dora

Не, то просто оставя много възможности за решаването на един проблем, защото не е догматично.

Способността на държавите да осъществяват контрол се формализира в принципите на правовата държава, когато това касае индивидуалната държава. Въпросът е, че състоянието на правовата държава не е еднакво навсякъде. Тоест ако една държава наложи контрол над практиките на дадена корпорация у дома, за да защити примерно своите потребители или работна сила, корпорацията си мести централата в държава, където нищо не я ограничава. Това обаче не означава, че трябва да преминем към практики на тотален държавен контрол, да речем. Свободата носи своите рискове, въпросът е кои от тях считаме за приемливи и кои - не. Не ние лично, защото всеки има политически убеждения, обществата ни като цяло. По-висока толерантност към несигурността, произтичаща от риска, като цяло има в общества с либерално управление, защото то е по-адаптивно към промените в средата. То и осигурява степента на предприемачество, което да позволи на хората в даден момент сами да потърсят решение на някой структурен проблем. За пример, когато заради няколкото кризи (ипотечна, гръцка) в Нидерландия фалираха предприятия или на други се наложи масово да освобождават работници, силно либералният предприемачески режим, който позволява на всеки с минимални рестрикции да се регистрира като едноличен търговец, позволи на много хора да не висят на гърба на държавата като безработни, а да се опитат сами да се измъкнат от блатото, като стартират собствени компании. Да, не всички от тях се оказаха успешни, но възможността да започнеш нещо сам заради либералния режим им даде по-големи шансове, отколкото помощта за безработица.

Палестина не се радва на същия статус като Украйна (суверенна държава), тя не е приета за държава от всички членове на ООН. Затова на Израел и Русия от гледна точка на международното право няма как да се гледа по един и същи начин. Защо на принципа на ненарушимост на границите на суверенните държави от страна на техните съседи се гледа с по-голяма тежест, отколкото на разпадането на държави на съставните им части? Защото ООН (и международната система, такава, каквато е сега) е създадено да възпрепятства войните между две или повече държави, не гражданските войни. Международната система не стимулира второто, разбира се, затова примерно Испания не се е разделила на две, но като принцип счита първото за фундаментално нарушаване на международния ред. Тоест поставя принципа на стабилността на международната система и ненарушимостта на границите над принципа на самоопределението, за да наложи на държавите принципа, че не е добре да разпалват войни с други държави за територия. Допустимо е обаче да се защитават срещу тероризъм. (Съвсем се отплеснахме, мисля да не продължавам по стринга)

Блъскат се, но това е положението. В определени случаи международната общност позволява самоопределение и разпадане на държавите на по-малки единици. Абсолютно не допуска обаче атакуването и превземането на територия от съсед.

Държавността, най-общо, се определя от два фактора - летигимност на управлението - външна и вътрешна, тоест това държавата от една да е призната за такава от международната общност, напр. с членство в ООН (има територии с живеещи върху тях народи, които не са признати за държави), от друга - вътре в самата държава да има централен монопол върху употребата на сила, под формата на държавно управление. От нищо от горното не следват заключения дали държавата е демократична или тоталитарна. Когато няма централен монопол върху употребата на сила, тогава държавата е т.нар. "failed state" - напр. заради енклави на воюващи срещу държавността военизирани групировки, които не просто оспорват централната власт, ами на дадени територия са я заменили. За Русия нито едното от двете не е спорно - и вътрешна легитимност на режима си има, с подкрепа - активна или пасивна - за режима, и външно признаване на съществуването на Руската федерация има (Русия не е Абхазия, която се признава от една шепа държави, или Палестина, която пак е само частично призната за държава). Национална държава е дотолкова доколкото никой не е казал, че нацията се съставлява от един етнос. В повечето национални държави етносите са повече от един, а има държави, в които са много (Бразилия). Федерация е по ясни съобажения. От това не следва, че при определени обстоятелства може да се разпадне на съставните си "републики", които да решат да се отделят. Въпросът е доколко след това ще бъдат признати от международната общност, за да станат държави. Путин, в този смисъл, е напълно легитимен - никой не оспорва функцията му на лидер на Руската федерация, тоталитарен или не. Външната политика, която е решил да води, е против правилата на международната система от държави, защото консенсусът днес е че никоя държава не може просто така да атакува съсед и да си присвои територията му, принципът, на който се основавав международната система е за ненарушимост на държавните граници. Международната система приема принципа на самоопределението, тоест това, че една държава може да се разпадне на по-малки, но не приема нарушването на териториалната цялост на вече съществуващи държави чрез атака отвън. Затова - защото съществува този принцип, Путин се опита да подготви нещата с оркестриран референдум, за да може после да обоснове предстоящата (според мен планирана от отдавна) атака върху Украйна като легитимна, един вид Русия не нарушава международния ред, просто подпомага "самоопределението". Русия не е империя, макар това, че има "имперски" стремежи да се използва в метафоричен смисъл. Метафората обаче не е държавно управление. За песимизма обясних донякъде, но ще експлирицам - Русия не е Путин, това също е метафора. Затова ликвидиране на Путин няма да реши въпроса с това, че Русия нарушава безогледно фундаментални за международната система принципи. Доколкото населението й (и значителна част от управлението й) поне видимо подкрепя или не се противопоставя на стремежите на Путин за налагане на ново разделение на силите в света, както и че подкрешя убеждението, че за постигането на тези стремежи е допустимо всичко, напр. незачитането на суверенитета на съсед, то не виждам как това дали Путин е на власт или не е, може да промени каквото и да било. Така добре ли е? (За мен не е проблем да дам лайк на дадена публикация, ако считам, че в нея има нещо ценно, независимо от това дали съм съгласна или не с нея напълно, това е жест към човека, с когото разговаряме).

Toва е един деморализиран народ, поддържан в това положение, защото тогава може да бъде подчинен на всякаква идеология. За жалост. Точно деморализацията, в която са толкова добри на местна почва, се опитват да използват днес в Европа (разколебаване на доверието на хората в демократичните държави в собствените им елити), понякога и твърде успешно. Това също е фактор в хибридната война срещу либерализма, като основа на западната цивилизация - или поне както го представят в Русия. Затова и ми се вижда нужно да бъдем бдителни доколко атаките срещу либерализма са in good faith.

Aз съм песимист в случая, защото Путин има огромна подкрепа в самата Русия. Дори да бъде ликвидиран (за което не пледирам, никога в историята на човечеството, доколкото ми е известно, политическо убийство не е обърнало хода на историята към добро), това няма да реши нищо (извинявам се за отплесването)

Съгласна. Всъщност повечето течения атакуват либерализма от ревизионистки стремежи. Само че отвъд стремежа няма нищо на практика. Трябва ли той да се реформира? Може би. Въпросът е как.

Aнализите ви са много интересни за четене, основно неолиберализма, имам някои възражения. Всъщност проблемът не е в (икономическия) либерализъм, а по линията (политически) консерватизъм - (политически) неомарксизъм. И двете групи - по различни причини - обвиняват либерализма за недоволствата си. Но това реално говори повече за тяхното чувство на несигурност в постоянно променящата се ситуация (неспособността да се адаптират към една изискваща изключителна идейна повратливост среда, напр. свързана с ИИ и роботозацията), отколкото за проблеми в самия либерализъм. По-тревожното е, че тази им неспособност означава, че на тяхно място се наместват токсични популисти (крайнодесни, крайнолеви). Това е голямата опасност, затова и споделям хипотезата ви, че няма как да не минем през локални гнезда на тоталитаризъм.

Има няколко гранични случая, в зависимост от това какви параметри вкараме в дефиницията. - Британската общност. Великобритания е национална държава, но под британската корона попадат административно и други държави - Израел - сформирана е на религиозен принцип, не на етнически, като не е ясно дали по-устойчив модел за съществуването й не е решението за две държави в една. - Белгия - Нидерландско кралство - самата Нидерландия е национална държава, но под нидерланската корона попадат чисто формално и други държави, те хем са автономни, хем не съвсем. Русия е федерална държава, подобно на Швейцария в някакъв смисъл на думата. Тя не е империя. Проблемът с Русия е в това, че тя никога не се примири с това, че загуби Студената война и реално отказа да излезе от нея. Нейните претенции не са нито етнически, нито териториални - те са за ревизия на световния ред на ниво сила (свръхсила), а целта й - да се върне положението в Европа от времето преди разширяването на НАТО. Yкрайна, за съжаление, се превърна в средството в тази невъзможна (да не кажа налудна) мисия. Макар по нея управлението на Русия да работи по всички фронтове - хибридна война, например. (Обаче да не се отклоняваме твърде)

Всичко. Националните държави сами решават как, в какво и защо да си сътрудничат. Както и в какви организации да членуват. Никой не е отменял съществуването им. Империи в момента не съществуват. Русия е национална държава.

Националните държави не са престанали да съществуват, няма и да престанат, най-малкото защото са най-удобното в последните едно стотина години средство за организация на международната система. Що-годе по същите съображения, по които на националните държави им е удобно да си имат местно самоуправление - примерно да се разделят на общини. Националните държави обаче избират кога и как да си сътрудничат, защото са стигнали до извода, че сътрудничеството е по-смилсено от войната. Включително защото (като цяло) в 20 век кристализира идеята, че не е добре на човешките същества да се гледа като пушечно месо, което просто така да бъде хвърляно в битка за краткотрайните стремежи на този или онзи национален елит. (Е, някои държави трябва да поразмишляват още, за да стигнат до тази идея, но и затова от гледна точка на международната система те са анти играчи - такива, които се опитват да разрушат международния ред, основаващ се на разни неща като суверенитет, ненарушимост на държавните граници и т.н.). Това прави агрументацията ви невалидна.

Не е задължително това да е преминаване към социализма. По много проста причина. Различните обществено-икономически течения, или парадигми, се появяват в определена инсторическа ситуация, в която се търсят решения на конкретни проблеми, които са дотолкова наболели, че не могат да бъдат отлагани. Такъв проблем примерно е гладът. Какво е по-добре за глада, да разчитаме, че феодалът ще организира разпределението на блага така, че храна да има за всички, или да създадем модел, който подпомага предприемчивостта, примерно (нямам време да експлицирам, давам само илюстрация). (Предприемчивост обаче не може да има при тоталитарни условия, което пък е връзката между пазарния и политическия либерализъм). Когато тези конркетни проблеми са частично решени, всеки модел започва да дава "дефекти", защото никой модел не е бил замислен да решава всеки проблем изобщо, вкл. такива, които при създаването му са били немислими. Моделите, прочее, са адаптивни само до време - те успяват в някаква степен да намират решения и за нововъзникналите нужди от прагматични решения, но не са безкрайно разтегливи, защото тогава ще се счупят идейно-концептуално. Тъй като отнякъде нататък проблемите, които са се оказали нерешими дори с адаптиране на модела, нарастват експоненно заради високата обвързаност на всичко с всичко (това ни донесе глобализацията, вкл. технологична) и невъзможността всеки отделен въпрос да бъде решаван на парче, се появява нова парадигма ("Paradigm shift"), Нова, защото всички решения, прилагани исторически, или са се изчерпали, или не предлагат отговор на новите въпроси. Социализмът също се изчерпа, защото историческите условия, които го породиха, отдавна не са налице. Оказа се, че заради идеологическата му ригидност и адаптивността му да решава комплексни и непрекъснато възникващи нови проблеми е много ниска. Той не е нова парадигма. Каква ще е новата - ще видим. Трябва ни обаче решение, което да е изключително адаптивно (надграждане на показалия се като адаптивен либерализъм?). Защото ше трябва едновременно да предлага решения за експонентното технологично развитие, климатичната криза в целия свят (което означава да е независимо от икономическата, политическа, културна и религиозна специфика на отделните държави), огромното икономическо неравенство (не само вътре в обществата, но и глобално), миграцията (не е възможно цялото население на света да се премести в държавите с високо икономическо развитие и умерен климат), и кой знае какви още произтичащи от всичко това проблеми (според мен необозрими). Няма да е лесно и няма да мине без големи сътресения, според мен.

Tова е едно от решенията, фундаментално то не е продукт на някаква напълно нова мисъл, защото неомарксистите отдавна говорят за преразпределяне на богатството; с тази разлика, че идеята за базов доход, осигурен от роботизацията има шанс да се радва на по-голяма популярност отколкото простото разпределение, защото не санкционира предприемчивите за тяхната предприемчивост, за да сподели приходите им със застрашението от социално изпадане. Разглеждано в по-широк смисъл, то има шансовете и донякъде да се справи с други недоволства, например основаващите се на identity politics (политика на идентичностите), които също в някакъв смисъл подкопават либералния ред. (На всички пишещи: здравейте отново и благодаря за хубавата тема)

Ако добавите и чуждите инвестиции, напр. преки, ще се види, че за всичките години на еврочленство Нидерландия е най-големият брутен инвеститор. Дори в лоши за световната икономика периоди, дори по време на Ковид. Другите топ инвеститори са все европейски държави.

Translations of Bulgarian poetry into other languages are difficult to find. The only anthology of "classical" Bulgarian poems in translation that I know of, is this one: https://www.biblio.com/book/anthology-bulgarian-poetry-translated-peter-tempestilustred/d/1504171277 It may still be available at some (university) libraries; I do not have access to it any more so I am not sure if the poem was there. I remember having seen another collection here, though this specific poem does not seem to be part of this anthology either: https://lib.uva.nl/discovery/fulldisplay?docid=alma990035053960205131&context=L&vid=31UKB_UAM1_INST:UVA&lang=en&search_scope=DiscoveryNetwork&adaptor=Local Search Engine&tab=LibraryCatalog&query=any,contains,anthology of bulgarian poetry&offset=0 You could try to see if there are any departments of Slavic studies at universities close to where you live, and ask them if they have a translation. I can't really think of anything else now.

Това е защото когато е възникнало словосъчетанието, "вечеръ" е било от мъжки род. Това е устойчиво словосъчетание и е правилно като си е. Родът на "вечер" впоследствие се е променил на женски. Затова извън устойчивите словосъчетания съгласуваме по род и число: "Вечерта е добра за разходки". Или "добра да е " (във вашия пример). Променянето на устойчивото словосъчетание "добър вечер" в "добра вечер" когато това е поздрав, е неправилно. Процесът се нарича реграматизация. Защо е неправилно? Защото всеки език има изключения и те са част от езика и се заучават така, както са. Не се променят по избор на говорещия, защото това е отклонение от езиковата норма (а тя регистрира езика такъв, какъвто е към даден момент, заедно с изключенията му), защото няма перфектно логични от граматична точка езици. Реграматизация е нещото, което често правят чуждеците, изучаващи нов език и децата, която още усвояват своя, защото се опитват да прилагат едно правило към всичко, а езикът не работи така. Езиковата компетентност се изразява, освен в друго, в добро познаване на изключенията. Езиковата норма се променя с времето, но това не става от днес за утре (напр. защото много хора са неграмотни и не знаят какво е правилното изписване на нещо, да речем), а веднъж на няколко века.

Брат ви е пълнолетен. Може да потърси когнитивно-поведенческа терапия, но трябва да го направи сам. Нито вие, нито някой друг, може да го принуди. Анаболните стероиди също имат странични ефекти (мания, психоза). Ако ги спира, това трябва да става под наблюдение на лекар и евентуално лекарствен режиим. Пак, тази помощ трябва сам да я потърси.

Прочетете Августин Вярващият се тревожи най-много за връзката си с Бог. Кое е най-скъпото нещо, което човек може да загуби? Това, на което държи най-много.

Toва донякъде е така, но светът на вярващия е различен от света на невярващия. В собствения си свят вярващият човек също е тревожен. Първият пример, който ми хрумва като илюстрация, са "Изповеди" на св. Августин. Има обаче на какво да се позове. Има и една друга психологическа хипотеза, за потребността от смисъл. Когато си дадем сметка, че човешкото същество е способно на безпределно и напълно неинструментално зло (илюстрирано в желанието да причиниш абсолютно безсмислено страдание и смрът на най-невинните, слабите, уязвимите), то за да запази разсъдъка си, на човек е необходимо да може да противопостави на това някакво абсолютно, инструментално добро. Иначе просто няма смисъл.

Toва е проблемът, който виждам и аз - че няма ясно зададен въпрос. Ако погледна последния параграф, оставам с впечатлението, че по-скоро въпросът е дали след като "християни" се споменава едва в Новия завет, то за "християнски" могат да се считат само евангелските църкви (а православната не е евангелска) (?). И същевременно, ако Старият завет е писан повече от хилядолетие, доколко новият завет не следва да бъде продължен (? което пак не е валиден въпрос). Затова и си мисля, че не става ясно какво се изисква да дискутираме, оттам и тръгването по произволни линии.

This argument is of the form modus tollens: If its premise (P1) is true, the conclusion (C1) follows of necessity. To show that the first premise is plausible, subsequent versions tend to expand on it, such as this modern example:[3] п.п. на няколко пъти в темите на автора бяха използвани похвати за въвеждане на полемиката от различни съфорумници. Но "безрезервно вярващият" автор на темите подходи както се и очаква от подобен нему човек - измести фокусът на аргументирането към правото му да вярва в каквото вярва. За мен няма проблем което и да било твърдение да се верифицира от гледна точка на която и да било парадигма, дори тя да е религиозната. Тогава просто знаем, че разговорът се води от гледна точка на определена понятийна система. Проблемът е в неверифицираните с нищо твърдения. Тогава човек просто няма за какво да се хване. И разговорът естествено би тръгнал в посока, в която той е възможен. Както си пишем с вас, в момента.

Именно, и ето за предпоставките, има един симпатичен парадокс, който е добра илюстрация: ако Бог е всесилен, може ли да направи толкова тежък камък, че сам да не може да го повдигне? Парадоксът се основава на това, че на едно място са вкарани две несъвместими понятийни системи. Същото се случва, когато примерно с аргументи от представата ни за света такава, каквато е днес, се опитваме да дисквалифицираме представите на хората, каквито са били примерно в средновековието. И обратното, между другото - както посочвате и вие (прочетохте ми мисълта с парадоксите, преди да съм я написала). Ако в даден диалог някоя страна счита, че на нейната страна е универсалната истина, то спорът е безсмислен.

Всъщност това се случва около 14 век, преди това няма кой знае какво разделение между теология и наука, научната дейност (ако може да се нарече така) се осъществява в манастирите. Научното знание се счита самоочевидност, а теологичното знание - като нещо, което идва от господ - разликата се дефинира, в някакъв смисъл, от Грегори Римински. Това е друга парадигма, по него време не само грамотни са били хората само в манастирите, но и вярващи са били (условно казано) всички. Можем ли да твърдим, че понеже са били вярващи, тези хора не са прилагали същите принципи, каквито днес (взети от логиката и философията) използваме в науката. Не, не можем. Вкл. например защото и в естествените науки имаме принципи, които дефинираме сами и след това интерпретираме емпиричния си опита според вече дефинираното. Това също е тавтологично. Законите на Нютън дефинират "маса', да речем. Законът за праволинейното разпространение на светлината дефинира "светлина". Защо със задна дата това може, а пак със задна дата не допускаме теологията да дефинира "Господ" и оттук нататък да формулира заключенията си на съшия принцип? Защо го пиша, защото забелязвам в някакъв смисъл триумфалистки стремеж у хората да си мислят, че понеже живеем 7 века по-късно и се основаваме на друга парадигма, то сме станали по-умни. Не, не сме. Затова и написах, че е интересно без арогантността на всезнайковци (това не е към вас, касае точно описаното в предния параграф) днес да изчетем Тома Аквински, Анселм Кентърбърийски, Уилям от Окам, Йоян от Кръста, Хилдегард от Бинген (която е полимат!), средновековните доктори на църквата, аргументите им в рамките на собствената им парадигма са блестящи. Не можем да ги зачеркнем с лека ръка.

Веднага ви давам пример. Сравнително религиознание и Библейска археология в някои университети също са част от специалността Богословие. И двете се основават на научните принципи. Защо го пиша - защото забелязвам стремеж с редукционалистки аргументи (не у вас конйретно, по принцип) да се омаловажи знанието, ако то не касае материалния свят. По тази логика трябва да закрием хуманитарните науки. Да, прекалявам в последните две изречение, но наклонът някак ми се вижда такъв.