makebulgar

Това е просто цитат от дискусията по темата, докато автора на книгата е на друго мнение. Теорията си съществува и е нещо върху което може да се работи, но не е доказана. Отдавна не се занимавам с гетиката, тъй като вече нещата станаха доста по-сложни. Навремето всичко се обясняваше само с хаплогрупите, а сега е толкова сложно с разни автозомни и други изследвания, че нямам нито времето нито получавам заплата, че да се занимавм с подобна дълбока наука. А и професионалистите вече направиха генетични проучвания за прабългарите, траките и други народи, така че се доверявам на тях. Напълно достатъчни са ми данните и заключенията описани в настоящата книга, които са проверени от професионални генетици. Последното мое болднато мнение е на база написаното в книгата на Чобанов, където се говори за сериозен скитски компонент при славяноезичните. Като той се проследява както чрез археологията, така и чрез генетиката.

По езиковата страна на въпроса с произхода може да се спекулира. При това доста широк кръг от хора, от учени до пълни лаици, могат да спекулират. И спекулациите (предположенията) могат да се извършват спокойно на топло в кабинета на учения или в хола на любителя. От друга страна археологията и генетиката са науки, които изискват доста бачкане на терен, копаене, анализиране в лаборатории, използване на специализиран софтуер и т.н. Тоест тези две науки не са за лаиците и там спекулациите са трудни, а новите неща се откриват след години упорит труд и много четене. Така че, по-добре е да се доверим на археолозите и генетиците, а езиковата страна да остане като допълнение за уточняване на теориите, които вече трябва да произлизат първо от археологията, генетиката и историческите извори.

Ще има сериозна лингвиснична разработка по иранската теория. Въпрос на време е. Но тя ще започне малко по-рано от 681 година, тъй като изглежда, че "славянизирането" на скитските и сарматски езици, в това число и българския, е станало по-рано от удавянето в славянското море около Шумен.

Еми явно лингвистиката не разполага с достатъчно факти, за да докаже някоя от теориите безспорно и затова и се използват другите науки, за да се види коя от лингвистичните теории е по-коректна. Чобанов се опира на археологията и генетиката, за да оцени езиковите теории, тъй като те са в професионалните му интереси и задължения като учен. Тюркската теория е езикова, но се опира на основи, които не са стабилни, а някои от тях са направо измислени. Разполага само със термините от Именника, няколко надписа на камък, няколко титли, тюркоезичието на татарстанци, чуваши и балкари, и 15-20 думи в старобългарския език. Без да съм професионален лингвист мога поне три от тези пет стълба да ги анализирам и да покажа, че са несъществени и недостоверни. Термините от Именника няма как да са доказателство, иначе като доказателство трябва да използваме и термини като "януари", "февруари" и "март". При това половината от термините там не са тюркски, а са индоевропейски, и доказват, че каледнара е зает, и че термините не са от прабългарския език. Алтайските думи в старобългарския са факт, но са доста по-малко от иранските. Първите са 15-20, а иранските са стотици. Днес голяма част от тези ирански думи в старобългарския ги приемаме за славянски, но през ранното средновековие, а и по-рано през античността много вероятно са били в езика на въпросните скити и сармати, които както става ясно от генетиката са предци както на българите, така и на другите славяноезични народи. Чувашите, татарстанците и балкарите пък ако ги приемем за преки наследници на прабългарите, трябва да обясним защо тук на Балканите хипотетичния прабългарски-тюркски се е претопил за 50 години в славянското море, докато на Волга и в Кавказ е оцелял като нерадрушим камък въпреки, че и там нахлуват разни другоезични варвари и се плискат други морета от езици и народи. Проблема с прабългарския език, тюркоезичието и чувашологията, са породени именно от фактът, че с лингвистиката се занимават любители и лаици, които ровят само в речници, но не разбират основните неща. Примерно относно прабългарския език и ровенето в чувашки и тонгусоманджурски езици експерт е любителят-лингвист Живко Войников, който анализирайки термините от Именника стига само до чувашки и тонгусоманджурски източници, тъй като е чел такива речници. Като разбере обаче от кой език са повечето от термините ще си скъса сам последните книги за календара.

Тантине, ти си невежа. Чети си Златарски и другите твои видни източници на познание и си говори за евенки, хасаки и други баш прародители на прабългарите... никой не те слуша. И хиляда пъти да повториш, че прабългарския е тюркски и че имало доказателства за това, той няма да стане такъв. Невежите си плямпат, а кервана на науката си върви...

Как бе отхвърлена тюркската теория за произхода на българите Откъс от новата книга „Произходът на прабългарите“. Трудът на доц. д-р Тодор Чобанов засяга една изключително дискусионна тема в българската историография и успява да отсее достоверното от въображаемото в нейното изследване. https://bulgarianhistory.org/tyurkska-teoria/?fbclid=IwAR28G39AS0JFsC_yz-OHGUisn5sUoKnb4UVHWo1eRO-RRqb0NBFjtAEDKog Ключова роля в промяната на парадигмата за произхода на прабългарите и рестартирането на дебата се пада на най-важния ученик и последовател на Станчо Ваклинов – българския археолог Рашо Рашев (1943 – 2008). Неговата научна кариера се развива именно под знака на въпроса за произхода на прабългарите, който той започва да разработва още в ранните си проучвания. В началото на 90-те години на миналия век публикува две сравнително кратки, но важни статии, които трайно изтласкват дебата за произхода на курс, при който археологията е по-застъпена, като се изоставя традиционният подход, воден и доминиран основно от лингвистичния анализ. Едната статия е озаглавена „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ и въвежда в полето на родната изследователска работа друг определящ аспект на ранносредновековната археология – този за различията между погребалните традиции на аристократичния елит и обикновеното население (общокултурен феномен през цялото Средновековие). Рашев поставя въпроса като изразява подкрепата си за възгледа на Бешевлиев, че прабългарите не са хомогенна група, а различните наставки за племенни и родови имена всъщност обозначават етническа принадлежност – -ар, -гир и -дур за различните тюркски, угорски и ирански елементи, които вероятно са се смесили по време на хунската епоха в Европа. Въз основа на някои лични имена и титли, дванайсетгодишния календар и други особености, Рашев стига до извода, че прабългарският политически елит вероятно е бил тюркски, подобно на този в Средна Азия. Това е резултат от събития през VI в., когато различните прабългарски племена в района на Кавказ, попадат, макар и само за няколко десетилетия, под управлението на Западнотюркския хаганат. Основните находки, свързани с тази подчинена от тюрките група, са ясно посочени като Перешчепинския комплекс и възпоменателния комплекс „Вознесенка“. Но Рашев прави заключението, че тези примери (към онзи момент) нямат явна връзка с културата на „новите земи“ (Дунавска България), с изключение на гроб № 3 от могила № 5 от Мадара (Рашев, 1994, 30). През този период Рашев все още не може да черпи от находките от групата „Врап – Велино“ и в частност от гроба от Кабиюк, тъй като все още не са открити, които насочват към нетюркска традиция или поне традиция, която не е свързана с хаганата, сред прабългарския елит. След това Рашев пристъпва към идентифицирането на втората група – простолюдието. Още тогава са известни близо 20 некропола от езическия период, с трупоизгаряне, трупополагане и смесени, и той прави извода, че при инхумациите, които са около една трета от общия брой гробове, има преки аналогии на сарматски погребални практики от I – II в. в района между реките Дунав и Дон. Въпросните особености са ориентацията на скелетите на север или на запад, пластовете пепел на дъното или като подсипка на гробната яма, постмортално разрушаване на телата и брахикранни индивиди и най-важното – изкуствена деформация на черепа (ИДЧ). По отношение на кремациите, Рашев предпазливо допуска, че в двуобредните некрополи е възможно да става дума само за погребения на прабългари, но не и за славяни. Подобни предположения десетилетия по-рано прави Въжарова, но само за случаите на безурнови кремации. Рашев по този начин генерализира проблема с биритуализма и насочва усилията си към изясняването на въпроса за езика на прабългарите. Той подчертава, че броят на тюркските заемки в добре изучения български език от X в. (т.нар. църковнославянски) е много малко, което означава, че тюркоезичните слоеве сред елита са били съвсем малобройни и не са повлияли съществено на формирането на езиковия фонд. Що се касае до иранския език на обикновеното население, той издига хипотезата, че в райони като горско-степните области по средното течение на Днепър сарматските прабългари са били в продължителен досег със славяните, и това довежда до тяхната ранна етнолингвистична славянизация. Рашев всъщност развива концепциите, изложени схематично и накратко в „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ на база на предишната си, доста по-обширна статия със заглавие „За произхода на прабългарите“, издадена през 1993 г. В нея главната му цел е да постави под въпрос господстващата към онзи момент тюркска теория, считана за „официална“ в комунистическа България и все още основната фигурираща теория в учебниците в началото на 90-те години на века. Той изразява мнението, че … тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка … [а по отношение на останалото, т.е. масовото население] – … за неговия език и произход ние не разполагаме с преки данни, липсват и сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра. След това подчертава, че например изкуствената деформация на черепа (ИДЧ), която е много често срещана при прабългарските находки, не е характерна за ранносредновековните тюрки, а за старото население на източноевропейските степи – сарматите. Рашев оспорва лингвистичната аргументация на тюркската теория, като посочва, че в църковнославянския (старобългарския) език от IX – X в. са засвидетелствани само две думи с предполагаем тюркски произход – „кумир“ и „капище“, като общият им брой с навлезлите в новобългарския думи не надхвърля 40, за разлика от броя „заемки“ в унгарския, в който те са над 300. С този негов прецизен аргумент той успява да обори както продължителните във времето спекулации за връзките на „тюрко-българи и маджари“ (най-развити у П. Юхас), така и мнения като изразеното още от Шишманов век по-рано, че тюркският пласт в унгарския трябва да се определи като прабългарска заемка. Рашев твърди, че към онзи момент широко се пренебрегва фактът, че близо една трета от всички езически гробове от ранносредновековна България трябва да се отнасят към „обикновените“ прабългари (със сарматски погребален ритуал), като е налице ясно несъответствие между този голям брой и незначителните тюркски останки в средновековния български език. Решението, което Рашев предлага на този проблем, е същото като предложеното от Ваклинов след разкопаването на некропола Нови Пазар и от Смирнов, Артамонов и други във връзка с волжките българи и генезиса на Салтово-Маяцката култура – а именно, че малобройна тюркска върхушка е управлявала големи общности от сарматски и угорски племена. Това че обикновеното население не е било под сериозно тюркско езиково и културно влияние, се доказва мълчаливо по силата на пълното отсъствие на каквито и да е свидетелства за такова влияние. Рашев оспорва и идеята, че всички групи, използвали руни в степите са били тюркски и че е имало поне два различни типа руни, ползвани в Източна Европа; още по-важно е, че свидетелствата за масово използване на руноподобни знаци в Дунавска България са от манастири от християнския период като Равна и Мурфатлар (появили се не по-рано от края на IX в). Изводът, че нетюркски народи са използвали рунически или руноподобни знаци и че руническите надписи по река Кубан са свързани с нетюркски език, е потвърден (както беше посочено по-рано), от водещия специалист в областта на тюркските руни Кизласов. Интересно е, че дори днес, близо трийсет години по-късно и след многобройни и интензивни разкопки, са налице само две находки от Плиска, които могат да се обозначат като „рунически надписи“, но датировката на текстовете е все още неясна. Като предходни археологически етапи за прабългарската култура на Долен Дунав от VII – IX в. Рашев отново посочва сарматската култура, възникнала на левия бряг на Дунава от началото на III в. сл.Хр. и съдържаща гореспоменатите особености, които ясно установяват връзка помежду им. Той също така припомня значимото участие на сарматските народи във формирането на Черняховската култура, процъфтявала в района от левия бряг на Днепър до района на Долен Дунав и съдържаща биритуалност с различни обреди за трупоизгаряне. Наблюдават се и вариации, ориентация на север или на запад за ямите с инхумациите, при които сарматските могилни гробове в южните райони на културата са предимно ориентирани на север и с по-богат гробен инвентар, съдържащ и типичната черна или сива керамика, украсена с излъскани ивици. Следващото звено във веригата между късните сармати от III – IV в. и прабългарите от VII в. според Рашев е Пенковската култура от VI – VII в., унаследила традициите на предходната Киевска култура от I – III в. от района на средното течение на Днепър. Последните вероятно са включвали народите и традициите на Черняховската култура, както в последствие прави и Пенковската култура. Тя подходящо (за тази хипотеза) се разпростира в горско-степната зона около левите притоци на Днепър на запад до Серет, където влиза в досег със славянската култура Прага-Корчак. Народите от Пенковската култура са практикували кремации (в ями или урни). Те „изчезват“ в края на VII – началото на VIII в., в навечерието на хазарската епоха и появата на Салтово-Маяцката култура. Много важно за очертаването на зоните на контакт е това, че на юг Пенковската култура достига ареала, населяван от „група Сивашовка“ (постхунското население на степите). Керамиката на Пенковската култура включва различни типове – наред с ръчно изработени биконични гърнета се срещат и кръгли гърнета, изработени на грънчарско колело от сива глина, с украса от излъскани и врязани линии. Тази характерна керамика получава общото обозначение „керамика от пастирски тип“ на името на Пастирското градище, където са открити много образци от нея. Голямото землено укрепление, което се намира в горско-степната зона на Западна Украйна (Черкаска област), е център на производство на керамика и накити от пастирски тип, вкл. кани и чаши, описвани от различни автори като от алано-български, кутригурски, черняховски или салтовски тип. Артамонов в края на шейсетте години дори предлага обособяването на отделна подгрупа на Пенковската култура – Пастирска култура, свързана с кутригурите, населявали земите на запад от Дон, според писмените извори. В края на седемдесетте години Станчо Ваклинов подкрепя идеята на Артамонов за връзката между Пастирската култура и кутригурите, но Рашев стига дори по-далеч. Той развива своята теория на основата на трудовете на специалиста по славянска керамика Ирина Русанова, която установява, че всичките типове пенковска керамика, вкл. типовете пастирска керамика, са с ясно установими преки предшественици от Черняхово и в Пенковската култура и е налице доминиращо присъствие на нетюркски (ирански) народи. Самите анти, според тази гледна точка на Русанова, са преки потомци на старото сарматско население на района, което през VI – VII в. се смесва с прииждащи славянски народи. Характерните биконични гърнета не са славянски, отсъстват в културата Прага-Корчак и се открива група ръчно изработени гърнета, свързани със сарматски, „аварски“ и салтовски типове. Вълните славяни постепенно предават своя език на антите, които биват славянизирани езиково. Възприемайки я от Русанова, тази теория позволява на Рашев да стигне до извода, че при своето придвижване на запад, Аспарух, предполагаемо тръгвайки от вътрешността на Велика България на изток от Азовско море, кара пенковското население да се придвижва заедно с него към зараждащата се Дунавска България, което е eдно много състоятелно и логично обяснение на многобройните находки керамика от пастирски тип от VII – IX в. там. Това представлява по същество втора и по-късна група находки на този тип керамика на Долен Дунав, като предходната е от VI – VII в., с последваща значителна пауза. Така намира обяснение и бързата езикова славянизация на новата държава в съпоставка с липсващите следи от тюркоезично население. Общият извод на Рашев е, че неславянското население на Първото бьлгарско царство [попада] сред потомците на източноевропейското иранско по произход население. Докато в началото на 90-те години на XX в. археолозите в България започват да подлагат на преоценка наличните данни и да обработват новите находки, българските историци, работещи главно с писмените извори, също започват да оспорват наложилата се като официална във втората половина на ХХ в. теория за тюркско-алтайския произход на прабългарите. Моделът на работа е подобен на подхода на Рашев. Основен контрааргумент е фактът, че теорията за тюркския произход е въз основа на много малко на брой лингвистични наблюдения, направени върху писмени извори или прабългарските каменни надписи на Долен Дунав. Изявен участник в дебата в този период е Цветелин Степанов. В една от своите работи той правилно посочва, че всъщност в последните години на XX в. вече се открояват само две състоятелни теории – за тюркския и за сарматския произход (Степанов, 1999, 12). Степанов обобщава всички изследвания към онзи момент и прави заключение, че много малко на брой от различните известни прабългарски аристократични титли имат преки тюркски аналози, а текстовете от каменните надписи не съдържат елементи, които да могат да се определят от учените като тюркски граматически характеристики. Той също отбелязва, че суфиксът -ар в етнонима „българ/булгар/болгар“, използван за доказване на тюркския характер на прабългарите, е познат и сред индоевропейските и кавказките народи като готите (готар), тохарите (тохар), сваните (шванар), лесгините (лесгиар). Съдейки по преобладаващите европеидни особености на черепа и различни източноирански езикови аналогии, Степанов постулира, че по-голямата част от хората, участвали във формирането на прабългарския етнос и в частност на дунавските българи, е принадлежала към голямата протоиранска общност. Най-вероятно това са били наследници на различни сакски племена. Рашев всъщност развива концепциите, изложени схематично и накратко в „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ на база на предишната си, доста по-обширна статия със заглавие „За произхода на прабългарите“, издадена през 1993 г. В нея главната му цел е да постави под въпрос господстващата към онзи момент тюркска теория, считана за „официална“ в комунистическа България и все още основната фигурираща теория в учебниците в началото на 90-те години на века. Той изразява мнението, че … тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка … [а по отношение на останалото, т.е. масовото население] – … за неговия език и произход ние не разполагаме с преки данни, липсват и сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра. След това подчертава, че например изкуствената деформация на черепа (ИДЧ), която е много често срещана при прабългарските находки, не е характерна за ранносредновековните тюрки, а за старото население на източноевропейските степи – сарматите. Рашев оспорва лингвистичната аргументация на тюркската теория, като посочва, че в църковнославянския (старобългарския) език от IX – X в. са засвидетелствани само две думи с предполагаем тюркски произход – „кумир“ и „капище“, като общият им брой с навлезлите в новобългарския думи не надхвърля 40, за разлика от броя „заемки“ в унгарския, в който те са над 300. С този негов прецизен аргумент той успява да обори както продължителните във времето спекулации за връзките на „тюрко-българи и маджари“ (най-развити у П. Юхас), така и мнения като изразеното още от Шишманов век по-рано, че тюркският пласт в унгарския трябва да се определи като прабългарска заемка. Рашев твърди, че към онзи момент широко се пренебрегва фактът, че близо една трета от всички езически гробове от ранносредновековна България трябва да се отнасят към „обикновените“ прабългари (със сарматски погребален ритуал), като е налице ясно несъответствие между този голям брой и незначителните тюркски останки в средновековния български език. Решението, което Рашев предлага на този проблем, е същото като предложеното от Ваклинов след разкопаването на некропола Нови Пазар и от Смирнов, Артамонов и други във връзка с волжките българи и генезиса на Салтово-Маяцката култура – а именно, че малобройна тюркска върхушка е управлявала големи общности от сарматски и угорски племена. Това че обикновеното население не е било под сериозно тюркско езиково и културно влияние, се доказва мълчаливо по силата на пълното отсъствие на каквито и да е свидетелства за такова влияние. Рашев оспорва и идеята, че всички групи, използвали руни в степите са били тюркски и че е имало поне два различни типа руни, ползвани в Източна Европа; още по-важно е, че свидетелствата за масово използване на руноподобни знаци в Дунавска България са от манастири от християнския период като Равна и Мурфатлар (появили се не по-рано от края на IX в). Изводът, че нетюркски народи са използвали рунически или руноподобни знаци и че руническите надписи по река Кубан са свързани с нетюркски език, е потвърден (както беше посочено по-рано), от водещия специалист в областта на тюркските руни Кизласов. Интересно е, че дори днес, близо трийсет години по-късно и след многобройни и интензивни разкопки, са налице само две находки от Плиска, които могат да се обозначат като „рунически надписи“, но датировката на текстовете е все още неясна. Като предходни археологически етапи за прабългарската култура на Долен Дунав от VII – IX в. Рашев отново посочва сарматската култура, възникнала на левия бряг на Дунава от началото на III в. сл.Хр. и съдържаща гореспоменатите особености, които ясно установяват връзка помежду им. Той също така припомня значимото участие на сарматските народи във формирането на Черняховската култура, процъфтявала в района от левия бряг на Днепър до района на Долен Дунав и съдържаща биритуалност с различни обреди за трупоизгаряне. Наблюдават се и вариации, ориентация на север или на запад за ямите с инхумациите, при които сарматските могилни гробове в южните райони на културата са предимно ориентирани на север и с по-богат гробен инвентар, съдържащ и типичната черна или сива керамика, украсена с излъскани ивици. Следващото звено във веригата между късните сармати от III – IV в. и прабългарите от VII в. според Рашев е Пенковската култура от VI – VII в., унаследила традициите на предходната Киевска култура от I – III в. от района на средното течение на Днепър. Последните вероятно са включвали народите и традициите на Черняховската култура, както в последствие прави и Пенковската култура. Тя подходящо (за тази хипотеза) се разпростира в горско-степната зона около левите притоци на Днепър на запад до Серет, където влиза в досег със славянската култура Прага-Корчак. Народите от Пенковската култура са практикували кремации (в ями или урни). Те „изчезват“ в края на VII – началото на VIII в., в навечерието на хазарската епоха и появата на Салтово-Маяцката култура. Много важно за очертаването на зоните на контакт е това, че на юг Пенковската култура достига ареала, населяван от „група Сивашовка“ (постхунското население на степите). Керамиката на Пенковската култура включва различни типове – наред с ръчно изработени биконични гърнета се срещат и кръгли гърнета, изработени на грънчарско колело от сива глина, с украса от излъскани и врязани линии. Тази характерна керамика получава общото обозначение „керамика от пастирски тип“ на името на Пастирското градище, където са открити много образци от нея. Голямото землено укрепление, което се намира в горско-степната зона на Западна Украйна (Черкаска област), е център на производство на керамика и накити от пастирски тип, вкл. кани и чаши, описвани от различни автори като от алано-български, кутригурски, черняховски или салтовски тип. Артамонов в края на шейсетте години дори предлага обособяването на отделна подгрупа на Пенковската култура – Пастирска култура, свързана с кутригурите, населявали земите на запад от Дон, според писмените извори. В края на седемдесетте години Станчо Ваклинов подкрепя идеята на Артамонов за връзката между Пастирската култура и кутригурите, но Рашев стига дори по-далеч. Той развива своята теория на основата на трудовете на специалиста по славянска керамика Ирина Русанова, която установява, че всичките типове пенковска керамика, вкл. типовете пастирска керамика, са с ясно установими преки предшественици от Черняхово и в Пенковската култура и е налице доминиращо присъствие на нетюркски (ирански) народи. Самите анти, според тази гледна точка на Русанова, са преки потомци на старото сарматско население на района, което през VI – VII в. се смесва с прииждащи славянски народи. Характерните биконични гърнета не са славянски, отсъстват в културата Прага-Корчак и се открива група ръчно изработени гърнета, свързани със сарматски, „аварски“ и салтовски типове. Вълните славяни постепенно предават своя език на антите, които биват славянизирани езиково. Възприемайки я от Русанова, тази теория позволява на Рашев да стигне до извода, че при своето придвижване на запад, Аспарух, предполагаемо тръгвайки от вътрешността на Велика България на изток от Азовско море, кара пенковското население да се придвижва заедно с него към зараждащата се Дунавска България, което е eдно много състоятелно и логично обяснение на многобройните находки керамика от пастирски тип от VII – IX в. там. Това представлява по същество втора и по-късна група находки на този тип керамика на Долен Дунав, като предходната е от VI – VII в., с последваща значителна пауза. Така намира обяснение и бързата езикова славянизация на новата държава в съпоставка с липсващите следи от тюркоезично население. Общият извод на Рашев е, че неславянското население на Първото бьлгарско царство [попада] сред потомците на източноевропейското иранско по произход население. Докато в началото на 90-те години на XX в. археолозите в България започват да подлагат на преоценка наличните данни и да обработват новите находки, българските историци, работещи главно с писмените извори, също започват да оспорват наложилата се като официална във втората половина на ХХ в. теория за тюркско-алтайския произход на прабългарите. Моделът на работа е подобен на подхода на Рашев. Основен контрааргумент е фактът, че теорията за тюркския произход е въз основа на много малко на брой лингвистични наблюдения, направени върху писмени извори или прабългарските каменни надписи на Долен Дунав. Изявен участник в дебата в този период е Цветелин Степанов. В една от своите работи той правилно посочва, че всъщност в последните години на XX в. вече се открояват само две състоятелни теории – за тюркския и за сарматския произход (Степанов, 1999, 12). Степанов обобщава всички изследвания към онзи момент и прави заключение, че много малко на брой от различните известни прабългарски аристократични титли имат преки тюркски аналози, а текстовете от каменните надписи не съдържат елементи, които да могат да се определят от учените като тюркски граматически характеристики. Той също отбелязва, че суфиксът -ар в етнонима „българ/булгар/болгар“, използван за доказване на тюркския характер на прабългарите, е познат и сред индоевропейските и кавказките народи като готите (готар), тохарите (тохар), сваните (шванар), лесгините (лесгиар). Съдейки по преобладаващите европеидни особености на черепа и различни източноирански езикови аналогии, Степанов постулира, че по-голямата част от хората, участвали във формирането на прабългарския етнос и в частност на дунавските българи, е принадлежала към голямата протоиранска общност. Най-вероятно това са били наследници на различни сакски племена.

Общата площ на България и Северна Македония е по-голяма от площта на остров Ява, а на остров Ява живеят повече хора отколкото в цяла Русия.

Глупости са това. Няма абсолютно никаква увереност в това твърдение. Увереността може да дойде на база факти, а факти за прабългарски тюркски език няма.

Предаването История.бг със Чобанов, който разказва неща от книгата

То и Австралия и Ирландия са острови без мостове и сухопътна връзка с континента, но армиите им си стоят в тях без да има нужда да се изнасят. Ако украинците могат да превземат Крим с десант без да използват пътища, то и руснаците могат да го защитават с външна армия без да имат пътища до него. Твърде наивно е да се смята, че руснаците ще избягат от Крим заради срутен мост. Те са там като местно население и от това население излиза голяма част от армията в Крим.

Именно, и затова и германците се въздържат да подаряват на украинците крилати бомби, които ще падат около Кремъл.

Е не визирам градове оттатък Крим, а градове по посока Москва. Ако им паднат крилати ракети с по-голям обсег ще ги пратят директно в Кремъл. И целта им няма да са мирни граждани, а военни обекти, петролни запаси, складове за взрив, промишлени предприятия, язовири...

Целта им не е кримския мост, а руските градове. Ако германците и американците им дадат 500 крилати или други ракети с голям обсег, тези ракети ще бомбят военна и гражданска инфраструктура в Русия.

Не е твоя теза. И тезата е доста ненаучна. Ранносредновековните народи преди 10 век не са били наричани славяни като езикова група и названието склави използвано в онези времена за едно от племената не е било езиково. По онова време ако българите са казвали, че не са склави, анти или венети, не са имали предвид езиковата група, а са имали предвид държавата, управлението, владетелите и специфичния си собствен език. Както днес, като казваш, че не си сърбин, румънец, руснак, грък, чех или поляк, не визираш езиковата група, а визираш държавата, народа си и езика си. Като казвазваш, че не си сърбин, а си българин визираш онези малки или по-големи разлики в езика, които разграничават двата народа. Така е било и в средновековието. Когато ако по онова време някой българин се е разграничавал от склавите и е казвал, че говори и на български и на склавски език, това не означава автоматично, че двата езика са от различни езикови групи.

Ето тук една стара тема за Иловайский Интересно е мнението на Аспандиат

Между другото само трябва да се уточни, че "древните българи" е много неточно название, което доста обърква нещата. Българите за които говорим, тоест онези от 5-9 век не са древни нито пра-, нито прото-, а са чисто и просто ранносредновековни българи. Ако трябва да говорим за още по-ранни българи от преди 4 век то там вече навлизаме в спекулативната и хипотетична област, където нямаме нито писмени сведения нито каквито и да е други сведения за българи.

Би ли качил отново книгата, че от този линк нещо не може да се свали.

Е Златарски го знаем как ги съчинява нещата. Тук е съчинил Омуртаг Хан. Западния летописец е узнал името от писмото на гръцки, което е изпратено от България. Посланниците едва ли са имали картбланш да водят преговори, а само са занесли писмото. Едва ли владетеля ще остави желанията му единствено да се предават с думите на посланиците. Писмото премахва счупения телефон. Но телефона пак се е счупил, заради онези, които са чели писмото там и баш баш не са разбирали гръцкия.

Бог знаем какво значи, а "у бога" се използва в смисъл на "при бог", "от бог", и в руски и в старобългарски. В украински май някъде се срещаше и като бiгi.

Въпросът е как би записал на камък кънѧꙃь, ако можеш да използваш само гръцката азбука?

Едва ли е била славянскаТА титла, че да е регистрирана многократно. Титлата е Кънез/Кънес/Канас, а вариацията "-убиги" я има само при нас като отражение на римското "Ек тео архон". Разни там чехи, руси и поляци просто не са копирали дословно ромеите в ранния етап, а чак по-късно и тогава е нямало как да се получи канасубиги.

Конкретно за името Муртаг можем да допуснем, че не е много подвластно на промени, ако произлиза от скито-сарматското Мурдаг(ос), от надписите от Северното Черноморие.

Разликата между омега и омикрон е, че първото е дълго "о", а второто е късо "о". Така е било в древногръцкия език. Древното разграничение между дълги и къси гласни постепенно се губи и от втори век пр.н.е. всички гласни са с еднаква дължина. Така в койнето омега и омикрон са станали взаимозаменяеми.

По камъните са изписани са навсякъде с омега и при Муртаг и при останалите., което едва ли е от неграмотност. По скоро е особеност на местното койне.

В надписите на камък пише "ОМУРТАГ ОНЕГАВОН", "ОМУРТАГ ОКОРСИС", "ОМУРТАГ ОТУРДАЧИС", "ОМУРТАГ ОСЛАВНАС", "ОМУРТАГ ОШУН", но преводачите превеждат само на Муртаг името с "О" отпред, а вторите стават Негавон, Корсис, Турдачис, Славнас, Шун, и това е грешно.