makebulgar

Магаре от Уикипедия, свободната енциклопедия Магарето или Оселът (Equus asinus) е домашно животно от семейство Коне. Дивите прародители на магарето са живели в Африка. За първи път магаретата са опитомени около 3000 г.пр.н.е. Те се ползват за пренясяне на товари още от древността. В много отношения магарето е за предпочитане пред коня, защото е по-издръжливо и може да прекара по-дълго време без вода и храна. В редки случаи магарето се ползва и за получаване на мляко, месо и кожа. Магаретата са високи между 0,9 и 1,4 m. Бременността на женското магаре продължава средно 12 месеца, след което се ражда едно малко, в много редки случаи близнаци, и дори тогава шанса да оцелеят и двете е много малък. Цветът им най-често е бял, сив или кафеникав. Магарето е символ на инат. То също така е на емблемата на Демократическата партия на САЩ.

Кон от Уикипедия, свободната енциклопедия Конят (Equus ferus caballus) е вид едро нечифтокопитно домашно животно. Съществуват около 250 породи с маса от 30 до 1200 kg. Продължителността на живота е 20-25 години, а бременността продължава 11 месеца, като се ражда по 1 конче. Физически характеристики Конят има дълги и тънки крака, приспособени за бързо бягане. Развит е само третият (средният) пръст, който е облечен с копито, а вторият и четвъртият са рудиментарни. Тялото е покрито с гъста космена покривка, състояща се от твърди и меки косми, като дългите и груби косми на врата образуват грива, а на опашката – дълъг космен кичур. На горната и долната си челюст конете имат по три резеца, кучешките са много малки, а първият пред кътник е почти изчезнал. Зъбната формула е (13/3, с О-1/0-1, р 3-4/3-4, m 3/3).2 = 36–44. Кътните зъби имат рудиментарни корени и високи коронки със сложни емайлови гънки на дъвкателната повърхност (лафодонтни). Формата и устройството на зъбите им се намират във връзка със стриването на твърдата степна растителна храна. Във връзка с храната устните им са силно подвижни, хранопроводът, червата и сляпото черво са много дълги. По зъбите може да се определи, както възрастта на коня, така и пола му. Нормално конете имат по 40 зъба, а кобилата 36. В редки случаи има животни, които в двете челюсти, преди първия кътник имат т.нар. "вълчи зъб". Тогава при коня зъбите са 44, а при кобилите-40. Възрастта се определя основно с оглед и преценка състоянието на резците. Одомашняване Опитомяването на коня най-вероятно е започнало в периода около 3500 г. пр.н.е.. Основните източници подкрепящи това твърдение и възможното място където е започнал процеса са два. Първият източник се основава на археологични находки, а вторият се позовава на сравнение на ДНК, взета от съвременни коне и на тази от кости и зъби на открити древни коне. Най-ранните археологически доказателства за опитомяването на коня идват от обекти в Украйна и Казахстан. Те са датирани приблизително от 3500 - 4000 г. пр.н.е..[2][3] До 3000 г. пр.н.е., конят е бил вече напълно опитомен, а от 2000 г. пр.н.е. се наблюдава рязко увеличение на броя на конските кости открити при разкопки в населени места на Северозападна Европа. Това показва, че одомашнените коне са вече разпространени в цяла Европа.[4] Проучването на генетичния материал на откритите находки на ранни одомашнени коне показва че много малко диви жребци са допринесли за развъждането на одомашнения кон.[5][6] В същото време обаче използваните кобили са били сравнително голям брой.[7][8][9] Това твърдение се подкрепя от ниските нива на вариабилност на Y-хромозомата.[5][6] Друга характеристика на опитомяването е повишаване нивото на промяна цвета на козината.[10] При конете това ниво рязко се увеличава в периода между 5000 и 3000 г. пр.н.е..[11] Ход на коня Като всяко транспортно средство, конят също има степени в хода си или скорости. При обикновените коне те са 10, а при някои има и допълнителна скорост ("раванлия" кон). Условно ходовете се делят на три. Ходене ("алюр"), бягане ("галоп") и препускане ("кариер"). От своя страна "алюр" /от фр-ход,ходене/ има четири степени, в които има градация на скоростта. След последната степен на "алюра", конят преминава в " галоп", който също има четири степени, но се различава от предходния, че вече има поне два крака във въздуха. Най-бързите скорости на коня са в " кариер" и са две. Те се различават от предходните с това, че има моменти, в които конят е изцяло във въздуха, тоест лети. Съществува и още една степен на хода на "алюр", наречена "раван" и много малко коне притежават това качество. То се изгражда след упорито възпитание и тренировки. Такива коне сме виждали в цирковете. При ходене /или бягане/ те могат едновременно да повдигат двата си леви крака и после двата си десни, като съумяват да балансират и да запазят центъра на тежестта. Конят е животно с твърдо установени навици. Когато започва да върви или бяга, винаги тръгва с един и същи преден крак.Тази е причината стопаните да казват,че имат кон с ляв ход,лява крачка или за ляв впряг.[1]. Малко по-различно,но доста по-практично обяснение за "алюрите" на коня ни предлага проф. Георги Синивирски[12]: "Обикновен ход"-бавен и ускорен. "Тръс"- бавен, умерен, ускорен и бърз. "Раван". И "Галоп"- бавен,среден, ускорен и бърз/кариер/. Предимствата при тази диференциация са в това, че всеки (дори и непрофесионалист) може да определи какъв е хода на коня без да го вижда. Ако е в "обикновен ход" се чуват равномерно редуващи се четири такта. Ако конят е в "тръс"-два. Ако галопира-се чуват характерните три такта. Качества на коня Конят има отлична пространствена ориентация. Веднъж преминал през даден маршрут, колкото и труден да е, той в тъмна и непрогледна нощ може да се завърне по него обратно, стига ездачът да не придърпва безпричинно юздата (повода). Същото качество притежават неговите сродници магаре, катър и муле. Въпреки че не вижда нощем, конят добре помни местата, които представляват препятствия за него. Той е еднакво привързан към стопанина си (подобно на кучето) и същевременно към дома си (като котките). Целодневно пуснат на свобода из пасищата, вечер преди залез сам се прибира в дома си. В книгата на народния будител Никола Странджански "Сага за малкият българин и голямото българско безвремие" има описан трогателен случай, при който мобилизиран за Втората световна война кон от Елховско, който месеци наред е теглил в обоза, след края на войната е върнат отново в Елхово. Пуснат заедно с табуна да пасе в околностите в очакване на демобилизация, конят видял се в позната обстановка препуснал към селото си, на около 20 км и запъхтян се прибрал в дома си, без да дочака заповедта за освобождаването му. Размножаване [редактиране] Бременността продължава около 335 – 340 дена[13] и обикновено раждат само по едно малко. Близнаците са голяма рядкост.[14] Малките много бързо се изправят на крака и са способни след няколко часа да ходят заедно с майката.[15] Конете, особено жребчетата навършили 18 месечна възраст, са вече полово активни и способни да се размножават. Практически обаче представителите и от двата пола се включват за разплод на третата или четвъртата година от тяхната възраст, особено кобилите.[13] Въпреки това обаче костите и мускулатурата се развиват напълно до към шестата година.[16] Породи [редактиране] Съществуват множество породи коне - бегови коне, подходящи за състезания, коне за пренасяне на товари, теглене на файтони и т.н. Особено интересни са представителите на дребната шотландска порода, наречени пони. Изкуствено е създадена и породата Фалабела — миниатюрен кон с височина около 70 см, отглеждан като домашен любимец. Български породи Дунавски кон Плевенски кон Източнобългарски кон Каракачански кон Делиормански кон Български планински кон Други породи Английска чистокръвна — това са най-честите състезателни коне. Арабска чистокръвна — известна е като най-древната порода. Представителите ѝ се славят с изключителна издръжливост. Шагия — изкуствено получена порода от Арабската чистокръвна с Английската. Першерон — вид тежковоз с арабска кръв. Поради изящната си походка е известен като „грациозният тежковоз“. Хафлингер — планинска порода от Италия и Австрия Цвят на космената покривка Различават се няколко вида цветове характерни за конете: Черен - черният пигмент е общ за всички покриващи и предпазващи (подкосъм) тялото косми. Допускат се бели петна. Кестеняв - покривните косми са смес от черен, тъмночервен или кафяв пигмент, а гривата и опашката са черни. Светлокестеняв - светлокафяви косми, покриващи тялото. Черно пигментирани предпазни косми на гривата и опашката. Тъмнокестеняв - тъмнокафяви покривни косми по тялото, черни покривни косми по крайниците. Черно пигментирани грива и опашка. Алест - предпазните и покривните косми имат еднакъв цвят с различна степен на интензивност. Варира от златисто до тъмночервено. Сив - представлява смесени бели и черни покривни и предпазни косми. През първите месеци от живота на конете се срещат и златисточервени косми. При тези случаи цветът се прецизира след две и повече години, тъй като е трудно предсказуем. С напредване на възрастта тъмните косми изсветляват. Чилест - равномерно разпределени бели, червени или кафяви покривни и предпазни косми. Изабела - цветът на покривните косми е кремав, жълт или пясъчен. Гривата и опашката са черни. Паломино – цветът на покривните косми е кремав, жълт или пясъчен. Гривата и опашката са бели. Кремав – цветът на покривните косми е кремав, а кожата е непигментирана. Ирисът също не е пигментиран и често придава розов или син цвят на окото. Шарен - по тялото на коне с кестеняв или алест цвят са разположени неравни бели петна. Краката могат да бъдат частично или напълно бели. Апалуза – цветът на покривните косми е сив с мозаично разположени черни или кафяви петна. Чисто бял цвят е изключение — липсва какъвто и да е пигмент. Често, „бели“ погрешно се наричат конете със сив цвят.

Коне от Уикипедия, свободната енциклопедия Коне (Equidae) се нарича семейство сравнително едри, растителноядни плацентни бозайници. Съвременният кон може да достигне височина при холката от 40 см (при мини-кончетата) до 175 см (при едрите породи), като разбира се има и индивиди, които не се вписват в дадените мерки. Теглото на обикновения кон е между 400-1200 кг. То зависи от породата и от използването на коня. Тези животни имат големи очи, но и проблеми със зрението. Често те виждат неподвижните предмети първо като подвижни, а след това -каквито са си. Също така цветовете при конете са много разнообразни. Конете се използват освен за работа в селското стопанство, така и за езда, за домашен любимец и за добър приятел. Еволюция и систематика Еволюцията на конете започва от бозайници, с големината на лисица (Еохипус). Те били с малки размери и обитавали гористите местности. Имали по 4 пръста на предните и 3 пръста на задните крайници. С течение на времето Еохипусът еволюирал в Мезохипус. Постепенно той мигрирал от горите към откритите пространства. Четвъртият пръст закърнява, а средният се развива добре. След това новият вид в еволюционната линия на коня бил Мерихипуса. Неговите размери били доста по-големи от колкото на неговите предци. Той живеел в степите. При този вид 2-рият и 4-тият пръст закърняват, а средният се развива много добре. Предпоследният вид от филогенетичния ред на коня е наречен Плиохипус - Хипарион. За него е характерно, че има силно развит 3-ти пръст (копито), закърнели 2-ри и 4-ти пръст. И Плиохипусът дал началото на днешния кон – Еквус. Конят има добре развито копито, отсъствие на закърнели пръсти, които го правят много добре приспособен да издържа собственото си тегло в местостите му на възикване. В ареала на вида му, който се характеризира с твърда земя. Предполага се, че с увеличаване на черепа му, за да се запази пропорционалността като цяло, се увеличил и скелета на тялото му. Това е причината дребния еохипус да доведе до съвременния сравнително голям по размерите си кон. род Equus -- Коне Equus asinus -- Магаре Equus asinus africanus -- Нубийско диво магаре Equus asinus somalensis -- Сомалийско диво магаре Equus burchellii -- Бърчелова зебра Equus caballus -- Кон Equus caballus przewalskii -- Кон на Пржевалски Equus grevyi -- Зебра на Греви Equus hemionus -- Кулан Equus kiang -- Кианг (Тибетско диво магаре) Equus onager -- Онагър Equus quagga -- Квага (Куага, Зебра) Equus zebra -- Планинска зебра Разпространение В днешно време конете са разпространени по целия свят. Изместват ги колите, автобусите и тракторите, но те ще съществуват, докато съществуват и хората. Конят е много важна част от историята на почти всички народи. Много хора са посветили живота си на конете и още толкова ги обожават. Все още в някои райони на България съществуват и полудиви коне. През пролетта, лятото и есента са на свобода, а зимата прекарват дърва от високите и непроходими за камионите места. Водачът на стадото ги прекарва по най-лесния и безопасен маршрут. После ги води до близките села и там хората прибират дървата и конете през зимата. Начин на живот и хранене Конете, отглеждани в плен, се хранят със сено, слама, люцерна, овес, ръж, царевица, ечемик, моркови, цвекло, картофи, силаж, ябълки, круши и зелена (прясна) трева. А конете, които живеят на свобода, предпочитат да пасат свежа трева, като избягват отровните растения. Много важно е конете да имат прясна вода за пиене по всяко време. Животните, които не съжителстват с човека, живеят на групи, наречени табуни. В табуна има един жребец или кобила с достатъчно опит зад гърба си, който/която е водач на табуна. Обикновено този кон е в разцвета на силите си и се грижи за здравето, за опазването, за храната и т.н. на групата. Всички останали се доверяват на опита на своя водач. Избирането му става чрез жестоки битки между най-силните жребци. А конете, които се отглеждат от хората, имат съвсем различен начин на живот и за тях се грижи единствено човекът. Размножаване Бременността при кобилите е с продължителност 335-340 дена или това е горе-долу около 11 месеца. Много важно за родилата кобила е тя да не извършва никаква работа в близките 2 месеца, но да се разкарва всеки ден. Обикновено кобилата се запложда на 4-тия месец след като е родила. Това ѝ дава възможност да се възстанови напълно. Разгонеността при конете продължава близо 1 седмица. По това време кобилата трябва да бъде оплодена. За това стопанинът избира какъв жребец ще я покрие и какви качества иска да има новото конче. Мустанги Женският мустанг се чифтосва през април-юли. Малкото се ражда 11 месеца след чифтосването през пролетта и има достатъчно време да укрепне до началото на зимата. Когато настъпи време на раждане, кобилите напускат стадата и търсят подходящи скришни места, където да родят. Въпреки че козината на мустангите е с различна окраска, козината на новороденото е добра за маскировка когато лежи на прашната земя или върху покритото с рядка трева пасище. Подобно на останалите кончета, малките мустанги се изправят на крака няколко часа след раждането и след кратко време вече тичат изненадващо бързо. Кобилите се връщат с малките си при стадото на втория-третия ден след раждането. Малките кончета остават в родното си стадо до следващата година. Жребецът мустанг не търпи друг мъжкар в стадото и затова прогонва младите жребци, когато стигнат 3-годишна възраст. Пропъдените в изгнание жребци, които кипят от енергия и войнственост, създават свое стадо. Допълнителни сведения Конете живеят доста дълго време, ако са отглеждани добре – обикновено около 30-35 години. До 15 години кобилите са много плодовити, но след тази възраст забременяват все по-трудно. Навлизането на кончето в полова зрялост започва обикновено на 2-годишна възраст, но все пак зависи и от породата. Има над 100 породи коне. Едни от най известните са Чистокръвна арабска, Чистокръвна английска, Ахал-текинска и Хановерска порода. В България също са създадени някои породи – Източнобългарски кон, Плевенски и Дунавски. Източнобългарският и Плевенският са селекционирани най-вече за експлоатация в конния спорт. Източнобългарската порода се използва най-вече за дисциплините крос, конкур-ипик и всестранна езда, а Плевенският кон показва много добри качества в обездката (висша езда). Дунавският кон пък е от типа леко-впрегатен. Източнобългарски конe

Римската баня решава въпроса "Римската баня се намира в северната част на Добрич в посока Военното гробище. Тя е единственият открит на територията на града и запазен археологически паметник от античната епоха с всички характерни за този тип сгради, помещения и съоръжения. Тук са намерени монети, датирани от периода на император Константин Велики до времето на император Валент. Римската баня е просъществувала до края на ІV в., когато е опожарена. Римската баня в Добрич най-вероятно е била обществена постройка. Има и мнения, че е с частен характер – била е елемент от късноримска вила. " http://purebulgaria.net/

Еми ще четем списанието значи. Мен обаче повече ме интересува града от ПБЦ с прабългарските гробове и селището което ги е оставило. Едва ли Хаджиоглу сам е направил града Пазарджик на същото място! По-вероятно ми се струва там да е имало някакъв град и пазар още от ПБЦ и от ВБЦ!

Знае ли някой подробности за Добрич и дали е имало римски град там? Пишат за някакви археологични останки от античността но дали е имало крепост? Града не е на морето а в полето, тоест удобен за конниците българи и в по-малка степен за византийците! И дали Добрич не е "така наречената Варна"? Града явно има стратегическо положение, но не е на римски път!

Петър Добрев в една от книгите си тълкува имената от именника като прякори използвайки различни езици. Примерно Гостун - наместник, Курт - създател.

Ясно значи! Имаме сходство в звученето. Но нали Митрите на попове и митрополитите бяха сходни със "слънцата" над персийските шахове!

Вчера минах покрай Долна Мтрополия, та се зачудих какво значи думата Митрополия и от къде идва. Явно е свързана с църковните Митрополии и с поповете Митрополити, но пък името е съставно от МИТРА и вероятно гръцкото ПОЛИС? При това знаем за Митрите, които поповете слагат на главите си, и че преди християнството форма на Митраизма е била популярна в Империята. Та въпросът ми е има ли някакво друго значение думата Митрополия и от кога се използва?

Много интересно! Значи излиза, че в тия манастири е имало хора от много народности и там освен книжовния са научавали и някой от съседните езици! Какво ли означава "текст с преобладаващи български черти и наличие на хърватски черти"? Възможно ли е текстовете да са писани от хърватин, който е научил донякъде книжовния старобългарсия език, но после да го е предавал деформирано през хърватския си майчин език?

Не се чудете какъв е произхода на прабългарите. Питайте някой македонец от 6-то отделение!

Значи излиза, че плътно до 10 в. българите са ползвали стария животински календар.

Примера с чръгобоила е добър, но при него кирилския надпис е правен от хора които реално са използвали в ежедневието си тази титла. От друга страна един преписвач и преводач от гръцки на български, които не познава думите ШЕГОР и ВЕЧЕМ, дали няма да препише гръцките tz и sh като тз, дз,дж, и сx, а не да използва българските ч и ш?

Попаднах на една руска статия от 1950г за Именника, и там се отбелязва, че вероятно оригинала е бил написан на славянски език, тъй като с гръцката азбука и на гръцки език не може да бъде записан и предаден израза ШЕГОР ВЕЧЕМ! Тоест поради това заключение е невъзможно Именника да е бил написан примерно по времето на Умор тъй като тогава я е нямало кирилицата. Ако има някой вещ в гръцкия език може да изкаже мнение.

Според Шкорпил Малкият вал е бил 1 км. дълъг, тоест големият сигурно е бил по-дълъг. По големия вал Шкорпил е ходил към 5 мин на едната и 5 мин на другата страна, а това са също към километър и отгоре. Пре достатъчно да палиш на ниякои места и да прескачаш на други.

Зитко, Шкорпил явно говори за два вала с ровове при Котел при така наречения Гръцки дол. Въпроса е доколко преданията за които говори са истина, или са измислица на някои от историците от онова време.

Явно трябва да се чете много преди човек да седне да пише глупости. Тоя "Гръцки дол" до Котел бил много интересен. “На пределътъ между котленската и жеравненската мера, в котленскийтъ проходъ, съгледахме въ една ливада високъ окопъ, западното и источното продължение на когото се забележва до нейде на отсрещните връхове на проходътъ. Височината на насипаното място на окопътъ е 2 метра надъ ливаднийтъ теренъ, а дълбочината на прекопътъ (хендекътъ), който се намира на южната страна, също 2 метра. Широчината на копаното и насипното място е около 27 м. По видътъ си, този окопъ прилича на старобългарскийтъ окопъ в Ямболската околия. Важно беше да се изследва до где продължава той на истокъ и западъ. За това, ний се отправихме по западното продължение на окопътъ и следъ 5 минути нещо, стигнахме до крайтъ му. Местото гдето окопътъ се свършва, личи много добре. Нъ за по-сигурно дознание, ний обиколихме околните върхове, чакъ до в. Разбойна, и не намерихме ни най-малка диря отъ споменатийтъ окопъ. Същото следствие даде и изследванието на источното му продължение. Отъ тамъ ний се отправихме малко на югъ, къмъ най-тясното място на проходътъ, презъ гдето в турско време едвамъ се е минувало съ конь. Това място съ естествени “Железни врата”. ... Презъ този проходъ тече р. Луда-Камчия, която води началото си отъ силни извори до Котелъ. Железните врата се намиратъ до источното подножие на стръмнийтъ връхъ “Вида” (Късъ-тепе, окоро 400м. висок), на върхътъ на когото личатъ още развалини на едно старо укрепление. ... Вида е почти непристъпен: само отъ къмъ западната страна се възлиза по една стръмна патека. Изгледътъ отъ горе е любопитенъ; на северо-западъ се вижда високийтъ връхъ Разбойна (около 500м. високъ), къмъ истокъ в. Плешювецъ. Къмъ южна и югоисточна страна се вижда Стидовский Балканъ, в. Гребенецъ, Каябашски върхове и в. Бакаджикъ. Правий патъ отъ Котелъ до Жеравна се извива покрай западните стръмнини на връхътъ Вида, покрай първата турска стражарница (около 300 м. вис.), гдето въ 1829 г. са имали Руссите укрепление. По-нататъкъ, до полянката наречена Кореники (Моминска победа), гдето личатъ останки отъ втора стражарница, отъ тамъ презъ връхъ Ветрило (ок. 320 м. вис.) до Жеравна. Въ котленския проходъ до големий окопъ е височина надъ морската повърхностъ ок. 240 м. На в. Ветрило се забеляжва малкий окопъ, около 4 метра широкъ, на когото прекопътъ е отъ къмъ южната страна. Малкий окопъ, който се намира на северното наклонение на върхътъ, има дължина ок. 1 километръ и към западъ се свършва тъкмо на това место, гдето бърдото, което иде отъ големийтъ окопъ, се скачва с в.Ветрило. Между источнийтъ край на малкийтъ окопъ и в. Видау намира се полянка “Кореники”. Казватъ, че тукъ са се били Българите и Гръците и че некоя-си мома Вида, като предала укреплението на близскийтъ връхъ, улеснила Българската войска. Тая битка е била, когато българската столица се е намирала още въ Преславъ. По предание паднали въ “гръцкий долъ”, (който се пада между големийтъ и малкийтъ окопъ), 16 000 Гърци заедно съ царътъ имъ. За значението на тези окопи се убедихме, че са имали стратегическо значение. Споменатото предание ни напомнюва сражението на Българите съ Гръците въ 811 г., когато императоръ Никифоръ, след като се връщалъ отъ Преславъ, бил заобиколенъ въ Балканский проходъ отъ Крумовата войска. ... “ ВЛ. И КАР. ШКОРПИЛ

Сега правя опит да изчета цялата тема в Бойна слава за това дали е била превзета Плиска. Там има една интересна идея, за това, че българските армии които византийците посичат (12000+50000) не са били унищожени, а просто са влизали в проучвателни сражения. Тоест Крум е атакувал и се е отеглял (в планината), като е изчаквал удобен момент след който да нападне. Византийците приемали тези отстъпления за грандиозни победи, като заради това, че стигнали до Плиска Никифор се възгордял много!

Туй село Кюлевча е южно до Мадара, а не е в Провадийско. Експедиция точно до тези места може и да открие останки от битки, но те няма да са от битката на Крум и Никифор. Битката не е била в подножието на Преславската планина, както не е била и близо до някой планински проход. Това освен, че не е описано в двата източника, не е и логично. Това е така, защото бегълците едва ли биха тръгнали да бягат точно през добре известен проход, а по скоро ще хванат през шумата и дърветата, така че да не ги открият. Иначе точното място горе-долу е ясно от описанието в източниците. Просто трябва да се разтълкуват правилно думите на разказвачите. Примерно сведението, че българите са заградили „входовете” и „изходите” за страната! Никъде не се казва, че тези входове и изходи са проходи през планината, още по-малко, че са специално на юг! Все си мисля, че Никифор е искал да излезе от Страната в посока на запад в опит да стигне до Средец.

Еми точно вал е била преградата! Вал с дървена стена на върха и с ров до него. Ето защо: 1. Първо щом е имало ров, следва, че земята изровена от рова някъде е била сложена. Най-лесно е да се сложи в основата на дървената преграда, с което се образува вал. Това е и най-често прилаганата практика. 2. Второ във Ватиканския разказ се набляга на стената от големи дървета, тоест тя им е направила голямо впечетление, но същевременно косвено се отбелязва, че има вал. В разказа се уточнява това, че бягащите византийци са били на коне, като те достигат реката с конете и там затъват, а прииждащите газят първите. По натам оцелелите достигат до стената и тъй като с конете не могат да я минат, слезли и се прекачили, като слизайки от стената падали в рова (в който явно имало колове) и се осакатявали. Ромеите се усетили и запалили преградата „на други места”, тоест преградата е била една и е била доста дълга, щом на някой места е била запалена, а на други не е била. Запалената преграда горяла и паднала в рова, като „бягащите непредпазливо се спускали и попадали с конете си в изкопания ров заедно с огъня.”!!! Тоест конниците преминавайки изгорялата стена се спускали и падали в рова, а това означава, че са идвали изотгоре от по-високо място. Това място е било върха на вала където е била преградата. Ако преградата беше забодена директно в земята конниците щяха отдалеч да виждат рова и нямаше да се спускат, а щяха да се пробват да прескачат рова!!! Но тъй като те са препускали срещу вал те не е можело да видят рова от другата страна. Рова се е виждал чак когато са били отгоре и ако не са можели да удържат конете са падали в рова с огъня. Логично!!!

Може ли някой да каже кои точно са източниците описващи похода на Никифор?

Чашата може да е била занесена в Константинопол след покръстването и после като идват кръстоносците-темплиери я отнасят на запад. Пишат след това няколко легенди за Светия Граал и пробват да я продадат по-скъпо. Иначе ако я намерим тук някъде ще стане такава сензация, че разни там етипетски пирамиди и китайски стени вече няма да са интересни.

Какво общо имат "Пистолетите" с науката? По-добре да има раздел "Оръжия" и там наред със статии за танкове, изтребители и хеликоптери да има някоя статия за историята на някой пистолет.

Тая история с битката за Плиска и затварянето на прохода ми се струва доста измислена. Първо византийците които са описали случката вероятно са писали така, че византийската армия въпреки, че загубила, да изглежда велика и победоносна. Някак си пешком, без много зор и без никакви загуби армията прегазила 12 000 българска армия, а след това се справила също толкова лесно с още една армия на българите от 50 000 души. армията на Никифор спокойно се разходила из центъра на България и колила и секла наред. Крум като най-долен страхливец и партизанин се скрил в планините и чукарите, като там се чудел как да прецака мощната армия на ромеите. По късно вместо да остави ромеите да дегустират цялото количество българско вино, Крум най-долно им устроил засада и малко събрани от горите славяни изклал ромеите. Историята явно е написана от някой писател и той я е украсил, преувеличил е някой неща, въпреки че е черпил информация от някой оцелял ромей. Второ, Битката при Върбишкия проход не е сигурно дали е била при точно този проход. В хрониките се казва единствено, че българите преградили някакви планински теснини. Прегредили тези теснини със специално направени валове с дървени преграждения и ровове с огън. Такива валове обаче се правят в равнините, а не в планините. Това са специални фортификации, използвани от българите и тук и на Волга, като враговете се натикват принудително в тях. В една такава фортификация са увлечени монголите при Самара и битката става известна като Овчата битка!!! Битката в която Крум побеждава явно не е била в проходите, тъй като никоя армия не върви напред без разузнаване, и съответно византийците са имали информация за проходите. Те обаче са нямали информация за някой по обикновенни равни места, на които българите са направили валове и където са увлекли ромеите. Теорията че битката става във Върбишкия проход е предложена от Шкорпил, но той няма доказателства за потвърждението й.