Илия Ганчев

За волжките българи и техния български език Регенсбург, 30.01.2018 Българите – сегашни и древни – са имали 3 държави: Велика България на брега на Азовско море, Дунавска България, в част от която живеем ние днес и Волжка България, на която сега живеят народите основно на Татарстан и Башкортостан и отчасти народите и населяващите Чувашия и части от прилежащите на Татарстан руски области. След създаването на Волжка България българите започват да консолидират заварените и преселилите се тук тюркоезични кипчакски племена (наречени от арабските пътешественици на 10 век „сакалиба“), а именно: суаси, суасла-мари, суари, бигери (биари, биляри), есегели (аскили, ескели), темтузи, бесермени, чалмати (чалмани), буртаси, сабакули, апаси, каепичи и др., а също и част от угро-финските племена, наричани чирмеши (черемиси), ари (удмурти), мукши (мокшански мордовци) и др. Изхождайки от известни незначителни сходства на езика от волжко-българската епитафия с чувашкия език, някои учени стигнаха до извода за чувашкия характер на волжко-българския език, а после и на протобългарския (прабългарския) език (т. е. на езика на българите във Велика България на бреговете на Азовско море), както и с хазарския, и с хунския. Но съвременните изследвания на учени от Република Татарстан и чужбина показаха следното: Първо, в такъв голям район като Северен Кавказ, Долното Поволжие и р. Дон, където са живяли хуни, хазари и прабългари, езиците на които по според историческите сведения са били почти еднакви, не са запазени никакви следи от езика на чувашите; Второ, хунският и хазарският език, а следователно и прабългарският са носили не чувашки, а общотюркски характер. Тоест езикът на чувашите, които са живели във Волжка България няма приоритет за близост с прабългарския пред езиците на останалите народи от този район на Волга и Кама. За това уверено и с доказателства е писал още през 1947 г. полският изтоковед, академикът от Полската академия на науките Ананий Зайончковский (1903-1970). Той е ръководел катедрата по тюркология на Варшавския университет, а от 1953 до 1968 г. е бил директор на Института по изтокознание на ПАН, редактирал е забележителното списание „Myśl Karaimska“ (Караимите или караитите са от кипчакската група на тюркските народи. Названието на това племе е известно от 9 век – от иврит – מקרא, т.е. „четящите“ – мн. ч. от отглаголното „чета > четящ“ – караим - четящи). Обясненията на Зайончковски могат да бъдат намерени в книгата на академик Андрей Кононов „История изучения тюркских языков России“, Наука, 1982, с. 204. Американският историк-тюрколог Питър Б. Голден (род. 1941), професор в Ратгерския университет (най-голямия университет в щата Ню Джърси) и ръководител на Центъра за близкоизточни изследвания в Ню Брансуик, през 1980 г. в своя забележителен труд „Khazar studies: An historico-philological inquiry into the origins of the Khazars, Budapest, Akadémiai Kiadó“ (Chasaren-Studien. Eine geschichtlich-philologische Abfrage der Ursprünge der Chasaren, Bibliotheca Orientalis Hungarica, XXV, 1-2, Budapest) въз основа на фронтален анализ на целия наличен фактически и теоретичен материал неопровержимо доказва обикновената тюркоезичност на хазарите. Ако вярваме на арабския историк от 10 век Ахмад бин Омар Абу Али Ибн Раста (Ахмад Ибн Руста), който твърди, че „Езикът на българите е сходен с езика на хазарите“ и на други подобним подобни съобщения на негови съвременници, то ще се наложи да признаем, че старобългарският език (включително и волжко-българският) е бил общотюркски език. За това говорят фонетичните, граматическите и лексикалните особености на езика на българската епиграфия в цялост. Самите българи са представлявали част от кипчаците, наречени от Фадлан „сакалиба“. Ибн Фадлан нарича Алмъш Шилки цар на кипчаците-сакалиба, а последният очевидно е бил от племето българи, поради което и след това държавата му е наречена България. (Казват, че славянските племена били по-многобройни от дошлите от Велика България аспарухови българи, но тя не е била наречена Славяния или Славянобългария, а България, т.е. по името на водача на по-силните, онези, които са се справили с византийците и са „иззели“ под свое ръководство дунавските славяни). Изводът за това, че българите и кипчаците (половци) са говорили на един и същ език се потвърждава и от съобщението на владимирския княз Всеволод Святославич : през 1183 г. той написал до баща си, великия киевски княз Святослав Всеволодович(1123-1194), следното послание: „Отче и брате, всички българи наши съседи са народ безбожен, много богати и силни и сега идват по Волга и Ока, на коне с голяма войска разориха много градове, плениха голям брой хора, и на които аз не мога да се противопоставя ... Половците пък не искам да признавам, защото с българите са от един и същ език и род, взеха много пленници и засилиха вредата за Руската земя. Поради това те моля да ми изпратиш на помощ достатъчно войска, колкото сам благоразсъдиш“ (Василий Татищев – История российская, 1976, 128). През същата 1183 г. Святослав изпратил войски в помощ на Всеволод против волжките българи („Дай Боже на нас, брат и син, да повоюваме в наше време с поганците“) Би трябвало да повярваме на Всеволод за казаното, защото той в онази отговорна за него (и неговата част от русите) политическа обстановка не е е имал право да греши по отношение на езиковото единство на българите и кипчаците, които в региона са представлявали т.н. „мишари“. (По въпроса за мишарите, както и по въпроса въобще за понятието „татари“, измислено от руснаците в периода, когато са заграбвали и присъединявали към Московското княжество, земите на Волжка България и околните райони, може да се спори дълго. С течение на времето всичко започва да идва на местата си – даже руският президент Путин реши да признае историческия факт, че татарите са всъщност група племена, интегрирани и ръководени в течение на 6 века от прабългарите!) Освен всичко това, още в 11 век Махмуд ал Кашгари, който е забележителен учен лингвист, а не просто очевидец, твърдо е вярвал в търкоезичността на българите от онова време – в езика им той не отбелязва нито един случай на ротацизъм. Такова поразително различие, ако то беше съществувало, не би останало незабелязно. Точно обратното – Кашгари пише, че в езика на българите прилагането на звука „з“ е било обикновено явление. Що се отнася до чувашоподобния език на българската епиграфика от втория етап, трябва да се признае, че тези епитафии за изготвени от специалисти в тази насока – чуваши-мюсюлмани. След като те приемат през 14 век българския език, епитафии на чувашоподобен език повече не са изготвяни. Относно следите на мишарите, живели навремето с други племена на огромната територия на Източна Европа, т.е. наизток до Уралския район, те се наблюдават примерно през периода от 7 до 5 век пр. Хр. Арабските и персийски историци от 9 до 10 век сл. Хр. Многократно са писали за това, че мишарите и башкирите имат един и същ език, следователно в онова време миишарите са били тюркоезични. Ако се вземе под внимание и това, че до 10 век мишарите не са могли да имат нищо общо с някакви други тюрки (както някои тенденциозно твърдят за т. н. татари), то се налага да признаем несъстоятелността на теорията за първоначалната угро-финоезичност на мишарите. Мишарите от самото начало са били тюркоезични, за което говори и етимологията на етнонима „мишар“. Според резултатите от много изследвания мишарският език е бил много близък на кипчакския, образци от който са се запазили – като се започне от 13 век в многоезичния речник „Китаб-и меджму-у терджуман тюрки ве аджеми ве моголи ве фарси“ (появил се за пръв път в Египет и Сирия през 1245 г. и известен по време на Мамлюкския султанат), в „Кодекс Куманикус“ (Codex Cumanicus, 1303 г.) и други. В първия период на развитие на татарския народноразговорен език са се формирали всички основни стигнали до нас черти на биляро-българския и мишарския езици, които са станали основни диалекти на волжко-татарския език. От казаното не следва да се мисли, че българският и мишарският езици не са си оказвали взаимно влияние. Предците на мишарите още преди идването на българите на Волга в района на Кама са обитавали този край и според мнението на учените са влизали в състава на населението на Волжка България. Татарският църковен историк Аполон Можаровски (1841-1900) пише през 1884 г., че племето на мишарите на територията на бившето Казанско ханство е било многобройно даже и по време на неговото падане. Но една голяма част от мишарите не са обитавали нито Българското, нито Казанаското ханство, така че езиците на българите и мишарите по онова време все още не са съставяли един общ народноразговорен език. След като подчинява Тангутско-китайско-уйгурската империя, т.н. Си Ся през 1227 г., през 1236 г. монголската армия начело със Субутай (Субедей) разорява цяла Волжка България. През 1240 г. монголците превземат Киев и поставят скоро след това край на Киевска Рус. Монголците отново се връщат към останалите непокорени части на Китай и през 1279 г. слагат край на Империята Южен Сун. На югозапад от монголската империя през 1299 г. се ражда нова мощна империя – Османската. Започва краят на Византийската империя, наближава завладяването - за 500 години - и на Дунавска България ...

Българите – сегашни и древни – са имали 3 държави: Велика България на брега на Азовско море, Дунавска България, в част от която живеем ние днес и Волжка България, на която сега живеят народите основно на Татарстан и Башкортостан и отчасти народите и населяващите Чувашия и части от прилежащите на Татарстан руски области. След създаването на Волжка България българите започват да консолидират заварените и преселилите се тук тюркоезични кипчакски племена (наречени от арабските пътешественици на 10 век „сакалиба“), а именно: суаси, суасла-мари, суари, бигери (биари, биляри), есегели (аскили, ескели), темтузи, бесермени, чалмати (чалмани), буртаси, сабакули, апаси, каепичи и др., а също и част от угро-финските племена, наричани чирмеши (черемиси), ари (удмурти), мукши (мокшански мордовци) и др. Изхождайки от известни незначителни сходства на езика от волжко-българската епитафия с чувашкия език, някои учени стигнаха до извода за чувашкия характер на волжко-българския език, а после и на протобългарския (прабългарския) език (т. е. на езика на българите във Велика България на бреговете на Азовско море), както и с хазарския, и с хунския. Но съвременните изследвания на учени от Република Татарстан и чужбина показаха следното: Първо, в такъв голям район като Северен Кавказ, Долното Поволжие и р. Дон, където са живяли хуни, хазари и прабългари, езиците на които по според историческите сведения са били почти еднакви, не са запазени никакви следи от езика на чувашите; Второ, хунският и хазарският език, а следователно и прабългарският са носили не чувашки, а общотюркски характер. Тоест езикът на чувашите, които са живели във Волжка България няма приоритет за близост с прабългарския пред езиците на останалите народи от този район на Волга и Кама. За това уверено и с доказателства е писал още през 1947 г. полският изтоковед, академикът от Полската академия на науките Ананий Зайончковский (1903-1970). Той е ръководел катедрата по тюркология на Варшавския университет, а от 1953 до 1968 г. е бил директор на Института по изтокознание на ПАН, редактирал е забележителното списание „Myśl Karaimska“ (Караимите или караитите са от кипчакската група на тюркските народи. Названието на това племе е известно от 9 век – от иврит – מקרא, т.е. „четящите“ – мн. ч. от отглаголното „чета > четящ“ – караим - четящи). Обясненията на Зайончковски могат да бъдат намерени в книгата на академик Андрей Кононов „История изучения тюркских языков России“, Наука, 1982, с. 204. Американският историк-тюрколог Питър Б. Голден (род. 1941), професор в Ратгерския университет (най-голямия университет в щата Ню Джърси) и ръководител на Центъра за близкоизточни изследвания в Ню Брансуик, през 1980 г. в своя забележителен труд „Khazar studies: An historico-philological inquiry into the origins of the Khazars, Budapest, Akadémiai Kiadó“ (Chasaren-Studien. Eine geschichtlich-philologische Abfrage der Ursprünge der Chasaren, Bibliotheca Orientalis Hungarica, XXV, 1-2, Budapest) въз основа на фронтален анализ на целия наличен фактически и теоретичен материал неопровержимо доказва обикновената тюркоезичност на хазарите. Ако вярваме на арабския историк от 10 век Ахмад бин Омар Абу Али Ибн Раста (Ахмад Ибн Руста), който твърди, че „Езикът на българите е сходен с езика на хазарите“ и на други подобним подобни съобщения на негови съвременници, то ще се наложи да признаем, че старобългарският език (включително и волжко-българският) е бил общотюркски език. За това говорят фонетичните, граматическите и лексикалните особености на езика на българската епиграфия в цялост. Самите българи са представлявали част от кипчаците, наречени от Фадлан „сакалиба“. Ибн Фадлан нарича Алмъш Шилки цар на кипчаците-сакалиба, а последният очевидно е бил от племето българи, поради което и след това държавата му е наречена България. (Казват, че славянските племена били по-многобройни от дошлите от Велика България аспарухови българи, но тя не е била наречена Славяния или Славянобългария, а България, т.е. по името на водача на по-силните, онези, които са се справили с византийците и са „иззели“ под свое ръководство дунавските славяни). Изводът за това, че българите и кипчаците (половци) са говорили на един и същ език се потвърждава и от съобщението на владимирския княз Всеволод Святославич : през 1183 г. той написал до баща си, великия киевски княз Святослав Всеволодович(1123-1194), следното послание: „Отче и брате, всички българи наши съседи са народ безбожен, много богати и силни и сега идват по Волга и Ока, на коне с голяма войска разориха много градове, плениха голям брой хора, и на които аз не мога да се противопоставя ... Половците пък не искам да признавам, защото с българите са от един и същ език и род, взеха много пленници и засилиха вредата за Руската земя. Поради това те моля да ми изпратиш на помощ достатъчно войска, колкото сам благоразсъдиш“ (Василий Татищев – История российская, 1976, 128). През същата 1183 г. Святослав изпратил войски в помощ на Всеволод против волжките българи („Дай Боже на нас, брат и син, да повоюваме в наше време с поганците“) Би трябвало да повярваме на Всеволод за казаното, защото той в онази отговорна за него (и неговата част от русите) политическа обстановка не е е имал право да греши по отношение на езиковото единство на българите и кипчаците, които в региона са представлявали т.н. „мишари“. (По въпроса за мишарите, както и по въпроса въобще за понятието „татари“, измислено от руснаците в периода, когато са заграбвали и присъединявали към Московското княжество, земите на Волжка България и околните райони, може да се спори дълго. С течение на времето всичко започва да идва на местата си – даже руският президент Путин реши да признае историческия факт, че татарите са всъщност група племена, интегрирани и ръководени в течение на 6 века от прабългарите!) Освен всичко това, още в 11 век Махмуд ал Кашгари, който е забележителен учен лингвист, а не просто очевидец, твърдо е вярвал в търкоезичността на българите от онова време – в езика им той не отбелязва нито един случай на ротацизъм. Такова поразително различие, ако то беше съществувало, не би останало незабелязно. Точно обратното – Кашгари пише, че в езика на българите прилагането на звука „з“ е било обикновено явление. Що се отнася до чувашоподобния език на българската епиграфика от втория етап, трябва да се признае, че тези епитафии за изготвени от специалисти в тази насока – чуваши-мюсюлмани. След като те приемат през 14 век българския език, епитафии на чувашоподобен език повече не са изготвяни. Относно следите на мишарите, живели навремето с други племена на огромната територия на Източна Европа, т.е. наизток до Уралския район, те се наблюдават примерно през периода от 7 до 5 век пр. Хр. Арабските и персийски историци от 9 до 10 век сл. Хр. Многократно са писали за това, че мишарите и башкирите имат един и същ език, следователно в онова време миишарите са били тюркоезични. Ако се вземе под внимание и това, че до 10 век мишарите не са могли да имат нищо общо с някакви други тюрки (както някои тенденциозно твърдят за т. н. татари), то се налага да признаем несъстоятелността на теорията за първоначалната угро-финоезичност на мишарите. Мишарите от самото начало са били тюркоезични, за което говори и етимологията на етнонима „мишар“. Според резултатите от много изследвания мишарският език е бил много близък на кипчакския, образци от който са се запазили – като се започне от 13 век в многоезичния речник „Китаб-и меджму-у терджуман тюрки ве аджеми ве моголи ве фарси“ (появил се за пръв път в Египет и Сирия през 1245 г. и известен по време на Мамлюкския султанат), в „Кодекс Куманикус“ (Codex Cumanicus, 1303 г.) и други. В първия период на развитие на татарския народноразговорен език са се формирали всички основни стигнали до нас черти на биляро-българския и мишарския езици, които са станали основни диалекти на волжко-татарския език. От казаното не следва да се мисли, че българският и мишарският езици не са си оказвали взаимно влияние. Предците на мишарите още преди идването на българите на Волга в района на Кама са обитавали този край и според мнението на учените са влизали в състава на населението на Волжка България. Татарският църковен историк Аполон Можаровски (1841-1900) пише през 1884 г., че племето на мишарите на територията на бившето Казанско ханство е било многобройно даже и по време на неговото падане. Но една голяма част от мишарите не са обитавали нито Българското, нито Казанаското ханство, така че езиците на българите и мишарите по онова време все още не са съставяли един общ народноразговорен език. След като подчинява Тангутско-китайско-уйгурската империя, т.н. Си Ся през 1227 г., през 1236 г. монголската армия начело със Субутай (Субедей) разорява цяла Волжка България. През 1240 г. монголците превземат Киев и поставят скоро след това край на Киевска Рус. Монголците отново се връщат към останалите непокорени части на Китай и през 1279 г. слагат край на Империята Южен Сун. На югозапад от монголската империя през 1299 г. се ражда нова мощна империя – Османската. Започва краят на Византийската империя, наближава завладяването - за 500 години - и на Дунавска България ...

За волжките българи и техния български език Българите – сегашни и древни – са имали 3 държави: Велика България на брега на Азовско море, Дунавска България, в част от която живеем ние днес и Волжка България, на която сега живеят народите основно на Татарстан и Башкортостан и отчасти народите и населяващите Чувашия и части от прилежащите на Татарстан руски области. След създаването на Волжка България българите започват да консолидират заварените и преселилите се тук тюркоезични кипчакски племена (наречени от арабските пътешественици на 10 век „сакалиба“), а именно: суаси, суасла-мари, суари, бигери (биари, биляри), есегели (аскили, ескели), темтузи, бесермени, чалмати (чалмани), буртаси, сабакули, апаси, каепичи и др., а също и част от угро-финските племена, наричани чирмеши (черемиси), ари (удмурти), мукши (мокшански мордовци) и др. Изхождайки от известни незначителни сходства на езика от волжко-българската епитафия с чувашкия език, някои учени стигнаха до извода за чувашкия характер на волжко-българския език, а после и на протобългарския (прабългарския) език (т. е. на езика на българите във Велика България на бреговете на Азовско море), както и с хазарския, и с хунския. Но съвременните изследвания на учени от Република Татарстан и чужбина показаха следното: Първо, в такъв голям район като Северен Кавказ, Долното Поволжие и р. Дон, където са живяли хуни, хазари и прабългари, езиците на които по според историческите сведения са били почти еднакви, не са запазени никакви следи от езика на чувашите; Второ, хунският и хазарският език, а следователно и прабългарският са носили не чувашки, а общотюркски характер. Тоест езикът на чувашите, които са живели във Волжка България няма приоритет за близост с прабългарския пред езиците на останалите народи от този район на Волга и Кама. За това уверено и с доказателства е писал още през 1947 г. полският изтоковед, академикът от Полската академия на науките Ананий Зайончковский (1903-1970). Той е ръководел катедрата по тюркология на Варшавския университет, а от 1953 до 1968 г. е бил директор на Института по изтокознание на ПАН, редактирал е забележителното списание „Myśl Karaimska“ (Караимите или караитите са от кипчакската група на тюркските народи. Названието на това племе е известно от 9 век – от иврит – מקרא, т.е. „четящите“ – мн. ч. от отглаголното „чета > четящ“ – караим - четящи). Обясненията на Зайончковски могат да бъдат намерени в книгата на академик Андрей Кононов „История изучения тюркских языков России“, Наука, 1982, с. 204. Американският историк-тюрколог Питър Б. Голден (род. 1941), професор в Ратгерския университет (най-голямия университет в щата Ню Джърси) и ръководител на Центъра за близкоизточни изследвания в Ню Брансуик, през 1980 г. в своя забележителен труд „Khazar studies: An historico-philological inquiry into the origins of the Khazars, Budapest, Akadémiai Kiadó“ (Chasaren-Studien. Eine geschichtlich-philologische Abfrage der Ursprünge der Chasaren, Bibliotheca Orientalis Hungarica, XXV, 1-2, Budapest) въз основа на фронтален анализ на целия наличен фактически и теоретичен материал неопровержимо доказва обикновената тюркоезичност на хазарите. Ако вярваме на арабския историк от 10 век Ахмад бин Омар Абу Али Ибн Раста (Ахмад Ибн Руста), който твърди, че „Езикът на българите е сходен с езика на хазарите“ и на други подобним подобни съобщения на негови съвременници, то ще се наложи да признаем, че старобългарският език (включително и волжко-българският) е бил общотюркски език. За това говорят фонетичните, граматическите и лексикалните особености на езика на българската епиграфия в цялост. Самите българи са представлявали част от кипчаците, наречени от Фадлан „сакалиба“. Ибн Фадлан нарича Алмъш Шилки цар на кипчаците-сакалиба, а последният очевидно е бил от племето българи, поради което и след това държавата му е наречена България. (Казват, че славянските племена били по-многобройни от дошлите от Велика България аспарухови българи, но тя не е била наречена Славяния или Славянобългария, а България, т.е. по името на водача на по-силните, онези, които са се справили с византийците и са „иззели“ под свое ръководство дунавските славяни). Изводът за това, че българите и кипчаците (половци) са говорили на един и същ език се потвърждава и от съобщението на владимирския княз Всеволод Святославич : през 1183 г. той написал до баща си, великия киевски княз Святослав Всеволодович(1123-1194), следното послание: „Отче и брате, всички българи наши съседи са народ безбожен, много богати и силни и сега идват по Волга и Ока, на коне с голяма войска разориха много градове, плениха голям брой хора, и на които аз не мога да се противопоставя ... Половците пък не искам да признавам, защото с българите са от един и същ език и род, взеха много пленници и засилиха вредата за Руската земя. Поради това те моля да ми изпратиш на помощ достатъчно войска, колкото сам благоразсъдиш“ (Василий Татищев – История российская, 1976, 128). През същата 1183 г. Святослав изпратил войски в помощ на Всеволод против волжките българи („Дай Боже на нас, брат и син, да повоюваме в наше време с поганците“) Би трябвало да повярваме на Всеволод за казаното, защото той в онази отговорна за него (и неговата част от русите) политическа обстановка не е е имал право да греши по отношение на езиковото единство на българите и кипчаците, които в региона са представлявали т.н. „мишари“. (По въпроса за мишарите, както и по въпроса въобще за понятието „татари“, измислено от руснаците в периода, когато са заграбвали и присъединявали към Московското княжество, земите на Волжка България и околните райони, може да се спори дълго. С течение на времето всичко започва да идва на местата си – даже руският президент Путин реши да признае историческия факт, че татарите са всъщност група племена, интегрирани и ръководени в течение на 6 века от прабългарите!) Освен всичко това, още в 11 век Махмуд ал Кашгари, който е забележителен учен лингвист, а не просто очевидец, твърдо е вярвал в търкоезичността на българите от онова време – в езика им той не отбелязва нито един случай на ротацизъм. Такова поразително различие, ако то беше съществувало, не би останало незабелязно. Точно обратното – Кашгари пише, че в езика на българите прилагането на звука „з“ е било обикновено явление. Що се отнася до чувашоподобния език на българската епиграфика от втория етап, трябва да се признае, че тези епитафии за изготвени от специалисти в тази насока – чуваши-мюсюлмани. След като те приемат през 14 век българския език, епитафии на чувашоподобен език повече не са изготвяни. Относно следите на мишарите, живели навремето с други племена на огромната територия на Източна Европа, т.е. наизток до Уралския район, те се наблюдават примерно през периода от 7 до 5 век пр. Хр. Арабските и персийски историци от 9 до 10 век сл. Хр. Многократно са писали за това, че мишарите и башкирите имат един и същ език, следователно в онова време миишарите са били тюркоезични. Ако се вземе под внимание и това, че до 10 век мишарите не са могли да имат нищо общо с някакви други тюрки (както някои тенденциозно твърдят за т. н. татари), то се налага да признаем несъстоятелността на теорията за първоначалната угро-финоезичност на мишарите. Мишарите от самото начало са били тюркоезични, за което говори и етимологията на етнонима „мишар“. Според резултатите от много изследвания мишарският език е бил много близък на кипчакския, образци от който са се запазили – като се започне от 13 век в многоезичния речник „Китаб-и меджму-у терджуман тюрки ве аджеми ве моголи ве фарси“ (появил се за пръв път в Египет и Сирия през 1245 г. и известен по време на Мамлюкския султанат), в „Кодекс Куманикус“ (Codex Cumanicus, 1303 г.) и други. В първия период на развитие на татарския народноразговорен език са се формирали всички основни стигнали до нас черти на биляро-българския и мишарския езици, които са станали основни диалекти на волжко-татарския език. От казаното не следва да се мисли, че българският и мишарският езици не са си оказвали взаимно влияние. Предците на мишарите още преди идването на българите на Волга в района на Кама са обитавали този край и според мнението на учените са влизали в състава на населението на Волжка България. Татарският църковен историк Аполон Можаровски (1841-1900) пише през 1884 г., че племето на мишарите на територията на бившето Казанско ханство е било многобройно даже и по време на неговото падане. Но една голяма част от мишарите не са обитавали нито Българското, нито Казанаското ханство, така че езиците на българите и мишарите по онова време все още не са съставяли един общ народноразговорен език. След като подчинява Тангутско-китайско-уйгурската империя, т.н. Си Ся през 1227 г., през 1236 г. монголската армия начело със Субутай (Субедей) разорява цяла Волжка България. През 1240 г. монголците превземат Киев и поставят скоро след това край на Киевска Рус. Монголците отново се връщат към останалите непокорени части на Китай и през 1279 г. слагат край на Империята Южен Сун. На югозапад от монголската империя през 1299 г. се ражда нова мощна империя – Османската. Започва краят на Византийската империя, наближава завладяването - за 500 години - и на Дунавска България ...