К.ГЕРБОВ

http://www.pastoralismbg.com/listform.php?lang=0&culture=5 Дигитален архив на животновъдствотов България|резултат от ...

Из "Докладна записка на княз Владимир Александрович Черкаски, представена на военния министър в гр. Плоещ (втората половина на май 1877 г.)" І. Цариград не ни е необходим. Той може да ни служи като стратегическа цел за действие (ако няма друго средство, което да принуди противника на мир); преследвайки тази цел ние можем да го овладеем; но думите на Царя вече гарантираха на Европа, че ние за нищо няма да останем в него. Както изглежда, ние не трябва да протестираме, ако по причини, съвпадащи с тази гаранция, Цариград временно бъде завзет от флотите на чуждестранните държави, стига той да не бъде завзет от флота само на една коя и да е държава. Работата може да се усложни, ако освен турците ние срещнем там сухопътни войски на която и да е държава. В такъв случай всички дадени от нас гаранции трябва да изгубят всякаква сила. Считайки, обаче, че работата ще мине без тези усложнения, пита се: да оставим ли Цариград на турците, или той да бъде свободен град? В интерес на Русия и на цяла Европа е по-изгодно Цариград да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва източния въпрос, докато при турската власт източната хроническа болест все още ще продължава и при известни обстоятелства може да има за нас и Европа неизгодни и бедствени обрати. Против посоченото решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, че той ще стане свърталище за всички революционери, като световна интернационалка; накрая, че ограничаването на цариградската територия ще предяви големи практически трудности. Но английското влияние напълно достатъчно ще се уравновесява от влиянието на останалите търговски нации, особено от гърците, италианците, французите и англичаните. За революционерите пък, и за интернационалката, там няма удобна почва. Цариград е твърде отдалечен от всички интелигентни работници и от фабричните места на Европа, че да привлече към себе си агитаторите. Това е търговски град, град на спекулата, и не е промишлен. За кръга на агитаторите тук е съвършена пустиня: няма нито заводски, фабрични работници, жадуващи за борба с капитала, нито националности, на които може да се връчи знамето на бунта. При това класата на търговците е най-добрата полиция; те са непримирим враг на всичко, което нарушава спокойствието и ще съумеят да не допуснат революция. Що се отнася до ограничаването на цариградската територия, то за това спомага както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част няма какво да се говори, нека Скутари остане на турците. В Европа, пък, за граница може да служи или днешният край на околията Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата през средните векове Анастасиева стена (на Черно море - западно от Деркос, на Мраморно - Силиврия; издигната против българите при император Анастасий І в 512 г.), или линията от Кючук-Чекмедже към Чифликану (?), където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на цариградската територия ще бъде около 2100 квадр. километра с население около 600 хил. жители, при което в нея ще влязат островите българска земя около Деркос и Чаталджа. Във втория случай площта ще се ограничи на около 700 кв. километра с население 570 000 души, и българско население ще се среща почти само в самия град. В двата случая цялата цариградска територия (с условното изключване на нейния североизточен ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решаването на въпроса за проходите) трябва да се подчини на муниципалната (общинската) власт, в чийто състав следва да се включат освен местни, също и международни представители за закрила на международните интереси. След това всички военни учреждения и заведения в Цариград трябва да бъдат закрити; държавните здания, с изключение на безусловно необходимите за общината, могат да бъдат продадени за сметка на контрибуциите или дълговете на Портата, а частните владения (в това число и някои дворци според избора на султана) да се запазят напълно за сегашните им собственици. ІІ. Проливите. Преди всичко Англия би следвало да бъде поканена за категорично и фактическо обяснение: в какво именно тя вижда връзката на своите интереси с Босфора и Дарданелите, от какво именно се бои, с какви доводи може да подкрепи заявлението, че тези проходи заплашват нейния път към Индия? Нека искрено си каже мнението: може би тогава, ако нямаме никакви фактически опасения, ние също ще съумеем да й дадем такава фактическа гаранция. Но едва ли в самата Англия има поне един здравомислещ човек, който сериозно и чистосърдечно да вярва на всички издигани от английската дипломация опасения. Търговските интереси на Англия в Черно море не надминават интересите на другите европейски държави. Пътят, пък, през Суец към Индия, лежи напълно встрани от Дарданелите и Босфора. Очевидно, че под издиганите опасения на Англия, в действителност се крие само един смъртен страх: Русия да не направи така, че чрез завладяване на проливите да стане съвършено неуязвима за английското оръжие и изплъзвайки се изпод неговата заплаха, да се добере безнаказано до Индия в Средна Азия. В това е цялата същност на въпроса и именно по отношение на нея ние сме длъжни да бъдем твърди. За облекчаване на работата ние можем да предложим на Англия каквито иска гаранции: ако иска - можем да и позволим да завземе Суец, да завземе Афганистан и всичките Приморски възвишения, обещавайки, че от своя страна 10-20-30 години няма да направим в Азия и крачка напред; но затова спрямо проливите трябва да стоим на възможно най-благоприятните за нас решения. Тук има три изхода. Първият е - устието на Босфора да бъде в наша власт, а изходът от Дарданелите да бъде свободен за всички. Вторият - устието на Босфора да бъде в наша власт, а входът в Дарданелите да се даде на англичаните или да бъде зает от чуждестранен гарнизон. Третият - двата пролива да бъдат напълно свободни и на тях да няма никакви укрепления, щото проходите да бъдат винаги и еднакво отворени както за търговските, така и за военните съдове. Тъй като Босфорът представлява входно-вътрешна, а Дарданелите изходно-външна врата на нашите владения, то очевидно първият изход е най-изгоден за нас. Той ни прави неуязвими при отбрана и запазва в същото време за нас свобода за настъпление. Владеейки устието на Босфора (а за това е достатъчно да имаме макар и неголям негов ъгъл на европейския бряг), ние ще сме спокойни за целия юг на Русия и няма да бъдем принудени да се охарчваме за развитието на грамаден военен флот, тъй като няколко големи оръдия на твърдата земя, подсилвани в случай на война с торпедни заграждения, могат да противостоят на какъвто и да е флот. А тъй като целият север на Русия през по-голямата част на годината е самоосигурен, а от към сухопътната страна към западната граница, разполагайки със 100-милионно население ние можем винаги да бъдем достатъчно силни, то подобно решение на въпроса действително ще бъде най-велико благодеяние за Русия, ще отстрани много войни и на веки ще заздрави нейната съдба. Вторият изход е по-малко изгоден, но също е много добър. Той ни лишава от свободата за настъпление, но все пак запазва за нас неоценимото преимущество на осигурената отбрана. Напразно е да се мисли, че отдавайки на англичаните или въобще на чуждестранните държави Дарданелите, ние ще си нанесем голяма вреда. Във всеки случай в мирно време нашата търговия ще бъде свободна. Във военно, пък, забраната за нашия флот да излиза в Средиземно море ще бъде само фиктивна. И без дарданелските укрепления ние все едно не сме в състояние да се решим на открита борба с английския флот. Сухопътните оръдия тук нищо няма да добавят на англичаните и ние така по-смело можем да отидем на подобна постъпка, която е безвредна за нас и по-скоро е способна да въоръжи цяла останала Европа против Англия. Най-сетне за третия изход може да се каже, че той нищо няма да ни донесе; в него даже има повече неудобства за нас, отколкото изгоди. Разбира се свободата на проходите ще се съгласува с общоевропейските направления. Прогресивните хора гледат на всяко ограничаване на мореплаването, като на принцип, комуто е съдено неизбежно да отпадне. Но това е справедливо само от фискална гледна точка; търговията действително трябва да бъде свободна от данъци за преминаване. По отношение на отбраната на държавата, работата изглежда съвсем другояче. Каква ни е ползата, че проливите ще станат отворени за всички. Ако ние можем да разчитаме, че някога ще развием своя военен флот до висотата на английския и френския, тогава правото, спечелено от сегашната война, разбира се би имало за нас своята цена. Но подобни сметки са химера. В действителност ние тържествено и пред очите на всички ще прекараме от Средиземно в Черно море дребничка ескадра от 5-6 съда, но за това след тяхната опашка ще отворим път за десетки от най-силните неприятелски съдове. Подобно решение ще доведе Русия до грамадно съсипване на развитието на нейните морски сили, а в случай на война отново ще подложи целия юг на бедствие и вълнение. Нима за нас е изгодно, през есента, когато всички наши пристанища са препълнени с хляб, ленено семе и проч. продукти, когато в тях се товарят маса съдове, изведнъж да дойде неприятел и наведнъж да унищожи труда и богатството на цялото наше южно население? Нима за нас е изгодно, пред неприятелската морска сила винаги да е отворена възможността да извърши десант на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им прекарва оръжие и водачи-фанатици и да поставя все още на карта нашата власт в Крим и Кавказ? Нека по-добре проливите останат за турците. До тях ние можем още да се доберем, докато срещу Европа ще бъдем съвсем безсилни. Снемем ли веднъж бариерата, ние вече с нищо няма да можем да изпъдим английския флот от Черно море. Той ще бъде тук вечно, по адмиралтейско разписание, ще заеме по-известните спирки (във Варна, Синоп, Трапезунд, Батуми, възможно също в Севастопол), всяка наша крачка ще бъде контролирана от тях, от всяка дреболия може да възникне дръзка нота, и ще ни се наложи или да отстъпим във всичко на Англия, или да живеем във вечен страх от война с нея. Сега ние успяхме да оградим своите пристанища с торпеда. Но в бъдеще, пред вид постоянно циркулиращите неприятелски съдове, това ще се окаже затруднено. Нас могат да ни атакуват съвсем внезапно и в коя и да е минута да променят всичко. По такъв начин третата комбинация се оказва не само нежелателна, но с положителност и вредна. Трябва решително да бъдем за първите две. Ако и те се окажат недостижими и се наложи да запазим проливите за турците, трябва да се опитаме, не може ли да базираме отбраната на Босфора на основа на смесен руско-турски гарнизон. Това би установило вечен мир между нас и турците и би било само повторение, но в по-сериозна и ненарушима форма на Ункяр-Искелесийския договор (1833 г.) (по който Турция трябвало да държи Дарданелите отворени за приятелите и да затваря проливите за враговете). Санстефански мирен договор Чл. 24. Босфорът и Дарданелите ще бъдат отворени както във военно, така и в мирно време за търговските кораби за неутралните държави, които идват от руските пристанища или отиват в тях.

А кои са следващите стъпки?

Да сте си направили труда да прочетете поне малко, защо Санстефанския мирен договор е наречен „прелиминарен”. Още в началото на януари 1878 г. Австро-Унгария и Англия са заявили на руския император, че нямало да го признаят. Пък и българското население въобще не си е направило труда да вдигне въстание, докато руските войски са воювали с турците. И веднага след Освобождението почва да показва среден пръст на руснаците. Хич не им е трябвало на тях да се захващат с Македония. Даже и Балкана не е трябвало да преминават.

Действително ти е прост въпроса! Как руснаците да организират Временно управление в Македония, като не са успели да я освободят.

ЛИБИ 5.1. Симон де Кеза, Деяния на унгарците, гл. 4, с. 72-73 ЛИБИ 5.1. Унгарска илюстрована хроника, с. 76 В тази хроника има и илюстрация: Stephen defeats Kean "Duke of the Bulgarians and Slavs" https://en.wikipedia.org/wiki/Stephen_I_of_Hungary#/media/File:Stephen_I_defeats_Kean_(Chronicon_Pictum_041).jpg

В ЛИБИ 5 текстът е: Става дума за императорът на гърците и дукът на българите. В бележката е намекнато, че в Анонима има „късни инвенции”. Въпросният текст кореспондира с едно известие на Йоан Зонара, в което се обяснява, че първият „дук на България” е бил Константин Диоген, който е бил и владетел на Сирмиум. Т. е. бил е непосредствен съсед на унгарците. Разбира се, че въпросният дук на България е бил подчинен на византийския император, така че в унгарския текст няма нищо нелогично. В Анонима историческите събития обхващат един по дълъг период, и няма датировка на отделните събития. Затова те са объркани. Въпросният Салан е бил внук на Кеан Велики. За който в други унгарски хроники се съобщава, че бил убит от крал Свети Стефан 997–1038. Въпросната битка на унгарците с гръцко-българската войска е станала през XI или XII в., когато българите са били византийски поданици.

Дай точен цитат, ако обичаш!

Падане на Търново под властта на Османската империя

Това пък е мнението на съвременен църковен историк за „Дякона”.

Видяли са го! Ето какво пише Стоян Заимов за случилото се в Хасковския революционен комитет (Цесовци), по повод на писмо, получено от Старозагорския революционен комитет (Атила).

Архиепископ Сава Сръбски в Търново

Книга 1 (1122—1159 гг. от В.Х.).pdf Ето ви книга 1, която не си спомням кога съм изтеглил. На стр. 34 житието на Иларион Мъгленски завършва с въпросната сцена с Петър Гъгнивия. Илюстрацията е фалшива, защото съпроводителният текст е поставен там правилно – отнася се за Иларион, но илюстрацията няма нищо общо с разказа.

Аз съм си теглил книги от свода през различни години. Имам книга 1 от раздела „руска история” с тази репродукция на стр. 34. Същата книга1 я имам и с тази репродукция, пак на нея страница. Намерих я, след като първо попаднах на горната и установих, че е фалшива. Нямам намерение да споря какво разбирам под фалшива, затова пускам и двете. Сега в интернет са качени 40-те тома на факсимилното издание на Лицевия свод, където освен оригиналния текст са дадени негова транскрипция и превод на съвременен руски език. Но може само да се разглежда. Репродукциите, които пускам, съм ги обработвал допълнително, затова са контрастни.

Българското царство на Иван Асен В руския текст името на царя е Иван Асан. Теодор Комнин в свода е посочен погрешно като Теодор Ласкарис.

Разяснения относно „Пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски в Търново”. В „За епископ Иларион Мъгленски” написах, че „Липсва сцената с пренасянето на мощите на светеца в Търново по времето на цар Калоян”, защото едва в последния момент разбрах, че в интернет има качени фалшиви страници от свода. Тази, която имах, е такава: В текста вляво се говори за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски в Търново, а илюстрацията е за Петър Гъгнивия. Успях обаче, да намеря оригиналната илюстрация:

Както бе уточнено във въведението, към днешна дата не са открити ръкописи на свода, отнасящи се за времето от 919 до 1114 г. Историята на Симеон ще остане недовършена. Вероятно в липсващите листа е имало и други илюстрации, свързани с българската история. Следва продължението след 1114 г. Българското царство при Калоян За епископ Иларион Мъгленски Българското царство при Борил. Стрез

Войната на Симеон със Зоя (битката при Ахелой)

„В съставения през 1973 г. протокол изобщо не е отбелязано къде точно са намерени парите. Как ли ще разберем какво е ставало в този град преди 140 години, когато не можем със сигурност да знаем какво е станало преди 40. Понеже в протокола не пише нищо, сега в Ловеч някой ще ви каже, че монетите са намерени в дворното място на поп Лукан, друг, от който с основание се очаква да бъде достатъчно компетентен, ще възрази, че това е станало в съседния двор, отделен при това от Поплукановия с улица. Ще чуете, че там е живял общински чиновник-нумизматик и че монетите са намерени в гилзи от снаряди – такива, с които поп Лукан е нямало как да разполага. Но в цялата тази неяснота около находката едно е очевидно: количеството на турските монети е сравнително малка част от намереното – не повече от една трета. Кой обаче сериозно би могъл да твърди, че съзаклятниците от 1872 г., в преобладаващата си част обикновени селяни и занаятчии, с древноримски парични знаци са осъществявали скромния си финансов принос към революционното дело и най-вече със златни венециански, австрийски и белгийски монети от времето преди Великата френска революция. А такива са монетите. По отношение на тяхното описание протоколът е достатъчно прецизен. Може би поп Лукан, преди башибозуците през Руско-турската война да го заколят край село Казачево, е обърнал вързопите с грошове и бели меджидии в злато? Кога и къде? Всеки, който е чел малко по-подробно за обира на хазната в Арабаконашкия проход, знае какви затруднения са причинили на Димитър Общи и съучастниците му тежките торби с дребни монети, събирани също грош по грош от данъкоплатците около Орхание. Пък и те по стойност са били по-малко от имането, намерено в близост до Поплукановата къща.” Култура :: Тема на броя :: Великденско вино и Франкенщайн

Първият поход на Симеон до стените на Цариград

И аз така съм го написал.

Този откъс е поместен в Руски хронограф от 1512 г. Той е разположен след историята за Лъв Премъдри, която обаче е разказана по хрониката на Симеон Логотет. Последното, което пуснах, бе именно от тази история. Сега работя по продължението, но не съм срещнал въпросния откъс. Доста свободна интерпретация е. Може би затова не е включена в свода. По-подробно за Кирил и Методий е дадено в началната руска летопис Аз съм писал по този въпрос в темата "Константин и Методий в Повесть временных лет".

Става, става. Ето как днес някои се опитват да наложат нов „патриотичен” мит, опитвайки се да минат без освободителката. Това е откъс от „учебника”, наречен „Родинознание”. Написан е от патриота Костадин Костадинов. В откъса е застъпена патриотичната теза, че ако не са били опълченците, Русия е можело и да не спечели войната с Турция. Според Костадинов, опълченците искали да освободят България и биели турците наред от Дунав до Балкана. На Шипка обаче срещнали трудности, защото там на един опълченец се падали по 10 турци. В последния момент на помощ на българите се притекли руски войски и така опълченците запазили прохода. Лошото е, че и професионални историци пригласят на скандиращите „Българи, юнаци!”. Точно в деня на Левски по БНР бяха поканили историк от БАН, който обясни, че Левски е митологизирана личност, „но благодарение на него една голяма част от българите намирали консенсус помежду си”. Консенсуса обаче, по отношение на националния герой Левски, никак не помага за постигане на консенсус по другите въпроси в съвременна България.

В българския превод няма уточнението „град кула”. В транскибирания славянски превод на Амортола е записано „кюла”, а в Летописеца е „кула”. Не можах да открия обаче, нито „кюла”, нито „кула” в двата речника - старославянския и староруския. Имам и два новоруски превода на текста от свода. На едното място е „град Кула”, а в другия този израз липсва. Може преводачът да не е бил сигурен, че става дума за кула. „Град” може и да е крепост. Но може и оригиналът да е бил разчетен погрешно. Показателен е и краят на разказа за битката при Булгарофигон. В славянския превод на Продължителя на Георги Монах си е отбелязано „Булгарофигон”. В Летописеца обаче, думата е преведена: „мястото, където българите избягали”. И в свода е така. Затова добавих допълнително в скоби "Булгарофигон", да стане ясно за какво става дума.

Войната на Симеон с Лъв Философ В текста към първите няколко изображения погрешно се споменава Самуил, вместо Симеон. Вероятно защото действието се развива в Македония. От илюстрацията, където фигурира текстът „царят изпратил квестора Константин…”, името на българския княз вече е Симеон.