Опълченец

Моля да не се отклонявате и да пишете, след като прочетете статията задълбочено.

Исторически свидетелства, че Кирилометодиевият (църковният или старият славянски) език е БЪЛГАРСКИ Посвещава се на светите равноапостолни славянобългарски просветители Методий и Кирил. 24.05.2024 г. Автор: Васил Дечков – студент в Богословския факултет Честит празник на светите братя Кирил и Методий, на българската просвета и култура, и на славянската писменост! В езикознанието отдавна е признато, че езикът на светите братя Кирил и Методий, т.е. църковният или старият славянски, е именно български език. Между учените езиковеди, които изтъкват единството между особеностите на древния и новия български език са Юрий И. Венелин, Александър Х. Востоков, Павел Й. Шафарик, Август Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер. И до днес обаче битуват някои частични заблуди в различни прослойки на Запад и в Русия, които имат нужда от разобличение и разяснение. Така самият Востоков, макар да признава българската принадлежност на езика, въвежда подвеждащото понятие „старославянский“, което и до днес е общоприето в Русия, за сметка на използваното от Венелин „древнеболгарский“ (старобългарски). Понятието на Востоков насочва към грешната мисъл, че този език някога е бил говорен от всички славяни и отговаря на особеностите на всички славянски езици, а не само на един определен славянски народ и език – българския. И до ден днешен в някои руски среди звучат твърдения от рода на това, че езикът на светите братя не е бил наричан никога български, а единствено славянски, което също подрива истината за изконнобългарското му естество. Целта на изследването ми е да разгледа и докаже въпроса за българската принадлежност на Кирилометодиевия език от гледна точка не на езикознанието, а на историята. На такъв труд досега не съм се натъквал. I Старобългарски източници: 1) Св. Йоан Екзарх, „Шестоднев“ (м/у 893–913 г.), из Слово за втория ден: „Нека главата ти бъде горното небе, а преградата, която е над езика, е второто небе. Затова елините го наричат ураниск, т.е. небце, а по български се нарича „лалоцы“[1][2][3]. Освен че присъства в старобългарския език, „лалоцы“ е добре известна славянска дума, която е налична в сръбски, хърватски, руски, чешки, полски и пр[4]. 2) „Разумник“, старобългарски апокриф (XI-XII в.) „Кой изнамери българската книга? Кирил Философ“[5]. 3) Борилов съборник (1211 г.): „На Кирила Философа, който преведе Божественото Писание от гръцки език на български (ѿ грьчьскаго е̑зы́ка на бльга́рскыи) и просвети българския род, новият втори апостол, (...), вечна му памет. На неговия брат Методия, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се потруди за славянската книга, вечна му памет“[6]. „И след това благочестивият цар Борил заповяда да се преведе от гръцки на неговия български език съборникът (ѿ гръчьскаго на блъгарскыи свои ѧ̑зыкь)“[7]. 4) Из служба на св. Кирил от Скопски месецослов, XIII в. – седален гл. 8., след 3. песен „… и книгами бльгарскыми проиде . и до Рима же дошедь“[8]. Превод: „Като заря светла възсия; и просвети вселената, и еретиците прогонваше; след като потърси на изток и на запад; и на север и юг, проповядваше на всички страни и говореше езиците на всички; и с книгите български тръгна, стигна и до Рим, и тук като пре(д)стави тялото си, блаженне, предаде твоя дух в ръцете Господни; бидейки учител на благоверието, Кириле премъдри, молѝ Христа Бога да ни подаде опрощение на греховете“[9]. 5) Приписка от свещеномонах Методий (XIV в.) към Осмогласник (Октоих) Sinaiticus Slavicus 19 (Синайски манастир „Света Екатерина“), л. 217а-217б [10]. „… трꙋди же и҆ иꙁлѡжениа прѣпоⷣбнааго ѡц҃а нашего і҆ѡ҇ старⸯца · прѣложивⸯшаго иꙁъ гръчьскыⷯ въ блъгарⸯскыи нашъ ѧзыкъ · сїа и҆ꙁбравⸯшꙋ въ ст҃ои горѣ аѳонⸯстѣи · и лаврѣ бг҃оноснааго ѡ҆ц҃а наше҇ⷢ аѳанасїа ჻ любовїѧ и҆ желанїемъ, и҆ блгⷣтиѧ ст҃го дх҃а · прѣложи и҆ и҆списа кнїгы, и҆хже и҆мена ꙁⷣе · “ „… трудовете и изложенията на преподобния наш отец Йоан Старец, който, подбра и преведе от гръцки на българския наш език в Света гора Атонска и в лаврата на богоносния наш отец Атанасия. С любов и желание, и с благодатта на Светия Дух, преведе и написа книгите, чиито имена са тук:...“[11]. 6) Григорий Цамблак (нач. XV в.) – Похвално слово за св. Евтимий Търновски: „Но какво вършеше [Евтимий]? Превеждаше божествените книги от еладски език на български (ѿ єлладскаго ѧзыка на блъгарскыи)[12]. И никой, който ме слуша да казвам това, да не мисли, че се отклонявам от истината, понеже българските книги са твърде стари поради многото си години и понеже съществуват още от самото начало на покръстването на народа, па и защото тъкмо тези книги е изучавал и този велик между светците мъж, който достигна даже до наши дни[13]. (...) Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи – с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите“[14]. 7) Второ житие на св. Наум (неизвестно време на възникване, запазеният ръкопис е от XVI в.[15]) „И така, като пееха Божествената литургия, [папата] пострига Константина Философа в иночество, като го нарече Кирил, и го постави за свещеник, а Методия ръкоположи за архиепископ на Моравия и цяла Панония. След извършването на Литургията над всички книги, преведени от гръцки на български език (прѣводиміе отⸯ грьчьскы вь блъгарⸯскыи еꙁыкъ…[16]), [папата] ги показа на всички, понеже книгите сами се разгръщаха и се показваха. (...) Така той ръкоположи и Климент, и Наум с останалите свещеници и дякони, и заповяда да се извърши цялото вечерно и утринно богослужение по българското писание (блъгаръскаго писанїа[17]) във великия храм на светите апостоли Петър и Павел…“[18]. 8.) Летописно „Сказание“ (XII–XIII в.) от ръкопис Служебник, намерен в гр. Вроцлав, дн. югозападна Полша „В царуването на този цар Михаил беше кръстен славянския народ на Морава. И им бе даден епископ Мефеди [Методий]. И отиде с него брат му Кирил, който бе Философ, син Леонов. Солунянин. Те преведоха цялото Божествено Писание от гръцки книги на славянски език на български“. „Въ црс҃тво сего̀ Михаи́ла цр҃ѧ̀ кр҃щенⸯ бы́сть Слове́нскыи ꙗ҆́зыкⸯ Морава̀. и̑ да́нь бы́сть и́мⸯ Епі́скопъ Мефедѝ. и̑ пои́де съ нимⸯ братⸯ е̑го̀ Кѵ̈ри́лⸯ, ѿба Философа сѫща, сн҃а Леѡ̑но́ва̀. Се̑лоунѣнина̀. Сїа ⷤ прѣложи́ста̀ въсе Бжес҇тънъноѐ писаніѐ Грече́скыхⸯ книг҇ НА СЛОВЄ́НСКЫ ꙵ ꙖЗЫК҇ НА БЛЪГАРСКЫ ꙵ“. 9) „Сказание за превода на Свещеното Писание“ (среднобългарско, запазено в молдовски ръкопис от XVI в.) „Сказание откъде и в кое време се преведе Божественото Писание от гръцки език на български (ѿ гръс҇ⷱкаго ѧ҆зы́ка въ блъ́гарска҇ⷢ). (...) Известно е, че при Птолемея, царя елински, в лето 301. (т҃а) преди Христовото слизане, по смотрение Божие бе преведено от еврейско Писание на елинско. След слизането и въплъщението на Господа нашего Иисуса Христа, в последните времена, в лето 6370. (҂ѕт҃о) при благоверния цар Йоан Асен, [се явиха] богопослани мъже изповедници и равноапостоли: Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Лаврентий – 7 на брой, по Божий промисъл, както 70 при Птолемея; те преведоха [Писанието] от гръцки език на български в лето 6370. (҂sт҃о)...“[20]. Въпреки че съдържа погрешно отнасяне на Св. Седмочисленици към времето на цар Йоан Асен, „Сказанието“ съдържа ценни сведения. Според някои учени сегашният му вид е от XIII–XIV в. и е възможно той да се основава на писания от IX–X в[21]. II Гръцки източници 1) Пространно (гръцко) житие на св. Климент Охридски (XI в.), написано от блаж. Теофилакт, архиепископ на Охрид и цяла България II 5. „Понеже славянският, сиреч българският народ (τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων) не разбирал Писанията, изложени на гръцки език, светците [Кирил и Методий] смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на Писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1:19) на българите. Те тъгу­вали и страдали до отказ от живота“[22]. 6. „…[Кирил и Методий] измолили от Него тази благодат – да изнамерят азбуката, която съответствува на звуковете на българския език (Βουλγάρου γλώττης), и да могат да преведат Божествените Писания на езика на народа (си)“[23]. 7. „…те изнамерили славянските писмена, превели боговдъхновените Писания от гръцки на български език...“. („…ἐξευρίσκουσι μὲν τὰ Σθλοβενικὰ γράμματα, ἑρμηνεύουσι δὲ τὰς θεοπνεύστους γραφὰς ἐκ τῆς ἑλλάδος γλώττης εἰς τὴν Βουλγαρικήν…“[24]) IV 16. „Този Борис (Βορίσης) изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се просвещава и удостоява с божественото кръщение. Кирил и Методий видели, че има много вярващи и че много Божии чеда се раждат чрез вода и дух (Йоан 3:5), но че те са напълно лишени от духовна храна. Затова светците изнамерили азбуката, както казахме, и превели Писанията на български език (ἐπὶ τὸ Βουλγαρικὸν)...“[25]. 2) Димитрий Хоматиан – Кратко (гръцко) житие на св. Климент Охридски (нач. XIII в.) „Пръв заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд, [Климент] усърдно изучил Свещеното Писание, преведено с бо­жествено съдействие на тукашния български говор от Ки­рил (πρὸς τὴν ἔνθαδε Βουλγάρων διάλεκτον[26]), истински богомъдър и равноапостолен отец, и пръв бил с Методий, известния учител на мизийския народ на благочестие и православна вяра“[27]. 3) Трето житие на св. Наум – преведено на старобългарски (цсл.) от гръцките печатни издания, които вероятно се основават на по-стар гръцки ръкопис. „[Кирил и Методий], които тогава ходеха по цялата Българска земя, подвизавайки се да обръщат в православната вяра прелъстените. (...) За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят с истинската светлина, и да разумяват Божественото Писание, преведоха Стария и Новия [Завет], от елински език на простия български език и изобретиха сами писмена за славянския език. С тези новоизобретени букви написаха божествените книги на славянски език. (...) От тези знамения и чудеса, и от други откровения, които видя, светейшият папа Адриан позна, че това дело е божествено и богоугодно. Той повика светиите при себе си и им повели да донесат новопреведените си книги, които и донесоха; [папата] ги изпита несъмнено, съпоставяйки елинското [писание] с българското, и ги намери съгласни и единомъдрени във всичко“[28]. 4) Пространно гръцко житие на свети Наум „… Като вършеше това за учителите си [т.е. Кирил и Методий], [Наум] не изостана, докато не доведоха докрай в България своето голямо начинание – плод на Божия промисъл и богонравно. То бе най-напред упражняването и отличното разбиране на народния говор, а сетне и забележителното изнамиране на писмените знаци и най-точното познаване на думите, чрез които да направят за тукашните племена превода на Свещеното Писание от гръцки на български и разпространявайки Новия и Стария Завет, да проправят пътя на спасението за тези, които преди бяха тласкани от неверието. (...) Понеже всепроникващата Божия мъдрост им помогна и укрепи словото със знаци, които състави чрез тях, те можаха да се отличат и в едното, и в другото. Изнамериха букви, подходящи за езика на българите, както бяха решили, и им съставиха книги, равни по брой на нашите, от старата и новата благодат“[29]. (...) „[В Рим], като сравниха чрез съпоставяне преведеното на български с гръцките преводи на Светото писание (и на Стария, и на Новия Завет) (...), та да го предадат на младия български народ за учение и да го завещаят на идните поколения като истинско познание на благочестието“[30]. III Други славянски източници 1) Чешки – Градищенски летопис (XII в.), написан на латински от чешки черноризец „В същото време Кирил и Методий, като изобретиха българските букви, проповядваха на моравците словото Божие“[31]. „hac ipsa tempestate Cyrillus et Methodius inventis Bulgarorum litteris verbum Dei praedicaverunt Moravicis“[32]. 2) Малоруски – Пересопнѝцко Благовестие (XVI в.) „… книгы чɛтырɛ(х) єѵ(г)листовь, выложɛныи изь языка блъгарского на мовꙋ роускоую читачоу милыи“[33]. „… книгите на четиримата евангелисти, преведени от български на руски език, мили читателю“[34]. „А ижє єсть прекладана изь язика блъгарского на мовꙋ роускоую, то дла лєпшо(г)[о] вирозрумлєня люду хр(с)тїан'ского посполитого“. „А което е преведено от български на руски език, то е за по-добро разбиране от людете на християнския посполит“. IV Арабска книга, позоваваща се на еврейски пътепис 1) „Книга за пътища и страни“ на испанския арабин Абу Обеид Ал-Бекри (1066 г). В тази книга арабинът Ал-Бекри се позовава на пътепис от евреина Ибрахим, син на Якуба (Авраам, син Яковов), за 965 г.: „1. 1. Що се отнася до царя на ал-Блкâрûн (българите), то Ибрахим, син на Якуба, казва: „аз не съм стъпвал в неговата страна, но видях неговите пратеници в град Мâрзбрг [Магдебург], когато те дойдоха при цар Хута[35]; те носеха тесни дрехи и бяха опасани с дълги пояси (колани), на които бяха прикрепени копчета (пулчета) от злато и сребро. (...) 3. И те (българите) знаят разни езици и превеждат Евангелието на славянски език; те са християни“[36]. Заключение: Статията опровергава използването на понятието „старославянски“ вместо „старобългарски“ и неоправданото твърдение или по-точно невежество на някои прослойки, предимно на Запад и в Русия, че езикът никога не е бил наричан български, а само славянски, както и мнението на някои високопарни български историци и езиковеди (например Иван Илчев и Елка Мирчева), че в най-древната епоха (IX–X в.) езикът не е бил наричан български, а само славянски. Напротив, от посочените източници видяхме, че названието „български“ е било широко и непрекъснато използвано в цялостната традиция на Кирилометодиевия език от началото на писмеността до падането на (Второто) Българско царство под турско робство. Освен това понятията „славянски“ и „български“ били използвани като равнозначни, подобно на „гръцки“ и „елински“, „унгарски“ и „маджарски“, „албански“ и „шиптарски“, „румънски“ и „влашки“, „арамейски“ и „сирийски“, „еврейски“ и „иудейски“, които са едновременно равнозначни, но могат да отразяват и различни оттенъци. В случая с българския, той бил наричан и славянски, тъй като от една страна това бил езикът за просвета на всички славяни, а от друга – собствено българите понякога били наричани „славяни“; От всичко това следва и погрешността на мнението за неславянството на българите и мнимата смяна на езика им. Бележки под черта: [1] старобълг. текст в: Aitzetmüller, R. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, Bd. 2, Graz: Akademische Druck- und Verlagsanstalt, 1958, стр. 50. [2] новобълг. превод на Петков, П. – В: Милтенова, А. ред. Стара българска литература, т. V: Естествознание, София: изд. „Български писател“, 1992, стр. 37. [3] новобълг. превод на Петков, П., с изменения от Иванова, К. в: Тържество на словото. Златният век на българската книжнина, София: Агата-А, 1995, стр. 192 [Достъпен на адрес: https://macedonia.kroraina.com/zv/zv5_2b.html цитиран на 17.05.24 г.] [4] Фасмер, М. Этимологический онлайн-словарь русского языка: лалки [Достъпен на адрес: https://lexicography.online/etymology/vasmer/ цитиран на 11.05.24 г.] [5] Иванов, Й. Богомилски книги и легенди, София: Придворна печатница, 1925, стр. 262. [Достъпен на адрес: https://macedonia.kroraina.com/ji/index.html цитиран на 08.05.2024 г.] [6] Попруженко, М. Синодик царя Борила. София, 1928: стандартното издание на Бориловия синодик в pdf, с. 77 [Достъпен на адрес: https://ia801603.us.archive.org/11/items/bulgarskistarini08bulguoft/bulgarskistarini08bulguoft.pdf цитиран на 08.05.2024 г.] [7] Пак там, с. 80. [8] Иванов, Й. Български старини из Македония, София: 1970, стр. 292. [9] новобълг. превод – мой; [10] ръкописът е достъпен на адрес: https://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/29170 цитиран на 08.05.2024 г. [11] новобълг. превод – мой; [12] Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, София: Издателство на БАН, 1971, стр. 166–167. [13] Динеков, П (ред.), Из старата българска литература, София: „Български писател“, 1974, стр. 177. [14] Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, същото издание, стр. 196–197. [15] Иванова, К. ред. Стара българска литература, т. IV: Житиеписни творби, София: изд. „Български писател“, 1986, с. 527–528. [16] издание на старобълг. Лавров, Л. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности, Ленинград: 1930, стр. 182–184. [17] Пак там. [18] новобълг. превод – мой; срв. Иванова, К. ред. Стара българска литература, т. IV: Житиеписни творби, с. 81–83. [19] Бодянский, О. О древнѣйшемъ свидѣтельствѣ, что церковно-книжный языкъ есть славяно-булгарскiй, Санкт-Петербургъ: 1843, стр. 5 [Достъпен на адрес: https://rb.gy/6udvfe цитиран на 08.05.2024 г.]; новобълг. превод – мой. [20] новобълг. превод – мой; по изданието на старобълг. от Лавров, Л. пос. съч., стр. 171–172. [21] Николова, С. Проблемът за издаването на небогослужебните български средновековни текстове на Стария Завет – В: Старобългарският превод на Стария Завет, том 1, София: Издателство на БАН, 1998, стр. XVIII; също XIII–XIV. [22] Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, София: Издателство на БАН, 1966. Пространно житие на Климент Охридски от Теофилакт, стр. 81. Новобълг. превод е от Ал. Милев с някои изменения. [23] Пак там. [24] Пак там, стр. 80–81. [25] Пак там, стр. 89 [26] Пак там, Кратко житие на Климент Охридски от Димитрий Хоматиан, стр. 174. [27] Пак там, стр. 175, новобълг. превод от Ал. Милев с малки изменения. [28] превод – мой; издание на старобълг. (цс) – Лавров, Л. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности, Ленинград, 1930 г., стр. 184-185. [29] Бърлиева, С. Кирилометодиевски мотиви в латинската и гръцката книжнина, Приложение 1: „Подробен разказ за живота и деянията на светия наш отец Наум“, София: Издателство на БАН, 2021, стр. 121–122. [30] Пак там, стр. 123. [31] Annales Gradicenses. MGH, SS. Bd. XVII. Hannover. 1861 (превод от латински на руски и бележки – Досаев А. С. 2012) [Достъпен на адрес: https://www.vostlit.info/Texts/rus17/Ann_Gradicenses/frametext.htm цитиран на 09.05.24 г.] [32] Бодянский, О. пос. съч., стр. 9. [33] Чепіга, І. П. Пересопницьке Євангеліє 1556–1561. Дослідження. Транслітерований текст. Словопокажчик / Чепіга І.П., Німчук В. В., Гнатенко Л.А.. — 2001. [Достъпен на адрес: https://archive.org/details/PY1561/page/n439/ цитиран на 10.05.24 г.], стр. 392. [34] превод на български – мой; [35] според ориенталистите – немският император Отон I. [36] Златарски, В. Известието на Ибрахим Ибн Якуба за българите от 965 г., СпБАН клон ист. фил. и фил. общ., XXΙΙ, 1921, с. 67-87 [Достъпен на адрес: http://dspace.cl.bas.bg/xmlui/handle/nls/27748 цитиран на 11.05.24 г.]

Не виждам никаква логика да се говори за „цар на робите“ и „страна на робите“.

Не, говоря за българския превод на летописа на Манасий

Торне, пропуснал си да цитираш частта с етиопците, както и отъждествяването на арабите с куманите.

Или просто това са синоними, както се вижда от Краткото Методиево житие, което го нарича учител „блъгарскомоу ѥзꙑкоу“, сиреч учител на българския народ.

Ти сам изброи думите ѩзꙑкъ и родъ, които са тъждествени със сегашното значение на думата „народ“ – човеци, говорещи на един език и споделящи една кръв.

Не, прав си – нека изхвърлим цялата българистика през прозореца и да започнем да търсим турския език на българите в средновековието. Проблемът е, че май няма такъв, а примерно Кедрин за 1016 г. ни засвидетелства думите „Βεζείτε, ό Τσαΐσαρ“ (Бѣжите, цѣсарь!) на българските разузнавачи. Да не забравяме, че и охридските архиепископи Теофилакт и Димитрий наричат „старославянския“ български.

Единственото смешно тук е тюркската ти псевдо-научна хипотеза. И какво? Оказва се, че този страшен, войнствен тюрко-български народ е бил толкова слаб и малоброен, че покорил балканските славяни с помощта на невойнствените покорени славяни в Аспаруховата орда?? Май се получава, че за да твърдиш, че българите са били тюрки, трябва да поддържаш, че почти не са съществували.

И ти ли сега си в крак с модата, че нямало славяни?

Доста по-вероятно обяснение е повърхностно наблюдение за имената на двете държави. Както впрочем Бейкън твърди, че дунавските българи идват от Волжка България. Дори и да търсим някаква ценност в този източник, тълкуванието ти върху него е нелепо, и аз съвсем спокойно мога да завъртя нещата и да кажа, че става въпрос за славянския език на волжките българи. Или не знаеш, че Ибн Фадлан непрекъснато ги нарича славяни?

„За да се спаси мнимото туранство на българите, се оказва необходимо да се прибегне към такива произволни, неосновани на никакви исторически свидетелства гадания, като малочисленост на българите и присъствие на славяни в някаква българска орда още преди нейното преселение зад Дунава“. – Иловайски, 1881 г.

Смешно да се позоваваш на източник от 13 в., правещ повърхностно наблюдение за едноименността на Дунавска и Волжка България и то в епоха, когато няма сянка от съмнение, че българите са славяни, и въз основа на това да заключиш, че има някакви митични тюрко-българи в Добруджа.

Примерно Солунската легенда. И много други.

Тази статия не е твърде добре оформена – описана е посредством тракоманска призма и се посочват едни заключения, но не и пътят, по който са достигнати. На Аспандиат някои неща са му прозвучали прекалени и на бърза ръка го е отсвирил.