Извадки от изследването на Иван Кр. Стойчев „За лъва върху нашия герб и за названието на монетната ни единица“, отпечатано в списание „Родина“, г. 1940, март, кн. III.
Изображението на лъва върху монети, преди установяването на гербоветѣ въ държавния и общественъ строй, не трѣбва да се смѣта, освенъ като украса или стремежъ за отличие, обикновено дължими на случайность или подражание. Появяването на лъвско изображение върху монети се наблюдава вѣкове преди Христа. Въ Западна Европа и Балканския полуостровъ заслужава да се отбележи следното, отнасяще се до епохата следъ основаването на българската държава. Споредъ едни източници, най-старата монета съ лъвъ е отсѣчена въ Венеция при дука Йоанъ Партитиакусъ (827-829), споредъ други — въ о. Критъ, отъ латинския му владѣтель (1285-1342), а споредъ трети—въ днешна Фландрия и Холандия. Мненията за Фландрия и Холандия се двоятъ,— едни смѣтатъ, че се явява въ 1282-1294 г., а други — въ 1339 г. Следъ това монети съ лъвъ има въ Брауншвайгъ презъ 1345 г. и въ България при Иванъ Шишмана (1371-1393). Тъкмо преди заробването на България, пари съ лъвъ е сѣкълъ сръбскиятъ деспотъ Вукъ Бранковичъ (1389-1398), а следъ това, въ Смедерево, и Георги Бранковичъ (1427-1456). На Балканитѣ нашата аспра отъ Иванъ Шишмана (медна, посребрена, тегло 0.96-1.72 гр.) е първа монета съ лъвъ, защото до това време такива не са били сѣчени отъ околнитѣ владѣтели — въ Солунъ, Цариградъ, Никея, Трапезундъ и Дубровникъ. Отъ по-близкитѣ страни, съ които България е имала връзки, монети съ лъвъ е имала Венеция, както се спомена вече. И такива, до нашето заробване, били сѣчени отъ 1343 до 1400 г. отъ дуковетѣ Дандулусъ, Целзусъ, Контаренусъ, Мауроценусъ и Венериусъ (IX, с. 169). Монети съ лъвъ е имало изобщо грошове, талери, фениги и аспри.
Б ъ л г а р с к и и ч у ж д и м о н е т и с ъ л ъ в с к о и з о б р а ж е н и е, у п о т р ѣ б я в а н и у н а с ъ и о к о л о н а с ъ д о т у р с к о т о р о б с т в о. Прави впечатление, че въ стопанския животъ презъ срѣднитѣ вѣкове, ако и по-примитивно устроенъ, а може би тъкмо за това, чуждестраннитѣ монети са били приемани навсѣкъде много по-леко, отколкото днесъ. Тѣзи улеснения са били особно голѣми за странитѣ, съ които са се поддържали търговски връзки и за онѣзи монети, чиято стойность е била обезпечена отъ солидна държава или са имали ценно съдържание. Проличава дори известно изравняване въ названието на монетитѣ на разни страни и подражание въ външния видъ. Подобно нѣщо се наблюдава и въ нашето отечество. Отъ българскитѣ царе пръвъ почва да сѣче монети Иванъ Асенъ II (1218-1241 г.). До падането на второто българско царство върху нашитѣ монети се наблюдаватъ изображения на Исуса Христа, на царя самъ или съ царицата, сетне, царьтъ на тронъ, на конь, също кръстъ, орелъ и най-после — лъвъ.
Отъ друга страна, явно се чувствува влиянието на Венеция и Дубровникъ, безъ да може да се изключи съвсемъ и византийското.
Мушмовъ пише (XXXII г., с. 82, 84, 89), че подъ влияние на венецианскитѣ образци са сребърнитѣ монети на Иванъ Асена II, на жена му и сина му Михаила, а изобщо неговото монетно дѣло е подражание на византийското, дубровнишкото и венецианското. Поради това, до скоро, ученитѣ мъчно различаваха нашитѣ монети отъ тѣзи на странитѣ, на конто сме подражавали. Тъкмо въ това се крие, може би, причината, щото царь Иванъ Шишманъ да постави на аспрата второто отъ идеализиранитѣ животни — лъва вмѣсто орела, тъй широко употрѣбяванъ отъ други (макаръ че лъвътъ се е употрѣбявалъ и въ Венеция, но тя бѣ по-далечъ, а и нейниятъ лъвъ бѣ съ крила). Царь Шишманъ не е сѣкълъ грошове; предполага се — по липса на сребро. Но затова пъкъ български аспри съ лъвски образъ е имало много въ обръщение въ България и съседнитѣ страни, съ конто сме търгували, особено въ Дубровникъ. Поради голѣмитѣ връзки съ Венеция и Дубровникъ, у насъ сж били приемани тѣхнитѣ сребърни монети, както и нашитѣ — у тѣхъ.
Върху монетното дѣло у насъ са имали влияние и кръстоноснитѣ походи, които почнаха въ 1096 г. и продължиха до 1270 г. Презъ това време много западноевропейски монети бѣха посипали тѣхнитѣ пжтища, които често минаваха и презъ нашето отечество. Естествено е, че най-много пари са оставяни въ Палестина. Когато турцитѣ настъпиха къмъ Европа, тѣ също носѣха отъ тѣзи чужди пари. Така че западноевропейскитѣ монети са се явявали на Балканския полуостровъ, внасяни както отъ изтокъ, така и отъ западъ. Заедно съ това, довѣрието къмъ западноевропейскитѣ пари е откривало пътя и на по-новитѣ, между конто е и холандския талеръ, имащъ лъвско изображение. За широкото разпространение на чуждитѣ монети косвено са помагали, както ненавистьта къмъ завоевателитѣ, тъй и вжтрешната слабость на турската монета.
Но нека се върнемъ и уточнимъ съ дати и факти това, което току-що изложихме. Тъй като французскиятъ грошъ е създаденъ около 1250 г., а холандскиятъ löwentaler (талеръ съ лъвъ) между 1285-1294 г. (IX, с. 397), а въ XIV вѣкъ намираме „грошове" въ Румъния, нѣма никакво съмнение, че и въ България ще е имало отъ всички тѣхъ, а главно отъ холандскитѣ.
Така че, ако пожелаемъ да намѣримъ образеца, на който.може да е подражавалъ царь Иванъ Шишманъ (1371-1393 г.), за да постави лъвско изображение на българскитѣ аспри, трѣбва да се спремъ и на фламандския грошъ и на холандския талеръ вънъ отъ по-новитѣ отъ тѣхъ венециански монети, както и античнитѣ съ лъвъ; че желанието да се избѣгне орела е било ръководенъ мотивъ, остава известно съмнение.
Появяването на лъвъ върху монетитѣ на Бранковичитѣ, може да се обясни съ следнитѣ предположения: 1. Бащата на краль Душана Велики е Стефанъ III Дечански (1284-1322), бѣ внукъ на българския царь Тертеръ отъ дъщеря. Стефана го наследяватъ Бранковичитѣ. Едно подражание на нашата аспра не е изключено отъ страна на Вукъ Бранковича (1389-1398), тъкмо когато България загиваше и аспрата трѣбваше да изчезне. Нѣма съмнение, че за това присвояване е играла роля и роднинската връзка. 2. Георги Бранковичъ (1427-1456) е усвоилъ неоформения още български гербъ за своитѣ монети, и въ знакъ на предявяване претенции върху българскитѣ земи до Искъра, защото той, въ 1443 г., въ съюзъ съ Яна Хуниади и Владислава Варненчикъ, отблъсна турцитѣ чакъ до София.
Х о л а н д с к и я т ъ т а л е р ъ в ъ Т у р ц и я, Р у с и я и р у м ъ н с к и т ѣ к н я ж е с т в а о т ъ XIV д о XIX в ѣ к ъ. Преди да установя съществуванието и названието „левъ", привързано къмъ монета, употрѣбявана въ нашитѣ земи презъ време на турското владичество, ще кажа, че то се отнася тъкмо до холандския талеръ. Необходими са предварително нѣкой сведения относно разпространението и мѣстото на тази монета въ нѣкой близки и по-далечни страни, съ които сме поддържали връзки. Изключвамъ Бесарабия, за която важи казаното за румънскитѣ княжества и Русия.
1. Т у р ц и я. Задоволявамъ се тукъ само съ сведения отъ единъ трудъ, макаръ и старъ, но цитиранъ въ сериозни съчинения. Отъ него ще се е ползувалъ и Ихчиевъ (XXVI). Авторътъ на този трудъ (IV), М. Белинъ, пише че въ турската държава покрай националната монетна система (основна единица „акче" или „османи") е съществувала и чуждестранна или търговска, основана на гроша. Като подходяще поддѣление или металическа равностойность (въ разно количество) се е приспособявало акчето, докато се е обезличило като монетна единица. Грошътъ е ималъ узаконена размѣнна стойность въ Турция още при Баязида I, който въ берата на Влашкия воевода Мирчо (1393 г.) казва: „Князътъ ще внася всѣка година въ нашето императорско съкровище три хиляди казълъ-грошове (имало е и бейязъ грошове — б. м.) отъ Влашко или 500 отъ нашата монета-. Белинъ заема това отъ Джевдетъ (XVI и IV, по-точно ч. 3 отъ XVI, с. 295), който пояснява, че грошоветѣ, за които се говори тукъ, са били „аслани" или „еседи" — пари съ изобразенъ лъвъ, внасяни отъ Европа подъ име écu ghorcut (отъ франц. écu — гербъ). Тази монета е била предпочитана въ Турция и получила законенъ характеръ. Въпросътъ се отнася тъкмо до холандския талеръ, холандското „екю", наричано въ Турция само „еседи" (на арабски то означава „лъвски" или „еседи-гурушъ", а преведено на турски — „арслани-гурушъ" (популярно „асланъ"), т. е. лъвски грошъ). Поради разпространението на „гроша", като монетна единица въ голѣмата часть на Европа, той се затвърдилъ и въ Турция не само като название, но по силата и на това, че отоманското акче, отъ дълго употрѣбление (създадено съ монархията), изгубило отъ вътрешната си стойность, а една замѣстваща монета била нуждна; понеже всички били вече свикнали съ арслани-гуруша, той замѣстилъ напълно турската монетна единица подъ името „асланъ-гурушъ" или само една отъ дветѣ думи. Това ставало толкова по-лесно, че грошътъ съ лъвъ се ценѣлъ по-високо отъ другитѣ грошове — 40 акчета вм. 35, както пише Солакъ Зааде въ XVI вѣкъ (IV, с. 156 и ХLІХ,с.34б). Положението на холандския талеръ се поколебава едва при появяването на германския, който билъ по-тежъкъ (9 драма, а холандския ималъ 8 ½ , драма). Следъ това, макаръ измѣстенъ отъ изключителното му положение, арсланскиятъ грошъ е продължилъ да сжществува до половината на XIX вѣкъ, та и споменътъ за лъвския грошъ по този начинъ е продължилъ да живѣе по-дълго време.
2. В л а ш к о и М о л д о в а. Да се запознаемъ съ сведения и за монетитѣ на близкитѣ северни страни, съ които сме поддържали всѣкога връзки и които сж имали въ употрѣба холандския талеръ, но само онова, което непосрѣдствено ни интересува и тъй както ми се изложи писменно отъ председателя на нумизматическата секция при Румънската академия на наукитѣ, г. Моисилъ. Той пише следното: „Името на румънската монета лей (левъ) е произлѣзло отъ холандскитѣ талери, които сж имали изобразенъ, на лицето и на гърба, лъвъ, стоящъ на двата си крака (холандски гербъ). Тѣ се наричали въ другитѣ страни талеръ леонесъ (löwentaler), а въ Турция — арсланъ-грушъ. Отначало въ Румъния, Молдова и Ардялъ се наричали просто талери, но отъ 1650 г. документитѣ съдържатъ обикновено употрѣбяваното „лей". Въ това време названието талеръ се е употрѣбявало най-вече за империалитѣ, полски, германски, арделенски, а „лей" е останало за холандския талеръ. Следъ като, въ втората половина на XVIII вѣкъ, холандскитѣ талери били измѣстени отъ употрѣбление отъ австрийскитѣ (Мария Терезия) и испанскитѣ (colonazi, stalpari), леятъ е почналъ да се употрѣбява само въ смѣткитѣ и се валоризиралъ по 40 пари. Това е било до закона за монетитѣ отъ 1867 год. Въ Буковина срѣщаме названието лей до австрийската окупация (1775 г.), а въ Бесарабия — до руската окупация (1812 г.); следъ тѣзи дати въ завладѣнитѣ провинции били въведени монетитѣ на държавитѣ-владѣтелки".
Макаръ г. Моисилъ да не съобщава, кога най-рано са се появили холандски талери въ румънскитѣ предѣли, ние знаемъ това отъ берата на Баязида I до Мирча Вода отъ 1393 год. Интересно е и съвпадението, че на северъ отъ Дунава талеритѣ започватъ да се наричатъ лей отъ срѣдата на XVII вѣкъ, точно както и у насъ (XXIV а и XXXV), та макаръ и съ турското „асланъ".
Наричането на австрийскитѣ талери „германски", вѣроятно се дължи на дълговременното оспорване на германската корона отъ австрийска страна. По-важно е да знаемъ, че холандскиятъ талеръ презъ втората половина на XVIII вѣкъ почва да се измѣства, но названието левъ все повече се срѣща.
3. Р у с и я. Понеже връзкитѣ на българския народъ съ руситѣ не са се прекъсвали, а къмъ XVII вѣкъ биватъ и засилени, трѣбва да се спомене нѣщо и за пари въ Русия, сходни съ употрѣбяванитѣ въ нашитѣ предѣли. Н. Н. Головинъ помѣства глава (XI) за рускитѣ монети, гдето се казва: „Въ течение на XV вѣкъ Русия се освободила отъ татарското иго. Освенъ сребърни пари, въ употрѣба сж били и медни пули, а освенъ това и голѣмо количество чужди пари, а именно: холандски и ливонски червонци (златни—б.м.) и други разнообразии сребърни пари, познати подъ общото име пенези. Макаръ Головинъ да не съобщава подробности, но трѣбва да се предполага, че холандскиятъ талеръ („асланъ-грушъ" въ Турция), който е билъ въ употрѣба въ Влашко, Молдова, Ардялъ и Бесарабия, не се изключва. И наистина, Schrotter (ХLѴІ) ни казва, че въ Русия този талеръ се е наричалъ левокъ или лёвковое серебро. Нѣщо повече. Той ще е билъ цененъ добре въ Русия и затова узаконенъ въ Бесарабия съ указа отъ 29. XII. 1819 г., т. е. дори седемь години следъ присъединяването на тази область къмъ Русия, станало въ 1812 година.
Л е в ъ — н а з в а н и е н а м о н е т а н а Б а л к а н с к и я п о л у о с т ро в ъ д о О с в о б о ж д е н и е т о. Съществениятъ фактъ, конто предизвика предприетото изследване, е установяването на название левъ за монета, употрѣбявана въ нашето отечество презъ време на робството и преди освободена България да е имала своя монета. Извънредно важно е да се запознаемъ съ фактическия материалъ, дори въ този малъкъ обемъ, въ който можахъ да го установя, главно въ българската книжнина и документи. Изброявамъ това, приблизително, хронологически. 1. Въ „Отчетъ о дѣятельности Русскаго археологическаго института въ Константинополѣ въ 1898 году" (XXXV, с. 146), се казва, че въ митрополията на градъ Корча се намиралъ кодикъ, писанъ отъ киръ Михали Милингеръ въ 1777 г., посветенъ главно на Мосхополския манастиръ „Св. Йоанъ Кръститель". Въ този кодикъ било отбелязано, че въ 1662 г. игуменътъ далъ на заемъ на архонтитѣ на Мосхополя 1,000 аслана (т. е. лева) съ 10 % лихва. Това е отбелязано и отъ проф. Ив. Снѣгаровъ (ХLѴШ, с. 496). 2. Герхардъ Корнелиусъ Дришъ, пътувалъ презъ България въ 1718 г., е написалъ на латински трудъ, въ връзка съ това си пътуване (XIII). На стр. 132 той пише, че българскитѣ селяни плащали на султана по 10 сребърни лева, за да използуватъ земята за засѣване и пасища (ruricolse nummos leonios argenteos decem partae annutium pendunt). Това заемамъ отъ Милетичъ (XXXI в.). 3. Капитанъ А. Петровъ (ХХХѴІІІ) като говори за събитията, станали презъ февруарий 1769 г., възъ основа на автентични документи, пише (с. 142): „Въ Яссахъ набирали для конфедератовъ гусаръ, которыхъ успѣли собрать только 1000 челов. изъ разнаго сброду, платя въ мѣсяцъ по 7 левовъ (4 рубля 20 копѣекъ ассигнаціями) на человѣка". Я за по-после, къмъ м. априлъ същата година, бележи: „Мостъ для перехода арміи черезъ Дунай, у Исакчи, на который издержано 250,000 левовъ, не былъ еще готовъ . . .“ Тѣзи извадки се отнасятъ за Молдова, но тѣ сочатъ, че въ срѣдата на XVIII вѣкъ названието левъ е било познато въ Русия. 4. Между надписитѣ и бележкитѣ, конто проф. Йорд. Ивановъ е намѣрилъ въ Света гора, той е обнародвалъ една подъ № 130, съществувала въ Хилендаръ, съ дата 1808 г. (ХХІVа, с.272). Тази бележка е била открита въ печатно евангелие и тя гласи: „Сіе толковное евангеліе есть на проигумена Пантелеймона Хилиндарца, купилъ его за двадесеть и пять лева изъ село Тревна Турновска епархия от іконома киръ папа Николая въ лѣто 1808. Дим. Стоjанъ № 8978“. 5. А. Скальковский ни съобщава (ХLѴІ1, с. 18-23), че на 19 декемврий 1819 г. генералъ Инзовъ направилъ докладъ предъ руския императоръ, щото на българитѣ въ присъединената презъ 1812 год. къмъ Русия Бесарабия да се признаятъ права, каквито иматъ другитѣ чужди преселници. На 29 декемврий с. г. предложенията на Инзова били одобрени и, съ указъ отъ същия день до Сената, били облѣчени въ формата и силата на законъ. Пунктъ 9 отъ указа гласи : „По истеченіи льготныхъ лѣтъ, ... съ начала 1820 года, обязаны съ каждаго семейства вносить ежегодно по 70 левовъ". Подъ линия на стр. 23 се казва: „Левъ или асланъ — тоже что турецкій піастръ, серебренная монета, стоилъ тогда до 20 к. с... Въ ръкописното „Житие и мучение святаго мученика Иоанна Новаго Терновскаго", отъ 1822 г. (XXIX), също се срѣщатъ пари съ име левъ. Това житие е подарено отъ Пантелей Кисимовъ на Народната библиотека въ София, а той го е получилъ къмъ 1850 год. отъ търновския житель Никола Дончевъ. Житието и следващитѣ два документа (т. т. 7 и са писани отъ светогорскитѣ монаси Никифоръ и Йеротей.
Като оставямъ всичко друго, ще приведа отъ това житие точно само следното обръщение къмъ Св. Йоана отъ духовникъ, служилъ въ негово време въ Търновската митрополия. „Но по неколикихъ дны прилучился тому духовнику нужда за новаци (подъ линия: „у Болгарию новаци називается пари"), понеже билъ долженъ неколико купцима и помислилъ о блаженнаго Іоанна, яко аще би ималъ онъ новци, да изище отъ него взаимъ. Сего ради паки призовалъ его въ свою килію и рече ему: брате Иоанне, имаши ли да найдетъ ми ся до четиристотинъ лева (а подъ линия : „Лева есть российска речь, а по болгарски сказуется грошове") взаимъ до неколико дны, дондеже придобию отъ преосвященѣйшаго митрополита; азъ имамъ едну котию сребренну, яже есть четиры литри сребра: но стидимся отъ народа да ю продамъ, сего дамъ ти ю тебѣ вмѣсто залога" (с. 10). „Левъ" срѣшаме въ „Повѣствованіе о плѣненій святѣй Атонстѣй горы отъ агаряновъ" и пр. (XXIX, с. 30): „Потомъ же паша заиска отъ всѣхъ монастыровъ да дадутъ ему восемь стотенъ хиляди лева" (подъ линия, за лева е означено „грошове"). Думата левъ се срѣща и въ „Повѣствованіе за страданіе Болгаріи отъ агаряновъ, и за неколико благочестиви христіяни иже избиени бяху по мѣстамъ и по градове отъ руки нечестивихъ, паки у оно смещеніе и у оно лѣто 1821, якоже явихомъ у святогорское повѣствованіе". Тамъ четемъ (XXIX, с. 34): „У село зовомое Габрово Терновскій предѣлъ, нѣкій богатъ человѣкъ и славенъ именемъ хаджи Христо, онъ имаше дадени у патріаршею Цареградскою сто хиляди лева (подъ линия „грошове") и егда слиша убиеніе патриарховъ, утрови себе и умре“ (вж. и LХѴ, с 77). Въ „Нѣкоторыя свѣденія о правомъ берегѣ Дуная", събрани въ 1826 г. (LХІѴ с., 32) се говори за селищата на запорожцитѣ при устието на Дунава — въ сегашнитѣ села Горни и Долни Дунавецъ, следъ като некрасовскитѣ казаци отишли да живѣятъ другаде. Тамъ се казва: „Запорожцы не платятъ никакой подати. Порта отводитъ имъ земли подъ селенія, даетъ на каждый курень по 300 левовъ (170 рублей) и по 200 окъ (6000 фунтовъ) муки . .. Передъ симъ порта давала только по 200 левовъ ..." На с. 41 се говори за некрасовцитѣ, населяващи с. Саръ-кьой (на езерото Разелмъ), описва се странното право, щото въ случай на убийство убиецътъ да не се осъжда на смърть, „.. а взыскивается съ него пени 1200 левовъ, называемой плата за кровь..." Въ единъ свой трудъ (LIѴ, с. 336-338) проф. Б. Цоневъ описва ржкописа № 355 подъ заглавие „Сборникъ отъ първата половина на XIX вѣкъ, съ образи", намѣренъ въ село Околъ (Горни), Самоковско. Въ края на 27 листъ на този ръкописъ е написано „цѣна совсѣмъ пять лева 1839 г. Серафинъ видарскій". Проф. Цоневъ бележи удивенъ: „Забележи, левъ като монетна единица отъ 1839 г.“. П. Успѣнски (LII, с. 115) ни разказва, че монаситѣ въ Атонъ вѣрвали, че въ християнскитѣ времена тамъ са живѣли цакони (или лакони), изселени отъ Константина Велики, когато той решилъ да даде Атонъ на монаситѣ. И продължава : „Въ 1845 год. начальникъ Керасійскаго скита Іеромонахъ Неофитъ говорилъ мнѣ, что тотъ государь пригласилъ атонскихъ Цаконовъ служить въ полкахъ съ жалованіемъ по три лева въ день и когда они сошлись, отправилъ на 60 судахъ въ Анатолію, а другихъ въ Морею". Петъръ Динековъ (XVIII, с. 211) помѣства извадки отъ писма и дневникъ на Сава Филаретовъ, писани въ София. На 21 мартъ 1859 г. Филаретовъ е отбелязалъ въ своитѣ „записки": „Свещ. [енникъ] потерялъ требникъ и вл.[адика] за наказание собралъ съ него 1500 левовъ". Отъ будния духъ на Раковски нищо не можеше да избѣгне, макаръ тълкуването на фактитѣ често пъти да е погрѣшно, но винаги е съ родолюбивъ уклонъ. Така е и въ случая. Той ни дава описание и сведения за десеть стари български монети (ХLІѴ). На страници 103 и 104 четемъ: „Много българскы пѣнязи ся сохранили по коимъ отъ една страна са вижда изобразенъ народный Българскы знаменъ разиреньій левъ увѣнчянъ съ вѣнецъ славы. Азъ съмъ видѣлъ нѣколико си срьбьрный и златны у частны лица, нъ не успѣхъ тогава да гы снема и изслѣдовамъ. Види ся, че този пѣнязъ съ лъвъ билъ твърде много разпространенъ по Българія и другадѣ. Турци после привзетия Българии за много время са употрѣблѣли българскьі пѣнязи отъ дѣ сж останали имяна въ употрѣбление имъ и до сега: грошъ, рупъ и рубе, пѣнязъ, нѣгли и други. Тии кога продаватъ нѣщо си за общо тържище, кликачъ имъ вика: биръ асланлъ, онъ асланлъ и др., т. е. излѣзло за цѣна за единъ лъвскы пѣнязъ, за десятъ лъвскы и пр. Въ Влашко и Богданско тукъ же ся съхранило да броятъ: унъ леу, дой леи и пр. и къти леи — колко лъвски грошове. Въ южни же страны Руссии народъ употрѣбляеше тойзи брой сколко левовъ или сколко левъ казватъ. А то е знайно, чи Влашко и Богданско, какъ-то южны страны Руссии са были обитаеми отъ Болгары и принадлежѣли са Бьлгаръмъ". Прави впечатление, че Раковски не взема подъ внимание, че тогава, когато той е чувалъ „асланлъ" и „леу“, то не се е отнасяло до българска монета, а до чужда, съ лъвско изображение. Нашитѣ нумизмати подтвърждаватъ думитѣ на Раковски само въ смисъль, че въ България, до поробването й, е имало само една монета съ лъвско изображение — аспрата на Иванъ Шишмана. Отъ нея сж познати 11 разновидности (ХХХІІб, с. 144-146).
Вѣрно е и друго, — че аспрата, като малка размѣнна монета, ще е била въ голѣмо количество. Но дали тѣзи български аспри не са били измѣстени скоро следъ поробването съ турски мангъри и равнитѣ имъ пулове и други, това не може да се твърди съ положителность. В. Ив. Келсиевъ (XXVIII) възпроизвежда разговора си съ Гончаръ, водачъ на некрасовцитѣ около Бабадагъ и Тулча (с. с. Саръкьой, Журиловка и Слава), станалъ презъ 1862 г. въ Цариградъ. Между другото Гончаръ му казва (с. 192): „Чрезъ тотъ самый Босфоръ переѣзжаю я это: на каикъ сѣлъ, взялъ, вотъ какъ теперь помню, за три лева (пиастра)"...
Несъмнено е, че ще има още писмени указания за употрѣбата на думата левъ, като название на монета у насъ или турската арсланъ (популярно „асланъ"). Еднакво съ тѣхъ е употребявана, споменатата вече, арабска дума еседъ (XXIII), отъ тукъ — „еседи", т. е. левъ и левски — друго название на същата монета. Коя е тази монета, ще видимъ по-долу. Сега може да се каже, че тя е била равна по стойность съ турския сребъренъ (беязъ) грошъ, по-късно пиастръ — най-разпространената и най-употрѣбяваната за обикновени нужди.
Тукъ е мѣсто да се направятъ нѣкой изводи.
Откъмъ половината на XVII вѣкъ до половината на XIX названието левъ или левски (турското „асланлж" и арабското „еседи") се употрѣбяватъ въ земитѣ отъ Бесарабия и Добруджа презъ Търновско и Софийско, та до Света-гора и Корчанско. Едва ли може да се съмняваме, че това явление (тъкмо за „левъ") е било частично, т. е. само въ споменатитѣ мѣста, а не почти всеобщо...
У с т а н о в я в а н е б ъ л г а р с к а м о н е т н а е д и н и ц а — у з а к о н я в а н е н а з в а н и е т о й л е в ъ. Отъ сведенията, конто се дадоха за монетитѣ презъ времето отъ XV до XIX вѣкъ въ Турция, Русия и Румъния, е ясно, че образътъ на лъва и думата левъ не са били забравени отъ българския народъ презъ време на робството. За това са способствували, главно, употрѣбата на холандския талеръ и българскитѣ аспри.докато тѣ са били въ обръщение, а също и на румънския лей, следъ 1867 г. Ето съ какво трѣбва да си обяснимъ, че когато следъ освобождението се е замислило за установяване на българска монетна система, названието левъ за единицата се е наложило доста естествено, главно по навикъ и по подражение на румънския, подпомагано отъ съвпадението съ образа на лъва върху герба ни. Първо сведение, че нашата монетна единица ще се нарича левъ, намираме въ в. „Цѣлокупна България" отъ 7 юлий 1879 г. Тамъ се казва, че Петербургскиятъ дописникъ на в. „Post" съобщилъ, че паричната българска единица ще бъде левъ — равна на франкъ. За първъ пъть въпросътъ за установяване на монетната система и названието на разнитѣ монети у насъ се разглежда въ II Обикновенно народно събрание, въ заседанието му на 27 май 1880 г. (LХІІ). Трѣбва да се съжалява, че разискванията въ парламентната комисия и мотивитѣ къмъ законопроекта не са достигнали до насъ; а тъкмо тамъ би се очаквало нѣщо, което би ни обяснило по-подробно и мотивирано, защо се приема левъ като название на монетната единица. Остава да се задоволимъ само съ едно съкратено изложение на даннитѣ, конто се намиратъ въ стенографскитѣ дневници на Народното събрание.
При разглеждане на законопроекта за българскитѣ монети докладчикъ е Тодоровъ. Чл. 2 се докладва така : „Монетна единица въ България е левътъ, който се подраздѣля на 100 стотинки (сантими)“. Министърътъ на финансиитѣ, П. Каравеловъ, и докладчикътъ обясняватъ, че „сантимъ" е пояснителна дума, защото на нѣколко пъти вече по данъцитѣ се решавало съ сантими. Вѣрно е, че вече два бюджета бѣха гласувани въ франкове. Нѣма да се спирамъ на подробноститѣ, но ще отбележа, че Ст. Стамболовъ е за „франкъ" вмѣсто „левъ" и за „сантимъ" вмѣсто „стотинка" — изобщо той е противъ побългаряванията — иска названията, приети въ Франция.
Йосифъ Ковачевъ смѣта, че чисто народно название е левъ или асланъ, макаръ втората дума да е турска. Той добавя: „Ако вземемъ думата „левъ", съ това не ще се унижи стойностьта на нашитѣ монети, а ще бъде повече честь за народа ни, ако употрѣби историческото си название, което има тоже на герба си . . . Това название употрѣбяватъ и самитѣ власи". Следъ обяснението на докладчика, че присъединяването на България къмъ латинската конвенция не ни задължава да заемаме и френскитѣ названия, както не са го сторили и други държави, чл. 2 се приема и названието левъ получава своето юридическо основание.
Иречекъ бележи на 27 май 1880 г. (XXV б, с. 199): „Въ 10 ч. 10 минути се почнаха разискванията върху Начовичевия проектъ за монетитѣ. Тодоровъ докладва отъ трибуната... Стамболовъ за франкъ, сантимъ. Много се говори по филология; другитѣ бѣха за народнитѣ изрази. Йос. Ковачевъ иска златна монета Асенъ, умалително каже, отъ Александъръ (II). А Цаневъ и Баларевъ приканватъ къмъ „благоприличие", името на царствуващия господарь; ако се приеме Асенъ, ще има нужда отъ дисертация по това. Много се говори за алегоричнитѣ емблеми.. . За сега се приеха само медни и сребърни пари по 2 фр. Изцѣло взето приветливо и тихо заседание". Заслужава да се знае, че и въ съседна Румъния, при установяване името на монетната единица са възникнали въпроси отъ същия характеръ, както и у насъ. Пакъ на г. Моисилъ дължимъ следното осветление: „Когато Куза Вода се опита да насѣче народни монети (1860), предложило се е, щото единицата да се нарича вече не лей, а ромънъ или романатъ; —опитътъ не е успѣлъ. По този начинъ, чрезъ закона отъ 1867 година, монетната единица остава лей, което се поддържа и до сега".
За да завърша, ще трѣбва да отбележа още единъ фактъ въ духа на горнитѣ стремежи. С. Радевъ (ХLІІ) ни съобщава, че дѣдо Богоровъ предвиждалъ добавка въ чл. 8 на конституцията следното: „За погазване тоя законъ: първо плаща се глоба единъ слободникъ (левъ), втори пъть петь слободника и т. н."
... Любопитенъ е въпроса: нашата монетна единица би ли носила име левъ, ако на българския гербъ нѣмаше лъвско изображение? Привличамъ вниманието на онова, което стана въ Румъния тринадесеть години по-рано: макаръ че държавниятъ гербъ бѣше двуглавъ орелъ, монетата се нарече лей, въпрѣки предложенията, продиктувани отъ родолюбието — да се приеме дума отъ корена на названието на народа и държавата — ромънатъ или нѣщо подобно. Названието лей, макаръ съществувало напоследъкъ само въ смѣткитѣ, се налага. Подобно нѣщо би станало и у насъ. „Асланъ грушъ" и лъвскиятъ гербъ се съвпадатъ случайно. Така че, лъвското изображение на герба е само една причина повече да се приеме названието левъ на монетната ни единица, и нѣма защо да се съмняваме, че това би станало и въ случая, ако на нашия гербъ би било изобразено какво да е друго освенъ левъ.
