caress…

Днес една любима класика от мен:

Хм, мисля си, че пихологически (абстрахирам се от физиологията) желанието се поражда от състояние на вътрешно изобилие, а нуждата от състояние на вътрешен недостиг? А животът така е устроен, че ни дава още повече от онова, от което съдържаме вътрешно. Ако нещо не ни достига - животът, чрез различни събития и обстоятелства, може да ни донесе още повече нужди и дефицити?… Когато има усещане за вътрешно изобилие, (истинско, а не самовнушено с някакви духовни практики и сугестии от типа "с всеки изминал ден аз се обогатявам и осъзнавам все повече и повече…")) - желаейки от живота, то той, чрез съответните събития и обстоятелства, ще ни даде още повече. Или накратко - колкото повече имаме/нямаме, толкова повече го получаваме в съответния за това контекст? И нашата готовност да "заплатим" или не цена има към това съвсем директно и непосредствено отношение. Също като в споменатия от вас разказ. Абсолютна свобода няма, но има свобода в това да избереш дали да заплатиш, дали да получиш, дали да бъдещ "даващ". Но няма свобода в това, когато не можеш да си позволиш да не заплатиш, да не получиш и да не вземеш?…

Това съм го пропуснала, но веднага ти отговарям. На директността нямам проблем да отвърна с директност. Нищо подобно не правя. Просто ти и понятие си нямаш от водене на здравословна, интересна и пълноценна комуникация. Не, че аз съм някакъв комуникационен Бог или гуру, или изключително умела майсторка на разговора, но твоето е рядко срещано…неумение. Още по-малко имаш някаква представа от различните "стилове" на комуникация. Защото има хора, които общуват чрез задаване на въпроси и очакват също да бъдат питани, в противен случай го преживяват като липса на интерес към личността им. Има такива, които просто споделят и се страхуват да задават въпроси, за да не притеснят и отблъснат другия, очаквайки другата страна също да сподели нещо за себе си съвсем естествено и свободно. Има хора, които нито обичат да задават лични въпроси, нито обичат да споделят лични неща. Както и такива, които могат да те залеят с въпроси, но да не чуят и дума от това, което си им казал…И още много различни варианти. Нормалното опознаване между хората обаче никога не започва с вменяване на какви ли не вътрешни проблеми и страхове на другата страна. То е ясно, че ги има,така или иначе в някаква степен. Всички сме били деца, всички сме минавали през сходни и нетолкова сходни моменти в процеса си на израстване. За това способността да предразположиш другия към откровен и дълбок разговор е толкова ценна. И е рядко умение. Но с водене на бекрайни монолози относно светлата ти личност, без да се интересуваш и задаваш въпроси на другата страна с цел да разбереш повече за другия, начина му на мислене,светоусещане, темперамент, плюс натрапването и вменяването на какво ли не, когато другият не задоволи с реакциите си твоите очаквания, говори за доста сериозен комуникативен недъг. И не всеки човек разполага както с търпението и знанието, така и с желанието да преодолява непрекъснато този твой недъг, за да комуникира с теб. Ти си човек, който твърде бързо скача в някакви си свои заключения, без изобщо да си е направил труда да изучи добре другата страна. А това е меко казано неуважително и е нужно време, за да стане ясно, че при теб си е просто вид инвалидност. И че, всъщност, не си кофти човек.

И този момент го има, разбира се. Ала колцина се замислят доколко наложените от социума "идеали", всъщност, отговарят на вътрешните ни потребности? Кога разборчивостта при селекцията е продиктувана от моден стереотип, от инстинкт и кога е само удобен начин да скриеш от себе си страха си от обвързване?

Да, просто има различни нива на вътрешна удовлетвореност. От значение е дали човек влиза във взаимоотношение, защото отчаяно се нуждае от такова или защото иска да бъде във взаимоотношение. При нуждата целта е взаимоотношението да се осъществи на всяка цена, с всички средства. При желанието човек не е толкова "отчаян" и не е готов да заплати, каквато и да било цена, само и само да не бъде сам. Мисля, че последното е онова, което се изкривява и експлоатира от разни "духовни" практики.

Наблюдавайки някои свои познати - жени и мъже, започвам да си мисля, че претенциозността, особено при избора на друг човек за партньор, започва да се превръща в защитна поведенческа стратегия. Наистина се замислих - кое може да бъде по-добро спасително средство от завишените критерии, когато човек търси начин да се предпази от отношения? Търсят се мъже с доход над 100 хлд годишно, със собствено жилище, любящо-нежен-верен-сексуален, бездетен, без минало, но с невероятно бляскаво и сияйно бъдеще! "И да не ми потъпква свободата" - както добави едни приятелка към дългия списък с изискванията. А когато се търси жена,то мерките следва да са 90-60-90, да е под 55 кг, на 20-25 години, без деца, да не се прави на много умна и прочие вредни навици, а по възможност да е и девствена?! Смешното е, че дори и завишените критерии невинаги спасяват, защото е необходимо и да се държиш по съответния начин, да бъдеш такъв/такава, да посещаваш точно определени места, където подобни представители на човешката раса се срещат… А ако такъв рядък мъжки екземпляр попадне на радара ти - жената следва да започне да се държи по подходящия женствен стереотип, както и мъжът по съотвестващия за дохода си и оправдаващ светлото му бъдеще начин. А най-прекрасното в тази мила защита от взаимоотношения е това, че винаги се намира повод за самооправдание - не аз съм недостоен/недостойна, а просто липсват подходящи кандидати…достойни за мен! Ама разбира се! Имах си аз да се намерят достойни! Но няма и как да се намерят такива, добавям аз. Защото животът винаги ни показва онова, което ние подсъзнателно отхвърляме - онова, което сме отхвърлили, просто го няма в нашия живот. И то няма да се появи, докато вътре в нас нещо не се промени. А как ще разберем, че се е променило? Ами, прекомерната взискателност ще си е отишла… В едно с Принцовете, кралете, принцесите, 90-60-90, 100 хилки годишно и прочие ереси. И вместо ерес ще се появят хора. Обикновени, несъвършени, но живи хора. А с живите хора ще се появят и самите взаимоотношения. А вие как мислите - греша ли в преценката си като казвам, че претенциите ни отдалечават от близостта?

Не, просто поредният дълбоко травмиран човек.

Човек не може да се почувства самодостатъчен, оставайки насаме със себе си. Ако изведнъж всички хора около теб изчезнат, то статусът на самодостатъчен веднага губи, какъвто и да било смисъл. Самата идея за самодостатъчността, индивидуалността, уникалността предполага и други хора, на които им е интересно да транслират тази независимост и различност. Хора, демонстриращи какви висоти са достигнали в индивидуализма си, често слагат знак за равенство между самодостатъчността и самотата. Сякаш отлично живеят без отношения. Докато истината е, че изборът им да бъдат сами е послание, насочено именно към значимите хора в техния живот. За целия си досегашен живот така и не открих цялостни и нетравмирани хора, стоящи зад идеята за самодостатъчността. Те са хора, дълбоко наранени от отношенията и им се струва, че е по-просто и безопасно да бъдат сами…сякаш със самодостатъчността си подсъзнателно се опитват да отмъстят за всички обиди и рани, които близките им хора някога са им нанесли… Дори и един свръхчовек има постоянни емоционални потребности, изразяващи се например в интерес към личността му, топлина, разбиране, приемане, нежност, обич, които той започва нелегално да си ги краде от другите без обаче да им дава нищичко в замяна. Защото психологичният онанизъм, на който сам се е приучил, не е в състояние да задоволи емоционалните му потребности. Факт е, че можеш да преживееш живота си пълноценно само, когато се развиваш и твориш във взаимоотношения. Друг въпрос е, че има хора, които не вярват или не искат да вярват в това - "та нали аз и така всичко сам си мога"?… Социалните мрежи, месинджъри, чатове пък запълват донякъде пустотата и създават илюзията за контакт… за общуване, близост. В един от филмите си Том Хенкс се озова на необитаем остров и беше принуден да оживи топка и тя да се превърне в неговия най-добър приятел. Дори към топката се привърза емоционално и въобще не му беше нужна никаква самодостатъчност, уникалност или индивидуалност, защото близките отношения винаги са по-важни от всичко останало…

Прав сте. За това и повече няма да коментирам.

След всичко изредено се появява въпросЪТ - с чии и какви очи Рамус ни предлага да се погледнем? И вторият, не по-малко важен въпрос е - ЗАЩО? С КАКВА цел?? Да форматираме себе си според това, както му се иска на някой си Рамус? Дали това е достойна цел, която си заслужава? Едва ли. Да се вглеждаш в себе си има смисъл само с очите на приемането и несъденето. Само с такиви очи и никакви други. Но ако вечно недоволният, критичен поглед се е записал в някой, то…да. Нужно е да се работи с това. Защото ако се е превърнало в поведенчески механизъм, то не е трудно да се досетим какво сме отхвърлили в себе си? Какво сме изгубили, изтласкали? И най-често се оказва, че онова, което сме изтласкали, е собствената си Естественост. Радостта от живота. Своята непосредственост при израза на чувствата и емоциите. На радостта, гнева, мечтите, сексуалността си. Чистата способност просто да сме и да се наслаждаваме на себе си, на другите, на Живота.

По навик, съвсем наскоро направих интерпретация на чувствата на един човек, въпреки че той не ме помоли за това. Искаше ми се да му вдъхна кураж и сила. Да му помогна да види сам истинската си стойност. Принципно нашето общуване го допуска, но…за мен самата си е вид нарушаване на границите му. И ето какво си помислих. Интерпретацията на нечие поведение - мотиви, психодинамики и пр. в определен смисъл са си функции на интелекта. На опита дори. И колкото по-умен и опитен е даден човек, толкова повече успява да долови и разбере. Особено, ако се е научил реално да различава къде точно е Другият, а от къде започват собствените проекции и преноси. Но да изказваш на глас и публично своето мнение за друг човек, внасяйки при това своите си интерпретации за контакта с него и на всичкото отгоре без той изрично да е питал или търсил това мнение - това вече е нещо съвсем различно, имащо връзка с порядъчността и емоционалната интелигентност. С уваженето, със зачитането на личните граници към другия човек по принцип и въобще към взаимоотношенията като цяло. И естествено възниква резонния въпрос: Какво да правя, когато в коментарите си някой си позволява да обсъжда личността ми, да я оценява, анализира, както и публично да изказва мнението си по повод моите фантазни или реални действия, дефицити и достижения? Може коментарите да изглеждат доброжелателни и дори да съдържат разумни, резонни забележки, но човекът по отношение на мен проявява Грубост, Агресия и Неуважение. Кому е нужно подобно токсично общуване? Считам, че всеки човек заслужава почтително отношение. Дори и в интернет. Никой, било родители, съпрузи, роднини, приятели няма право да ме анализира и дава оценка на мои думи, постъпки, навици и каквото и да било друго без моето участие и съгласие - т.е. без изрично да съм ги помолила за това. И ще повторя, че всеки един от нас има изначалното право на уважително отношение към себе си. Никой не е длъжен да търпи това, което прави Рамус, и не е признак на слабост или незрялост, а на асертивност и култура да се говори за тези неща. Е, не е чак такъв сексист…а може аз да съм прекалено хм…хм…"възмъжала" за вкуса му. Не ставам да бъда покровителствена и възпитавана. :-)

Удивително колко много житейският психолог-практик Рамус обича авторитарния, нравоучителен тон и позицията на Родителя. Как на всички никове в заповеден тон им се обяснява какво и как следва или не следва. Още повече от човек, който не им се явява никакъв камо ли Родител. Видно е, на някой тази роля на Родителя така му се е харесала, че всички останали хора предпочита да ги вижда като Деца.

Истината може и да причинява болка. Може да разрушава. Особено, когато липсват вътрешни ресурси, за да бъде понесена. Не разбираш ли, че хората не са мазохисти и не им е приятно да изпитват дисонанс всеки път, когато ти четат "великите" истини? А и винаги остава въпросът - чия истина и какво е "истина"?

Пълното право и на инсайтинг е да бъде…всякаква. Но ние не можем да не очакваме.Ала очакваме само онова, което вече или сме преживели, или онова, на което сме били свидетели. Какво ще се случи, ако напиша нещо глупаво? А ако допусна грешка? А ако покажа слабост? А ако искрено споделя чувствата си? И ние “знаем” (знаем ли наистина?!) по натрупания опит какво ще се случи в резултат на това. И именно заради това не го правим. Или се боим да го направим.Или го правим, но при това изпитваме чувство на срам и вина…Защото “знаем” какво ще получим – нещо повече от това, което вече е било. Така работи нашата психика. Именно заради това доброто общуване е нещо НОВО. Нов опит. Онзи опит, който никога не сме имали, но някои натрапчиво говорят за него, търсят него, пишат за него…Опит на доверие, откритост, приемане и правото да бъдем себе си.Да бъдем...и да изразяваме себе си искрено.Така, както сме си. А не както "трябва", страхувайки се - "да не си помислят нещо лошо за мен". Онзи опит, който на много от нас така ни липсва. В детството. Когато може да закъснееш – но няма да ти се скарат. И ти разбираш, че неудоволствието и критиката от Другия – не са задължителни. Но при това – ти си заплащаш за постъпките – и това те учи на отговорност.. Че ти можеш да сгрешиш, но другият не е длъжен да оправя последствията от твоите грешки. Че ти можеш да споделиш най-срамните, аморални и страшни чувства и желания, потребности и няма да бъдеш отхвърлен. Невинаги и не от всеки, но все пак говоря за доброто общуване.Че ти можеш…Да, всъщност, ти можеш всичко. Можеш да бъдеш всякакъв. Всъщност, само когато можем да си позволим да бъдем всякакви – можем да намерим и определим своята автентичност.Или какъв би искал да бъдеш. И че имаш право не само на критика и обезценяване, а минимум и на разбиране и подкрепа! Тогава това се превръща в нов опит, който ти започваш да очакваш. От бъдещето, от света и от хората. И това променя много в твоя живот. Защото новите очаквания създават нови действия и ти можеш да се опиташ да направиш онова, от което преди си се страхувал. А новите действия създават нови резултати. В живота.

Един виц в тази връзка. Достигайки върха на отвестна скала, катерач вижда човек, който виси от ръба на скалата, хванал се с една ръка, а с другата държи книга и чете. Изумен, катерачът пита човекът какъв е. - Йога - отговаря човека. - А вярно ли е, че вие, йогите, можете да правите всякакви чудеса? Човекът замислено се пуска от скалата, прелиства книгата си и пак се хваща за скалата. - Не е вярно! Хората си измислят какви ли не неща за нас!

В йога има 5 вида състояния на съзнанието: поривно (кшипта), притъпено (мудха), разсейвано (викшипта), еднонасочено (екагра) и подтиснато (нироддха). И за това продължавам да се чудя кое ли е онова състояние на съзнанието, което колегата има предвид с "развито осъзнаване"? Защото ако има предвид "ниродха" - това е пълното прекратяване на възприятията и чувствата... Много често се случва, когато общуваш с хора, които не те познават добре - да кажеш нещо, а човекът да го разбере съвсем превратно, като атака срещу личността му. За мен нищо не е било под толкова голяма питанка, колкото въпросната "осъзнатост" или "просветление". Очевидно Рамус допуска, че просветлението е възможно. Окей, въпрос на гледна точка и на самовнушение е коя идея ще изберем за "най-правдоподобна", за да избегнем състоянието на несигурност и безтегловност в този свят. Нуждата от опорна точка е велика нужда.

Медитация (от лат. meditatio — размишление) https://ru.wikipedia.org/wiki/Медитация. Иначе думата на санскрит е "дхяна". Но за какво му е на един "практик"!!! да бъде читател и да се занимава с излишни подробности, като напр. с етимологията на думичките, техните точни определения и употреба, смисъл, история и пр. досадни, библиотекарски подробности ? Предлагам на вниманието още едно полезно четиво за "практици": https://studopedia.org/3-111786.html

Това, че "липсват" история или традиция в Европа, пропускате статуса на хомосексуализма в Древна Гърция, не означава автоматично, че няма, каквато и да било общочовешка стойност?! Има ли смисъл да се дават примери от по-новата история за въвеждане на права и свободи, антагонистични по смисъл на историята в традицията? Започвайки от робството, преминавайки през колониализма, расовата сегрегация, половата дискриминация, то е логично днес да е на дневен ред проблематиката с малцинствените групи, тъй като проблемите на по-големите обществени групи са в по-голяма степен разрешени. Или на патриарсите им идва в "повечко"? Първо споделиха пространството си с чернилките, след това трябваше да отстъпят от териториите си и на жените, а днес, на всичкото отгоре, някакви с неизвестен пол с кодовото название "джендър" също имат нахалството да се борят за място под слънцето, да си създават идеология, ценности, да искат права?! На мен също не ми се нрави изпадането в крайности, като например тропането с краче и вменяване на всякакви фобии, когато се изисква, например в политиката, съотношението между представители на мъжкия и женския пол да бъде абсолютно равенство??? - т.е. ако преобладават жените в правителството - то то е обявявано за радикално феминистично, а ако преобладават мъжете е мизогиния, но светът е в процес на развитие, като крайната социална цел е надживяването на всякакви стереотипи и фобии, което, разбира се, не става изведнъж и ще има още много дебати, сътресения, вайкания, истерии. Но промяната никога не е била безболезнена за човека. Не може без всичко това, когато новото е още малко и неукрепнало, а старото статукво с всички сили се бори за оцеляването си.

When the night is falling I hear voices calling Like an aimless shooter I'm a Twilight Cruiser

Позволете да внеса и мъничко надежда за мъжката половина от човечеството с Госпожица Вещицата.

Защо се тревожите? Ако книгата на Робер Мерл "Добре охранявани мъже" се окаже пророческа, то скоро по улиците жените ще започнем да подсвиркваме и да подвикваме "хей, секси" или "ще те скрускам бе, сладур" след симпатичните мъже и да им отправяме, по всички обществени места, директни "неприлични" предложения.

6. Анкетата е митологична – разкрива не истина, а се търсят подтвърждение и доказателство за личния мит, поради което е приета за несериозна от научните среди.

Ако се чувствате некомфортно от начина на живот на другите, проблемът не е в тях. А е във вас. Вие сте този, който преживява дискомфорт. Но можете да се освободите от дискомфорта, живеейки просто според съвестта си. Да оставите другите на спокойствие, да си вземете своето и да не го давате на никого. Звучи ви егоистично? Напротив, това е висша форма на щедрост. Защото не е нужно да давате или да чувствате, че ви отнемат, когато можете просто да споделите. Да споделите не само симпатия, материални блага, а и права, социално пространство. Както и болка, страдание, несрета. Да кажете "всички са свободни да постъпват според собствената си съвест" не означава безразличие, а признаване на правото на всеки човек за свободно себеизразяване. Нека всеки човек е свободен да живее според съвестта си и да плаща цената на собствените си постъпки. Концентрирането на вниманието върху "аз сега ще им покажа на тях кое е правилното", не е нищо повече от хитра форма на гордост. Да се покаже нещо може единствено със собствения начин на живот и на собствения пример. Всичко останало е суета. Защото авторитетът не е нещо, което целенасочено се създава, завоюва и поддържа. Истинският авторитет е в резултат на свободния избор и предпочитанието на другите. Предпочели са точно вас пред някой друг. Поради вашия начин на живот, вашата вяра и нейните устои, вашата етика. За тази цел не е необходимо специално усилие или насилие, а просто да бъдете себе си.

Уважавам и напълно подкрепям самостоятелното ви решение. И от мен един виц. Двама пътуват във влака от Варна за София. Запознават се: - Аз съм психолог. - Аз пък съм едър мафиот... Я да те видим що за психолог си? Опитай да познаеш за какво мисля! За всяка мисъл, която познаеш, ще ти давам по сто кинта. - Ама аз съм психолог, не врачка! - Абе сто кинта са това, я опитай! - Добре, пътуваш от Варна. Значи си бил на море. Значи сега си спомняш колко хубаво ти е било. - Браво! Позна! Ето ти стотачка. - Щом ти е било хубаво, значи си бил със жена. И сега си мислиш за нея. - Точно така! Ето ти още стотачка. - Освен това, не ти се иска да се прибираш у дома. - Правилно, ето ти още сто лева... - Щом не ти се прибира, сигурно си женен. А щом си мафиот, сигурно мислиш, че няма да е лошо да пречукаш жена си и да си останеш с другата. - Ха! Ето ти хилядарка! - Ама защо хиляда? Нали щеше да ми даваш по сто на мисъл? - Това не е мисъл, а идея!

Ами, да. В моята школа сме жестоки и безмилостни. Ще ви оставя без капка съжаление да грешите и да се лутате съвсем самостоятелно, както подобава на възрастен индивид, докато сам не намерите ключа от бараката. Така постижението няма ли да ви се услади повече? Основете я. Веднага ще ви стана ученик, а след това и най-върл критик, основавайки собствено направление.