К.ГЕРБОВ

Съвременният руски текст на евангелието от Йоан е: С этого времени Пилат искал отпустить Его. Иудеи же кричали: если отпустишь Его, ты не друг кесарю; всякий, делающий себя царем, противник кесарю. Пилат, услышав это слово, вывел вон Иисуса и сел на судилище, на месте, называемом Лифо́стротон*, а по-еврейски Гаввафа. Тогда была пятница перед Пасхою, и час шестый. И сказал Пилат Иудеям: се, Царь ваш! Но они закричали: возьми, возьми, распни Его! Пилат говорит им: Царя ли вашего распну? Первосвященники отвечали: нет у нас царя, кроме кесаря. Тогда наконец он предал Его им на распятие. И взяли Иисуса и повели. И, неся крест Свой, Он вышел на место, называемое Лобное, по-еврейски Голгофа; там распяли Его и с Ним двух других, по ту и по другую сторону, а посреди Иисуса. Пилат же написал и надпись, и поставил на кресте. Написано было: Иисус Назорей, Царь Иудейский. Съвременният български е: От това време Пилат търсеше случай да Го пусне. Иудеите обаче викаха и казваха: ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря. Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисуса и седна на съдището, на мястото, наречено Литостротон *, а по еврейски Гавата. Тогава беше петък пред Пасха, около шестия час. И рече Пилат на иудеите: ето вашия Цар! Ала те завикаха: премахни Го, премахни, разпни Го! Пилат им казва: вашия Цар ли да разпна? Първосвещениците отговориха: ние нямаме друг цар, освен кесаря. И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота; там Го разпнаха, и с Него други двама, от едната и от другата страна, а посред - Иисуса. А Пилат написа и надпис, и го постави на кръста. Написано беше: Иисус Назорей, Цар Иудейски. Кой от кого е преписал? "Цар" е дошло в България доста късно, щом и Паисий си пише на църковнославянски "цесар".

Нямам завършена теза, защото не съм работил по този въпрос. Аз се опитвам повече да пиша за това, което не е, или най-малкото е съмнително. И изказвам някои предположения, които разбира се може и да не са верни. Трябва да отделя време, за да се занимая по-подробно с въпроса, а той не ме интересува. Няма обаче, как да се докаже, че в България „цар” се е появило през Втората българска държава. Пайсий Хилендарски е писал царство ли, цесарство ли, с титла. Руснаците стигат до извода, че цар е руска титла.

Я дай текста на някаква средновековна българска песен да видим как е строежа ѝ. Трябва да е от преди края на 14 в. От тогава до Освобождението български цар няма.

Нали в темата за цар ги изяснихме тези неща. В църковнославянския език има приети начини за изписване на някои думи. Който е грамотен като види ц҃рь, чете цесар. Има грешки при изписването, даже има цели ръкописи без титли, но това се счита за граматически неправилно. Думата цар при средновековието не е съществувала и грамотните хора като видят написано цар, произнасят цесар. „Цар” се появява при руснаците, вероятно когато правят езиковата реформа и премахват титлите. Там трябва да се търси. И Цесарград го пусках, ама няма кой да чете!

А защо чехите да са я заимствали? Нали именно там се появяват първите славяни. Чехите обясняват, че думата произлиза от името на Цезар, а те са имали по-близък и по-ранен контакт с римляните, отколкото славяните в Мизия и Солун. "Цисар" е дума, която сочи, че Кирил и Методий са ползвали при преводите си и думи, взети от моравците. Впрочем в по-непредубедените изследвания по-въпроса се сочи, че при преводите на първите славянски книги, на Кирил и Методий са помагали и учениците им.

Пак се правиш на неразбрал. Чехите пишат, че „цар”, използвано в Русия, България и Сърбия, имало значение като „цисар”. Císař je nejvyšší panovnická hodnost. Pochází z latinského titulu caesar, odvozeného od jména Gaia Julia Caesara. Jeho obdobou je hodnost car, jež byla používána v některých slovanských zemích (Rusko, Bulharsko či Srbsko). V Evropěpopisuje panovníka nejvyššího řádu. Все пак става дума за Уикипедия и не на всичко писано там може да се вярва. От край време чехите си употребяват „цисар”. Дори Кирил и Методий, които според големите специалисти уж им преподавали македоно-славянски, който пък бил български, не са успели да ги накарат да пишат цар, а не цисар. Как „цесар” е станало на „цар”? По-същия начин както бащата на Анастасия Мозер Г.М. Димитров е станал Гемето. ц ҃рь е подобно на Г.М.

Днес продължава да се използва от чехите. Císař – Wikipedie

Какво е било виждането на императорския двор в Цариград към титлата на българския владетел, може да се разбере от този цитат от „За церемониите” на Константин Багренородни. Отнася се до посрещането на пратениците от България. Византийският император е „василевс”, а българският владетел „архонт на България”. Самият Михаил също се е определял като „архонт на България”. Писанието на Багренородни обаче, е от по-късно време – при Симеон или Петър. Независимо от това какво признава Византия, трябва да имаме предвид, че Симеон действително се е обявил за цар. Така излиза от писмото на Роман Лакапин до Симеон. Лакапин е приемал Симеон да се титулова „цар на българите”, но не и „цар на ромеите”.

Тъй като не съм посещавал темата си от времето на последното ми съобщение, едва сега обърнах внимание, че текстът „абсолютен рекорд за това място” може да не се разбере правилно. Става дума за рекорд за най-ранно време на излюпване на патенцата. Тази година те се появиха по-късно – през втората половина на април. Имаме обаче нов рекорд: патица с 22 патенца! Няколко седмици вече се мъча да им направя по-атрактивна снимка, но все не успявам. Не всеки ден ги срещам, времето е мрачно, и най-важното: патиците са много и се пръскат на голям периметър, докато търсят нещо за папане. На тази снимка се вижда, че патицата трудно ги контролира визуално - едни са пред нея, други са зад нея. Петнадесет патета са на брега, четири плуват в езерото вляво от патицата и три са също в езерото – вдясно от патицата, близо до тръстиките. Тук пък всички патета са заедно, но понеже мястото е тъмно, скоростта на снимане е малка и снимката ми се е получила размазана.

За мен реакцията е неадекватна. Шльоковицата е софтуерен продукт, а се атакува с печатна книга. Ами издателят да оформи книгата във формат PDF например, и да си я рекламира и разпространява в интернет. Трябва да си чалнат, за да си купиш „Pod igoto”, след като по книжарниците тя може да се намери отпечатана с нормален текст. Мисля, че по-оригинално щеше да бъде, ако „Под игото” беше отпечатано на оригиналната кирилица. Тази, която е била употребявана в България през Средновековието. Тогава всички, които празнуват днес „Ден на българската азбука” щяха да се поразмислят малко по въпроса за азбуката и езика, който са говорили българите преди векове. С тази азбука и този език ние се гордеем, но днес не ги ползваме! Впрочем достатъчно е някой да се заеме да прочете оригиналната „История славяноболгарска” и ще види, че трудно ще разбере за какво се говори в нея. Тя и кирилицата, която ползваме днес, е била в началото вид шльокавица. „Гражданският шрифт (на руски: Гражда́нский шрифт), или както е по-популярен като Руска азбука или Руска кирилица, е модификация на кирилицата, въведена от руския цар Петър I в периода 1708-1710 г. Целта на реформата е била да се доближи външният облик на руските книги до западноевропейските книги, тоест до римолатинския шрифт и до шрифта, въведен от Карл Велики. Двете огромни причини за възникването на гражданския шрифт били т.нар. разкол с кодификацията на църковнославянския език, който бил непонятен за необразования народ, и провежданите всеобхватни по европейски образец реформи на Петър I. През януари 1707 г. по чернова, съставена вероятно от самия Петър I, армейският щабен художник Куленбах съставя чертежи на тридесет и две малки и четири главни (А, Д, Е, Т) букви. Пълният комплет на шрифта по рисунките на Куленбах е поръчан в Амстердам в печатницата на беларуския майстор Иля Копиевич. На 1 януари 1708 г. Петър подписва следния указ: "(...)с изпратената от холандската земя, от града Амстердам азбука, съставена от изкусни в печатното дело люде, да се напечати книгата Геометрия на руски език… и другите граждански книги също да се печатат със същата азбука." По същество новият шрифт е типографско адаптиране на използваната дотогава славянска писменост към латинското писмо използвано тогава (антиква). Премахнати са писането на ударения и титли, както и различните изписвания на букви в началото и средата на думите. Въведени са несъществуващите дотогава малки букви. Главните букви са уеднаквени с подобните по външен вид латински букви. Буквата Ѧ е заменена с Я, произлизаща от ръкописната форма на Ѧ, но и съвпадаща огледално с латинско R. Буквите Д и Л също получават нова форма, въведени са буквите Й и Э. Освен това са въведени и арабските цифри за означаване на числа, които заменят използвания дотогава кирилски цифри. Ръкописният вариант на гражданския шрифт се развива към втората половина на 18 век. През първата четвърт на 19 век гражданската азбука е възприета в Сърбия и България и постепенно измества църковнославянската такава.” Граждански шрифт – Уикипедия Разбира се, че след като вече има достатъчно технически възможности в интернет да се пише и на кирилица, използването на шльокавица не трябва да се поощрява. Но това не трябва да става чрез обезобразяването на текстовете на българските писатели класици. Впрочем в съвременните компютри на каква кирилица пишем? Гледам, че има букви ы, э, които ги няма в съвременната българска азбука.

Не се споменава обаче, титлата архонт. А Омуртаг сам се е определил като „от Бога архонт”. До конца X века архонты, в византийском понимании, — это правитель государства (архонтии), в той или иной степени признававший сюзеренитет императора. (Архонт — Википедия)

Благодаря на автора на цитираната статия, че е отбелязал писаното от мен. Е, Гербов не е Красимир, а Кольо, но не това е важното. Повече ме интересува обаче, защо от споменатото второ издание на „Първобългарски надписи” на В. Бешевлиев е взета погрешната прерисовка на медальона, а не факсимилето на оригиналния медальон, отпечатано вляво. Там ясно се вижда, че буквата е „е”. Така е и в първото издание на „Първобългарски надписи”.

Представителите на Ордата на Вселенския събор в Костанц са били в състава на делегацията, предвождана от киевският митрополит Григорий Цамблак. В хрониката на Улрих фон Рихентал, и по-точно в нейните преписи, са отделени няколко страници, на които с текст и рисунки е представено посещението на киевския митрополит на събора. А.И. Яцимирски, автор на обемистия труд „Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности” (1904) е резюмирал известията от три от страниците така: „Получи се известие, че пристига в Констанц голяма делегация на киевския митрополит. Това бе едно исполинско шествие от пъстри тълпи в източни облекла. Тържественото влизане на Григорий Цамблак в Констанц стана на 19 февруари 1418 година. Обкръжен от руски, татарски и влашки князе, девет свещеници от базилиянския манастир, митрополитът броеше в своята разноезична свита представители от градовете на полска и литовска Русия, като се почне от Пшемисъл, Грудк и Лвов, та се свърши с Киев, Вилно, Смоленск и Стародуб; между тях имаше пратеници от великия Новгород, от бесарабския Мирчо, молдаванин, хан на Великата орда, а също от Саладин и други ординци — с една дума, около 300 души руси, власи и татари. Източните костюми на свитата, падащите по рамената коси и дългите бради на монасите, даже тонзурите им, а особено живото им желание да се съединят с вселенската църква — възбудиха всеобщо любопитство в Констанц.” Саладин трябва да е „кайзер Солдан”, когото цитирах. А в една кратка биография на Цамблак се уточнява, че става дума за "Великата орда на Едигей", под чията власт е бил тогава Киев. По време на пребиваването си в Констанц Цамблак организира литургия според православния канон, която Рихентал нарича „гръцка меса” и описва най-подробно протичането ѝ. В Аулендорфския и Пражкия препис е изобразен момент от литургията, заемащ два листа. Това е по-представителната илюстрация от Пражкия кодекс. На дясната страна на изображението са представени Цамблак, обозначен с герба си, няколко от базилиянските монаси и публика от трима души, от които този в средата прилича на руснак, а вляво с чалмата и ятагана трябва да е представителят на Великата орда (татаринът от България). Третият може би е представителят на Мирчо Стари. Неговият герб също фигурира в хрониката на Рихентал.

Императорът на България в Каталонския атлас от 14 в. Каталонският атлас съдържа текстове с астрономически данни и карта на света с размери 69 см х 3.9 м, разрязана на отделни листи. Създаден е около 1375 г. в Палма де Майорка от Абрахам и Йехуди Крескес, баща и син. На два от общо осемте листа на картата, монтирани върху дървени панели, са представени земите около Средиземно, Черно, Аралско и Каспийско море. Вниманието ще бъде насочено към един фрагмент от панел V (горе вдясно в червената рамка ), като за по-доброто ориентиране относно географското положение на обекта, вляво е показан и съседният панел IV от европейската част на картата. На панел V над Каспийско море, наречено Mar del Sarra (Морето на Сара), е представен района около река Волга - от устието при морето до мястото, където в нея се влива река Кама. Фрагментът е завъртян на 1800, за да се възприеме по-добре изображението. Вдясно от фигурата има поясняващ текст. Разчетен на английски език, той гласи: „Here resides the emperor of this northern region whose empire starts in the province of Bulgaria and ends at the city of Organcio. The sovereign is named Jambech, Lord of the Sarra.” (Panel V V.4) Има го и на руски език. Преводът е в смисъл: „Тук пребивава императорът на този северен регион, чиято империя започва от провинция България и свършва в град Органсио. Суверенът се казва Джамбех, господар на Сара.” Имената са исторически, но не са познати в този вид. „Суверенът”, т. е. императорът, е посочваният в историческата литература хан Джанибек или Джани бег, третият син на хан Узбек. Узбек е бил хан на Златната орда в периода 1313-1341 г. , а Джанибек – от 1342 г. до 1357 г. Че става дума за владетели на Ордата, се разбира от знамената с тамга, които се развяват над някои от крепостите, представени на картата. По протежението на река Волга са показани три крепости. Тази, при мястото където се срещат Волга и Кама - е обозначена като „Bоrgar”. Това е столицата на Волжка България Болгар, или Булгар. Връзката с името Burgaria в поясняващия текст потвърждава, че направените разчитания Borgar-Болгар и Burgaria-България са правилни. Надписът при крепостта с развятото над нея знаме се чете: „ciutat de Sarra”. Гугъл го превежда като „град на Сара”. Всъщност това е град Сарай, който е бил столица на Златната орда. На тази карта се вижда как са разположени трите исторически столици на Златната орда. Първата столица е бил Болгар, после станал Сарай Бату, който се е намирал на 80 км от Астрахан (на картата е изписан при делтата на Волга като Агитаркам, отбелязан е със синьо кръгче). Хан Узбек преместил столицата от Сарай Бату – в Сарай Ал Джедид. На картата е показан и град Ургенч, който е посочения в Каталонския атлас град Органсио. Според обяснителния текст на картата, дотам се простирала империята на хан Джанибек. В статията „Родина казачества” Харин Анатолиевич е представил малко по разширен фрагмент от Каталонския атлас: с фигурата на Джанибек и районите, където има знамена на Ордата. „В Каталонският атлас от 1375 г. е показана основната територия на Златната орда”, пише той. Посочва, че Боргар е Булгар и уточнява, че другите два града на Волга са Белджамен (Berchimam) и Сарай Бату (Селитряное). Обяснява също, че на атласа по-големите административни центрове на Сарайската Орда били отбелязани със знаменца с „човекоподобната тамга” на владетелския двор на Бату хан. (Харин Евгений Анатольевич. Родина казачества - Самиздат) Каталонската карта от 1375 г. показва, че още докато е съществувала Дунавска България, в завладяната от татарите Волжка България също е имало император. При това той е бил непосредствено свързан с Ордата. Този момент е много важен, но се избягва да бъде коментиран от тези, които приемат, че гербът „Императорът на България” от „Хроника на Констанцкия събор” на Улрих фон Рихентал е герб на последния български цар Йоан Шишман. Прави впечатление, че в сайта на Българското хералдично и вексиколожко общество „гербът на императора на България” от двата преписа на хрониката на Констанцкия събор - Пражкия кодекс (показан тук горе вляво) и Аулендорфския кодекс (горе в средата), както и от Ортенбугския гербовник (горе вдясно), са показани без допълнителните обяснителни текстове към тях (виж България в гербовниците). А в тези текстове е отбелязано, че „императорът (на немски език кайзер) на България”, е имал „пълномощник от Ордата”. И под неговата власт е било и „кралство Калдея” (или Халдея). „Няма текст – няма проблем” е познат прийом, но не е коректно да се създават у читателите лъжливи представи за произхода на въпросните гербове. На картата, която Фра Мауро е съставил през 1457 г., е посочено местонахождението на Калдеа (Caldea). Показана е и столицата на тогавашната Велика орда – Сарай (Saraj). Вероятно това е Сарай Ал Джадид. Двете позиции дават представа къде са се простирали владенията на „императора на България”, представен чрез своя герб в Хроника на Констанцкия събор. В края на хрониката, отбелязвайки участниците в събора, които е представил чрез техните гербове, Улрих фон Рихентал е написал: „В Татария има седем кайзерства (империи). От тях пет изпратиха техен посланик в Констанц: кайзер Шигро, кайзер Едигон (вероятно става дума за Едигей), кайзер Такмач, кайзер Солдан, кайзер Шурла – всички от Ордата.” Това сведение трябва да ни подсеща, че Рихентал е имал възможност да вземе информация за Татария и Ордата непосредствено от хора, добре запознати с тях.

Паметникът на Роналд Рейгън в София. Както повечето паметници в София, лицето гледа на север. Слънцето не го осветява, снимките стават контрастни и лицето губи ясните си очертания. Вероятно по-добри ще са снимките при облачно време.

Действително има развитие в разбирането на израза. Според Найден Геров в началото са казвали „Не влиза ни за в клин, ни за в ръкав”. Вероятно именно това се е имало предвид: малко е, не става ни за крачол, ни за ръкав. Аз и за това не вярвам много на доказването на исторически факти чрез филологически тълкувания. Днес под някаква дума се разбира нещо, което в миналото може да е означавало съвсем друго нещо

Според мен е безсмислено да се спори по този документ. Милетич е публикувал само един документ на Радул II, а при Богдан има четири. Два от тях са датирани конкретно от 1221 г. Сигурно и подписите там са били еднакви с този с „царю Александре”. Затова приемете за сигурно, че оризмото е от 1424-1427 г. Ако ви се спори все пак за този документ, който според мен няма нищо общо с българската история, прочетете какво е написал Богдан. В книгата му, сред многото обяснения ми направи впечатление горната забележка, която за съжаление аз не мога да разчета напълно. Но май не е ясно дали „цар” в писмото е с титла. А и както се оказва изглежда там не е „ю”, а „io”. Вижда се, че е имало предложение „царю” да се разчете като „царинарю”. В случай пак става дума за „цар”, но аз мисля че в основата стои думата „цара” – земя. Лошото е, че няма оригинален фотос от документа, защото влашките грамоти са писани с титли и надредни букви. Милетич и Богдан са ги преписвали като са правили нормализация. Каква е разликата между оригинала и преписа, можете да видите от това сравнение между фрагмент от оригинална грамота на Мирчо войвода и транскрипцията ѝ в по-ново време. Някъде титлите са запазени, други обаче не са. Спорно е, доколко предадения текст в грамотата на Радул е идентичен с оригинала.

"Цар" може и да е било някаква длъжност, употребявана навремето, но непозната днес. Нали на румънски „цара” означава „земя”. Оттам и областния управител да речем, да е бил „цар”. В Западните покрайнини по времето на Възраждането е имало „кнез”. Но той не е бил княз, а кмет. Пропускате факта, че по времето на Йоан Александър в Сърбия също е имало царе. Вярно, казва се, че по-късно държавата се разпада на отделни княжества, но колко му е някой княз, да се е обявил за цар. Писмото-грамота е намерено в архива в Брашов, така че адресата е живял там. Това е съществения, според мен извод.

От кого е грешно датирана? Всички грамоти, които е издал Любомир Милетич през 1896 г., без тази на Йоан Срацимир, са включени от Иоан Богдан в книгата му, издадена първо през 1902, а после и през 1905 г., озаглавена ето по този начин В заглавието е отбелязано, че влашките грамоти са от периода 1413-1508 г. Може да става дума за войводата Александър, от който има издадени грамоти от 1421 г., където той се е представил само като „воевода”, а Радул II сe е писал като велик войвода. Може и да е някакво име. В другите грамоти се споменават имена като Утмеш, Борча, Чега… Преди години имаше един известен румънски тенисист, казваше се Циряк. И „царят” от грамотата може да е някой Църо или Царо, да речем. В книгите на Богдан има написани доста неща за грамотите, но са на румънски. Който се е интересува по-подробно, да ги прочете. Има и двете версии в интернет тук: : Books by Ioan Bogdan Той самият не е дал обяснение за "цар Александър", а праща да четем какво бил написал Иречек по въпроса. Обаче писаното от Иречек е при приемане, че става дума за времето 1375-1380, както е написал Милетич. Ето ви го и писаното от Иречек.

Да, пътят сигурно е минавал едновременно през Къмполунг и Рукер, не си направих труда да проверя, но митницата в Рукер е открита при Мирчо Стари. Във въпросното оризмо на Радул е отбелязано: „Александре, който ти е митничар в Рукер…”. А в статията за търговията на Брашов е посочено, че митницата от Къмполунг е преместена от там в Рукер през 1413 г. Цитирана е и грамота на Мирчо, където това е отбелязано. Значи документът, който коментираме не може да е от преди Мирчо. Освен това под грамотите има подписи на владетелите и Й. Богдан посочва, че подписът е на Радул, който е войвода през 1424-1427 г. Обърнал е и внимание, че Милетич се е объркал, като е отбелязъл 1375-1380 г. Както вече отбелязах, Милетич правилно е установил, че грамотата е на Радул II, но е объркал годините. А грамоти от преди Мирчо няма включени нито в изданието на Милетич, нито в това на Богдан – явно не е имало такива в архива в Брашов

Ето ти оригинала! Іѡанъ Rадѹлъ, великы̀и воивода и самодръжавни господинь въсеи земли оугровлахы̀скои, дават господство ми сїе ѡризмо господства ми пръгарем Брашевским и Ражновцем и въсеи земли Бръсѣнскои, іако що имъ ест сътворило господство ми хрисовѹл и закони, що сѧ имале ѿ прѣродїтелеи господства ми, такождере да имъ сѧ ѹзимат и при господствѣ ми. Тѡго радї, ц а р ю А л е ѯ а н д р е, варе ктȍ ти ест вамеш въ Рѹокеръ, да мѹ запрѣтиш да ѹзимат вамѫ, що ест закон. А инако да не смѣетъ ѹчинит. И кои либо щет битъ вамеш под Дѫбовнцѫ, и тои та(ко)ждере да имъ ѹзимат. Понеже ктȍ сѧ би покѹсил, да имъ възмет прѣзь закон, и̏мат прїѫти велико зло и ѡргїѫ ѿ господства ми. А ино нѣст по ѡризмѹ господства ми. Къде виждаш „А останалото не е (във властта) на оризмото на господството ми.”?

В статията Търговията на Брашов с градовете по брега на Дунава (с. 41) не се споменава българските владетели да са вземали мито от брашовските търговци. Единствен цар Срацимир е имал някакво участие в тези процеси, но той всъщност е дал уверение, че те могат безпрепятствено да идват във Видин и да търгуват. Това е извадка от там: „Според средновековния модел, установен още от Византия, привилегиите за търговия се дават лично от името на владетеля под формата на грамота. По същия начин процедират и унгарските суверени, като може да се добави и това, че се спазва и традицията всеки следващ владетел, който заема престола, да потвърждава привилегиите. Брашов, както между впрочем и другият трансилвански град Сибиу, излиза на преден план като важен търговски център в началото на ХІV век. Тъй като тогава този град се намира под върховенството на унгарската корона, първите търговски привилегии той получава от крал Людовик (Лайош) І Велики (през 1358 г.). Документът представлява кратко писмо, с което му се определя зона на търговия между реките Яломица и Сирет – съответно между Бузъу и Прахова). Десетина години по-късно отново в унгарски документи става въпрос за правата на брашовските търговци в „земите на татарите" – този път те са освободени от митнически такси. Има се предвид кратко съществувалото владение на татарския княз Димитрий, който управлявал земите между Браила, Галац и Карпатите. Следващите привилегии на брашовяните са издадени вече от името на воеводите на Влашкото княжество. Първа грамота на латински език имаме от 20 януари 1368 г. Тя е издадена от името на воеводата Владислав Влайку (1364-1377). С нея се установяват митническите такси, които брашовяните трябвало да плащат в земите му. Потвърждават се всичките им свободи, кoито са имали отдавна по неговите земи – „eosdem Brassouienses in universum eorum libertatibus, per eos ab antiquis in terranostra Transalpina habitis, conservando confirmaremus”. В текста се чете още и: „всички търговци от Брашов и от неговата област да ходят по всички пътища на царството ми, с изключение на пътя за Браила, към чуждите царства, като плащат на два пъти по 1/30 [tricesima] мито – първия път навлизане и втория път на излизане, на митницата в Campolongo (Къмпулунг, слав. Дълго поле) и като получат печат, че са платили това мито да са свободни; също така около Дунав, и като платят и получат печат – да са свободни. А когато пътуват през Браила за чужди страни – да плащат отново в Дълго поле – но само на връщане. Но ако купуват и продават в земите ни – да плащат само стария трибут.” На практика търговският път тогава от Брашов до Дунав не е минавал през Рукер, а през Къмполунг. Митницата в Рукер е установена от Мирчо Стари през 1413 г. Грамотата, която коментираме действително е от Радул II, но Милетич я е поставил на погрешно място, като е определил, че годините на управление на този владетел са били от 1375 до 1380. А тогава войвода на Угровлахия е бил Радул I. Иоан Богдан в Documente și regeste privitoare la relațiile Țăriĭ Rumînești cu Brașovul și Ungaria în secolul XV și XVI (Text Corpus - Влахо-български грамоти - Софийски университет) посочва документа, като съставен от Radul II (Praznaglava) (1424-1427). Търси въпросният цар Александър в периода 1424-1427 г.!

Не е така, бе, човек! Краят е: „Понеже който се изкуши да им взема извън закона, ще получи голяма неприятност и наказание от властта ми. Друго не може да има според владетелската ми заповед.” То това е владетелската му заповед: друго мито освен посоченото в законите не може да се взема и който не прави това, ще бъде наказан. Кое тук не е във властта на войводата? Нали той самият е заповядал колко мито да се взема, той заповядва и прегрешилият да бъде наказан. Това не е писмо, това е самата владетелска заповед. Написано е: „дава господарството ми тази моя владетелска заповед на пръгарите Брашовски и на Ръжновци и на цялата Бресненска област”. „Властта ми е разпоредила, пише по-нататък, хрисовула и законите, както са имали (пръгарите) от прародителите ми, по същия начин да им се взема и при господарството ми”. После допълнително се свеждат на въпросния Александър конкретни указания как да изпълнява разпореденото. И който не взема посоченото мито„ще получи голяма неприятност”. „Друго не може да има според владетелската ми заповед” също е част от владетелската заповед. Т. е. заповядал съм да се взема мито, както е записано в законите и който не прави това, ще бъде наказан - друго не може.

Ако във въпросната владетелска заповед става дума за българския цар (дали ще е Александър или Шишман няма значение) излиза, че той е взел Рукерската митница под наем. Защото войводата Радул всъщност заплашва, като казва, че митничарят там трябва да спазва законите, установени от него. Иначе щял да си има неприятности и ще го наказва. Едва ли Радул е бил толкова невъзпитан да се обръща към владетеля на България с „царе Александре”. Можеше да сложи едно „уважаеми”, както е изисквала етикецията. Стилът на написаното изразява отношението на владетел към подчинен. Подчиненият в случая се явява въпросният „цар Александър”.

Правилно преведеният текст се различава малко от горецитирания. Написано е: „Понеже който се изкуши да им взема извън закона, ще получи голяма неприятност и наказание от властта ми. Друго не може да има според владетелската ми заповед.” Любомир Милетич сам е видял, че текстът изглежда съмнителен и е коментирал: „Уместно е да обърнем тук внимание и върху едно място в казаната грамота № 2 от Радул II (1375—1380), гдето подирният се обръща към „царя Александра” с молба, да заповяда на своя митничар в Рукер, да не взема мито против закона: „Того радї, царю Алеѯандре, варе ктȍ ти е вамеш въ Рукеръ, да мѹ запрѣтиш, да ѹзимат вамѫ що е закон.” Аз не могѫ да се досетя, къмъ кой другъ „царь” може да се отнася това обръщанье, освѣнъ къмъ българския царь Шишманъ Търновски. Не ясно е само, защо го нарича Александъръ, тъй като това име не може да се отнася къмъ баща му, който се е билъ вече поминѫлъ тогава. Интересно е това мѣсто и заради споменѫтото тукъ вземанье мито отъ чиновникъ на „царя Александра” въ влашкия Рукеръ!” Милетич не е разчел своевременно добре текста. И едва когато го е подготвял за печат е видял, че в него няма логика. Защото става дума не за писмо до „цар Александър”, а за владетелска заповед до общинарите (пръгарите) в Бресненската област”, с която Радул обявява, че налозите и митата остават каквито са били дотогава. Заповедта съвсем логично е изпратена не в Търново, а в Брашов – открита е от Милетич в тамошния общински архив. Въпросният Александър трябва да е бил общинският или областният управител там и Радул му заповядва да не назначава корумпирани митничари и да ги държи изкъсо. Това е по-точния превод на заповедта (оризмото), но присъствието на думата „цар” не може да се обясни”: „Йоан Радул, велик войвода и самодържавен господар на цялата угровлашка земя, дава господарството ми тази моя владетелска заповед на пръгарите (общинарите) Брашовски и на Ръжновци и на цялата Бресненска област, че властта ми е разпоредила: хрисовула и законите, както са имали от прародителите ми, по същия начин да им се взема и при господарството ми. Затова царе (?) Александре, който ти е митничар в Рукер, да му наредиш да взема мито, както е закона. Друго да не смее да прави. И които и да бъдат митничари при Дъбовница и те по същия начин да им вземат. Понеже който се изкуши да им взема извън закона, ще получи голяма неприятност и наказание от властта ми. Друго не може да има според владетелската ми заповед.”