К.ГЕРБОВ

Есе (на френски: essai, от essayer – „опитвам“) е жанр на прозата, съчетание между критика (най-често литературна), философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Есето е кратък по обем текст с цел критика или обсъждане на актуален проблем. Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. За основоположник на този жанр в пряк смисъл на думата е смятан френският хуманист Монтен, който през 1588 г. публикува своите „Есета“. Монтен избира името „есе“, за да подчертае, че произведенията му са опит, старание да опише личните си размишления и преживявания. Монтен, по един блестящ начин, с поразителна искреност предава размислите и чувствата си за най-личните неща от живота. Трябва да вложиш твои лични наблюдения и мисли! Прочети някои анализи на стихотворението и се опитай да сглобиш нещо. Ето някои примери, но в интернет има и други. https://referatite.org/geo-milev-septemvri-6/74105/ref/p7 https://www.svitaci.com/gotova-razrabotka/istoricheski-mitologichni-i-obshchochoveshki-poslaniia-v-poemata-septemvri-na-geo-milev-lis https://justitia8.blogspot.com/2016/02/blog-post_27.html

Българите в Солунско. Исторически бележки акад. Йордан Иванов, 1934 г. Македонският цар Касандър основал в 315 г. преди Христа града Тесалоника (Солун) и го нарекъл така по името на жена си, сестра на Александър Велики. В новия град Касандър преселил жителите на съсипаните от него двадесет и шест градчета, които лежали по бреговете на Солунския залив и на Халкидическия полуостров. От тия градчета географът Страбон (кн. VII, фрагмент 24) отбелязва само шест: Аполония, Халастра, Терма, Гераскос, Енея, Кисос. Жителите на тоя край по онова време били тракийци и гърци колонисти. Логографът Хекатей от Милет (VI—V в. пр. Хр.) съобщава, че населението на Халастра било тракийско, а туй на Терма — тракийско и гръцко. Тукидид (IV, 109), като говори за източната издънка на Халкидика, именно за Анте (сега Света гора), изрично подчертава, че нейните градове били населени със смесица варварски племена, говорещи два езика, т. е. тракийски и гръцки. По-рано и пеонски племена допирали до Солунския залив. Оттам, от града Амидон (Абидон) и от Долния Вардар бяха отплавали някога пеонци за Троя да помагат на троянците против гърците (Илиада, II, 849; Стрибон, VII, фрагмент 23). Няма съмнение, че Касандър в основания от него град поселил и свои верни македонци, тъй че от самото начало Солун представял оная етнична смесица, която го отличавала и през следващите векове на неговото съществуване. Подобна пъстрота е имало и в близкия на Солун хинтерланд. Без да говорим за римското владичество в Солун, когато разноплеменността на града се увеличава още с романски и еврейски елемент, ще се спрем на епохата след великото преселение на народите, която измени съвсем племенния лик на Балканския полуостров и засегна дълбоко цялата солунска околност, а отчасти и самия Солун. Новодошлият етничен елемент, който докара тая промяна в Солун, бяха главно славяните, които по-късно приеха политическо име „българи”. През VI—VII в. славяните кога самостойно, кога заедно с аварите обсаждаха Солун пет пъти с голямо множество и най-сетне се поселиха извън крепостните стени на града по целия негов хинтерланд. Византийски оставаше само Солун, пазен от своята силна крепост и от флотата. Тия славяни, поделени на племена, запазиха векове наред своето самоуправление и ту воюваха срещу града на св. Димитрия, ту влизаха в разбирателство с него, като съюзници. Западно от Солун, та до града Бер (Верия, Караферия) се бе настанило племето сагудати; северозападно от Солун и северно от сагудатите били драговитите; северно от Халкидика — ръхините, а североизточно от тях, по долна Струма, живеели струмиците. Вести за тия славянски племена намираме в гръцките извори, именно в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, чиято първа част е била писана през първата половина на VII в., в „Превземането на Солун (от арабите в 904 г.)”, написано от съвременник на събитието, солунчанина Йоан Каменната, в „Кастамонитската хроника” и др. Ето прочее няколко къси извадки от тия гръцки извори за поселените славяни в Солунско през VII—X век. За третото нападение на славяните върху Солун, станало към 617 — 619 г., в „Чудесата на св. Димитрия Солунски” четем: „когато в Солун епископствуваше светопаметният Йоан. . . , дигна се безкрайното множество на славянския народ, съставено от драговити, сагудати, велегезити, воюнити (бабуни?), бързяци и др. племена”. Като опустошили Гърция, продължава разказът: „После те решиха единодушно да вървят срещу христолюбимия тоя град (Солун). Едни заеха морето с многобройни от тях приготвени еднодънерни кораби, а другото безбройно множество, дошло заедно с челядите и покъщнината си, обгради от всички страни, от изток, север и запад, тоя богохраним град, след превземането на който те смятаха да се настанят в него”. Славяните не сполучили да превземат Солун, но и Византия не могла да ги отбие далеч, та те си останали пълни господари на солунското поле, там се заселили и оттам замисляли за нови нападения. А че славяните били останали на постоянно местожителство в Солунско, за това изрично говорят гръцките хронисти Теофан и Никифор, кога става дума за похода на византийския император Юстиниан II срещу тия славяни в 688 г. Така напр. Никифор казва за Юстиниан, че като потеглил през Тракия срещу славяните, втурнал се до Солун и много оттам живущите славяни изловил едни с война, други с предумване и ги преселил през Абидос в областта Опсикия, в Мала Азия Петдесет години нещо след това, именно през 735—737 г. , пак се говори в „Чудесата на св. Димитър”... за настанени при богоспасения град (Солун) славяни и за ръхикския славянски княз Пребъда, който имал вероломни замисли и лоши намерения срещу същия град. Гърците сполучили да уловят Пребъда. За неговото освобождение славяните отворили война: „Струмските и ръхинските славяни, както и сагудатите, всички масово се въоръжиха срещу нашия град Солун”. Обсадата продължавала цели две години. Тоя път Солун бил спасен от славяните велегезити, които живеели южно от Олимп, в приморска Тесалия, и били станали гръцки съюзници; те сполучили да се промъкнат през обсадата и снабдят Солун с храни..... С време било със сила на оръжието, било със своето търговско и културно надмощие Византия сполучила да смекчи отношенията между Солун и околните славянски племена. Едно по едно тия племена, като запазвали своето вътрешно самоуправление, почнали да признават политическото сюзеренство на Солун или да влизат в приятелски или съюзнически отношения с него. Това не ще рече, че работите са вървели винаги гладко: без бунтове и въстания не е минавало. Така през първата половина на IX в., когато вече всички тия славянски племена признавали върховната власт на Солун, имаме съобщение за едно голямо въстание на присолунската Славения.... Това съобщение намираме в житието на св. Григорий Декаполит, който е пътувал из земята на долнострумските славяни и е живял известно време в Солун. В това житие, написано от дякон Игнатий, скевофилакс на цариградската „Св. София”, за тоя бунт четем между другото следните редове: „И след няколко дена се подигна немалко въстание от главатаря на тая Славения, много потоци кърви се проляха и страната бе опожарена ...”... За укротяването на славяните Византия си послужила с друго оръжие — християнството. Как е проникнало християнството сред присолунските славяни, за това са запазеии само две-три случайни посочвания. Знаем напр., че към края на IX в. то се било разширило дотам между солунските другувити, че император Лъв Мъдри (886—912) открил за тях ново епископство и го подчинил на солунския митрополит. Епископството носело името на областта Другувития и в списъка на духовните седалища при Лъв Мъдри то е споменато току след съседното Берско (Верийско). Към същото време, 904 г., се отнася и свидетелството на солунчанина Йоан Каменната за тия другувити и за съседните им сагудати, които водели заседнал живот, имали села и се намирали в мирни отношения, от една страна, със Солун, от друга, със съпределиите тям българи. „На запад (от Солун), казва Йоан Каменната, се простира равнище, което иде дори до едни високи и големи планини, гдето е разположен градът, наречен Бер, прочут по всичко, с което може да се похвали един уреден град. В средата на тая равнина се намират няколко размесени села, чиито жители се наричат другувити и сагудати. Едни от тях плащат данък на града (Солун), а други от тях са поданни на скитския ( = българския) народ, който е в съседство недалеч от тях. Освен това селата им, като са резположени в непосредио съседство едни до други, това има немалко значение и за солунчани, защото те влизат в търговски връзки със скитите ( = българи), особено пък когато живеят дружески с тях и не дигат оръжие за диви сбивания. Те правят размяна на нужните им предмети още от старо време, толкова повече, че те водят еднакъв живот и имат еднакви жизнени потреби” . За разпространението на християнството сред сагудатите и ръхините имаме свидетелството на Кастамокитската гръцка хроника. Там четем следното: „През дните на неблагочестивите ромейски царе иконоборци, които водеха война срещу светите икони, народите от дунавските краища, възползувани от безначалните времена, тъй наречените ръхини или по-просто влахоръхини и сагудати, като покориха България, разпространиха се малко по малко в различни области и завладяха и Македония..... Най-после те дойдоха и в светата гора Атонска с всичките си челяди, защото нямаше кой да им се опре или да воюва с тях. След някое време светите отци (от Света гора) ги огласиха с евангелско учение и те повярваха и станаха съвършени християни” (Успенский, История Афона, III, стр. З11). Това известие е важно и от друга страна. То посочва, че солунските славяни съставяли част от ония свои съплеменници, които идели от Долния Дунав и едни се заселили в България, а други в Македония, и че те не припадали към западната югославянска група — хърватите и сърбите, които идели от Средния Дунав. За стари славянски и български селища на Халкидическия полуостров и около градеца Хиерисо, който лежи на самия светогорски провлак (наричан и сега от гърците Провлака), както и за тяхното християнство през X в. свидетелствуват някои гръцки грамоти от това време. В 924 г. при Роман Лакапин до хирисовската крепост били заселени българи и им били раздадени земи за обработване. Тия земи били взети от земята на манастира „Йоан Колову”. Малко по-късно, в 960 г., императорът, за да възнагради манастира за отнетите му земи, подарил му чифлигари българи. В грамотата между друго четем: „На манастира „Йоан Колову” бяха подарени четиридесет освободени от данък чифлигари в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в хиерисовския край; тия чифлигари са взети от заселените на тия места славяни българи..... А че тия българи в Хиерисо и в околността му били славяни по език, а по вяра вече християни, добре личи от техните имена, запазени в гръцки грамоти от X в.: Константин Халума, Иван Горазд, Къниг Непровад, Васил Стоимир, Антоний Ръкавина, Власий Владко, Николай Дядко. Последните от тия имена, от Васил Стоимир надолу, са били собственоръчно написани с гръцки букви на акт от 982 г., а един от подписите е с глаголица (срв. Йор. Иванов, Българите в Македония, 2-ро изд., 123—124: същият, Български старини из Македония, 2-ро изд., 21—23). Български селища през XI в. се поменават и на полуострова Касандра, югоизточно от Солун, именно в документ от 1068 г., гдето се разграничават имотите на манастира на Лъв Сфренци и точно определените синори на българите..... И тъй присолунските славянски племена от ожесточени врагове на Солун чрез далновидността на византийската власт, чрез подаръци, чрез търговията, културата и християнството лека-полека станали през IX—X в. приятели, съюзници или напълно подчинени на втория град на империята. Най-напред били подвластени племената другувити и сагудати, що живели югозападно от Солун, в неговото поле. Планинците по Круша планина, по Беласица, Рупел и Струма, ако и да признавали сюверенството на Византия и да имали византийски генерал-губернатор (стратег) запазили и през X в. своята вътрешна автономия, със свои войводи. Сам Каменната нарича струмските славяни „съюзници”, ако и над тях да е имало византийски стратег. Тая своя самостойност те проявили напр. при нападението на Солун от арабите в 904 г. Ако и молени да се притекат в помощ на застрашения град ако и да били щедро надарени, те дошли само въоръжени и стояли извън крепостта. При тях отишли и ония славянски войски, които вече били вътре в града, заедно със своите войводи. Изглежда, че те смятали да се съединят към войските на българския цар Симеон и да действуват съвместно с тях във вреда на Византия. Цар Симеон искал да се възползува от затрудненото положение на Солун, да го превземе заедно със славяните и да го засели, както за това изрично говори Лъв Магистър, който бил пращан в това време за преговори със Симеон. Лъв сполучил да вземе обратно завоювания и разорен от арабите „Солун, когато българите поискаха да го заселят”. Византийците отклонили цар Симеон от Солун, като му дали други териториални придобивки в Македония. Българската граница била поставена на 20 километра северно от Солун, по гребена на Градоборската планина, и тук-таме по граничната линия били побити каменни стълбове с надписи. В края на миналото столетие бидоха открити три от тия погранични стълбове, два при с. Наръш и един при с. Зардаровци. Един от наръшките надписи, най-добре запазен, носи следния надпис: В година от създаване мира 6412, индикт 7-ми (= 904 г. от Хр.). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от бога княз на българите, при Теодор олгутракана и при комита Дристра). Снимка от тоя важен надпис и бележки за него гл. у Ф. И. Успенсский, Пограничньi столб между Византией и Болгарией при Симеоне (Известия Рус. арх. инст. в Константинополе, 1898, III, 184—194) и у Й. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 16—20. Македонските славянски племена, които, както рекохме, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав, като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български. Така напр. в написаното от него житие на св. Климент четем: „Но понеже славянският род, сиреч българският не разбираше книгите, написани на гръцки. . .”. В друго свое съчинение—„Страдание на тивериополските мъченици”, — като говори за построения от Борис храм в Брегалница, продължава: „. . . в Брегалница. .. и в тамошния божествен храм бе отреден клир, обучен на български език , за да предстоява там и да изпълнява постоянно свещените песиопения”. В същото съчинение той, като говори за славяните и българите, що се заселили в България, Тракия и Македония, нарича двата народа с едно име българи: „Когато тоя народ (думата е за аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели. .. И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. Същият тоя префинен грък, ако и архипастир на българите, чуди се как да злепостави омразното нему паство, но все пак го нарича „българско”. На връщане в Охрид той пише на императрица Мария между друго: „И тъй сега се връщам при българите, аз, царигражданин по душа, чужденец на българите и вече мириша на гнило като овчите кожуси на българите.” В друго писмо до царския брат Адриан Теофилакт се оплаква от двама българи в Охрид: „О земя, о небе, аз съм станал посмешище на двама българи!” В трето писмо до видинския владика той се оплаква от охридчани и от мокряните, живеещи западно от Охридското езеро: „Недей бива малодушен, защото не си само ти, който търпиш беди. . . Или ще кажеш, че отвън нападат кумани. Но то е нищо в сравнение с охридчани, които връхлитат върху нас от самия град!. . . Или пък ще се оплачеш от лошите жители на самата крепост (Видин)? Но туй са деца спрямо нашите българи, що живееят в крепостта или по-добре, за да не посрамя големината на злината в нашата крепост, ще кажа — що са твоите всезлодейци спрямо нашите диви мокряни!” В писмо до царския зет Вриений, Теофилакт се оплаква от бирниците: „И за мелниците клириците платиха двойно повече данък от миряните, а също и за рибните ловища (даляните), които на езика на българите се наричат струги, а на гръцки. . . Така и за мелниците, отдавна съборени, поискаха данъка за всички години, а за здравите мелници наложиха двойно повече, отколкото на българите”. (Повече извадки от писмата на Теофилакт с обяснения вж. у Й. Иванов, Българите в Македония. 2-ро изд., 140—144). От многото други свидетелства за това, че македонските славяни, както и северобългарските и тракийските били получили национално прозвище „българи”, ще поменем само още две, идещи от чужди, небалкански източници. В 1040 г. се дигна въстание в Македония против византийската власт. За да се потъпче въстанието, византийците прибегнаха до помощта на наемните норвежки дружини, командувани от Харалд. Харалд, който смаза сурово бунта, в скандинавските песни се величае като „опожарител на българите”. Историкът на кръстоносците Вилхелм Тирски, който е бил в Македония и говори за движението на кръстоносците от Драч през Македония в 1097 г. и за пристигането им в Битоля, добавя, че там наблизо епископът на Пюи, като се бил отдалечил от лагера, за да настани своя шатър на по-удобно място, бил нападнат от българи и пленен. Да се спрем сега на друг въпрос — българското население в самия град Солун. От вестите, които изнесохме за заседнало славянско население в близката и по-далечна околност на Солун и за постепенно засилващите се политически, икономически, културни и религиозни връзки между тия славяни и града, логично е да се предположи, че славянският елемент е прониквал лека-по-лека в града на св. Димитър и е образувал там своя по-голяма или по-малка славянска или, както по-късно се нарече, българска ядка. Това е общочовешко социално явление, хинтерландите да подхракзат етнично големите градски центрове. Когато населението на хинтерланда е инородно с това на града, градското население взема връх и чрез своята култура приобщава инородците и с време ги претопява. Процесът на претапянето може да спре, ако преселенците бъдат опреснени с новодошли техни сънародници или ако тия преселенци припадат на висококултурна нация, или най-сетне ако преселниците държат фанатично на своята религия, както е напр. случаят с евреите. Добри примери за това ни дава миналото на гръцките колонии край Черно море — Месемврия, Анхиало, Созопол и др., които поглъщаха постепенно малките български приливи. В Солун обаче българският прилив, бидейки постоянен и благодарение на големия български хинтерланд доста значителен, българската солунска ядка никога не е изчезвала и дори през известни моменти е проявявала чувствителна жизнеспособност и отпор. За съжаление сравнително малко са запазените исторически вести за славянобългарския елемент в Солун до началото на XIX в. Ние ще ги приведем накратко. Първото най-старо съобщение за това се съдържа в поменатите „Чудеса на св. Димитър”. То се отнася според едни изследвачи към първата половина, а според други — към втората половина на VII в. Думата е за ония туранци, които се били смесили със заробени византийци, закарани в Панония, както и с авари и после, под водителството на Кубер дошли в Македония и се заселили в Керамия, в Битолското поле. Керамия (Сегатше???) е лежала на 11 мили или около 16 километра североизточно от Битоля на римския път, що водел от Хераклея (Битоля) за Стоби (сега Грацко) на Вардара (вж. за това нашите бележки в Известия на Българското арх. дружество, I, 236—237). Ето някои извадки за това от „Чудесата на св. Димитър”, гдето се говори за голямото множество балкански християни, закарани в плен от българите и аварите в Панония. „Оттогава това население, като се смесило с българите и аварите и други народи, народило деца мелези и станало многоброен и голям народ. . . Като минали 60 и повече години. . ., хаганът на аварите, като ги смяташе за особен народ. . ., постави им за княз така наречения Кубер. . . Кубер мина с целия си народ река Дунав, дойде в нашите краища и завзе керамийския лагер. . . Едни от тях (от Куберовия народ) поискаха нашия град Солун, закрилян от мъченика св. Димитър, други — честития царствен град, трети пък — останалите градове на Тракия. . . Тогава Кубер изпрати до скиптродържеца пратеници да остане там с народа си и искаше да се заповяда на племето друговити, живущи недалече, да му доставя храни в изобилие, което и стана” (Тои§;агс1???, 186—190). Веднъж заздравял в Битолско и влязъл в разбирателство с драговитите, чиито селища допирали до Солун, Кубер скроил план да заеме и тоя последния град по вероломен начин. С тази мисия натоварил своя съмишленик Мавър, който сполучил да убеди византийския император да му позволи да дойде и да се засели в Солун с част от преселенците. Мавър бил ловък и знаел освен славянски и български още и гръцки. Той се представил на императора като негов верен човек и помощник. Императорът го назначил за военачалник на преселената орда, пратил му подарък консулска мантия и знаме. Планът на Мавър бил да превземе града Солун отвътре, като през нощта на великата събота, тъкмо срещу Великден, когато всички са залисани в празника, да дигне оръжие, да запали някои махали и в тая бъркотия да стане господар на града. Мавър се уповавал на опитните и доверени свои хора, които той назначил за сотници, петдесетници и десетници на своята орда. Доноси обаче разкрили замислите на Мавър. Адмирал Сисиний по заповед на императора заминал бързо за Солун и благодарение на екипажа на ескадрата, който слязъл в града само два дена преди да се дигне бунтът, кроежите на Мавър били осуетени. Преселниците били извадени извън града и поставени във военен лагер с окоп, а сетне били препратени по море за Тракия и Цариград. Мавър и там запазил известно време главатарството над своя отряд, но после, по нови доноси, той бил лишен от почестите и пазен под надзор. Така според „Чудесата на св. Димитър” планът на българите Кубер и Мавър да превземат Солун не сполучил. Явно е, че зад тоя наглед наивен гръцки разказ се крие друга истина. Заетата с арабите Византия била тъй обезсилена на Балканите, че била принудена да остави славяни и българи да се ширят безнаказано из нейните провинции и да ги укротява с всевъзможни начини, ту като им праща подаръци, ту като ги обявява за свои приятели и съюзници. Такъв е бил случаят и с Кубер и Мавър. Това е било следователно първото проникване на българите вътре в Солун. Дали след идването на адмирал Сисиний всички българи били изселени от Солун, а те били дошли там с челядите си, не е съвсем ясно. Както и да е, факт е, че през VII в. българска колония живяла известно време вътре в Солун. Второ известие за българи в Солун се отнася към 894 г., когато едно от главните тържища на българската търговия, която се намирала в Цариград, било преместено в Солун. Митата тогава се събирали не от държавни чиновници, а от откупвачи. Органите на тия откупвачи в Солун, бидейки далеч от централната византийска власт, ограбвали българските търговци, а тия последните се оплакали на цар Симеон. Както е известно, Симеон за това обяви война на Византия и оплени Тракия. Фактът да се отвори българско тържище в Солун с необходимите за това складове, чиновници, нагледници, работници вече показва, че през това пристанище е ставала главната обмяна на произведенията на обширната тогава българска държава с колониални произведения, идещи от Изток. Другото голямо българско тържище се намираше в Преславец на Долния Дунав; то обслужваше размяната на стоки, идещи от разни страни, или както се казва в Несторовия летопис: „Всички блага се трупат там: от Гърция злато, платове, вина, овощия различни; от Чехия и от Маджарско сребро и коне; от Русия кожи, восък, мед и роби.” Привеждаме тия последните вести, за да се види какъв широк размах е могло да има и солунското българско тържище. Самото преместване на тържището от Цариград в Солун не ще да е било диктувано само от желанието на Византия да отбие българското влияние в нейната столица или от желанието на заинтересовани алчни откупвачи на митата да грабят българите; Солун вече отдавна е бил пазар на български произведения, идещи от близкия и далечен солунски хинтерланд, населен с българи. Българите пък на тоя пазар са купували колониални и фабрични стоки. Солун при тия условия не е бил без българско търговско и занаятчийско население. Българският език наред с гръцкия е бил нещо обикновено на тоя пазар, както това беше до неотколе, до Световната война: солунските евреи, гърци и турци всички говореха български. Така е било и през IX в., когато Византия преместила българското тържище в Солун. Разпространението на българския език в Солун в онуй време е било факт, добре известен на всички. Ето защо, когато император Михаил проводил солунските братя Кирил и Методий за проповедници в славянска Велика Моравия, окуражил ги с думите: „Вие сте солунчани, а солунчани всички говорят чисто по славянски!” Фактът, че на солунския пазар имало българи и се говорело български, е намерил отзив и в така наречената Солунска легенда, гдето св. Кирил разказа за Солун между другото: „Излязох на тържището и чух българи като говорят” (Вж. И. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 282. За следващите два-три века не са запазени документи за българщината в Солун. Едва през XIV в. имаме някои посочвания. На първо място тук трябва да поменем за демократическата партия на зелотите, която дигна бунт срещу солунската аристокрация и богатите, изкла ги, обсеби имотите им в 1345 г. и взе управлението на града. Един от видните идеолози на зелотите беше Григорий Акиндин, българин от Прилеп, както свидетелствува неговият противник Палама.... Самата пък зелотска партия се състоеше от бедните класи на населението, потиснати от богаташите и монашеството; към зелотите се бяха присъединили и бежанци от островите и българите от съседните на Солун села или, както ги нарича Филотей, „съседни варвари”.. При своите нашествия на Балканите турците вземаха много роби и ги продаваха. На робския пазар в Кандия били продавани и много българи. В продавателните актове на нотариуса Маноли Брешияну от 1381—1383 г., сега съхранявани във венецианската държавна архива, срещаме имената на доста българи и български роби от Южна Македония с означение на личното им име, народността им и родното им място.....Поменати са българи от Южна Македония от Преспа, Костур, Воден, Ливадия (Гевгелийско), Струмица, Сяр, Солунско и пр. (Срв. Ив. Сакъзов, Новооткрити документи (Макед. преглед, VII, кн. 2—3, стр. 1—62). От началото на XV в. е свидетелството на солунския митрополит Симеон за българите богомили в Солунско. Поместено е и съчинението му против еретиците. Между друго той казва, че и в негово време още имало богомили, наричани още и кудугери, и че живеели близо до Солун. . Българското село Котугери във Воденско още носи името на тия богомили-кудугери. Богомили е имало и в самия Солун през първата половина на XIV в. За тях ни разказва патриарх Калист в житието на Теодосий Търновски. Тяхна учителка била калугерката Ирина и нейните ученици Кирил и Лазар Босота отивали дори в българската столица Търново и проповядвали против кръста, иконите, брака и пр. Вести за солунските българи през първите три века на турското владичество липсват. Такива имаме едва от XVIII в. насам. Те вече свидетелствуват, че в Солун е имало българска колония, която не е криела народността си. Ето някои от тия вести. Руският пътешественик В. Г. Барски, ако и да престоял в Солун само един ден през 1725 г., намерил там българи: „Пристанище мое, казва той, там бист благополучно, понеже обретох от своея страни знаемых людей, к тому же и Болгаров, и тии мя угощаху и наставиша на путь” (Барский, Странствования, ч. I, 218). През 1760 г. се преселил в Нежин (Русия): „Стоян Петров турецкой области из горада Салоники” (Труди XII арх. съезда, т. II, 215). Дългогодишният френски консул в Солун и горещ елинофил Кюйзенери от края на XVIII и началото на XIX в. свидетелствува, че цялото Солунско поле (на запад от града) е населено с българи с изключение на с Колакия, което е гръцко; че гръцките села почват на изток от града и обграждат единственото там българско село Киречкьой; че всичкото поле, гдето протича Долна Струма, е българско; че цялата Воденска епаохия е населена с българи и пр. Атанасий от Стагира, който в началото ка XIX в. бил учител по гръцки във Виена, .... и ни разказва между друго за погърчването на българските села в Халкидическия п-ов, откъдето бил родом и той. [1] Халкидика, казва той, се срещат още паланки, села, планини и др. с български имена: Извор, Стан, Ново село и др. Запазени са и няколко речи и песни на гръцки език, съдържащи български имена, както и имена на староседелци българи. Сега там няма жива българска душа, както ги има около Солун и другаде. . . От това прочее се вижда, че и тук е имало жители българи, но те били принудени от църквата и местните условия да се погърчат, защото те нямали нито свещеници, нито църковни книги на свой език. А и гръцките обичаи там се извършват с голяма явност и свобода; освен това наблизо се намира и Света гора, та никога не са липсвали, нито сега липсват светогорски църковни отци, духовници и наставници на вярата [2]. Повечко данни за българското население в Солун през XIX в. намираме в бележките на Вело Негрев, родом от с. Селце (Дебърско). От тях виждаме, че по-будните солунски българи били преселенци дебрани, кичевци, крушевци, охридчани, воденчани. Още в началото на XIX в. те били групирани на еснафи, някои от които ще да са по-стари от XIX в. Така в 1817 г. терзийският еснаф на дебраните в Солун си имал поменик за живите и покойни членове; написан на български, но понеже нямало български свещеник, поменикът бил преписан с гръцки букви за улеснение на гръцките свещеници. Солунските български еснафи замислили и за училище, гдето да се учат децата им по славянски. Това било през 1833 г. Пръв учител станал някой руски монах по име Исай....По-късно от тия ученици излезли будни родолюбци, които замислили за българска църква за девическо училище и за особена българска община. Вело Негрев поменава в бележките си и за печатаря и книжовника папа Теодосий от Дойран, който основа в 1838 г. първата българска печатница в Солун.... Българите като отделна народност в Солун се поменават и в първата българска география, написана от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович (грък) и печатана в Крагуевац в 1835 г. През 1838 г. пътувал из Македония Гризебах, професор в Гьотингенския университет. Покрай флората, главен предмет на неговите проучвания, интересували го и народите. Той дава точно разпределение на народностите по език. Ето само няколко извадки, които засягат гръцко-българската езикова граница в Солунско: „На 24 юни в 6 часа сутринта тръгнах от Солун и с четириконица пощенска кола ударих по пътя за Воден. . . Пред Вардар-капия срещнахме множество групи селяни в българска носия, които идеха в града да продават своите произведения. От Солун на запад вече не се слуша гръцки език, защото оттук, та до албанските гранични планини живеят българи”. Руският славист В. Григорович, който пътувал из Македония през 1844—1845 г., отбелязва в Солун само в махалата „Св. Атанасий” сто български къщи: „Несмотря на близость болгарских поселений, в Солуне мало постоянных жителей болгар. В махале (части города) св. Афанасия находится только сто домов, им принадлежащих. Большинство жителей составляют евреи разных сект и турки; за тем македонские валахи и греки живут здесь в весьма близком между собою сходстве. . . Болгаре, как постоянные жители, весьма легко смешиваютея с греками от влияния греческого образования и господствующего в городах Македонии пренебрежения к имени их. Мне особено важно мило сближение с рабочими пришельцами из болгар. Таких очень много в Солуне. Особенно из Дебра и Битоля” (Очерк путешествия, 2-ро инд., 89.). За близката солунска околност Григорович казва: „От Солуня до Енидже лежат в горах села. . . Поселение их преимущественно болгарское, которое начинается у самого Солуня, с западной стороны”) стр. 91. ... “ Водена (прежде Едесса) . . . заключает народонаселение смешанное, которого главную часть однакож составляют болгаре ... В городе обозрел я 9 церквей и новоучрежденное греческое училище, где, заметно, одни лишь болгарские дети” (стр. 93). Английските филантропки Макензи и Ерби са оставили много важен пътепис из славянските области на Европейска Турция. Великият Гладстон в предговора към второто издание на тяхната книга, за последната казва: „Ни един дипломат, ни един консул, ни един пътешественик не е направил такъв ценен принос в нашите сведения за славяните в Европейска Турция, както този принос, който направиха мис Макензи и мис Ерби.” В Македония, те са пътували през 1863 г. „Солун — казват те, — припада географски на България; с други думи, Солун е едно от пристанищата на оная страна, чието население говори славянски и се простира от Бяло море до Дунава. Самият град е един от пунктовете на етнографската граница, която дели в тая част на Европейска Турция славянското население от гръцкото. Тая граница съвпада донейде със старинския римски път между Солун и Охридското езеро; но освен това българското население се спуща на няколко мили още по на юг.... През средата на XIX в. между по-просветените българи на солунската българска колония се издават братята Дингови, родом от изгореното още преди един век воденско село Държилово. Киряк Дингов имал в Солун печатница. Братовата му пък дъщеря Славка отворила първото българско училище в Солун в 1865 г. В Динговата печатница излязло неделно евангелие по долновардарски български говор, в тъй наречената Вардарйя. Евангелието е печатано с гръцки букви. Преводачът му бил отец Павел, родом от с. Кониково, 10 километра западно от Вардар. Гръцките духовни власти, признавайки българщината на населението в тая непосредна солунска област, са търпели употребата на българско евангелие сред своето паство. Ето заглавният лист на това евангелие, който предаваме с български букви: „Евангелие на господа бога и спаса нашего Исуса Христо, сига ново типосано на болгарско йезик, за секоа неделя от година до година со ред. Преписано и диортосано ( = изправено) от мене Павел йеромонах, божигропски протосингел, родом Воденска епархия от село Кониково. Солон, щампа Кирякова Държилен 1852.” В областта Вардарйя, чиито български южни села допират до самия беломорски бряг в Солунския залчв, се ширели и други български преводи на неделното евангелие, останали непечатани, но употребявани в църковна служба. Един от тия ръкописи, написан от Евстатия Киприади през 1863 г. в с. Колакия [3], се намира в наши ръце. Заглавният лист, предаден с български букви, гласи: „Господиново, и сфетаго евангелио, на Бога нашего големата цръкфа християнофъ, искарено на бугарцко изикъ тувашно зборъ на Вардарйя, за уфъ неделите съти, за гудината и за съти празниците големите, за цела година за литургията. Са писало утъ Евстатию Киприади уфъ селото Колакия на 30 ноемврио месицъ 1863.” Втори подобен ръкопис, писан от същата ръка, бил намерен от френските войски в Солунско през време на Световната война. Той ще бъде обнародван от френските слависти Мазон и Вайан. Тук няма да изреждаме по-новите вести за българите в Солун и неговата околност. Ще кажем само, че през втората половина и особено през последната четвърт на XIX в. българщината в Солун закрепна, защото с подигането на гръцко-българския въпрос и със създаването на българска държава българският национален дух се окрили и елинизацията на солунските българи се спря. В последната година на турското господство в Македония (1912 г.) българите в Солун наистина брояха само 10000 души, но тяхната търговска, просветна и културна мощ беше високо подигната и те се ценяха заслужено от врагове и от приятели. Освен пръснато българите в Солун имаха вече четири свои махали с повече или по-малко български колорит, с четири свои църкви под ведомството на Българската екзархия, с българска църковна община, с основни училища, с мъжка и девическа гимназия, търговска гимназия, пансиони, печатници, книжарници, вестници, списания, аптеки, лекари, с видни търговски къщи и пр., неща, за които се говори в други статии на тоя сборник. Що се отнася до българското население в солунския близък хинтерланд, то държеше първо място. Така Солунската каза, без града, броеше кръгло 18 000 българи, 9000 гърци, 4000 турци; Ениджевардарската — 20 000 българи, 12 500 турци, 1000 власи, 1600 разни; Гевгелийската — 20000 българи, 14 000 турци, 9000 власи, 1000 разни; Кукушката —17 500 българи, 18 000 турци, 500 разни; Лъгадинската — 8300 българи, 19 500 турци, 9000 гърци, 500 разни. След Балканската и Световната война горните отношения на народностите се измениха коренно; току-речи цялото турско население в Солун се изсели, голяма част от еврейското население в Солун също (в 1912 г. то достигаше до 65 000 души, половината от всичкото население), част от българското, главно от Кукушката каза; гръцкото население се засили много с преселници от Тракия, Мала Азия и България.

За какви българи става дума, обяснява Йордан Йванов в статията си „Българите в Солунско. Исторически бележки“. Там се казва „Македонските славянски племена, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав. Като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български.“ Малко са били българите, които са дошли отсам Дунав. Историята ще стане по-разбираема, когато се осъзнае, че при създаването си България е била на практика славянска държава. Когато българите са преминали Дунав, са заварили не траки, а славяни. Доколкото се разбира от разказите на Теофан и Никифор в Долна Мизия не е имало византийска войска. Областа явно е била Славиния. Благодарение на родството между славяните, България се разпростира и в съседните ѝ Славинии. „Български славяни“ има смисъл само в значението на славяни, родствени на тези, които е имало и в държавата България.

Това съм го писал преди 10 години. Днес не съм съгласен с някои неща в заключението на статията. Патриотично са написани, но аз съм разколебан в правотата им. Четете информацията за марките. По отношение на изводите, които съм направил на времето, не ми се спори, но вие може да ги коментирате.

Според преводачът на Пространните жития, Христо Кодов, с „когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя“ се визирало изгонването на Адам от Рая. Житиеписецът е искал да изтъкне скромността на Константин, който не е искал да бъде посрещан с големи почести. Философът е бил човек на „царя“, т. е. василевса, и е изпълнявал негова поръчка. Сам житиеписецът е отбелязъл в житието: „Тогава царят потърси философа и като го намери, разказа му за хазарската молба и му рече: "Иди, философе, при тия хора, говори им и им дай обяснения за света Троица с нейна помощ; защото никой друг не може да извърши това, както трябва." Константин рече: "Щом заповядаш, господарю, аз с радост ще отида за тази работа – пеш и бос, без всичко онова, което Бог е казал на учениците си да не носят." А царят му възрази: "Ако ти би искал да направиш това от свое име, добре говориш; но като имаш предвид царската власт и достойнство, иди със съответните почести и с царска помощ." Константин е тръгнал с царска благословия, каква по-голяма чест от това! Излиза, че или Философът е излъгал, че „не можал да постигне прадядовската си чест“ , или за конспирация е скрил фактът, че е бил човек на василевса в Цариград. Това от гледна точка, че въпросните думи са казани по повод конкретната житейска съдба на Константин, а не като библейско иносказание. Но защо му е трябвало да лъже и да крие кой го е изпратил? Както се вижда, житиеписецът не е оценявал мисията при хазарите като неуспешна, както бе оценена тук. Написал е: „Тогава първият съветник между тях каза на сарацинските си приятели: "Този гостенин с божия помощ повали на земята цялата юдейска гордост, а вашата захвърли отвъд реката като скверна." А след това се обърна и към всички люде: "Както е дал Бог на християнския цар власт над всички народи и съвършена мъдрост, така им е дал и [истинската] вяра, без която никой не може да живее вечен живот. Слава на Бога во веки!" И всички рекоха: "Амин!" А философът, просълзен, се обърна към всички: "Братя и отци, приятели и чеда! Ето, Бог даде пълно разбиране и достоен отговор на всичко. Ако има още някой, който да се противи, нека дойде да ни обори или да бъде оборен. Прочее, който е съгласен с това, нека се покръсти в името на света Троица. А който не иска – аз нямам вина за това; но той ще види в съдния ден, когато "Старият по дни" ще седне на престола да съди като Бог всички народи." Те [хазарските управници] отговориха: "Ние не сме врагове на себе си; но нареждаме [това да стане] постепенно: да се покръсти доброволно кой когато иска – от днес нататък. А който от вас се кланя на запад или се моли по еврейски обичай, или пък следва сарацинската вяра, той ще получи от нас смъртно наказание." И така се разотидоха радостни. Тогава около двеста души от тях се покръстиха, като се отказаха от поганските мерзости и от беззаконните женитби. А каганът написа до царя такова писмо: "Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери, че християнската вяра е свята. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние наредихме всички да се покръстят доброволно, като се надяваме и ние да направим същото. Всички ние сме приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, където поискаш." Като изпращаше философа, каганът му даваше много дарове; но той не прие, а само каза: "Дай ми колкото имаш тук гръцки пленници; то ми е по-скъпо от всички дарове." Събраха до двеста души и му ги предадоха. И той радостен тръгна по своя път.“ Дали пък Константин не е бил изпратен при хазарите, за да измоли завръщането на пленниците у дома?

Сам си съчиняваш тези, сам си ги потвърждаваш. Не разбрах, дали и ти считаш, че диспутът е съчинен или приемаш, че действително е протекъл в този вид. Все пак вярвам, че не приемаш, че бог "явил" азбуката на Константин.

Имайте предвид, че става дума за житие. Ако се вярва на всичко, което е написано в това житие, ще трябва да се коментира и въпроса как „Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката“. Може би правилният отговор ще бъде „Бог е българин“. Тогава и азбуката ще стане такава, каквато я искат патриотите: българска. Житието е минало през доста ръце и то на духовници, за да придобие този вид. Наличието на много библейски цитати и вмъкването на теологични спорове, какъвто е бил този на Константин с хазарите, в който има и пряка реч, но няма свидетел, който да е записал кой какво е казал, прави доста места от съдържанието съмнителни. Като стигнаха там [т. е. в столицата], когато щяха да седнат на обяд у кагана, попитаха го: "Какъв е твоят сан, та да те поставим [на съответно място] според сана ти?" Той рече: "Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук." Те му отговориха: "Уместно и право говориш, гостенино." И оттогава почнаха да му оказват почести. Ако дядото на разказващия действително е бил българин, то в житието на Константин-Кирил трябва да бъде отбелязано, че е бил в България. И доста време е пребивавл там, за да придобие честта, която е имал дядо му. В житието обаче се разказва, че на млади години се е обучавал на най-различни места. Значи думите трябва да се приемат иносказателно. Питат го какъв му е санът, а той отговаря, че е Адамов внук. Т. е. най-обикновен човек-грешник. Поздравяват го за уместния отговор, че е най-обикновен човек и не иска да има някакви специални облаги, като на знатен човек. Като такъв му оказват почест. Ако разказаната от него притча е била действителна случка, може би пак щяха да му окажат почест, но вероятно щяха да изразят съжаление за загубата на високото положение, което е можел да има.

От тук тръгва мита, че славянската писменост била българска в основата си. Има обаче и други сведения. Житие на Константин Философ ХІV. Докато философът се радваше в Бога, появи се друга задача и друг труд – не по-малък от предишните. Моравският княз Ростислав по божие внушение направи съвет със своите князе и с моравците и изпрати [пратеници] при цар Михаила с тия думи: "Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон за всички страни." Царят свика съвет, повика Константин философа и като го накара да изслуша тази молба, рече му: "Зная, философе, че си уморен; но потребно е ти да отидеш там, защото никой друг не може да свърши тази работа като тебе." Философът отговори: "Макар че съм уморен и болен тялом, аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език." А царят му рече: "И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?" Философът рече: "Кой може тогава да пише думите си на вода и да си спечели име на еретик?" А царят заедно с вуйчо си Варда му отговориха: "Ако ти поискаш, това може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без съмнение, и отваря на ония, които чукат." Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно е другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото." За да бъде ясно за какво точно идва реч, трябва да се оставят оригиналните думи: „ Искони бѣ слово и слово бѣ оу бога и богъ бѣ слово“. Житие на Методий V. Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: "Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от италианците, от гърците и от немците, които ни учат различно. Но ние, славяните, сме прости хора, и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла [на Писанието], затова, добрий господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда." Тогава царят каза на Константин Философ: "Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски." Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя – според думите на апостол Петра, който казва: "Бойте се от Бога, почитайте царя", но като изслушаха височайшото слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Моравия, взимайки и Методия. И той отново започна покорно да се повинува и да служи на Философа и да поучава заедно с него. И като изминаха три години, те се върнаха от Моравия, след като изучиха ученици.

Обяснено е в протоколите на Четвъртия цариградски събор, свикан от Василий Македонец и състоял се през 869 г.: След като българите са завладели Македония, страната започва да се нарича България, а населението българи. Голяма грешка се прави като се набляга на етносите. Те са имали значение при родово-общинският строй. С формирането на държавите, в които са живеели най-различи етноси, населението вече носи името не на етноса или на рода, а на държавата.

Не можем да сме сигурни, че в оригиналния текст става дума за българи. Според Константин Багренородни по това време българите не са били познати с истинското си име. Наричали ги оногундури.

Теофан казва, че река Танаис извира от Кавказките планини. От всичко споменато от Теофан само Куфис в значение на Кубан извира от Кавказ.

Това не е от оригинален извор, взето е от житието на Климент Охридски, чийто автор се приема, че е Теофилакт Охридски. Той е живял в края на 11 – началото на 12 в.: умрял е в 1107-1108 г. Когато е живял, в Охрид вече не е имало славяни, а българи. И понеже са ползвали славянските текстове на Кирил и Методий, Теофилакт е направил знак на равенство между славяни и българи. То и истински аспарухови българи тогава не е имало нито в Македония, нито в Мизия. В оригиналното писмо на папа Йоан VIII до Светополк е отбелязано, че Константин Философ е „изнамерил славянско писмо“ (в оригиналния текст Litteras Sclavinicas) http://macedonia.kroraina.com/libi/2/gal/2_175.jpg

Табов явно има предвид писаното от Ценов, като го свързва с картите на Златарски. В „Българската история в най-нова България“ Ценов е написал: „Понеже Златарски по онова време разбираше под България само Мизийска България, защото според него българите до Борис са се били простирали южно само до Пловдив, той се мъчи с разни измислици да заблуди хората, че Илирийска България, която се състоеше от гореспоменатите провинции, не е била българска, а оттук и изводът му, че в 865 г. се е покръстила Мизийска, а не Илирийска България, което не е вярно. Със софизъм се защитава едно фалшиво мнение. От това се вижда, че Златарски съзнателно е защитавал фалшивото „мнение“, че Одрин и други градове никога не са били български. Искайки да защити старото мнение, че Македония и Южна Тракия никога не са били български и ако отчасти са били български, то само след „хан“ Борис, Златарски прокламира принципа да не се обръща внимание на първоизточниците, според които българското племе се е разпростирало чак до Йонийско море. Понеже Ценов бе обърнал внимание на тези първоизточници, Златарски отхвърли неговата кандидатура.“ (3. Мнението на университета https://chitanka.info/text/27036-bylgarskata-istorija-v-naj-nova-bylgarija) Картите на Златарски са в духа на „добрия български патриотизъм“ – България до Карпатите и Егейско море, но професорът ги дава в различно време. Ценов се спира само на времето на Борис-Михаил. Последната карта „след 1355 г.“ и бележките към нея, явно написани също от Златарски, изглеждат обективни: „По тоя начинъ, обширното нѣкога царство на Ивана Асена II слѣдъ 1355 година се разпаднало на нѣколко малки държавици: Търновско и Видинско царства, които почти постоянно враждували по между си; Прилѣпското кралство; Велбуждско и Приморско княжества. А Поморавия останала въ чужди рѫцѣ. Така разпокѫсанъ българския народъ не можалъ да издържи силния напоръ на новитѣ завоеватели на Балканския Полуостровъ — турцитѣ. Тѣмъ било лесно да покорятъ една слѣдъ друга тия дребни държавици и въ края на XIV вѣкъ да закрѣпятъ здраво своята власть на Балканския Полуостровъ.“ (14. „ слѣдъ 1355 г.) http://macedonia.kroraina.com/en/dr/dr_map_14.jpg Вероятно тази карта е визирал Венизелос. Разпадането на държавата на Йоан Асен е започнало веднага след неговата смърт. Клокотнишката битка е била всъщност преврат, в който българският цар е помогнал на зет си Мануил да замени на трона войнолюбивия Теодор. Акрополит нищо не знае конкретно за битката. Написал е: „И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бил решително победен от българите и скитите.“ Имало ли е истинска битка? Преди време изложих някои свои виждания по въпроса, а наскоро във форума стана дума за Пловдив, че много скоро след смъртта на Йоан Асен, бил вече във владение на византийците. Не си спомням в коя тема беше. Публикува Декември 30, 2011 Гледай това.

За да се даде напълно наученъ характеръ на настоящия атласъ, неговата етнографска часть се повѣри на професора по географията въ Софийския университетъ А. Иширковъ, а историческата му часть взе върху си професора по историята въ сѫщия университетъ В. Златарски — двѣ имена добрѣ извѣстни въ науката, и по своята научна подготовка, и по своята редка обективность. Проф. Златарски самъ начърта и своитѣ 9 исторически карти на България (6—14), въ които е дадена пълната историческа еволюция на първото и второто български царства; а проф. Иширковъ приготви картата на Българската Екзархия (31) и оная на България споредъ рапорта на Князъ Черкаски (33). Изпълнението же на картитѣ стана подъ наблюдението на Капитанъ Арманъ Одле, техническия шефъ на картографичния отдѣлъ въ Пруския Генераленъ Щабъ. Може да се съжали само, че, по нѣмане на повече време, историческитѣ карти на Проф. Златарски бидоха нанесени върху една съвременна карта. Нъ туй не намалява тѣхната научна стойность. Берлинъ, Декември 1917 г. http://macedonia.kroraina.com/en/dr/dr_predgovor.htm Финален пасаж България до Карпатите е дело на Васил Златарски. Картата от времето на Иван Асен II пък е до Беломорието. Така че, едва ли гъркът е имал предвид картите на Златарски. Но това което казва, вероятно е вярно, защото макар Йоан Асен да е написал, че завладял земите от Одрин до Драч, на практика от Пловдив надолу се е разпореждал зет му.

Л е в ъ — н а з в а н и е н а м о н е т а н а Б а л к а н с к и я п о ­л у о с т ро в ъ д о О с в о б о ж д е н и е т о. Съществениятъ фактъ, конто предизвика предприетото изследване, е установяването на название левъ за монета, употрѣбявана въ нашето отечество презъ време на робството и преди освободена България да е имала своя монета. Извънредно важно е да се запознаемъ съ фактическия материалъ, дори въ този малъкъ обемъ, въ конто можахъ да го установя, главно въ българската книжнина и доку­менти. Изброявамъ това, приблизително, хронологически. 1. Въ „Отчетъ о дѣятельности Русскаго археологическаго института въ Константинополѣ въ 1898 году" (XXXV, с. 146), се казва, че въ митрополията на градъ Корча се намиралъ кодикъ, писанъ отъ киръ Михали Милингеръ въ 1777 г., посветенъ главно на Мосхополския манастиръ „Св. Йоанъ Кръститель". Въ този кодикъ било отбелязано, че въ 1662 г. игуменътъ далъ на заемъ на архонтитѣ на Мосхополя 1,000 аслана (т. е. лева) съ 10 % лихва. Това е от­белязано и отъ проф. Ив. Снѣгаровъ (ХLѴШ, с. 496). 2. Герхардъ Корнелиусъ Дришъ, пжтувалъ презъ България въ 1718 г., е написалъ на латински трудъ, въ връзка съ това си пътуване (XIII). На стр. 132 той пише, че българскитѣ селяни плащали на султана по 10 сре­бърни лева, за да използуватъ земята за засѣване и пасища (ruricolse nummos leonios argenteos decem partae annutium pendunt). Това заемамъ отъ Милетичъ (XXXI в.). 3. Капитанъ А. Петровъ (ХХХѴІІІ) като говори за събитията, станали презъ февруарий 1769 г., възъ основа на автентични документи, пише (с. 142): „Въ Яссахъ набирали для конфедератовъ гусаръ, которыхъ успѣли собрать только 1000 челов. изъ разнаго сброду, платя въ мѣсяцъ по 7 левовъ (4 рубля 20 ко­пѣекъ ассигнаціями) на человѣка". Я за по-после, къмъ м. априлъ същата година, бележи: „Мостъ для перехода арміи черезъ Дунай, у Исакчи, на который издержано 250,000 левовъ, не былъ еще готовъ . . .“ Тѣзи извадки се отнасятъ за Молдова, но тѣ со­чатъ, че въ срѣдата на XVIII вѣкъ названието левъ е било познато въ Русия. 4. Между надписитѣ и бележкитѣ, конто проф. Йорд. Ивановъ е намѣрилъ въ Света гора, той е обнародвалъ една подъ № 130, съществувала въ Хилендаръ, съ дата 1808 г. (ХХІVа, с.272). Тази бележка е била открита въ печатно евангелие и тя гласи: „Сіе толковное евангеліе есть на проигумена Пантелеймона Хилиндарца, купилъ его за двадесеть и пять лева изъ село Тревна Турновска епархия от іконома киръ папа Николая въ лѣто 1808. Дим. Стоjанъ № 8978“. 5. А. Скальковский ни съобщава (ХLѴІ1, с. 18-23), че на 19 декемврий 1819 г. генералъ Инзовъ направилъ докладъ предъ руския императоръ, щото на българитѣ въ присъединената презъ 1812 год. къмъ Русия Бесарабия да се признаятъ права, каквито иматъ другитѣ чужди преселници. На 29 декемврий с. г. предложенията на Инзова били одобрени и, съ указъ отъ същия день до Сената, били облѣчени въ формата и силата на законъ. Пунктъ 9 отъ указа гласи : „По истеченіи льготныхъ лѣтъ, ... съ начала 1820 года, обязаны съ каждаго семейства вносить ежегодно по 70 левовъ". Подъ линия на стр. 23 се казва: „Левъ или асланъ — тоже что турецкій піастръ, серебренная монета, стоилъ тогда до 20 к. с... Въ ръкописното „Житие и мучение святаго мученика Иоанна Новаго Терновскаго", отъ 1822 г. (XXIX), също се срѣщатъ пари съ име левъ. Това житие е подарено отъ Пан­телей Кисимовъ на Народната библиотека въ София, а той го е получилъ къмъ 1850 год. отъ търновския житель Никола Дончевъ. Житието и следващитѣ два документа (т. т. 7 и са писани отъ светогорскитѣ монаси Никифоръ и Йеротей. Като оставямъ всичко друго, ще приведа отъ това житие точно само следното обръщение къмъ Св. Йоана отъ духовникъ, служилъ въ негово време въ Търновската митрополия. „Но по неколикихъ дны прилучился тому духовнику нужда за новаци [подъ линия: „у Болга­рию новаци називается пари"), понеже билъ долженъ неколико купцима и помислилъ о блаженнаго Іоанна, яко аще би ималъ онъ новци, да изище отъ него взаимъ. Сего ради паки призовалъ его въ свою килію и рече ему: брате Иоанне, имаши ли да най­детъ ми ся до четиристотинъ лева (а подъ линия : „Лева есть российска речь, а по болгарски сказуется грошове") взаимъ до не­колико дны, дондеже придобию отъ преосвященѣйшаго митропо­лита; азъ имамъ едну котию сребренну, яже есть четиры литри сребра: но стидимся отъ народа да ю продамъ, сего дамъ ти ю тебѣ вмѣсто залога" (с. 10). „Левъ" срѣшаме въ „Повѣствованіе о плѣненій святѣй Атонстѣй горы отъ агаряновъ" и пр. (XXIX, с. 30): „Потомъ же паша заиска отъ всѣхъ монастыровъ да дадутъ ему восемь стотенъ хиляди лева" (подъ линия, за лева е озна­чено „грошове"). Думата левъ се срѣща и въ „Повѣствованіе за страданіе Болгаріи отъ агаряновъ, и за неколико благочестиви христіяни иже избиени бяху по мѣстамъ и по градове отъ руки нечестивихъ, паки у оно смещеніе и у оно лѣто 1821, якоже явихомъ у святогорское повѣствованіе". Тамъ четемъ (XXIX, с. 34): „У село зовомое Габрово Терновскій предѣлъ, нѣкій богатъ человѣкъ и славенъ именемъ хаджи Христо, онъ имаше дадени у патріаршею Цареградскою сто хиляди лева (подъ линия „грошове") и егда слиша убиеніе патриарховъ, утрови себе и умре“ (вж. и LХѴ, с 77). Въ „Нѣкоторыя свѣденія о правомъ берегѣ Дуная", събрани въ 1826 г. (LХІѴ с., 32) се говори за селищата на запорожцитѣ при устието на Дунава — въ сегашнитѣ села Горни и Долни Дунавецъ, следъ като некрасовскитѣ казаци отишли да живѣятъ другаде. Тамъ се казва: „Запорожцы не платятъ никакой подати. Порта отводитъ имъ земли подъ селенія, даетъ на каждый курень по 300 левовъ (170 рублей) и по 200 окъ (6000 фун­товъ) муки . .. Передъ симъ порта давала только по 200 левовъ ..." На с. 41 се говори за некрасовцитѣ, населяващи с. Саръ-кьой (на езерото Разелмъ), описва се странното право, щото въ случай на убийство убиецътъ да не се осъжда на смърть, „.. а взыскивается съ него пени 1200 левовъ, называемой плата за кровь..." Въ единъ свой трудъ (LIѴ, с. 336-338) проф. Б. Цоневъ описва ржкописа № 355 подъ заглавие „Сборникъ отъ първата половина на XIX вѣкъ, съ образи", намѣренъ въ село Околъ (Горни), Самоковско. Въ края на 27 листъ на този ръкописъ е написано „цѣна совсѣмъ пять лева 1839 г. Серафинъ видарскій". Проф. Цоневъ бележи удивенъ: „Забележи, левъ като монетна единица отъ 1839 г.“. П. Успѣнски (LII, с. 115) ни разказва, че монаситѣ въ Атонъ вѣрвали, че въ християнскитѣ времена тамъ са живѣли цакони (или лакони), изселени отъ Константина Велики, когато той решилъ да даде Атонъ на монаситѣ. И продължава : „Въ 1845 год. начальникъ Керасійскаго скита Іеромонахъ Неофитъ говорилъ мнѣ, что тотъ госу­дарь пригласилъ атонскихъ Цаконовъ служить въ полкахъ съ жа­лованіемъ по три лева въ день и когда они сошлись, отправилъ на 60 судахъ въ Анатолію, а другихъ въ Морею". Петъръ Динековъ (XVIII, с. 211) помѣства извадки отъ писма и дневникъ на Сава Филаретовъ, писани въ София. На 21 мартъ 1859 г. Филаретовъ е отбелязалъ въ своитѣ „записки": „Свещ. [енникъ] потерялъ треб­никъ и вл.[адика] за наказание собралъ съ него 1500 левовъ". Отъ будния духъ на Раковски нищо не можеше да избѣгне, макаръ тълкуването на фактитѣ често пъти да е погрѣшно, но винаги е съ родолюбивъ уклонъ. Така е и въ случая. Той ни дава описание и сведения за десеть стари български монети (ХLІѴ). На страници 103 и 104 четемъ: „Много българскы пѣнязи ся сохранили по коимъ отъ една страна са вижда изобразенъ народный Българ­скы знаменъ разиреньій левъ увѣнчянъ съ вѣнецъ славы. Азъ съмъ ви­дѣлъ нѣколико си срьбьрный и златны у частны лица, нъ не успѣхъ тогава да гы снема и изслѣдовамъ. Види ся, че този пѣнязъ съ лъвъ билъ твърде много разпространенъ по Българія и другадѣ. Турци после привзетия Българии за много время са употрѣблѣли българскьі пѣнязи отъ дѣ сж останали имяна въ употрѣбление имъ и до сега: грошъ, рупъ и рубе, пѣнязъ, нѣгли и други. Тии кога продаватъ нѣщо си за общо тържище, кликачъ имъ вика: биръ асланлъ, онъ асланлъ и др., т. е. излѣзло за цѣна за единъ лъвскы пѣнязъ, за десятъ лъвскы и пр. Въ Влашко и Богданско тукъ же ся съхранило да броятъ: унъ леу, дой леи и пр. и къти леи — колко лъвски грошове. Въ южни же страны Руссии народъ употрѣбляеше тойзи брой сколко левовъ или сколко левъ казватъ. А то е знайно, чи Влашко и Богданско, какъ-то южны страны Руссии са были обитаеми отъ Болгары и принадлежѣли са Бьлгаръмъ". Прави впеча­тление, че Раковски не взема подъ внимание, че тогава, когато той е чувалъ „асланлъ" и „леу“, то не се е отнасяло до българска монета, а до чужда, съ лъвско изображение. Нашитѣ нумизмати подтвърждаватъ думитѣ на Раковски само въ смисъль, че въ България, до поробването й, е имало само една монета съ лъвско изо­бражение — аспрата на Иванъ Шишмана. Отъ нея сж познати 11 разновидности (ХХХІІб, с. 144-146). Вѣрно е и друго, — че аспрата, като малка размѣнна монета, ще е била въ голѣмо количество. Но дали тѣзи български аспри не са били измѣстени скоро следъ поробването съ турски мангъри и равнитѣ имъ пулове и други, това не може да се твърди съ положителность. В. Ив. Келсиевъ (XXVIII) възпроизвежда раз­говора си съ Гончаръ, водачъ на некрасовцитѣ около Бабадагъ и Тулча (с. с. Саръкьой, Журиловка и Слава), станалъ презъ 1862 г. въ Цариградъ. Между другото Гончаръ му казва (с. 192): „Чрезъ тотъ самый Босфоръ переѣзжаю я это: на каикъ сѣлъ, взялъ, вотъ какъ теперь помню, за три лева (пиастра)"... Несъмнено е, че ще има още писмени указания за употрѣбата на думата левъ, като название на монета у насъ или тур­ската арсланъ (популярно „асланъ"). Еднакво съ тѣхъ е употребявана, споменатата вече, арабска дума еседъ (XXIII), отъ тукъ — „еседи", т. е. левъ и левски — друго название на същата монета. Коя е тази монета, ще видимъ по-долу. Сега може да се каже, че тя е била равна по стойность съ турския сребъренъ (беязъ) грошъ, по-късно пиастръ — най-разпространената и най-употрѣбяваната за обикновени нужди. Тукъ е мѣсто да се направятъ нѣкой изводи. Откъмъ половината на XVII вѣкъ до половината на XIX названието левъ или левски (турското „асланлъ" и арабското „еседи") се употрѣбяватъ въ земитѣ отъ Бесарабия и Добруджа презъ Търновско и Софийско, та до Света гора и Корчанско. Едва ли може да се съмняваме, че това явление (тъкмо за „левъ") е било ча­стично, т. е. само въ споменатитѣ мѣста, а не почти всеобщо... https://www.forumnauka.bg/topic/22268-parite-narichani-„lev“-do-poyavata-na-istinskiya-lev/

Оногурис У Моисея Каланкатуйского и Степаноса Орбелиани сохранилась легенда, восходящая к не дошедшему до нас сочинению Петроса Картога, писателя первой половины VI в. Здесь привлекает внимание наименование гунна Х'онагура, безусловно передающее этническое имя гуннов-оногур, вероятно, ставшее известным армянам не ранее нашествия их совместно с сарагурами на Закавказье в 466 г. Византийский историк Агафий упоминает под 554 г. крепость Оногурис в Лазике севернее Риона, названную так, как он думает, в честь победы, некогда одержанной колхами над гуннами-оногурами. Оногурис е показана в средата на областта Лазика. Егриси (на грузински: ეგრისი), наричана също Лазика, е държава, съществувала през късната Античност в източното Черноморие. https://bg.wikipedia.org/wiki/Егриси

И какво е пишело в него?

Не са били едно и също. От текста се вижда, че склавините са живели край Солун, накъдето се насочил първо Юстиниан. Там се е намирала въпросната Склавиния. Не е потеглял към България, както пише хронистът. На път за Солун минал през Тракия и там българите го нападнали. С указанието, че Юстиниан потеглил едновременно срещу Склавиния и България, хронистът подсказва, че между българите и славяните извън България изглежда е имало някакъв съюз. Това се потвърждава и от обстоятелството, че българите пресрещнали византийците, явно очаквайки това нападение.

Там пише така: „В хода на реставрационната работа е свалена подвързията на ръкописа и е доказано, че общо 8 листа – този с посвещението и още 7 съдържащи илюстрации към текста, са били допълнително прикачени към руския препис от 1073 г., но първоначално са украсявали българския оригинал от Х век.“ И как разбраха, че листовете са от български оригинал? По-скоро Светослав е прекроил книгата на баща си. Затова в нея има две похвали - в началото и края. Т. н. „Похвала за цар Симеон” в т. н. „Симеонов сборник”, който също е от XV в. (тогава явно са открили библиотеката на цар Симеон) е някаква некоректна измислица. В „Похвалата за Светослав” текстът е „Великий в князех княз Святослав”. Което означава „най-големият сред князете княз Светослав”. Светослав е бил велик княз и на практика „великий” не е похвала, а реално уточняване на титлата му. И инициаторът на сборника Ярослав също е бил велик княз и всъщност е променена само частта Яро в Свето. Като на практика Свето заема също толкова място, колкото и Яро, защото е изписано с титла. „Великий в цесарех (или царех) Симеон” не означава нищо, защото тогава само Симеон е носел такава титла. Пък и ако тя е била действително равностойна на император, т. е. на върховен владетел, епитета „най-голям” просто няма смисъл. Над него е бил само Бог (на теория). Той и Лакапин му е казал, че може да е василевс само на българите. Най-голям цесар (цар) или василевс е чиста глупост, съчинена от някой „пиян руски калугер”, както четох някъде тук във форума. Но да не бъдем толкова крайни: това, че не можем да си изясним някои странни неща, не ни дава основание да си измисляме нови. Много по-голям успех в присвояване на Светославовия сборник може да се постигне, ако се приеме, че само името е било променено. Симеон също е бил велик княз и в един препис на „Шестоднев” (също руски) Йоан Екзарх така го титулова „Симеоне княже великий”. Симеон не е бил чак толкова славолюбив, да се величае като „велик“. В една друга похвала в Златоструй се казва „Благоверният цар Симеон, като изучи божественото писание, книгите всички — стари и нови...“ На времето са имали друга представа за величие.

Това, че е трито, не означава, че отдолу писаното има български произход. Например за Светославовия сборник също се казва, че е трито под имато на Светослав. Но обясняват, че отдолу е пишело Ярослав. Както се вижда и в ПВЛ той иманно е изтъкнат като голям ценител на книжовността. По негово време е започнало съставянето на сборника и съвсем логично е било неговото име да е фигурирало отначало в похвалата. после Светослав си е присвоил заслугата. Пас опираме до логически съждения, а не до факти.

Из „Биография на Георги Стойков Раковски“ от д-р Боби Петров, издадена в 1910 г. Кръстното му име било Сава: на името на дядо си Съби. В Котел имената Сава и Съби били равнозначни; кръстените с името Съби празнували именния си ден на св. Сава, понеже нямало друг специален ден – патронен празник за тях. Както домашните му, тъй и в училищата в Котел, Карлово и Цариград го зовяли Сава. Като ученик се е подписвал и носил името Сава Стойков. Имал успехи в училището, но баща му Стойко чорбаджи, виждал, че „не е за занаят, или търговия“. Завел го през 1836 г. в Цариград и го настанил в гръцкото училище Куру чешме, при владиката Самуил. Настойник на Сава станал княз Стефан Богориди, който бил от Котел и бил далечен роднина на Стойко. През 1840 г. Сава се увлякъл от черковната борба. Искал да работи в полза на своя народ, но в Цариград не можел да направи това. Решил да напусне и замине за Румъния, нямал обаче пари. За да ги придобие, си послужил с измама. При Богориди идвали хора да го молят да ходатайства за тях пред турските власти. Когато веднъж дошел някакъв турчин, да моли да бъде назначен на някаква служба, Сава му обещал да уреди въпроса, ако турчина даде 1200 гроша, уж „за княза Богориди“. Турчинът доволен, дал парите, а Сава се качил на една турска гемия и потеглил към Браила. За да не узнае Богориди къде се намира, в Браила променил името си на Сава Македону. През 1841 г. Сава се замесил в убийството на румънски офицер. Всъщност станало грешка, но убийство имало. Българите от Браила решили през август да минат Дунав и да вдигнат въстание. Записали се около 4000 души, били приготвени ладии. Но когато те заплували към българския бряг, от града се задал комендантът Енгел с войска. Заповядал на въстаниците да се върнат, те не го послушали. Енгел дал команда да стрелят и много от въстаниците паднали убити и ранени. Сава не бил сред въстаниците, но видял случилото се и се възмутил от действията на Енгел. Решил да му отмъсти. Заедно със своя приятел Ставри го издебнали на един бал и Ставри стрелял, когато един офицер се качвал на една каруца. Офицерът обаче, не бил Енгел, а майор Петракеску. Кочияшът разпознал Ставри, арестували го. Узнавайки за това от жена му, Сава отищъл в полицията и заявил, че той е извършил убийството. Бил закаран в Букурещ, където го осъдили на смърт. Приятелите му успели срещу 1000 жълтици да му извадят гръцки паспорт, а гръцкият консул обещал да се застъпи за него, вече като гръцки поданик. Предали го на гръцкото консулство, което трябвало да го съди в Атина. Първо го изпратили в Цариград, където Сава станал симпатичен на гръцкия консул и на драгоманина в консулството. Решили да не го изпращат в Гърция, а в Марсилия, при тамошния гръцки консул, за да го запази. „Тогава именно, по наше мнение – пише Бобчев, - е станало прекръстването от С. Македону на Георги С. Раковски и това е било направено, с цел да се укрие С. Македону от румънските власти да не могат да му хванат дирите...“ „Съображенията, които накарали С. Македону да се прекръсти на Г. С. Раковски – продължава биографът, - са били следните: той искал да си избере едно такова име, което да бъде чисто българско и в същото време да го свързва и да възбужда у него сладки спомени за една идеална за него личност, която той обожавал и тая личност била вуйчо му – капитан Георги Мамарчев.“ Пак по подражание на вуйчо си, който се наричал още и Буюкли, Сава сменил родовото име на фамилията си, което било Папазоолу. Възползвал се от името на родното му място, село Раковълъ, като сменил турското окончание с по-благозвучното „скы“. Което му придало чисто славянски вид, уверява Бобев. Така Сава Папазоолу станал Георги Стойков Раковски.

А така наречените български творби, в какъв вид са запазени? Именник, За буквите, Приписка на Тудор Доксов и пр. Не са ли "преписи" от същото време 15-16 век. И всичките се водат „руска редакция“. Как пък един оригинал няма в България? Дори най-ранният ръкопис на кирилица е в Русия. С писане на лакърдии, в които се представят някакви логически твърдения няма да стане. Сигурно има достатъчно източници да се докаже писаното в ПВЛ, ама струва ли си да се опитваме да откриваме топлата вода. Интересно, откъде българите в началото на 14 в. са знаели, че русите са кръстени „при Василий Македонец“. Е, не е посочено точно, че е било по времето на този цар, то и покръстването не е било по негово време, но са дали византийски ориентир. Българи ли са били тези съставетели, да не заявят гордо „Булгар, булгар“? Пардон да напишат: „при българския цар... бяха кръстени русите“. Затова пък днешните патриоти много активно се опитват да поправят "грешките“ в историята.

ПВЛ: И когда прошел год, в 988 году пошел Владимир с войском на Корсунь, город греческий, и затворились корсуняне в городе. И стал Владимир на другом берегу лимана, на расстоянии полета стрелы от города, и крепко сопротивлялись горожане. Владимир же осадил город. Люди в городе стали изнемогать, и сказал Владимир горожанам: «Если не сдадитесь, то простою и три года». Они же не послушали его. Владимир же, изготовив войско свое, приказал насыпать землю горой у городских стен. И когда насыпали они, корсунцы, подкопав стену городскую, крали насыпанную землю, и носили ее себе в город, и ссыпали посреди города. Воины же присыпали еще больше, и Владимир стоял. И вот некий муж именем Анастас, корсунянин, пустил стрелу, написав на ней: «Перекопай и перейми воду, идет она по трубам из колодцев, которые за тобою с востока». Владимир же, услышав об этом, посмотрел на небо и сказал: «Если сбудется это, — сам крещусь!» И тотчас же повелел копать поперек трубам, и перекрыли воду. Люди изнемогли от жажды и сдались. Владимир вошел в город с дружиною своей и послал к цесарям Василию и Константину сказать: «Вот взял уже ваш город славный; слышал же, что имеете сестру девицу; если не отдадите ее за меня, то сделаю столице вашей то же, что и этому городу». И, услышав это, опечалились цесари и послали ему весть такую: «Не пристало христианам жениться и выдавать замуж за язычников. Если же крестишься, то и ее получишь, и царство небесное воспримешь, и с нами единоверен будешь. Если же не сделаешь этого, то не сможем выдать сестру за тебя». Услышав это, сказал Владимир посланным к нему от цесарей: «Скажите цесарям вашим так: я крещусь, ибо еще прежде разузнал о законе вашем и люба мне вера ваша и богослужение, о котором рассказали мне посланные нами мужи». И рады были цесари, услышав это, и упросили сестру свою, именем Анну, и послали к Владимиру, говоря: «Крестись, и тогда пошлем сестру свою к тебе». Ответил же Владимир: «Пусть пришедшие с сестрою вашею и крестят меня». И послушались цесари и послали сестру свою, сановников и пресвитеров. Она же не хотела идти к язычникам и сказала им: «Лучше бы мне здесь умереть». И сказали ей братья: «Может быть, обратит Бог Русскую землю к покаянию, а Греческую землю избавишь от ужасной войны. Видишь ли, сколько зла наделала грекам Русь? Теперь же, если не пойдешь, то сделают и нам то же». И едва принудили ее. Она же села на корабль, попрощалась с ближними своими с плачем и отправилась через море. Когда прибыла в Корсунь, вышли корсунцы навстречу ей с поклоном, и ввели ее в город, и отвели ее в палату. По божественному промыслу разболелись в то время у Владимира глаза, и не видел ничего, и скорбел сильно и не знал, что сделать. И послала к нему царица сказать: «Если хочешь избавиться от болезни этой, то крестись поскорей; если же не крестишься, то не сможешь избавиться от недуга этого». Услышав это, Владимир сказал: «Если же так и будет, то поистине велик Бог христианский». И повелел крестить себя. Епископ же корсунский с царицыными попами, огласив, крестил Владимира. И когда возложил руку на него, тот тотчас же прозрел. Владимир же, увидев свое внезапное исцеление, прославил Бога: «Теперь познал я истинного Бога». Многие из дружинников, увидев это, крестились. Крестился же он в церкви святой Софии, а стоит церковь та в городе Корсуни посреди града, где собираются корсунцы на торг; палата же Владимира стоит с края церкви и до наших дней, а царицына палата — за алтарем. После крещения привели царицу для совершения брака. Владимир же взял царицу, и Анастаса, и священников корсунских с мощами святого Климента, и Фива, ученика его, взял и сосуды церковные и иконы на благословение себе. Поставил и церковь святого Иоанна Предтечи в Корсуни на горе, которую насыпали посреди города, когда крали землю из насыпи; стоит церковь та и доныне. Отправляясь, захватил он с собой и двух медных идолов и четырех медных коней, что и сейчас стоят за церковью святой Богородицы и про которых невежды думают, что они мраморные. Корсунь же отдал грекам как вено (зестра) за царицу, а сам вернулся в Киев. И когда пришел, повелел повергнуть идолы — одни изрубить, а другие сжечь. Перуна же приказал привязать к хвосту коня и волочить его с горы по Боричеву к Ручью и приставил двенадцать мужей колотить его палками. Делалось это не потому, что дерево что-нибудь чувствует, но для поругания беса, который обманывал людей в этом образе, — чтобы принял он возмездие от людей. «Велик ты, Господи, и чудны дела твои!» Вчера еще был чтим людьми, а сегодня поругаем. Когда влекли Перуна по Ручью к Днепру, оплакивали его неверные, так как не приняли они еще святого крещения. И, приволочив, кинули его в Днепр. И поручил Владимир <людям>, сказав: «Если пристанет где к берегу, отпихивайте его, пока не пройдет пороги, тогда только оставьте его». Они же исполнили повеленное. И когда пустили Перуна и прошел он пороги, выбросило его ветром на отмель, которая и до сих пор зовется Перунья отмель. Затем разослал Владимир посланцев своих по всему городу сказать: «Если не придет кто завтра на реку — будь то богатый, или бедный, или нищий, или раб, — будет мне врагом». Услышав это, с радостью пошли люди, ликуя и говоря: «Если бы не было это хорошим, не приняли бы этого князь наш и бояре». На следующий же день вышел Владимир с попами царицыными и корсунскими на Днепр, и сошлось там людей без числа. Вошли в воду и стояли там одни, погрузившись до шеи, другие по грудь, молодые же у берега по грудь, некоторые держали младенцев, а взрослые бродили, попы же, стоя, совершали молитвы. И была видна радость великая на небе и на земле по поводу стольких спасаемых душ; а дьявол говорил, стеная: «Увы мне! Прогнан я отсюда! Здесь думал я обрести себе жилище, ибо здесь не было учения апостольского, не знали здесь Бога, но радовался я служению тех, кто служил мне. И вот уже побежден я невеждой этим, а не апостолами и не мучениками; не смогу уже царствовать более в этих странах». Люди же, крестившись, разошлись по домам. Владимир же был рад, что познал Бога сам и люди его, возвел глаза на небо и сказал: «Боже великий, сотворивший небо и землю! Взгляни на новых людей этих и дай им, Господи, познать тебя, истинного Бога, как познали тебя христианские страны. Утверди в них правую и неуклонную веру, и мне помоги, Господи, против дьявола, да одолею козни его, надеясь на тебя и на твою силу». И сказав это, приказал рубить церкви и ставить их по тем местам, где прежде стояли кумиры. И поставил церковь во имя святого Василия на холме, где стоял идол Перуна и другие и где приносили им жертвы князь и люди. И по другим городам стал ставить церкви и определять в них попов и приводить людей на крещение по всем городам и селам. Посылал он собирать у лучших людей детей и отдавать их в обучение книжное. Матери же детей этих плакали о них, ибо не утвердились еще они в вере и плакали о них как о мертвых... ... В год 6499 (991). После этого жил Владимир в христианском законе, и задумал создать каменную церковь пресвятой Богородице, и послал привести мастеров из Греческой земли. И начал ее строить, и, когда кончил строить, украсил ее иконами, и поручил ее Анастасу Корсунянину, и поставил служить в ней корсунских священников, дав ей все, что взял перед этим в Корсуни: иконы, сосуды церковные и кресты... В записките си за великия княз Владимир Екатерина II е отбелязала: Того же лета (991) пришли от Греческого царя послы возобновить мирные договоры, и с ними митрополит Михаил и четыре епископа от славян, и ремесленники к созданию каменных церквей. В 991 году Михаил митрополит, взяв от великого князя позволение и с ним бояр знатных со служители, поехали по Русской земле, до Ростова с четырьмя епископы, с ними же Добрыня, дядя Владимиров, и учили народы закону и вере Христианской, и поставил епископов в Новгороде Иоакима (который летописец писал), а в Ростове - Феодора. ПВЛ: В год 6545 (1037). Заложил Ярослав [Мудры] великий город <городские стены> Киев, у того же города Золотые ворота; заложил и церковь святой Софии, Премудрости Божьей, митрополию, и затем церковь каменную на Золотых воротах — святой Богородицы Благовещения. Этот премудрый князь Ярослав для того создал <церковь> Благовещения на вратах, чтобы даровать навсегда радость городу тому благовещением Господним и молитвою святой Богородицы и архангела Гавриила. Потом <заложил> монастырь святого Георгия и святой Ирины. И стала при нем вера христианская плодиться и расширяться, и черноризцы стали умножаться, и монастыри появляться. И любил Ярослав церковные уставы, попов любил немало, особенно же любил черноризцев, и к книгам имел пристрастие, читая их часто и ночью, и днем. И собрал писцов многих, и перелагали они с греческого на славянский язык и на письмо. Переписали они и собрали множество книг, которые наставляют верующих людей, и наслаждаются они учением Божественного слова. Как если один землю вспашет, другой же засеет, а иные жнут и едят пищу неоскудевающую, — так и этот. Отец ведь его Владимир землю вспахал и размягчил, то есть крещением просветил. Этот же Ярослав, сын Владимиров, посеял книжные слова в сердца верующих людей, а мы пожинаем, учение принимая книжное. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Ерго, гърците са покръстили руснаците, пратили са им свещеници славяни, които явно са познавали преведените на славянски език книги. Във второто житие на Наум се казва за учениците на Кирил и Методий: „И ето, нека е известно за всичко на почитащия [ги], както и по-преди написахме: че еретиците - едни мъчиха много, а други – презвитери и дякони – продадоха на евреите срещу заплащане. Евреите ги взеха, та ги отведоха във Венеция. И когато ги продаваха, по Божи промисъл, дойде тогава от Константиновия град във Венеция царски служител по царска работа. И, узнал за тях, царският служител откупи едни, а други взе така, отведе ги в Константиновия град и съобщи за тях на цар Василий. И пак ги поставиха в техните чинове и санове – презвитери и дякони, каквито бяха и преди, и им дадоха издръжка. И никой не умря в робство, но едни, покровителствани от царете, починаха в Константиновия град, а другите, дошли в българската земя, починаха в голяма почит. Българската земя трябва да е била Македония, която тогава е била най-близо до Византия. Значи освен Климент и Наум и други ученици на Кирил и Методий са се подвизавали в „Македонските земи“. Възможно е учениците, останали във Византия, да са просвещавали славяните в тези земи. Може и те да са измислили кирилицата, защото е трябвало да си служат едновременно с гръцки и славянски книги. От сведението за Ярослав Мъдри се вижда, че той е получил направо от Византия книгите, които са влезли в Светославовия сборник. И са преведени в Русия, а не в България. Съставянето на книгата е започнало по негово време.

Текстът по-долу е от книгата „The Avar Siege of Constantinople in 626: History and Legend“ "The Bulgar troops formed the third most important segment of the Avar army. George of Pisidia explicitly mentions them on two occasions: when listing various groups participating in the siege and when describing the final attack of the Slavic monoxyles, since the Bulgars formed part of their crews. They are also listed among other participants in the siege by the later Chronographia of Theophanes. The status of the Bulgars in the Avar army during the siege of 626 is as problematic as it is in the case of the Slavs. After the arrival of the Avars, there was a lack of reports confirming the participation of the Bulgars in their military campaigns; therefore, it cannot be exactly suggested when and under what circumstances they became a part of the Avar army. The nomad “ethnonyms” were often only umbrella terms for various and largely heterogeneous nomadic groups. We also need to bear in mind the flexibility of the ethnogenesis of various nomad tribes and their frequent regrouping and subsequent splitting. This was probably also the case of the warriors who referred to themselves as Bulgars. The tradition and frequency of the use of this term could have inspired other nomads living in the khaganate to adopt the Bulgar identity, although obviously only in a political sense rather than an ethnic one. The Bulgars appear in preserved sources as the allies of the Avars as late as in the last decade of the sixth century. Their significance in the Avar army particularly increased during the final confrontation with the empire, and it is probable that the Bulgar troops had joined the Avars in the great offensive against the Eastern Roman Empire that took place sometime between 614 and 618. This offensive included a thirty-day siege of Thessalonica, which took place on the initiative of the independently operating Slavs. The participation of the Bulgars is emphasized in the siege of the city. The Bulgars also remained a stable part of the khagan’s army during the siege of Constantinople and their participation was certainly ot negligible. Besides their important role during the sieges of Thessalonica and Constantinople, the Bulgars became so strong that several years later they even aspired to assume the leading role in the entire khaganate, albeit unsuccessfully. Among the 9000 Bulgars who were subsequently forced to leave Pannonia, there were probably many who had participated in the siege of Constantinople together with the Avars." От превода на Гугъл си извадих тази много съществена част: „Номадските „етноними“ често са само общи термини за различни и до голяма степен разнородни номадски групи. Също така трябва да имаме предвид гъвкавостта на етногенезата на различни номадски племена и тяхното често прегрупиране и последващо разделяне. Това вероятно е било и в случая на войните, които са се наричали българи. Традицията и честотата на използването на този термин биха могли да вдъхновят други номади, живеещи в каганата, да приемат българската идентичност, макар очевидно само в политически смисъл, а не в етнически.“ „Българите“ при аварите са били сбирщайн от номади с различен етнически произход. Истинските българи обаче, не са номади. Дори и след като били покорени от хазарите, някои останали в старите земи. Други са се прехвърлили в съседните земи, но както се вижда и там са се настанили трайно, най-вече край реките.

Българите са били дълго време непознати. В преписите на Анастасий Библиотекар е Vulgarorum, даже и в отговорите на папа Николай I e така, но вече при папа Николай II държавата е Bulgarorum. Освен грешката да са считали, че българите са оногундури, дълго време се е приемало, че са вулгари, а не българи. Всъщност те са били българи по етнос, но вулгари като характеристика. Аз затова обърнах внимание на особеностите в предаването на разказа на Теофан. И това, че той счита, че Кубрат е бил владетел на котрагите. А има ли ги тези котраги в друг извор? Велика България споменава ли се на друго място? Не, защото не става дума за България, а за Вулгария. В примера, който даде, ясно се вижда, че Vulgares е от варварските народи. А Вулгария си е точно Варвария. Объркали са се и гърците, после и латинците от Рим не са доразбрали нещо. Но е имало други латинци, които преди покръстването на българите са знаели, че държавата се казва България. Много е сложен казуса с тези вулгари, но трябва да се знае, че има смесване между тях и българите. И където може, трябва да се изясни, защото иначе историята става фалшива. В Цариград и Рим не са знаели как се казват българите, обаче целият свят бил пропищял от тях.