К.ГЕРБОВ

Известно е, че преди да бъде отпечатан, уставът на БРЦК, приет от общото събрание, е редактиран от Любен Каравелов. Счита се, че той е направил само литературна обработка. Но не е така. Съдържанието на чл. 3 от гл. ІІІ в отпечатания устав се оказва коренно различно от приетият и протоколиран по време на събранието текст. Протоколираният текст гласи: „Частните револ. бълг. комитети ще съставляват комисия, която ще нагледва работите на Центр. комитет. В случай на нужда тая комисия или упълномощени лица от ч. комитети ще избира и назначава нови членове.”152 В отпечатания устав същият текст е във вида: „Частните комитети ще да съставляват комисия, която ще нагледва работите на централния комитет. Ако стане нужда, то тая комисия или упълномощените лица от частните комитети, ще избират и назначават ново лице, което ще застъпя работата на първото лице.”153 Въпросната промяна очевидно е направена след 4 май. Твърди се, че тогава, съгласно чл. 2, гл. ІІІ от приетия устав, избрания за председател на БРЦК Любен Каравелов определил за подпреседател Кирияк Цанков, за секретар Олимпий Панов, за касиер Димитър Ценович и за членове Панайот Хитов и Васил Левски.154 Знае се, че Хитов не е присъствал на събранието. Но останалите членове на новоизбрания Централен комитет изглежда са се били събрали и са разгледали споменатите по-горе въпроси, които Левски е записал в тефтерчето си. Промяната на чл. 3 от гл. ІІІ на практика е решила всичките, появили се въпроси. Никакъв редови член на ЦК не е ставал Васил Левски, а заради него е променен съответния текст от току що приетия устав. За сега не са известни данни, защо се е получило така, че Левски не е избран за ръководител на БРЦК. Пропуск ли е имало при воденето на заседанията или целенасочено е работено за осъществяване на контрол над работата на Апостола? Както се вижда от развитието на събитията по-нататък, текстът „тая комисия или упълномощените лица от частните комитети ще избират и назначават ново лице, което ще застъпя работата на първото лице”, се е появил, за да се осигури, освен „първото лице” Любен Каравелов, в ръководството на БРЦК да има и още едно ново лице, което по длъжност да е равно на него. „Новото лице” естествено е Васил Левски. Съгласно отпечатаният текст той трябвало да бъде избран и назначен от Централния комитет и упълномощените лица от частните комитети. Централният комитет е бил налице и пред него е било съставено пълномощното на Левски. Пред този ЦК той е дал и клетва. Колкото до упълномощените представители, някои от тях вече са се били разотишли. Но в писмото си до Каравелов от 27 юни 1872 г. Апостолът е написал: „изпратете ми онова, на което трябва да се подпишат и ония комитети, на които представителите не бяха пристигнали из Българско; трябва да поднеса и да подпишат”.155 В случая по-вероятно е Левски да се е объркал и да става дума за подписи на вече прибралите се в България представители. Подобни действия за подписване на втори протокол изглежда са направени и от страна на Каравелов. Той е извикал отново разотишлите се представители на общото събрание и те действително са пристигнали в Букурещ в началото на юли, но Левски вече си бил заминал.156 Никола Обретенов е пристигнал в Букурещ на 8 май 1872 г. От неговите „Спомени за Васил Левски” излиза, че работата на общото събрание не била приключила на 4 май. „Събранието се продължи до 18 май, в което след дълги разисквания се прие Устава и други наредби за комитетите”, твърди Обретенов. От тези думи излиза, че и при пристигането на втория русенски делегат все още се е обсъждал устава и вероятно тогава е направена поправката в него. Обретенов не е видял Васил Левски да получава пълномощно, но привежда следните сведения за приетите решения за избраното ръководство на комитета, които изглеждат логични: „Избра се за председател на Централния революционен комитет в Букурещ Любен Каравелов, за главен апостол на Северна и Южна България и Македония Васил Левски, а за център на революционните комитети в България гр. Ловеч.”157 В по-късно публикуваните „Спомени за българските въстания” втората част на сведението на Никола Обретенов е променена, като е отбелязано, че Васил Левски бил определен „да образува Привременно правителство в Българско, гдето той намери за добре”.158 При сравнението на двата спомена за общото събрание в Букурещ се установява, че мемоаристът (или по скоро този, който е редактирал спомените след смъртта на Обретенов) не е взел под внимание съдържанието на по-ранния ръкопис. (Васил Левски начело на БРЦК)

Защо реши, че подписът на Обретенов е поставен на 5 май. Обретенов твърди, че заседанията на събранието са продължили до 18 май. Тогава се приел Устава и други наредби на комитета, избрал се е Любен Каравелов за председател на Централния революционен комитет в Букурещ, а Васил Левски е определен за главен апостол на Северна и Южна България, за център на революционните комитети бил определен г. Ловеч. Очевидно дебатите между ръководните дейци са продължили и след 18 май, тъй като окръжното писмо, с което се известява, че Васил Левски "продължавал да изпълнава своите обязаности" е от 14 юни, а пълномощното си Левски е получил на 16 юни. Сведенията за онова време са противоречиви и затова не трябва чак толкова да се задълбаваме в детайлите и да определяме истинността на сведенията по това кой ги е дал.

Никола Обретенов обяснява, че на събранието в Букурещ присъствали той и Иларион Драгостинов като представители на Русе и околността му с 1 глас. Обретенов заминал съгласно протокол на Русенския частен революционен комитет от 7 май. „Даде ми се пълномощно и аз заминах. Пълномощно бе дадено за представяне в събранието и на Иларион Драгостинов, който замина преди мен“ пише Обретенов в спомените си. Стефан Каракостов в „Левски в спомените на съвременниците си“ е посочил Никола Обретенов и Иларион Драгостинов за представители от Русе, Шумен, Разград, Ески Джумая и околността.

Никола Обретенов в „Спомени за българските въстания“ обяснява, че Иван Т. Драсов е участвал в работата на събранието в Букурещ като представител на Хасан Касан (Ловеч), Дервишоглу Мехмед Кърджалъ (Тетевен) и Искендер Ефенди (Троян) и е имал право на 3 гласа. Подписът му обаче в протокола на събранието коренно се различава от този в приписката към писмото на Левски до Анастас Попхинов от 25 август.

За да има приписки едновременно на Драсов и Марин, значи писмото е писано в Ловеч, но не на 25 август. Датата е поставена допълнително, при изпращане на писмото. Кога и къде е станало това, не е ясно.

Хамди паша е направил разследване. В писмо от 7 септември 1872 г. на италианския консул в Русе Чезаре Дурандо до министъра на външните работи на Италия в Рим Емилио Висконти Веноста се казва, че по повод на убийството на Стоян Пенев в Русе, полицията направила всичко възможно, за да намери убийците. Много младежи, известни с либералните си възгледи били арестувани, но след това били пуснати поради липса на доказателства. (Българско национално-революционно движение 1868-1874. Том 2. 1992, с. 215) В по-ранно писмо от 6 март 1872 г. на руския консул в Русе А. Мошнин до Игнатиев в Цариград става ясно, че сред арестуваните били Никола Тихов, Ради Иванов, Тома Кърджиев, Иван Белбер, Петър Терзи, Димитър Каведжи и много други, в по-голямата си част млади хора по на 15-20 години. Те били подложени и на изтезания, не им давали и да спят. (Българско национално-революционно движение 1868-1874. Том 2. 1992, с.64-65) Щом толково желаете да откриете кой е „издайника“, потърсете протоколите от разпитите на разследваните.

Опитах се да кача целия вестник, но изглежда файла е голям и не може да бъде качен във форума. Вестникът е на разположение в Народната библиотека.

свобода.pdf

Това са измислици на русофоба Янко Гочев. Съвсим друго е съдържанието на "Свобода" от 2 декември 1870 г.

HERCVLI INVICTO AVGG https://en.numista.com/catalogue/pieces306229.html https://blog.ma-shops.com/maximianus-herculius/

The Three Graces is an Ancient Roman Marble Sculpture created in 200CE. Roman copy of a Greek statue of the 2nd century BCE with Rennaisance era restorations. Found in the Villa Cornovaglia in Rome. Louvre Museum, Paris.

През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. https://www.168chasa.bg/article/6475908

Имало е и още една случайност. Съдбата все пак е била дала някакъв шанс на Левски да се спаси: "В 2 часа през нощта Никола Цвятков се събудил след сънуван някакъв кошмар. Събудил и другите двама, да тръгват. Левски, обаче, като видял часовника, казал, че е рано, пак легнал и спали с Христо Цонев, докато след два часа Никола отново не ги събудил." Ако са тръгнали тогава веднага, потерята нямаше да залови Левски в ханчето.

Имали са намерение да изчакат до сутрннта, но като са видели, че в ханчето има движение, са решили да проверят какво става.

Заптиетата изобщо не са правили засада. Те са пристигнали при Къкринското ханче през нощта, когато Латинеца е бил излязъл от ханчето. Сведението в писмото на Драсов до П. Стоянов се връзва с разказа на Панчовски: „Христо излиза, Николчо заключва вратата и си влезе в стаята при Левски, той се разпаса и отиде на повън, в яхъра. Като се върна тъкмо си опасвал пояса изтропаха се вратата. Никола помислил че е Христо и отваря вратата на стаята."

Защо по дяволите, пак повдигаш този въпрос във форума? Колко пъти сме го дискутирали тук. Има и анкета На коя дата трябва да е националният ни празник? - Страница 8 - Съвременна и обща проблематика - Форум "Наука"

Във „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд" в раздела „Забележки към документите“, на стр. 313 е отбелязано:

Тези обвинения за връзка на ловчанския митрополит с Вътрешната революционна организация и Васил Левски, къде са били представени? Излиза, че и ръководството на българската църква е знаело още през февруари 1872 г. за организацията на Левски и е поддържало връзка с нея. Май тази организация не е била толкова тайна? Може би от българския синод е тръгнала информацията до Хамди паша? Ще излезе вярно, че Левски е бил предаден от поп.

Такава връзка е направена в Уикипедия: „На 12 февруари 1872 година синодът на Българската екзархия избира Иларион Ловчански за български екзарх. Обвинен е в размирност на Ловчанска епархия във връзка с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Подава оставката си пет дни по-късно под натиска на Високата порта (повод – стар и недочуващ)“. Иларион Ловчански – Уикипедия (Български екзарх). Има обаче и друго сведение по този повод: “Едва в края на 1868 г. епископ Иларион решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица. Независимо от това ловчанлии са толкова недоволни от него, че никога не му прощават стореното дотогава. Поп Кръстю и неговите съратници с радост научават за издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който БПЦ получава автономия от страна на Цариградската гръцка патриаршия под формата на Българска екзархия. По този повод на 15 март с. г. в Ловеч се провежда масово тържество, на което реч произнася и поп Кръстю. Неговото и общото мнение на ловчанската прогресивна интелигенция се заключават в следното: да се определят заплати на владиците; значима част от приходите на епархиите да отиват за издръжка на училищата; да се намали броят на митрополиите, като две-три по-малки епархии се обединят в една; владиците да водят по-скромен живот и др. Така според ловчанлии Екзархията трябвало да бъде едно национално и преди всичко демократично учреждение, освободено от пороците на фанариотската патриаршия. Преди всичко тя трябвало да служи за просветно-културното и нравствено издигане на поробения български народ и на цялостните му интереси. Спрямо другите епархии, изборът на Ловчански екзархийски митрополит се проточва доста дълго. Ловчанлии отказват упорито да приемат обратно Иларион, който първоначално показва писма и доказва пред делегатите на Първия църковно-народен събор в Цариград, че населението го обича и уважава. Възникна остър конфликт с ловешкия делегат Мирю Павлов, който дори напуска заседанията на събора. Най-сетне и сам Иларион се отказва да се върне в Ловеч и е избран за Кюстендилски митрополит.“ (ОТНОШЕНИЕТО НА ПОП КРЪСТЮ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ )

"… Комитетът реши да се вземат насила пари от Денчо Памукчията. За тая цел отиде Васил Левски заедно с Вутко Ветев (+) от село Видраре (който умря в Диарбекир на заточение после за участие в обира на пощата с Димитър Общий). Те са знаели, че Памукчията е сам, Левски бе облечен с турски дрехи с пушката си „Remington“. Отишъл през къщата на Димо Драсов в къщата на Памукчията, сега къща на Григор Иванчев. В двора забили към турския хан до дувара няколко кола, за да се мисли, че хората са дошли от този хан (сега хан на Радкоолу). Влезли в къщи и чакали скрити, додето дойде Денчо. Дойде момчето, слугата на Денча, Стойчо, на около 25 год. (казвал се С. Герганов, от с. Лесидрен), носел хляба от фурната." (Христо Луканов знае всичко, той през това време е дежурил на тяхната улица, за да види през къде ще избягат, за да съобщи на комитета. Марин го знаел от разказа на В. Левски и на Вуте.) (Марин Поплуканов пред Парашкев Стоянов в "Материали за историята на град Ловеч")

В книгата „Хаджи Иван(чо) хаджи Пенчович. Мит и реалност. Издателство Логис. 2013“ на Иван Марков е записано следното: „Така от всички разследвани 69 души през 1872 и 1873 г. комисията решава да бъдат наказани със смърт само двама – Дякона и Димитър Общи, и то основно заради признанието им, че са причинявали отнемането на чужд живот. Според професионалните юристи това показва, че съгласно разбиранията на турския съд, изложени в мотивите на присъдите, и в духа на османския наказателен закон съществено и заслужаващо най-голямата строгост е наказанието на водачите и организаторите. Измежду подсъдимите е имало и други лица, за които е било възможно прилагането на това най-тежко наказание, но комисията не е счела, че те са водачи и подбудители и са били осъдени на вечно заточение. Комисията не произнася и окончателната присъда на подсъдимите. Протоколът от последното заседание е изпратен в столицата с шифрована телеграма от Али Саиб паша на 14 януари 1873 г. Присъдата се определя и обявява не в София, а от висшестоящите инстанции в Цариград – на Левски лично от султана, а на Димитър Общи – от правителството. В много от протоколите за разпит липсват подписите на някои от съдиите и допълнителните членове. Така например 17 от протоколите не са подписани от Шакир бей, като в четири от тях е отбелязано изрично, че той е отсъствал. Други от протоколите не са подписани от х. Иван(чо) х. Пенчович и т.н. Ако се направи една задълбочена проверка, ще излезе, че само 13 от заседанията са проведени в пълен законен състав. Най важният протокол, № 15, отнасящ за предвиденото решение за наказанието на Левски, не е подписан от нито един член на комисията! Под него е положена само датата на съставянето му – 14 януари 1873 г. Фактическото изпращане се забавило. Председателят Али Саиб паша се опитвал да убеди членовете на следствената комисия да подпишат неговото съдържание, но след като не успял да убеди никого от осемте членове – българи и турци – да подпишат, не могъл „да убеди“ и себе си и не го подписал. В проекта за следствения протокол № 15 срещу Левски авторът не се решава да запише, че го осъжда на смърт, а че ще бъде осъден на смърт. Това не е присъда и осъждане, а предложение до правителството да му се наложи подобно наказание. Тази редакция вероятно е предложена преднамерено от опитния професионален юрист х. Пенчович. Той не е искал да поеме отговорността пред историята и сънародниците си – че е участвал в осъждането на смърт на Апостола на свободата. Предстоящото издаване на присъдата се потвърждава и от доклада на Великото везирство до султана, издаден на 21 януари: Тъй като законът повелява смърт на такива бунтовници [отнася се за В. Левски – б.а.], в Министерския съвет решихме, че въз основа на закона позволението и изпълнението на смъртната присъда принадлежи на Негово Величество и в какъвто смисъл излезе султанската заповед, ние ще я изпълним… Години по късно х. Иван(чо) посочва, че черезвичайната комисия не е присъствала и при извършване акта на обесването на героя. Ако се направи една проверка на протоколите, ще излезе, че само 13 от заседанията са проведени в пълен законен състав. Изобщо и тримата юристи – професорът по „Наказателно право“ и член на Върховната прокуратура Борислав Йотов, съдията Здравко Даскалов и Никола Гайдаров са категорични, че несъмнено е нужна нова категорична оценка и преоценка на личността на четиримата българи – членове на тази специална комисия, и най-вече на поведението на х. Мано Стоянов и х. Ив. Пенчович. Йотов е съгласен и с оценката за честното поведение и чувство за справедливост у турските представители в следствената комисия. Според него … трябва да се направи и нова интерпретация на позициите на някои турци, членове на комисията, Саадулах Сарръ и Шакир бей ефенди, и счита, че е нужно да се изготви отново основна историческа преоценка на поведението на нейните български членове х. Иван(чо) х. Пенчович, х. Мано Стоянов, Петър Тодоров Желявеца и Мито Каймакчийски и им бъде отдадено заслуженото като честни родолюбци.“ (с. 164-166).

Съжалявам, но не съм виждал съдържанието на тази книга качено в интернет.

Източник в случая е писмото от 7 октомври. Съставителите на Документалното наследство на Левски, дали пояснения към съдържанието на писмата му, са все пак известни историци. Не е един, а няколко. Сред като не прие моето мнение, реших, че ще приемеш тяхното колективно мнение. Мога и Пъшков да коментирам, но ще изгубя доста време да потърся подходящите документи, а виждам, че няма смисъл. Аз затова реших да не участвам повече в дискусията, ама вие "Гербов това, Гербов онова".

Ето още един подбран от мене източник.

(Иван Унджиев. Васил Левски - Биография. Второ издание, 1980 г., с. 304-395) Има някои неща да се пооправят, но основното е, че поп Кръстьо или е бил председател или е изпълнявал тази дейност след като Марин Поплуканов е напуснал комитета след случката у Денчо.