превръща в център на световната търговия. Големият въпрос днес е: Какъв вид глобален ред сега се развива? И как ще се пресичат ускорените технологични иновации с този нов ред? На Запад големите пет технологични гиганта - Amazon, Google, Apple, Facebook и Microsoft - поглъщат АйТи индустрията като цяло. Докато в Азия - Baidu, Alibaba, Tencent, Xiaomi и Huawei - сега изграждат най-големите цифрови пазари в света. В тази информационна ера иновациите определят националната конкурентоспособност. Но иновациите рутинно се нарушават от високо капитализирани платформи, които доминират в технологичната индустрия. Както обясни това рисковият капиталист Марк Андреесен, софтуерът изяжда света. Всъщност малък брой компании, управлявани от софтуер, ядат света. За разлика от икономическата динамика на миналото, отворените пазари по-скоро водят до консолидация на пазара, отколкото до конкуренция. Законът за сравнителни предимства предполага, че свободната търговия ускорява световния просперитет, тъй като страните произвеждат повече стоки, които имат в изобилие, в замяна на стоки, които нямат. Но реалността е, че активите за генериране на рента от патенти и големите данни сега са движеща сила за нова икономика на дигиталните ленлордове и дигиталните крепостни селяни. Извън суровите ресурси и материални блага от индустриалната епоха, световната икономика все по-често използва неофеодална система за извличане на наеми, управлявана от IP. В новата ера на "капитализма на надзора" данните се превърнаха в новия нефт. "Данните" на всеки аспект на човешката социална, политическа и икономическа дейност сега са средство за глобално доминиране. Стремежът към обвързващи международни споразумения като Транс-Тихоокеанско партньорство (ТПП) и USMCA отразяват геополитическа борба за преосмисляне на глобалната икономика около защитата на цифровите активи. Тези въпроси ще станат все по-проблемни, тъй като „индустриалният интернет-на-нещата“ води до цунами от данни, свързващи инфраструктурата, финансите, индустрията и труда с все по-напредналите системи за машинно обучение. Държавите и частните фирми, които могат да използват изкуствения интелект за индустриализиране на обучението и иновациите, ще имат такава степен на политическа, икономическа и военна власт, която ние просто никога не сме виждали. Както обаче пише Balsillie, вместо да вдига всички лодки, приливът на сегашната икономика, основана на данни, вдига нагоре само няколко луксозни яхти. Едно преразглеждане и ревизиране на регулаторната архитектура на международните организации като Международния валутен фонд (МВФ) сега е от решаващо значение за форматирането на Четвъртата индустриална революция. Дори когато Световната търговска организация (СТО) обвързва нови правила за дистрибуторска търговия, страни като Китай, Русия и Бразилия започват да се създават свои собствени. В продължение на почти пет десетилетия САЩ стояха на върха в ерата на интернет. Но това, което виждаме сега, е един вид пост-американски техно-национализъм, който използва стратегически насоки за технологични платформи, за да се превърне в нов Бретън Уудс. Изчезнал е обаче онзи еднополюсен свят, когато Съединените щати седяха безспорно на върха на глобалната система. Технологиите, базирани на данни, сега са основна инфраструктура, около която функционира едно глобално общество. Липсата на подходящо управление в тази икономика, основана на знанието, означава, че може да бъде платена твърде скъпа цена. Твърдата реалност е, че технологията трансформира геополитическия и регулаторен пейзаж, стимулирайки необходимостта от нови протоколи и регулаторни системи за управление на монополистичния капитализъм. Тъй като трите най-големи регионални сили - Съединени щати, ЕС и Китай - изготвят политически инструменти за управление на тази промяна, ще трябва да обсъдят колективно новата глобална регулаторна архитектура. https://www.forbes.com/sites/danielaraya/2019/03/12/governing-the-fourth-industrial-revolution/#6aa676534b33

Тук има обзорна статия на Ройтерс с данни за китайския военен флот: https://www.reuters.com/investigates/special-report/china-army-navy/ Както пише Чехов за принципа на драмата, цитирам по памет, щом в една драма се появи пушка на стената в първо действие, то тя непременно ще гръмне до последното. Не е хубаво да се появяват пушки на стената, но в крайна сметка, може и да няма последно действие, надявам се :)) Огромната флота на Китай преобръща баланса в Тихия океан By DAVID LAGUE in TAIPEI and BENJAMIN KANG LIM April 30, 2019, 11 a.m. GMT Китайският флот, който расте по-бързо от всеки друг голям флот, сега контролира моретата край брега. Веднъж доминиращи, Съединените щати и техните съюзници плават в тези води внимателно. Бивш военноморски офицер от САЩ твърди, че напредъкът на Китай е уловил Америка неподготвена. Китай сега плава в морско пространство в това, което нарича Сан Хай, или „Три морета“: Южнокитайско море, Източнокитайско море и Жълто море. В тези води Съединените щати и техните съюзници избягват да провокират китайския флот. За малко повече от две десетилетия, Народна освободителна армия (PLA), китайската армия, е комплектовала една от най-мощните флоти в света. Тази увеличена китайска огнева мощ в морето - допълнена от ракетни сили, които в някои области сега надминават американската - е променила играта в Тихия океан. Разширяването на военноморските сили заема централно място в смелата кандидатура на президента Xi Jinping за превръщането на Китай във доминираща военна сила в региона. В необработените цифри военноморската флота на PLA вече има най-големия световен флот. Също така расте по-бързо от всеки друг голям флот. През ноември, двупартийната комисия, създадена от Конгреса, за да преразгледа стратегията на националната отбрана на администрацията на Тръмп, съобщи, че във война с Китай за Тайван "американците биха могли да бъдат изправени пред решително военно поражение". Тъй като Китай получава увереност, че може да доминира в близките си морета, той възнамерява да оспори господството на американския флот в далечни води, също в западната част на Тихия океан и в Индийския океан, според американски и китайски военни служители. Сателитните изображения на китайските корабостроителници, докладите в контролираните от държавата медии и оценките на американски и други чуждестранни военноморски експерти показват, че военноморските сили на PLA се разширяват толкова бързо, колкото корабостроителниците могат да заваряват нови корпуси. Тази ново възникваща морска мощ е била само мечта за първите командири на комунистическия флот, роден през 1949 г., по време на заключителните етапи на гражданската война в страната. След войната народно-освободителната армия набързо сглобила пъстра колекция от риболовни и бойни кораби и кораби, пленени от националистите. От 2014 г. Китай оперира с повече военни кораби, подводници, кораби за поддръжка и основни кораби-амфибии, отколкото целият флот на Обединеното кралство, според анализ на Лондонския международен институт за стратегически изследвания, публикуван през май миналата година. Между 2015 и 2017 г. Китай пусна почти 400 000 тона военни кораби, което е около два пъти повече от продукцията на американските корабостроителници през този период, съобщи МИСС. Военноморските сили на НОА вече разполагат с около 400 военни кораба и подводници, според американски и други западни военноморски анализатори. До 2030 г. китайският флот би могъл да има повече от 530 военни кораба и подводници, според проучване на американския военноморски флот от 2016 г. Съкратен и претоварен с мисии американския флот, който управлява океаните, почти без съперници от края на Студената война, има 288 военни кораба и подводници в края на март т.г., според Пентагона. В световен мащаб американският флот остава доминиращата морска сила, властта, която запазва мира и поддържа свободата на корабоплаването в открито море. Китайски военни и политически фигури казват, че докато флотата на техните държави има повече кораби, Америка има по-мощни военни съдове и цялостна превъзходство в морето. "Китайският флот е най-малко три десетилетия зад Съединените щати", заяви пенсиониран китайски военноморски офицер, който иска анонимност. "Твърде рано е за САЩ да се тревожат." Китай обаче е установил господстващо положение във водите, които са най-близо до неговите брегове. Редовният, широко огласен старт на проиводство на нови военни кораби е мощно политическо оръжие за Си Джинпинг. За една домашна аудитория, съвременните самолетоносачи, разрушители и подводници са твърдо доказателство, че онова, което Xi описва като "китайската мечта", неговата визия за силна, подмладена нация, става реалност. Почти веднага след поемането на властта в края на 2012 г., Xi започва серия от високи посещения на военноморски бази и плавания в морето с представителни нови военни кораби. В документални кадри и новинарски съобщения той се качва на борда за поздрав от безупречно спретнати офицери и екипажи. В ход той се взира в далечината от моста през обемисти военноморски бинокли, изкачва стълби между палубите и споделя храна с моряците. Миналата пролет той наблюдаваше гигантско учение в Южнокитайско море, където флотилия от 48 военни кораба се събра във формация. Половината от тези кораби са били пуснати в експлоатация, след като Xi взе властта, съобщиха контролираните от държавата медии. Акцентът бе излитането на реактивни изтребители от първия китайски самолетоносач: 60 000-тонния Liaoning, ремонтиран самолетоносач съветската епоха, който служи като изпитателен стенд за бъдещи китайски оператори на самолетоносачи. Китайският флот пусна на вода и втори самолетоносач, който сега е в морски изпитания и се очаква да се присъедини към флота тази година, според официални представители на САЩ. Основно послание в официалното отразяване на пътуванията на Си: Бдителният флот под негово командване ще пази Китай от повторението на века на унижение, започнало с Първата опиумна война през 1839 г., и по време на което европейските колониални сили и японските нашественици са използвали жестоко предимството си над уязвимия Китай. Всеки китайски ученик научава, че страданията на Китай са възникнали отчасти поради липсата на модерен флот. В последните години на династията Цин императрицата „Вдовица” отклонила средствата, предназначени за модернизация на корабите, за да построи нов летен дворец. Това допринесло за тежкото поражение на Китай през войната с Япония през 1894—1995 г., в която силният японски флот разбива китайския флот. Докато многократните препратки на Пекин към тези предишни унижения имат пропагандна стойност, сега инвазията се смята за много малко вероятно заплаха, според документи на военната стратегия, публикувани от китайското правителство. Вместо това Китай трябва да се подготви за конфликт с висока интензивност в близките си морета, се казва в тези документи. Не е ясно как точно ще възникнат тези конфликти. Но служители от САЩ и други чуждестранни въоръжени сили твърдят, че нямат никакво съмнение, че Пекин има предвид сблъсъци за Тайван или оспорвани територии в близките морета на Китай. Тази стратегия е причина за отдалечаване от традиционния акцент на Пекин върху сухопътните сили. Той бележи историческа трансформация на една древна континентална сила, която от хилядолетия се страхуваше от армии, атакуващи я по сушата от север и запад. Xi повиши статута на флота в най-голямата световна армия. В безпрецедентен ход за силите, доминирани от армията дотогава, старши военноморски офицер, вицеадмирал Юан Юбай, бе назначен през 2017 г.да оглави китайското Южно командване, едно от петте регионални командвания на страната. При Xi Комунистическата партия също така отвори финансирането за флота. Между 2015 и 2021 г. общите военни разходи се очаква да скочат с 55% от 167,9 млрд. долара на 260,8 млрд. долара, според доклад от миналата година, който Комисията за преглед на икономиката и сигурността на САЩ и Китай е поръчала. През същия период делът на военноморския флот от този бюджет се очаква да нарасне с 82%, от 31,4 млрд. Долара до 57,1 млрд. долара, се казва в доклада. Китайският лидер постави ясна насока на флота да се превърне в наистина глобална сила, която да защитава огромната морска търговия на страната и да разширява международните й интереси. В своята Бяла книга за отбраната за 2015 г. Китай заяви, че неговия флот постепенно ще измести фокуса си от защита на офшорните си води до операции в открито море. Засега много от китайските военни кораби са по-малки като клас, включително голям флот от маневрени ракетни кораби. Но китайските корабостроителници пускат на вода военни кораби, които затварят пропастта по големина, качество и възможности с най-добрите образци на техните чуждестранни колеги, според интервюта с ветерани от американски, тайвански и австралийски флоти. Големият китайски флот от конвенционални и ядрени подводници също се модернизира бързо, казват те.

Е в смисъл "по равно ли ще делим или като братя", в този смисъл да си "голям брат" е различно от ежедневното "като братя" :)) Изцепката за Черна гора, според мен, нито е последната, нито първата на господин Тръмп. Той непрекъснато прави такива словесни гафове и сигурно ще остане в историята като американският президент с най-многото неуместни изказвания. В края на краищата, той не е професионален политик, а парашутист в политиката, това няма начин да не му личи. Афинитетът му към "мачовци" и правенето на такъв също е пословично, но реално като политика, отборът на политическия му екип под този ексцентричен външен вид на "боса", работи ефективно за американските национални интереси - постигна увеличаване на европейските военни бюджети, засилва американското военно присъствие в Европа с по-висок клас въоръжение и т.н. Проблемите на европейците са си европейски, както и решаването им. Проблемът за по централизирана власт на ниво държава, по-ефективна Централна банка, обединена европейска армия и централизирана съдебна система, всичко това зависи от европейските политици, най-вече от тандема Германия-Франция.

Политиката на национализъм на САЩ по отношение на ЕС лично за мен е обяснима, това е старата изпитана имперска формула "разделяй и владей" - една монолитна като държавно обединение Европа ще води много по-еманципирана външна политика, докато ЕС като полудържавно търговско, валутно и икономическо формирование е напълно зависимо от силно централизираните като изпълнителна власт САЩ. САЩ са нация, Европа съюз от нации, национализмът в такива връзки работи в полза на Големия брат, който се грижи за цял куп "малки братя" и задава тон в съзвездието си от алианси. Но след ВСВ Европа, първоначално западната и част, а след 1990 и централната и източната до голяма степен са продукт на американската външна политика, военна мощ и икономическа помощ и инвестиции. На ниво инвестиции и икономика преливането е почти пълно - двете страни имат двустранно ползи. На на по-горните етажи в сферата на политиката и войната, САЩ могат да играят ролята на безспорен лидер само при съществуването на различия между отделните страни в Европа, както и от хиперболизирането на руската военна заплаха. Което и правят. Китай е друг тип потенциална заплаха, много по-сериозен конкурент за световна хегемония и следователно и по-опасен военен противник от Русия, дори и само заради размера на икономиката и населението му, обединено в унитарна държава със своя идеология /конфуцианството, което е вид национализъм/. САЩ има за какво да се притесняват от нарастването на китайските възможности и амбиции, особено в перспектива. Според мен за тях най-оптималната политика ще бъде, да отклонят експанзията на Китай към сфера извън техните исконни сфери на интереси, които те са дефинирали като Европа и част от Източна Азия, страните с демократичен модел, формиран от самите САЩ /не говорим за "вътрешния им двор", латинска Америка/. Великобритания може да бъде идеалния посредник между такова пренасочване на Китай встрани от американските сфери на интереси. За мен беше огромна изненада, например, държавен грант /парите на британските данъкоплатци/ от 300 млн. долара даден през 2015 /министър на външните работи Борис Джонсън/ на Пакистан за строеж на магистрали в рамките на коридора на Китай в тази страна. В същото време пакистански политик сравнява този транспортен коридор през Пакистан със значението на Западното крайбрежие за САЩ, като казва буквално "Пакистан става Калифорния за Китай", имайки предвид, че Китай получава пряк излаз по море към Африка и Персийския залив, отпушвайки по този начин тапата в Южнокитайско море, дилемата Малака, тоест избягвайки "капан на Тукидид" и сблъсък със Запада в Южнокитайско море с алтернативата си с пакистанските пристанища Гуадар и Карачи. Оказва се, че плановете за разширяването само на Гуадар са да достигне капацитет за товари, колкото сега имат всички индийски пристанища взети накуп. Нещо като договаряне на сфери на влияние с цел избягване на голям сблъсък.

Според мен, за да отделим личностния елемент /Тръмп/ в случая, можем да екстраполираме предположението, доколко и как би се променила геополитическата /респективно военна/ стратегия на САЩ при предполагаем мандат на Х. Клинтън или друг президент от Демократическата партия, да допуснем Джо Байдън или Елизабет Уорън, които засега имат най-големи шансове по мое мнение. "Големият завой" към Югоизточна Азия започна по времето на мандата на президента Обама - още тогава част от военноморския флот на САЩ в Атлантическия океан беше предислоциран към Южнокитайско море. Тоест, от военна гледна точка, американските военни са задвижили военната си машина към по-голяма тежест в Азия, съобразно отчитането на по-голяма реална заплаха за техните и на съюзниците им интереси от нарастващата военна мощ на Китай. "През последните две десетилетия Китайската народно-освободителна армия се трансформира от голяма, но демодирана сила в способна и модерна армия. Въпреки че Китай продължава да изостава от Съединените щати по отношение на военната техника като цяло и оперативни умения, той е подобрил своите оперативни възможности в много критични области. За да ускори обществения дебат, RAND използва открити, некласифицирани източници, за да състави военно-оценъчни карти на възможностите на САЩ и Китай: сили, география и развиващ се баланс на силите. Този изчерпателен доклад разглежда американските и китайските военни способности в десет оперативни зони и представя "показатели" за всяка от тях. Всяка карта оценява относителното предимство или недостатък на американските и китайските сили в различни видове конфликти, на различни разстояния от континенталната част на Китай, в различни моменти от 1996 до 2017 г. Таблицата по-долу обобщава в една обща схема всичките 10 таблици за оценка за всяка поотделно оценена оперативна област. Това проучване на RAND анализира развитието на съответните китайски и американски военни способности в два сценария, единият е съсредоточен върху Тайван/близо до територията на континентален Китай/ и един на островите Спратли /далече от територията на континентален Китай/. За да имат успех в един от сценариите по-долу, офанзивните цели на Китай ще изискват китайската атакуваща страна да има предимства в почти всички оперативни категории едновременно. Защитните цели на САЩ могат да бъдат постигнати чрез задържане на предимството само в няколко области. Въпреки това повишената ефективност на китайските сили може да повиши цената за американската страна, да удължи конфликта и да увеличи рисковете за САЩ. Препоръки Американските военни трябва да приемат оперативни концепции и стратегии, които да се възползват от потенциалните предимства и да използват географския размер и дълбочина на театъра на бойните действия, както и области за съсредоточаване на особена военна сила на САЩ. По-конкретно, американските военни трябва да обмислят използването на активна стратегия за отблъскване на атака, която да подобри устойчивостта на силите и да намали уязвимостта им към вражеска атака. Силите ще бъдат по-разпръснати в началото на конфликта, като много от тях ще бъдат разположени на по-големи разстояния от Китай, но с възможност да се придвижат бързо напред, когато китайските ракетни запаси са близо до изчерпване след масираните първи удари. Приоритетите на военните поръчки трябва да бъдат коригирани, като се концентрират към мерки за оцеляване на базата; системи за укрития, оптимизирани максимално за конфликт с висок интензитет; камуфлаж, стелт изтребители и бомбардировачи; подводници и подводни защитни средства; мощни възможности за оперативно пространство и контра-пространство. Всичко изброено изисква от вземащите решения да обмислят по-бързи съкращения и трансформации на наследените бойни сили и намален акцент върху големите самолетоносачи. Политическите и военните ръководители трябва да засилят дипломатическите усилия в Тихоокеанския регион и Югоизточна Азия с цел разширяване на потенциалния достъп на САЩ до театъра на войната. Това ще осигури по-голяма стратегическа дълбочина и повече възможности за силите на САЩ. Западните правителства трябва да дадат ясно да се разбере на Китай, че агресията му ще доведе до огромни рискове за него и че Китай трябва да бъде предпазлив, като не надценява способността си да надделее във въоръжени конфликт. Те трябва също така да ангажират Китай по въпросите на стратегическата стабилност и де-ескалацията. https://www.rand.org/paf/projects/us-china-scorecard.html https://www.rand.org/pubs/research_reports/RR392.html От този анализ на РАНД, който напълно съвпада с цитираната по-горе концепция на директора на програмата за отбрана в Центъра за нова американска сигурност /който е бил и на пост помощник секретар по отбраната в администрацията на Тръмп/ се виждат новите моменти: - САЩ гледат на Европа и съюзниците си в Азия като на тяхна територия, която трябва да бъда защитавана - САЩ не искат тази защита срещу евентуална агресия да се превърне в дълга пълно-мащабна война, която би ги въвлякла в риск от масово унищожение - САЩ се преориентират от голямо разпръскване на сравнително слабо защитени свои бази, към засилени технологично и укрепени бази, способни да нанесат достатъчно силен контраудар и да приключат бързо и с успешно отразяване на евентуална агресия Каквато и реторика да използва Тръмп /неговото преизбиране, според мен е фифти-фифти под въпрос на следващите избори/, по мое мнение тази базова стратегия няма да претърпи съществени промени, главно заради обективните факти и промени, които я налагат.

Новата визия на Пентагона за водене на война, която, според мен, определя до голяма степен и новата геополитическа стратегия на Вашингтон: How to Win America’s Next War The United States faces great-power enemies. It needs a military focused on fighting them. ЗА АВТОРА Елбридж Колби (@ElbridgeColby) е директор на програмата за отбрана в Центъра за нова американска сигурност. Той е заместник-помощник-секретар на отбраната за развитие на стратегията и силите през 2017-2018. Ерата на неограниченото военно превъзходство в САЩ е приключила. Ако САЩ забавят прилагането на нов подход, рискуват да загубят война с Китай или Русия - или да се откажат от такова предизвикателство, защото се страхуват, че ще я загубят - с опустошителни последици за интересите на Америка.Стратегията за национална отбрана на Министерството на отбраната на САЩ през 2018 г. инициира необходимата корекция на курса за справяне с това предизвикателство. Както каза тогавашният министър на отбраната Джеймс Матис през януари тази година, конкуренцията с великите сили, а не тероризмът, сега е приоритет на Пентагона. Но докато обобщението на стратегията осигурява ясна визия, то оставя много да се конкретизира. Какво трябва да доведе този преход към конкуренцията с великите сили за американските военни? За да отговорим, първо трябва да разберем сегашния геополитически пейзаж. Както винаги, най-важната загриженост на САЩ е да поддържат адекватни нива на военна мощ; без такива няма да има нищо, което да защити Вашингтон от най-тежките форми на принуда и всеки стимул за амбициозните опоненти да използват последващото влияние. До голяма степен поради тази причина Съединените щати имат траен интерес към отворен достъп до ключовите региони на света - предимно Азия и Европа - за да им гарантират, че тяхната латентна сила не е обърната срещу тях. Съединените щати правят това, като поддържат благоприятни баланси на силата в тези региони чрез мрежа от съюзи. Тези партньорства не са самоцел, а по-скоро начинът, по който Съединените щати гарантират, че никоя държава не доминира в тези критични региони. Русия и особено Китай са единствените държави, които могат да овладеят и задържат територия на съюзници и партньори на Вашингтон, въпреки съпротивата на САЩ. Ако го сторят - или дори само ако просто убедят своите съседи, че биха могли да го направят и след това използват този техен страх, за да ги покорят - те биха могли да разбият американските съюзи и да преместят в своя полза балансите на силите в Европа и Азия. Ако Китай направи това в западната част на Тихия океан, той би могъл да доминира в най-големия и икономически най-динамичен регион в света. Ако Русия го направи, тя би могла да разруши НАТО и да отвори Източна Европа за руското господство. Затова Пекин и Москва не трябва да получават такава перспектива, което означава, че Вашингтон не трябва да се съсредоточава върху абстрактните показатели на военното си превъзходство - например колко самолетоносача има или колко харчи в сравнение с други страни - а върху ясната способност на неговите съюзници да отразят голямата агресия в специфични, правдоподобни сценарии срещу уязвим съюзник или утвърден партньор като Тайван. С други думи, Съединените щати трябва да се подготвят за борба и да постигнат политическите си цели във война с велика сила. Това няма да е лесно. Последният път, когато Съединените щати се подготвяха за такъв конфликт, беше през 80-те години на миналия век, а последният път, когато реално участваха в такъв конфликт с военни действия, беше през 40-те години. Но това е още една причина, поради която Вашингтон трябва незабавно да започне да се готви, ако иска да предотврати голяма война с велика сила днес. Американските военни ще трябва да претърпят драматични промени, за да се подготвят за евентуални атаки от Китай или Русия. В продължение на едно поколение Пентагонът оперираше с така наречения модел „Пустинна буря“, при който Съединените щати използваха огромните технически предимства, които бяха създали през 70-те години, за да изградят армия, способна да доминира над всеки опонент през 90-те и 2000-те години, време, когато те нямаха конкуренция. Този подход е илюстриран от войната в Персийския залив през 1990-1991 г. Операцията в Персийския залив бе зашеметяващ успех - но победата се дължеше до голяма степен на факта, че характерът на конфликта бе напълно подходящ за предимствата на Съединените щати. Ирак имаше огромна военна сила, но тя беше много по-малко технологична от тази на САЩ и не можеше да нанася точни удари извън територията, която притежаваше или окупираше. В същото време пустинята осигури оптимална среда за американските прецизни удари, а Багдад нямаше ядрени оръжия, за да попречи на Вашингтон да предприеме такова масирано нападение. Светът отбеляза страхотната сила на американските военни. До днес никоя друга страна не се е осмелила да нападне съюзник на САЩ. Проблемът днес обаче е, че подходът, който работеше толкова добре срещу тези противници ще се провали срещу Китай или Русия. Това е така, защото те са прекарали последните 10 до 20 години, като са разбрали как да го преодолеят. Победата, както казва старата поговорка, никога не е окончателна. Днес съществуват две сериозни и засилващи се заплахи за съюзниците на САЩ и установените им партньори в Източна Европа и Западния Тих океан. Ядрото на предизвикателството от тези две страни към американските военни се крие в това, което обикновено се нарича „система за отказ от достъп” / зона (A2 / AD): а в по-разговорни термини, голямо разнообразие от ракети, въздушна защита и електронни средства, които биха могли да унищожат или неутрализират американски и съюзнически бази, наземни кораби, сухопътни сили, спътници и ключови логистични възли в техния обсег. Както Китай, така и Русия също са разработили бързо разгърнати и отлично въоръжени конвенционални сили, които могат да използват пробивите, които техните А2 / АД системи могат да създадат. Въпреки тези постижения, както Китай, така и Русия все още знаят, че засега те ще бъдат победени, ако атаките им предизвикат пълен отговор от страна на САЩ. Ключът за тях е да атакуват и да се борят по начин, който Вашингтон е сдържан достатъчно, за да им осигури печалби. Това за тях означава да им се гарантира, че войната ще се води в ограничени срокове, така че Съединените щати няма да смятат за уместно да понесат пълната й тежест. Фокусираните атаки, предназначени да отстранят уязвимите членове на мрежата на Вашингтон, са идеалната офанзивна стратегия в ядрената епоха, в която никой не може да избегне последствията от тоталната война. Най-подчертаната форма на такава ограничена военна стратегия е свършения факт. Такъв подход предполага, че нападателят овладява територия, преди защитникът и неговият покровител да могат да реагират достатъчно и след това да стигнат до заключението, че контраатаката, необходима за изваждането му, ще бъде толкова рискова, скъпо струваща и агресивно посрещната, че Съединените щати ще решат, че не си струва да я провеждат - не на последно място, защото съюзниците му биха могли да я видят като неоправдан риск и за тях и да откажат да я подкрепят. Подобен военен план, ако се изпълни умело в Балтийските страни или в Тайван, би могъл да постави в мат Съединените щати. За да поддържат това, което Матис нарича „съзвездието от партньорства на Вашингтон”, въоръжените сили на САЩ трябва да се адаптират, за да се справят с потенциална заплаха от велика сила. Това ще изисква значителни промени в стратегията и тактиката на американските военни - промяна от модел „пустинна буря” към модел, предназначен да победи съвременните китайски и руски стратегии и тактики за победата. Американските военни трябва да се преместят от онзи модел, според който се концентрира доминираща сила срещу бойни полета, много след като врагът се е укрепил в тях, един подход, който може да забави, влоши и в идеалния случай да отрече опитът на противника да установи свършен факт от самото начало на военните действия и след това да защитава инвазията си. Това ще изисква военна сила, която вместо да изгражда методично господстващо положение в активен театър, преди да отблъсне врага, може незабавно да заличи атаките на врага и следователно да провали стратегията му дори без изграждането на такова доминиращо господство. По този начин Съединените щати трябва да докажат, че борбата им е разумна и пропорционална, оставяйки ужасната тежест от една евентуална голяма ескалация на противника. Щом нахлуването им бъде спряно, Пекин или Москва ще бъдат принудени да избират дали да ескалират войната по начин, който да укрепи решителността на САЩ и да доведе други съюзници до него или да се задоволят с едно по-малко и ограничено поражение. От края на Студената война конструктът за планиране на силите на Пентагона - насоките, които определят колко и какви сили са му нужни - се фокусира върху способността да се водят две едновременни войни. Този стандарт създаде сила, наблягаща на разполагането на голям брой войски, оптимизирани за победа над страни като Ирак, Иран и Северна Корея - точно такъв вид сили, към която Китай и Русия са се адаптирали. В близко бъдеще Пентагонът ще трябва да направи своите съществуващи сили по-смъртоносни, например чрез оборудването на американски самолети и кораби с повече ракети с голям обсег, предназначени да потопят корабите за вражеска инвазия. В дългосрочен план, военните ще трябва да отидат по-далеч, като използват изкуствен интелект и автономни системи по начин, който може да отблъсне интензивни атаки от Китай, използващ подобни технологии. Но американските военни, дори снабдени с най-добрите технологии, не могат да очакват успех срещу велики сили, освен ако не преосмислят позицията си. Моделът на последното поколение беше сила, базирана на вълни, която, когато се налагаше да изхвърли опонент от съюзническата територия, постепенно и сигурно идва от Съединените щати до малък брой фиксирани бази, които по същество бяха имунизирани срещу вражески атаки и след това започваше масирано нападение от там. Подобренията във военната технология вече правят тези логистични пътеки и бази уязвими за вражески атаки на всяка стъпка. Новата сила трябва да се бори от незабавното начало на военните действия да заличи атаката на врага и заедно с пристигащите подкрепления да отрече факта на овладяната територия. За да може тази стратегия да работи, ще е необходима силна позиция, която е много по-смъртоносна, мобилна и готова за контраудар. За да постигнат това, американските военни трябва да направят своите бази по-защитими и устойчиви, както и по-географски разпръснати. Тези усилия не могат да бъдат ограничени само до американските бази. Целият апарат на американската армия - включително логистичната му мрежа и комуникационните системи - трябва да премине в режим на неуязвимост при последователна атака или прекъсване, докато все още функционира ефективно. Американските сили вече не могат да разчитат на системи, работещи с малък резерв за неуспех. Осъществяването на тези цели също ще наложи нов подход към начина, по който се използват въоръжените сили. Националната стратегия за отбрана трябва да осигурява ефективен модел, който се стреми да ориентира САЩ и съюзническите сили към отказ на Китай или Русия да могат бързо да превземат територията и след това да заздравят печалбите си в свършен факт. Моделът призовава, първо, за малките контингенти от силите на САЩ да работят по-близо до потенциални линии на фронта заедно с местните партньори в така наречения контактен-слой, за да изграждат взаимоотношения, които да отричат способността на противниците да манипулират информация и да поставят условия за потенциална битка. Второ, устойчив и смъртоносен слой на американски и съюзнически сили трябва да присъстват в или близо до уязвими съюзници или партньори, за да забавят, разрушат или отрекат напредъка на врага, като по този начин разочароват стратегията му на свършения факт. Тяхната задача ще бъде да купят време и място за подсилване на подвижния слой, идващ от по-далеч, които са обучени да пристигат, да разгръщат съоръженията си, да се интегрират с приятелски сили, които вече са на полето, и да се придвижат бързо до точката на конфликт. Ключовите сили, които не могат бързо да бъдат разгърнати, като единици за противовъздушна отбрана и бронирани превозни средства, ще се базират близо до потенциалните полета на битката, докато по-гъвкавите елементи на силите - като пехота и тактически самолети - ще бъдат обучени да пристигат и да ангажират врага, преди да успее да запечата факта на овладяната територия. За да могат Съединените щати да съсредоточат военните си сили върху подготовката за конфликт с големи сили, той трябва да ги използва много по-малко за вторични мисии. През последното поколение и особено след 11 септември темпото на операциите на американските военни се увеличи значително. Не само, че американските сили непрекъснато се ангажират в Близкия изток, Централна Азия и Африка, но дори и много от тези единици, които не са пряко ангажирани в тези войни, непрекъснато участват в операции като корабни маневри, предназначени да възпрат противниците и уверяват съюзниците. Тези фактори значително са подкопали готовността на силите за конфликт от висок клас. Това трябва да се промени. Изчисленията на Пекин или Москва за това дали да атакуват или да предизвикат криза със съюзниците на Вашингтон ще се основават на оценка на това как вероятно ще се развие една война - и по-специално дали тяхната теория за победата ще се развие успешно, а не само от присъствието на кораби на САЩ. Нещо повече, уверяването на съюзниците не е самоцел, а възпирането на атаките е правилната цел. Упражненията с европейските съюзници трябва да се съсредоточат повече върху усъвършенстването на способността им да защитават НАТО, отколкото върху политическата символика. Последната част от американската отбранителна стратегия, която трябва да се промени, е връзката със съюзниците и партньорите. За разлика от периода след Студената война, Съединените щати се нуждаят от съюзниците си, за да им помогнат срещу руските и китайските нашествия, но и да реагират на кризи и да управляват вторичните заплахи по света. Силите на САЩ просто не са достатъчно големи, за да направят всичко това сами - и като се има предвид необходимостта Пентагонът да се съсредоточи върху конкуренцията с Пекин и Москва, бъдещото внимание на военните в САЩ трябва да бъде върху качеството, а не върху размера. Вашингтон трябва да насърчава различните съюзници да се съсредоточат върху различни роли, в зависимост от военното им положение и ниво на развитие. Съюзниците на фронтовата линия и партньори като Япония, Полша, Тайван и балтийските държави трябва да се концентрират върху способността си да притъпят китайски или руски атаки на тяхна територия и да ограничат способността на Пекин или Москва да маневрират през прилежащото въздушно пространство и водни пътища, като изграждат свои А2 / АД възможности. По-важните съюзници, по-далеч от потенциалните бойни полета, като Австралия и Германия, трябва да работят за това, да допринесат, както чрез своите сили, така и чрез базиране, да съкрушат китайската или руската агресия срещу близки съюзници. Партньори като Франция, Италия и Испания с установени интереси на места като Северна Африка трябва да отделят повече сили за справяне с вторичните заплахи там. Стратегията, очертана в това есе, е амбициозна, но е възможна и на настоящите нива на разходите - ако Пентагонът и Конгресът направят необходимите трудни решения. Яснотата на приоритета означава тежки решения, но не означава игнориране на други заплахи за интересите на Америка, включително терористи, Северна Корея и Иран. Това обаче означава правилно оразмеряване на американския подход към тези заплахи. Съединените щати не могат да си позволят да трансформират непокорните близкоизточни общества или да преследват елиминираща визия за борба с тероризма, но това не е и необходимо. Те трябва да се защитят от ядрената атака на Северна Корея и да помогнат на Южна Корея да се защити от нахлуването на Пхенян. Но не е необходимо дори и да може да се нахлува и да окупира Севера. Съединените щати трябва непрекъснато да преследват терористи, които могат директно да заплашват него и съюзниците му, но не е необходимо да нападат всеки екстремист с вкус към насилие или да трансформират обществата, в които живеят такива. Съединените щати трябва да ограничават стремежите на Иран за регионална хегемония, но не и да свалят Ислямската република. Нещо повече, Съединените щати не се нуждаят от F-22, за да атакуват терористични убежища или бойни екипи от цяла бригада, за да съветват военните от Близкия изток; за такава работа стават и по-евтини безпилотни летателни апарати и специализирани единици за съвет и помощ. За да цитирам безсмъртната сентенция на Карл фон Клаузевиц: „Нищо не е по-важно… отколкото да намерим правилната гледна точка, за да виждаме и преценяваме събитията, а след това да се придържаме към нея“. Сега е въпрос на осъзнаване. https://foreignpolicy.com/2019/05/05/how-to-win-americas-next-war-china-russia-military-infrastructure/

Има едно знаково произведение на Елин Пелин, повестта му „Гераците” с тематика разпадането на българската селска задруга. Знаково, защото е отпечатило в почти чист вид една щампа на българската колективна психология, идеализирана от автора, но според мен, в основата на икономическите провали на България като държава. Бих я нарекъл „сбъркан чип на анти-меритокрацията” – като оня виц за българите в ада, които сами се дърпали в казана и нямало нужда никой да ги пази... Авторът започва: "....Дядо Йордан държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа, на която сметките си знаеше и гледаше сам. Синовете му бяха свикнали с това и когато случайно заместваха баща си или се намираха по друга някоя работа там, те не се чувствуваха като господари, а като слуги." После Елин Пелин дава думата на патриарха, бащицата, стария Герак: "А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото." Ами кой ги е научил за "завист, своещина, нали той се е държал с тях като със слуги? И накрая резултатът от рухналата идилия на патернализма: "Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недооправени плевници, сайванти със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци. Пред стълбите у Петровица имаше мръсен трап, помийник, в който се валяха свине. Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта. Божан купуваше имоти. Неговото скъперничество нямаше край. Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава. Павел не се обади. Никой вече не знаеше къде е и какво прави." Тримата инфантилни синове, които стария Патриарх цял живот е третирал като слуги, са дръпнали кой на където е, всичко е в разруха. Тази приказка се повтаря отново и отново...

Какъв е потенциалът на Китай за инвестиции сравнително с този на Запада / САЩ и ЕС/ и развиващите се пазари: глобалните инвестиционни активи в света през 2017 са били $ 79.2 трлн. долара, според доклада на Boston Consulting Group. През 2017 г. Китай ивестиционните активи AUM са били $ 4.2 трлн, което е направило Китай четвъртият по големина инвестиционен играч в световен мащаб /След САЩ, Великобритания и Япония/. В края на 2012 г. цифрата за Китай е била 1,5 млрд. долара."Очакваме AUM /менажирани активи/ на Китай да се утроят до 2025 г. до 12.6 трлн. долара, което ще го направи втори по големина менажер AUM в света след САЩ". AUM са свързани с растежа на реалната икономика, но на практика има и съществени разлики – към 2017 Северна Америка и Европа като цяло са „тежали” в световния баланс на менажирани финансови активи с 59.6 трлн. долара от световното тегло от общо 79.2 трлн., а Азия /без Япония и Австралия/ едва 3.5 трлн. долара. Това обаче бързо се променя, а западните управители на AUM гледат на Азия като на „златна мина”, заради бързото развитие на инфраструктурата и работната сила там. „Белите полета” засега са Африка /едва с 1.4 трлн. AUM / и Латинска Америка /1.7 трлн./. В Африка китайската инвестиционна експанзия е най-силна и сигурно ще се увеличава, имайки предвид първо важността на континента като суровинна база и неговия потенциал като пазар за китайските стоки. В Китай банковата система е здраво контролирана от централната власт като големите търговски банки доминират финансова система и пазарната. През 2015 г. „големите пет” банки, които са мажоритарни и контролирани от държавата (т.е. Китайската индустриална и търговска банка, Китайската строителна банка, Китайската банка, Китайската земеделска банка и Банката на комуникационните технологии) са имали около 40 % от общите активи на банковия сектор и 41% от печалбата. „Големите пет” се следват от националните банки с дялово участие, в които централните или местните власти обикновено заемат значителни дялове. Едва през 2014 г. Китай официално е стартирал пилотен проект, позволяващ създаването на банки притежавани изцяло от частни компании. Според Комисията за регулиране на банковото дело в Китай до края на 2016 г. е имало 17 одобрени частни търговски банки. Банковите финансови институции (застрахователни компании, дружества за ценни книжа, компании за управление на активи и т.н.) в Китай се управляват основно от свързани с правителството компании и представляват много по-малък пазарен дял в Китай спрямо банковата система. От първите 10 най-големи по критерии приходи китайски държавни корпорации, включени в списъка на Форчън 500 за 2018 /500-те най-големи световни корпорации/, 6 са държавни китайски банки и 1 е застрахователно държавно дружество, а от останалите 3 само една е частна /Алибаба холдинг/; цифрите вляво показват мястото на корпорация в списъка на Форчън 500 по големина на активите в световен мащаб, което не съвпада с мястото им по критерии големина на приходи. Първите 10 китайски държавни холдинга класирани по приходи имат съвкупно приходи съпоставими с БВП на държави като Турция и Русия в номинална стойност: http://fortune.com/global500/list/filtered?hqcountry=China&profitable=true&sortBy=profits В областта на финансовите активи, колкото и бързо да се развива Китай, няма да достигне паритет със Запада /Северна Америка и Европа/ до 2050 година, но по отношение на БВП и търговски потоци това вероятно ще се случи, такива са прогнозите. Което не означава, че по БВП на човек от населението ще достигне паритет, а че ако прескочи „капана на средните доходи” /30 процента от БВП на човек в САЩ/ към 2030, каквито са официално заявените държавни планове на ККП, Китай ще се присъедини към страните с високи доходи, но в тяхната ниска скала. Дали това ще се случи изобщо зависи най-вече от способността на китайската икономика да премине успешно високотехнологичния праг от Третата към Четвъртата индустриална революция и преместването на по-голямата част от БВП /съответно работната ръка/ от вторичния /промишлен и фабричен сектор/ и първичния /аграрен/ към третичния /сферата на услугите/ сектор на икономиката, както и от укрепването на средната градска класа в Китай като самодостатъчно консуматорско общество с достатъчно голяма покупателна способност на вътрешния пазар. Частният сектор на Китай, който се е ускорил след глобалната финансова криза, сега служи като основен двигател на икономическия растеж на Китай. Комбинацията от цифри 60/70/80/90 често се използва за описание на приноса на частния сектор към китайската икономика: те допринасят за 60% от китайския БВП и са отговорни за 70% от иновациите, 80% за градската заетост и осигуряват 90%. % от новите работни места. Частното богатство също е отговорно за 70% от инвестициите и 90% за износа. Делът на износа от частни предприятия може да намалее, тъй като държавните предприятия предприемат повече инфраструктурни проекти в страни, участващи в инициативата Belt and Road (BRI), увеличавайки публичните си дялове в китайския износ. Въпреки гореспоменатите фактори, китайското правителство все още се стреми да подкрепя държавните предприятия и се ангажира да ги направи по-големи, по-силни и по-ефективни. Това е особено важно за някои стратегически сектори, където правителственият надзор е от съществено значение - по-специално в областта на отбраната, енергетиката, телекомуникациите, авиацията и железопътните системи. Обратно, държавата се насърчава да се откаже от други индустрии, като намали собствеността си. Държавната комисия за надзор и администриране на активи (SASAC) прави големи крачки в изпълнението на правителствената „zhuada fangxiao“ (възприемане на голямата политика за освобождаване от малките), което значително намалява броя на държавните предприятия чрез приватизация, продажби на активи и сливания и придобивания. Комисията, създадена през 2003 г., в момента се концентрира върху преструктурирането на останалите държавни предприятия в модерни корпорации, ориентирани към печалба. Практически всички субекти, контролирани от SASAC, са структурирани като корпорации и са юридически отделени от правителството със свои собствени съвети на директорите, ефективно делегирайки повече власт на изпълнителните директори. Правителството отиде на въвеждане на смесена собственост в телекомуникационната компания China Unicom, като продаде акции на стойност около 11 милиарда долара на 14 частни инвеститори. Това беше направено като стъпка към превръщането на China Unicom в по-голяма отговорност и фокусиране върху генерирането на възвръщаемост на собствения капитал, като същевременно запазва държавния контрол. Тези усилия за конкурентоспособност на държавните предприятия, поддържайки абсолютен контрол върху тяхното окончателно вземане на решения, потвърждава ангажимента на китайското правителство за консолидиране на държавния контрол, като същевременно позволява на пазара да бъде крайният разпределител на ресурси. С други думи, правителството иска да следи внимателно пазарните сили, като същевременно запазва „възможността за намеса“ в критични ситуации. Арестът в Канада на финансовия директор на Huawei, Meng Wanzhou, бе последван от тежка реторика от президента Xi, който заяви: „Никой не е в състояние да диктува на китайския народ.“ Тези видове действия отразяват нарастващи нива на недоверие и принуждават Китай да се придържа към повишена централизация. ............ В Китай съществува прогресивна скала на облагане, която за високите доходи достига до 50 процента, както в корпоративното облагане, така и върху личните доходи. ДДС е 17 процента. До 5000 юана са необлагаеми – около 800 долара. Така например, работник със заплата от 1000 долара ще плаща само върху горницата от 200 долара и това стимулира спестяването и харченето, естествено. Тези 7 процента, удържани от заплатата на всеки работещ за фонд „Обществено строителство”, както и допълнително изплащаните от работодателя още 7 процента за същия фонд, служат на работещия при вземане и изплащане на кредит за жилище – ако човекът например е натрупал 50 000 долара от вноската във фонда, той може да ги ползва при вземането на кредита като първоначално изплатени от цената на жилището, освен това получава от Фонда преференциален кредит с по-ниска от пазарната лихва. Жилищният фонд е уникална характеристика на китайската социална система, която позволява на служителите да спестят пари, за да плащат и поддържат собственото си жилище. Последните реформи дадоха възможност да се използват спестяванията във фонда и за други цели, като спешна медицинска помощ. Подобна е системата и в Сингапур, Китай е прекопирал до голяма степен сингапурската система за публично подпомагане за придобиване на жилище. Общественият жилищен фонд е дългосрочен план за жилищно спестяване, съставен от задължителни месечни депозити от работодатели и служители. Ако не се използват натрупаните суми в този фонд, те се връща на служителя, но само когато се пенсионира. 11 процента отиващи в личната партида на работещия също могат да се предават по наследство в случай на преждевременна смърт на пенсионера, както и да се използват при купуване на жилище. Така например човек с 40 годишен стаж и брутна заплата от 12000 долара годишно теоретично при тази система би трябвало да е натрупал в личната си пенсионна партида 54 000 долара, които би могъл веднага да вложи в покупка на жилище, в допълнение на вноската му от 14 процента отделяна от заплатата му през същото време на неговия стаж, която трябва да е 56 000 долара, тоест този пенсионер ще стартира покупката на жилището си със собствен кредит от 110 000 долара. Това обяснява феноменът, че в Китай масово пенсионираните родители изплащат дома на своите работещи деца, както и фактът, че 90 процента от китайците са собственици на жилища, въпреки ужасно високите цени в градовете – така например, средната цена на апартамент от 70 кв.м. в Пекин или Шанхай е около 350 000 долара, но както се вижда един средностатистически пенсионер стартира покупката на такъв имот с актив от 110 000 долара, тоест изплатена една трета от цената само от социалните му вноски. Пенсионният фонд за градските работници, който е гръбнакът на държавната пенсионна система на страната, притежава резерв от 4,8 трилиона юана (714 милиарда щатски долара) в края на 2018 година. В Китай, за разлика от България !!!, всички държавни служители си плащат социалните осигуровки. Китайският пенсионен фонд за работници в градските райони е създаден през 1997 г., когато Пекин разбива социалистическата система държавните служители да са осигурени в стил „от люлката до гроба”. До този момент /1997/ служителите, работещи за държавни предприятия, държавни служители и общински служители, не са правели вноски в пенсионния фонд. Градската обществена пенсионна система се състои от стълб А, „плащане в наличност“и стълб Б, финансирана част, състояща се от индивидуални сметки на работещите. Стълб А се финансира изключително от вноски от работодателите в размер на 20% от заплатите, докато стълб Б се финансира от вноски на служителите от 8%. Платената част от първия стълб е предназначена да осигури процент на замяна от 35% от последната заплата на служителя, а частта от втория стълб /личните партиди/ цели да замени 24%. Така пенсионната система в градовете осигурява 50% покритие от заплатата на работника. Начинаещ, в първата година от участието си в пенсионно осигуряване, прехвърля 3% от заплатата си в личната си осигурителна сметка /вторият стълб/, след това на всеки две години вноската му се увеличи с още 1%, докато след 10 години той достигна до 8% от заплатата си. В същото време приносът на дружеството към личната сметка на работника намалява съответно от 8% от заплатата през първата година на участие до 3% - в сумата, като и двата вноски винаги сумарно остават 11% от заплатата на служителя. Ако през 1998 г. средната пенсия в Китай е била едва 65 долара, то сега средната пенсия вече надвишава 224 долара на месец. Разбира се, това включва и по принцип по ниските пенсии в селските райони, където разликата в заплатите с градските е около 2.7 пъти по-ниска заплата, така че средната месечна пенсия в Китай варира значително между регионите. Например в Пекин тя възлиза на 450 долара, в Шанхай - 400, в Синдзян - 360 в Дзянсу - 310, в Юнан – 280. В селските райони пенсионната система е оставена на доброволен избор, като една 9 процента от селското население е избрало да се включи в нея през 2017. Селските работници мигранти в градските райони, от които са около 150 милиона, обикновено не се покриват от градската пенсионна система. Участието е позволено, но не е задължително. Както работодателите, така и работниците мигранти от селските райони не са склонни да се присъединят, защото присъединяването води до по-високи разходи за труд за работодателите, а работниците мигранти са по-заинтересовани от незабавното заплащане, отколкото от пенсиите. Трябва да се отбележи, че въпреки общото покачване на цените, цените на дребно на потребителския сектор в Китай са по-ниски, отколкото в България, особено комуналните услуги като ток, отопление, транспорт, както и цената на бензина, която е около 0.75 долара за литър, тоест 1 лев и 30 ст. Такива цени са възможни, поради държавно контролираните и субсидирани монополи в „стратегически важни” сектори, където печалбата е поставена по-ниско от социалната политика. Китай ще има голямо натоварване на държавната пенсионна система към 2050, по-специално нейният първи стълб А, поради застаряването на населението, резултат от години наред провежданата ограничителна политика за раждаемост /едно дете в семейство/ - ако сега средната възраст на населението е 32 години, то към 2050 ще бъде 48, тоест колкото е сега в България и много страни в Европа. https://www.pensionfundsonline.co.uk/content/country-profiles/china/105 https://www.scmp.com/economy/china-economy/article/3005759/chinas-state-pension-fund-run-dry-2035-workforce-shrinks-due

Не точно абстрактно, предполагам малко по-отдалечено. Ако разглеждаме Европа като отделни национални икономики, нито една от тях, включително Германия и Франция, дори и сега не е в състояние глобално да се конкурира със САЩ и Китай, като диспропорциите ще растат, защото ресурсите за национален растеж са ограничени. Общият пазар и общата валута правят от всички европейски държави глобална сила с глобални перспективи в нашия век. Не мисля, че германците са гневни точно на гърците или на българите, защото им изваждат от джобовете парите, а гърците на германците, защото живеят на просия. дефектът е в политиците, а не в икономиката на ЕС като цяло. Гърците конкретно имат най-големия търговски флот в света и мощен туризъм, всеки може да се специализира в силната си страна. Аризона и Невада са най-ощетените щати в САЩ откъм ресурси, но имат хазартна индустрия и т.н. Фалит в смисъл да не си платиш дълговете е нещо недопустимо - това е тарикатската философия "имал си бол пари платил си", никъде не дават така в белия свят. Проблемът с гръцкия дълг беше, че се преструктурира от частен банков в държавен и се метна върху раменете на работещите, тоест от болната глава върху здравата. То това по принцип е проблемът за неравенството в богатството, което наричаме крони капитализъм.

Китайската държава/партия контролира пряко и притежава 33 % държавна собственост от цялата собственост в Китай с 20 % от цялата работната сила в страната, тя създава „национални шампиони” в супер-тежка категория в стратегически отрасли на мега-компании – от 500 най-големи по капитализация компании в света по Форбс, над 100 са китайски и приблизително толкова на САЩ, Германия за сравнение има около 30, Индия 7, Канада десетина, Турция и Полша по 1, Русия 3, Великобритания около 20. От тези 100+ китайски гиганта 78 са държавни, като първите 12 влизат в първата стотица на 500-те, а първите 5 в първата десетка. Това са преди всичко държавни компании в областта на енергетиката и банките. Китайската държава държи железен монопол върху банките – „големите пет” китайски банки, които са държавни притежават около 50 процента от всички банкови активи. Това позволява на партията/държава да контролира кредитната политика, като насочва преференциално кредитиране към държавните шампиони в тежка категория. От друга страна, това е и начин да се държи здраво политически властта – 40 % от работниците в държавните фирми са лоялни към управлението членове на ККП, техните заплатите са по-високи в сравнение с тези на колегите им частния бизнес. Най-богатите 100 милиардери в Китай притежават над 640 млрд.долара лично богатство, повече отколкото най-бедните 40 процента, тоест 560 млн. китайци от долната част на пирамидата.В управителните съвети на държавните корпорации бордовете се назначават директно от партийното ръководство, като „въртящата се врата” на властта прехвърля номенклатурните кадри от стопанското управление в партийната йерархия и обратно. Забравете, че в Китай има равенство, разликата между минимална и средна заплата е близо 4 пъти /около два в България и Европа/, а коефициентът на Джини много висок, тоест неравенството като в някои африкански държави. От началото на реформите през 1979 реалните доходи на най-ниските 50% от китайските домакинства са се увеличили средно около пет пъти, докато реалните доходи на най-богатите 0,001% домакинства са се увеличили почти 40 пъти. Разликата между доходи на селско население /което е 42 процента/ и градско е близо три пъти повече за градското. Държавните служители са ниско платени – заплатата на президента Си, който е на върха на пирамидата е по-малко от 2000 долара месечно или малко над 3000 лева, всички останали са под него. Става въпрос за 40 млн. държавни служители, което изглежда много, но като процент, ако го съпоставим с България не е, при това с много по-ниски заплати. Китай има огромни резерви за работна ръка – първо в селското население, което може да урбанизира поне с още 20 процента при оптимизирането на селското стопанство, а това са около 300 млн. души. Второ – в повишаването на пенсионната възраст, която сега е 60 години за мъжете и 50 за жените.

Варуфакис не само че демагогства, той дори и донякъде симпатично стига до цинизъм: "Ако аз дължа 1000 евро на банката, аз имам проблем; ако аз дължа 350 млрд. евро на банката, банката има проблем" и твърдението му, че Брекзит бил причинен от еврото /след като британците винаги са си имали паунд/ меко казано са смехотворни, но човекът е магьосник на словото и жеста и младата публика го аплодираше точно на тези смели еквилибристики - нормално, всеки един добър илюзионист и картоиграч го може - да бърка виртуозно тестето си с карти и да вади жокери за радост на децата. Еврото си е непоклатим факт и то спаси ЕС от рецесия и фалит на поредица от държави - Варуфакис като талантлив икономист го знае прекрасно, но се прави на ударен - с малко закъснение след китайците и американците ЕЦБ отпечати 4 трлн. евро /4000 милиарда/ и спаси държави като Гърция, Португалия и Ирландия от банкрут, на който му е къса паметта може да говори и друго. Една държавка като Гърция ако тръгне да бълва драхми при такъв натиск на дълг за седмица стига до хиперинфлация и потъва в постоянен фалит - когато зад валутата евро стои икономика с БВП от 20 трлн., не е фатално да потушиш пожара с 4 трлн. и да спасиш загиващите. Същото направиха САЩ и Китай /тук не се пише, но преди кризата Китай емитира юани на стойност 600 млрд. долара и така спасява икономиката си от пропадане, погледнете кривата на растеж за Китай от 2007-2010, тя не пада надолу, почти няма колебание. За това е силната национална валута - в случай на криза като последната да използваш нейната сила, за да спасиш икономиката си. Еврото де факто е национална валута за ЕС. Въпрос на време е да се създаде общоевропейска армия и правосъдие, което е минималното изискване за национална държава. Нито ще първата подобна многонационална държава - СССР, Югославия, Австро-Унгария и днешна Великобритания са/били многонационални формирования, Европа на Наполеон също е такъв опит, а какво е Швейцария с нейното смесено етническо население и разделение на кантони. ЕС според мен е здраво поставен на здрав фундамент проект за Европейска нация и рано или късно ще бъде изграден до край, няма никакви обективни трудности, които да спрат това, още повече че половината път е изминат успешно - единен пазар, единна валута и единна територия. Парите не са хартии, те са съотношения между реални стойности на направеното като стоки от хората, само една от стоките, общ еквивалент на всички останали, следователно дори да изчезнат като хартиен носител, ще останат в някаква друга числена форма, за да фиксират пропорциите на останалите стоки.

Варуфакис е много атрактивен лектор, но не каза нищо конкретно, след като така яростно атакува еврото като неуспешен проект, какво предлага на негово място. Бил за повече федерализъм в Европа, а еврото било като автомобил с твърди ламарини, при катастрофа /дефлационна криза/ убивало водача, а автомобила оставал здрав. Ефектно, но византийски двусмислено - добре, без да го изрече, пледира за "меко" евро, което да спаси водачите /националните икономики/ - това означава, според мен, ЕЦБ да даде карт бланш на централните национални банки да си емитират местно евро, вместо например да се връщат към драхма /той каза, че с това бил притиснал ЕС, докато преговарял за гръцкия дълг, ама само ги плашел, блъфирал/, към марка и т.н. Обаче, според мен, това е едновременно утопия и нонсенс - все едно САЩ да си емитира тексаски, аризонски или калифорнийски долар, а Китай шанхайски, пекински и т.н. юан, според нуждите на региона. Европа в съвременния свят няма никакъв шанс да се конкурира с национални гиганти, каквито са САЩ и Китай, ако се оттегли от единната си валута. По повод на еврозоната, България отдавна е във валутен борд, и то вързан с еврото, така че влизането ни в еврозоната само ще циментира формално вече реалното. Видяхме местната олигархия на какво е способна с инфлационното печатане на местна валута, вкара България в учебниците по инфлационни кризи.

2.Мери Касат Мери Стивънсън Касат е родена в Пенсилвания, САЩ, но е прекарала по-голяма част от своя живот във Франция, където за първи път се среща с Едгар Дега и по-късно участва в изложбите на импресионистите. Касат е рисувала предимно образи от социалния и личния живот на жените, като особено много се концетрира като тема върху интимните връзка между майка и дете. Тя е описана от френският историк на изкуството Гюстав Жофроа през 1894 г. като една от "les trois grandes dames" /”Една от трите Гранд-дами”/на импресионизма, заедно с Мари Бракмон и Берта Моризо. Мери Касат изобразява "новата жена" от 19-ти век от гледна точка на жените. Като успешен и много добре подготвен в техническо отношение артист, тя е посветила изцяло себе си на кариерата си на художник и жертвала личния си живот в името на тази кариера. Подобно на Елън Хей, Елизабет Кофин и Сесилия Бо – нейни съвременнички американски артисти, Касат олицетворява „Новата еманципирана жена“ в американската култура. Касат изследва дълбоките начала в пресъздаването на образа на "новите жени”, вдъхновена от влиянието на нейната интелигентна и активна майка, Кетрин Касат, която вярвала в образованието на жените и в тяхното право да бъдат информирани и социално активни. Мери Касат и Едгар Дега са имали дълъг период на приятелство и съвместна работа. Двете им студия в Париж били на съвсем близко разстояние едно от друго, по-малко от пет минути разходка пеш, и Дега често се отбивал в нейното ателие, за да й предлага съвети и да й помога в намирането на модели. Те двамата имали много общо: и двамата споделяли подобни вкусове в изкуството и литературата, идвали от богати среди, били изучавали живопис в Италия, и двамата били независими, и двамата никога не сключили брак. Степента на интимност между тях не може да бъде оценена сега, тъй като няма оцелели техни писма един до друг, но е малко вероятно, въпреки че се спекулира, те да са имали интимни отношения, като се имат предвид консервативния им социален произход и силните им морални принципи. Дега е показвал някои от своите техники на рисуване с пастел и гравиране на Касат, които тя бързо усвоила, докато от своя страна Мери Касат му е помогнал да утвърди репутацията си и да продава картините си в Америка. Някои критиците по нейно време твърдели, че цветовете на нейните платна са твърде ярки и че портретите й са прекалено точни и детайлизирани. Тя се среща с Дега за първи път през 1874 г. и той веднага я кани да участва в изложбата на импресионистите, а нейните творби са изложени на тяхна обща изложба през 1879 година. Активен член на импресионисткото движение до 1886 г., тя остава приятелка на Дега и Берта Моризо до края на дните си. Подобно на Дега, Касат става изключително добра в използването на пастели, като в крайна сметка изпълнява много от своите работи в тази техника. Постепенно нейният стил се е променил и тя се отдалечава от импресионизма към индивидуален реалистичен и предметен свой стил. От 1886 г. тя вече не се идентифицира с никакво движение и се опитва да рисува в различни стилове. През 1891 г. тя излага серия от изключително оригинални цветни литографии, вдъхновени от творбите на японските майстори, от които се възхищавала и взаимствала като техника и графичен стил. Феминистка от ранна възраст, макар и по един неин изтънчено нюансиран и много личен начин, възразяваща срещу стереотипността на етикета "жена-артистка", тя подкрепяла избирателните права на жените и през 1915 г. изложила осемнадесет свои творби в изложба, подкрепяща движението, организирано от Лоуисин Хавемейър, която била известна и активна феминистка. Мери Касат починала на 14 юни 1926 г. в Château de Beaufresne, близо до Париж. Mrs. Duffee Seated on a Striped Sofa, Reading, 1876, Oil on canvas Children in a Garden (The Nurse), 1878, Oil on canvas In the Loge, 1878, Oil on canvas, 812.8 x 660.4 mm Little Girl in a Blue Armchair, 1878, Oil on canvas, 89.5 × 129.8 cm Self-portrait, 1878, Gouache on paper, 60 × 41.1 cm Woman with a Pearl Necklace in a Loge, 1879, Oil on canvas, 813.31 x 597.41 mm Lilacs in a Window, 1880, Oil on canvas, 61.5 × 51.1 cm Mother About to Wash Her Sleepy Child, 1880, Oil on canvas, 990.6 x 635 mm Elsie in a Blue Chair, 1880, Pastel Five O'Clock Tea, 1880, Oil on canvas Children on the Beach, 1884, Oil on canvas Margot (Lefebvre) in Blue, 1902, Pastel on brown, slightly textured, wove paper, 61.3 x 50.2 cm Sara Holding a Cat, 1908, Oil on canvas Woman with a Red Zinnia, Oil on canvas

1. Берта Моризо Берта Моризо е родена в Bourges, Франция, в богато буржоазно семейство. Баща й е бил префект на департамента в Шер. Майка й била племенница на Жан-Оноре Фрагонар, един от най-плодотворните художници от ерата на Рококо. Берта имала две по-големи сестри и по-малък брат. Семейството се преместило в Париж през 1852 г., когато Моризо била дете. По онова време е било обичайно за дъщерите на буржоазните семейства да получават художествено образование, така че тя и нейните сестри били обучавани частно. През 1857 г. един от учителите й запознал Берта и сестра й Едма с галерията в Лувъра, където двете можели да изучават изкуството на старите майстори чрез копиране на картини. Музеят обаче им послужил и за друга ключова цел, тъй като им дал възможност да се запознаят с талантливи млади артисти, като Мане и Моне. По-късно Жозеф Жиард, първият учител на Берта, станал директор на École des Beaux Arts и я представил на Камий Коро, френски художник, който силно повлиял нейните ранни пейзажи. Като студенти по изкуство, Берта и Едма работели в тясно сътрудничество до 1869 г., когато Едма се омъжила за военноморски офицер, преместила се в Шербург и имала по-малко време да рисува. Писмата между сестрите показват любов между тях. Едма напълно подкрепяла работата на Берта като художник и техните семейства винаги са били близки. Моризо се регистрирала като лицензиран копист на картини в Лувъра, където се сприятелила с други художници, включително Камий Коро. До 1863 тя учила живопис при Achille Oudinot, друг художник от групата на Барбизонците. През зимата на 1863-64 е учила скулптура при Aimé Millet. Тя никога не е била доволна от работата си и е унищожила почти всички свои работи, направени от нея преди 1869 г. Живописвайки на открито, тя е играла със светлината и сенките, с използването на акварели, които са лесни и бързи за нанасяне. По това време Берта започнала да се интересува от пастел. През този период тя като цяло е практикува акварели. Изборът й на цветове е бил доста сдържан; обаче деликатното повторение на нюансите прави един балансиран ефект. Благодарение на специфичните характеристики на акварелите като среда, Моризо успява да създаде прозрачна атмосфера и почти ефирен допир, които допринасят за свежестта на нейните картини. Моризо нанасяла цветовете много бързо, но също така се подготвяла много старателно предварително. Първо, тя правела безброй изследвания на своя предмет. Нейните теми многократно били извличани от нейния живот, затова тя ги познавала добре. Та правела много предварително скициране като подготовка, така че в окончателния вариант творбите й изглеждат сякаш са направени „ с един единствен удар на четката“. Освен това, когато ставало неудобно да се рисува на открито, висококачествените акварели, направени на подготвителните етапи, й позволявали да продължи да рисува по-късно в ателие. От 1885 г. рисуването започнало да доминира в творбите на Моризо. Тя активно експериментирала с въглен и цветни моливи. Това, което изглежда парадоксално е, че възраждащият й се интерес към рисуването е бил мотивиран от нейните приятели-импресионисти, които са известни с разливане на формите, а не с контур. Моризо започнала да използва техниката на квадрат и точка в средата на листа, за да фиксира точно композицията си върху платното. Използвайки този нов метод, тя била в състояние да създаде съвсем нови типове композиции, в които се появило по-сложно взаимодействие между фигурите в картините. Тя подчертавала композицията и формите, докато нейните импресионистични четки оставали за финалната фаза. Оригиналният й синтез на импресионистко докосване с широки удари на четката и светлинни отражения и графичен подход с ясни линии прави отличителни нейните творби. Картините на Моризо се коментират като пълни с "женски чар", който се отличава с елегантност и лекота. Нейните мазки са толкова леки като докосването на криле от пеперуда. Около 1880 г. тя започва да рисува върху негрундирани платна - техника, с която Мане и Ева Гонзалес също са експериментирали по това време, а нейната четка става по-свободна. Произведенията на Моризо са почти винаги малки по мащаб, а стилът и техниките, които прилага тя, са много вдъхновени от нейните приятели-импресионисти. Вдъхновена от Мане, тя запазва използването на цвят до минимум при конструирането на мотив. В отговор на експериментите, проведени от Едуар Мане и Едгар Дега, Моризо използвала едва оцветени бели петна в платното, за да хармонизира картините. Подобно на Дега, тя работела с три медии едновременно в една картина: акварел, пастел и маслени бои. През втората половина от кариерата си тя се учела от Реноар, като имитирала някои от мотивите му. The Old Track to Auvers, 1863, Oil on canvas, 45.5 x 32.3 cm Landscape, 1867, Watercolor on paper, 14.5 x 22.7 cm The Mother and Sister of the Artist, 1869-70, Oil on canvas Peonies, 1869, Oil on canvas, 40.8 x 33 cm The Pink Dress, 1870, Oil on canvas The Cradle, 1872, Oil on canvas, 56 x 46 cm Balcony, 1872, Oil on canvas, 61 x 50 cm Reading, 1873, Oil on canvas, 45.8 × 71.5 cm Eugène Manet on the Isle of Wight, 1875, Oil on canvas, 38.1 × 46 cm A Woman and Child Seated on the Grass, 1875, Watercolor over graphite, 164 x 221 mm Girl at the Ball, 1875, Oil on canvas Woman with the Fan, 1876, Oil on canvas, 62 × 52 cm Young Girl in a Ball Gown, 1879, Oil on canvas, 71 x 54 cm Julie Manet in a Canopied Cradle, 1879, Watercolor and gouache, 18 x 18 cm The Artist's Daughter, Julie, with her Nanny, 1884, Oil on canvas, 57.2 × 71.1 cm A Woman Seated at a Bench, Watercolor over traces of graphite, 20 x 28 cm Young Woman Raising Her Hair, 1894, Oil on canvas, 65 x 54 cm

Там му е проблема на Доналд, трябва да се нареди на "опашката" след ЕС, преди да предлага каквито и да е двустранни договори с Великобритания - докато няма "черно на бяло" Брекзит само ще говори за "сделки", но той може би това и цели - цялата тази клоунада и надуване на мускули, според мен, която включва и туитовете на Тръмп към китайците по повод на "тарифната война", перченето пред Мексико, в това число влиза и реториката за "специалните взаимоотношения" между САЩ и Великобритания - та всичко това са политически дивиденти пред изборите догодина. Ще бъде битка на живот и смърт с кандидата на Демократическата партия /то оттам пък какви "зелени балони" се вдигат, опазил бог/. Между другото, "специални взаимоотношения" си е нещо като политическо клише от времето на Чърчил, той е бащата на фразата: https://en.wikipedia.org/wiki/Special_Relationship

„Романът ми не е насочен срещу социализма или британската Лейбъристка партия (аз гласувам за нея), а срещу онези извращения на централизираната икономика, които вече са частично реализирани в комунизма и фашизма. Не съм убеден, че такова общество трябва непременно да възникне, но съм убеден, че нещо подобно може да се случи. Убеден съм също, че тоталитарната идея живее в съзнанието на интелектуалците навсякъде и се опитах да проследя тази идея до логичния й край. Поставих действието на книгата в Англия, за да подчертая, че англоговорящите нации не са по-добри от другите и че тоталитаризмът, ако не бъде спрян, може да победи навсякъде.” Джордж Оруел Действиеето на романа е през 1984 г. в Лондон, Зона 1 на бившето Обединеното кралство, което е третата по големина провинция на тоталитарната държава Океания. Океания е в състояние на постоянна война с две други тоталитарни суперсили - Евразия и Изтазия. Няма ясни граници между тези държави, само условни. Океания заема една трета част от света и включва Северна и Южна Америка, Великобритания, Южна Африка и Австралия. Държавната идеология е “английски социализъм” (Англосоц). Евразия (Eurasia) заема територията на бившия Съветския съюз, Европа и Турция. Държавната идеология е необолшевизъм. Изтазия (Eastasia) заема територията на Китай, Япония, Корея, отчасти Монголия и Индия. Държавната идеология на Изтазия е китайската дума, означаваща „изтриване на личността”. Англосоц, необолшевизмът и „изтриване на личността” са тоталитарни идеологии, които насърчават милитаризма, колективизма и култа към личността на лидера. Северна Африка, Близкия изток и Югоизточна Азия са спорни територии, за притежание на които се борят трите суперсили. Тези територии непрекъснато преминават от една страна в друга, тъй като нито една от свръхдържавите не може да постигне окончателна победа. Войната се води само в оспорваните територии - всяка от суперсилите е толкова силна, че не може да бъде победена дори от обединените сили на другите две, затова главнокомандващите се въздържат от големи офанзивни операции. Океания постоянно е в състояние на война, като сменя врага приблизително на всеки 4 години, съответно или Изтазия, или Евразия. Основната цел на Зона № 1 /Лондон/ е трамплин за въздушни удари и ракетни нападения срещу континентална Европа, като самата тя е обект на реципрочно бомбардиране. Предполага се обаче, че тези атаки могат да бъдат организирани от самите власти на Океания, които трябва да държат хората си в страх и подчинение. Океания е държава с брутална тоталитарна система. Жителите са лишени от граждански права и индивидуалност. В партийното общество, в допълнение към култа към личността на Биг Брадър и безспорното подчинение на властите, всеки е длъжен да се придържа към пуританските възгледи и на всички млади хора се препоръчва да влязат в т.нар. Младежки анти-сексуален съюз, където се отвращават от сексуални отношения и любов. Любовта се смята за престъпление, а браковете са единствено за репродуктивни цели. Въпреки това, Партията планира с течение на времето да елиминира този остатък от личното пространство на хората чрез разработване на метод за изкуствено оплождане. Формулата за границите на индивидуалната свобода гласи "две и две е равно на пет" или "Свободата е способността да се каже, че две и две са пет." В Океания има строга социална йерархия. Няма парламент и правителство, цялата власт е съсредоточена в ръцете на партията Англосоц, която е разделена на Външна партия и Вътрешната партия. Най-високата обществена каста е Вътрешната партия, която включва около 2 процента от обществото и заема най-високите постове на министерствата и останалата част от висшето ръководство на Океания. В ръцете на Вътрешната партия е съсредоточена цялата власт и богатство на Океания. За разлика от почти бедните членове на Външната партия, членовете на Вътрешната партия получават голяма заплата и имат достъп до такива редки продукти като чай, бял хляб и захар, до които членовете на Външната партия нямат. Средната класа е Външната партия, тя включва номенклатурни служители с по-ниски постове в Партията. Членовете на Външната партия живеят в относителна бедност и постоянно са под надзора на Полицията на Мислите. Служителите на Външната партия представляват около 13% от всички жители на Океания. Във всички апартаменти на членовете на Външната партия са монтирани телекамери, които служат както за източници на пропаганда, така и като средство за шпиониране на членове на партията; те не могат да бъдат изключвани никога. Долната класа е безправен пролетариат (Проли), който, подобно на Външната партия, живеят е в бедност, но за разлика от Външната партия, Пролите не са следени от Големия Брат, телевизионните монитори не присъстват в техните домове. Пролите съставляват около 85% от общото население на Океания и са основният източник на доходи за другите две класи. Членовете на Партията са задължени да предават децата си на Скаутите, военно-политическа младежка организация, в която любовта към Партията и Големия Брат е наложена на децата. Децата се обучават за бъдещи войници, информатори и полицейски служители, например да следят родителите си. Във вестниците има почти ежедневни доклади за деца, които са хванали своите роднини в Престъпление на Мисълта и са ги предали на Полицията на Мисълта. Членовете на Външната партия консумират синтетични хранителни продукти и нискокачествени „луксозни предмети“, като напримел менте алкохол или долнопробни цигари с марката Victory. Дори такова просто нещо като ремонт на счупено стъкло изисква потвърждение от Комисията, което може да отнеме няколко години, и затова повечето хора от долните класи сами си ремонтират всичко. За разлика от подчинените им, членовете на Вътрешната партия живеят в чисти и удобни апартаменти в ограден квартал на града със складове, пълни с хранителни продукти като вино, кафе и захар, които са недостъпни за останалите. Всички членове на Вътрешната партия имат роби, заловени в Спорната зона, а много от тях имат свои собствени коли или дори хеликоптери. Престъпниците се издържат необезпокоявани с черна борса на алкохол, порнография и хазарт. Бандитите са по-свободни и по-малко следени от средната класа на Външната партия: от тях не се очаква патриотизъм. Те нямат камери в домовете, защото управляващите се опасяват най-много от средната класа, която винаги започва революциите.. Режимът изисква строг контрол на средната класа, неутрализиране на амбициозните членове на Външната партия, или чрез издигането им до Вътрешната партия, или чрез реинтегрирането им с помощта на Министерството на любовта, а на Пролите може да позволи интелектуална свобода, поради липсата на всякакъв интелект сред тях. Партията твърди, че бедността е необходима жертва в името на войната, а целта на перманентната война е държавата да се отърве от прекомерното промишлено производство. От време на време членовете на Външната партия и Пролите получават достъп до по-качествени стоки на пазара, където биват изнасяни стоки предназначени за членовете на Вътрешната партия. Партията постоянно пренаписва историята, и затова не е възможно да се установи точния произход на Англосоц /английския социализъм/. Океания е възникнала от сливането на американските държави с Британската империя. Партийната й идеология е олигархичен колективизъм. Big Brother олицетворява Партията, портретите му са постоянно изобразявани на плакати и телевизионни екрани. Англосоц /английски социалисти/ изискват пълното подчинение на хората - умствено, морално и физическо. За да постигне тази цел, Партията е готова да изпрати жителите на мъчения (Стая 101), където майсторски сложна система на психологически контрол ги принуждава да изповядат мисленото от тях престъпление и тези мисли се изтриват напълно от съзнанието им, като се заменят с обич към Големия Брат и Партията. Целта на Англосоц е политически контрол и власт. „Новоезик” е специална форма на език и лексика, която се разпространява в Океания. Новоезик се формира според принципа „невъзможно е да се направи (и дори да се мисли), което не може да се изрази с думи.” Ето защо, с всяко ново издание на Речника по Новоезик, от него биват изхвърлени думи и понятия, чужди на господстващата идеология. "Новоезикът е единственият език, чийто речник не се увеличава, а намалява…Всяко съкращение е било успешно, защото колкото по-малък е изборът на думи, толкова по-малко е изкушението да се мисли." Изковават се нови думи, най-вече съкращаване на по-дълги фрази, които помагат на хората да се отърват от неяснотата на старите. Например фразата „идеейно мощна река” означава похвала за човек, който говори идеологически „без участието на висши нервни центрове”. На фасадата на сградата, в която е работи героят на романа, са изписани лозунгите: Войната е мир Свободата е робство Невежеството е сила Така, чрез диаболично мислене се развива способността искрено да вярваме в две взаимно изключващи се неща или да променяме мнението си в обратното, когато има идеологическа нужда. Ключовата дума на Новоправописа е „бялото е черно”, съдържащо две взаимно изключващи се понятия. Основната идея на управляващите елити и в трите Свръхдържави е, че без война, благодарение на техническия прогрес, се наблюдава свръхпроизводство на стоки, идеологическо разклащане, недоволство и в крайна сметка революция и смяна на елитите. Затова, за да запазят личната си власт, владетелите на трите държави водят безкрайна война, чиято основна цел е да се унищожат част ресурсите и да насочат мисълта на населението към оцеляване. Естествено, в тази война не може да има победител, само малки успехи (представени, разбира се, като ключови победи) придружени от незначителни поражения и така до безкрайност.

+Гледах го, много добър сериал, защото по принцип не съм фен на военни сериали, малко в повече ми идват бойните сцени с кръв и смърт, но този го изгледах целия. Преди седмица приключих, за моя изненада, с друг мега-сериал за адвокати и политици, даже се учудих на себе си как "затънах" в него, но човек се променя Това е 150 сериен адвокатски сериал на CBS „Добрата съпруга” (The Good Wife) /човек ако съди по заглавието само вече трябва да го подмине, но не е такъв случая с този/ с продължение от още 30-40 епизода „Добрата битка” (The Good Fight), който според мен е нещо като пътеводител в американската правна система и задкулисието на американската политика. Силен отбор от професионалисти-актьори в главните и второстепенни роли /Джулиана Маргулис като Алиша Флорик, Арчи Панджаби като Калинда Шарма, Кристин Барански като Даян Локхарт, Мат Зукри в ролята на Кери Агос, Алън Къминг в ролята на Илай Голд и Крис Нот като Питър Флорик, блестящ екип от сценаристи в лицето на съпрузите Робърт и Мишел Кинг, продуценти от най-висока класа, братята Ридли и Тони Скот и резултатът е блок бъстър, поставен много високо в оценките на критиката и на зрителите. „Чикаго трибюн” пише: "Една от най-добрите части на шоуто е сложната връзка на Алиша със съпруга й, който унижава семейството си със секс-скандал, но също така изглежда е пионка в по-голяма игра, играна от политици от високо ниво. " „Ню Йорк Дейли Нюз”:"Маргулис ни демонстрира мощна комбинация от студена ярост, интелект и упоритост в образа й на Алисия Флорик, съпругата на опозорен политик от Чикаго ". Таймс"я определя продукцията като един от най-добрите 10 телевизионни серии през 2010 г. и 2011 г.:"Миксът от завладяваща правна драма и още по-силно поднесена лична драма е превъзходен.” AOL класира образа на Алиша Флорик като „19-тия най-запомнящ се женски телевизионен характер от всички тв сериали за всички времена.” Освен че има забавната му и оригинална сюжетна форма, този сериал е начин човек да надникне там, където обикновено медиите никога не достигат – в кухнята на правораздавателната и политическа системи, най-тайните им механизми. Джулиана Маргулис получава за ролята й на Алиша Флорик награда Еми, Златен глобус и награда на Гилдията на телевизионните актьори. Действието се развива в окръг Кук /население колкото това на България/, щата Илинойс, градът е Чикаго. Сценаристите Мишел и Робърт Кинг са се фокусирали върху съпругата на политик от висок ранг след публичнен секс-скандал с него. Те са разработили идеята, след като са взели за прототип няколко известни американски скандали с подобен характер, които включват президента Бил Клинтън и сенатора от Северна Каролина Джон Едуардс. Образът на стоическа съпруга, която мълчаливо стои до мъжа си, докато той публично признава, че е е замесен в сексуален, политически или корупционен скандал /в сериала и в трите/, вече се е превърнал в американско клише, според Робърт Кинг. Този образ кара сценаристите да се запитат защо такива съпруги застават като щит пред своите съпрузи, както и да недоумяват от следващия ход на събитията, след избухването на скандалите. Освен това те са били заинтригувани от факта, че много от съпругите в действителния живот са били адвокати, които са прекъснали личната си кариера в името на професионалните амбиции на своите съпрузи. Истинската идея за поредицата за пръв път е била постулирана в седмиците след скандала с проститутки на Eliot Spitzer през 2008 г. Както Мишел Кинг, обяснява: „Знаете ли, интересното в много от тези политически скандали е, че жените също са адвокати. Хилъри е адвокат. Елизабет Едуардс е адвокат. Мисля, че това ни накара да мислим по този начин. Тоест, ние знаехме, че като правило такъв тип жена непременно ще се върне към професията си на адвокат, след шока от скандала със съпруга й.” Въпреки че действието в сериала се развива в Чикаго, всички кадри са заснети в Ню Йорк, продуцентите и сценаристите са били базирани в Лос Анджелис и са използвали видео-конферентна връзка, за да планират с режисьора всеки отделен епизод. След като приключва с последния епизод през май 2016 г. CBS обявява, че подготвя spin-off /продължение сериал/ на „Добрата съпруга” озаглавено "Добрата битка", чиято премиера е била на 19 февруари 2017 г. Продължението завършва през 2019. https://filmi7.com/title/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D1%81%D1%8A%D0%BF%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0 https://filmi7.com/title/%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0 По-добрият вариант, според мен, е този със субтитри.

САЩ започват да излизат от рецесията едва към 1937, тоест една година преди данните в по-горния ми пост, които са от 1938, дотогава икономиката им не може да стигне нивата от 1929, когато започва борсовата криза. За тях войната, колкото и цинично да звучи, идва като благодат божия, защото поглъща цялата безработна ръка и отваря крупни производства, кредитирани с държавни заеми, така че е едно мощно продължение на Ню Дийл на Ф..Д. Рузвелт. След войната нивото да държавния дълг е най-високо през цялата им история /все още не са го достигнали/, но икономиката им е в разцвет и най-силните години за средната класа са следвоенните 1950-те и 1960-те, тогава става и огромно преразпределение на богатство, през 60-те и 70-те са интегрирани и афроамериканците, голяма част от които влизат в средната класа с масирани държавни програми /разходи/. Европа буквално рухва икономически след войната, гледал съм британски филми за глад и купонна система в Лондон през 50-те години, роднини и приятели от САЩ им изпращат колети с консерви и храна. Да не говорим за Германия и СССР - съветските заплати достигат стандарт от 1928 /последната година от НЕП/ по покупателна способност някъде към средата на 70-те години.

Съизмерими със САЩ в навечерието на войната е малко пресилено да се каже: Съизмерими в Европа са били икономиките на СССР, Германия и Великобритания; Япония е била икономическо джудже спрямо САЩ, когато тръгва да ги атакува като камикадзе, голяма грешка от японска страна, направена не без помощта на САЩ, които ги провокират, спирайки им доставките на петрол Размерът не винаги има значение в икономиката - Китай например става лесна жертва през 19-ти век на с пъти по-малки икономики, каквито са били британската и френската, китайците са сломени буквално от един 10-хиляден англо-френски корпус и капитулират, нещо подобно се случва и през ВСВ, когато ги атакува Япония. Има взаимодействие между много фактори.

Според мен, зависи от града разбира се, но се живее нормално, дори може да се живее като в малък град, защото такива конгломерати всъщност са амалгама от разпръснати по-малки общности, в много случаи със съвсем различен облик и начин на живот - Лос Анжелис например обхваща десетки по-малки в миналото градчета, а дори различните квартали имат съвсем различен начин на живот и атмосфера, дори и различни правила наложени от местните управителни органи.

Като чета най-противоречиви коментари и мнения в британската и американската преса, очертават се няколко константни общи пресечни точки: 1.Консерваторите-претенденти за мястото на ТМ, трима са фаворититите https://www.express.co.uk/news/politics/1136956/tory-leadership-brexit-news-latest-boris-johnson-michael-gove-jeremy-hunt-ITV-Peston-leave всъщност не искат Брекзит без сделка, а използват фразата единствено като мобилизиращо средство за твърдия електорат 2. САЩ /Тръмп/ на този етап също не желаят Брекзит без сделка, поне така излиза от изявленията на Тръмп, който хвали ТМ, че е "свършила добра работа" с нейната сделка, но можело "още по-добре" 3. САЩ не допускат вариант Джереми Корбин министър-председател - оказва се, че Корбин е поискал среща с Тръмп, която му е била отказана, и чак след това се е врътнал обиден и е отказал поканата за приема при Кралицата https://www.bbc.com/news/uk-politics-48522068 4. Съдейки по изявленията на Борис Джонсън, който засега е фаворит на консерваторите за премиер, неговата тактика е да търси още едно отлагане след 31 октомври, явно надявайки се, че ще може да поднови преговорите за нова сделка с новата Еврокомисия, за да търси по-добра сделка 5. Джонсън казва и друго, важно според мен: „Вярвам, че съм в най-добра позиция да вдигна на крака тази партия, за да победим Джеръми Корбин и да ентусиазирам отново хората за консерватизма и консервативните ценности. Трябва да осъзнаем дълбочината на проблемите, с които се сблъскваме - ако не се заемем и не извършим това, ще бъдем наказани за много дълго време. Налице е много реален избор между това да се направи Brexit и потенциалното изчезване на тази велика партия. Но аз вярвам, че мога да неутрализирам влиянието на Фараж и да спечеля избирателите, които са спечелени от него." Това означава подготовка на партията му за избори. В този смисъл двете партии на Фараж изиграха ролята на "подгряващи групи" и мобилизираха електората на брекзитърите максимално, при едни общи избори, ако Джонсън съумее да си върне бегълците от гласуващите за торите обратно в консервативния вот, нещо за което той говори, може да постигне решаващо мнозинство, което да го приближи до 50 процента и възможност за ново правителство на торите. 6. При посещението на Тръмп либералдемократите заеха твърда позиция за оставане в ЕС и срещу Тръмп /слушах интервю с председателя на партията им/ - не се знае обаче след евентуални предсрочни избори те накъде ще тръгнат - наляво към Корбин или надясно към Джонсън, за да участват в някаква коалиция 7. По принцип и по закон Брекзит без сделка е изключен от британското законодателство - преди последното посещение на ТМ в Брюксел двете камари на парламента прокараха закон, ратифициран от Кралицата в рамките на 24 часа, така че всеки министър-председател ще бъде длъжен да достави Брекзит със сделка, каквито и словесни еквилибристики сега да се правят и заигравки, това е блъф - Брекзит без сделка няма да има.

Борис Джонсън предупреди консервативната партия, че е изправена пред изчезване, ако не достави Brexit и не постави Найджъл Фараж "обратно в кутията му". Джонсън каза пред депутатите от центристкото крило на партията, че е от решаващо значение да изведем Великобритания от ЕС до края на октомври, като заяви, че той е кандидатът, за който ще спре както Фараж, така и лейбъриста Джереми Корбин. Изключвайки възможността да обяви предсрочни парламентарни избори или да се опита да прокара за гласуване през парламента Брекзит без сделка, Джонсън каза: „Ние сме в много трудна ситуация и трябва да се подготвим, евентуално, но не веднага, да победим Джереми Корбин и да поставим Фараж обратно в кутията му. Изправени сме пред екзистенциална криза и няма да ни бъде простено, ако не доставим Брекзит на 31 октомври." „Вярвам, че съм в най-добра позиция да вдигна на крака тази партия, за да победим Джеръми Корбин и да ентусиазирам отново хората за консерватизма и консервативните ценности. Трябва да осъзнаем дълбочината на проблемите, с които се сблъскваме - ако не се заемем и не извършим това, ще бъдем наказани за много дълго време. Налице е много реален избор между това да се направи Brexit и потенциалното изчезване на тази велика партия. Но аз вярвам, че мога да неутрализирам влиянието на Фараж и да спечеля избирателите, които са спечелени от него." Джонсън каза още, че торите трябва да „спрат да вдигат празен шум около Брекзит и да "сложат това бебе в леглото му, да го успокоят и да възвърнат политическия дневен ред с един подобаващ консерватизъм”. https://www.theguardian.com/politics/2019/jun/04/boris-johnson-tories-must-deliver-brexit-or-face-extinction В Бъкингамския дворец имаше много великолепие, когато Доналд Тръмп срещна кралица Елизабет II в понеделник, но валутата на Нейно величество има послание към президента на САЩ: Неговите съвети за справяне с Европа са изключително нежелани за притежателите на стерлинги. Притежателите на паунда вече бяха разтревожени, че политическият хаос в Уестминстър означава, че Великобритания може да се насочи към конфронтация с Европа, която г-н Тръмп препоръча през уикенда. Паундът достигна рекорда си от 11 поредни ежедневни падания спрямо еврото миналия месец, след като Тереза Май обяви, че ще напусне като премиер. Последният път, когато паундът падаше толкова последователно и толкова дълго време, беше когато в U.K. фалира първата банка през през септември 2007 г. в началото на кризата. Инвеститорите обикновено бъркат, когато се опитват да предскажат политиката. Водещ в надпреварата за лидер на консерваторите е Борис Джонсън, бивш външен министър, който заплаши, че ще напусне ЕС, ако Брюксел откаже да преговаря отново. Има и по-лошо, инвеститорите смятат, че крайния резултат от всичко това може да се окаже, че опозиционната Партия на труда идва на власт. Ако левият лидер на труда Джереми Корбин стане премиер, той със сигурност ще влоши отношенията с международните инвеститори, които се страхуват от неговата антифинансова реторика и обещанията за по-високи данъци. Отношенията му с г-н Тръмп биха били също толкова мрачни; Г-н Корбин дори бойкотира срещата на президента с кралицата и говори на протестен митинг срещу посещението на Тръмп във вторник. И най-сетне, като за десерт има и Европа. Докато ЕС не може да спре Великобритания да напусне, той многократно е заявявал, че няма да предоговори сегашното споразумение, което беше отхвърлено от Парламента. Все пак ЕС има свои собствени проблеми - скоро трябва да назначи ново лидерство в лицето на разделения европейски парламент. Британската политика достига точка на кипене, а пазарите за лирата са с още по-голяма нестабилност около датата на Брекзит, когато рискът от общи избори се повиши. Единствената добра новина: спокойните световни валутни пазари спомогнаха за запазване на общите разходи за хеджиране. Въпреки това, всеки, който не може да види път през политическата бъркотия, трябва просто да стои настрана от британския паунд, ако няма пряка покана от кралицата. https://www.wsj.com/articles/trumps-brexit-strategy-is-anathema-to-sterling-11559642100 Във вторник Т.М. имаше нещо, което приличаше на последния й спектакъл на политическата сцена, докато стоеше до президента Тръмп, който обеща, че може да постигне „феноменална търговска сделка“ с Великобритания. Но тази сделка - каквото и да е - ще бъде постигната с наследника на Мей. Няма никакъв знак, че това агонизиращо нещо, наречено Brexit, ще приключи скоро. Може да са месеци, или може да са години. Не може да има и нова търговска сделка между САЩ и Обединеното кралство, докато Великобритания остане член на Европейския блок. На съвместната им пресконференция Мей изглеждаше като фигурант. Въпросите всъщност не бяха насочени към нея, защото скоро тя ще изчезне. Тя се оттегля като лидер на консервативната си партия в петък и ще служи като "сламен" премиер на страната през лятото, докато един от многото й конкуренти ще я замести. Тръмп се опита да похвали Мей като „огромен професионалист и човек, който обича своята страна силно.“ Мей беше първият чуждестранен лидер, който се срещна с него в Овалния кабинет след избирането му за президент. Но това са двама лидери с много различни стилове и светогледи и никога не са създавали специални отношения. Във вторник, макар и много по-деликатно, отколкото в миналото, Тръмп потвърди мнението си, че Мей е трябвало да се справи с Brexit по различен начин. Мей от своя страна отбеляза: „Помня, че президентът предложи да сме по-настоятелни към Европейския съюз, което ние не направихме. Влязохме в преговори и излязохме с добра сделка." Тръмп отвърна: " Аз бих настоявал по-силно, но и това е добре. Може би бих настоявал за повече и бих го уредил, но никога не знаеш." След малко той добави: "Тя вероятно е по-добър преговарящ от мен..." Преди година, по време на първото си официално пътуване до Великобритания, Тръмп изненада - всъщност, шокира Даунинг стрийт, като разгроми плана на Мей за Brexit в интервю за таблоида „Сън“ в навечерието на пристигането си. "Бих го направил много по-различно - заяви Тръмп. -Аз всъщност казах на Тереза Мей как да го направи, но тя не ме послуша." "Ще имаме имаме /с Великобритания/ споразумение за Huawei и всичко останало", каза той сега. "Имаме невероятни връзки между службите ни за сигурност и ще можем да изгладим всички различия." На пресконференцията с Мей, Тръмп беше попитан за различни нейни потенциални наследници. Той спомена, че знае двама от претендентите - Борис Джонсън и Джереми Хънт - и каза, че и двамата ще „свършат много добра работа“. https://www.washingtonpost.com/world/europe/trump-says-theresa-may-should-stick-around-for-the-great-us-british-trade-deal-but-shell-be-gone-by-july/2019/06/04/743dfade-8234-11e9-b585-e36b16a531aa_story.html?utm_term=.3710a30cfd4b&wpisrc=nl_most&wpmm=1

Сергей Гуриев казва най-важните неща, които са необходими да се направят за излизане от капана на средните доходи - направи го като по учебник в това интервю. Разбирам позицията на ЕБВР за завишените й критерии за прага на доходите в страни със средни доходи, в края на краищата те са банкери, които дават кредити на тези страни, които от своя страна са техни клиенти. По принцип повечето икономисти обвързват горната граница на средните доходи с около 30 процента от доходите на човек в САЩ, което пак е твърде относително, някои даже оспорват въобще валидността на термина "капан на средните доходи": "Първо, капан на средните доходи може дори да не съществува. Това е заключението на строгото емпирично проучване на Лант Притчет и Лорънс Съмърс, обхващащо широк кръг от 125 икономики от 1950 до 2010 г. Най-доброто, което те можаха да измислят, е силна тенденция за прекъсвания на растежа и средна реверсия. На неотдавнашния Китайски форум за развитие в Пекин Самърс отиде по-далеч в оценката на вероятните резултати в бързо развиващите се икономики, дефинирайки всяко средно забавяне като тенденция на реакция „след чудото”. Той определи такива периодични спадове в растежа като много различни от постоянната тенденция да зацикляне, която е капан на средните доходи. Второ, фиксиран праг на капан на средните доходи от $ 16,000 - $ 17,000 може да бъде чудесно литературно определение, но няма същия смисъл в динамичната глобална икономика. Тъй като през 2012 г. бяха публикувани ранните изследвания върху капана на средния доход, а световната икономика нарасна с около 25% оттогава - вероятно вдигането на сумата за праг на средния доход е със съпоставима величина за този период. По тази причина неотдавнашните проучвания поставят капана не като абсолютен праг, а като относителна конвергенция към страните с висок доход. От тази гледна точка опасността се очертава, когато доходът на глава от населението в развиващите се икономики достигне 20-30% от равнището на икономиките с високи доходи. Трето, не всички забавяния на растежа са сходни. БВП на една страна представлява широко съвкупност от множество дейности между секторите, предприятията и продуктите. Структурните промени от един сектор в друг могат да доведат до прекъсване на растежа, което може да не е нищо повече от резултата от умишлената стратегия за ребалансиране. Такъв е случаят с Китай днес, като се има предвид преместването му от производството с по-висок растеж и други „вторични“ индустрии към по-бавно растящи услуги или „третични“ индустрии. Доколкото тази промяна е предвиденият резултат от стратегическото ребалансиране, забавянето на растежа е далеч по-малко тревожно." https://www.project-syndicate.org/commentary/china-no-middle-income-trap-by-stephen-s--roach-2019-03 Тук са критериите за праговете на доходи, според класификацията на СБ: https://datahelpdesk.worldbank.org/knowledgebase/articles/906519-world-bank-country-and-lending-groups Терминът и теорията са относително нови, но по принципите за излизане на по-високо ниво на доходи, за които говори конкретно и Гуриев, общо взето съществува консенсус.