К.ГЕРБОВ

През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. https://www.168chasa.bg/article/6475908

Имало е и още една случайност. Съдбата все пак е била дала някакъв шанс на Левски да се спаси: "В 2 часа през нощта Никола Цвятков се събудил след сънуван някакъв кошмар. Събудил и другите двама, да тръгват. Левски, обаче, като видял часовника, казал, че е рано, пак легнал и спали с Христо Цонев, докато след два часа Никола отново не ги събудил." Ако са тръгнали тогава веднага, потерята нямаше да залови Левски в ханчето.

Имали са намерение да изчакат до сутрннта, но като са видели, че в ханчето има движение, са решили да проверят какво става.

Заптиетата изобщо не са правили засада. Те са пристигнали при Къкринското ханче през нощта, когато Латинеца е бил излязъл от ханчето. Сведението в писмото на Драсов до П. Стоянов се връзва с разказа на Панчовски: „Христо излиза, Николчо заключва вратата и си влезе в стаята при Левски, той се разпаса и отиде на повън, в яхъра. Като се върна тъкмо си опасвал пояса изтропаха се вратата. Никола помислил че е Христо и отваря вратата на стаята."

Защо по дяволите, пак повдигаш този въпрос във форума? Колко пъти сме го дискутирали тук. Има и анкета На коя дата трябва да е националният ни празник? - Страница 8 - Съвременна и обща проблематика - Форум "Наука"

Във „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд" в раздела „Забележки към документите“, на стр. 313 е отбелязано:

Тези обвинения за връзка на ловчанския митрополит с Вътрешната революционна организация и Васил Левски, къде са били представени? Излиза, че и ръководството на българската църква е знаело още през февруари 1872 г. за организацията на Левски и е поддържало връзка с нея. Май тази организация не е била толкова тайна? Може би от българския синод е тръгнала информацията до Хамди паша? Ще излезе вярно, че Левски е бил предаден от поп.

Такава връзка е направена в Уикипедия: „На 12 февруари 1872 година синодът на Българската екзархия избира Иларион Ловчански за български екзарх. Обвинен е в размирност на Ловчанска епархия във връзка с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Подава оставката си пет дни по-късно под натиска на Високата порта (повод – стар и недочуващ)“. Иларион Ловчански – Уикипедия (Български екзарх). Има обаче и друго сведение по този повод: “Едва в края на 1868 г. епископ Иларион решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица. Независимо от това ловчанлии са толкова недоволни от него, че никога не му прощават стореното дотогава. Поп Кръстю и неговите съратници с радост научават за издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който БПЦ получава автономия от страна на Цариградската гръцка патриаршия под формата на Българска екзархия. По този повод на 15 март с. г. в Ловеч се провежда масово тържество, на което реч произнася и поп Кръстю. Неговото и общото мнение на ловчанската прогресивна интелигенция се заключават в следното: да се определят заплати на владиците; значима част от приходите на епархиите да отиват за издръжка на училищата; да се намали броят на митрополиите, като две-три по-малки епархии се обединят в една; владиците да водят по-скромен живот и др. Така според ловчанлии Екзархията трябвало да бъде едно национално и преди всичко демократично учреждение, освободено от пороците на фанариотската патриаршия. Преди всичко тя трябвало да служи за просветно-културното и нравствено издигане на поробения български народ и на цялостните му интереси. Спрямо другите епархии, изборът на Ловчански екзархийски митрополит се проточва доста дълго. Ловчанлии отказват упорито да приемат обратно Иларион, който първоначално показва писма и доказва пред делегатите на Първия църковно-народен събор в Цариград, че населението го обича и уважава. Възникна остър конфликт с ловешкия делегат Мирю Павлов, който дори напуска заседанията на събора. Най-сетне и сам Иларион се отказва да се върне в Ловеч и е избран за Кюстендилски митрополит.“ (ОТНОШЕНИЕТО НА ПОП КРЪСТЮ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ )

"… Комитетът реши да се вземат насила пари от Денчо Памукчията. За тая цел отиде Васил Левски заедно с Вутко Ветев (+) от село Видраре (който умря в Диарбекир на заточение после за участие в обира на пощата с Димитър Общий). Те са знаели, че Памукчията е сам, Левски бе облечен с турски дрехи с пушката си „Remington“. Отишъл през къщата на Димо Драсов в къщата на Памукчията, сега къща на Григор Иванчев. В двора забили към турския хан до дувара няколко кола, за да се мисли, че хората са дошли от този хан (сега хан на Радкоолу). Влезли в къщи и чакали скрити, додето дойде Денчо. Дойде момчето, слугата на Денча, Стойчо, на около 25 год. (казвал се С. Герганов, от с. Лесидрен), носел хляба от фурната." (Христо Луканов знае всичко, той през това време е дежурил на тяхната улица, за да види през къде ще избягат, за да съобщи на комитета. Марин го знаел от разказа на В. Левски и на Вуте.) (Марин Поплуканов пред Парашкев Стоянов в "Материали за историята на град Ловеч")

В книгата „Хаджи Иван(чо) хаджи Пенчович. Мит и реалност. Издателство Логис. 2013“ на Иван Марков е записано следното: „Така от всички разследвани 69 души през 1872 и 1873 г. комисията решава да бъдат наказани със смърт само двама – Дякона и Димитър Общи, и то основно заради признанието им, че са причинявали отнемането на чужд живот. Според професионалните юристи това показва, че съгласно разбиранията на турския съд, изложени в мотивите на присъдите, и в духа на османския наказателен закон съществено и заслужаващо най-голямата строгост е наказанието на водачите и организаторите. Измежду подсъдимите е имало и други лица, за които е било възможно прилагането на това най-тежко наказание, но комисията не е счела, че те са водачи и подбудители и са били осъдени на вечно заточение. Комисията не произнася и окончателната присъда на подсъдимите. Протоколът от последното заседание е изпратен в столицата с шифрована телеграма от Али Саиб паша на 14 януари 1873 г. Присъдата се определя и обявява не в София, а от висшестоящите инстанции в Цариград – на Левски лично от султана, а на Димитър Общи – от правителството. В много от протоколите за разпит липсват подписите на някои от съдиите и допълнителните членове. Така например 17 от протоколите не са подписани от Шакир бей, като в четири от тях е отбелязано изрично, че той е отсъствал. Други от протоколите не са подписани от х. Иван(чо) х. Пенчович и т.н. Ако се направи една задълбочена проверка, ще излезе, че само 13 от заседанията са проведени в пълен законен състав. Най важният протокол, № 15, отнасящ за предвиденото решение за наказанието на Левски, не е подписан от нито един член на комисията! Под него е положена само датата на съставянето му – 14 януари 1873 г. Фактическото изпращане се забавило. Председателят Али Саиб паша се опитвал да убеди членовете на следствената комисия да подпишат неговото съдържание, но след като не успял да убеди никого от осемте членове – българи и турци – да подпишат, не могъл „да убеди“ и себе си и не го подписал. В проекта за следствения протокол № 15 срещу Левски авторът не се решава да запише, че го осъжда на смърт, а че ще бъде осъден на смърт. Това не е присъда и осъждане, а предложение до правителството да му се наложи подобно наказание. Тази редакция вероятно е предложена преднамерено от опитния професионален юрист х. Пенчович. Той не е искал да поеме отговорността пред историята и сънародниците си – че е участвал в осъждането на смърт на Апостола на свободата. Предстоящото издаване на присъдата се потвърждава и от доклада на Великото везирство до султана, издаден на 21 януари: Тъй като законът повелява смърт на такива бунтовници [отнася се за В. Левски – б.а.], в Министерския съвет решихме, че въз основа на закона позволението и изпълнението на смъртната присъда принадлежи на Негово Величество и в какъвто смисъл излезе султанската заповед, ние ще я изпълним… Години по късно х. Иван(чо) посочва, че черезвичайната комисия не е присъствала и при извършване акта на обесването на героя. Ако се направи една проверка на протоколите, ще излезе, че само 13 от заседанията са проведени в пълен законен състав. Изобщо и тримата юристи – професорът по „Наказателно право“ и член на Върховната прокуратура Борислав Йотов, съдията Здравко Даскалов и Никола Гайдаров са категорични, че несъмнено е нужна нова категорична оценка и преоценка на личността на четиримата българи – членове на тази специална комисия, и най-вече на поведението на х. Мано Стоянов и х. Ив. Пенчович. Йотов е съгласен и с оценката за честното поведение и чувство за справедливост у турските представители в следствената комисия. Според него … трябва да се направи и нова интерпретация на позициите на някои турци, членове на комисията, Саадулах Сарръ и Шакир бей ефенди, и счита, че е нужно да се изготви отново основна историческа преоценка на поведението на нейните български членове х. Иван(чо) х. Пенчович, х. Мано Стоянов, Петър Тодоров Желявеца и Мито Каймакчийски и им бъде отдадено заслуженото като честни родолюбци.“ (с. 164-166).

Съжалявам, но не съм виждал съдържанието на тази книга качено в интернет.

Източник в случая е писмото от 7 октомври. Съставителите на Документалното наследство на Левски, дали пояснения към съдържанието на писмата му, са все пак известни историци. Не е един, а няколко. Сред като не прие моето мнение, реших, че ще приемеш тяхното колективно мнение. Мога и Пъшков да коментирам, но ще изгубя доста време да потърся подходящите документи, а виждам, че няма смисъл. Аз затова реших да не участвам повече в дискусията, ама вие "Гербов това, Гербов онова".

Ето още един подбран от мене източник.

(Иван Унджиев. Васил Левски - Биография. Второ издание, 1980 г., с. 304-395) Има някои неща да се пооправят, но основното е, че поп Кръстьо или е бил председател или е изпълнявал тази дейност след като Марин Поплуканов е напуснал комитета след случката у Денчо.

Много интересни коментари давате на документите, в които се споменава, че поп Кръстьо бил председател. Я да видим как ще коментирате това:

В писмо от Д. Попов от 4/16 август 1873 г. до Иван Драсов в Писек, се казва: „Тези дни си дойде сестра ми от Плевен. Тя и майка ми са ходили в Тетевене, Орханието, Видраре и Ловеч…В Ловеч ходили у Мариновата сестра, вдовицата у която бил всегда В. Левски. Тя им разказала всичко как се е случило с предаването му. Него го е предал поп Кръстьо, който е бил председател…“ (Иван Драсов и българското национално революционно движение (1871-1877 г.), с. 109) Мемоарни бележки на Ив. Драсов за революционните събития и дейци през 1867-1875 г. : „Б. Р. Ц. Комитет в Българско след предателството на председателят поп Кръстя Т. Никифоров и след смъртта на В. Левски се премести от Ловеч в Русе и после в Търново…“ (Иван Драсов и българското национално революционно движение (1871-1877 г.), с. 211) .

Поп Кръстьо точно това е направил. "През 1873 година, ... когато Левски беше вече обесен, дойде отец Матей по нашия сбор (9.V. б. Д. П.), взе Косю Инчоолу и отидоха в Ловеч, за да проверят как е станало залавянето на Левски, защото по тази работа към нас се говореше различно. В Ловеч го запитахме каква са я свършили в Ловеч, отец Матей каза: „В Ловеч най-напред се срещнахме с оня човек, в къщата на когото Левски пренощувал и заминал за Къкрина. Този човек (Никола Сирков - б. Д. П.) беше нещо болнав, но като ни видя се поококори и разправи всичко, каквото знаел по залавянето на Левски.“ Васил, казал той, пристигна вечерта късно. Щом влезе в къщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!“ Седнахме тогава край печката, за да се постоплим, защото беше доста студено и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания - сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях. Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние (членовете на комитета — б. м.) дотолкова изтръпнахме, че нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах с поп Кръстю — нашия касиер, който ми разправи, че турците го пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким (Шишков — б. Д. П.), но те много го следили, за да не избяга. Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те били на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, защото не знаех къде се намира, а като пристигна у дома, му предадох всичко." (Спомени на Никола Иванов. Панчовски, с. 412-413)

На същата 22 стр. съм показал защо считам, че писмото от 7 октомври е писано от поп Кръстю. (виж Публикува Август 15, 2018) На графолозите не са представени подходящи ръкописи за анализ. Нямам намерение да продължавам участието си в тази дискусия. Получава се повторение на дискусията, която вече сме водили. На по-новите участници във форума препоръчвам да прочетат мненията ми от тогава.

Темата е неправилно формулирана.

По този повод писах тук, но понеже напоследък във форума не може да се дава линк към конкретен пост, ще го повторя: Публикува Май 17, 2020 Христо Иванов в спомените си пише: „[Левски] като дохажда в Ловеч, отива при Николча Сирков и разпитова за всичко. Но като видял, за по-добре премина във Величка п. Луканова. Като били затворили Марин п. Луканов и претърсили вред; и иска да се срещне с попа (председателя) на комитета, който беше избран от ловчалии, за да си прибере всичките писма и пари, които били у него. Но като му напомнили, че е сомнителен за предателството, което го издал Димитър [Общи]… и той [поп Кръстю] е явен шпионин... Васил Левски… му писал едно писмо пространно и му искал сметката и всичките писма които биле в него и колкото пари е събрал от заминуването му (отсъствието му от Ловеч) на 4 месеца. В същото време му обадил и на кое място като проводил писмото на попа." Като се абстрахираме от някои „детайли“ ясно се вижда, че Васил Левски „написал пространно писмо на поп Кръстю и му искал сметката и всичките писма които биле в него и колкото пари е събрал от заминуването му (отсъствието му от Ловеч) на 4 месеца.“ Т. е. писмото на Левски до Ловеч от 12 декември е получено от поп Кръстю и както се разбира от сведенията на Н. Иванов, той предава книжата и парите, които е имал като касиер, на "Николчо", т. е. на Никола Сирков, както е указано в писмото. Значи той е бил получателят. Сирков по спомените на Н. Иванов казал: "Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те били на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, защото не знаех къде се намира, а като пристигна у дома, му предадох всичко." А защо получател на писмото от 12 декември е бил поп Кръстьо, отговор дава Парашкев Стоянов. В „Материали за историята на град Ловеч“ той е записал след срещата си с Тодор Луканов: „За поп Кръстя знае, че пратил писмо на Левски, че уж бил потребен. Левски питал: „Защо ме викат?“ (друго лице питал). Комитетът запитал поп Кръстя защо го викал; той отговорил, че имал нещо тайно да му каже. Комитетът не успя да му пише и Левски дойде в къщата на Сиркова.” Разбира се и тук има мъгляви добавки, но се вижда, че поп Кръстю е написал писмо на Левски (това от 7 октомври) и в него ясно е посочено защо вика Левски. Фактически писмото от 12 декември е отговор на това писмо. И след като Левски е получил от Сирков книжата и парите, не е било необходимо да се среща с поп Кръстьо.

Писмата са получавани и четени и в Търново.

"Път към разкриване на дейността на Левски извън района на Тетевен до София дали и показанията на Дидьо Пеев, натоварен от него с куриерски задачи и поради това свидетел на различни момен­ти от дейността му в Ловеч и в други селища. Показанията му пред правителствената комисия са неприятно откровени и обширни за човек, в който Левски имал голямо доверие. Твърде вероятно е и пред специалната комисия в София да не се е въздържал особено да разказва за „службата“ си при него и изпълняваните задачи по негово нареждане. Макар да бил уличен от редица разпитвани и макар сам да направил признания, че бил куриер на Левски, че изпълнявал различни поръчения, че извадил на свое име тезкере за Румъния, ко­ето дал на Левски и макар да бил член на комитета, Дидьо получил сравнително лека присъда - 4 години временен крепостен затвор, докато друг голямоизворец - Доко Съйков с много по-малко прови­нения, бил осъден на 10 години затвор. В. Ветьов, изпълнявал срод­ни функции като Д. Пеев, но значително по-кратко работил с Лев­ски, получава присъда 7 години. Това също подсказва, че Дидьо, който бил един от комитетските членове, който знаел и разказал много за Левски и свързаните с него хора, направил услуги на власт­та и тези печални „заслуги“ му били зачетени при определяне на наказанието." (Крумка Шарова. БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873, изд. 2007 г., с. 168)

Според мен съобщението е, че в Орхание е убит дяконът, наместник на ловешкия митрополит. Това е станало на 14 август, месец преди Хамди да напише доклада си.

След това ми дадоха писмо и ми заповядаха устно да убия дякона-наместник на владиката в Орхание. И в писмата, които носех за комитетите, се казваше да бъде убит дяконът, дето и да се намира. — Защо щеше да бъде убит дяконът? — Дяконът-наместник на владиката се усъмнил, че в Ловеч имало комитет, обаче не беше разбрал добре. После отишъл в Извор. В Извор той попитал Марин Попов : „Има ли във вашето село комитет? И аз [също] ще се запиша.“ Казал това и за уверение дал две лири. За дадените две лири той поискал [разписка с] печат, както се дава всекиму. Когато Марин се тъкмял да предаде парите на комитета и вземе [разписка с] печат, похарчил парите и не могъл да ги предаде и нито пък съобщил. След това, дяконът без да получи разписка оттам, обиколил други села, за да събира владищина. Когато той искал владищината от поповете и от кметовете, а те му отговаряли, [че нямат пари], дяконът им казвал: „За комитета намирате napи, а за владиката, няма ли, казвате, ще ви науча аз вас!“ Понеже тия казани от него думи достигнаха до комитета, сякаш предадени по телеграфа, издаде се заповед за убиване на тоя дякон. (Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, с. 106) През 1868 година Иларион Ловчански заминава за Цариград по покана на водачите на движението за църковна независимост, като оставя за митрополитски наместник в Ловеч дякон Паисий, а след убийството му свещеноиконом Кръстьо Никифоров. Иларион Ловчански – Уикипедия