К.ГЕРБОВ

Това не е вярно. Д. Панчовски е написал, че при очната ставка с Димитър Общи на 18 ноември в София главатарят на обира припомнил на Димитър Пъшков, че са се срещали у Иван Драсов, в градината на Яким Шишков и в с. Видраре. Сам в спомените си Д. Пъшков обяснява малко по-друго: че на очната ставка Общи бил казал, че е имал само два пъти среща с него: в градината на Яким Шишков и в дома на Иван Драсов. В протоколите на турския съд е записано, обаче, че „споменатият Димитър от Дяково (т. е. Общи) разказа, че Димитър Пъшков е член на комитета, че в Ловеч много пъти са правили събрания заедно”. Димитър Панчовски, в желанието си да оневини поп Кръстю си позволява да спекулира с разчитането на турската телеграма № 1117 от 24 ноември 1872 г. Там много ясно, и в превода на Мръвкарова се казва: «Понеже сега споменатите Димитри и Марин съобразно получените от другарите им инструкции отричат да са вземали участие в споменатото долно дело, на поп Христо (т. е. Кръстю) трябва да му се заповяда и обясни да каже пред Вас и полученият отговор за това, какво бунтовно събрание са устроили в лозята на доносника, а още и кои други са участвали от Ловеч, да бъде представен на тукашната комисия и за да могат да бъдат изпратени на височайшите лица назначени с височайше ираде на императорския министерски съвет, които очакваме да пристигнат, моля най-учтиво да ми бъдат изпратени на мене скромния книжата, включващи словесните му сведения за комитета, всичко това, което досега е давал в качеството си на доносчик, което представлява похвална заслуга спрямо вяра и държава.» Логиката на цялото мероприятие, което иска Мазхар паша, е, да се вземат допълнителни сведения от поп Кръстю за събранието в «лозята», като заедно с тях му бъдат изпратени и другите сведения, които той като «доносник» е дал вече за «комитета». Само който търси под вола теле, може да каже, че в телеграмата «доносникът» е някое друго лице, а не споменатият поп Кръстю. С това именно се заема Панчовски. Цялата негова история за „мухбира” Яким Шишков е съшита с бели конци в театрален стил „Деус екс махина” и си е чисто престараване. Като факир Панчовски ни кара да си представяме, че „излязохме в лозята” и „отидохме в лозята”, както е казал Общи пред турския съд, било „бяхме в градината на Яким Шишков”, където е имало само една асма. Това, че Левски е пратен в Търново за разпознаване, означава, че никой в Ловеч, който го е познавал, не е предал на турците, че заловеният е Левски! А че нещо поп Кръстю все пак е казал на турската полиция, пък може и да е било заблуждаващо, се вижда от дописката му, където пише: „Тоя край (на комитета) щеше да бъде по-дебел, ако п. Кръстю не постъпи някак разумно, като видя, че по други начин не ще може да ся погаси належащий пожар, с един изкуствен начин да убеди правителството, че не съществува такова нещо, което ся дири от София, според доказването на Софийските затворници, т. е. в Ловеч каква работа има и кои и колко са участниците.” Според мен поп Кръстю е успял да заблуди турците, че ръководният Централен комитет е в Букурещ и в Ловеч няма такъв. Така е записано и в окончателните протоколи на турския съд.

Това е следващият документ по темата.

Във "Видрица" поп Минчо Кънчев дословно предава същата история, като Стоян Заимов: "В широката зала на търновския конак овчарят въвели. Пашата любезно го посрещнал, поканил го да седне, цигара му подал, кафе му заръчал, на съветниците си го препоръчал и за здравието го попитал… Стефанаки Карагьозов в лицето на овчаря се вгледал, на себе си, пред себе си казал: „Той е! Старозагорското попче, което с кама извади из джоба ми 25 наполеона…“. Любезните обноски на пашата и сладките думи на Стефанака Карагьозов в лицето на овчаря предразположили го на приятелска беседа. Овчарят казал: „Аз съм Левски, когото от два месеца насам правителството търси“.[201] [200] Въз основа на спомените на Хр. Цонев, М. Сиркова и Н. Бакърджията, записани по-късно от поп Т. Луканов, както и по други източници се знае, че Левски действително е напуснал Ловеч сам на 26 декември, като на 3–4 км от града по шосето през Стратеш е бил настигнат, според предварителна уговорка, от Н. Цвятков, който носел в самара на коня си комитетския архив. Той трябвало да го придружи до Къкринското ханче и после до Търново. Така че в ханчето са били трима. Към два часа били вече будни и се стягали за път, като Латинеца е трябвало да им покаже тайните и преки пътеки за Търново. Скоро ханчето било обградено от аскер. При почукването на вратата Левски със зареден револвер излиза през задната врата, прекосява мигновено двора и в момента, когато се готви да прескочи оградата, е ранен зад лявото ухо. Завързан и обграден от заптии, качен на кола, следван пеша от Латинеца и Бакърджията, той е отведен в Търново, където е разпитан от каймакама в присъствието на членовете на меджлиса. Отначало не разкрива самоличността си, но после потвърждава, че е търсеният Левски.Стефан Карагьозов, член на меджлиса, е местен първенец. (Минчо Кънчев — Видрица (4) — Спомени, записки, кореспонденция — Моята библиотека) За заптиетата и двамата автори са отбелязали, че са "стотина" но за няколкочасова престрелка не се споменава.

Захари Стоянов във „Васил Левски - Дяконът - Кратка биография, написана по повод откриване на паметникът“ и поп Минчо Кънчев във „Видрица“, описват една и съща история: след залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче, той е отведен в Търново, където е разпитан от каймакама в присъствието на членовете на меджлиса. Отначало не разкрива самоличността си, но провокиран от Стефан Карагьозов, който е бил член на БРЦК, признава, че е Левски. Заимов го описва кото овчар. Максим Генчев изглежда оттук е взел идеята да покаже във филма си, как Левски сам се предава.

Али чауш е казал на Христо Латинеца: „Като ви заловихме, ви питахме кой е, вие не ни казахте. По пътя ви биха и пак не казахте кой е. Също и всички ловчанлии, викани в конака да го познаят, казаха, че не го знаят. Тогава каймакаминът, като не знаеше, че заловеният е Левски, за да не се изложи пред главните съдии в София, че им изпраща невинни хора, а и защото той (Левски) казваше, че е родом от Търново, каймакаминът не ви изпрати направо в София, а ви изпрати в Търново за разследване. Ако той знаеше, че заловеният е Левски, щеше да ви изпрати направо в София, както по-рано изпрати Пъшков, Марин и баща му. В Търново Левски се признал. Като се научихме, много се ядосвахме, защото ний го хванахме, а други получиха голямата награда, която правителството беше обещало." Вероятно Стефан Карагьозов, който е разпознал Левски в Търново, е получил наградата. Кой е Стефан Карагьозов https://bg.wikipedia.org/wiki/Стефан_Карагьозов

Болгары - это славяне или тюрки.pdf

Българските земи също са били част от Персийската империя.

Оригиналните печати не са качествени, на снимките не всичко се чете, затова е прибягнато до рисуване и дорисуване.

Кое е истинско и кое фалшиво?

И как на гръцки език е било изписано „шегор вечем“?

Преди да се започне да се анализира Именника, трябва да се разбере какво точно пише в него. Текстът е „Сïи же княз измѣни рѡд Дуло, рекше Вихтунь. Винех. ҃з. лѣт. а рѡд ему Ѹкиль. а лѣтъ ему имаше Горалемь". И в Уикипедия е дадено така. https://bg.wikipedia.org/wiki/Именник_на_българските_ханове Може би става дума, че по времето на Винех е имало пожари или опожарявания. „Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, - пише Рънсиман, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който вероятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни.” Последното е неприятен дубъл, който не можах да премахна.

Тази история е прикачена към Омуртаг от Мавро Орбини. Съставителят на Зографската българска история е използвал руският превод на "Царството на славяните". Според Продължителят на Теофан, обаче, историята е станала с Михаил-Борис ГИБИ V , ПОДЪЛЖИТЕЛЯТ НА ТЕОФАН с. 117: Тъй като княз Богорис имал голяма страст към лова, той пожелал да бъдат изобразени [ловни сцени] в някакъв негов дом, в който често отивал, та и нощя, и деня да ги има за наслада на очите. И тъй понеже бил обладан от такава страст, той повикал някакъв монах живописец от нашите ромеи. Този човек се наричал Методий. Когато той се явил при лицето [на Богорис], последният по божие внушение му заповядал да изобрази не изтребление във война или избиване на животни и зверове, но каквото сам пожелае, като му добавил само това, че би искал зрителите да изпитват страх като гледат, и заедно с това картината да предизвиква (у тях) удивление. Монахът прочее, знаейки, че нищо друго не събужда толкова ужас, колкото второто божие пришествие, изобразил там именно него: от едната страна как праведниците получават награда за страданията, а от другата страна как грешниците събират плодовете на своя живот и биват прогонвани и насилствено отпращани към очакващото ги мъчение. След като картината била свършена и той видял тези неща, той бил обладан от страх пред бога, посветен бил в нашите божествени тайнства и в дълбока нощ приел божественото кръщение. Когато станало известно, че се покръстил, той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание.

https://static1.squarespace.com/static/5502d30ee4b0f063546540ec/t/637752542be61e2f4173f1a0/1716899002929/Yanovski_Chah.pdf В статията проф. Борис Яновски разглежда историята на забраната в православното каноническо право на играта на шах, както и на разпространението на тази игра сред православните народи. Отбелязва се, че смекчаването на тази забрана се дължи и на дейността на църковни отци от български произход.

След 632 г. българи в Панония няма – изгонени са от аварите. Има едно съобщение на Фредегарий Схоластик (в ЛИБИ 1, с. 389), за което Васил Златарски пише: „След отслабването на аварската мощ, особено подир разгрома в 626 г. и след смъртта на хаган Баян, в аварската държава избухнала вътрешна размирица, в която бил поставен въпросът, от кого трябва да се избере хаган — от авари или от българи. Двамата кандидати-съперници, един българин и един аварин, като събрали своите си, почнали ожесточена борба, в която спорът се разрешил в полза на аварите. Тогава девет хиляди българи с жени и деца, изгонени из Панония, се спуснали към границите на франкската държава и се обърнали към тогавашния крал Дагоберт I (628—639) с просба да им даде места за поселение във франкската земя. Дагоберт веднага заповядал да ги приемат в Бавария, като ги разположат смесено с франките, което и било изпълнено. Когато по тоя начин българите били пръснати по домовете на баварците, за да презимуват, Дагоберт по съвета на придворните си дал заповед на баварците в една назначена нощ всеки да нападне своите гости и да ги избият. Заповедта била изпълнена и само 700 души от българите успели да избягат тая кървава баня под началството на Алциок (Alciocus), който намерил прибежище във Венедската марка (in marca Vinedorum — Вендската), дето той останал да живее в течение на много години. Това известие се разказва под третата година от царуването на Дагоберт I, т. е. в 631/632 г.” (Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Том I, част 1. 1970, с. 169-170) http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_5.html

Гръцки извори за Българската история (ГИБИ). Т. III. стр. 194: Епархия Оногурия; епископ на Оногури. GIBI, t. III (1960) (3_194.jpg) (promacedonia.org)

Трима са! Кетрадес от хрониката на Йоан Никиуски също го водят за Кубрат.

Този е жител на Хипийските планини. https://dzen.ru/b/Ysfkd0sfiVRhoK9l Тайны Гиппийских гор | Гиппийские хроники | Дзен (dzen.ru)

Реката в Азия се казва Хифазис https://en.wikipedia.org/wiki/Hypanis

Това "погрешка" си е твое виждане. Точният текст е:

http://slavhistory.ru/article/print-301.html Кубань (из истории названия)

Гипанис, Ипанис (др.-греч. Ὕπανις – буйная, бурная) — историческое наименование рек, обычно Южный Буг в ранних античных источниках (о Скифии), хотя иногда под таким названием выступала и Кубань (фонетически почти повторяет античное название). Плиний полемизировал с мнением тех, кто помещал Гипанис в Азии (к востоку от Танаиса-Дона), то есть, отождествляли её с Кубанью (Plin., IV, 88). При этом ни Геродот, ни Плиний, ни Солин не говорят о Гипанисе-Кубани, но зато этот Гипанис упоминают все авторы традиции Варрона Атацинского (Flacc., VI, 147; Amm. Marc., XXII, 8, 26; Honor., А, 33). Флакк, например, указывает, что Гипанис вброд переходят эксоматы[1], народ, локализуемый по данным параллельных источников к востоку от Меотиды (Ps.-Scymn., 878—879; Mela, I, 114; Polyaen., VIII, 55; Ptol., V, 8, 17). Встречается также в трудах Страбона и Арриана Флавия. Предполагается также, что Геродот называл Гипанисом Синюху с её истоком Горным Тикичем. https://ru.wikipedia.org/wiki/Гипанис

В "История" на Херодот" не е споменато нищо за Хипийските планини. Това е стр. 688 от „История“ на Херодот с част от описа на темите и страниците, където са развити. Извадил съм темите с Хи. Няма Хипийски планини! А това е откъс от Херодот, където става дума за въпросната Пантикапей и какво има над нея. https://www.scribd.com/document/513134332/Херодот-История И тук няма Хипиийски планини.

Златарски определя описанието на Теофан като "забъркан географски преглед и неверен в определението системите на реките". http://promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_5.html Река с име Куфис (ако няма някаква грешка при предаването на името) би трябвало да е съществувала в района на Днестър и Днепър, но не е Южен Буг. Константин Багренородни е споменал за нея. В гл. 42 на „За управлението“ той е написал: „От река Дунай до вышеназванной крепости Саркел 60 дней пути. В пространстве этой земли имеются многочисленные реки, величайшие из них две - Днестр и Днепр. Имеются и другие реки, так называемая Сингул, Ивил, Алматы (36), Куфис (37) , Богу (38) и многие иные.“ Богу се приема, че е Буг. Коя тогава е Куфис? Според бележката към руския превод на Багренородни, това е: „Река, упоминаемая и Феофаном и патриархом Никифором. Так византийцы называли обычно р. Кубань (античный Гипанис), однако здесь, как и у Феофана это, возможно, другая река бассейна Буга и Днепра.“ Има още едно мнение, но не съм отбелязъл откъде съм го взел: