dora

Въпросът е, че тези неща наистина са дефинирани - и в политическите науки, и в социологията, и в историческата наука. Тоест подобни базисни разминавания не би трябвало да има. Когато пиша, аз разчитам, че поне базисен консенсус съществува върху елементарното: терминологията. Явно това не е така, затова е важно преди създаването на множество постинги да установим помежду си дали говорим за едно и също нещо. Иначе разговорът дерайлира, вкл. започва да се персонализира без нужда. Но пак, благодарност на участниците дотук, че успяха да поддържат спортменския дух на спора, това по себе си е знак, че с хората тук можем да постигнем много повече, отколкото предполагаме: създаване на ценно съдържание за хората, които наминават и четат

Дефинициите на термини не се променят в зависимост от това или онова конкретно събитие.

Не са едно и също. Oбщество е голяма група хора, която живее заедно и заедно, и в която има консенсус относно организацията на взаимодействията помежду им, йерархията на вземане на решения и разпределението на задълженията на всеки.

Желаете или не, всяка наука работи с терминология. Тази терминология често не е на български. Ако искате, ще го преведа: Индекс на етническата раздробеност", но ако потърсите по български превод, няма да намерите нищо. Използването на оригиналния термин дава възможност съответните публикации да бъдат открити. Не изключвам възможността този тип изследвания да не са популярни в България, защото ние всъщност не признаваме никакви национални малцинства. Такова нещо като "национално малцинство" не съществува в българската правна система изобщо. Формално, езикови малцинства също нямаме, а фактически би трябвало. Улеснявам ви с публикацията, която обяснява какво е това "Индекс на раздробеност": Handbook of the Economics of Art and Culture Victor A. Ginsburgh, Shlomo Weber, in Handbook of the Economics of Art and Culture, 2014 19.2.2.2 Diversity Indices In most of the empirical and theoretical literature on diversity and fractionalization, the societal fractionalization index is determined by the probability that two randomly chosen members of a given society belong to different linguistic groups. In a monolingual society that consists of one group only, such probability, and thus the index of fractionalization, is equal to 0. If, on the other hand, the society consists of a large number of distinct groups with small memberships, the probability that two randomly chosen individuals speak different native languages is quite large. The highest degree of fractionalization (i.e. 1) obtains if each individual speaks a distinct language and the probability that two individuals share the same language is 0. This fractionalization index has been derived independently (and, naturally, under different names) in many areas of research, including economics, political science, linguistics, sociology, genetics, biology, and other disciplines. The first reference appears in the contribution by Gini (1912), who called it the mutuality index. It was followed by Simpson’s (1949) index. In linguistics it was introduced by Greenberg (1956) as the monolingual non-weighted index or A-index.13 The formal representation of the A-index is given by: A=1-(s12+s22+⋯+sn2), where s1, s2, …, sn are the population shares of the n linguistic groups comprising the entire society, the sum of which is equal to 1. Note that the functional form of the A-index is equal to 1 minus the celebrated Herfindahl-Hirschman Index (HHI), defined for an industry with multiple firms.14HHI is computed as: HHI=s12+s22+⋯+sn2, where sk stands for the market share of firm k. The A-index is not the only possible functional form. Another form, called entropy, was suggested by Shannon (1948): Ent=-(s1logs1+s2logs2+⋯+snlogsn). Both indices satisfy two fundamental requirements of diversity formulated by Shannon: i. Size uniformity. For a given number of groups, the index reaches its maximum when all groups are of the same size. ii. Richness. If all groups are of equal size, the diversity index of a society with a larger number of groups will be larger. The A-index offers a rather coarse treatment of diversity since it takes into account only the size of different groups. In practice, defining whether a group is distinct from another can be difficult, unless one uses distances. Before proceeding with the formulation of indices based both on sizes of groups and their linguistic distinctiveness, consider the example of two West-European countries: Andorra and Belgium discussed in Desmet et al. (2009). In tiny Andorra roughly half of the population speaks Catalan and the other half speaks Spanish (two relatively similar Romance languages), whereas in Belgium about 60% speak Dutch, a Germanic language, and the other 40% speak French, a Romance language. Given the linguistic proximity of Spanish and Catalan, as opposed to French and Dutch, one would expect Belgium to be linguistically more diverse than Andorra, though the A-index is larger for Andorra. To overcome this odd property of the A-index, Greenberg (1956) proposed a so-called B-index, which accounts for distances between groups: B=1-∑i=1K∑j=1Ksi×sj×(1-dij). To verify that the A-index is, indeed, a special case of B, note that for every term that includes different groups i and j, the A-index sets the distance dij equal to 1, so that the term vanishes. If i and j are identical, dij = 0, so that the term boils down to si × si. Therefore, the A-index collects only si × si terms; all the others will be equal to 0. By using some simple algebra, it is easy to transform this index into the following more useful form:15 B=∑i=1K∑j=1Ksi×sj×dij. Note that B has a nice intuitive interpretation: it represents the average linguistic distance between all pairs of members of the society. Index B has an important advantage over A since it satisfies a ‘continuity’ property: if the distance between two groups is close to 0, the diversity of the society with two similar groups (e.g. in Andorra) is close to the extreme case of a homogeneous society where both groups are merged into a single one. In the Desmet et al. (2009) study of the linkage between societal diversity and the scope of redistribution in a sample of 218 countries, the distance-based index has an explanatory power that is far superior to that of the A-index. Desmet et al. (2005) propose a variant of the B-index in the case of a dominant group (called center) as in Spain, Russia, Kyrgyzstan, Laos, Thailand, Iran, Saudi Arabia, and Kuwait, among others.16 Their PI-index takes into account only the distances between the center and peripheral groups, but not between peripheral groups themselves. The functional form of the peripheral index PI is similar to B, except that the distance between every pair of peripheral groups is 0. Thus, in a society with a central group whose population share is sc, the PI-index contains only si × sc × dic terms where dic is the distance between language i and the language of the central group. Unlike the A-index, the B- and PI-indices fail to satisfy Shannon’s size-uniformity and richness conditions.

Съществува индекс на държавите по етническа нехомогенност, нарича се Ethnic Fractionalisation Index. По този индекс етнически хомогенните държави са няколко малки островни държавици. Наистина, добре е да оправим терминологията. Иначе става echo chamber.

Разбира се. Папуа нова гвинея - най-етнически разнообразният народ в света. 830 живи езика, известен брой мъртви езици, няколко отмиращи. Народите на Танзания, Уганда, Конго, Южна Африка, Кения, Индия, Обединените Арабски Емирства, Бразилия, Колумбия, Еквадор, Еритрея, САЩ, Канада, Либия - най-етнически многообразните народи като цяло са в Африка. Но и навсякъде по света. Белгия, Швейцария. Става малко безпредметно, защото спорите само за да спорите в момента. Което е ок, но можем да дадем и крачка назад, аз например това смятам да направя. Езикова карта на Папуа Нова Гвинея: https://www.muturzikin.com/cartesoceanie/oceanie2.htm

Народност е синоним на етнос. Народ не е синоним на етнос, най-малкото защото съществуват мултиетнически народи. Това е проблемът обикновено - че не се правят важни терминологични разграничения. Ако е добросъвестна, историческата наука ги прави. Определението, което дадохте за народ по-горе в темата, е напълно сходимо с разбиранията за такъв, но за целта, както посочихте, са необходими конкретни параметри, запазващи се във времето и приложими към всеки един индивид, съставляващ "народа".

Нямам нищо против първоизточника. Имам против генерализациите.

Писарите - грамотните хора по него време, най-често са били подопечни на монарха под някакъв начин или част от своеобразен (изключително малоброен) елит. Пишейки, те са лансирали целесъобразните от гледна точка на монарха възгледи за наличие на нещо, за което няма никакви непротиворечиви доказателства, извън написаното от съответните писари, близки до монарха. В този смисъл тези текстове са политически, не чистата истина и би трябвало да се консумират с щипка сол. Доколко във всяко село и паланка някой се е разпознавал в писания, за които дори не е предполагал, че съществуват, няма как да бъде доказано, но по-скоро не. Хората не са имали и същото чувство за историчност, което имаме днес, и с което сме се снабдили през днешната образователна система. (Пример: дали хората от снимките от началото на 20 век, които пуснах по-горе, знаят от коя до коя година е царувал Севар? Или Кормисош? Мога да се закълна, че дори имената им никога не са чували. Най-малкото, защото не са учили наизуст последователността на българските владетели плюс годините, както беше задължително, докато аз бях в училище.) От гледна точка пък на "общия език", западните български диалекти имат повече общо с източните сръбски по отношение на палаталност/непалаталност, отколкото с източните български. Прочее, деленето на южнославянските езици на западни и източни става не в девети, а чак в 11 век. Това по отношение на българския език в 9 век. Прехвърляте на средновековните хора някакви грандиозни наративи, които в главите на хората тогава изобщо не са съществували - понятийно и всякак. Това е проблемът Но пак, благодаря за спортменското водене на разговор, оценявам

Противоречи дотолкова, доколкото няма никакви доказателства, че народът масово се е самоопределял на основата на парадигма, която не е съществувала. Човек не може да се самоопредели с нещо, което не може да си представи.

Kaто българи са се самоопределяли тези, които са оставили свидетелствата. Те, най-малкото, са били грамотни, а това ги отличава много значително от останалата част от населението. Моята хипотеза за хората на снимката е, че те се самоопределят предимно с бита си. С диалекта си. Представите им за света се ограничават до това. Едва когато тези хора бъдат масово образовани от централизирана образователна система по обща, наложена отгоре програма (Ботев, Левски, Вазов, славното българско минало и други митологии), мобилността им се повиши - тоест достъпът им до градовете, а и до цялата държава и всичките й институции се повиши драстично, биха могли да се самоопределят с нещо различно от бита и диалекта си - бит и диалект, които най-вероятно са сходни, ако не и същите - на тези от другата страна на държавната граница. Защото тогава - с висока мобилност и централизиран контрол върху идентичността им - ще бъдат интегрирани в парадигма, надхвърляща непосредственото им обкръжение. И в тази връзка, българската държава и днес е за бой, ако помаците се определят като помаци. По същата причина от моята хипотеза - дистанция от централната власт и благата, произтичащи от лоялността към някаква централизирана идентичност.

Toгава няма как да твърдите каквото и да било за идентичност по кръв, език и т.н. И то още в 9 век.

Историческите извори, които споменават български народ цяло хилядолетие преди посочения от Вас 19-ти век, категорично опровергават Вашето твърдение. Няколко снимки от България между 1900 и 1910. Тези хора как се самоопределят приоритетно, според вас, през регионалната си идентичност или през правописната норма?

Македонският език е регламентиран като такъв и наложен като официален в процеса на строителство на държавата Македония след разпадането на Югославия. С българския език в началото на 20 век се случва точно същото - създаден е официален български език чрез парламентарен процес и е наложена езикова норма на новата българска държава, която поставя този език йерархично по-високо от всички останали диалекти. Следва още една правописна реформа, с която българският език става това, което е - официален държавен, непроменяем. Последната реформа на българския език е 1944 година. Официален, държавен, задължителен за всички в държавата език - за комуникацията на всеки един гражданин на държавата с дъжавните институции - няма, преди той да бъде наложен с политически процес отгоре надолу от такава държава. Какво значи това за идентичността? Значи запечатването й. Официалният език е нещо като нотариален акт за собственост. На идентичността в държавата.

Това е техническата част. По-скоро попитах кога българският официален език се налага над многото диалекти. За идентичността (национализмът, осъзнаването като една народност по някакъв доказуем и централизиран начин, върховенство на лоялността на всеки индивид в държавата към централизирано управление на етнически/народностен/национален принцип НАД лоялността му на роднинско-кланска или регионална основа - която пък се изразява в това, че хората се асоциират с диалекта си, а не с "официалния" език) въпросът не е дали има писмовна норма, а доколко тази писмовна норма, барабар с официален език, е наложена безпрекословно над цялото население. Или доколко официалният език остава непроменлив във времето - и единствена основа на идентичността. Английският език "замръзва" в 15 век. Немският "замръзва" в 1564 година, с превода на Библията. Българският език "замръзва" в 18 век, а се налага като официален на 11 септември 1878 година. Ятовата граница се определя дори по-късно, от парлемента, като съзнателно политическо усилие (разбирайте налагане отгоре надолу) за строеж на българската държава. Което означава, че не може категорично да се счита, че за някаква монолитна, централизирана, всенародносна идентичност през споделен език може да се говори преди, да речем, 19 век. Имаме паралелни - и много силни - регионални идентичности. Важно ли е това? Разбира се. Заради македонския език. Обаче и за несъстоятелността на тезата, че българската "идентичност" се създава през "българския" език (кой по-точно споделян от всеки българин български?) и религията още в средновековна България. Плюс, за разлика от западноевропейските историци, ние не знаем колко вярващи са били хората. Не само не знаем, а не искаме да го изследваме, за да не подриваме единството (каквото няма) и върховенството на Православната църква. Което не идва да отрече българското самосъзнание. Само че самосъзнанието не е някакъв точен, неоспорим факт, точно защото е самоидентификация, а тя е, така да се каже, въображаема. Вижте Андерсен в първата публикация, стартирала тази тема. Или с други думи, кога българите монолитно са си самовъобразили, че са такива? Не може да се каже за всички със сигурност преди създаването на новата българска държава. То и сега не може да се каже със сигурност: помаците се считат за помаци.