Monarh

http://reibert.info/gallery/v/foto_album/24/

(АКРДОПБГДСРСБНА - М, ф.1, оп.1, а.е.152, л.1-2) http://www.desehistory.com/2012/04/16011945.html

,, Учителят Кунг рече на княза: Управлявайте народа чрез закони, поддържайте ред чрез наказания — и хората скоро ще се отвърнат от вас и ще загубят всякакво самоуважение. Управлявайте чрез силата на вашата личност, поддържайте ред чрез ритуали и форми; тогава те ще запазят своето самоуважение и сами ще дойдат при вас. II, 3 " Конфуций. ,, Добрият път: Мисли на великия китайски мъдрец "

Младши сержант или Alikersantti Тауно Кяхонен участва във Зимната война и Войната Продължение в 1941 - 1944 г. , като получава Медала на Свободата. Младший сержант Тауно Кяхонен, родившися в Валкеасаари (Белоострове), участвовал как в Зимней войне 1939 - 1940 гг., так и в Войне-продолжении 1941 - 1944 гг. Он служил в первом егерском батальоне, затем в 45 пехотном полку и в 4 пехотном полку. За время этих двух войн он был награжден Медалью Свободы первой и второй степени. Скончался Тауно Кяхонен в Хельсинки в 2000 году. В его коллекции порядка 200 фотографий периода Войны-продолжения. Скорее всего, большая часть фотографий была сделана боевым товарищем Кяхонена, так как на многих фотографиях появляется один и тот же унтер-офицер. Во всем архиве есть только одна фотография довоенного периода: На этой фотографии - Шюцкор города Териоки (ныне - Зеленогорск). Тауно Кяхонен был членом шюцкора Карельского перешейка до войны. http://www.mannerheim-line.com/kahonen/enterkahonenr.htm

Колчак е имал законна жена - София Омирова. Той изпраща нея и децата на запад в началото на Революцията.

Можеше и вместо Батак някое от другите кланета да привлече интерес. В Перущица и Кръвеник в Северна България също е имало жестокости.

Ген. Владимир Вазов снимка: www.lostbulgaria.com По време на Възраждането, а и след това, град Сопот е родно място на десетки български големци, оставили своя отпечатък в историята си. Сред тях едни от най-видните представители безспорно са семейство Вазови. Днес ще ви споделим историята на един от тях, поел по пътя на оръжието и отдал голямата част от живота си на военното дело. Името му е Владимир Вазов, а подвизите които извършва са достойни за преклонение. Нека започнем разказа си от самото начало, годината е 1868-ма а денят – 14-ти май. В домът на Минчо Вазов и жена му – Съба се ражда малкият Владимир. Семейството е сравнително заможно и това предполага добро бъдеще на детето. Бъдещият български герой отраства с 3-ма братя – великият поет и писател Иван Вазов, политикът Борис Вазов и другият голям военен деец – Георги Вазов. Младото момче е изпратено да учи в гимназия и след като завършва само решава да се отправи към столицата, където да се запише във Военното училище. Желанието му да служи като войник вероятно е повлияно от силния патриотичен порив, обхванал цяла България. Страната съвсем скоро се е освободила от турско робство, а през 1885г. вече съвсем сама се е изправила на оръжие за да защити своето Съединение. Владимир Вазов учи около две години при военните, след което се дипломира и е зачислен като подпоручик в Шуменския артилерийски полк. Близките години са изпълнени с предана служба в името на България. Младежът ясно съзнава нуждата от добри професионалисти и продължава да усъвършенства уменията си. Той учи военно дело в Германия, както и в царска Русия и постепенно се издига в йерархията до звание подполковник. Вазов постепенно си заслужава уважението и признанието на главнокомандващите. Когато генерал Михаил Савов решава в страната да се създаде Артилерийско училище, той разпорежда Владимир да стане помощник-началник, където да може да предава опита си на подрастващите бойци. Такъв е животът на подполковника до началото на ХХ век. Ситуацията в Европа обаче се променя, съвсем скоро на България ще и се наложи да използва уменията на своя изключителен пълководец на практика. Годината е 1912-та и сформиралия се Балкански съюз обявява война на Османската империя. По време на сраженията безспорно най-тежки удари върху войските на Високата порта нанасят българите, които със своите стоманени щикове се изправят срещу огромната държава. В навечерието на конфликта, наречен по-късно Балканска война, Владимир Вазов вече е с чин полковник и поема командването на 4-ти скорострелен артилерийски полк, в състава на 1-ва софийска дивизия. Полковникът участва със своите близо 1200 бойци в сраженията край Гечкинли, където българите побеждават трикратно превъзхождащите ги турци. Полкът на Вазов се бие по бойните полета край Люлебургас, както и в нападението над Чаталджа. Войната приключва в крайно неподходящ момент и старите съюзници се изправят един срещу друг. Българите са принудени да воюват с всички и въпреки това отново успяват да се противопоставят на сърби, гърци и черногорци. Владимир Вазов продължава да е начело на своя артилерийски полк, който участва в действията край Пирот, Цариброд, Бубляк, Дренова глава и Градоман. Поредната война обаче приключва пагубно за България, след като румънската армия нахлува в гръб и силите на родните войници не са достатъчни. След края напрежението в страната е усилено. Народът помни предателството на бившите съюзници и в съзнанието му се насажда чувство на реваншизъм. Съвсем скоро пред българите изниква нова възможност да си върнат онова, което им се полага по право. Владимир Вазов отново е там, на мястото си – сред войниците готови да дадат всичко за отечеството си. За пореден път майка България има нужда от неговия военен гений и офицерът се отзовава. Той поема командването на Девета пехотна плевенска дивизия, която е част от Първа българска армия. През 1917-та, по време на Първата световна, Владимир е ситуиран около Дойран, където започва да укрепва българската позиция, готов за вражеска атака. Първото сражение започва в края на април 1917-та и продължава около 4 дена. Масираната вражеска атака започва, ,но въпреки тоновете изсипани снаряди силите на Антантата са разгромени, а българите дават много малко жертви. След грандиозния резултат, Вазов е повишен в чин генерал-майор. Малко повече от година по-късно, нова опасност дебне над Дойран. Врагът е многоброен, срещу силите на генерала ще се бият англичани, французи и гърци, за да пробият българската отбрана и да навлязат в долината на река Вардар. Българите са превъзхождани многократно, срещу тях са изсипани снаряди с отровни субстанции, заради които родните войници са принудени да действат с противогази. Битката е изключително епична и по-късно историците правилно я наричат “Дойранската епопея”. Противникът е отблъснат и разбит и дава близо 10 000 жертви. Голяма част от това е благодарение както на смелостта на непоколебимите бойци, така и от тактическите умения на генерал Вазов. Първата световна обаче отново завършва неблагоприятно. В град Солун се подписва примирие и войската е демобилизирана. Генерал Владимир Вазов продължава да заема служби в армията, но не му се налага да взема повече участие в бойни действия. През 1920-та героят преминава в запаса и се заема с обществена дейност. През 1923г., той започва да членува в комитет “Народна признателност”, който е създаден за да помага на жертвите от септемврийското въстание на комунистите, избухнало на същата година. Три години по-късно генералът е кмет на София. Като такъв налага много промени в живота на гражданите и усъвършенства столицата, превръщайки я в един истински добре организиран град. През 1936г. Вазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран се провиква: “Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”. Островитяните са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват –“Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”. Владимир Вазов до последно остава верен на своята България. След честванията той се връща в родината и прекарва последните години от живота си в нея. Живее предимно в китното ловешко селце Рибарица, където и умира на 20-ти май през 1945г. Преживял всички най-динамични периоди от родната история, посветил живота си на Отечеството, той завинаги ще остане в сърцата ни като един незабравим герой, като един всеотдаен пълководец и най-вече – като победителят от Дойран. Паметник на генерал Владимир Вазов и брат му – Георги Вазов Източник : www.bulgarianhistory.org/%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D1%8F%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D0%BE%D0%B9%D1%80%D0%B0%D0%BD/

Да, обаче за жалост мъчителите на българите не са само сърби, а има и българи родоотстъпници като Лазар Колишевски и Блаже Коневски. Нещо като еничарите по турско време.

Благородна Божинова описва в книгата си ,, Жертвено поколение " македонизацията на Вардарска Македония по следния начин : ,, ИЗ КНИГАТА "ЖЕРТВЕНО ПОКОЛЕНИЕ" ПРЕДГОВОР След Втората све­товна война през 1945 го­дина България бе приюти­ла югославски деца, кои­то хранеше и обличаше, а нашите деца бяха обрече­ни на глад и мизерия. По нареждане на Коминтерна от Москва в Пиринския край трябва­ше да се създаде македонска нация. Затова ни ка­раха насила да се пишем македонци. който не се признаваше за македонец, го затваряха или интернираха. в Пиринския край дойдоха от Югославия емисари, книжари, библиотекари и започнаха да съз­дават македонска нация. Те ни внушаваха, че в този край живеят само македонци. Говореше се за федерация. Границите бяха отворени и се пееше песента "Сталин, Тито, Димитров". От Пиринския край заминахме да следваме в Югославия 280 души на разменни начала. Ние щяхме да бъдем първите строители на новата фе­дерация. През 1948 година Югославия се отцепи от соцлагера и отношенията с България се развалиха. Нашето правителство ни отзова да се върнем в родината. Който не се завърна, бе обявен за родоотстъпник. По това време в Македония надойдоха сърби и заеха службите, важни от политическо значение, като директори на радиото, директори в училищата, началници по учрежденията и министерствата. в училищата се изучаваше сръбски, който беше и официалният език. Македонският език се образу­ва на маса от Венко Марковски, Блаже Коневски, Крумовски и др. За да е по-далеч от българския език, сложиха повече сръбс­ки думи. А вардарска Македония наричаха Южна Сърбия. Югославската пропаганда разнасяше навсякъде, че те строят нов социализъм, различен от сталинския, по-човечен и по-демократичен. Направиха ревизия на комунизма, отричайки го като прогресивен строй. Затова големи групи политически емигранти от другите социалистически страни прииждаха в Югославия. Най – много имаше избягали младежи, студенти, ин­телектуалци от България. Образува се политемигрантско движение. ООН отпусна 100 милиона долара за издръжка на по­литическите емигранти, но сърбите тези пари ги даваха на тези, които приемаха сръбско поданство. Останалите емиг­ранти живееха в мизерия. На всички, които останахме във вардарска Македония, ни предложиха да приемем сръбско поданство. Тези от нас, ко­ито не пожелахме да станем техни поданици, затвориха по затворите и концентрационните лагери без съд и присъда. Затворите в Югославия: Идризово, Сремска Митровица, Ниш, Зайчар, Ковачевци, Калето, Земун и други, както и концентра­ционните лагери: Голи Оток, Герово и други, се напълниха с българи. Всеки, който беше избягал от родината, първо мина­ваше през затворите. Като студентка в Скопие върху мен и другите българс­ки студенти се упражни натиск да приемем югославско подан­ство. Ние категорично отказвахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където безкрайните изтезания не можаха да сломят българския ни дух. Затова ни прехвърлиха в концентрационния лагер Герово. Този лагер бе един от най-страшните. Никой от нас, оживелите свидетели, не можеше да повярва какво бе чудото да оцелеем в циментовите гробове на подземието, където без съд и при­съди изгнивахме с години. Тези, които сме живи, вероятно се спасихме по Божията воля, защото по природните закони трябваше да сме мъртви и закопани при другите мъртъвци. Въображението е слаб инструмент за възпроизвеждане на жестокостите. Трудно е да се разкаже за тези неописуеми из­тезания. Ние бяхме лишени дори от най-скромните права, от които се ползват затворниците в страните с репресивно уп­равление. Побоищата и непосилните инквизиции имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно, та да започне да говори и пише това, което му се диктува. Интелигентни и умни младежи тук оскотяваха от студ, глад и страх. По време на Тито в Югославия загинаха повече от 30 000 българи и над 200 000 минаха по затворите и лагерите. Във вардарска Македония диктатурата унищожаваше всичко, кое­то не действаше по сръбски, и всеки, който дръзнеше да се нарече българин, изчезваше безследно. Палачите не ги интере­суваше дали си комунист, или фашист. Щом си българин, значи си враг! На всички у нас, които мълчат за нашите страдания по политически съображения, искам да кажа, че там загиваха българи, загиваха за България. Премълчаването на тази ис­тина е, меко казано, престъпление. Щом ще говорим за исти­ната, каквато и да е тя, колкото и жестока да е, трябва да я кажем. И аз съм длъжна да кажа истината. Смятам, че ще бъде престъпление от моя страна, след като останах жива и дойдох от смъртта, ако не разкажа за мъртвите борци, за­гинали от зверствата, предпочитайки смъртта пред преда­телството. Аз се прекланям пред тяхното страдание. ...Щом свърши представлението, на вратата ме чакаше един офицер от УДБ (Унутрешна държавна безбедност - Сръбска държавна сигурност). - Ела, красавице, да се почерпим за твоя успех. Аз черпя, не ми отказвай, защото съм в хубаво настроение тази вечер. А ти, момиче, така игра, че ми напълни сърцето. Не ми се връ­ща вкъщи, искам да се погордея с твоята компания. Нали и ти си сама, твоят любим е в болницата ? Какво ще правиш в тая скука? Получих малко повече пари за изпълнени и преизпълнени задачи. Ела да погуляем, защото веднъж се живее на този свят. Утре ще обърнем краката и няма да ни има. Хайде, ела, не се ко­лебай! Съгласих се. Тръгнахме към ресторанта на хотел "Македония". Заехме отделна маса и богатият кавалер поръча най-скъпите и разнообразни ястия и питиета. Показа се щедър. Подробно ми разказа за преживяванията си в България. - Загубено племе сте това, бугарите. Глупави и доверчи­ви сте. Бях на работа в Пиринския край в една книжарница като продавач на книги. Вършех си търговията, преструвах се, че раздавам вашите книги, а каква шпионска дейност пада­ше по онова време! Майорът вдигна бистрата мастика, глътна я до дъно и езикът му се разбърза още повече: - Затова ме повишиха. За отлична конспирация по ва­шия край. Жилехме бугарите и ги надхитрихме с провеждането на тайната ни мисия. Нашите учители бяха служители на УДБ. Провеждахме югославската агитация и учехме насе­лението на македонски език. Свалихме портретите на ваши­те герои и окачихме Тито и Колишевски. Записахме всички от Пиринския край македонци по паспортите им, за да има­ме основателни претенции за нейното прехвърляне към нас. Борбата за нова Македония ще продължава с всички средст­ва и методи и няма да жалим сили, за да победим. А вие - лапен зи мухен. С тия руснаци добро няма да видите. - Да, и мен насила ме караха да се пиша в паспорта си македонка, но аз за нищо на света не се съгласих. - Поздравявам те, че не си отиде - прекъсна ме той и гаврътна още една чаша. - Простоват и наивен народ сте вие. Хванали сте се на хорото с руснаците, без да знаете какво ви очаква. Ние им таковахме майката на тая паплач, а на Сталин му плюхме в сурата. И Пирин ще бъде наш! Наши ще бъдат земите чак до София! Ние движим политиката с 50 години напред! " http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/667138/Main/667138

И това се случва в 21 век :

Анна Василевна Тимирева е родена през 1893 г. в Кисловодск. През 1906 г. семейството й се мести в Санкт Петербург, където Анна Василевна ззавършва гимназията на княгиня Оболенска (1911) и занималва с рисуване и живопис в частното студио на С.М. Зайденберг. Общувала свободно на френски и немски. През 1918–1919 г. в Омск работи като преводач в Отдела за пресата към Управлението по срочните дела към Министерския съвет и Върховния Управител. работила допълнително и в ателие за изработка на бельо и се занимавала с раздаването на храна на болните и раненеи войници. През януари 1920 г. доброволно влиза в ареста заедно с Колчак, без есерите да имат някакви обвинения или претенции към нея. Същата година е освободена по силата на Октомврийската амнистия на болшевишката власт. През май 1921 г. вече е арестувана като контрареволюционер от властите и прекарва известно време в затворите на Иркутск и Новониколаевск, освободена през лятото на 1922 г. в Москва от Бухтирския затвор, Москва. През 1925 г. отново е арестувана и осъдена на тригодишно изселване, което прекарва в Тарус. За четвърти път е арестувана през април 1935 г., през май е осъдена по чл. 58 п. 10 на 5 г. в лагер, които след при преразглеждане на делото са заменени с ограничение на движението из СССР ("минус 15") и намалени на три. Завръщайки се от Забайкалския лагер, където започнала излежаването на първоначалната присъда, живее последователно във Вышнем Волочке, Верея, Малоярославец. На 25 март 1938 г., няколко дни дни преди края на "минуса", е арестувана в Малоярославец и през април 1939 е осуждена по гореспоменатия член на восемь години лагери; в затворническите лагери в Караганда отначало е на общ режим, после се издига до художник в клуба на Бурминското отделение. След освобождението си живее извън забранената 100 км зона около Москва, в Завидово-Октябърское. Тогава арестуват и 24 г. й син Володя, от първия й брак с Тимирев ― даровит млад художник. Осъден по чл. 58, синът й е разстрелян на 17 май 1938 г. Реабилитиран е през 1957 г. На 21 дек. 1949 г. тя е арестувана в Щербаков без никакво ново обвинение и прекарва 10 месеца в затвора на Ярославл и чак през октомври 1950 г. е изпратена по етапен ред в Енисейск със специално разпореждане. Заточението е отменено през 1954. Следва "минус" до 1960 г. в Рибинск. В свободното си време между арестите, Анна Василевна работи като библиотекар, архивар, предучилищен детски възпитател, чертожник, ретушор, картограф (в Москва), член на гилдията на шивачките (в Тарус), инструктор по украсата на детските играчки (в Завидово), декоратор и художник в театъра на Рибинск; дълги периоди от живота си остава без работа, която и е отказвана предвид политическото й 'криминално' досие и се препитава със случайни заработки. Реабилитирана е през март 1960 г, от септември й е отпусната и пенсия. Анна Василевна е съпруга на С.Н. Тимирев в периода 1911–1918. Омъжва се за втори път през 1922 г. за В.К. Книпер. Докато получи отговор от прокуратурата на РСФСР съдбата и реабилитацията (1956 г.) на сина си , В.С. Тимирева, носи двойната фамилия Тимирева-Книпер. Анна Тимирева и Александър В. Колчак се запознават през 1915 в Хелзингфорс (Хелзинки), където получава назначение първият й съпруг - капитан първи ранг Сергей Тимирев. Первата им среща е в дома на контра-адмирал Николай Подгурски, общ познат на Колчак и Тимирев, – и тази среща се оказва съдбовна. "Носихме се на гребена на вълната", – пише Анна Василева в спомените си. " Живеехме в Петроград (Санкт Петербург е преименуван в нач. на Първата световна на Петроград по 'патриотични' подбуди от царското правителство..; да не забравяме, че Николай Втори Романов е потомък на Екатерина Велика, която е с немски произход.., но той също е женен за германска принцеса; съгласете се, че някакси не върви управляваната от германци РУСИЯ да воюва с ГЕРМАНИЯ и АВСТРО-УНГАРИЯ!!!) .., и на него му се налагаше да прескача до Хелзигфорс. Веднъж, когато се разделихме на ж.п. гарата с Колчак, покрай нас мина един сравнително невисок широкоплещест офицер, който ме заговори и каза: "Вие знаете ли, кой е този човек? Наричаме го Колчак Полярни. Наскоро се завърна от експедиция до северния полюс." Анна Василевна първа се обяснява в любов на Колчак. «Казах му направо, че го обичам». Той също на свой ред й признава, че отдавна и безнадеждно е влюбен в нея. "Не съм Ви го казвал, защото това е повече от любов..." Тогава тя е само на 22, а той - на 41 г., и към този момент има зад гърба си две издадени книги, изследвал е водите на 4 океана, за първи път в руската история обикаля Земята, носител е на множество руски и чужди ордени. Между първата и последната им среща има 5 години. През повечето време живеят отделно, всеки има свое семейство, за дълги месеци и години не се виждат. Вземайки окончателното си решение да се сближи с Колчак, Тимирева уведомява съпруга си в нач. на 1918 г. През август 1918 с постановление на Консисторията във Владивосток, получава развод и от тогава се счита за официална съпруга на А.В. Колчак. «Бях арестувана във влаковата композиция на адмирала, заедно с него. Бях на 26, влюбена до уши и по своемо много щастлива.., не можех да го изоставя в последните му дни. Това е всичко. Никога не съм била политическа фигура, и към мен никога не е имало политически обвинения" - така пише Анна в своите молби за реабилитация. Няколко часа преди разстрела си, Колчак пише следното писмо до Анна Василевна, което така и не й е предадено приживе: «Дорогая голубка моя, я получил твою записку, спасибо за твою ласку и заботы обо мне... Не беспокойся обо мне. Я чувствую себя лучше, мои простуды проходят. Думаю, что перевод в другую камеру невозможен. Я думаю только о тебе и твоей участи... О себе не беспокоюсь – все известно заранее. За каждым моим шагом следят, и мне очень трудно писать... Пиши мне. Твои записки – единственная радость, какую я могу иметь. Я молюсь за тебя и преклоняюсь перед твоим самопожертвованием. Милая, обожаемая моя, не беспокойся за меня и сохрани себя... До свидания, целую твои руки». След освобождаването си от лагерите, Анна Василевна живее в Рибинск, работи като художник в местния театър, и след реабилитацията си в 1960 г. се преселва в Москва, където почива на 31 януари 1975 г. Биографията е част от постинга ,, АДМИРАЛЪ (поредица Любими руски филми 1 /+биографиите на КОЛЧАК и любовницата му Анна Тимиревна/) " http://deathmetalverses.blog.bg/video/2011/07/19/admiraly-poredica-liubimi-ruski-filmi-1-biografiite-na-kolch.785818

Тази сутрин само на 48 години напусна този свят Петър Попйорданов Ужасно е , когато си отиде един човек и то все още млад и в разцвета на силите си , какъвто е случаят с Чочо . Всички сме гледали великолепната му игра в Клуб НЛО и в ,, Под прикритие " . Дано на онзи свят е щастлив и намери покой . Почивай в мир !!!

Иранските звезди и знаменитости преди 1979 г. :

Вече стана дума в една тема, че словаците неофициално почитат лидера на Словашката република по време на Втората световна война кардинал Йозеф Тисо. Личността му е наистина противоречива. Но ако го сравним с един Павелич например, пред нас ще се открие съвсем различна картина. Ето някои факти : 1. След 1939 г. в Словакия са допуснати само три партии : HSLS-SSNJ на Тисо , Германската партия на Карамзин и Обединената унгарска партия на Янош Естерхази. Наистина политическите противници са затваряни. Но в областта на наказателното право независима Словакия подражава на на либералния правов ред на Чехословашката република. Също така юридическата репресалия при преследването на политическите противници не играе централна роля. ,, Auch spielte die juristische Repression bei der Verfolgung politischer Gegner nicht die zentrale Rolle ". Макар и смъртното наказание да се разбира като извънредна мярка, на всички осъдени на смърт хора президентът Тисо предоставя помилване, така че в Словакия като единствен съюзник на Оста до 1944 г. не е бил екзекутиран нито един човек ,, Den zum Tode verurteilten Personen erteilte Staatspräsident Tiso jedoch immer eine Begnadigung, sodass in der Slowakei als einzigem Verbündeten der Achsenmächte bis 1944 faktisch keine einzige Person hingerichtet wurde. " http://www.webjournal.sk/clanok/2268/dr-jozef-tiso-v-arene , http://www.zeit.de/1991/39/ein-nationalstaat-von-hitlers-gnaden/seite-4 2. Въпросът с Холокоста Въпреки, че под германски натиск в 1942 г. са депортирани над 57 000 евреи, словашкият парламент добавя към приетия закон за депортации параграф, че покръстените евреи, които преди 14 март 1939 г. са преминали към католицизма и живеят в законен брак с неевреи, се изключват от депортацията. По подобен начин не могат да бъдат депортирани и тези евреи, които са получили удостоверение за изключване на държавния президент или на едно от министерствата. Тези удостоверения се отнасят и до брачните партньори, децата и родителите на засегнатите в документите лица. ,, Лоте Вайз. Моите два живота. Спомени на оцеляла от Холокоста " Lotte Weiss: Meine zwei Leben: Erinnerungen einer Holocaust-Überlebenden. In: Band 31 von Anpassung - Selbstbehauptung - Widerstand, LIT Verlag Münster, 2010. Ватиканът взема сериозно отношение по въпроса и след като се обявява срещу депортацията и посочва грешните немски данни - че се касае не за изселване, а за физическо унищожение на евреите в Аушвиц, Майданек и др. , на 15 март 1942 г. са създадени законовите предпоставки за спирането на транспортирането и интернирането на изселените евреи в словашки лагери при относително достойни човешки условия. - Nachdem der Vatikan mehrfach gegen die Deportationen Stellung genommen hatte und auf falsche deutsche Angaben – nicht Aussiedlung, sondern Vernichtung der Juden in Auschwitz, Majdanek und Lublin – hingewiesen hatte, wurden am 15. Mai 1942 die gesetzlichen Voraussetzungen für einen Stopp der Transporte und die Internierung der verbliebenen Juden – soweit sie nicht im Staatsapparat benötigt wurden – in den relativ menschenwürdigen slowakischen Konzentrationslagern geschaffen.[90] От 20 октомври 1942 г. до септември 1944 г. Тисо категорично отказва всякакви нови депортации. Ситуацията на тези 30 000 евреи е много добре описана от германския пратеник в Братислава Лудин : ,, Икономическата ситуация на намиращите се на свобода евреи от 1943 г. се подобри по всякакъв начин. Безброй от тях бяха заети в предприятията и фабриките, осъществиха се и нови настанявания в най - широк размер. В много случаи евреите до днес са истинските ръководители на ,, аризираните " предприятия, техните номинални управители - най - често словашки политически и държавни функционери - водят един приятен живот с изработените от евреите пари, и дори не мислят за това да се намесват в тяхното начинание. От едно такова становище може да се каже, че евреите са ,, икономически необходими ". - пак ,, Лоте Вайз. Моите два живота. Спомени на оцеляла от Холокоста " Едва след Словашкото национално въстание в есента на 1944 г. ситуацията се променя драстично. Германски части на СС и Хлинка гвардията извършват масови екзекуции. Това става, тъй като новото правителство на Стефан Тисо, братовчед на кардинала, повече не съумява да разгърне политическата инициатива. До края на войната са депортирани 11 719 евреи, а 10 000 са спасени от словашки цивилни. Въпреки това Тисо се опитва да измоли от Химлер изключване от депортациите на всички покръстени евреи, имащи брак със словаци. В публикуваните в 1968 г. мемоари на вътрешния министър Мах след освобождаването му от затвора той неколкократно пише за намесите на президента в полза на еврейското население. .. Какво мислите по въпроса ? Според мен кардиналът заслужава известна преоценка и дори реабилитация. Освен това процесът и екзекуцията му са главно дело на комунистите и Бенеш, в смисъл те имат чисто политически характер ...

Едно нелошо клипче за битката :

Някои от на - големите хитове на групата :

Blutengel Die with you с бг превод : http://www.vbox7.com/play:93eac43c18

Да, апропо в Германия след една година нещата в началото се развиват по същия начин - военните настояват кайзер Вилхелм II да абдикира, Макс фон Баден оповестява абдикацията на монарха преди изобщо да се е състояла. Но после ситуацията се променя - същите военни вземат нещата в свои ръце и буржоазната революция не се превръща в социалистическа. Това е защото за разлика от руския случай , армията, полицията и тайните служби не са ликвидирани, анархията е овладяна, в смисъл няма германски Керенски , затова не се случва и германски Октомври, въпреки, че има опити като Берлинското въстание и Баварската съветска република.

6. Дати за хода на Селската война в 1524 - 1525 г. Събития предшестващи Селската война, размирици до 1524 г. : В XV век имало цяла поредица регионални селски въстания в империята, но също и в Швейцария, Тирол, в Англия. Известност получили три групи въстания : 1476 г. Социално - революционните проповеди на ,, Свирача от Никласхаузен " или ,, Pfeifer von Niklashausen" в Никласхаузен, едно селище, на р. Таубер между Таубербишофсхайм и Вертхайм на Майн 1493 г. Въстания на Съюза на Обувката в Шлетщадт в Елзас срещу Страстбургския епископ , 1502 г. от Унтергромбах във Брухзал в Шпейерското княжество, 1517 г. в Горен Рейн около Фрайбург. Повечете въстания на въпросния Съюз на Обувката били организирани от Йоос Фриц. Всички те се провалили, често поради предателства, както се случва с много въстания в световната история. 1514 г. ,, Въстанието на Бедния Конрад или Der Arme Konrad в долината на Рем и преди всичко във Виртемберг, въстанието било потушено от херцог Улрих и провинциалните съсловия. Селската война от 1524 г. се описва от Петер Бликле в 4 фази : I фаза : от лятото на 1524 г. до Коледа на с.г. Начало на въстанието в Южен Шварцвалд 1524 г. : Лятото : В началото се случили размириците на Щюлингенските селяни на Хохрайн около Щюлинген срещу Лупфенската власт. Като причинител на този смут няколко горнонемски хронисти съобщават следното : жената на графа на Лупфен заповядала на селяните в графствотото на провинцията Щюлинген по средата на времето за прибиране на реколтата да съберат къщички за охлюви за, да изплетат прежда. Дори това да не е било историческата истина, все пак е една леснозапомняща се метафора за тормоза на господарите спрямо селяните. На 23 юни 1524 г. се образувало, едно пълчище на щюлингерските селяни, което немедленно издигнало искане да се премахнат несправедливите служби за безплатен труд или Фрондийнсте. 800 души от тези щюлингерските селяни се придвижват към Валдсхут, за да придадат настойчивост на исканията. Селските пълчища се образували почти спонтанно, като не били насочвани от водач : селяните от отделните села се събирали, придвижвали се към други общини, където се присъединявали и други селски жители. Така възникнали ,, Пълчищата " на селяните, които се организирали по образеца на войските на ландскнехтите. Били избрани военни съвети и капитани. Така например Щюлингерското пълчище било ръководено от бившия ландскнехт Ханс Мйюлер фон Булгенбах. Томас Мюнцер се появил във Валдсхут в 1524 г. и останал 5 месеца в Грйсен/ Хегау до Валдсхут, без да придобие голямо влияние върху селяните. Той поддържал контакти с Балтазар Хубмайер, един от ръководителите на селското движение. Организация на по -нататъшните селски селски пълчища в региона и по - нататъшни акции : акции срещу манастира ,, Свети Блазиен, срещу властта в Предна Австрия в Хегау, срещу град Вилинген, срещу графовете на Зулц и други. Щюлингерските пълчища трябвало да се разпуснат, когато бил гарантиран един арбитражен съд за решаване на спорните въпроси. Но този съд никога не се осъществил.

Упадъкът на нравите особено сред децата и младите е тотален - както питаше една жена ,, В името на кой Господ убихме младенците ?! "

Християнството не е лоша религия, но е било тълкувано от Инквизицията и кръстоносците наопаки както дяволът чете Евангелието , всъщност изкривяване има още при Константин Велики , когато се извършва разправата с арианите и други еретици, нещо подобно сега правят ислямистите с Корана ... А оправдаваш ли , Блекулф, жертвоприношенията с хора като атрибут на езическите религии , защото аз не опрадавам горенето на клади от Инквизицията ? В езичеството има и положителни неща, както е и с другите вери, обаче и то си има трески за дялане.

Най- после този чудесен филм излезе на български език. Сниман е по спомените на дъщерята на диктатора Светлана Алилуева и според руски историци е що - годе достоверен. Преди всичко трябва да се отбележи страхотната актьорска игра на Робърт Дювал като Сталин, както и на Джулия Ормонд като Надежда Алилуева и Йерън Крабе като Бухарин. http://vbox7.com/play:8676285b04 http://vbox7.com/play:fce1185334 http://vbox7.com/play:742b28afc3 http://vbox7.com/play:a0aa393935

Да, а защо не и приемникът на адмирал Миклош Хорти Ференц Салаши, както и словашкият лидер кардинал Тисо.

Древният народ на асирийците, познат ни от античната история с имената на Ашурбанипал, Саргон и Тиглатпаласар , въпреки превратностите на съдбата е оцелял и до днес, като в края на Античността възприема християнството. Асирийската църква спада към древните християнски църкви. В настоящето обаче над тях отново се извършва геноцид , точно както през ПСВ. Въпреки че в Ирак след 2003 г. управлява прозападно правителство, считано уж за демократично , положението им е много по - зле отколкото при Садам. Ето един документален филм по темата : Къде блеят международните правозащитни организации не е ясно ...