Monarh

Историята разказва чрез фотоархива на Тодор Славчев публикувано на 21.02.17 в 09:05 Автор: Миглена Иванова Тодор Славчев, 1985 година Фотографиите на Тодор Славчев са разнолики като живота, запазили за поколенията образите на политици, спортисти, хора на изкуството и на селския труд. Тук са снимките на писателите Елин Пелин, Димитър Димов, Димитър Талев, американеца Ърскин Колдуел, художника Владимир Димитров-Майстора, създателя на градоустройствения план на София - немския архитект Адолф Мусман, цар Борис III и много други. Владимир Димитров-Майстора Фотожурналистът, роден през 1900 г., работи активно между 1930 г. и 1991 г., т. е. почти до смъртта си през 1992 г. За архива на Тодор Славчев се грижи внучката му Яна Узунова, сама, без подкрепа от държавата. Фотосите могат да се видят на създадения от нея сайт http://photoarhiv-todorslavchev.com/. Архивът ме завладя в най-хубавия смисъл на думата, е категорична Яна и допълва, че той има огромна познавателна стойност: Темите са различни. Те вървят успоредно с житейския път на автора. Има и една много приятна човешка страна на нещата, защото дядо ми много е обичал да снима човешки лица, образи, излъчване, очи, труда на хората, настроенията им, състоянията им. Част от създаденото през 30-40-те години на ХХ век е унищожено при бомбардировките на София на 30 март 1944 г. Другата част е съхранена: Например останали са снимки от Македония. През 1941 г., когато България поема административното управление на Македония, дядо ми заминава за там и остава няколко месеца. Намерих лентите оттогава. Обратната връзка със зрителите е много ценна за мен. Когато публикувах в социалните мрежи снимките от Македония, страшно много хора ми писаха, харесваха ги, споделяха ги. Те донесоха голяма радост. Примерно, снимките от старо Кратово много се харесаха на македонците, защото те видяха града си такъв, какъвто е изглеждал преди 70 години, разказва Яна. През 1945 г., през втората фаза на Втората световна война, Славчев е фотокореспондент в Унгария. Спомените му от този период, и по-конкретно за пренасянето на неговата фотолаборатория на фронта, се пазят в Златния фонд на БНР: Отечествената война. Едни участваха в нея с пушка в ръка, писатели и журналисти - с перо, аз и моите колеги-доброволци - военни фотокореспонденти и кинооператори, с фотоапарати и кинокамери. Нареждането на командира на Първа българска армия Щерю Атанасов и ген. Фердинанд Козовски беше: към щаба на армията трябва да бъде образувана фотолаборатория. Аз предложих да пренеса от София личната си фотолаборатория. Тръгнах. На военното летище в Сигетвар, Унгария, сварих освен авиатора един майор от югославската армия. Самолетът беше двуместен, така че един от двамата трябваше да яхне другия. В София опаковах увеличителния апарат, вани, хартия, химикали, както и циклостил за фронтовия вестник, си спомня Тодор Славчев. Когато от София се качва на самолета обратно за фронта: Посрещане на Парашутната дружина, ноември,1944 г. Сместихме фотолабораторията и циклостила. До отлитането имаше малко време. Фоторепортерското око трае ли? На друг самолет товареха софийски вестници. Встрани чакаха чувалчета с писма и колети за фронта. Снимките доказват, че не съм стоял със скръстени ръце. Що се отнася до историите, които се крият зад снимките, Яна си спомня: Дядо ми малко е споделял.Но ми е разказвал, че между Търново и Арбанаси преди войната, в края на 30-те години на ХХ век, е имало една баба, която насред пътя на един камък правела кафе на пътниците. Дядо ми е снимал този момент. Това е нещо дребно, но в същото време трогателно, защото днес не можем да видим такава сцена. Баба Елена вари кафе на пътниците, 1940 г. В архива на Тодор Славчев се съхраняват и много други ценни кадри – от 9 септември, "народния съд", Града на истината през 1990 г. Неговите снимки отразяват и историята на българското радио: Първото радиоизлъчване от Черни връх, 1940 г. Има една лента от юли 1940 г. На нея е първото излъчване на радиото от Черни връх. Там са говорителите, актьори, непознати лица. Трудно е да се идентифицират, защото са минали много години и почти не са останали живи свидетели на онова време. Но аз се старая да науча кои са. Много хора – познати и непознати, ми помагат в идентифицирането на лицата, – разказва в интервюто си за Радио България Яна Узунова, която се е заела с нелеката задача да съхрани за поколенията мигове от нашата история – уникалния архив на фотожурналиста Тодор Славчев. Radio Bulgaria История и Вяра http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100798787/istoriata-razkazva-chrez-fotoarhiva-na-todor-slavchev

Богата колекция от интересни снимки ПЕРВАЯ МИРОВАЯ ВОЙНА В ФОТОГРАФИЯХ Танки Танки -2 Жертвы войны Пропаганда Дирижабли Разное вооружение Разрушения Пропаганда-2 Химическое оружие Места боев До и после Карточка с фронта Оборудование Города Войска Окопная война Авиа- Маскировка Пилоты самолетов TOP-12 асов Флот Пулеметы Цветные фото Тексты Артиллерия Разное Хронология войны Видео Животные на войне Командующие Статистика войны Санитария Беженцы Главы государств Страны-участники Что нового? об ошибках сообщайте worldw@mail.ru http://wwi.hut2.ru/

Вердюнският ров, юни 1916 г.

Канадски войници при германски блиндаж

„Къде си, вярна ти любов народна“ от Екип „Българска история“ - 02 май 2014 0 1306 Песента „Къде си, вярна ти любов народна“ е част от творчеството на големия български поет, педагог и композитор Добри Чинтулов. Тя е композирана през 1863г., като текстът ѝ излиза 3 години по – късно. Заедно със “Стани, стани, юнак Балкански” и „Вятър ечи, Балкан стене” е една от най – популярните възрожденски бунтовни песни. Не бихме могли да пропуснем да споменем и няколко думи за неповторимия Добри Чинтулов. Той е роден през 1822 г. в град Сливен в бедно семейство на занаятчия. Чинтулов е ученик до 16 – та си годишнина в родния си град в гръцко училище. След което учи във Велико Търново, а по – късно в Букурещ и Одеса, където печели стипендия и за 3 години завършва килийното училище.След това постъпва в Семинарията и в 1850 г. се завръща в България. Работи като учител в Сливен и Ямбол. Едновременно с това участва в борбите за църковна независимост, основава читалище, пише революционни стихове. Стиховете му придобиват популярност сред българското население, това обаче му донася ненавистта на турците и гърците. През 1871г. е избран за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. Полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 17 януари 1878 г., където изнася пламенна реч на руски. Творчеството му е изпълнено с патриотични чувства. Основни тема в повечето му стихотворения и песни са за родолюбието и борбата за свобода. Сред най – емблематичните му произведения са „Къде си вярна ти, любов народна?“ , „Стани, стани юнак балкански“ и „Вятър ечи, балкан стене“. Автор е на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене. Добри Чинтулов умира на 27 март 1886 година в град Сливен. В спомен на писателя Константин Константинов е отбелязано: „В буренясалите, подивели градски гробища, зад казармите, има каменна плоча от 1886 г. с прост надпис: „Добри Петров Чинтулов – учител народен.” В песента „Къде си вярна ти, любов народна?“ огънят и светлината символизират енергията, предвещаваща революция. Свободата се свързва с планината и гората. Безкористната жертвоготовност „да си пролеем вси кръвта” е мотивирана, тя е „за нашата свобода и държава. Любовта и саможертвата са нужни за велико дело, а именно свободата. Само с постоянство и борба може да се преодолеят всички трудности по пътя към национално освобождение. Къде си, вярна ти любов народна… колко си ни нужна и днес… Къде си, вярна ти любов народна Къде си, вярна ти любов народна? Къде блестиш ти, искра любородна? Я силен пламък ти пламни, та буен огън разпали на младите в сърцата, да тръгнат по гората. Пламни, пламни ти в нас, любов гореща, противу турци да стоим насреща! Да викнем всинца с глас голям по всичкия Коджабалкан: голямо, мало, ставай, оръжие запасвай! На пояс тънки сабли запашете, за бащината си земя станете, колете турски племена, пълнете с техните тела пространните равнини, дълбоките долини! За нашето отечество и слава, за нашата свобода и държава да си пролеем вси кръвта, да си добием волността от нашите тирани, неверни мюсюлмани! Байраци български навред да вдигнем, към бога със кръст във ръка да викнем: о, наш създателю Христе, я виж от ясното небе, нашето мъчение, дългото търпение. Благослови ти нашето желание, на тебе имаме ний упование, подвигът да ни е осветен, на твоя вяра утвърден, на славното ти име, предвечний божи сине! Кога в български предели настъпим, кога вразите си от нас изгоним. Да се възвишат знамена на българските рамена от върха на Дуная в Тесалия до края. Кога свободата си ний доставим, кога си имената ний прославим, да видим всички мир тогаз, и ний да викнем всички с глас, живейте православно, в България държавно. https://www.bulgarianhistory.org/ka-de-si-vyarna-ti-lyubov-narodna/

3 июля 2016 11:33 «Прелестная картина в истинно русском жанре» Александр Куприн Отрывок из воспоминаний знаменитого писателя Александра Ивановича Куприна (1870–1938), участника гражданской войны в чине поручика в составе Северо-Западной армии в 1919 году. Упоминаемая в тексте финская станция Антреа — это нынешний российский Каменногорск на границе с Финляндией. Дело происходило в 1903 году. ...Помню, лет пять тому назад мне пришлось с писателями Буниным и Федоровым приехать на один день на Иматру. Назад мы возвращались поздно ночью. Около одиннадцати часов поезд остановился на станции Антреа, и мы вышли закусить. Длинный стол был уставлен горячими кушаньями и холодными закусками. Тут была свежая лососина, жареная форель, холодный ростбиф, какая-то дичь, маленькие, очень вкусные биточки и тому подобное. Всё это было необычайно чисто, аппетитно и нарядно. И тут же по краям стола возвышались горками маленькие тарелки, лежали грудами ножи и вилки и стояли корзиночки с хлебом. Каждый подходил, выбирал, что ему нравилось, закусывал, сколько ему хотелось, затем подходил к буфету и по собственной доброй воле платил за ужин ровно одну марку (тридцать семь копеек). Никакого надзора, никакого недоверия. Наши русские сердца, так глубоко привыкшие к паспорту, участку, принудительному попечению старшего дворника, ко всеобщему мошенничеству и подозрительности, были совершенно подавлены этой широкой взаимной верой. Но когда мы возвратились в вагон, то нас ждала прелестная картина в истинно русском жанре. Дело в том, что с нами ехали два подрядчика по каменным работам. Всем известен этот тип кулака из Мещовского уезда Калужской губернии: широкая, лоснящаяся, скуластая красная морда, рыжие волосы, вьющиеся из-под картуза, реденькая бороденка, плутоватый взгляд, набожность на пятиалтынный, горячий патриотизм и презрение ко всему нерусскому — словом, хорошо знакомое истинно русское лицо. Надо было послушать, как они издевались над бедными финнами. — Вот дурачье так дурачье. Ведь этакие болваны, черт их знает! Да ведь я, ежели подсчитать, на три рубля на семь гривен съел у них, у подлецов... Эх, сволочь! Мало их бьют, сукиных сынов! Одно слово — чухонцы. А другой подхватил, давясь от смеха: — А я... нарочно стакан кокнул, а потом взял в рыбину и плюнул. — Так их и надо, сволочей! Распустили анафем! Их надо во как держать!.. http://beloedelo.ru/researches/article/?664

Ерих фон Манщайн: ,,Войната не е загубена, докато не започнете да я считате за такава" A war is not lost until you consider it lost. ,,Силата на характера и вътрешната сила на духа, обаче, са решаващи фактори. Увереността на човека в редиците почива на силата на характера му." Strength of character and inner fortitude, however, are decisive factors. The confidence of the man in the ranks rests upon a man's strength of character

Schriftsteller Gorch FockMeeresfreund mit Seekrankheit Er wollte unbedingt aufs Meer hinaus, aber stets wurde ihm speiübel. Darum schrieb Gorch Fock nur über heldenhafte Seefahrer. Kaum war er doch noch Matrose, starb er in der Skagerrak-Schlacht. Von René Schlott Fotos Bildagentur für Kunst, Kultur und Geschichte Dienstag, 31.05.2016 14:06 Uhr Drucken Nutzungsrechte Feedback Kommentieren Im Juni 1916 machten schwedische Fischer vor der Küste der Hafenstadt Fjällbacka nahe Göteborg einen grausigen Fund: Nur Stunden vor dem Mittsommertag waren die Leichen von deutschen und englischen Matrosen an den Strand der schwedischen Ostküste gespült worden. Schnell war klar, dass es sich um Opfer der Skagerrak-Schlacht handelte. Vor der Küste Dänemarks waren am 31. Mai 1916 in der Nordsee die Flotten des Deutschen Reiches und Großbritanniens aufeinander getroffen. Fast 9000 Menschen starben. Einer der Toten ließ sich anhand seiner Erkennungsmarke identifizieren: Johann Wilhelm Kinau, in Deutschland besser bekannt unter dem Namen Gorch Fock. Der damals populärste Schriftsteller niederdeutscher Sprache starb als Matrose den kalten Tod in der Nordsee - obwohl er Zeit seines Lebens unter Seekrankheit gelitten hatte. Die Krankheit hatte schon früh Focks großen Traum zerstört: Fischer zu werden wie sein Vater und sein Großvater. Stundenlang hatte er als kleiner Junge auf der Hamburger Elbinsel Finkenwerder ein- und auslaufende Schiffe beobachtet. Die erste Ausfahrt des 12-Jährigen mit dem Vater auf die Nordsee endete jedoch in einer Enttäuschung. Das Kind wurde seekrank. Schreiben statt segeln Ein jüngerer Bruder trat in Vaters Fußstapfen, Johann dagegen besuchte eine Handelsschule und arbeitete später als Buchhalter in Thüringen. Mehr als für Zahlen interessierte er sich allerdings für die Welt der Bücher und des Theaters. "Von den männlichen Tugenden: Trinken, Rauchen und Spielen besitze ich keine, dagegen bin ich ein leidenschaftlicher Theaterfreund", zitiert der Autor Rüdiger Schütt Gorch Fock in seiner neuen Biographie. Aus Heimweh begann Kinau bald erste Gedichte und Kurzgeschichten zu schreiben. Wenn er schon nicht selbst zur See fahren konnte, wollte er sich zumindest in der Fantasie aufs geliebte Meer begeben. Er schrieb unter den Künstlernamen Jakob Holst, Giorgio Focco und dann als Gorch Fock, wegen der maritimen Verbindung: Gorch ist die plattdeutsche Variante des Namens Georg, Fock war der Mädchenname seiner Großmutter - und bezeichnet vor allem wichtige Teile eines Segelbootes wie Fock-, -segel oder -rahe. 1904 kehrte Fock nach Hamburg zurück. Endlich. "All meine Wurzeln liegen im niederdeutschen Land, auf Finkenwärder, am Elbdeich", notierte er glücklich im Tagebuch. Von morgens bis abends war er in seinem Brotberuf Buchhalter und schrieb nachts Erzählungen und Gedichte. Mit dem Lohn unterstützte er auch seine Eltern, die immer schlechter vom Fischerberuf leben konnten. Der Rat eines Feuilletonisten sollte Fock zum künstlerischen Durchbruch verhelfen: "Lassen Sie die Leute ruhig Dialekt sprechen", beschied ihm Alexander Zinn von der "Neuen Hamburger Zeitung". Das damals sehr beliebte Niederdeutsche machte die Figuren in seinen Erzählungen interessanter und stand für das einfache, ursprüngliche Leben. Eine Kreuzfahrt - eher Strafe als Geschenk Bald wurden Focks Geschichten in Hamburger Zeitungen veröffentlicht, seine Stücke inszenierte der Theaterleiter Richard Ohnsorg. Im Frühjahr 1912 schrieb Fock den ersten - und einzigen - Roman. Literaturkritiker lobten "Seefahrt ist not!" als Meisterwerk, die Hamburger Schulbehörde orderte Tausende Exemplare. Das Buch mit plattdeutschen Dialogen kreist um den Fischer Klaus Mewes aus Finkenwerder. Um das harte Leben einfacher Menschen, die vom und mit dem Meer leben. Von einer Welt, die um 1910 fast schon untergegangen war. Auch Focks Vater konnte vom Fischfang nicht mehr leben. "Es ist schwer, die neue Zeit zu lieben", trauerte der Sohn. Mit "Seefahrt ist not!" bediente der Schriftsteller Leser, die sich durch die Flottenrüstung im Deutschen Kaiserreich für die See begeisterten, wie auch Kritiker an der raschen Modernisierung des Landes. Fock war nun ein gefragter Mann für Vorträge und Lesungen. Sein Arbeitgeber spendierte ihm eine Kreuzfahrt Richtung Norwegen - für den Fischersohn eher eine Bestrafung. "Herren im Smoking, die Damen in großer Toilette. Ich im Smoking dazwischen: Betrug ist es doch!", stand im Tagebuch. Spitzname "U-Boot vom Dienst" Statt zur Abendgarderobe griff Fock 1915 zur Uniform und zog als Soldat in den Ersten Weltkrieg. Als national gesinnter Dichter hatte er die Kriegsbegeisterung unterstützt und gleich im August 1914 einen Band mit plattdeutschen Kriegsgedichten veröffentlicht, die sich vor allem gegen England richteten: "Op em, Jungs, mit alle Mann, dat Gott - England strofen kann!" Als Infanterist diente der Seebegeisterte zunächst in Russland und Serbien, später an der Westfront - auch in Verdun. Erst im Frühjahr 1916 konnte er zur Kriegsmarine wechseln und wurde Matrose auf dem Kleinen Kreuzer "Wiesbaden", wo ihn die Seekrankheit wieder einholte. Seine Kameraden verpassten Fock den Spitznamen "U-Boot vom Dienst" - weil er so viel Zeit unter Deck verbrachte. Skagerrak-Schlacht: Gekürzte Animation des Verlaufs Video Nicholas Jellicoe/Stiftung Deutsches Marinemuseum Die Vollversion ist seit dem 29. Mai 2016 im Deutschen Marinemuseum Wilhelmshaven zu sehen. Nur 43 Tage lang schob der Matrose Dienst auf der "Wiesbaden". Am 31. Mai 1916 erhielt das Schiff in der Skagerrak-Schlacht einen Torpedotreffer und sank am folgenden Morgen. Fock fand wie fast 600 Kameraden den Tod. Sein Werk und sein "Heldentod" fürs Vaterland sollten ihn zur idealen Figur der NS-Propaganda machen. 1933 wurde das Segelschulschiff der Deutschen Kriegsmarine auf den Namen "Gorch Fock" getauft und der Verstorbene Schülern als Autor präsentiert, bei dem "urgermanisches Denken in schönster Gestalt offenbar geworden" sei. Im Zweiten Weltkrieg steckte die Wehrmacht ihren Soldaten "Seefahrt ist not!" als Lektüre in den Tornister. Skagerrak als Schicksal Auch Focks Bruder Jakob strickte an der Legende mit und erhob ihn zu einem Vorläufer des Nationalsozialismus. Als Beleg für seinen Judenhass galt vor allem eine antisemitische Äußerung, in der Fock die Juden als "Weltgift" bezeichnete. Der vollständige Originalsatz: "Die Juden sind Weltgift, darum teilte der Herr sie und gab jedem Volke ein Teilchen, damit es so als Arznei und heilsam wirke."´ Ob Fock tatsächlich überzeugter Antisemit gewesen ist, bleibt unklar. Fest steht, dass er einem Juden namens Léon Goldschmidt viel zu verdanken hatte: Der Verleger hatte ihn und seine Leidenschaft fürs Meer bekannt gemacht. Die Nordsee wurde für die Familie zum Friedhof. Darin ertrunken waren vor Gorch Fock bereits sein Großvater und sein Onkel; dort ließ der Schriftsteller ebenso seinen Helden Klaus Mewes in "Seefahrt ist not!" sterben. Die Todesszene wirkte wie eine Prophezeiung für Focks eigenes Ende: "Mit einem Lachen auf den Lippen versank er, grüßend winkte er mit der Handfahr glücklich, Junge! Dann ging die gewaltige Dünung des Skagerraks über ihn hinweg." Fock selbst wurde sehr wahrscheinlich mit dem niederbrechenden Schiffsmast der "Wiesbaden" ins Meer geschleudert und ertrank nach stundenlangem Überlebenskampf vor Kälte und Erschöpfung. Nachdem sein Leichnam in Schweden an Land gespült worden war, wurde er 1916 auf der unbewohnten Schäreninsel Stensholmen bestattet. Auf dem schlichten Grab steht die Inschrift "Seefahrt ist not!" Verwandte Artikel Skagerrak-Schlacht"Das Schiff zerstob in Atome" Dienst auf der "Gorch Fock"Segeln, bügeln, kotzen Marinemaler Claus BergenSeeschlachten ausgeschlachtet Anzeige Rüdiger Schütt: "Seefahrt ist not!" Gorch Fock. Die Biographie. Lambert Schneider Verlag; 224 Seiten; 24,95 Euro. Bei Amazon bestellen. Bei Thalia bestellen. http://www.spiegel.de/einestages/gorch-fock-meeresfreund-mit-seekrankheit-a-1094820.html

Българска карикатура от южния фронт през ПСВ. Източник: Клуб ,,Военна история"

Офицери от руските хусарски части - вторият отляво от втората редица е от 5-и Александрийски хусарски полк, а последният отляво от първата, както и първият и четвъртият отляво от втората- вероятно от 4-и Мариуполски

Трагичната съдба на първата българска акушерка от Марио Мишев - 19 декември 2015 1 1113 Малко се знае за нея – казва се Христина Хранова Ценкова, родена е през 1852 година. Семейството й бяга по време на османските гонения от родното си село Клисура, самото то заличено през този мрачен период. След това 12-годишната Христина и нейните близки заживяват около района на днешната църква „Св. Седмочисленици“, тогава в югоизточните покрайнини на София. Израснала във възрожденска семейна среда, момичето решава да бъде част от националноосвободителното ни движение: „Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловчански комитет под заповед и указания на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и лошо време/. В деня на грозното Баташко клане аз се намерих в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих само по едно чудо. Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, напред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Ст.Загора“. Изповедта на Христина продължава: „След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжа да помогне на родината си, аз заминах да се уча …“ Снимка по случай двоен юбилей – 30 години служба като акушерка и навършване на 60-годишнина. На снимката Христина Хранова е с парадна униформа и шестте си медала. Трудностите за младото момиче не спират до тук. В Руско-турската освободителна война загиват шестима от братята й, а осем години по-рано, по-време на Сръбско-турската, други четирима. Вероятно тези лични трагедии, а и преживяното като помощник в освободителното движение, изграждат характера й, защото малко по-късно тя взима решение да се отдаде на една непозната до този момент за българките професия – да бъде полезна „за родилките си сестри български майки“. Христина Хранова заминава за Русия, отпусната й е стипендия за даровити ученици. Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „Cв.Владимир“ – град Киев. Завръща се в „милото си отечество“ през 1881 година. Тук е моментът да се уточни, че диплома за акушерка преди нея има друга емблематична българка – Райна Княгиня, която обаче не практикува наученото. Благодарение на отдадената работа на героинята, през 1882 година в София е открито и първото родилно отделение у нас. Христина Хранова работи с безукорна привързаност към професията си 30 години в София, Лом, Силистра и Варна. „Аз станах акушерка и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота…“ Христина Хранова далеч не се задоволява с това да помага единствено на родителките. Може би защото е обичала морето е била и отлична „плавачка“. Тя се изявява като първата българска „морска“ спасителка. За истинското й самопожертвование варненци са й дълбоко признателни и по тяхно предложение, през 1907 година, е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга“. В тази връзка тя споделя: „Спасих тия години между другото не по-малко от 54 давящи се от явна смърт по непредпазливост или случайност. Из вълните на Черно море, през разни сезони на морските къпания.“ Варна, морски бани, началото на XX век. Христина Хранова често прекъсва работата си, когато усеща, че съдбата на страната ни е по-важна от професионалното й развитие – през Сръбско-българската война в 1885 година е отново героиня, тогава е ранена в лявото коляно: „Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях, грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница. Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали.“ Две десетилетия по-късно Хранова отново нарамва пушката си – през Междусъюзническата война от 1913 година, когато навярно е била малко над шейсет години. В самия край на житейския й път Хранова се сблъсква с трагичната си съдба. Макар да звучи иронично, въпреки заслугите й на редица равнища, тя е лишена от държавна пенсия, най-вече, защото през голямата част от живота си работи на частна практика. В едно от писмата си до Народното събрание тя пише: „Стара, немощна, недъгава – аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме зъзна от студ. Аз не искам много. Помогнете колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на България!“ Истината е, че дълго не се трогват сърцата на „синовете на България“, но най-после – в началото на март 1918 година Народното събрание й отпуска „пожизнена народна пенсия“ – 60 лева месечно. Такъв е бил животът на една достойна българка, безстрашната Христина Хранова – ту храбър боец, ту прославена и талантлива медиинска сестра. Може би заради тези си две роли съвременните й я наричат „майка на героите“, но за съжаление, тя е позорно забравена дори приживе. Може би това най-ясно личи от думите на нейния биограф – „погребаха я стари бойни другари, гроб без паметник, гроб отдавна заличен“. И до днес нейният образ тъне в тихо забвение. Материалът е осъществен с любезното съдействие на ТАРА Пъблишинг и Списание „Осем“. ХАРЕСА ЛИ ВИ СТАТИЯТА? 4.61 от общо 178 глас(а) Вашето мнение е важно за нас! ЕТИКЕТИ акушерка медицинска сестра Междусъюзническа Народно събрание списание "осем" Сръбско-българска война Христина Хранова Ценкова СПОДЕЛИ Facebook Twitter https://www.bulgarianhistory.org/purvata-bulgarska-akusherka/