Monarh

Предлагам тук да се публикуват само руски песни, както нови, така и стари : http://www.youtube.com/watch?v=Rc_LaxCAZMI

,,Няма отчаяни ситуации, има само отчаяни хора" Генерал Хайнц Гудериан Es gibt keine verzweifelten Lagen, es gibt nur verzweifelte Menschen. (There are no desperate situations, there are only desperate people.) Пак Гудериан : ,,Човек се удря с юмрук и никога с разперени пръсти" Man schlägt jemanden mit der Faust und nicht mit gespreizten Fingern.

Един Садам също вначалото е бил със Запада - Ирано - иракската война в 1980 -1988 г. Имаше снимка на Ръмсфелд с него от 80 - те години.

Der Westen darf sich nicht täuschen lassen: Der neue iranische Präsident ist kein Hoffnungsträger. Fünfundachtzig Tote, Hunderte von Verletzten: Der Bombenanschlag auf das jüdische Gemeindezentrum Amia 1994 in Buenos Aires war das schlimmste antisemitische Verbrechen außerhalb Israels seit Ende des Zweiten Weltkrieges. Die argentinische Justiz macht die Machthaber in Teheran und Hisbollah für den Anschlag verantwortlich. Einige der Drahtzieher werden mit internationalem Haftbefehl von Interpol gesucht. Einem Bericht des argentinischen Generalstaatsanwalts zufolge soll ein iranischer Sonderausschuss die Entscheidung für das Massaker gefällt haben, der eng mit dem nationalen Sicherheitsrat des iranischen Regimes verbunden war. Sekretär dieses Rates war Hassan Ruhani, der dauerlächelnde Sieger der jüngsten iranischen Präsidentschaftswahlen. Er war damals wie heute ein enger Vertrauter des obersten geistlichen Führers Ali Chamenei. In dem Sonderausschuss, der auch die Ermordung iranischer Oppositioneller 1992 in Berlin angeordnet haben soll, saßen laut dem argentinischen Justizbericht unter anderem der damalige Präsident Ali Akbar Haschemi Rafsandschani (der bis heute im Westen als "Moderater" verklärt wird), Geheimdienstminister Ali Fallahian (der Anfang der 1990er Jahre noch vom deutschen Geheimdienst und im Kanzleramt empfangen wurde), Außenminister Ali Akbar Welajati – und Hassan Ruhani. Der mutmaßliche Mord an 85 Menschen in der argentinischen Hauptstadt ist nicht der einzige Grund, in Ruhani nicht jenen "Mann des Ausgleichs und der Versöhnung" zu sehen, als der er in zahlreichen Medienberichten verklärt wird, oder gar einen "bärtigen Hoffnungsträger mit Herz", wie die taz ihn genannt hat. Die Präsidentschaftswahl im Iran hatte schon aufgrund der Vorauswahl der Kandidaten durch den Wächterrat, eine der zentralen Institutionen in Teheran, und den obersten geistlichen Führer wenig mit Wahlen in einem rechtsstaatlich-demokratischen Sinne zu tun. Dass Ruhani aus dieser Farce als Sieger hervorging, dürfte daran gelegen haben, dass sich ein Teil der Iraner eine minimale Verbesserung ihrer wirtschaftlichen Situation und womöglich weniger islamistischen Tugendterror erhofft. Andere glauben vielleicht immer noch, dass die Islamische Republik reformierbar sei. Doch an dem Regime, das in den vergangenen Jahrzehnten Tausende Iraner das Leben kostetete und das Millionen ins Exil getrieben hat, wird sich nichts Wesentliches ändern. Die unterschiedlichen miteinander konkurrierenden Fraktionen stellen nicht die grundsätzlichen Ziele der Islamischen Republik infrage; sie streiten bloß darüber, wie diese am besten umgesetzt werden können. Ruhani ist fester Bestandteil des iranischen Systems. 1999 forderte er die Todesstrafe für protestierende Studenten. Israel ist für ihn wie für alle Regierungsvertreter ein "elendes Land", der "große zionistische Satan". Gleichzeitig ist Ruhani spielend in der Lage, in jenem pseudodiplomatischen Jargon zu sprechen, der bei feinfühligen Europäern ankommt. Diese Kunst beherrscht er besser als der scheidende Präsident Mahmud Ahmadinedschad. Die Vernichtungsdrohungen gegenüber Israel waren keine Erfindung von Ruhanis Vorgänger, sondern gehören seit 1979 zum offiziellen Programm der iranischen Theokratie. Es war Ajatollah Chomeini, der gleich nach der islamischen Revolution den sogenannten "Al-Kuds-Tag" ausrief, an dem seit 1979 alljährlich nicht nur im Iran, sondern weltweit, auch in Deutschland, für die Vernichtung Israels demonstriert wird. Chomeinis Nachfolger Ali Chamenei hat dieses Programm immer wieder bekräftigt. Was dabei den Iran von anderen islamistischen Despotien unterscheidet, ist die Kombination aus Antisemitismus, einer apokalyptisch-islamistischen Ideologie, der zufolge am Ende der Zeit ein Erlöser kommen wird, und dem Streben nach der Atombombe. Völlig zu Recht rühmte Ruhani sich, dass durch sein Verhandlungsgeschick gegenüber den EU-3-Staaten (Großbritannien, Frankreich und Deutschland) das iranische Atomprogramm während seiner Zeit als Chefunterhändler unter dem Präsidenten Mohammed Chatami entscheidend vorangekommen sei. So könnte es nun weitergehen. Ruhani wird mit dem Segen Chameneis versuchen, durch neue Verhandlungsrunden Zeit zu gewinnen, die Teheran nutzen kann, um sein Atomprogramm weiterzuentwickeln. Er wird versuchen, die Differenzen innerhalb der westlichen Welt zu schüren und diese zu instrumentalisieren. Der langjährige Chamenei-Vertraute hat dazu eher das Zeug als der überambitionierte Ahmadinedschad mit seiner rabiaten Rhetorik. Der neue iranische Präsident ist ein gewiefter Taktiker. Er ist das freundliche Gesicht des Terrors. Erste Erfolge konnte das iranische Regime durch sein neues Aushängeschild bereits verbuchen: Russland fordert ebenso eine Rücknahme der internationalen Sanktionen wie maßgebliche Kommentatoren in Deutschland. Schon die zu Zeiten des Ruhani-Vorgängers Ahmadinedschad beschlossenen EU-Sanktionen zielen eher darauf ab, Israel von einem militärischen Angriff auf den Iran abzuhalten, während sie wenig dazu beitragen, den Bau einer iranischen Atombombe zu verhindern. Wenn sie es wirklich ernst meinten, hätten die Europäer schon längst ein komplettes Embargo mit humanitären Ausnahmeregelungen verhängt. Stattdessen liefern deutsche Unternehmen, insbesondere der mittelständische Maschinenbau, weiterhin Waren im Wert von jährlich über zwei Milliarden Euro in den Iran, der trotz aller bisherigen Einbußen immer noch über genügend Ressourcen verfügt, um sein Nuklear- und Raketenprogramm fortzuführen. Statt über die Rücknahme der schon heute völlig unzureichenden und durch zahlreiche Ausnahmeregelungen konterkarierten Sanktionen zu reden, müsste es jetzt darum gehen, nicht auf taktische Manöver hereinzufallen. Die EU-Staaten sollten sich ein Beispiel an Kanada nehmen, das seine diplomatischen Beziehungen zu Teheran abgebrochen hat und offen die Opposition im Iran und im Exil unterstützt. Der fortgesetzte Dialog liefert den Ajatollahs nach außen eine Legitimation, die sie bei großen Teilen der iranischen Bevölkerung schon längst verloren haben. Es geht darum, das iranische Regime an der Fortsetzung seiner Projekte zu hindern – sei es das Nuklearprogramm, sei es die Unterdrückung der eigenen Bevölkerung. Und es geht um eine klare rote Linie für seine Waffenprogramme. Das bedeutet: Es muss neben scharfen Sanktionen auch eine eindeutige militärische Drohung geben. Und es muss darüber diskutiert werden, was passieren soll, wenn weder Sanktionen noch politischer Druck helfen und die iranische Freiheitsbewegung nicht in der Lage ist, die religiösen Herrscher zu stürzen – was die mit Abstand beste Lösung wäre. Gerade weil Militärschläge gegen iranische Atomanlagen eine ausgesprochen schlechte Option sind, kommt es nun darauf an, alle anderen Möglichkeiten zu nutzen. Zu akzeptieren, dass ein Regime wie das iranische über Atomwaffen verfügt, darf allerdings in keinem Fall eine Option sein. http://www.zeit.de/2013/31/iran-ruhani-op-ed-stephan-griga http://www.zeit.de/2013/31/iran-ruhani-op-ed-stephan-grigat/seite-2

И потърпевши от нея са и местните християни : ,, Дамаск. Градове и села в Сирия, дом на християни в продължение на стотици години, се опразват заради религиозно мотивираното насилие и отвличания, пише “Дейли телеграф”. Десетки хиляди сирийски християни – членове на най-старата християнска общност в света – са напуснали родните си места в провинциите Деир аз Зур и Хасака в Североизточна Сирия, казват местни жители. “С огромна мъка наблюдавам как нашата история бива изкоренявана”, заяви Ишол Горийе, политически лидер на сирийски християни в Хасаке. Той каза пред британския вестник, че през последните две години е наблюдавал семействата едно по едно да напускат домовете си с цялата си покъщнина, които едва ли ще се завърнат. Конфликтът в района, отчайващите икономически условия, беззаконието и преследването от бунтовнически групи, породено от схващането,че християните подкрепят режима, остават основните причини християнските семейства да бягат от района. Християните стават все по-често обект на нападения също така заради засилващото се присъствие на радикални джидахистки групировки, включително “Ал Кайда”." http://www.focus-news.net/?id=n1812748

Незабравима песен на Георги Станчев : Апропо, кадрите са от испанския филм ,, Три метра над небето", който си заслужава гледането.

Малко повече за ролята на църквата в средновековния шпионаж : След рухването на Римската империя в Европа шпионажът и разузнавателните дейности се заключавали във военновременна и местна служба. Воюващите фракции между варварските господари изглежда са използвали стратегическия шпионаж, за да преценят силата на своята позиция или да научат за вражеската защита, но не са оцелели писмени източници за такива дейности.Единствената значителна политическа сила през Тъмните векове била Католическата църква, но операциите във европейската периферия са се свеждали до монашески авантпостове, борещи се за оцеляване. Раждането на големите национални държави като Англия и Франция през IX и X век наложили необходимостта от разузнаване в дипломатическа обстановка. Системи от куриери, преводачи и кралски вестоносци предавали съобщения между монарси или феодали. Грамотността била рядкост, дори в ранните кралски дворове, така че съобщенията били предавани устно или verbatim от куриери или пък духовенството действало като писци. Шпионажът оставал ограничен най – вече до операции на бойното поле, но развитието на феодалната система, в която господарите се заклевали във вярност към монарсите, създало сложна мрежа на обвързаност или вярност. Мрежата от отвързаности спомогнало за издавнето на закони, забраняващи измяната, двойните обвързаности и политическия шпионаж срещу чужди господари. През XI век, Католическата църква излязла на преден план в европейската политика. Разполагаща с огромна бюрократична мрежа, с ресурсите на феодалните военни сили и с най-голямото за това време държавно съкровище, тя формирала политика, спомощта на която управлявала цяла Европа. В хода на Средновековието две събития, Кръстоносните походи и Инквизицията, затвърдили нейната власт и създали единствената дълготрайна средновековна разузнавателна общност. В 1095 г. папа Урбан II призовал за Първия кръстоносен поход- една военна кампания, която целяла отвоюването на Йерусалим и Светите земи от мюсюлманска и византийска власт. Църквата събрала няколко големи армии и използвала шпиони, които да докладват за защитните съоръжения на Константинопол и Йерусалим. Специални разузнавателни агенти се инфилтрирали във затворите, за да освободят пленени кръстоносци или да извършат саботажи срещу вражески дворци, джамии и защитни съоръжения. Кръстоносните походи продължили близо 4 века, заемайки военните и разузнавателни ресурси на европейските монарси. Кръстоносните походи също така променили насоката на шпионажа и разузнавателната работа в самата Европа. Религиозният плам и желанието за политическа консолидация подтикнали религиозните съвети да издадат закони, свързани с преследването на еретици и антицърковни политически лидери. Последвалото движение станало известно като Инквизиция. Въпреки, че Църквата използвала своята политическа сила като импулс за Инквизицията, изпълнението на религиозните декрети и преследването на нарушителите се паднало на местното духовенство и светските власти по тази причина Инквизицията приела много форми в рамките на Европа.Тя била изпълнена с терор и брутална в Испания, но имала малко влияние в Англия и Скандинавия Шпионажът бил основен елемент на Инквизицията. Църквата разчитала на мрежа от информатори, които трябвало да намират и изобличават заподозрените еретици и политически дисиденти. В началото на XIV век и Рим, и испанските монарси използвали значителни тайни полицейски сили със задачата да провеждат масови процеси и да извършват публични екзекуции. В Южна Франция пък еретическите групи разчитали на разузнаване, рекутирано от собствените им съпротивителни мрежи, което трябвало да проучва обкръжаващия политически климат и да помага в укриването на бегълци. През 1542 г. процесът на Инквизицията бил централизиран от Църквата. Папа Павел III учредил Конгрегацията на Светия престол, постоянен съвет, състоящ се от кардинали и други длъжностни лица, чиято мисия била да запази политическата цялост на Църквата. Съветът разчитал на цензурата и екскомуникацията като средства да се принудят проблемните лица да се откажат от възгледите си, изоставяйки методите на плащта и кинжала на по – ранните инквизитори. Той запазил шпионите и информаторите, но изместил фокуса им върху наблюдаването на действията на европейските монарси и видните аристократи. Настъпването на Ренесанса в Италия разсеяло голяма част от жарта и политическия страх, които задвижвали Инквизицията и движението загубило силата си. Източник : http://www.answers.com/topic/espionage-and-intelligence-early-historical-foundations

Реших да отворя темата поради дискусията, която тръгна в темата за Еврейския холокост. Геноцидът в Руанда През пролетта на 1994 умира Кърт Кобейн. Умира и Ричард Никсън , както и Аертон Сена. Аертон Сена е един от великите пилоти във Формула 1, а Роланд Раценберг , който така и не успява да стане толкова велик, но все пак също е пилот от Формула 1, има нещастието да загине един ден по-рано. През пролетта на 1994 година са избити също така и 800 000 души от племето тутси в Руанда. Клането отнема на убийците от племето хуту около 3 месеца – април, май и юни. Иначе казано по 1 убит на 10 секунди. Това не е нито началото, нито края на тази история , която по характера си много показателна, e известна на шокиращо малко хора. РУАНДА – ЗЕМЯ НА ХИЛЯДАТА ХЪЛМА Руанда е страна със селскостопански поминък, която се разпростира на площ около 26000 кв.км в централната част на Африка. Граничи с Уганда , Танзания, Бурунди и Демократична република Конго. В сравнение с тях , както и с всички останали африкански държави има най-голям процент християни сред населението – най-вече католици ( около 60%), протестанти ( 26%), адвентисти ( 11%). Населението е около 8,5 милиона души, чийто етнически състав е съставен от 85 на сто хуту ( занимаващи се предимно с отглеждане на селскостопански култури) , 14 на сто тутси ( скотовъдци), и 1 на сто туа – племе пигмеи. Каква е разликата между двете основни племена? Такава от една страна почти няма – имат общ език ( киняруанда) , общ произход, общи обичаи. Имат различни антропологични белези – тутси са по-високи и с по-светла кожа , докато хуту са по-ниски и по-тъмни. Това обаче е общо казано – има много изключения, а и по времето на самото клане жертвите са подбирани главно по изготвени списъци и при паспортни проверки (в личните документи присъствала записана принадлежността на лицето) – тоест трудно може да се различи тутси от хуту само по външни признаци. Изложеното досега обаче, съвсем не прави разделението само фиктивно.. Съществената разлика е, че през почти цялата история на Руанда , тутси заемали повечето ръководни постове в управлението на страната. Те като цяло били по-заможни, за децата им имало по-големи образователни възможности и по този начин племето стояло в горната част на социалната пирамида. Това до голяма степен е предпоставено от колониалните имерии, които издигали за монарси – тутси. ПЪТЯТ КЪМ ГЕНОЦИДА Версайската система от договори ( разг. Версайския договор) от 1919 година, с който се бележи края на Първата световна война, отрежда владението на колонията Руанда-Урунди ( общата територия на Руанда и Бурунди ) на Белгия. Белгийското управление съответно решава ,че най-добрия подход за властване над териториите е поставянето на местни владетели , които при желание могат да бъдат лесно манипулирани. За Руанда , както и за Урунди издигнатите двама монарси са от племето тутси. Друг важен момент е въвеждането от Белгия през 1933 година на “племенните карти” , които определят принадлежността на лицата. Подхода се запазва много време и както вече беше споменато -през 1994 година картите с печат “Тутси” започват да означават сигурна смърт. Още от 30те години обаче те започват да издълбават все по-дълбоко линията на разделение между двете племена. Интересен факт от историята е, че по същото време когато в Руанда започват да се използват племенните карти, в Германия започва да се поставя печат с буквата J ( от Juden ) на личните карти на германските евреи. Към 1959 година вече 40 години господството на тутси е безспорно. Те държат 95% от всички ръководни постове във държавната администрация, а децата им съставляват 61% от всички ученици в училищата. Тогава обаче умира монархът. Междувременно е създадена ПАРМЕХУТУ – Партията за освобождение на хуту, а след смъртта на владетеля започват масови избивания на тутси. Десетки хиляди бягат в съседните държави за да търсят спасение – точната цифра се колебае около 200 000 души. Именно те и техните наследници не много по-късно създават Руандийския патриотичен фронт( РПФ), от който произхожда и сегашния президент на Руанда (към 2006 година ). През 1962 година Руанда получава независимост от Белгия , след което започва да се управлява от еднопратийната диктатура на ПАРМЕХУТУ. В следващите години при убийствата и гоненията умират повече от 600 000 тутси , както и умерени хуту. Над 4 млн. тутси живеят в съседните страни, избягали от живота в опасност в родината си. Трябва да се отбележи, че след 1973 година положението започва да утихва, който период продължава 13 години. През 1986 година президентът на Уганда – Милтън Оботе е свален от власт от Йовери Мусевени, с помощта на десетките хиляди емигранти – тутси. През същата година там е създаден Руандийският патриотичен фронт ( РПФ) , който малко след създаването си вече наброява 12 000 души, а към 1994 година – 23000. РПФ е терористична по методите си организация, която цели завземането на властта в Руанда от хуту-ектремистите. Спонсорира се от емигранти-тутси в европейските държави и САЩ. Осъществява изненадващи нападения, преминавайките границата с малки екипи и убивайки военни от частите на руандийската власт, както и цивилни хуту. Заради тези си методи на борба , те биват наречени “хлебарки” (промъкващи се тайно и действащи като хлебарки), които става нарицателно за хората от племето тутси като цяло. От другата страна стоят въоръжените сили на Руанда, чието основно ядро са около 20 000 посредствени военни. Всъщност ядрото не е толкова важно, колкото някои други части. Перфектно обучената президентска гвардия, тайната организация на милицията “Мрежа нула”, Интерахамве и импузамугами са основните движещи сили на бъдещи геноцид. Интерхамве е полувоенна организация, чиито членове наброяват повече от 30 000 души. Има сложна вертикална йерархия от няколко нива. Въоръжението се състои основно от мачете, ловни пушки, но и бойни оръжия – гранати , мини и т.н. Изключая набезите на РПФ близо до границата с Уганда, хуту господстват в Руанда и положението им е доволно стабилно. След 1990 година обаче нещата се променят. ПРИМИРИЕТО? Два фактора играят роля последващите събития. На първо място Руандийският патриотичен фронт набира все повече сили и на 1 октомври 1990 година 50 войници нападат граничен пост , убиват един от граничарите и прогонват останалите. Обявена е гражданска война , която обаче бързо приключва с помощта на Франция и Заир, като РПФ са изтикани зад границата. Това обаче само доказва ,че РПФ е фактор която трябва да бъде отчитан. На второ място , главно под икономическия натиск на президента на Франция – Митеран , президентът на Руанда - Хабяримана обявява преминаването на страната към многопартийна политическа система с участието на тутси. РПФ – отблъснати през 1990 година съвсем скоро заемат нови позиции и успяват да завземат и да контролират значителни части от северна Руанда. Към Февруари 1993 година бунтовниците вече се намират в подстъпите на Кигали , когато обявяват прекратяване на огъня, прието от ВСР. От ООН пристигат военни наблюдатели. Междувременно повече от година се работи по условията на мирния договор и осигуряване на участие в управлението на всички страни. Той е подписан през август 1993 година. Предвижда се създаването до 37 дни от подписването на преходно правителство с участието на хуту и тутси, което да действа 22 месеца след което да бъдат проведени свободни избори. РПФ трябва да се слее с ВСР, а ООН трява да изпрати военни сили за подържане на мира. По това време сред ниските слоеве , както и сред управлението има изключително много екстремисти- хуту, които презират президента за случващото се. Това повлиява и последващите събития. Почти нищо от договора не е изпълнено.Преходно правителство не е създадено и нещо повече – в тогавашното правителство за методично отстранени и избити повечето умерени хуту. ООН изпраща 2500 души, които да осигурят спазването на мирния договор и да останат в държавата до 22 юни 1994 година. На 6 април 1994 година президентът на Руанда Хабяримана е убит , докато каца на летището в Кигали. В 8.30 часа сутринта самолетът му е свален от 2 ракети на Въоръжените сили на Руанда. Клането започва. ИЗТРЕБЛЕНИЕТО След смъртта на президента страната се дестабилизира за по-малко от час. Радиата тръбят , че автори на атентата са РПФ. Истината не е известна. Съществуват твърдения ,че физически атентата е извършен от френски наемници, но това няма толкова голямо значение.Убийствата започват. Основните действащи лица са членовете на Интерахамве. Първо в Кигали , а съвсем кратко и в цялата страна започват методично да се изтребват посочените в списъците на смъртниците лица. Групи от по 10-20 души се разхождат по домовете , претърсват , намират и убиват цивилните тутси, както и умерени хуту, които се противопоставят на лудостта. Първоначално са избити интелектуалците, журналистите, учителите, а после се преминава и към всички останали. Убийствата са нечовешки – по-голямата част са извършени с мачете и масуе ( тояги със стърчащи гвоздеи), има много голямо число зверски изнасилвания и последващи убийства. По оценки на ООН между 250 000 и 500 000 жени са били изнасилени през 100те дни на ужаса. Убийците често режели ахилесовите сухожилия на жертвите си за да могат да ги убият по-късно. Спасение е нямало никъде – отчетени са висок брой убийства в църквите, училищата и други обществени заведения. На 11 април мироопазващите сили получават заповед да спрат охраната на училището “Дон Боско” в Кигали. В този момент там се намират над 2000 тутси успяли с цената на големи жертви и риск да преминат блокиращите постове и да се укрият там. След отпадането на охраната всички са избити. Психозата е била толкова масова ,че учители са избивали учениците си ,а свещенници са убивали хора дошли да потърсят закрила в църквата.Не са пощадени нито бебетата , нито децата, нито жените , нито старците. Има случаи при които семейства са карани да избиват отделни свои членове за да се спасят. Искани са подкупи за бърза смърт с огнестрелно оръжие , вместо бавното заколване с мачете. Труповете са навсякъде. При това положение убийците започват да извършват екзекуции до реките, след което избутват труповете, а водата ги отнася. Към средата на май 1994 година угандийските рибари са извадили над 40 000 трупа донесени от притоците на езерото Виктория. ООН Към началото на геноцида , в Руанда се намират 2500 миротворци от ООН със статут на “наблюдатели” – и в правния и в прекия смисъл на думата. На 21 април Съвета за сигурност към ООН единодушно решава да изтегли по-голямата част от контингета – остават 270 души. В този момент от Червения кръст започват да пристигат съобщения за количеството на жертвите – десетки и дори стотици хиляди. На 13 май Съвета за сигурност решава да гласува връщането на войсковите части в Руанда, но Мадлин Олбрайт ( външния секретар на САЩ) задържа гласуването с 4 дни. Така на 17 май е прието да бъдат изпратени 5500 “сини каски” в Руанда. По това време вече имало 500 000 жертви по данни на Червения кръст. “Помощта” пристигнала едва средата на юни, когато нямало особена полза от нея. Когато на 24 март 1998 година – Клинтън отива на посещение в Руанда, той “поема част от отговорността” за случилото се. Това не е случайно – твърди се ,че именно САЩ са в основата на отказа на Съвета за сигурност да приеме предложението на генерал – лейтенант Ромео Далер и да изпрати своевременно мироналагащи войски. При все това генералът със своите хора успяват да спасят около 20 000 тутси от сигурна смърт. Три пъти му е дадена възможност да напусне Руанда по време на клането , но той отказва. Тръгва си от африканската страна през септември 1994 с разклатено психическо здраве и огромна мъка в страната. КРАЯТ РПФ не устават безучастни към случващото се. Започналата военна офанзива се увенчава с успех, когато на 4 юли 1994 година. Руандийския патриотичен фронт превзема столицата Кигали и създава временно правителство с участието на тутси и умерени хуту.Обявено е едностранно прекратяване на огъня. ООН пък приема резолюция 918 , с която се изпращат 5500 военно служещи, които да осигурят “закрила на изгнаници, бежанци, и изложени на риск цивилни лица, както и за подкрепа на спасителните операции.” 1,5 милиона хуту бягат в следващите две седмици към Заир ( днешна Демократична република Конго ) и Бурунди. Много от тези бежанци са убийци и подстрекатели на геноцида , както и организатори , включително от най-високо ниво. КАКВО СЕ СЛУЧВА ВСЪЩНОСТ? Геноцидът срещу тутси е подготвян на държавно ниво още преди 1992 година от властващата партия ПАРМЕХУТУ и конкретно от екстремиски настроени нейни членове – ръководители по висшите етажи на властта , които не можели да се примирят с факта , че ще загубят управлението и че ще трябва да търпят смесено правителство с омразните тутси. Членовете на полувоенното формирование Интерахамве са тренирани дълго време от ВСР, а президентската гвардия има специалните указания да ги подпомага при нужда. По различни пътища са изговени списъци на тутси и умерени хуту и са изпратени в съответните райони. Провежда се мащабна пропаганда – радиата не спират да пропагандират убийствата на тутси, организират се политически събрания, на които всеки тутси се описва като пряк сътрудник на РПФ, издава се специален вестник , наречен Кангура ( Събуди се! ) , който е изцяло посветен на пропагандата срещу тутси. Пропагандата е особено успешна поради ниското образование и неграмотността на по-голямата част от хуту населението. През януари ООН е осведомена за съществуването на смъртни списъци , но не предприема нищо. Генерал-лейтенант Ромео Далер – канадец и главнокомандващ контингента на ООН в Руанда , изпраща факс , с гриф “извънредно спешно” , в който най-подробно описва плановете за предстоящото изтребление , организирано от управляващата партия. Във факса той моли за намеса – иска да конфискува оръжеен склад на Интерахамве в Кигали. Както по този въпрос , така и през април 1994 година , когато иска още 2500 войници за да потуши убийствата , му е отказано. Така умират над 800 000 души – тутси и умерени хуту , а над 2 млн. души стават бежанци. СЛЕД ТОВА 4 Юли 1994 година не е краят на унищожителните процеси в Руанда. Ядрото на Интерахамве продъжава да съществува и от Заир провежда гранични операции избивайки тутси. В следващите години избухват още няколко войни в съседните на Руанда държави. Към днешна дата , 5% от населението на Руанда е ХИВ –позитивно,като не малка роля затова изиграват огромното число групови изнасилвания осъществени по време на геноцида. От икономическа гледна точка , дори 12 години след клането , нивата от преди 1994 година не са достигнати. Нека ООН да кажат “Никога повече” …..както беше декларирано и в Нюрнберг. Източник : http://www.kriminalist.info/3310s1.html

http://vbox7.com/play:82f3efc7f6

Просто западният тип демокрация на изток не работи.

В Либия пак се започва : ,,Най-малко един човек е бил убит тази нощ в Бенгази, след като между въоръжени групировки и правителствените сили започнаха сблъсъци, съобщи Reuters. Насилието е започнало в западния квартал Гуеша, след като няколко часа по-рано на площад близо до съдебната палата в града избухнаха взривове. "Имаше сблъсъци между специалните сили и непозната въоръжена група", заяви Мохамед ал Хиджази, говорител на силите за сигурност в Бенгази. "Най-малко един войник е убит. Специалните сили са си възвърнали контрола." През последните три дни в люлката на либийската революция – Бенгази – има експлозии, убийства, протести с насилие и масово бягство от затвора. Стотици протестиращи нападнаха офисите в Триполи и Бенгази на либийския клон на "Мюсюлмански братя", както и щаб квартирата на либерална коалиция. Това бе предизвикано от убийството на Абдесалам ал Мосмари, изтъкнат критик на "Мюсюлмански братя" в Либия. В неделя 1117 затворници избягаха по време на бунт в затвора Куафия в предградията на Бенгази. До неделя около 100 от тях отново са били задържани." Съдебната палата в Бенгази, където избухнаха експлозии вчера http://www.dnevnik.bg/sviat/2013/07/29/2112369_atentat_v_bengazi_predizvikaha_masovi_vuorujeni/

Някой знае ли нещо повече за тези аули до Чика, до които стига Копроним в един от походите си, като според Теофан се задоволява само да хвърли огън в тях - за резиденции ли става въпрос ?

В България и Русия преходът се развива по един и същи начин - възникване на организирана престъпност - в Русия също има нещо като нашите мутри - сериалът ,,Бригада" , както и грабителска приватизация. И това е свързано с бившата номенклатура.

Филм за владетеля с руско озвучение : http://www.youtube.com/watch?feature=player_detailpage&v=srPo1YCL7a8

Да, а албанските банди тероризират българите в западните краища на Македония, дадени на Италия след разгрома на Югославия.

Крал Петър дори изоставя каляската си. Между другото, тогава са първите прояви на сръбско-албанско противопоставяне, тъй като сръбската армия убива цивилни албанци при отстъплението си през Косово и Албания, а от своя страна албанското население постоянно напада сърбите до евакуирането им от Дуръс.

На 6 юли 1918 г. есерът Блюмкин убива германския посланик Мирбах в Москва, а есерската партия прави опит за въстание. След това левите есери биват отстранени от управлението и започва еднопартийната болшевишка диктатура. Но странното е, че убиецът на Мирбах Блюмкин изобщо не е наказан, а напротив, постъпва в ЧК и заема различни постове (разстрелът му в 1930 г. е по други причини - за връзка с Троцки.) По този повод публикувам откъс от книгата на Валерий Шамбаров ,,Белогвардейщина" и по -точно главата ,,Загадките на 6 юли ": ,, Если осенью 17-го коммунисты были еще не в состоянии удержаться одни у руля государства, и вынуждены были поделиться властью с другими левыми, то в дальнейшем их шаги к установлению однопартийного режима прослеживаются очень четко. Запрет кадетов. Разгон Учредительного Собрания. Разгром анархистов. А когда от чехословацкой «искры» полыхнуло восстание от Самары до Омска, то даже это оказалось подходящим предлогом для продолжения этой политики. Сославшись на то, что в ряде городов выступления возглавили эсеры с меньшевиками, 15 июня большевики протащили постановление ВЦИК об исключении из состава ВЦИК этих партий. Протащили при активной поддержке левых эсеров! Невольно обращает внимание, что все социалистические партии, будто загипнотизированные, помогали громить своих коллег, пока не наступала их собственная очередь! У руля государства остались всего две партии. Но очень ненадолго. События левоэсеровского мятежа в Москве представляют любопытную детективную историю. Давайте попробуем разобраться в ней сами, просто выстроив в цепочку известные факты.Германский посол Мирбах принадлежал к крылу политиков, считавших, что большевиков пора свергнуть. Они, мол, сыграли свою роль, заключив Брестский мир, а теперь их соседство с зонами германских интересов способно нанести больше вреда, чем пользы. В мае представитель французской миссии Ж. Садуль предупредил лично Дзержинского, что, по данным Генштаба Франции, готовится провокация: покушение на германского посла, после чего немцы потребуют ввести в Москву для охраны посольства свой батальон; он будет состоять из офицеров и унтер-офицеров, и за счет рядовых, военнопленных, легко может быть развернут в дивизию. Дзержинский на предупреждение не отреагировал. У левых эсеров были серьезные противоречия с большевиками, главным образом по крестьянскому вопросу. Ведь они выступали как партия крестьянства, а большевики с конца весны начали готовить удар по деревне. Тем не менее, до июля противоречия не доходили до открытых конфликтов. Наоборот, лидер левых эсеров М. Спиридонова сказала на II съезде своей партии: «Порвать с большевиками — значит порвать с революцией». 4 июля в Большом театре открылся 5-й съезд Советов. Противоречия сразу всплыли подготовка большевиков к продразверстке, Брестский мир, правомочность смертной казни. Карелин потребовал переизбрать мандатную комиссию на паритетных началах и проверить представительство, т. к. коммунисты, по его подсчетам, протащили на съезд больше делегатов, чем имели на это право (773 из 1164). Выступление Ленина носило откровенно оскорбительный характер — «они были не с нами, а против нас» , «шли в комнату, а попали в другую», «скатертью дорожка» . Партию левых эсеров он назвал окончательно погибшей, провокаторами, единомышленниками Керенского и Савинкова. Однозначно резанул: «Предыдущий оратор говорил [128] о ссоре с большевиками, а я отвечу: нет, товарищи, это не ссора, это действительный бесповоротный разрыв». 6 июля сотрудниками ВЧК Блюмкиным и Андреевым был убит германский посол Мирбах. Чтобы встретиться с ним, они предъявили документы за подписью Дзержинского с печатью ВЧК, хранившейся у его заместителя, левого эсера Александровича. Когда лейтенант Мюллер из состава посольства стал стрелять из револьвера, убийцы бежали, забыв документы. Извещенный об убийстве, в посольство приехал Дзержинский вести расследование. Он объявил свою подпись поддельной и забрал документы в качестве «вещественного доказательства». После чего сказал Карахану из Наркомата иностранных дел, что восстал полк ВЧК. Откуда он это узнал, непонятно — Свердлову сообщили на съезд гораздо позже, после захвата мятежниками Лубянки. Неизвестно почему, Дзержинский заявил, что убийца Блюмкин наверняка прячется в восставшем полку — и уехал его арестовывать. В сопровождении всего трех чекистов! Там его арестовали. Вместе с ним в Покровских казармах оказались Лацис и Смидович. Полк ВЧК под командованием Попова восстал довольно странно. К нему присоединилась часть полка им. Первого Марта, силы составляли 1800 штыков, 80 сабель, 4 броневика и 8 орудий. У большевиков в Москве было 720 штыков, 4 броневика и 12 орудий. Но, вместо того чтобы атаковать и одержать победу, пользуясь внезапностью и почти троекратным перевесом, полк пассивно «бунтовал» в казармах. Все действия свелись к захвату небольшими группами здания ВЧК и телеграфа, откуда по всей стране разослали обращение, объявляющее левых эсеров правящей партией. Но никаких призывов свергать большевиков на местах или прийти на помощь восставшим — только лишь не принимать распоряжений за подписью Ленина и Троцкого. Вместо того чтобы возглавить восстание, все руководство левых эсеров почему-то спокойно отправилось на съезд. И дало себя поймать в элементарную ловушку. Большевики объявили заседание по фракциям, левые эсеры — в фойе, а сами в зале, потом тайно, через оркестровую яму, покинули Большой театр, сменили эсеровскую часть охраны своей — и 353 делегата, в том числе весь ЦК левоэсеровской партии, оказались заложниками. Мятежникам пообещали, что в случае артобстрела Кремля или иных подобных действий заложников расстреляют. Пока восставший полк сидел в казармах, из подмосковных летних лагерей подошли латыши, за ночь вооружили рабочие отряды, обложили кольцом, а наутро открыли по мятежникам огонь из пушек. Хотя и у тех вроде были заложники во главе с Дзержинским. Повстанцы бежали в сторону Курского вокзала, там их встретили заслоны. Они повернули на Владимирское шоссе. Часть перебили, часть захватили. Ленин писал: «арестованных много сотен человек». 9 июля съезд Советов, уже состоящий из одних большевиков, единогласно принял решение об изгнании из Советов левых эсеров. Кроме того, приняли решения о продразверстке, о создании в деревнях [129] комитетов бедноты с большими полномочиями (потому что большинство сельских советов были избраны из самых толковых, хозяйственных крестьян и никак не могли быть опорой коммунистам). А 10 июля принимается конституция РСФСР. Тоталитарное правление в России началось! А вот еще интересные факты. Вручая командиру латышских стрелков Вацетису награду в 10 тыс. руб. за подавление мятежа, Троцкий обмолвился, что тот прекрасно действовал как солдат, но своим усердием сорвал какую-то важную политическую комбинацию. Дзержинский после подавления мятежа подал в отставку. Временно его обязанности исполнял Петерс. Хотя в ходе разгрома мятежников многих перебили и расстреляли, руководство партии левых эсеров получило очень мягкие приговоры — от нескольких месяцев до трех лет, да и то скоро амнистировали (а за недосдачу хлеба давали 10 лет!).Но один из видных эсеровских деятелей все-таки был расстрелян. Товарищ председателя ВЧК Александрович. А вот убийца Мирбаха Блюмкин не был даже арестован! И продолжал служить в Ч К! Его лишь временно откомандировали на юг. Специализировался на особо важных операциях ВЧК и ОГПУ в Бурятии, Монголии, Одессе. Активно участвовал в провокации по заманиванию в Россию и поимке Савинкова в 24-м, в заграничных террористических акциях. И служил до 1930 г., когда погорел на нелегальных связях с Троцким, за что и был расстрелян. После гражданской войны все оппозиционные партии «разоблачались» и добивались на публичных процессах, правые эсеры в 1922 г., меньшевики в 1930 г. Левые эсеры процесса не удостоились — их без шума извели в лагерях и перестреляли в тюрьмах. Не знаю, как у вас, а у меня из совокупности приведенных фактов напрашивается единственный вывод — что весь левоэсеровский мятеж был просто-напросто грандиозной провокацией. Только таким образом эти факты увязываются воедино — и Дзержинский, едущий в Покровские казармы, и пассивно бунтующий полк, и поведение левоэсеровского руководства, и непосвященный Вацетис, завершивший все одним ударом, и живой Блюмкин, и расстрелянный Александрович, который слишком много знал. Кого-то втянули втемную, кто-то примкнул по идейным соображениям, считая, что борется за левых эсеров, кого-то обманули лидеры... Но поднять целый полк чекистов, и чтобы среди них не нашлось ни одного стукача?.. В общем, партию опоганили убийством посла и мятежом, чтобы лишить народной поддержки и раздавить на «законном» основании. Что касается «важных политических комбинаций», тут остается только гадать. Самым вероятным представляется версия, что коммунисты хотели показать немцам непрочность Брестского мира и получить от них прямую военную помощь. Тот самый волшебный батальон, легко превращаемый в полнокровную дивизию. В июле-августе большевики действительно сообщали в Берлин, что готовы принять в Москве немецкую часть. Только, мол, надо бы переодеть ее в красноармейскую форму или в штатское. Согласитесь, когда восстали Сибирь [130], Дон, Урал, Кубань, когда чехословаки с белогвардейцами шли по Волге на север, иметь в столице германскую дивизию было бы не лишним. Но в июле-августе грянула «вторая Марна», в которой Германия понесла тяжелое поражение, похоронившее ее последние шансы на успех. И немцам стало не до игрушек с Москвой." http://militera.lib.ru/research/shambarov1/index.html Какво мислите по въпроса, каква е истината за убийството на Мирбах ?

Решението на Уралския съвет в писмен вид ли е или е устно ? Иначе в руското уики има информация за ролята на Ленин в убийството. Той и Свердлов взимат повечето решения в 1918 -1919 г.

Като Франкската държава с т.н. ,,пфалцове".

Аз сега чета ,,Ивайло" на Стоян Загорчинов и съм с добри впечатления от нея. Интересна книга, а и написана увлекателно.

Има и друга книга с подобен, макар и не същия сюжет : ,,Алжирските пантери" на Емилио Салгари. Един мюсюлмански пленник при замъка на графиня Сантафиора, разположен на малък остров, на име Зулейк бен Абад, довежда пиратите на този остров, като са отвлечени много християни, сред които и графинята, годеница на малтийския рицар Карло ди Сан Елмо. Отчаян, той решава да я спаси и отива в Алжир. Придружават го приятелят му Желязна глава, един нормандец, който се занимава със спасяването на християни в арабски плен и един мюсюлмански духовник, който както се оказва, е бил християнин, отвлечен като младеж от алжирците. http://chitanka.info/text/2725-alzhirskite-panteri Заслужава си четенето.